Труп на 23-годишна французойка е открит тази сутрин в центъра на Ловеч.

Районът около сградата на Областна администрация в момента е отцепен. Има засилено полицейско присъствие.

В РУМВР-Ловеч е образувано досъдебно производство във връзка с намерена мъртва млада жена в ниша на сградата на Областна администрация –Ловеч, съобщиха от прокуратурата. При огледа е установено ,че жената виси на кабел, преминаващ по стената на нишата.

Починалата е френска гражданка, на 23 г., пристигнала на 1 ноември Ловеч със свой приятел. През нощта срещу 2 ноември е била в заведение с приятелите си, откъдето си тръгнали след полунощ.

Извършен е оглед на местопроизшествието, провеждат се разпити. В ход е и проверка за наличие на записи от камери за видеонаблюдение. Предстои извършване аутопсия на тялото. Обсъждат се всички възможни версии във връзка с настъпването на смъртта. Разследването се води под ръководството на прокурор от Окръжна прокуратура-Ловеч.

Научете повече

С Родното Балканче от Мездра до Бургас и обратно

Родното балканче, най-голямата юношеска мечта!

С Балканче тръгнах от Мездра и минах през Роман, Ловеч, Габрово, Шипка, Казанлък, Петолъчката, Карнобат и Бургас. Почивах 14 дена в Лозенец и после Лозенец, Бургас, Казанлък, Сопот, Араба конак, Ботевград, Мездра, към морето пътувах 3 дни, обратно се върнах за 13 часа!

Тези красиви изживявания няма да ги забравя никога, това се случи през 1986 година, тогава бях на 23 години, безкрайно съжалявам че скоро го продадох, ако си намеря друго ще го купя, жалко че няма да е това с което ходих до морето.

Митко Йорданов

Научете повече

Трите фалита на България за които никой от нас не разбра..

Любимата мантра на всички аскети на заклеймяването на комунизма, е теорията за трите фалита на НРБ. От няколко години в медийното пространство упорито се върти една теория, че за 45 години, страната ни е претърпяла няколко банкрута на държавно ниво. Спирам се на тази тема и поради факта, че в последните годни, съседната на нас Гърция, също беше обявена за разрушена финансово държава крайната бедност, все още може да има процъфтяващи туризъм и селско стопанство, а минималната заплата да е 586 евро, при стойност на същата, в нефалирала Република България в размер на 184,07 евро. И докато заплата може да е функция на частния бизнес, то „съсипания” бюджет на южната ни съседка, успява да изплаща минимална пенсия в размер на 386 евро, докато стабилната българска икономика успява да раздава по минимум 82 евро.
Задълбавайки в паралелите, се замислих за родните ни фалити и тяхното отражение върху състоянието на държавата.

ържавният банкрут е фактическо състояние, при което държавата изпада
в несъстоятелност, т. е. не може да обслужва дължимите към кредиторите си по държавния дълг плащания.
За разлика от корпоративната, т.е. търговската несъстоятелност, при държавния банкрут не съществува правен механизъм, който да вкара една банкрутирала държава в процедура по несъстоятелност. Не съществува и международен съд, който да налага подобни процедури спрямо държави. Имало е няколко опита от страна на Международния валутен фонд да прокара подобен механизъм, но безуспешно, още повече, че това противоречи на международното право – държавата се ползва със суверенитет за разлика от субектите на частното право. При държавен банкрут, държавните кредитори за да си върнат вложенията трябва сами да се организират и да влязат в преговори със съответната държава. Държавните кредитори могат да бъдат както други държави, така и банки, корпорации, включително физически лица приносители на държавни ценни книжа. В случай на провал на преговорите за връщане на заемите, кредиторите губят капиталовложенията си, т.е парите си, носейки за своя сметка риска от инвестицията.

Дефиницията е проста и ясна. Държавата може просто да вдигне ръце и да спре да плаща, без да понесе никакви последици. Нека сега да се върнем на родна земя и да видим как протичат фалитите по нашенски.
Според журналиста Христо Христов, в периода 09.09.1944 – 10.11.1989, с държавните ни финанси се случва следното:
„Икономическото положение в комунистическа България в края на 50-те е толкова лошо, че страната е доведена до банкрут. Поради системното неизпълнение на годишните планове и некомпетентно управление Живков довежда страната до неплатежоспособност. През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за това време почти 3 млрд. лева. Управлението изпада в състояние, което не му позволява да изплаща получените кредити от СССР, най-големият по това време кредитор на комунистическата власт.
„Задълженията са следните:
60 млн. долара към Банк Комерсиал пур Л’Ероп дю Норд, Париж;
20 млн. долара към Московската народна банка, Лондон;
18 млн. долара към западногермански банки;
6 млн. долара към италиански банки;
25 млн. долара фирмени кредити.
Така в резултат на финансовия крах на НРБ, още през 1960 г. бива изнесен, а после и продаден, златния резерв на страната, възлизащ на 24 тона. ”
Полу-фалитът през 1977 г.
 „През 1977 г., когато в резултат на хвърлянето на огромни средства за развитието на тежкото машиностроене и покачването на международни цени на петрола НРБ отново изпада в дългова криза с над 6 млрд. долара задължения, включително и към западни банки.
Фалитът 1987-90 г.
 „Фалитът на България от март 1990 г. е по-тежък и поради разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и загубата на пазар за „великите български индустрии”.“ Сравнявайки го с гръцкия фалит от последните няколко години, той продължава: „И гръцкият, и българският (1990) фалити са пред частни кредитори и са еднакви като дял от брутния вътрешен продукт (БВП).  Другите прилики са просто поразителни:
В неговата основа е желанието да се задържат управляващите партии на власт; в тогавашна България една партия е на власт и това влошава нещата;
Кредиторите вярват, че ЕС и СССР винаги ще са под ръка да подкрепят платежния баланс; българският дълг е „гарантиран” от разделението на труда в СИВ, а гръцкия – с трансфери от бюджета на ЕС;
„Солидарността” и „взаимната помощ” са политическата реторика, която подкрепя безотговорното поведение на властите.“

В резултат на фалита в края на 80-те години, „спадът на БВП през 1990 г. е 9,1%, през 1991 – 11,7%, през 1992 – 7,3%, през 1996 – 9,4% и през 1997 – 5,6%“.

Излиза че тоталитарната народна република е харчила на широко години наред, като е покривала тези харчове предимно със заеми и златния си резерв. Има обаче един интересен парадокс: Не може да похарчиш една огромна сума по начин, който да не ти донесе никакви ползи и накрая наистина да се разориш. Единственият шанс е да изгаряш банкнотите, но не съм чул до сега теория за „газовите камери” на  Тодор Живков.

Нека видим за какво са похарчени тези суми, които щедро са ни отпускани:
След създаването на НРБ БКП взима решение за развитие на тежката промишленост за сметка на леката.

Стари предприятия са национализирани, преустроени и модернизирани. Построени са много нови фабрики, комбинати и заводи. Ето само някои от тях, за чиято модернизация след национализацията им или за напълно новото им изграждане са направени огромни капиталовложения от страна на българската държава: АЕЦ-Козлодуй, АЕЦ „Белене“,  проект ТЕЦ „Марица-изток“ – 1, 2, 3, ТЕЦ „Бобов дол“, ПАВЕЦ „Чаира“, Баташки водносилов път, Силнотоков завод „Васил Коларов“ – София, Металургичен завод „Ленин“-Перник, Кремиковски металургичен комбинат, Оловно-цинков завод- Кърджали Комбинат за цветни метали-Пловдив – Асеновград, Комбинат за производство на електролитна мед-Средногорие,Нефтохимически комбинат-Бургас, Нефтохимически комбинат-Плевен, Завод „Балкан“, Ловеч – автомобили, мотоциклети, велосипеди, инструменти, Завод за трамваи „Средец“-София, Завод за автобуси и тролейбуси „Чавдар“-Ботевград, Завод за товарни автомобили „Мадара“-Шумен, Електрокарен завод „Шести септември“-София, Електрокарен завод-Плевен, Завод за металорежещи машини (ЗММ)-София, Завод за хладилна техника-София, Завод за асансьори-София, Слаботоков завод „Климент Ворошилов“,  Завод за полупроводници в Ботевград, Комбинат за микропроцесорна техника-Правец, Завод за тежко машиностроене, с. Червена могила, област Перник,  Азотно-торов завод-Стара Загора, Азотно-торов завод- Димитровград, Комбинат за производство на соди „Карл Маркс“-Девня, Целулозно-хартиен комбинат-Гара Кричим (днес град Стамболийски), Лесопромишлен комбинат-Силистра, Комбинат за преработка на синтетични влакна-Димитровград, Завод за антибиотици-Разград, Завод за записващи устройства (впоследствие „Дискови запаметяващи устройства“)- Стара Загора, Роботостроителен комбинат „Берое“, Стара Загора…….., сигурно няма да ми стигне един ден, за да мога да ги изброя всичките, затова спирам дотук!

Изградени са и нови градове – Димитровград, Рудозем, Мадан.
През 1965 г. страната произвежда 26 пъти повече електро- и топлоенергия в сравнение с 1939 г., 106 пъти се увеличава производството на черни метали, на цветни метали – 273 пъти, производството на машиностроителната и металообработващата промишленост – 142 пъти.

