Показване на публикации, сортирани по дата за заявката ловеч. Сортиране по уместност Показване на всички публикации
Показване на публикации, сортирани по дата за заявката ловеч. Сортиране по уместност Показване на всички публикации

Малкоизвестни любопитни факти за култовият от времето на соца автомобил "Москвич"




Отрасналите през 70-те и 80-те вероятно още пазят ярки спомени от Москвич-412 - колата на дядовците ни. Тази година се навършват 55 години от раждането на този автомобил, който не само доминираше по българските пътища навремето, но бе и първият съветски модел, произвеждан серийно у нас. 

Произвеждаха го и на Запад, и всъщност 412 бе единствената кола от СССР, успяла да постигне относително видими продажби във Великобритания. Общо бяха сглобени над 2.3 милиона екземпляра, а последната бройка слезе от завода в Ижевск... едва през 2003 година. Ето още 15 любопитни факта за Москвич-412, които може и да не сте чували досега.

Драмата на всички производители на автомобили от бившия соцлагер винаги е била недостигът на средства. В архивите на компаниите могат да се видят множество интересни, модерни за времето си, естестечески издържани концептуални модели. Но заради "икономическата съобразност" заводите са принудени с десетилетия да произвеждат едни и същи стари модели, периодично леко "освежавани". Точно такъв е и Москвич-412, един от най-популярните автомобили в България през 70-те и началото на 80-те години. Дебютирал през 1967, той не е нов модел, а само усъвършенствана версия на познатия Москвич-408. Разликата е в двигателя: 408 ползва 1.3-литровия агрегат, стъпил върху довоенен мотор на Opel. 412 e с нов, 1.5-литров двигател.

Всъщност в Московския завод за малолитражни автомобили (МЗМА, прекръстен по-късно на Автомобилен завод на Ленинския комсомол - АЗЛК) двата модела дълги години се произвеждат успоредно. Но понеже някои възли в 412, като например по-големият радиатор, не пасват на старото шаси, в началото се налага платформата да се адаптира ръчно в завода. По-късно конструкцията е унифицирана така, че да отговаря на нуждите и на двата модела.

В първите години на производство 412 е със същите кръгли светлини като 408, след това са въведени характерните квадратни фарове.

Неизкоренима легенда е, че по-мощните москвичи са били с двигатели на BMW. Някои ще ви кажат даже, че са правени по лиценз. Това не е вярно. Конструктивните прилики между съветския агрегат УЗАМ-412 и четирицилиндровите мотори на баварците М10 и М15 са очевидни, и е документирано, че в завода в Уфа са изучавали германските мотори, преди да разработят своя. Но има и някои съществени разлики, наложени от икономически и практични съображения. Германските мотори са с чугунен блок, докато този от Уфа е с алуминиев, и със стоманени гилзи на цилиндрите, които доста улесняват ремонтите.

Двигателят, с кодово име УЗАМ-412, има работен обем 1.5 литра и развива 75 конски сили - доста за онова време, особено отсам Желязната завеса. Но понеже агрегатът е по-обемист от 1.3-литровия на Москвич-408, мястото под капака не му стига и се налага да се монтира с лек наклон надясно.

Москвич-412 е първият автомобил на московския завод, който има хидровакуумно усилване на спирачките, по лиценз на Lucas, както и напълно синхронизирана скоростна кутия. Самата скоростна кутия, произвеждана в Омск, обаче се оказва едно от слабите места на модела. Доста от трансмисиите едва издържат по 60 000 км пробег, а гарантираният от завода ресурс до основен ремонт е едва 100 000 км - двойно по-малко, отколкото при скоростната кутия на ВАЗ.

През 1969 в ловешкия завод "Балкан" започва производството на Москвич-412 и Москвич-408, под марката "Рила" (Рила 1500 и Рила 1400) Това е едва вторият случай, в който съветски модел се прави зад граница, след полския лиценз за "Победа".

В началото това в Ловеч е само сглобка от готови съветски комплекти, но с течение на времето все повече компоненти започват да се правят у нас. През 1976 от поточната линия в Ловеч започва да слиза Москвич-2140, а от 1988 - Москвич-2141 Алеко.

За Западна Европа Москвич-412 се сглобява в Белгия, в предприятието на Scaldia, от готови машинокомплекти. В страната моделът се предлага под името Moskvitch Scaldia 1500. Тук 412 дори има дизелова версия, с агрегати на британския производител Perkins и на френския Peugeot-Indenor. Интериорите на москвичите за "капиталистическите пазари" също са доста по-лъскави от тези за социалистическите.

Москвич-412 се прави и във Финландия от компанията Konela, която също си позволява доста доработки върху съветската машина, преди да я предложи на пазара. От съображения за безопасност финландците изместват гърлото на резервоара - по начало то е зад задния регистрационен номер, но те го поставят отстрани на колата. Заменят и ръкохватките на вратите с такива от ВАЗ-2101.

Московският завод не е единственият, който прави 412. От края на 60-те моделът се сглобява и в Ижевск, под марката ИЖ. Всъщност конкуренцията между двата завода е и основната причина по-скромният Москвич-408 да остане в производство - фабриката в Уфа, която прави двигателите за 412, не успява да задоволи нуждите и на Москва, и на Ижевск.

Впрочем в Ижевск постепенно създават свои, отличаващи се версии - примерно комби (ИЖ-2125 Комби) и фургон/пикап (ИЖ-2715). Последният се продава и във Финландия като Elite PickUp.

Също като германския си първообраз, и агрегатът на Москвич-412 има добър потенциал за форсиране. За целите на моторния спорт са създавани най-различни негови версии - включително с увеличен до 1.8 литра работен обем и дори с два разпределителни вала и по 4 клапана на цилиндър. Мощността при тези двигатели достига 130 конски сили - близо двойно над серийния вариант. Но и животът им, разбира се, е по-кратък.

Заради новия мотор Москвич-412 е на практика първият съветски автомобил, годен за участие в международни състезания. Дебютът му е през 1968 в прочутото рали Лондон-Сидни (на снимката). И четирите стартирали москвича успяват да финишират в пословично тежкото рали, от което отпадат 43 екипажа от общо 99. Още по-добро е представянето през 1970 в ралито Лондон-Мексико сити (26 000 км). Там Москвич се класира трети отборно, изпреварен само от Ford и British Leyland.

Белгийската компания Scaldia-Volga е основната платформа за мечтания износ на съветски автомобили в Западна Европа. През 1971 с рекламни цели Scaldia пуска два Москвич-412 в нашумялото състезание "24-те часа на Спа". В него завършват едва 19 автомобила - включително и двата москвича! Вярно, че са 16-и и 17-и в класирането. Но за дилъра е важно да покаже надеждността, а не бързината им.

Инвестицията в спортни състезания, особено маратонски ралита, започва да се изплаща в началото на 70-те и Москвич започва да продава по 3500 коли годишно на британския пазар (независимо, че 412 е на практика на същата цена като местния Morris Marina например). Специално за британския пазар е направен и лекотоварният Москвич-434.

През втората половина на 70-те обаче, след петролната криза, съветският автомобил вече е твърде старомоден и неикономичен, и продажбите падат драстично.

През 70-те германската компания активно си партнира със съветската автомобилна индустрия. Един от първите съвместни проекти е доработка на Москвич-412, макар и не толкова радикална като по-късните редизайни на германците върху Лада. При москвича промените са основно дизайнерски - с черна решетка, допълнителни лайсни, преработени врати и съвременни за епохата предни седалки с подглавници. Проектът се харесва в Москва, но междувременно идва време за производството на обновения Москвич-2140. В Ижевск продължава да се прави 412, но само за вътрешния съветски пазар, а за там идеите на Porsche се приемат като излишен лукс.

Източник:automedia

Спомени от соца:Когато отидох да уча в града учителите 99 % бяха прекрасни специалисти и хора


Учехме изключително полезни неща, получихме високо образование и висока обща култура. Ако някое дете усвояваше по-бавно материала-практиката беше  към него да  се прикрепи друго дете да му помага. 

-Водеха ни на екскурзии, лагери, имахме карнавали, празнуваха се нашите прекрасни български празници, подготвяхме за целта литературно-музикални програми, играехме пиеси, народни танци, все неща интересни, които направиха детството ни незабравимо. 

-Учебният процес беше така направен, че нямаше нужда родителите ни да ни доучват в къщи по нощите или да ходим на допълнителни уроци. Не бяхме претоварени с излишен материал, не учехме глупости и растяхме нормални и умни деца.

-Голяма част от нас станахме станахме добри и стойностни  хора. Никой не ни е биел и стрижел в училище за провинения.Намаляха поведение на побойници за отсъствия и други подобни неща.

Сава Василева,Ловеч

9 стари български филма, които промениха животите ни /ВИДЕО/


Днес ще ви припомним няколко популярни стари български филма от „едно време“. Една приятна възможност да ги гледаме отново и да се върнем в златните години на българското кино. А понеже сме сигурни, че най-доброто тепърва предстои, предричаме една платинена епоха за настоящото поколение български актьори и режисьори. Предвид факта, че български филми все по-често вземат призови места на много чуждестранни фестивали, тази наша прогноза изглежда все по-реална.


1. Опасен чар „Опасен чар“ е български игрален филм от 1984 година, криминална комедия на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Свобода Бъчварова. Оператор е Пламен Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Георги Генков.

Комедия, в която главният герой се препитава чрез най-различни измами. Обикаляйки из цялата страна, той омайва доверчиви жени с предложения за брак и в изобретателността си стига дотам, че когато милицията започва да го издирва, се обявява за умрял.

2. Крадецът на праскови „Крадецът на праскови“ е български игрален филм (драма) от 1964 година, по сценарий и режисура на Въло Радев.

Специална награда на журито, награда за женска роля на Невена Коканова, награда за мъжка роля на Раде Маркович, Варна, 1964г.

3. Осъдени души „


Осъдени души“ е български игрален филм (военен, драма, романтичен) от 1975 година, по сценарий и режисура на Въло Радев.


Филмът печели златен медал и награда за мъжка роля на Ян Енглерт на VI МКФ на Червенокръстките и здравни филми, Варна, 1975, награда за режисура, награда за операторска работа, награда на СБХ на Константин Джидров на фестивала „Златната роза“, Варна, 1976 и други.


4. Куче в чекмедже „




Куче в чекмедже“ е български игрален филм (драма, семеен) от 1982 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Атанас Тасев.