Честно казано, нямам необходимата квалификация да изчисля стойността дори само на непълния списък, който представих по – горе. Наистина бих се радвал, ако някой се постарае да пресметне цената само на сградния фонд, без да се изчисляват производствените мощности и печалбите от тях. Проста сметка в тухли, бетон и желязо, би била доста добра илюстрация.
Отделна статия бих посветил и на ефекта от огромната заетост, свързана със самото построяване на хилядите заводи и предприятия и още една, която да разкаже за процъфтяването на цели региони, по време на фалитите.
Десетки български градове през 70-те и 80-те бяха обновени и реконструирани изцяло. Освен плочки на площада и фонтан както се прави сега и за това се харчат милиони, тогава са построени и сградите на театрите, културните домове, училищата, болниците и много други обществени сгради, които посещаваме и до днес, а затова не трябват просто пари, трябват много пари.

А замисляли ли сте се по въпроса колко асфалт е положен през всичките тези години?!
За да не стане статия с размерите на докторска дисертация, просто ще спомена за нивото на здравеопазването, образованието, държавната културна политика и спортните постижения.
Време и да спомена Костов. Защо го намесвам ли? Ами защото и той не беше разбрал, че разпродава активите на фалирала страна, когато започна процеса на масовото разграбване, наречено приватизация. Ако някой му беше казал, че Народна република България е фалирала 3 пъти преди неговото управление, може би щеше да реши, че няма нищо за приватизиране и да ни се размине последвалия истински фалит.

 Източници: desebg.com, dnevnik.bg, wikipedia.org, btvnews.bg .
 Автор:Стоян Гълъбов www.socbg.com

Научете повече

От понеделник до неделя дни за убиване – автентичен разказ на Надя Дункин, оцеляла в концлагера Слънчев ден

Надя Дункин, снимка от досието и в милицията

През вече далечната 1994 в жилището й в София Надя Дункин е намерена зверски убита. Дункин е главният свидетел по скандалното дело за лагерите и палачите на комунизма. Предстояло е Темида да поднови съдебния процес, а Надя е трябвало да даде нови свидетелски показани за мъченията в Белене, Ловеч, Скравена, Куциян… С убийството й обаче е даден ясен публичен знак, че

„който не мълчи, ще умре“

Така и до днес няма осъдени и наказани за убийствата и издевателствата срещу хиляди невинни българи в комунистическите лагери на смъртта, но няма осъден или обвивен и за смъртта на Надя Дункин.
Журналистът и член на Комисията по досиетата Екатерина Бончева предостави на Faktor.bg единствения запазен автентичен разказ на актрисата, както и нейни  снимки. На бюрото си във вестник “Демокрация“ Бончева намира писмо от неизвестната жена, която иска среща.
„Видяхме се през април на 1990 г. в градинката пред „Кристал“. Тогава се запознах с Надя Дункин и страшната й съдба. Тя беше единствената жена, която първа дръзна да проговори за дните прекарани в комунистическите лагери. По-късно през есента на 1990 г. Надя участва и на среща, организирана в редакцията на „Демокрация“ с оцелели лагерници. Много от тях се виждаха за първи път след зловещите дни в Белене и Слънчев ден. Инициатори бяхме с покойния Свилен Пътов. Но никога няма да забравя, че в един момент стенографката на вестника – младо момиче, не издържа на тежките разкази, разплака се, хвърли писалката, а по-късно научих, че е имигрирала“, спомня си Бончева. По-късно разказите на лагеристите са издадени в книгата „Българският ГУЛАГ – свидетели“, която днес е библиографска рядкост.

Ето автентичния разказ на Надя Дункин представен в сайта  kolevn38.blog.bg
„Една сутрин през 1959 година се позвъни у нас в 5 часа сутринта. Помислих, че е адресна проверка, нещо обикновено за това време. Отворих вратата. Цивилен агент стоеше отвън: „Елате с мен за справка в Трето районно управление. Там ме вкараха в една стая като изба, стоях три-четири часа, без никой да ме потърси. После дойде един милиционер, качи в кола със спуснати пердета, да не се вижда кой е вътре и ме заведе в „етапното“ на гара София. Там отново ме вкара в една малка стая, след около час вкара още една жена, много развълнувана, плачеше. Прегърна ме, макар че не се познавахме и ми каза: „Арестуваха ме, понеже видях моя мъж с приятелката му пред халите. Бях много разстроена, нахвърлих се върху него да му скъсам пагоните, той е военен. А имаме две –годишно дете. То вика, е ще се отърве от мен и явно е наредил да ме изселят“. Маргарирта се казваше.
Прекарахме нощта в тази стая, на сутринта идват двама милиционери. „Излизайте навън, на двора, там има мъже, но с никой няма да говорите.“ Отидохме, където ни наредиха и чакахме . по едно време започнаха да отвеждат мъжете към влака, един от тях, минавайки покрай мен, успя да ми каже: „Не падайте духом.“ Качихме се във вагоните, пътуваме нанякъде и все питаме къде отиваме. Не знаем, не можем да ви кажем, ни отговарят милиционерите. На гара Плевен слязохме и пак в „етапното“. Началникът на гарата беше културен на вид човек, обърна се към мен, аз бях млада тогава, с много бяло лице и каза: „Жалко за хубавото лице, на Слънчевия бряг е много топло.“ По-късно ми дойде наум, че той сигурно се е опитал да ме подготви за това къде ни водят, може би за да опитаме да избягаме. Ние обаче не го разбрахме, макар че бяхме чували за лагер в Ловеч. Освен това не се страхувах, защото не бях извършила никакво престъпление. Чак когато стигнахме до гара Ловеч, разбрахме какво ни се готви. На гарата любопитни хора, гледан ни, опитват се да ни дадат цигари, локум, усеща се, че ни съчувстват. Натовариха ни на една затворническа кола и към лагера. Зловещо място в дълбока долина, заобиколена с високи скали. Още със спирането на затворническата кола един куц циганин, Шохо му казвахме, ни почна с бичовете по лицата. Аз само си криех очите, страх ме беше да не ослепея. Страхотен бой за „добре дошли“. Би ни повече от 20 минути. Казвам на моята приятелка: Маргарита, Господ да ни е на помощ,

тук ще мрем

 Нека се опитаме да бъдем силни, да издържим на този ужас. Виждам, че вече е страшно. Това е лагер.“
Вкараха ни в едно помещение, поизмихме се и чакаме. Почнаха да идват лагеристките. Окъсани, мръсни, гладни, мършави, заобиколиха ни, нови ли сте, питат, от къде идвате, вестници носите ли, пари имате ли, знаят ли за нас нещо навън? Все жени с интелигентни лица. Дойде време за проверка. Идва една жена в милиционерска униформа, хубава, стройна. Изкомандва: „новите навън!“ Излизаме ние, тя се приближава към мен и пита: „Ти ли си артистката! Помниш ли Пловдивския театър, аз бях също там, но ти беше надменна, не ми обръщаше внимание, защото играеше, даваха ти все централни роли.“
Аз я гледам и най-човешки питам: „Как може да не ви познавам, след като сте били в театъра? А тя отново: „А, не помниш?“ И почна да ме бие с бичовете. Явно ме е предизвикала, за да й отговоря и това да стане повод да ме бие. В никакъв театър никога не е била. И жесток бой с бичовете, а аз само си пазя очите, за да не ослепея. След това вика Маргарита. „Ти, каква си ма? А Маргарита отговаряше: „Защо сте така груа, какво съм ви направила? „А, питаш какво си ми направила?“ И това беше  повод за жесток побой. Наричаха я Юлка Хубавата. Така ни „включиха“ в живота на лагера.
Помещението , където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с по 4—50 см място. Ако едната се обърнеше на лявата страна и другата трябва да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавници. Бяхме около 200 жени. Вечер, като се съберем, се питаме, знаете ли защо сте тук, кой ви е изпратил. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки.
Първият ден, след като пристигнахме, ни водят да копаем царевица в село Българене. Беше много топъл ден, ужасно слънце. Казаха ни, ще вървите всички в една редица и ще копаете. Която изостане, бичовете ще я догонят. Аз за първи път държах в ръката си мотика. Старите лагеристки, по-опитни, явно, станах им симпатична, почнаха да ми помагат. Но аз нали не съм свикнала, работата много, слънцето жари и съм припаднала. От изтощение и слънчев удар. И надзирателките почват с бичовете по мен. Ако издържа – да продължа да работя. Ако не – да умирам. И тъй като не съм се свестила, ме хвърлили в храстите. После ми казаха, че съм била

 в безсъзнание 14 часа

Минал работният ден, аз все още в несвяст и когато всички тръгват да се прибират, мен ме захвърлят при кучетата. Там имаше огромни граничарски кучета, но завързани. В това време се връща от работа и мъжете. Минават по същия път и един доктор, който после умря в лагера / бил партиен секретар в ИСУ/ ме видял, опипал  ми пулса и казал: „Едва работи сърцето, до един час тя ще си отида!“ Но тъй като се грижел а персонала в лагера, имал в себе си камфорови инжекции и ме инжектирал. И чудото става. Когато си отворих очите, нищо не помня, имах само усещането, че съм била умряла. Около мен тъмнина и звезди. Уплаших се и започнах да вика. Кучетата се разлаяха, милиционерите идват и ме вкарват в лагера. А там знаят, че аз съм умряла. Почват жените да пищя, но виждат, че постепенно идвам на себе си, покриват ме с някакви парцали и ме оставят на спокойствие. На другия ден ми дадоха почивка. Заключиха ме, разбира се  без храна, за лекарства да не говорим.

Така оцелях

За работата вече знаете. Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 килограма – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можехме да изпълним нормата – по 20 бича на всяка от нас. А когато сутрин, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга – това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои жени станаха биячки. За да не се морят биячките, които бяха тук на заплата – Къна, Тотка от едно плевенско село, тя биеше най-много, тя ми счупи пръста.
Една вечер чуваме страхотно лаене на кучета. И си викаме – сигурно ще ни нападнат отвън, идват да ни освободят. Нали все за това си мислехме. На сутринта гледаме – долината блокирана от милия и кучета. Разбра се, че някакво момче, син на комунист от Бургас, избягало. Пребил милиционера на входа с камъни и избягал. Не можаха да го намерят. Разправяше се, че отишъл в Ловеч и разказал за нас. Но такава помощ не получихме.
Имаше обаче и един милиционер, който беше човек. Казваше ни:

„Не мога да гледам страданията ви повече. Хвърлям униформата“

 И действително напусна. Колко го молихме да остане, но той не склони, явно не му издържаха нервите. Бяхме го кръстили „Дъждовничето“, защото когато той беше на смяна, винаги валеше дъжд и той ни прибираше от работа. И като го видехме, че идва на работа, си казвахме: „Днес ще останем живи, днес няма да ни убият“.
Веднъж в кариерата пристигна явно голям началник. Идва при мен и ме пита: „Вие сте била актриса! Какви роли сте играла“ Отговарям му: „Не ме питайте какви роли съм играла, другарю, а ме питайте сега какво игра. Играя ролята на умиращ лебед.“ Погледна ме състрадателно, нищо не каза. Отиде при втора, при трета жена и вечерта казвам на лагеристките: „Този човек ще ни спаси.“ И наистина, след 15-20 дни, една сутрин ни казват: „Ставайте, която си чуе името, няма да отиде на работа“. И действително освободиха около 50 жени. Ние вече се намирахме в лагера в с. Славена около 100 жени. И казват: „Като минава камионът през Ботевград, ще пеете.“ И ние пеем, щастливи, ние въобще не сме бити и пребити. Кой беше този, който ни помогна, така и не разбрахме. Хубав човек, елегантен, интелигентно лице.
Но две случки никога няма да забравя. Един ден, когато работехме на кариерата, гледаме водят двама души – млад и по-възрастен. Разбрахме после, били баща и син. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то само вика: „Татко, татенце, татко, татенце.“ Биха го до припадък. После се хвърлиха върху баща му. Момчето на другия ден поина. А бащата след три дни. Не си спомням вече как, но научихме, че бащата бил известен художник от Русе. Така че системата за „превъзпитание“ беше следната: пребиват те още в началото и ако издържиш – ще работиш, а ко ли не, пукай.
Спомням си за една млада и хубава жена, мисля, беше от София, често разказваше за детенцето си. Беше обаче оперена. И им казва веднъж на убийците: „Един ден и вие ще дойдете тук. Вие не сте хора, вие сте зверове. Бийте ме, няма да работя. Не съм за каменната кариера. Убийте ме, искам да умра.“ Тя просто ги предизвикваше. И те почват зверски да я бият. А ние трябва да гледаме за назидание. Те бият, а тя не умира. И изведнъж чуваме: „Абе, запалете й косата.“
И запалиха косата й. това вече не можехме да издържим, не можехме да гледаме. Тя умря в адски мъки. Само накрая повтаряше: „Детето ми, детето ми, да знае как един ден…Бузлуджа, Бузлуджа…“ Явно имаше предвид улицата, но не каза нито номер, нито някакво име, та тези, които оцелеят да разкажат на близките й…“

С БИЧ И ТОЯГА В ДУХА НА НОВОТО ВРЕМЕ

В ловешкия концлагер Надя я наричали „Тревичката“, разказва Екатерина Бончева. Защото веднъж, когато окопавала царевицата, а смъртоносният бич плющял зад гърба, тя простенала на глас: „Тревичке, моля те излизай, да ти..“ Изрекла нецензурните думи грубо, но мъжки, а всъщност била млада, хубава и нежна, артистка от Пловдивския и Русенския театър. Навя Илкова, по мъж Дункин, дъщеря на пловдивския комунист и политзатворник  Васил Христов Илков. В Ловешката преизподня попаднала както всички останали – без съд и присъда. Заради думи срещу комунистическата власт.
Две години там я „превъзпитали“ с бичове и тояги в духа на новото время. Тя обаче оцеляла. Освободили я заедно с още 50 жени. Натоварили ги на един камион и ги стоварили на Ботевградското шосе. Чували с картофи.
Месец по-късно извикали Надя Дункин в МВР и й се извинили. Обяснили, че знаят за прогресивния й произход, но нейни лоши другари я били наклеветили. Обещали грешката да не се повтаря. С две думи – пито-платено.
Но белезите в душите ни за тези зверства остават завинаги, казва Бончева.
Фактор

Източник:kolevn38.blog.bg

Научете повече

История на безмоторните самолети летели у нас

Първите стъпки на безмоторното летене у нас са свързани с построяването на безмоторни самолети. Благоприятни условия за това дават самолетната работилница в Божурище, самолетната фабрика в Казанлък и по-късно — новопостроената самолетна фабрика в Ловеч.

През 1925 — 26 г. в Божурище се произвеждат първите безмоторни самолети „Топракчиев“ и „Викилски“. Облитането им се извършва с изтегляне с гумено въже на склон.

През 1932 г. е конструиран и построен оригинален двуплощен безмоторен самолет „Дрангов“.

Под ръководството на инж. Петков в 1934 г. се произвеждат учебните плъзгачи тип „Цьоглинг“.

През същата година в самолетната фабрика в Казанлък инж. Уго Абате конструира безмоторен самолет тип реяч „Български капрони“.

Изброените безмоторни самолети се използуват за провеждане на опитни полети и частична учебна дейност между 1926 и 1935 г. Конструкциите са дървено-платнени. Данни за летателните им постижения не са фиксирани.

През 1936 г. в Божурище се построяват безмоторни самолети „Комар14", които имат по-високи летателни качества. С тях се из-
вършват реещи полети с изтегляне с моторен самолет.

След 1940 г. е внесен безмоторен самолет за високи постижения СГ-3 , с който се извършват реещи полети на термина, дълги вълни и фигурен пилотаж.

От 1944 до 1955 г. по чужди чертежи в самолетните фабрики в Ловеч и Казанлък се произвеждат серийно Учебен плъзгач УГ1-1 („Цьоглинг 38“), Учебен реяч УР-1 („Грунау-беби“), „Жерав“ („Краних-П“) и „Гълъб“ („Вайе“). Те отговарят на съвременните за тогава изисквания. Имат по-съвършени летателни качества. С тях се провежда учебна, тренировъчна и спортно-състезателна дейност. Построяването им в по-големи серии създава условия за по-масова учебна и целенасочена летателна работа. Преминава се към извършване на реещи полети за продължителност на склон и термика,също така свободни и скоростни прелети.

Научете повече

За времето когато здравеопазването беше напълно безплатно

През 1944 г. България разполага със слаборазвита здравна мрежа – с 1,6 болнични и 0,3 санаториални легла на 1000 жители и с 5 лекари и 1 стоматолог на 10 000 жители. Значителни райони от страната практически са лишени от медицинска помощ. През 1951 г. с Указ на Президиума на Народното събрание е въведена всеобща безплатна медицинска помощ.

 По съветски модел у нас и в целия социалистически лагер, в здравното осигуряване е въведена т.нар. система „Семашко”. Здравната система носи името на руския учен-медик Николай Александрович Семашко – западен възпитаник повикан в СССР да създаде основите на здравеопазването в младата съветска държава. Системата „Семашко” е твърде проста за разбиране: всеки гражданин със самото си раждане е здравно осигурен и на това основание има право на всестранна безплатна медицинска помощ. Основана е на факта, че малцинството от знаещите и можещите ще бъде в услуга на населението за техните здравни нужди. Всеки който е болен може да отиде на лекар и да бъде лекуван, доколкото има възможности икономиката да си го позволи. При тази здравна система парите за лечение пак идват от данъците на населението, но не съществува изрична здравноосигурителна вноска. Лекарите получават твърдо заплащане за извършвана дейност, а не за всеки отделен случай. Характеризира се още с централизирано вземане на решения и администриране на здравния сектор както в областта на общественото здраве, така и в областта на лечебното здравеопазване.

 Според чл. 47, ал. 4 от Конституцията на НР България от 1971 г. „Всеки гражданин има право на безплатна медицинска помощ”. Така точно и ясно в основния ни закон се регламентира правото на безплатна медицинска помощ за всеки гражданин. Това, което е записано в Конституцията, отговаря и на самата обществена действителност. Властта изхожда от презумпцията, че всички хора са равни и всички еднакво имат право на медицинска помощ. Лечението се осъществява при всички лекари по съответната здравна верига абсолютно безплатно. За да бъде  лекуван човек, единствено е необходимо да е болен, продължителността и естеството на лечението се определят от състоянието на пациента.
На следващата година съгласно Указа на Държавния съвет за изменение на Указа за правата и професионалната работа на медико-санитарните работници от 1.10.1972 год., окончателно е премахната частната медицинска практика. Всички наченки на здравен пазар са унищожени, ликвидирана е конкуренцията между лекарите и лечебните заведения. Без възможности да конкурира съвременната социалистическа поликлиника със занаятчийските си методи, частната практика паразитира върху обществената здравна служба. Нейното окончателно премахване е една напълно назряла социална мярка, но не се съпровожда със съответно диференцирано заплащане на лекарите според извършената дейност и нейното качество. Болниците и поликлиниките получават пари на остатъчен принцип – колкото им се задели от Бюджета. На практика се създава прослойка от титулувани лекари във всяка специалност , които са верни на Партията и държат целия процес в медицината под око, с репресии където е нужно, където е нужно с отказ от израстване в кариерата. След приключване на обучението във висшите медицински институти, завършилите лекари се разпределят на работа в различни кътчета на страната за определен период от време и ако искат да израстват в кариерата трябва да са роболепни на създалата се система. Специализациите са зависели най-вече от от това, кой на кого е човек, връзките са преди всичко, а синовете и дъщерите на приближените до партията са в първите в редиците на израстващите в медицинската кариера.