Родителите на Миташки са разведени, майка му работи по цял ден и той си стои сам вкъщи с телевизора. Голямата мечта на момчето е да има куче. Заедно с двама приятели събират последните си стотинки, купуват Рошко и започват да се редуват у кого да нощува кучето. Това довежда до редица бели и усложнения.


5.С деца на море „С деца на море“ е български игрален филм (семеен, комедия) от 1972 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Братя Мормареви.

Едва ли има човек, който да не си спомня култовата семейна комедия от 70-те години на миналия век „С деца на море”. Във втората новела „Фотолюбител“ децата нарушават плановете на съседа си от София чичо Манчо, който е в командировка в Несебър с чужда жена. Ролята на чичо Манчо се изпълнява от ненадминатия Георги Парцалев, а едно от децата е малкия тогава Кирил Петров.


6. Дами канят „Дами канят“ е български игрален филм (комедия) от 1980 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Георги Мишев.

Чаровен инструктор по шофиране след развода си се отдава на лекомислени авантюри. И въпреки че всяка от жените, които го ухажват, се опитва здраво да го впримчи, неотразимият Дон Жуан успява да излезе от всякакви капани.


7. Оркестър без име „Оркестър без име“ е български игрален филм (комедия) от 1982 година на режисьора Людмил Кирков, по сценарий на Станислав Стратиев.

Четирима самодейни музиканти: Велко (Велко Кънев), Филип (Филип Трифонов), Павел (Павел Поппандов) и Гошо (Георги Мамалев), завладяни от мечтата да прибият на музикалните сцени на българскато черноморие, правят оркестър и заминават на турне. Но успехът им не зависи само от таланта. Филм, в който се разказва за море, любов и още нещо.


8. Вчера „Вчера“ е български игрален филм (драма) от 1988 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Иван Андонов. Филмът се основава на романа на Владо Даверов „Вчера“.


Краят на 60-те години. Времето на Бийтълс, Ролинг Стоунс и настъпването на сексуалната революция. Според информацията, която имахме за филма тези събития имат своето ехо и в софийската английска гимназия, в която учат предимно деца на висши партийни функционери. Реда в училището непрестанно провокира свободолюбивите характери на неговите възпитаници.

Наш читател даде коментар, че филмът не описва софийската английска гимназия. Оригиналната любовна история, по която се гради сюжетътът, е за немската гимназия в Ловеч. Говореше се дори, че става дума за случка, свързана с наш политик държавник от близкото ни минало. Иначе е сниман основно в Пловдив и само част от кадрите (тези с песента на Щурците) са снимани в 120-то училище в София.


9. Изпити по никое време „Изпити по никое време“ е български игрален филм (семеен, комедия) от 1974 година на режисьора Иванка Гръбчева, по сценарий на Братя Мормареви.

Филм за родителските амбиции без реално покритие. Майката смята, че синът й трябва на всяка цена да се научи да свири на цигулка, защото има талант. Детето няма никакво желание за това и изпраща при учителя по музика едно свое другарче. В края на годината децата дават концерт пред своите родители и учители. Митко се проваля, но майката решава, че той трябва да свири на пиано, щом е претърпял неуспех с цигулката.

И като бонус добавяме първата част на триологията за Хан Аспарух, в чийто образ винаги ще помним страхотната игра на незабравимия Стойко Пеев. Българският сериен филм (драма) от 1981 година е дело на режисьора Людмил Стайков, по сценарий на Вера Мутафчиева.

Резюме на този филм не е нужно. Един от шедьоврите на българското игрално кино, създаден по случай 1300 години от основаването на българската държава.

В памет на Стефан Данаилов и Григор Вачков


На 9 декември 1942 г. в София се ражда най-популярният български актьор Стефан Ламбов Данаилов. Майка му е от Ловеч, а баща му - от Родопите, с. Райково.Мечтата му -  да стане моряк в гражданския флот.

Актьорската си кариера – снима се като ученик във филма "Следите остават". 

Актьорът Иван Кондов, който тогава е съпруг на сестра му Росица Данаилова, го съветва да следва във ВИТИЗ "Кр. Сарафов". През 1963 г. е приет в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев. След неговата смърт учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов. 

Състуденти – Лиляна Райнова, Меглена Караламбова, Йосиф Сърчаджиевм, Стефан Мавродиев и други.Завършва актьорско майсторство - във висшата театрална академия „Кръстьо Сарафов“ – София през 1966 г. и започва работа в Пловдивския театър "Н.О.Масалитинов“.

Театрална кариера – повече от тридесет години в трупата на Народния театър „Иван Вазов.

Играл е на сцените и на другите големи театри в България – Пловдив – Драматичен театър „Н.О. Масалитинов“, Театър 199, Сатиричен театър „Алеко Константинов“. 60 централни роли - в „Коварство и любов“ (Шилер), Камий Димолен от „Делото Дантон“ от Пшибишевска, постановка на Анджей Вайда, Стайло от „Банзи е мъртъв“ (Етол Фюгърд), Едмънд от „Дългият път на деня към нощта“ (Юджин О’Нил), Чадски от „От ума си тегли“ (Грибоедов), Хамлет (Шекспир), Ставрогин от „Бесове“ (Достоевски), Пер Гинт (Ибсен), Шейлок от „Цената“ (Артър Милър), Александро Медичи от „Лоренцачо“ (Алфред дьо Мюсе), Дантон от „Смъртта на Дантон“ (Бюхнер), Тригорин от „Чайка“ (Чехов), „Декамерон“, „Енигматични вариации“, „Жените на Джейк“.Първите му роли в киното са във филмите "Понеделник сутрин", "Морето" и "С дъх на бадеми". 

Популярността идва още след участието в ролята на Иван Загубански от филма "Първият куриер", но избухва с невиждана сила, когато на телевизионния екран се появяват сериите от филма "На всеки километър" (1969). С ролята на майор Деянов го запомня масовата аудитория в България. В периода между първите и вторите серии се снима в "Князът" и "Черните ангели". За малко напуска театъра и се отдава изцяло на киното. 

Театър Българска армия - 1973 г. – присъединява се към трупата на Театъра на Българската армия, 1979 г. постъпва в Народния театър "Иван Вазов", където играе до смъртта си. 1988 г. е преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ , където е доцент от 1996 г. и професор от 1999  г.Филмова кариера - След майор Деянов младият актьор изпълнява много други запомнящи се роли. 

Познавайки измамната преходност на бързите успехи, като че ли сам търси компенсация в изпълнението на "по-различни персонажи", изискващи истинско актьорско превъплъщение. Един от най-добрите си екранни образи създава във филма на Никола Корабов "Иван Кондарев".10 ноември 1989 г. - налага му се отново да се доказва и на сцената, и в киното. Премиерата на "Лоренцачо” има шумен успех.Ролята в италианския сериал "Октопод", където си партнира с Микеле Плачидо, го прави популярен и в чужбина.1994 г. създава фестивала „Сцена на кръстопът“ – Данаилов е съосновател и вицепрезидент на фондация "Авансцена", от 1996 е президент на националния комитет на Международния институт за средиземноморски театър.

 Избрани награди: "Паисий Хилендарски", орден "Стара планина" за заслуги към културата и изкуството на България, Аскеер, Икар и други.

Политическа дейсност - участва активно в обществения и политическия живот на страната. Като депутат в 39-ото Народно събрание от Коалиция за България той председателства Комисията по култура. Министър на културата. Определят го като най-успешния министър в коалиционното правителство.

Григор Вачков

Григор Вачков, или както го наричат колегите Гришата учи в лозаро-винарско училище в Плевен, а после завършва ВИТИЗ през 1955 г., след което става член на колектива на Държавния сатиричен театър от самото му основаване. Работи във винпром и яйцекомбинат в Левски (1950 – 1952). Играе във Врачански народен театър (1955 – 1956) и Сатиричния театър (1956 – 1980). Работил е в Българско радио в седмичното предаване „Наслука“.

Дебютът му в киното е през 1960 г. Популярността му добива широки размери след като изиграва ролята на капитан Димитър Бомбов (Митко Бомбата) от телевизионния сериал „На всеки километър“ (1969 – 1971). Там се превъплъщава в образа на комунист-революционер. Едни от филмите му, получили международно признание и награди от кинофестивали, са Последно лято (1974) и Мъжки времена (1977). Последният му филм е Мера според мера (1981), в който неговата роля остава недовършена.

Член на СБФД (1965) и САБ.

В нощта срещу 12 март 1980 г. Григор Вачков получава тежък инсулт и е закаран в Правителствената болница. На 18 март издъхва без да дойде в съзнание.

Награди и отличия

Златен медал за мъжка роля за превъплъщението си в Иван Ефрейторов от филма Последно лято на фестивал за авторски филми в Сан Ремо, Италия, 1974

Наградата за мъжка роля за ролята на Банко във филма Мъжки времена от Фестивала на българския игрален филм – Варна, 1978

Заслужил артист

Народен артист (1978 г.)

Когато се срина социализмъ ни обещаваха благоденствие и коренна промяна на живота


Промяна има, наистина е  коренна и е свързана най-вече с липсата на икономика и производство. С всичките му кусури соцът успя да изгради производствени комплекси, които напълно задоволяваха нуждите на страната ни, че дори даваха възможности за износ на продукция. Произвеждахме камиони в Шумен и леки коли в Ловеч.

В София имаше цял индустриален район, в който се намираха три гигантски производителни комплекса – ЗММ (Завод за металорежещи машини), „Фармахим“ - за производство на лекарства, и „Елпром-Енерго“ - за производство на електромотори, трансформатори и електросъединители.

 Безспорно челно място заемаше гигантът на родната индустрия „Кремиковци“, чиито работници се трудеха при подобрени социални условия - високо заплащане, безплатен транспорт, ранно пенсиониране, редица социални придобивки. 

Имаше заводи, пръснати равномерно из цялата страна, които бълваха продукция за родния пазар и за износ.

И до днес има домакинства, в които безотказно да работят автоматичните перални, произведени във Варна или телевизорите от Велико Търново. Влезте днес в който и да е от големите магазини за електроника, за бяла и черна техника и потърсете някаква българска стока. Няма.

Дори и една най-обикновена вътрешна антена за телевизор, която един технически грамотен човек може да измайстори с подръчни средства, не е българска, а е вносна. В същото време се чудим защо немските автомобилостроители ни заобикалят и предпочитат Турция. А една икономика, която не произвежда, е куха и обречена. С туризма и селското стопанство само не става. А и там се провалихме.