Въпреки всички вътрешни неуредици и недомислици в системата, през 70-те години в здравеопазването са отпуснати колосални суми за капиталовложения. Здравеопазването получава 290 000 000 лв., за да се започне изграждането на крупни обекти с републиканско значение, и 60 000 000 лв. за доставка на нова апаратура и съоръжения. Планирано е показателят за обезпеченост на 1000 жители с болнични и санаториални легла да се увеличи, местата в детските ясли да се удвоят от 33 215 до 63 000, осигуряването с лекарски длъжности да нарасне. Изградени са крупни здравни и лечебни заведения: окръжни болници в Ловеч, Плевен, В. Търново, Бургас, Варна, Кърджали, Смолян и Крумовград, София, Михайловград (Монтана), Видин, Благоевград, Ст. Загора и районни болници в Лом, Омуртаг, Казанлък, Ботевград, Каварна, Балчик и другаде. Едни от тях се изграждат изцяло, други са пристроявани и разширявани. Наред с тези болници са изградени 26 модерни поликлиники в София и общо 47 в страната.

Вижте още:Здравеопазване по времето на социализма част 2

В заключение бихме могли да кажем, че през социалистическия период българското здравеопазване завоюва значителен международен авторитет, който се дължи на големите успехи, постигнати в опазването и в подобряването на здравето на народа. НР България стои в челните редици на страните с най-добри здравни показатели. По развитие на здравните мрежа и ресурси, България поддържа за периода 1947-1989 г. такива темпове, които я поставят на едно от първите места сред напредналите страни.

Научете повече

Тайните военни подземни бази в България

Снимка:Даниел Янев-tupekc.blogspot.bg

В един обикновен есенен ден Митко Манолов от родопския град Неделино събирал шума и внезапно греблото му попаднало на дънер. След като го премахнал внимателно, под него зейнала огромна дупка. Озадъчен, той извикал кмета, полицая и най-добрия алпинист в местността, а малко по-късно на мястото се стекли националните медии, които искали проверят с очите си дали наистина тя е дълбока 20 метра, широка 2 и стените ? били "гладки като огледало".
От времената, когато "Царичина" бе централна на националната телевизия, българите са болни на тема дупки, които хипотетично водят към таен подземен свят. Подобна е и асоциацията на гражданите на Неделино. Като изключим шеговития коментар, че за дупката са виновни софиянците, които с копаенето на метрото стигнали чак до Родопите, повечето мнения са, че странното образувание води към тайна база на военните, прокопана е от извънземните или е причинена от скрити проучвания за шистов газ.

Преди дни пък, уфологът Стамен Стаменов заяви по TV7, че пришълците са прокопали 15 километра подземни тунели под Витоша.
"Тези тунели и до днес се използват от враждебни на човечеството космически цивилизации. Те имат апаратура и генератори, с които облъчват София. Изпълняват специална програма по ликвидация на човечеството и ни влияят пагубно", с абсолютна категоричност каза той.

По правило у нас темата за подземния свят стана все по-актуална с наближаването на изборите. Същото важи за популярността врачките и възраждането на "стари" предсказания на Ванга и Дънов, повечето, от които изобщо не са били изричани от тях. Каква обаче е истината за всичките тайните локации, възбудили въображението на медии, екстрасенси и немалка част от българския народ. В последните дни на светло отново излезе темата за или строгосекретната военна база край Лесидрен, където преди около 10 години се беше озовал не кой да е, а самият Соломон Паси.

Именно край мистериозния "Обект 17" беше арестуван Соломон Паси, който наскоро обяви, че трябва да се готвим за среща с извънземни. Бившият министър на външните работи призова в ефир някои от тайните на Варшавския договор да станат обществено достояние, след което разказа и някои подробности от неговата прелюбопитна случка:

"Преди 10 години се разхождахме със семейството и с приятели край Лесидрен. Попаднахме край една ограда, влязохме и бяхме арестувани. Моят най-голям син, който тогава беше на 10 години, ме попита дали военните няма да ни разстрелят. Не само, че не ни разстреляха, но ни дадоха камион и ни казаха да се махаме. Поинтересувах се какво се крие в тези тунели, а отговорът беше - документи. Не мога да спекулирам какво има там. Често ми се е случвало да ме прибират в погранични бази".
Според него тайните на Варшавския договор са много интересни и трябва да бъдат изнесени на всяка цена. Той посъветва властите у нас да се поучат от опита на САЩ, където много ясно се знае кое може да е тайна и кое не.

Подземен тунел 

Оказва се обаче, че никой не може да каже какво се крие зад базата край Лесидрен. Мистериозните тунели са една от най-добре пазените тайни на България. Знае се още, че цели подземни градове има край Ловеч, Плевен, Етрополе, Самоков и Лесидрен. От институциите отказват да дадат информация за "Обект 17", а на мястото не се допускат случайни минувачи или медии.
Местните легенди разказват, че зад оградата има пещера, в която са излети тонове бетон. Изградена е верига от тунели, които имат стратегически център - нещо като мини "Пентагон", който се намира на около 30 км от "Обект 17".

Подземният ад 

В друго телевизионно интервю военният репортер Пламен Григоров стига още по-далеч в тълкуванието на мистерията, казвайки, че в подземните градове се правят "чудовищни експерименти с хора". Самите градове пък били захранвани с атомни генератори и били снабдени с летища, гари и заводи.
В следващите си реплики Григоров е по-умерен, "Дали във военните подземни бази е имало ракети с ядрени бойни глави, не мога да твърдя, но при всички случаи там са изградени командни центрове, средства за подслушване, складове, бази за специална продукция, оръжия за масово поразяване. След 10 ноември някои от тези обекти прекратиха своята дейност или преминаха под друго управление. Нормално е тези обекти да са свързани с националната сигурност", добавя авторът на книгата "Подземна академия на КГБ".

Под всяка дупка - извънземно 

За подземния роден свят са изписани много книги като "Тайните подземия на България", дело на бившия случител на МВР Милан Миланов, която излиза в цели 10 тома. Неговият сборник обаче прилича много повече на фантастична поредица, отколкото на научен труд.
Там можете да прочетете, че Троя се намира в неговия роден град Царево, някъде на о-в Св. Иван е заровена първата Библия, а на о-в Св. Анастасия до Бургас се намира част от книгите на изгорялата Александрийска библиотека.


Но да се върнем на т.нар. подземни градове. "Те са много. Подземните бази са строени да бъдат секретни щабове на армейските части на тогавашната българска армия, която на практика е била филиал на съветската. Днес обаче те не представляват тайна нито за НАТО, нито за противниците му", пише в свой коментар по темата Николай Колев - Босия.

Той посочва и някои от най-важните подземия, ползвано от родната армия. "Етрополе – с. Бойковец (основен команден пункт на Върховното командване), до гр. Елин Пелин (запасен пункт на Върховното командване), до Копривщица (тилов пункт за управление на Върховното командване), Сливенски минерални бани – С. Гаврилово (команден пункт на Варшавския договор), с. Едрево, Казанлъшко (команден пункт на КСВ), проходът Витиня (команден пункт на министъра на отбраната), кв Бояна (команден пункт на ВВС), Варна-Бяла-Галата (команден пункт на ВМФ), Горна Малина -Чаралица, (команден пункт на Генералния щаб) и кв "Хладилника" в София, команден пункт на НСО и НСС.

"През 1978 г. се създава "Генерална дирекция Опазване на държавните ценности и съкровища" към Министерския съвет. По заръка на Политбюро и Държавния съвет дирекцията чрез поделенията 18720 и 46320 се построяват за нуждите на комунистическата върхушка подземни градове за оцеляването и. Разбира се, там трябва да бъдат и националните ценности", твърди още Босия.

Според него луксозни подземни градове за комунистическата върхушка има под връх Баба край Копривщица, край с. Бойковец, Етрополско и до Сливенските минерални бани. Става ясно, че е бил планиран огромен подземен град край с. Рибарица, Тетевенско. Там дори е работено под връх Вежен в продължение на две години и след това поради липса на средства обектът е бил замразен, а по-късно и закрит. Той трябвало да бъде най – големият и на целия Балкански полуостров.


Въпреки различните мнения по темата за "подземния свят" на България, които често граничат с конспирацията и въображението на някои автори, факт е, че липсва държавна политика по разкриване на засекретените обекти. В Германия например подземните градове на бившите ФРГ и ГДР излезоха наяве и те се превърнаха в туристически обекти.

Божидар Димитров: "Царичина" е чудовищна измама 

Експериментът "Царичина" е най-голямото мошеничество, което съм наблюдавал в съзнателния си живот, твърди директорът на Националния исторически музей (НИМ) проф. Божидар Димитров, който е бил част от държавната комисия, назначена от правителството, за да разследва разкопките. Димитров добави, че техният доклад не е бил огласен, а е останал за ползване в Министерството на отбраната.
"Самата операция започва в нарушение на българското законодателство, по-специално на Закона за културно-историческото наследство", категоричен е директорът на НИМ. По думите му копането започва след докладване от Кекеменов - екстрасенс от Пловдив, който е имал връзки с властта.
"Не намират нищо, разбира се. Разкарват Кекеменов, сядат и започват да мислят какво да правят. А жената на един от офицерите - Елена Логинова, изведнъж започнала да получава съобщения от извънземна цивилизация. Въпросната цивилизация съобщила, че Вселената се управлява от българи, а самите ние сме едно семе, пръснато на Земята, на определена територия и нещо като спяща клетка на тази извънземна българска цивилизация", спомня си Божидар Димитров.
Това не е всичко. Директорът на НИМ добави, че според разказа на Логинова е трябвало да ни събудят, за да се справим в голяма опасност - без да е уточнено каква точно, но ние, българите, сме призвани да спасим планетата. "За целта трябва да копаем на Царичина дупка, защото неизвестно на колко метра дълбочина там има заровен кристал с формата на пирамида, който е натъпкан с технологична информация за нови машини и военно оборудване", каза още Божидар Димитров.
По думите му пророчеството е казало, че трябва да се копае само на ръка и само от четирима офицери, които обаче не са копали, а са възложили тежката работа на "трудоваци".
"Трима министри щедро субсидираха тази операция "Слава". Общо с 16,5 млн. лв., което са много пари. Доколкото разбрах офицерите са приключили проекта с много добри придобивки", твърди Димитров. Той цитира професори по геология, според които скалите са били с шисти, които се копаят много леко - "почти като кашкавал".
"Това е чудовищна измама. Беше уволнен само един полковник. Умът ми не побира как може да се случи такова нещо", завърши Божидар Димитров.

Източник:pan.bg
Снимки:airgroup2000

Научете повече

Месопромишлеността в България от 1944 година до 1989 година

След деветосептемврийската победа през 1944 г. народната власт се заема с решаването на много трудни проблеми, свързани с възстановяване на националната ни икономика. Един от най-сложните въпроси е осигуряването па достатъчно количество суровина за месопромишлеността. Добитъкът е незначителен по количество, почти без каквато и да е генетична стойност, недохранен, възрастен, разнороден и непродуктивен, а и започналата колективизация изисква да се развива животновъдство от съвсем нов тип.

За начало на държавната месопромишленост се смята Разпореждане № 33 на Министерския съвет от 29. X* 1947 г. В изпълнение на този правителствен документ се създава държавно стопанско предприятие „Месоцентрала“ със седалище София и съответни поделения в останалите селища на страната. То обединява дейността на всички кланици, колбасарски работилници, топилни за мас, работилници за черва, обработка на кожи и др. Производството се оглавява от най-добрите, опитни и предани на народа кадри. За ръководители на производствените бригади, участъци и цехове се издигат най-квалифицираните и авторитетни майстори колачи, обезкоствачи, колбасари, червари и работници от топилните за мас и сушилните за кожи. За осигуряване на кадри за месопромишлеността се откриват професионални училища по месопреработка,-а в Пловдив — Висш институт по хранително-вкусова промишленост.

През 1953 г. се извършва реорганизация в структурата на месопромишлеността — изграждат се териториално обособени и специализирани по дейност месокомбинати. През 1955 г. в София се създава Научноизследователски, технологически и проектоконструкторски институт по месна промишленост. Започва процес на концентрация и специализация в производството.

През 1960 г. в сравнение с довоенната 1939 г. се произвеждат 2,5 пъти повече месо и 6,5 пъти повече месни произведения. По-късно с постановление № 98 от 29. I. 1965 г. се създава Държавно стопанско обединение „Родопа“, в което като специализирани дирекции се включват дейностите месодобив и месопреработка, млекопреработване, производство на яйца и птиче месо, фуражо-производство и външнотърговска дейност.

През 1970 г. от състава на ДСО „Родопа“ се отделят като самостоятелни държавни обединения млечната, птицепреработващата и фуражната промишленост.

Съществен ръст в своето развитие месопромишлеността постига през четвъртата, петата и шестата петилетки. През този период продължава реконструирането и модернизирането на предприятията. Изграждат се специализирани цехове за производство на чисто месни консерви в градовете Толбухин, Русе и Шумен, както и специализирани предприятия и цехове за производство, на трайни варено-пушени и сурово-сушени колбаси в Шумен, Карлово, Самоков, Търговище, Разград, Казанлък, Русе, Пазарджик и Велинград. Изгражда се и се усъ-вършенствува хладилната база във Варна, Ловеч, Велико Търново, Пазарджик, Станке Димитров, Плевен.

През годините на седмата петилетка окончателно е завършено строителството и се пускат в експлоатация новите месокомбинати в градовете Хасково, Силистра, Смолян, и Свищов. От началото на 1979 г. влиза в експлоатация и новият комбинат в гр. Сливен. Това предприятие изпъква като един от най-модерните комбинати, съоръжени с техника на световно равнище. Характерно за годините на седмата петилетка е същественото обновяване на техниката с нови съвременни поточно-механизирани линии за добив на месо, производство на месни и пастетни консерви, производство на кренвирши, на едро и дребно разфасовано месо, производство на месни произведения, производство на свинска мас и др. Непрекъснато се разширява и хладилното стопанство на подотрасъла. В резултат на това добивите и преработките на месото растат със стабилни и високи темпове.

Интензификацията на месопромишлеността през годините на осмата петилетка продължава с нова, още по-голяма сила. В състава на основните производствени фондове от внос и местно производство се включват нови машини и съоръжения и цели технологични линии за производство на шунка, кренвирши, за сурово-суше-ни колбаси, месни и пастетни консерви, за претопяване иа свинска мас, за вакум-опаковка на колбаси, за обезкостяване на месо, за производство и опаковка на кайма, за дране на месо от дребен рогат добитък и др. Вследствие на това техническото равнище на производството се увеличава значително, като за редица производства по степените на механизация месопромишлеността се приближава до най-напредналите страни. През годините на осмата петилетка завършва преустройството на редица месопромишлени предприятия, между които и хладилно-колбасарският блок в Стара Загора, климатичната сушилня в Троян, кланичните блокове в комбинатите Видин и Перник. Реконструиран и модернизиран е и ПЖК „Родопа“ — Толбухин, който по своите мащаби и техническо равнище на производството се превръща в едно от най-модерните и на съвременно световно равнище месопромишлено предприятие. По своите технико-икономически данни предприятието може да съперничи на редица предприятия в социалистическата общност и капиталистическите страни. Изграждат се и модерни, на съвременно техническо равнище месопрера-ботвателни предприятия от малък тип в Ботевград, Смядово и др.

В края на 80-те-те, месопромишлеността е структуроопределящ подотрасъл на хранително-вкусовата промишленост, който осигурява около 27% от промишлената продукция на отрасъла. Производството на месо и месни продукти в нашата страна както досега, така и за в бъдеще ще се определя главно от темповете в развитието на животновъдството, внедряването на научно-техническия прогрес, рационалното разположение на териториално обособените производствени звена, запазване и създаване на нови малки и средни предприятия за преработка и производство на месни продукти и деликатеси и на тази основа повишаване на икономическата ефективност и подобряване качеството на продукцията.

Научете повече

Сподвижник на Васил Левски е бил кмет на Бургас

Иван Цанков е бил сред най-близките на Апостола

В Държавен архив-Бургас се пази оригинална снимка на Васил Левски, разказа Данка Георгиева, директор на регионалното звено на архивите и председател на Общинския комитет "Васил Левски".

"Засега са известни седем различни пози на Левски. От тях има по няколко оригинала и един от тях се намира и при нас. Той е с група участници във Втора българска легия в Белград през 1867-68 г. Снимката се съхранява в личния фонд на Иван Цанков, сподвижник на Левски и също участник във Втора българска легия", обясни тя. Цанков е бил околийски управител на Бургас. Георгиева посочи, че архивът съхранява документи и на други негови сподвижници.

"Документите от личния фонд на семейство Хъшнови са при нас. Величка Хъшнова е една от най-ревностните укривателки на Левски в Ловеч", допълни тя. Семейството на Величка Хъшнова се мести в София и след това в Бургас. Нейните наследници са предимно лекари и архитекти, които имат значимо място в развитието на града. Нейната внучка, която носи името й, предава документите през 70-те години на миналия век в Държания архив.

"Други документи са на семейство Илич, който също е сподвижник на Левски в Хасковския район. Освен това при нас се съхраняват документи, които показват как е изграден паметникът, бюстът на Левски в Морската градина", посочи още тя. По инициатива на спортен клуб "Левски", който е основан 1921 г., се образува фонд за изработване на паметник, събират се средства от клубните приходи, от дарения на членовете на клуба. Паметникът е изработен от сливенския скулптор Васил Вичев и на 28 октомври 1938 г. с тържествен молебен са осветени бюстовете на българските революционери, които се намират на една алея в Морската градина.

"Погрешно е да се казва, че Бургас не е район на Левски", смята Георгиева. "Ние нямаме писмени свидетелства за пребиваването на Левски, но имайки предвид неговите обиколки, пребиваването му в Цариград и връщането от там неизбежно Левски е бил в района, но просто няма открити писмени свидетелства", допълни тя като посочи, че се надява да бъдат открити такива.

"Сподвижник на Левски, участвал в Старозагорския революционен комитет, е Сава Хаджидечев, който става кмет на Бургас. "Дори да нямаме изричните писмени свидетелства за пребиваването на Левски в района, категорично негови сподвижници са били и са работели в тази посока", категорична е Георгиева.

Източник:Фокус

Научете повече

Как Борис Велчев-старши закрива зловещия лагер в Ловеч (СТАТИЯ)

Когато си тръгвали за в къщи освободените лагерници скандирали: „БКП, БКП…!”