Петър Хараланов, София

Как НРБ уби разнообразието в кухнята


Преди 1944 година българската кухня е разнообразна и отворена към света. В НРБ обаче поне осем вида сирена и редица други продукти изчезват от трапезата. А на тяхно място идват „вкуснотиите“ на столовете.

С навлизането на европейските търговски вериги в България и покрай конкуренцията в хранителната и аграрната индустрия хранителните навици на българина се промениха. На масата му днес има италиански сирена, европейски колбаси и много други чуждестранни специалитети. Само преди 30 години нещата изглеждаха другояче: до края на 1989 в българските магазини можеха да се открият само по два-три вида сирене и кашкавал. Подобно беше и разнообразието от трайни и малотрайни колбаси – разбира се, не наведнъж.

Преди идването на съветските войски и налагането на „народната власт“ обаче изобилието от местни и вносни продукти по пазарите в България е било много по-голямо. Стандартизацията на храната по съветски модел, затварянето на пазара в рамките на СИВ, индустриализацията и налагането на любимия на Ленин модел на обществено хранене са довели до изчезването на десетки традиционни за България продукти. Продукти, които в наши дни вече не съществуват, поне не и масово.

Поне осем български сирена са практически изчезнали и днес са непознати, пише в книгата си „Производство на традиционни млечни продукти при домашни условия“ професор Петър Груев, публикувана през 1994 година. 

В рецепти от ловешката кухня от 1893, издадени от Регионалния исторически музей в Ловеч, откриваме продукти като октопод, миди, охлюви и китова мас. А това означава, че те са били нещо обичайно за пазара в първите години на Третата българска държава. От реклами на търговци в стари вестници се вижда, че в магазините и кръчмите е имало отбрани алкохолни напитки, вина и бири от цял свят.

Тънката книжка „Производство на традиционни млечни продукти при домашни условия“ на проф. Груев е написана с цел да се възстановят технологиите за производство на изчезналите млечни продукти. Шанс за това Петър Груев вероятно вижда в завръщането на частното животновъдство и малките мандри в началото на 1990-те.

Кои са изчезналите български сирена?

Да започнем с Куртмач (Куркмач) и неговата разновидност – куртмачово сирене. Интересното е, че технологията на производството на този продукт е открита в италианската специализирана литература. Приготвя се след изваряване на овче мляко и вкусът му се описва като близък до сладка, но гъста сметана. Ако продуктът се остави да узрее и ферментира, се получва куртмачово сирене. Ахчакът е друг изчезнал вид меко сирене, което узрявало при съхраняване в стомна. Поставянето му в този съд позволявало да се транспортира на далечни разстояния и да има необходимата за това трайност. 

Преди употреба стомната се чупела. Производството е възможно и в други съдове. Негов братовчед е катъкът – при него се добавяло бяло саламурено сирене. Сегашният катък по магазините няма много общо с оригинала. Разновидност на катъка е тулумското сирене, тоест катъкът узрява в тулум (торба от животинска кожа, наричана още мях). Смята се, че рецептата е останала от каракачаните. 

В Централните Родопи това сирене е известно и като „мяхово сирене“ или като „ядково сирене“ – заради това, че се образуват своеобразни ядки, в които са съчетани няколко консистенции и вкусове – от този на извара, през бяло сирене и кашкавал. Малки количества от него могат да се опитат и в наши дни – като атракция за туристи. Разбира се, тулумското сирене сега не се съхранява в мях, а в буркани.

Преди Първата световна война най-популярното сирене в Родопите е битата брънза. По пазарите в Пловдив е било известно и като Рупско сирене, тъй като предлаганото там се е правело в района, наричан Рупчос – около селата Хвойна, Павелско и Орехово.

Освен тулумското сирене, каракачаните приготвяли и сирене Стромботири, известно още като „кремик сирене“ или „жилавец“, което траело цяла година.

Освен изброените в книгата на проф. Груев сирена, преди 1944 в България са били популярни и рецепти за млечни продукти от съседните страни, чийто вкус отдавна е забравен. Каймакът например, който все още е специалитет в Сърбия, е бил част от българската трапеза до 9-ти септември.

Столовете като „кълнове на комунизма“

„В утвърдения от третата редовна сесия на Народното събрание доклад „За ускоряване на развитието на народното стопанство“ ние си поставихме задачата да подобрим и разширим мрежата на общественото хранене с оглед в перспектива постепенно всички наши съграждани да получават готова, евтина и питателна храна“, пише в доклад, изнесен пред Политбюро на 18 май 1959 година. В документа се прогнозира, че през близките няколко години ще се премине от „индивидуално-семейния към обществения начин на хранене“. „Този начин не само осигурява икономия на материални и трудови ресурси, но изменя коренно бита на семейството, освобождавайки жената от тежестта на домакинския труд“, се посочва още там. Както в почти всеки документ от соца, така и в този доклад се цитира Ленин, който наричал столовете „кълнове на комунизма“ и ги смятал за важен фактор за „социалистическото преустройство на бита на народа“.

Голяма част от работещите в столовете в НРБ нямат готварско образование, храната в повечето заведения за обществено хранене е с голяма надценка, а освен това съществуват и проблеми с необходимата техника.

От документа, намиращ се в дигиталната колекция на Държавна агенция „Архиви“, не става ясно кой е неговият автор. За негово съжаление, но пък за наше щастие „индивидуално-семейният начин на хранене“ е оцелял, а с него и част от кухнята и кулинарията. Общественото хранене в годините на социализма обаче е довело до почти пълно унифициране на рецептите и изчезване на много традиционни продукти.

По следите на един недостроен „хотел“ от 70-те и загадката ,,Обект 17” /Снимки/


Това е военната база “Обект 17” – и “хотелът “ е само маскировка. Никога не е имало намерение да работи като хотел . Все още го охраняват военните , а какво има отдолу …. никой не знае.,Не разпитвайте – никой нищо няма да ви каже! 

Все пак става въпрос за секретна информация, отнасяща се до националната сигурност.” Това казват всички, колчем човек ги попита какво има в подземния комплекс край ловешкото село Лесидрен,станал известен и като обект 17. Тайнствената база разбуни духовете преди десетина дни. Там преди години е арестуван ексвъншният министър на България Соломон Паси. ,,Разхождахме се с приятели, попаднахме зад оградата и ни арестуваха. Хората с униформи се притесниха повече от нас. Извикаха началника и той дойде. Най-големият ми син, тогава 10-годишен, попита: ,,Тате, сега ще ни разстрелят ли?”, разказа Паси.

Не ги разстреляли, разбира се, дори им дали кола да се махнат час по-скоро оттам.Не мога да спекулирам какво наистина има там, каза още бившият дипломат №1. Той призна, че навремето е прибиран от милицията в граничните райони на Родопите, както и край охраняеми обекти в Люлин планина.


Бивши и настоящи служители в Лесидрен са подписали декларация за мълчание с давност 10 г. Дори и след изтичането им те продължават да държат устата си затворена с простото обяснение: ,,Българи сме. Просто забравете.” Тази тайнственост дава храна за какви ли не слухове и предположения. Жителите на селото също не са наясно какво се крие в горските дебри, където е обектът. ,,Преди години имаше войници и знам, че там е пълно с ракети. Май досиетата са крили за известно време, ама не знаем колко”, казва местната жителка Снежана Пенева.

Съмненията за подземен град в пещера, в който има психотронни оръжия, се приемат с насмешка от запознати с военното дело. Внасят и уточнение, че базата край Лесидрен не е поделение, тъй като в нея няма войници. Категорично отричат някога да са били складирани ракети или пък да са пазени досиета там. ,,Никога не е имало такива неща в обекта”, заяви отлично информиран източник.Секретното съоръжение е разположено на около 3 км от Лесидрен. До него води асфалтиран път в окаяно състояние. От вековната гора не е останало почти нищо – поголовна сеч е оголила баирите наоколо. Изключено е цивилни лица да влязат в денонощно охраняваната територия. 

Там се пропуска само микробус без отличителни знаци, с който идват на работа квалифицирани специалисти. ,,Желателно е да са технически грамотни” – е трудно изпуснатата подробност от бивш офицер. Всяка сутрин возилото ги докарва от Ловеч, а вечер ги връща обратно.След знак ,,Задължително движение направо” веднага вдясно се появява бариера. Металната порта и къщичката за охранителя са зад нея. Куче посреща всеки с яростен лай. Незабавно се показва и дежурният постови. ,,Снимките да се изтрият! Няма да правите сензации”, заплашително казва той. Тонът му изключва всякакви опити за преговори. Едва след тръгването ни, вече успокоен, се връща към задължението си да пази секретната база от любопитни натрапници.

Местните разказват, че подземният обект е построен в края на 70-те години по поръчка на държавата. Специално проучени и подбрани хора са участвали в изграждането му. Предвид конфиденциалността те също са дали обет за мълчание. ,,Обектът е вдигнат върху 5,000 дка, които са опасани с метална ограда. Слава Богу, поне там гората е съхранена”, изрича с горчива усмивка бившият кмет на Лесидрен Въто Иванов.


Други подробности обаче не знае. Твърди, че със сигурност са излети тонове бетон,гарантиращи стабилност и защита на съхраняваната техника. Няколко етажа били под земята. ,,В това няма нищо сензационно. Нормално е всяка държава да разполага с подземни съоръжения. Дори африканските страни имат”, допълва военен ветеран. Обяснява, че в случай на бомбена атака това са най-сигурните убежища. По соцвреме комплекси под земята са изграждани в цялата страна. Да се говори обаче за подземни градове е нелепо и смешно, заяви бивш партиен ръководител.

В Ловешко има обекти на доста места, но само няколко са действащи. Други отдавна са оставени на капризите на времето – атмосферни и политически. Такъв е случаят с бившия военен строеж в курортното троянско село Шипково. През 2010 г. МО обяви за продан митичния обект, за който в годините на прехода се изписаха куп небивалици. По проект сградата е била замислена като профилакториум. В действителност обаче е трябвало да бъде команден пункт на Варшавския договор в случай на военен конфликт. Предвидено било да приема посетители от 1991 г., но демократичните промени осуетили това намерение.