След 10 ноември 1989 г. обществото научи (почти) цялата истина за лагера край Ловеч, известен с жестокия си режим и наречен с парадоксален хумор „Слънчев бряг”. През 1959-62 г. Там са били въдворявани (повечето без присъда) противници на властта, бивши депутати-земеделци и младежи, изпращани там от милицията като „зози” и „суинги”. По тогавашната терминология лагерът се нарича ТГ (трудова група) или ТВО (трудово-възпитателно общежитие). За трите години от съществуването си ловешкият лагер оставя мрачна статистика: от 1501 души, минали оттам, 155 стават жертва на убийства и на изкючително тежките условия. През 1961 г. жените от лагера, около 150, са преместени в с. Скравена.


През зимата на 1961 г. двама затворници успяват да избягат през бодливата тел на лагера.


  Милицията успява да ги задържи чак в София – тръгва следствие. Бегълците са разприказват и разкриват ужасяващи подробности за тежкия труд и боя, на който всекидневно са подложени. Висши офицери от ДС успяват да подадат сигнал до ЦК какви безобразия стават зад лагерната ограда. Пряк началник на тогавашните ТВО е генерал Мирчо Спасов, любимец на Тодор Живков. Следователите, които информират висшето партийно ръководство всъщност го заобикалят. Работата се размирисва – пък и политическите ветрове, които духат от Москва по това време са вече други. ХХ конгрес на КПСС е заклеймил сталинизма и ГУЛАГ, в СССР започват да се закриват сибирските лагери. В Политбюро решават, че е дошло времето да се сложи кръст на „свързаните с култа към личността” трудови лагери. На бърза ръка се сформира комисия на ЦК, която трябва да направи проверка в ловешкото ТВО. Така на 24. III. 1962 специалната група оглавявана от члена на Политбюро Борис Велчев е готова с доклада си.
В него се казва: "Според нас извращение на законността и социалистическия морал е целият режим, установен в общежитието. В сигналите до ЦК се изтъкваше, че някои от въдворените са умирали от нанесения им побой. … Предлагаме ТГ в Ловеч и Скравена да се разформирова.”
Бързо по доклада се събира на заседание Политбюро. От запазените днес протоколи личи, че партийните бонзи са имали една цел – хем вълкът да е сит,

хем агнето цяло.

Главният виновник за физическия тормоз на лагерниците Мирчо Спасов припомня думите на своя патрон Тодор Живков: „Вие другарю Живков ми наредихте и спомняте ли си, че когато ви докладвах какви лица се изпращат в лагерите ми казахте: "Да се чистят, да се чистят тия хулигани!"  Истината е доста неудобна,но докладът, внесен от дядото на бившия главен прокурор Борис Велчев-старши е еднозначен – ловешкият лагер трябва да се закрие.
Красноречиви са изказванията на членовете на Политбюро, запазени в стенограмата:
Тодор Живков: Трябва занапред да ликвидираме заведения от подобен род. Ако е хулиган, да го съдим.
Антон Югов: Това е недопустимо при нашата власт. Не бива да прибягваме до такива средства и при най-тежките случаи…Мирчо Спасов трябва да се прати на друга работа.
Райко Дамянов: Там са усвоили такива методи, които трябва да се осъдят. Често в ТВО се изпращат хора, които не са толкова злостни.
Тодор Живков: Да се ликвидира лагерът. На времето сме се увлекли… Лагерът да се разпусне!”
През април 1962 г. без много шум, както е заповядано отгоре, лагерът в Ловеч бил закрит. Преместили „златният човек” Мирчо Спасов от МВР на работа в ЦК – де факто не го наказали, а го издигнали в йерархията. И една историческа ирония: когато на освободените лагерниците прочели решението на Политбюро за закриване на лагерите в Ловеч и Скравена, всички скандирали в един глас: "БКП, БКП! Да живее ЦК на БКП!"

Валери БОЯНОВ Наборе.бг

Научете повече

Главорези тероризират България след Първата световна война (СТАТИЯ)

След края на Първата световна война в пределите на България върлуват разбойнически чети, съставени от закоравели престъпници, отличаващи се с изключителна жестокост. Голяма част от тях са били дезертьори от фронта, леви екстремисти и анархисти, проповядващи безвластие, както и типове с психически отклонения, за които насилието било начин на живот.

Изключително тежката следвоенна ситуация в България, изживяваща своята национална катастрофа, е причината за появата на тези бандитски формирования. Номер един от поставените извън законите в царството престъпници бил известният Васил Попов-Героя, следван от ловешкия главорез Дочо Узунов, а в четата им влизали още: Йордан Михайлов-Сърбина (един от най-жестоките серийни убийци в българската история), Тинко Симов, Вълчо Шанков, Илия Стоилов, Боян Георгиев, Тошо Севански, Михаил Коцев, както и любовницата на Дочо Узунов – Йонка Курделска (Палето), която ходела винаги облечена в мъжки дрехи. В този си състав разбойническата шайка грабела и убивала предимно на териториите на тогавашната Ловешка, Севлиевска, Троянска, Тетевенска и Луковитска околия.


През декември 1922 г. по време на управлението на Ал. Стамболийски е приет Закон за изтребление на разбойниците в Царство България. Десетки престъпници са избити и заловени, а други преминават границата със Сърбия, където тамошните военни и полицейски власти ги подпомагат и екипират за нови набези у нас. Кой е Васил Героя? Васил Стоянов Попов-Героя е роден на 4 август 1889 г. в село Микре, Ловешко. Произхожда от чиновническо семейство. Като гимназист в Ловеч бил един от най-силните по успех. Потърсен от властта през 1923 г. Васил Героя минава в нелегалност. На 12 юни 1924 г. той екзекутирал в град Плевен полицейския пристав Сербезов. С това жестоко убийство Героя се прочул като един от най-известните анархисти в района. Прозвището Героя според сподвижника му Георги Башикаров получил още като ученик в Ловешката гимназия от учителя по математика, след като единствен решил много трудна задача.


 Васил Попов и дружината му са участвали в избиването на военни – офицери и генерали, в Арабаконашкия проход при опита за покушение над цар Борис III, извършен на 14 април 1925 г. Освен Героя в групата анархокомунисти влизат Васил Икономов, Нешо Тумангелов, Антон Ганчев и Нешо Мандулов. Царят успява да се спаси, но загиват пътуващият с него ентомолог проф. Делчо Илчев и шофьорът на колата и главен ловджия Петър Котев. Героя участва и в най-кървавия атентат в нашата история – в църквата “Свети Крал” (дн. “Света Неделя”) в столицата през 1925 година. След тези кървави събития, разтърсили страната, групата му преминава първа в съседна Сърбия, откъдето след едногодишен престой се връща отново в България.


Ловешкият анархист е участвал и в убийството на околийския началник Тифчев през 1925 г.; в нападението и обира на Троянската поща по шосето Ловеч – Троян през юни 1926 г., когато били убити и тримата придружаващи пощата стражари; в нападението над село Голяма Желязна, когато били ограбени общината и държавният бирник, а секретар-бирникът бил убит; в убийството на полицейския пристав при Ловешкото околийско управление Петко Пешов; в убийството на Пенчо Илиев от село Шанкая на 3 август 1927 г.; в нападението и обира на пътниците по шосето Севлиево – Ловеч на 6 септември 1927 г.; в убийството на секретар-бирника на село Голяма Брестница; в обесването на говедаря от село Блъсничево (Луковитско); в убийството на Банко Киров на 19 септември 1927 г.; в отвличането и екзекутирането на радювенския кмет Петко Цанков на 21 септември 1927 г., измъчван жестоко, по чието тяло следователите открили 42 рани от нож.


Едно от убежищата на разбойническата чета през есента на 1927 г. е била Гознишката колиба, която се намирала на най-високия хълм вдясно на шосето между махалите Изворджика и Шанките (Ловчанско). Собственикът на колибата, Георги Ненов от село Гозница, бил стар приятел на един от бандитите – Дочо Узунов. В средата на ноември 1927 г. в махалите Изворджика, Шанките и в селата Радювене, Хлевене, Ябланица, Голец и Микре били настанени бойни ядра, всяка от които била съставена от шест младши стражари и един старши от резерва на полицейския ескадрон в София. Центърът на разузнаването се установил в град Ловеч. На 16 ноември 1927 г. следеният от полицейски агенти Георги Ненов тръгнал за Ловеч. Веднага била издадена заповед “да бъдат блокирани разбойниците в широк мащаб”.


Към Гознишката колиба потеглили стражари, военни части и доброволци от съседните села. Когато нахлули в колибата намерили само раницата и куртката на Васил Героя. Той и петимата му другари надушили опасността и се изнесли към Ябланица. Там груповият полицейски началник Иван Найденов, щом разбрал, че анархистите се навъртали около колибата на връх Голяма Берая над селото, решил да ги нападне. На 18 ноември 1927 г. повел две групи по десет доброволци, а стражарите оставил в селото за охрана на държавния бирник, който бил отседнал там. Първата група доброволци били пленени от разбойниците.


Те ги накарали да седнат покрай колибата и да запеят песни, сякаш нищо не са открили горе. Тази хитрост заблудила стражаря Иван Найденов, който прескочил плета и чак тогава видял цевите на пушките. Държали го на мушка. – Слагай оръжието! – извикали едновременно Васил Героя и Дочо Узунов. Иван Найденов вдигнал карабината си и куршумите им го покосили. – Да живее България! – успял да извика предсмъртно. От думите му четниците се втрещили. – Защо го убихте?! – обадил се един от селяните. – Добро момче беше… Бандитите нищо не отговорили. Взели си по навик всеки нещо за “муска” от убития и изчезнали с наведени глави. Почувствали се сразени от факта, че застреляният стражар в очите на селяните бил наистина герой, поразен от тях – хората извън закона. На 5 април 1928 г. Васил Стоянов Попов-Героя при нападение на банката в град Троян бил ранен и обграден от полицаи. За да не попадне жив в ръцете им, той се самоубил. По-късно при огледа на трупа в джоба му била намерена снимка на полицейския стражар Иван Найденов. На гърба й Васил Героя написал: “Умря сиромахът, геройски загина на връх Голяма Берая.” Според тогавашните полицейски експерти текстът на снимката не изяснявал нищо, но съдържал учудваща сантименталност, проявена от лице, убило по изключително жесток начин толкова невинни хора.
Източник: ТРУД

Научете повече

Българското автомобилостроене през годините (СТАТИЯ)

1924 г.: Ботевградският майстор-колар Рачо Джамбов започва изработването на първите български пътнически каросерии. За основа служат бракувани шасита на военни линейки и камиони. През същата година у нас са внесени 219 автомобила.
1926 г.: Новопостроената самолетна фабрика в Казанлък започва изработването на автомобилни каросерии върху шаси на Chevrolet. Начинанието продължава само три години. През същата година у нас са внесени 470 автомобила.
1929 г.: Според вестник “Юг” Хенри Форд възнамерява да посети България и Турция с намерението да построи завод. Той така и не идва, но за сметка на това заводът в Турция вече е факт. Основано е дружеството “Бакиш” – първият български производител на гуми. У нас са внесени 931 автомобила.


1937 г.: Братя Илчеви, вносители на International в България, основават собствена работилница във Варна и започват изработването на автобусни и други каросерии върху шасита от същата марка. Първият български автобус е пуснат в движение по линията Варна – Бургас на 27 май 1937 г.
1938 г.: Ботевградската работилница на Рачо Джамбазов се усъвършенства, при негово посещение в германския автобусен завод Kassbohrer в гр. Улм са закупени нови машини. През същата година у нас са внесени 478 автомобила, автомобилният парк на страната вече наброява 2585 автомобила.
1939 г.: Построен е първият аутобан у нас между Пловдив и Пазарджик.
1947 г.: Ботевградската работилница на Рачо Джамбазов е национализирана. Показан е първият й следвоенен автобус по време на панаира в Пловдив. Тя достига предвоенния капацитет от 100 каросерии годишно едва през 1949 г.
1948 г.: Ботевградската фабрика е преименувана на “Чавдар”, тя започва сътрудничеството си с Skoda RTO.


1951 г.: В София е усвоено сглобяването на съветските тролейбуси МТБ 82, като първият е пуснат в движение на 15 февруари.1956 г.: В бившата държавна самолетна фабрика в Ловеч, преименувана на завод “Балкан”, е произведен първият български мотоциклет.
1960 г.: На Пловдивския панаир е показан първият български автомобил “Балкан 1200”, произведен на базата на VW Kafer. За съжаление той остава само прототип.
1961 г.: Появява се първата автомобилна реклама, тя е на страниците на сп.“Авто-Мото” и е на Renault Dauphine.
1962 г.: Отново по време на Пловдивския панаир завод “Балкан” – Ловеч, демонстрира първите български пикап и микробус, този път механиката е от “Волга”, но и те остават само прототипи.


1965 г.: Първата голяма автомобилна инвестиция в България, в Пловдив започва производството на Renault 8 – “Булгаррено”.
1966 г.: Ловешки завод започва сглобяването на „Москвич“. Ботевградският завод “Чавдар” пуска нова серия автобуси М81 с модерен български дизайн.
1967 г.: Завод “Балкан” – Ловеч, започва да сглобява FIAT, модели 850, 850 Купе и 124 (по-късно известен като „Жигули”). Производството продължава само 4 години. В Пловдив отново е показан микробус “Балкан”, отново само като прототип. ХИПКИЕМ проектира електромобил “Пионер 63”.
1968 г.: Проектиран е автомобилът “Хеброс 1100”, плановете са той да замести произвежданите в Пловдив “Булгаррено 8” и “Булгаррено 10”. SAAB предлага да сглобява автомобили в България, което е уникално предложение, защото шведите не произвеждат своите модели извън Скандинавия. Предложението е отхвърлено. Завод “Мадара” – Шумен, започва сглобяването на ГАЗ и ЗИЛ.


1969 г.: Дебютира най-ефектният български автомобил до днес – “Булгаралпин 1100”.1970 г.: “Мадара” – Шумен, се кооперира с чешките заводи ЛИАЗ за сглобяване на товарни автомобили Skoda. По-късно се специализира в производството на задни мостове. В Пловдив е представен нов прототип на автобус “Чавдар”, създаден по лиценз на Kaesbohrer.
1975 г.: Производството на “Москвич” в Ловеч достига 15 000 броя годишно. Автомобилният парк на страната вече е надхвърлил 1 милион. През същата година у нас са регистрирани 56 060 автомобила.
1977 г.: “Чавдар” окончателно усвоява производството на Setra.
1978 г.: Конструиран е първият български спортен автомобил от известния ни състезател Бончо Дунев – “Формула Естер”. “Балканкар” става най-големият производител на подемно-транспортна техника в света.
1979 г.: Спира производството на Renault в Пловдив, единствените автомобили, които все още се произвеждат, са “Москвич” 1360/1500. Продажбите надхвърлят 75 00 автомобила годишно.
1982 г.: “Мадара” – Шумен, започва производството на малките камиони Avia.
1985 г.: Инж. Велизар Андреев показва спортния автомобил “София”, който произвежда в малка серия до началото на 90-те. Усвоява се производството на дизелови двигатели MAN в добричкия завод “Клемент Готвалд”.


1988 г.: Започва производството на “Москвич 2141 Алеко” в Ловеч. През същата година у нас са регистрирани 37 450 автомобила.
1989 г.: Създаден е българо-югославският консорциум “Балканавто” с цел производство на Zastava у нас.
1994 г.: В Дупница започва производство на лекотоварните NAMCO Ford Pony, но още през същата година то е прекратено. Една година по-късно умира Рачо Джамбазов, основател на фабриката в Ботевград. Регистрирани са 13 566 нови МПС.
1995 г.: Започва вторият голям автомобилен проект в България, във Варна се произвежда Rover Maestro. Производството продължава 6 месеца, за които са асемблирани 3641 автомобила. Регистрирани са 11 129 нови МПС.1996 г.: Опит за производство на автомобили Skoda Beta, базирани на Hyundai, но без успех. Zastava отново предлага у нас да започне производството на автомобили Yugo Florida, след като производството на Rover е спряно. Продажбите у нас падат до рекордно ниски нива, сравними с 50-те години – 7600 нови автомобила.
1998 г.: Дебют на първия български всъдеход “Преслав”, който така и не влиза в серийно производство. Година по-късно заводът “Чавдар” е ликвидиран. Регистрирани са 12 196 нови МПС.


2001 г.: Световният лидер в областта на автомобилната електроника и софтуера за нея Johnson Controls открива клон в София, който се занимава с развойната дейност около продукти за автомобили Citroen, Nissan, Renault и др. Регистрирани са 13 365 нови МПС.
2004 г.: В Ботевград започва производството на предприятието “Сензор Найт”, което доставя температурни сензори на водещи автомобилни гиганти като Volkswagen Group и Hyundai. Регистрирани 25 786 нови МПС.
2006 г.: Melexis Bulgaria отваря нова производствена база в София. В Кърджали е открит завод на турската компания “Теклас”, специализирана в гумени и пластмасови компоненти за автомобили. Регистрирани са 45 300 нови МПС.
2007 г.: Японската корпорация “Язаки” построява завод за кабелно оборудване за автомобили в Ямбол, който произвежда компоненти за вграждане в колите Renault.
Регистрирани са 56 281 нови МПС.


2008 г.: Специализираният в производството на алуминиеви компоненти завод на френската група “Монтюпе” в Русе официално започва работа. Предприятието произвежда цилиндрови глави за Audi, BMW,PSA и Renault, както и носачи. Регистрирани са 60 600 нови МПС.
2009 г.: Заводът на „Витте Аутомотив“ в Русе стартира производството на компоненти като заключващи механизми за автомобилни капаци, размерни компенсатори и др. Регистрирани са 26 842 нови МПС.
2011 г.: В Търговище е открит завод за производство на автомобилни стъкла на “Тракия Глас България”. Продуктите се вграждат в модели на Dacia, Skoda, Audi, BMW и други. В Кърджали е открит втори цех на завода на “Теклас” за каучукови и пластмасови изделия (напр. тръби за охладителни системи, уплътнителни елементи и др.), използвани в автомобилната индустрия. Регистрирани са 22 667 нови МПС.


2012 г.: Заводът на “Литекс Моторс” до с. Баховица за автомобили от китайската марка Great Wall започва работа. От поточната линия слизат компактният Voleex C10, високопроходимият Hover H5 и пикапът Steed. “Язаки” подготвя производството на кабелни комплекти за Ford в Сливен. Доставчикът на BMW ALC открива фабрика за кожени седалки в село Мусачево до гр. Елин Пелин. Учреден е “Аутомотив Клъстер България”, целта на сдружението е да промени драстично и трайно показателите и да подкрепи развитието на автомобилната индустрия в страната ни. Регистрирани са 22 154 нови МПС.
2013 г.: Според Financial Times българската автомобилна индустрия се превръща в пример за успешно развитие, продажбите в сектора надхвърлят 1 млрд. евро и съставляват над 5% от общия износ на страната.
Регистрирани са 24 953 нови МПС.