Със сигурност в обект 17 са излети тонове бетон, твърди бившият кмет на Лесидрен Въто Иванов. Хората в Шипково лелееха надежди внушителната 7-етажна постройка с още 4 етажа под земята да бъде приватизирана от чужденци, които да я превърнат в модерен хотел. Като потенциални кандидати бяха спрягани арабски милионери и техни руски събратя, които да доведат насам зажаднели за зеленина обитатели на пустинята или донбаски миньори.

И макар че за колосалният комплекс в местността Крушево, включващ 13 сгради и поземлен имот с площ 169,296 кв. м, бе определена начална тръжна цена от 6,127 млн. лв., купувач не се намери. При посещение на бившия премиер Бойко Борисов в Кувейт и Катар се разбра, че арабите се интересували от подобна инвестиция. Те търсели място, което да съчетава прекрасна природа с минерални води, спокойствие, чист въздух, зеленина. Цената за тях не би била проблем – тя е под 2 млн. лв., силно редуцирана през годините.

Цяла седмица служители от дирекция ,,Инфраструктура на отбраната” на МО издирваха в архивите някакви сведения за митичния обект 17. Накрая пресцентърът на ведомството категорично заяви, че дори и да съществува такъв обект, армията няма никаква връзка с него. В МВР обаче не бяха толкова конкретни. Високопоставен служител деликатно отклони питането, без да посочи някакъв мотив. Просто темата не му се стори интересна.

Тук му е мястото да припомним думите на ексвъншния министър Соломон Паси, попаднал случайно на обекта край Лесидрен преди десетина години. Когато се прибрал в София, той попитал колеги от вътрешното ведомство какво представлява чудото, на което се бил натъкнал. Отговорили му – нищо особено, документационен център.

Дали наистина в гората край Лесидрен се съхраняват някакви архиви и какви точно са те, дори и днес – 25 години след края на комунизма, загадката остава като строго пазена държавна тайна.

Росица Христова

Палачите на елита правят завидна кариера в социалистическа България


Фердинанд Козовски станал зам.-министър, посланик и председател на Народното събрание, а Лев Главинчев – шеф на Гранични войски

На 1 срещу 2 февруари 1945 г. на Софийските централни гробища се разиграва грозна сцена. Група екзекутори са се събрали за последни инструкции преди да разстрелят представителите на бившия политически елит. Командата от професионални убийци е организирана от БРП (к) под ръководството на Веселин Георгиев и дори си има партиен секретар – Кольо Петков-Моряка, близък съратник на зловещия Мирчо Спасов.В наказателния отряд са включени жестоки палачи – Фердинанд Козовски, бивш интербригадист, приближен на самия Георги Димитров, Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев – палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД, по-късно – началник служба в I-ви отдел на ДС и шефа на спецотдела полковник Лев Главинчев, участник в много комунистически зверства още преди 1944 г. Това са хората, които отговарят

“работата” да се свърши

с нужната бързина

и дискретност

На самото гробище началникът Георгиев дръпнал едно слово за голямото доверие, което партията е оказала на избраните палачи за важната политическа задача. Партийният секретар пък обърнал внимание на „високата отговорност“ и как трябва да се действа бързо за да не се остави възможност на англоамериканските представители в съюзническата комисия да реагират и да спасят някои от екзекуцията.

После взема думата Лев Главинчев. Изправен до огромен трап, изровен от съюзническите бомбардировки, той възторжено заговорил какъв късмет са извадили, че в крайна сметка се решило осъдените да бъдат разстреляни, защото имало предложение да ги бесят…

Но веднага възникнали пререкания кой кого да убие.Сцената е подробно описана в книгата на Христо Троански „Убийствено червено“:

„Апетитите са насочени към княз Кирил. След години Веселин Георгиев неведнъж ще се хвали на приятелски разпивки: „Лично пролях синята му кръв!“

Същото ще твърди и Главинчев, колчем се отвори приказка за нощта на 1 срещу 2 февруари: той бил ликвидирал княза, професорите Филов и Станишев, а и генерал Михов.Няма да остане назад и Кольо Моряка, който пък щял едва ли не да се сбие с Георгиев: „Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата на мене се пада тази чест. Контингентът (тоест князът – бел. авт.) е мой и не го отстъпвам на друг. Весо се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го „взех“ Кики…“

Разиграват се и срамни сцени на мародерство.Палачите грабят всичко по-ценно, което може да се намери у труповете на убитите – часовници, пръстени, златни халки, дори дрехи.

А един от тях – Фердинанд Козовски, даже изува от убития княз ботушите му.Казват че след това често го виждали да се разхожда с тях из центъра на София.

Версиите за тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашния началник на служба “Паркове и градини” в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите.


Според него мястото, определено за екзекуцията, е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а

екзекуцията започнала с разстрела на княз Кирил, после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите.

“Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов.

Стреляха в тила им с пистолет и труповете падаха в ямите.После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно.

Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора.

Уби го Главинчев” – разказва свидетелят Цеко Алексиев след години. Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа. В тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз. За сведение Нюрнбергският трибунал се “отчита” със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският „народен съд” с всичките си областни поделения директно избива 2 730 държавници.

Телата на държавния елит на България са струпани в бомбените ями.Камиони със сгурия са изсипани върху тях.

На всичкото отгоре след това физическите убийци стартират успешна кариера за дълги години по върховете на тоталитарната държава.

Всъщност машината за убийства е задействана със страшна сила веднага след деветосептемврийския преврат. Направо е чудно как екзекуторите смогват да избият толкова народ в такива кратки срокове.

На 10 септември 1944 г. княз Кирил Преславски и генерал Михов са арестувани в двореца от самия Лев Главинчев, придружен от подпоручик Любен Ванков, по известен с прозвището си Люши Авантюрата. В началото явно са се уточнявали списъците на жертвите. През този ден Главинчев е забелязан да влиза с двама души с каскети и шмайзери и в така наречения щаб на Народната милиция в хотел “Славянска беседа”, ръководен от Тодор Живков. Вечерта вече е в Банкя, където го чака част от бандата му и привиканите в привидна мобилизация набелязани. Извеждат ги извън градчето и повече никой не ги вижда.

По-късно пък често отива във Военното комендантство на бул. „Патриарх Евтимий“ 22, където се установило командването „със специални функции“ на съветския генерал Желтов.През следващите дни се установяват още няколко репресивни центъра – в две къщи на бул. „Евлоги Георгиев“, в ІIV участък на МВР и в Дома на слепите.

На 11 септември от Лъвов мост пак към Банкя потегля една камионетка. Тя е пълна с наивни полицаи, които са повярвали на съобщението по радиото, че никой няма да ги закача, ако се върнат на работа и продължат да изпълняват задълженията си.

Още тогава новата власт дава ясен сигнал, че убийствата водят до бързо израстване в йерархията. На тази дата военният министър подписва заповед, с която Главинчев е произведен в чин полковник, а Люши Авантюрата – майор. Със същото нареждане Тодор Живков и Славчо Радомирски стават подполковници, а Антон Югов – генерал-майор.


Дали поради скромност или защото от многото „специални задачи“ не е имал време да се преоблече в униформата, Левчо, както на галено са наричали палача, дълго време ходил цивилен по домовете на набелязаните жертви.


Всички запазани свидетелства за него го характеризират като изпечен садист – изпитвал върховно удоволствие лично да се среща с жертвите си, с някои от които се познавал в миналото.

Такъв е случаят с известният журналист и редактор на вестник “Щурец” Райко Алексиев. Главинчев лично го арестува в сладкарница “Цар Освободител” и го предава в ръцете на биячите си. След две седмици на свиждане в болницата съпругата му едва го познала и това е последния й спомен за него.

В същото време отечественофронтовското правителство на Кимон Гергиев излиза с лицемерни обещания по радиото, че “властта е здраво стъпила на краката си”

и “от ничия глава няма да падне и косъм” – това щял да преценява подготвяният “народен съд”. Всъщност саморазправата е в разгара си и е поощрявана тайно от висшето ръководство на комунистическата партия. На 16 септември Георги Димитров изпраща телеграма от Москва с предписание: „Да се гори с нажежено желязо великобългарският шовинизъм, национализъм, антикомунизъм”, а четири дни по-късно ЦК на БРП (к) издава окръжно № 6 с призив за масова саморазправа и ликвидиране от комунистите на „враговете на народа“. В провинцията физическото унищожаване на набелязаните е прикрито зад лаконичното „да се изпратят в столицата“. На практика това означава да се отведат в определените места за разстрел и заравяне в масови гробове. При това често палачите дори не хабят патрони, а зверски чупят главите на нещастниците с кирки, лопати и колове или дори ги запалват на импровизирани аутодафета.


В същото време в София пред сградата на Лъвов мост непрекъснато спират камионетки и дори каруци с арестуваните, които зловещият полковник трябва да отметне в списъците си, за да могат да преминат в графата на „безследно изчезналите“.


По правило убитите са интелектуалци – журналисти, адвокати, предприемачи, учители, държавни и общински чиновници, духовници. Също и обикновени хора, и граждани и селяни, които по някаква причина са били неудобни на някой от новите властници.


На 21 септември по време на заседание на Духовния съд е арестуван неговият председател архимандрит Ириней. Първоначално го откарват в „Славянска беседа“, а после го дават в ръцете на Главинчев.

И до днес не се знае с положителност мястото на неговото мъченичество. Според някои сведения той е бил включен в група, избита на “Редута”. Но има и още по-зловещи версии за кончината му. Интересно е, че след една публикация за него през 90-те години, при един от племенниците му дошъл 60-70-годишен човек от

Пернишко и развълнувано разказал, че видял убийството на човека от снимката, приложена към текста на статията.

Той разказал, че като бил дете, пасял овцете на един рид. Видял кола, от която изкарали в синорите един духовник като този на снимката. След като го изхвърлили от колата, започнали да се гаврят с него. Дърпали му брадата, блъскали го в земята. Той паднал на колене, понеже ръцете му били вързани отзад.

Накрая го залели с бензин и го запалили.Проф. Радко Поптодоров споделя друга версия. Той слушал да се говори, че някъде към Годеч и Трън в отдалечено място бил накладен огън. Наредили се мъчителите в кръг, а в средата оставили отец Ириней. Блъскали го поред към огъня. Той политал, побягвал опален, олюлявал се и от изтощение паднал в пламъците. Докато горял, те играели хоро.