2014 г.: Започва производството на Great Wall Hover H6 и специални варианти на пикапът Steed. ALC разкрива втори завод край Ихтиман. Продадени са 24 331 нови леки МПС.
2015 г.: Behr-Hella Thermocontrol (BHTC) отваря врати в индустриална зона “Божурище”, немската компания е сред ключовите производители на оборудване и контролни системи за климатици за автомобили, за производители, като Lamborghini, Рorsche, Bugatti, Volkswagen, Audi, Bentley, Ford и Renault.

Източник:24chasa.bg

Научете повече

Съсипаният живот на Николай Антонов-Таланта, някога най-бързият бял мъж в света (СТАТИЯ+ВИДЕО)

Той е републикански рекордьор на 200 м. гладко бягане с 20.20 сек., поставен на световното първенство по лека атлетика на открито в Токио на 26.08.1991 г. Класира се 7-ми на финала, но е единственият бял състезател с което си печели прозвището „най-бързият бял мъж на планетата“. Резултатът му е трети на Балканите след постиженията на гърците Константинос Кентерис и Анастасиос Гусис.

През 1991 г. става световен шампион в зала в Севиля. От европейските първенства в зала има два сребърни медала от 1988 (Будапеща) и 1990 г. (Глазгоу) а през 1992 г. е европейски шампион в Генуа. Същата година, пак в зала, побеждава последователно световния рекордьор Бруно Мари-Рос и великия Карл Люис. Доближава националния ни рекорд на 0.05 секунди до световния. Участва на летните олимпийски игри от 1992 г. в Барселона, където достига полуфинал (20,55 с.).

След края на състезателната си кариера спринтьорът живее в родния си град. През 2003 г. Антонов прави опит за самоубийство, прерязвайки си вените. Като вероятна причина се посочва тежкото му финансово положение .
                                                                
Той е един от най-успешните спортисти на България. В началото на 90-те години е сред най-високоплатените лекоатлети в света. Тогава е световен шампион на 200 метра в зала и най-бързият бял мъж на планетата.                                      SEVILLA-91

Сега Николай Антонов-Таланта е в родния си Разград. Пропилял парите си, загубил старите си приятели. Днес е на 48, но е живял като за три живота. След спортната кариера съдбата му е белязана от наркотици, побоища, опит за самоубийство, хазарт, грабежи, престой в затвора и фатални жени.
Кадри на Би Ти ви го показват в днешното му амплоа. Бие се на улицата. Стана заради 20 лева, целият съм в рани, обяснява той пред камерите непосредствено след побоя на улицата с друг мъж.
„В момента съм пенсионер по болест. Доходите са ми малки, но се справям”, каза Николай Антонов.

През 2011-та г. Антонов е осъден за въоръжен грабеж на микробус с цигари. Прекарва няколко месеца в психиатрична клиника към затвора в Ловеч.
„Това е една от най-големите ми грешки, които направих. Имах един приятел, който реши, че ще направим бързо една работа. Не знам защо се съгласих. Всичко стана много бързо. Дойдоха с кола, взеха ме, отидохме на едно място. Там получихме информация, оръжие и така се случи. Голям екшън.”, споделя преди няколко години Антонов.

Научете повече

Кой е Генерал Скобелев

Роден е на 29 септември 1843 г. в Санкт Петербург, Русия в семейството на потомствения дворянин генерал Дмитрий Иванович Скобелев, чийто род произлиза от мешчьорските казаци. Завършва пансион в Париж (Франция). Учи в Петербургския университет, но е изключен поради участие в студентски вълнения (1861).

Ориентира се към военна кариера. Служи в Полша и участва в потушаването на Варшавското въстание (1863-1864). Завършва Николаевската военна академия на Генералния щаб в Санкт Петербург и през 1868 г. е изпратен в Туркестан. Там прекарва по-голямата част от службата си. Участва в превземането на Хива (1874) и в похода срещу Коканд (1875), по време на който превзема град Андижан. Повишен във военно звание генерал-майор. Скобелев е първият руски губернатор на Фергана.



При започването на Руско-турската война през лятото на 1877 г. генерал-майор Михаил Скобелев е прехвърлен в Дунавската руска армия. В нейния състав командва Кавказката казашка бригада при Обсадата на Плевен. Разработва плана за атаката на Ловеч и командва лявата колона при превземането му. Участва в третата атака на Плевен. Участва с успех в зимното преминаване на Стара планина и в битката при Шейново в началото на 1878 г. Военните му умения създават войнишката поговорка „Където е Скобелев, там е победата“. Повишен е в звание генерал-лейтенант (1877), генерал-адютант (1878), генерал от пехотата (1880).

След войната
След Руско-турската война Михаил Скобелев се завръща в Туркестан, където ръководи завоюването на голяма част от днешен Туркменистан. В началото на 1881 г. превзема крепостта Гьоктепе, където избива цялото мъжко население в околността. Докато напредва с армията си към Ашхабад, е отзован и е назначен за командващ армейския корпус в Минск.

В края на живота си Скобелев се ангажира с активни политически позиции. След като в началото на 1882 г. произнася речи в Париж и Москва, в които се застъпва за крайния панславизъм и предрича сблъсък между славяни и германци, предизвиква недоволството на правителството и е извикан в Санкт Петербург. На път към столицата Скобелев умира от инфаркт в Москва.

След Руско-турската война в Плевен, на мястото на някои от най-тежките боеве по време на обсадата на града, е създаден „Парк Скобелев“, в който се намира Плевенската панорама и негов паметник. Село Скобелево и улици в Русе, София, Варна, Шумен, Плевен и Ловеч носят неговото име.

Научете повече

Легендарното "Балканче" и как СИВ съсипва родните мотоциклети (СТАТИЯ)

След Първата световна война германци и чехи влагат усилия в строежа на моторни двуколесни возила. Конкурират се работещият в Кемниц и Чопау датчанин Йоген Расмусен и механикът от Судетската област на Чехословакия Албин Либиш. Германските мотори се наричат ДКВ, съкращение от немското "Дес Кнабен Вюнш", в превод "Момчешкото желание" Либиш произвежда мотоциклетите "Бьомерланд". Талантливият механик се прочува през 1924 г., когато представя най-дългия мотоциклет в света "Бьомерланд" с две, три и четири седалки, с девет скорости и обща дължина 3,20 метра. Тази чудесия е замислена с военно предназначение, но не влиза в употреба.
При съвместни военни маневри на немския Вермахт и съветската Червена армия след подялбата на Полша през 1939 г. руснаците облизват пръсти при вида на германските мотоциклети. Така получават от Райха правата да произвеждат в Москва немските мотори с кош БМВ Р 71. Под съветското название "Урал" здравите стоманени коне вече стават врагове на роднинските БМВ, а когато немците напредват към Москва, производствените мощности се преместват в Ибит в полите на Урал.

След края на Втората световна война настъпва бум в мотоциклетостроенето. В Европа много държави се вписват в регистрите на производителите на тези удобни, пестеливи и модерни возила. И отново в челните редици се нареждат германците и чехите. В разделената след войната Германия в западната част конвейерите серийно бълват БМВ, източногерманците развиват конструктивно марките "МЗ" и "АВО". Чехословаците се перчат на пазара с традиционната "Ява"(названието идва от производителя Янечек и немското Вандерер - пътници, туристи). През 1970 г. пражките мотоциклети вече имат братовчед - произвежданите в Ухерски брод "Чехска збройовка", или "ЧЗ".

А дали европейските комшии са останали назад? През 50-те, 60-те и 70-те години унгарските заводи "Чепел" край Будапеща правят марките "Чепел", "Панония", "Данувия". Поляците предлагат мотоциклетите ВФМ, "Юнак", "Газела". Страната на съветите е привърженик на многокубиковите "Урал", "Днепър", до тях популярният "Иж", малките "Киев" и „Ковровец”.

Изброяваме само мотоциклети от класове 125 до 750 куб. см, няма да споменаваме многобройните 50-кубикови мотопеди и триколки. Спомените обаче имат и балкански адрес. От 1960 до 1990 г. в Румъния се произвеждат по немски образец "Карпати". Още от 1954 г. в Югославия в производство е марката "Томос", за което се базират конструкционно на австрийската фирма "Пух". Третият голям в мотоциклетното дело в региона е българският завод "Балкан" в Ловеч."Балкан” 250 С2, М 175 и М 75

Малцина вече си спомнят, че България имаше някога добри мотоциклети. А едва ли някой от читателите подозира, че нашите хвърчилки са били продавани и в Меката на моторите Германия!

Началото е през 1958 г., но проектите датират две години по-рано. Когато 250-кубиковите мотори слизат от поточните линии, много от тях директно заминават за експорт в СССР. Мотоциклетите от тоя тип харчат 4,5 до 5 литра бензин на сто километра пробег, тежат 150 кг и развиват до 110 км в час.

Напълно изненадващо за специалистите, българите произвеждат и пускат на пазара през 1970 г. новата си разработка на "Балкан" 175 куб. см. Този модел притежава съвременна оптика, а едноцилиндровият му двутактов мотор има половин конска сила мощност повече от 250-кубиковия. И въпреки че спирачната система ползва детайли от мотоциклетите "МЗ" в Чопау, другарите източногерманци не обелват и дума за мотоциклетите ни и в тогавашната ГДР няма нито една пласирана бройка. Затова пък "Балкан 175" се продава в ГФР...

От 1970 до 1975 г. ловешките майстори правят два варианта на леки мотоциклети: "Балкан М 50" и "Балкан М 75". В тях влагат много части от 175-кубиковия модел. Двете нови леки машини се произвеждат в стандартно и луксозно изпълнение и имат "привлекателен западноевропейски вид" (прочетено в книгата източник "Двуколесници от Изтока", немско издание от 2014 г.