За Главинчев този случай не е някакво изключение. Казват, че подобен метод е използвал и при убийството на бившия македонски деец Васил Василев. С него полковникът имал сметки за уреждане още от 1932 г. Василев е доведен при Главинчев от Варна на 28 септември и оттогава се води изчезнал. След години на една “другарска среща” в ДС някой попитал зловещия екзекутор за участта на Василев. Палачът се обърнал въодушевен към Тома Трайков:

„Кажи му, кажи му как скачаше в огъня…“

Друга от тези групи се ръководи от Мирчо Спасов, един от най-близките до Тодор Живков партийни функционери, придобил впоследствие мрачна слава с дейността си в МВР-ДС, като организатор и отговорник на лагерите край Ловеч и Скравена, и като носител на корупция и ръководител на контрабандни канали и неправомерно изразходване на милиони левове в служба „Културно наследство“ към МВнР през 70-те години, ръководена от Людмила Живкова.

Палачът, когото виждали да се разхожда с ботушите на княз Кирил в центъра на София също не бил кой да е – генерал Фердинанд Козовски. Участник в ръководството на Септемврийското въстание, интербригадист и офицер от Червената армия, Козовски се превръща бързо в ръководен кадър у нас. Първоначално се издига за зам.-министър на отбраната, а впоследствие е изпратен като посланик с ранг на пълномощен министър в Унгария и Полша. След завръщането си е „избран“ за председател на Народното събрание и на този пост поставя истински рекорд – цели 15 години.

В спомените на съвременниците си обаче той не е оставил нищо за разказване. Единствено се носела мълвата за безпаметните му запои, тъй като издигналият се палач бил известен алкохолик.

Не по-добре завършва и бързото издигане на избилия стотици, ако не и хиляди българи Лев Главинчев. След като го направили камандващ на Гранични войски, той бързо проявил порочния си нрав. Измислил чудовищна схема за мародерство. С подставени агенти примамвал хора, които искат нелегално да напуснат страната срещу заплащане, а след като ги обирал до граничната бразда, ги убивал на място. Накрая явно някой от приближените му завидял за „лесната“ печалба, казал където трябва и началниците го разжалвали. Дори го изпратили на лагер в Белене, но там бившият заслужил екзекутор все пак се ползвал с някакви привилегии и бил при значително по-добри условия, отколкото другите затворници. После пък през 1956 г. Тодор Живков го реабилитирал и дори станал кум на една от дъщерите му. Умира от рак в страшни мъки през 1970 г.

инфо: 168chasa.bg

Родното "Балканче" Соц-мечтата на младежите по времето на соца в НРБ


Ямахата на младежите преди появата на новите 50-кубикови "Симсони" от ГДР бяха мотопедите "Балкан 50", наричани популярно "Балканче". Бръмчаха из цялата страна с максимална скорост от 60 километра в час  в два цвята - червено и синьо.

100 километра се минаваха с два литра и половина бензин и отиване и връщане до Варна от Шумен например излизаше за двама души около лев и петдесет. Звярът се произвеждаше в Ловеч и за него също трябваше да се чака понякога няколко месеца.

При соца мечтата на момчетата пък беше и още едно двуколесно "Балканче", но без двигател - сгъваемият велосипед "Балкан". В сгънат вид колелото се побираше дори в багажника на зазка. Струваше около 75 лева. 

Помните ли това?

Като караше по нанадолнище от двигателя се чуваше "искам кош, искам кош" а по баир, "кой ме измисли, кой ме измисли".... а бе за времето си беше класика.Мили спомени от едно отминало време.

Какви бяха саламите едно време и каква трайност и състав имаха те


През 80-те години колбасарската индустрия у нас достигнала своя апогей. Необходимостта от нови продукти, които да задоволят завишеното потребление, била вече налице. Месокомбинатите на „Родопа” в цялата страна започнали да мислят нови варианти, за да разнообразят добре познатите  „Камчия”, „Телешки”, „Хамбургски”, луканка, шунка и кренвирш.

„Болярски салам” превзел пазара

Един от новите продукти, които държавното предприятие „Родопа” пуснало на пазара бил „Болярски салам”. Той се произвеждал в София, Ловеч, Пловдив, Русе и Шумен, но станал доста популярен във Велико Търново заради името си. Става въпрос за малотраен колбас, който издържал до четири дни в хладилник. Причина за това била липсата на каквито и да било консерванти в състава. Изненадващо за мнозина днес, саламът се приготвял от изцяло естествени съставки. Оригиналната рецепта включвала едносортно свинско месо, сланина, готварска сол, червен пипер, кимион, кореандър, и канела.  И за всичко това потребителите по онова време заплащали едва 3 лв. и 20 стотинки за килограм. Намирали се и такива клиенти, които считали продукта за доста скъп, предвид че е малотраен колбас. В днешно време обаче никой не може да си представи, че салам от чисто месо би струвал толкова. Всеки би предположил, че в него са вложени пилешки кожи, смачкани кости, картофено нишесте, емулгатори, стабилизатори, консерванти, вода и други добавки.

Структурни колбаси били на мода през 80-те

Освен „Болярския салам”, месокомбинатите в страната започнали да измислят различни варианти на вече познатите колбаси. По този начин обособили цял раздел, наричайки саламите в него „структурни”. Това били салами, чиято разрезна повърхност имала мозаечен вид. Новото в тях било, че заедно с влагането на първокачествени основни суровини се прибавяли допълнителни съставки, като свински езици, телешко месо на едри парчета, сърца, мариновани гъби и чушки. Те се изработвали по една основна рецепта, в която били включени едносортно месо от плешката на едър рогат добитък, първокачествено червено свинско месо, свински гърди и подправки. Трайността на всички продукти от серията била 4 дни.

Саламът „Кричим” издържал само два дни

Сред всички „структурни” колбаси имало и един, който вместо 4 дни издържал само две денонощия. Хората следели за срока на годност, защото обичали да го похапват. Става въпрос за колбаса „Кричим”. Днес той е по-популярен като „Мортадела”. По онова време се изработвал от 90 процента основна месна маса, към която се прибавяли 10 на 100 камби или капия. Подправките, които се слагали били бял пипер, кардамон и люти чушки. Цената му била 3 лв. за килограм и се харчел навсякъде в страната. За сравнение в момента „Мортаделата” струва около 6 лв., прави се основно от механично отделено пилешко месо и сланина.

Потребителите през соца също били недоволни

Потребителите на колбаси по онова време също имали своите капризи. Тогава въобще не ставало дума за консерванти, ГМО, добавки, оцветители и сгъстители. Въпреки това клиентите недоволствали например, че саламът бил по-светъл. В такъв случай веднага започвали да цъкат с език, защото в партидата било сложено повече свинско вместо телешко месо. Други пък недоволствали, че в „Телешкия” салам имало 90 процента говеждо месо и 10 процента свинско. Не било редно в телешки колбас да се слага друго месо. Доста били и недоволните от пилешките кренвирши, за които от „Родопа” през 80-те се заканили да ги спрат окончателно, защото компрометирали вкуса на истинския телешки кренвирш. В момента на пазара във Велико Търново има само един кренвирш, който се титулува като „Телешки”. В състава си обаче той има едва няколко процента говоеждо месо…

Михаил МИХАЛЕВ

Обявите от соца: „Заменям вила в Драгалевци за нова Лада“ и други подобни/Снимки/


Купувам ново „БМВ— 320" и „,Рено 5"

Купува „Лада 1200"; 30 000 км, след 19 ч.

Купува „Лада 1300 Ес", неупотребявана, 18 —20 ч.

Купува съвършенно но ва „Лада 1300 Ес"

Нова „Лада 1500", до 20 000 км, 74-44-87 Купувам „Вартбург" — комби, в гаранционен срок, тел. 

Търся скоростна кутия за „Рено 16"

Купува пиано Купувам детска количка „бие ме", „Чико", 83-45-50 89-40-25 купува двигател за лодка 2—3 к. с., след 18

Купува „Лада 1200"; 30 000 км, след 19 ч.

Купува „Лада 1300 Ес", неупотребявана, 18 —20 ч.Купува съвършенно нова „Лада 1300 "

Нова „Лада 1500", до 20 000 км, купува 74-44-87 Купувам „Вартбург" — комби, в гаранционен срок,

Купувам скоростна кутия за „Рено 16"

Купува пиано Купувам детска количка „бие ме", „Чико", 83-45-50 89-40-25 купува двигател за лодка 2—3 к. с., след 18

Заменям двустаен с парно — центъра, гр. Враца, за равностоен в София, ул. „Д. Дебе лянов" 29, an. 26. ех. Б Заменям двустаен апартамент, центъра — Пловдив, за подобен в София, включи телно в комплексите, тел. 56-61-10


Заменям тристаен — Варна, срещу равностоен — София. 23-31-95, след 20 ч.

Заменя масивна къща в Ловеч, срещу жилище в София, след 18 ч 

Заменя къща, двор в Толбухин, за жилище — София

Заменям нова „Лада 1500", вила, декар място — Своге, Искрец, срещу вила в Панчарево, Симеоново, Драгалевци, Люлин, Банкя, Черноморието

Заменя „Пежо 504м за вила около София 

Мотопедът „Балкан“ – сбъднатата мечта на социалистическия мъж

Една от сбъднатите мечти на мъжете от Северозапада по времето на соца, където премина детството ми, бяха мотопедите „Балкан“. Балканчета, както галено ги наричаха, имаше всеки уважаващ себе си мъж на възраст между 20 и 50-60 години. Произвеждани в Ловеч, те бързо се наложиха на пазара и станаха особено популярни из малките градчета и селата.

Тогава частни леки коли почти нямаше в дълбоката провинция. За сметка на това балканчетата весело пърпореха, оставяйки след себе си характерната следа от синкав дим. Бяха изключително лесни за техническо обслужване и най-важното – бяха здрави. И другото им предимство – много икономични машинки, изразходваха по 2,5 литра бензин на сто километра. За провинциалния живот тогава, когато се живееше в сравнително малки и затворени общности, мотопедите бяха изключително полезни.

С тях се преминаваха по-кратки разстояния в градчетата, използваха се за междуградски и междуселски транспорт. Бяха неизменен помощник и в селскостопанския труд, защото не бяха капризни и се движеха без усилие и по черните горски и полски пътища. Днес си спомням с носталгия малко комичните масови паркинги от десетки балканчета, струпани на площада по време на пазарния ден. Тогава времената бяха такива, че беше нормално вечер да си оставиш мотопеда пред входната дворна врата на пътя, без да се притесняваш, че на сутринта може да не го намериш. Естествено, тези транспортни средства имаха сезонен характер, спираха ги през зимните студени и снежни месеци. Собствениците им с нетърпение чакаха пукването на пролетта, а някои по-нетърпеливи ги извеждаха още в средата на март./ретро.бг/

Васил Терзиев, Враца

Ето какво се случи в затвора на Северин, който уби журналистката Виктория

Северин,който уби журналистката Виктория Откакто е зад решетките, той се е превърнал в "любимец" на съкилийниците си, които не пропускат опит да го нападнат.

 Осъденият на 30 години затвор при първоначален строг режим Северин Красимиров, е назначен за помощник-готвач в затвора в Белене. Това съобщава вестник Утро, позовавайки се на отлично осведомен източник.

Той беше откаран там на 8 май тази година, когато изтече 15-дневният срок за обжалване на наложената му от Окръжния съд присъда. Запознати с делото на изверга смятат, че вероятно вкарването на Северин в кухнята е ход на ръководството на затвора в опит да го спаси от попълзновенията на съкилийниците му.

На 6 октомври миналата година Северин Красимиров изнасили и уби по особено мъчителен начин 30-годишната Виктория в трудно достъпен район край крайбрежната алея преди зимовника на АППД. Четири дни по-късно той беше арестуван в Германия, където се укривал при майка си и втория му баща. Извършената в Психиатричната болница към затвора в Ловеч психиатрично-психологична експертиза показа, че той е здрав и вменяем и може да носи наказателна отговорност. Красимиров се призна за виновен и на 22 април петорен състав на Окръжния съд в Русе го наказа с лишаване от свобода за срок от 30 години при първоначален строг режим.

Отделно той трябва да заплати 450 000 лева обезщетение за нанесените неимуществени вреди от смъртта на Маринова на дъщеря й и родителите й, както и 9000 лева държавна такса върху уважените граждански искове и 7000 лева за разноски по делото. Откакто е в затвора, за Северин Красимиров веднъж под сурдинка се чу, че се е превърнал в любимец в средите на съкилийниците си. Затова се предполага, че кухнята, където бели картофи и лук, е опит да бъде спасен от голямото внимание.

Източник:Блиц

Перничани живеят като прабългари от Аспарухово време

Перник и Ловеч са на воден режим. Големи градове с големи индустриални зони и голямо население. Двадесет години след началото на XXI век. През зимния период, когато безводието се чувства особено болезнено.

Никой не казва колко други по-малки градчета и села са в периодично или системно безводие. Там журналисти не ходят и камери не снимат. Хората са претръпнали, примирили са се и живеят с няколко десетилетия назад в миналото. Сега ще им се наложи и на перничани, и на ловчанлии да заживеят така по този начин. Перничани между другото често влизат в зимните новинарски емисии със системните аварии на парното. Ако това се случи и тази година, ще заживеят като прабългари от Аспарухово време.

За късопаметните да припомним, че месеците април, май и юни бяха изключително дъждовни. Да се чуди човек как дъждът е заобиколили пернишкия язовир. И защо този проблем е крит до изборите и лъсна едва сега при новото кметско ръководство. А областният управител защо е мълчал и не следва ли Ирена Соколова, направила мисловен пробив във физическата наука, обединявайки в едно банани, водород и слънчево ядро, да изхвърчи от поста си. Същото се отнася и за ВИК шефа в града, който вече бе уволнен. Много тежки въпроси има и към министрите на екологията и на икономиката, които имат отношение към язовирите и тяхното състояние. Каква е гаранцията, че подобно нещо няма да сполети и други големи български градове./Пик.бг/

Кирил Пеев, София

Почина Стефан Данаилов!

Големият български артист издъхна след дълго лечение 10 дни преди да навърши 77 години.
Ламбо издъхна след дълго лечение във ВМА. Данаилов бе приета там заради проблеми с белите дробове.  Преди време Ламбо претърпя операция на тазобедрена става, която счупи при подхлъзване. 

Страдаше и от паркинсон. Лекарите прецениха, че е разумно да го поставят в медикаментозна кома. Появи се информация, че той е излязъл от комата и е добре, но в последствие нещата са се усложнили.

Кой бе Стефан Данаилов?

Стефан Ламбов Данаилов, наричан още Ламбо, е български актьор с над 150 роли в киното, театъра и телевизията, заслужил артист (1975) и народен артист (1983), дългогодишен преподавател по актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ, политик от БСП, министър на културата в правителството на Сергей Станишев от 17 август 2005 г. до 27 юли 2009 г., избиран за народен представител в XXXIX, XL, XLI, XLII, XLIII и XLIV народно събрание.

Произход и образование С президента Георги Първанов, Роженски фолклорен фестивал, 2006 Роден е на 9 декември 1942 г. в София. Мечтае да стане моряк в гражданския флот, защото морето винаги го е привличало, макар че няма „морска“ кръв. Майка му Евдокия Данаилова (1911 – 1963) е от Ловеч, а баща му полк. Ламби Данаилов (1905 – 1976) от Родопите, с. Райково, сега квартал на Смолян. Дядо му Васил Данаилов е деец на ВМОРО. Стефан има сестра – Росица Данаилова, също актриса, която е 9 години по-голяма от него. Личен живот Съпруга – Мария Димитрова Данаилова (1937, Горна Оряховица – 22.04.2014, София). Има син от актрисата Ирен Кривошиева – Владимир Данаилов (р. 27 юли 1986 г.). Има доведен син от брака си с Мария Данаилова – филмовият и телевизионен продуцент Росен Цанков. През ноември 2018 г. Данаилов разкрива, че е диагностициран с болестта на Паркинсон. На 10 октомври 2019 г. е приет във Военномедицинска академия поради насъбрала се вода в белите му дробове. Седмица по-късно Данаилов е поставен в изкуствена кома.

Той се събужда от комата на 17 октомври. Актьорска кариера Още като дете участва в игралния филм „Следите остават“ (1956). Докато е в казармата, смята да кандидатства история, но актьорът Иван Кондов, който тогава е съпруг на сестра му, го съветва да следва във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. През 1963 г. е приет в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев. След неговата смърт Данаилов учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов. Завършва през 1967 г. и започва работа в Пловдивския театър „Н. О. Масалитинов“ (1967 – 1968). Работи в СИФ (1968 – 1973). Първите му роли в киното са във филмите „Понеделник сутрин“, „Морето“ и „С дъх на бадеми“. Популярността идва още след участието в ролята на Иван Загубански от филма „Първият куриер“, но избухва с невиждана сила, когато на телевизионния екран се появяват сериите от филма „На всеки километър“ (1969).

С ролята на майор Деянов го запомня масовата аудитория в България. В периода между първите и вторите серии се снима в „Князът“ и „Черните ангели“. За малко напуска театъра и се отдава изцяло на киното. Има участия в повече от 80 филма, множество награди от национални театрални и филмови фестивали. Има награда за най-добра мъжка роля в „Князът“ и „Черните ангели“ на Фестивала на българските филми, Варна през 1969 г. Определен е за най-популярния актьор в Чехословакия за 1976 г. През 1973 г. се връща отново на сцената, за да се присъедини към трупата на Театъра на народната армия, а от 1979 г. постъпва в Народния театър „Иван Вазов“. Продължава да се снима много в киното и телевизията. Стената на славата пред Театър 199 – пано с отпечатъци, послание и шарж на Стефан Данаилов. Играе и на сцената на Театър 199. На Стената на славата пред театъра има пано с отпечатъците му.

След ролята на майор Деянов младият актьор изпълнява много други запомнящи се роли. Познавайки измамната преходност на бързите успехи, като че ли сам търси компенсация в изпълнението на „по-различни персонажи“, изискващи истинско актьорско превъплъщение. Един от най-добрите си екранни образи създава във филма на Никола Корабов „Иван Кондарев“. От 1981 г., и почти до промените през 1989 г.,

Стефан Данаилов води изключително популярното тогава радиошоу „Звезди посред бял ден“.

Там той пародира Ален Делон като домакин, на когото гостуват известни звезди от цял свят. Програмата се излъчва всяка събота по програма „Христо Ботев“ на Българското радио (сега Българско национално радио)  След 10 ноември 1989 г. му се налага отново да се доказва и на сцената, и в киното. Премиерата на „Лоренцачо“ има шумен успех, а ролята в италианския сериал „Октопод“, го прави популярен и в чужбина.

Член е на Парламентарно-обществената комисия за телевизия и радио (1990). Със Сотир Майноловски и Николай Ишков основават фирма за продуцентска и импресарска дейност – „Олд старс“ ООД (1993). От 1994 г. е съосновател и вицепрезидент на фондация „Авансцена“, а от 1996 г. е президент на националния комитет на Международния институт за средиземноморски театър. От 1997 е член на Обществения съвет по проблемите на българския футбол. Член е на СБФД, като два мандата е негов главен секретар (1996 – 2004), член е също на САБ и на НСРТ (1997 – 1998). От 1988 г. Данаилов поема класовете по актьорско майсторство за драматичен театър на професор Гриша Островски във ВИТИЗ, където е доцент от 1996 г. и професор от 1999 г. Политическа кариера Стефан Данаилов е член на БКП от 1975 г. Секретар е на първичната партийна организация в Народния театър, както и член на Ленинския районен комитет на БКП.[10] Делегат е на 44-тия (2000)[11], 45-тия (април 2005)[12] и 46-тия (декември 2005)[13] конгрес на БСП. В периода 2005 – 2009 г. при управлението на коалиционно правителство на БСП, ДПС и НДСВ е министър на културата. На 13 септември 2011 г. е кандидат за вицепрезидент с кандидат за президент Ивайло Калфин от БСП./Блиц/

Канибалът от Голямо Буково, който убиваше комшиите си и ги ядеше.Зловещата новина се разнесе в Бургас през 1995 г.:

Повече от 20 години той бе едно от мистериозните страшилища на Странджа. Заради славата на Николай дори бежанците заобикаляха селото, когато мигрантският поток бе най-силен,пише "Флагман"

Десетки се изселиха от Буково заради него, а тези, които останаха и до днес не спят спокойно. Писаха подписки – институциите да си го приберат, за да не ги плаши и тормози. Обаче никой не ги чу.   Откакто селото, което е едно от най-красивите в Странджа, се обви със страшната слава на Канибала – Николай Гьоргов, посещават го само ловци.   Зловещата новина се разнесе в Бургас през 1995 г.:

Бивш моряк, на име Николай убил двама свои съселяни и ял от вътрешностите им. Първоначално никой не повярва. Но от следствието и полицията потвърдиха. Бил шизофреник и смятал, че като яде човешки органи, ще живее вечно.   Истината била, че като моряк паднал и си ударил главата по време на рейс на един от корабите. Оттогава си останал у дома. Четял странни книги. И станало каквото станало. Ченгетата се изумили, като видели доказателствата, че наистина е ял от човешките органи на жертвите си.

След престъплението той лежа само една година в затвора в Ловеч, защото заради психичното си заболяване бе освободен и се завърна на село.   Бил си съставил дълъг списък кого трябва да изяде, за да получи неземна сила, но за щастие стигнал само до първите двама.   В списъка били все хора от Голямо Буково. Срещу имената им записал и „провиненията им“ - кой го излъгал, друг го обидил… Успява да убие една възрастна жена, която живеела в края на Голямо Буково, както и най-близкия си приятел Ангел Дзиров, с когото редовно си пиели ракията. Под №3 бил горският, а под №4 – магазинерката на селото – Анита.

Гьоргов планирал убийствата да станат в една нощ. Но при горския ударил на камък – мъжът излязъл от къщи с пушката си и Николай не посмял да го закачи. Анита пък извадила същински късмет.   Въпросната вечер отишла до града и не се прибрала. Под №7 в списъка фигурирал отец Евтимий от голямобуковския манастир „Свети живоприемний източник”. Попът отначало си умираше от страх от Гьоргов, но после и той забрави всичко и даже редовно си пиеше кафето с него в селото. 

10 лесни за следване съвета,за да работи както трябва любимият на поколения българи мотопед "Балкан"

Мопед Балкан 50 МПМ

Както вероятно Ви е известон, този модел е четвъртата поред модификация на българските мотопеди Балкан 50. Тя започва да се произвежда в Завода за леки автомобили Балкан в Ловеч през 1967 г.  и продължава до 1970.

Могат да се намерят немалко хубави екземпляри МПМ, старателн обгрижвани от своите реставратори, но все още в Интернет се усеща липса от добре подредена и качествена текстова информация за модела. Затова съставихме тази публикация със скромното желание малко да запълним липсата.

Преди време в обширна статия Ви разказахме какво означава разработваме на мотопед/мотоциклет и по-долу отново сме Ви дали линк към  нея. Тези първи пътувания трябва да стават през по-малко оживени места, докато все още не сте напълно опознали мопеда. А за да се намалят чрез икономично пътуване разходите по под­държането на мопеда, даваме следните няколко съвета:

ЗА ДА НАМАЛИТЕ РАЗХОДА НА ГОРИВО

1. При ускоряване (засилване) на мопеда отворете ръкохватката за газ само толкова, колкото е необходимо за достигане на желаната от Вас скорост. Рязкото подаване на газ чрез завъртване на ръкохватката до крайно положение не улеснявя ускоряването, обаче увели­чава консумацията на гориво.

2. След ускоряването (засилването), при по-дълго пътуване, намалете подаването на газ до онова положение, което е необходимо, за да поддържате скоростта;

3. Не пътувайте продължително на пълна газ, понеже кон­сумацията на гориво се увеличава с увеличаване на скоростта.

ЗА ДА НАМАЛИТЕ ИЗНОСВАНЕТО НА ДИСКОВЕТЕ НА СЪЕДИНИТЕЛЯ

4. Задействайте лоста на съединителя само при превключ­ване, защото в противен случай дисковете се трият и износват;

5.  Преди всяко спиране на кръстовище (или когато се наложи да спрете по други причини) винаги се старайте да превключвате на празен ход, без да пътувате по-нататък с изключен съеди­нител;

6. Когато карате на по-ниска скорост (напр. карате по оживени улици или просто пътувате бавно), винаги превключвайте на по-ниска скорост, а не да на­малявате скоростта чрез полуизключване на съединителя.

ЗА ДА ИЗБЕГНЕТЕ ЧЕСТИ РЕМОНТИ

7. Не пускайте двигателя на празен ход или на първа скорост по равни пътища да работи на високи обороти, защото в такъв случай липсва необходимата въздушна струя за охлаждане;

8. Когато карате на на втора и трета скорост, не пътувайте толкова бавно, че двигателят да работи на тласъци, тъй като те претовар­ват лагерите, съединителя, зъбните колела и веригата;

9. Когато заменяте частите на мопеда само с такива, които са описани в каталога резервни части за него като произведени специално за него или поне съвместими с него.

10. Когато намерите някакви стари български проспекти/рекламни дипляни/каталози на заводи за автомобилна техника, Автопром, Автоимпекс, Балканкар, Чавдар Ботевград, Завод 12 София, завод Балкан Ловеч и т.н., се свържете с нас на 0896 625 803, за да Ви ги купим – усилено ги събираме! :)

Източник:sandacite.bg

Вкусен спомен за някогашните колбаси с тридневен срок на трайност

През 80-те години колбасарската индустрия у нас достигнала своя апогей. Необходимостта от нови продукти, които да задоволят завишеното потребление, била вече налице. Месокомбинатите на „Родопа” в цялата страна започнали да мислят нови варианти, за да разнообразят добре познатите  „Камчия”, „Телешки”, „Хамбургски”, луканка, шунка и кренвирши.

Един от новите продукти, които държавното предприятие „Родопа” пуснало на пазара, бил „Болярски салам”. Той се произвеждал в София, Ловеч, Пловдив, Русе и Шумен, но станал доста популярен във Велико Търново заради името си. Става въпрос за малотраен колбас, който издържал до четири дни в хладилник. Причина за това била липсата на каквито и да било консерванти в състава. Изненадващо за мнозина днес, саламът се приготвял от изцяло естествени съставки. Оригиналната рецепта включвала едносортно свинско месо, сланина, готварска сол, червен пипер, кимион, кориандър и канела.  И за всичко това потребителите по онова време заплащали едва 3 лв. и 20 стотинки за килограм. Намирали се и такива клиенти, които считали продукта за доста скъп, предвид че е малотраен колбас. В днешно време обаче никой не може да си представи, че салам от чисто месо би струвал толкова. Всеки би предположил, че в него са вложени пилешки кожи, смачкани кости, картофено нишесте, емулгатори, стабилизатори, консерванти, вода и други добавки.

Освен „Болярския салам” месокомбинатите в страната започнали да измислят различни варианти на вече познатите колбаси. По този начин обособили цял раздел, наричайки саламите в него „структурни”. Това били салами, чиято разрезна повърхност имала мозаечен вид. Новото в тях било, че заедно с влагането на първокачествени основни суровини се прибавяли допълнителни съставки като свински езици, телешко месо на едри парчета, сърца, мариновани гъби и чушки. Трайността на всички продукти от серията била 4 дни.

Сред „структурните” колбаси имало и един, който вместо до 4 дни издържал само две денонощия. Хората следели за срока на годност, защото обичали да го похапват. Става въпрос за колбаса „Кричим”. Днес той е по-популярен като „Мортадела”. По онова време се изработвал от 90 процента основна месна маса, към която се прибавяли 10 на 100 камби или капия. Подправките, които се слагали, били бял пипер, кардамон и люти чушки. Цената му била 3 лв. за килограм и се харчел навсякъде в страната.

Михаил Михалев/Ретро.бг/

Мирчо Спасов се разпоредил в лагера край Ловеч да работят до умиране

О. р. ген. Мирчо Спасов (възрастният вдясно), главен отговорник за лагера по време на съдебния процес през юни 1993 г. | Фотограф: Георги Георгиев.

На 5 април 2012 г. се навършват 50 години от закриването на последните концлагери на комунистическия режим в България край Ловеч и Скравена. На същата дата през 1962 г. Политбюро на ЦК на БКП начело с Тодор Живков тихомълком взима решение да закрие своето тайно творение, което създава през 1959 г. Причината е, че в партийната върхушка гръмва скандал за убийствата в лагерите и това застрашава властта на Живков.

Сайтът Държавна сигурност.com  отбелязва годишнината с публикуването на поредица, която разкрива малко известни или забравени факти за последните лагери на комунизма. Материалите са час от документалната книга на журналиста Христо Христов „Секретното дело за лагерите”, която наскоро издателство „Сиела” преиздаде.

В част 1 от поредицата беше представена политиката на комунистическото управление след 9 септември 1944 г. за създаване на концлагери в страната и въдворяването на „политически опасни лица” в тях, както и на хора, оценявани от ДС като потенциални врагове на „народната власт”.

Част 2 е посветена на началото на лагера край Ловеч през 1959 г. В нея се осветляват разпорежданията на близкия на Тодор Живков зам.-министър на вътрешните работи ген. Мирчо Спасов за създаването на изключително тежък и жесток режим. .



Първите  лагеристи са настанени в няколко бараки останали от младежката бригада, строила ж. п. линията Ловеч-Троян. Лагерът се намира на около 3 км от Ловеч по посока Троян в близост до разклона за с. Хлевене. Първият шеф на Трудовата група-Ловеч (ТГ), за кратко е полк. Иван Тричков, началник на лагера в Белене. След това за началник е назначен Петър Гогов, дотогава зам.-началник на Белене.


Началото на Трудовата група

Бившият лагерист Тодор Минков от София, задържан през 1957 г. по време на една от "хулиганските" акция и изпратен в Белене без съд и присъда, е сред първите, които са докарани в лагера край Ловеч. Като дата на заминаването за новия лагер в показанията си той посочва 10 септември  1959 г.:

"Вкараха ни в дълга барака с нарове на два етажа. Още първата вечер ни биха милиционери. На другия ден ни закараха на мястото на бъдещата кариера да къртим камъни и с бягане да ги носим на 150-160 м., където ги струпвахме на камари. При бягането минавахме по коридор от милиционери, които от двете страни ни биеха с тояги. Побоят командваше капитан Горанов, той също биеше..."

Първата група от новопристигнали лагеристи наброява около 40-50 души.  Само след няколко месеца край Ловеч вече има около 1000 души. При идването на нови въдворени под командването на Горанов се е изпълнявал специален "ритуал", приет като традиционен за лагера – старите са строявани на плаца в шпалир и им е било заповядано да бият с тояги новодошлите. Който не е изпълнявал също е получавал тояга.


Режимът в лагера

Сутрин денят е започвал към 4-5 ч. без значение от сезона. "Нямаше лято, нямаше зима. Откарваха ни на кариерата, където работихме до късно през нощта, защото много хора не можеха да си изкарат нормите", спомня си лагеристът Тодор Минков. Почивка се е разрешавала само на обяд за един час. Товаренето на влаковата композиция е трябвало да се извърши за 5-10 мин. Дневната норма за мъжете е била между 8-20 куб. м. камъни. Всичко се е извършвало на бегом.

Храната обикновено се е била постна и предимно от зеленчуци - цвекло, зеле, спанак, бобена чорба, сутрин – студен чай с парченце мармалад. Дневната дажба от хляб е била около 700 гр. и се е давала наведнъж вечер като се е изяждала веднага. Къпането е ставало само в близката р. Осъм. Лагеристите са обличани в стари войнишки дрехи, били са въшлясали, а в бараките не е могло да се спи от дървеници и други паразити. Повече от година не е имало никакво лекарско обслужване. Бившият лагерист Нено Христов от с. Изворово, Старозагорско признава:

"Никога през живота си не бях виждал гнойни рани по телата на хората, в които имаше червеи. Единственото нещо, което можеше да се направи бе да помолиш близките да уринират върху раните по гърбовете, за да заздравеят, други средства нямаше..."

Назначената през юли 1990 г. от военната прокуратура лекарска експертиза, в която са ангажирани светилата на здравеопазването ни като проф. д-р Стойчо Раданов, ръководител катедра по "Съдебна медицина" на Медицинска академия, прави потресаващи изводи:

„Лагеристите не са имали възможност да говорят помежду си, да поддържат контакт с външния свят, да предявяват претенции и оплаквания, да запазят личното си достойнство и самочувствие на човешки същества. Още при постъпването в лагера, както и по време на целия престой в него, повечето от тях са били жестоко и в повечето случаи безпричинно бити с тояги и гумени маркучи... Условията на живот са носили известен белег на неоправдан садизъм..."


Устните заповеди на Мирчо Спасов

Писмени разпореждания за режима в лагера не са давани. В показанията си всички от ръководството на Трудовата група сочат, че са действали единствено по усти указания на близкия на Тодор Живков зам.-министър на вътрешните работи Мирчо Спасов. Началникът на лагера Петър Гогов признава при първия си разпит през март 1990 г.:

"Нормативни документи нямаше. Всичко се изпълняваше по устни заповеди на Мирчо Спасов. Здравен пункт се създаде през ноември 1961. Чакъров  (Делчо Чакъров е началник на отделение "Въдворяване и изселване" при МВР, б. а.) от София ми се обади да не правим свиждания. Разрешавахме колети с храна до 2 кг и до 100 лв. на месец. Къпането ставаше в неделя следобед на реката – това бе заповед на Мирчо Спасов, устна по телефона. Той забрани болните да се изпращат в болница и разпореди труповете да не се връщат на близките.”

Цвятко Горанов, началник-обект в лагера, заявява пред прокурора:

"С откриването на ГТ-Ловеч Мирчо Спасов устно нареди да се работи от изгрев до залез слънце. Той не издаваше писмени заповеди. Мирчо Спасов каза, че тези хора трябва да работят при много тежък режим "да им се напукат ръцете от работа и когато излязат навън да свалят шапка на работника". На нас казваха, че всички, които идват са криминални престъпници и ние ги смятахме за такива. Аз лично никога не съм нанасял побоища, нито съм убивал. Те умираха от тежък физически труд, слаба храна. Често се избиваха помежду си.

Десетина дни след като се прехвърлихме в лагера дойде Мирчо Спасов и ми каза: "Това са най-непоправимите криминални престъпници. Те трябва да работят при най-тежък режим от тъмно до тъмно, при най-високо напрежение! Почивка само на обяд! Да работят до умиране!" Никакви дисциплинарни наказания не са налагани, защото нямаше правилник. Нямаше норми. Ние изпълнявахме само нарежданията от горе."

Самият Мирчо Спасов твърди, че "министър Георги Цанков ми даде задача да отговарям за лагера след като той вече функционираше. Нареждал съм режима да бъде строг". По това време като зам.-министър на МВР по ДС отговаря за две централни поделения и няколко служби между които отделение "Въдворяване и изселване", към което се водят лагерите и изселванията. По този начин Мирчо Спасов се превръща в едноличен шеф на лагера и още при създаването му се разпорежда така, че никой друг освен него да има достъп до адското място.

За това свидетелства и първият секретар на окръжния комитет на БКП в Ловеч по това време Дочо Шипков: "През 1960 г. лично при мен идва Мирчо Спасов и ме уведоми, че в лагера са настанени престъпници и хулигани и затова режимът е строг. Каза още, че лагерът би на централно подчинение на МВР. Препоръча ние да не се интересуваме и да не се месим в работата на лагера".

След арестуването му през март 1990 г. от военна прокуратура Мирчо Спасов признава:

"Това, че съществуваше лагера в Ловеч се знаеше много добре от Политбюро на ЦК на БКП и от ръководните и партийни кадри в страната. Знам, че по същото време на партийни събрания имаше изказвания, че лагера в Ловеч е внесъл порядък в страната. От всички, включително и от Тодор Живков се знаеше, че режима в лагера е много строг, и бих казал суров. Указания за този режим се даваха от ръководството на МВР и от Политбюро. Тези указания се даваха директно на мен от министър Цанков.


Такъв тежък режим беше създаден за превъзпитаване на настанените в лагера престъпници. По това време се смяташе, че един голям криминален престъпник е и политически престъпник, и че взиманите спрямо него мерки са законни. Това беше виждането на ЦК на БКП. Аз законите не ги правех, аз бях само един изпълнител".


Надпреварата в издевателствата между Газдов и Горанов

По време на съществуването на лагера зам.-началникът Цвятко Горанов и офицерът на Държавна сигурност в лагера Николай Газдов си съперничат в побоищата и издевателствата. Бившият лагерист Александър Златарски от София  описва много садистичните им наклонности така: "Горанов и Газдов биеха зверски, биеха така жестоко все едно, че се вживяваха като правеха това. Може би биеха от любов към побоя. След като те започваха се знаеше какъв е края на човека".

Газдов пристига в Ловеч като оперативен работник по ДС от ТВО Белене през 1960 г. При първия си разпит заявява: "Всички заповеди на задържани бяха подписани от Мирчо Спасов, нямаше прокурорски подпис или подпис на вътрешния министър. Заповедите за въдворяване бяха за срок от 1 година. Задържаните бяха само криминално изявени лица, поне така пишеше в справките им".

Бившият бъчвар, роден през 1920 г. в с. Деляновци, Великотърновско и приет за член на БКП през 1945 г., обаче е ненадминат в методите, чрез които упражнява ежедневен физически и психически терор над лагеристите. "До идването на Газдов режимът в лагера бе такъв, че даваше гаранции на този задържан, който не изпълняваше нормата, че някога ще излезе жив от лагера. След пристигането на Газдов тази гаранция отпадна. Той се разпореждаше с живота на лагерниците без да се съобразява дали те са си изпълнили нормата или не", заявява бившият лагерист Георги Йосифов. Той цитира една от любимите фрази на майора от Държавна сигурност: "На кариерата бачкане и бой до смърт!"


Признанията на началника на лагера Гогов

Началникът на лагера Петър Гогов признава пред прокуратурата:


„Аз лично съм присъствал на побой нанасян от Газдов и Горанов. Горанов ги биеше с бастун навсякъде, не гледаше къде удря. Много пъти съм му правил забележка да не бие хора, дори едни път му взех бастуна и го направих на парчета. Той после започна да бие с дъска. Газдов и той биеше комуто му падне, но повечето нареждаше на затворници да бият други задържани. Не съм констатирал дали след такъв побой е настъпила смърт на някой задържан. Окръжният началник на МВР-Плевен Георги Аргиров ми каза, че който умре – умре. Който остане жив остане и като излезе и види работник, да му сваля шапка. От него разбрах, че това указание е дадено от Тодор Живков, той го предал на Мирчо Спасов, който го казал на Аргиров, а той на мен".

Газдов е имал свой смразяващ "специалитет", който е демонстрирал нееднократно пред лагеристите, потвърден в показанията на повечето оцелели от ада край Ловеч. Когато е набелязвал някого, който трябва да бъде убит, е очертавал пред строя кръг, викал е по име жертвата, поставял я е в очертанието и й е подавал огледалце, за да се огледа за последно. Обикновено на жертвата е заповядано да си вземе таргата и от кариерата са връщали трупа й, загърнат в сламеник.

Освен, че е биел до припадък, Газдов е имал склонността да нарежда жертвите да бъдат довършвани от бригадирите – най-изявените криминални затворници, докарани от Белене. Сред най-често споменаваните имена са тези на Стоян Узукчиев-Шахо от София, Атанас Иванов Левордашки от Враца, Благой Гайтанджийски – Благо Магарето от Пловдив, Димитър Цветков от София, Антон Шаров – Шаро Кучето от Бургас, които с очевидно усърдие, жестокост и престараване са изпълнявали неговите заповеди.

През ноември 1961 г. Газдов е уволнен от лагера, въпреки жалването му до зам.-вътрешния министър Григор Шопов, че Гогов му се месил в работата по линия на ДС. Петър Гогов, който през август-октомври 1961 г. се разболява и отсъства от лагера оставя за свой заместник Газдов. "След връщането ми партийният секретар на поделението капитан Георги Атанасов ми каза, че в лагера стават страшни неща. Газдов биел наред и се разпореждал задържани да бият други, някои от които починали", заявява Гогов пред следствието.

На партийно бюро в присъствието на началника на Окръжно управление на МВР-Ловеч Кирил Александров се взима решение за освобождаването на Газдов и налагането му на партийно наказание "мъмрене". "Газдов бе жесток човек, постоянно затягаше режима. Той бе уволнен през ноември 1961 г. Формално в предложението писах, че е изпращал въдворявани да му крадат орехи", признава Гогов.

"Биеха ни като животни, храниха ни като животни, работихме като животни", казва в показанията си бившият лагерист Лозан Лозанов, попаднал в лагера през 1961 г., защото пътувал без причина с влак от София до Ямбол, като най-точно характеризира, онова, което е ставало преди 50 години в последния лагер на комунизма край Ловеч.

Източник:desebg.com
Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен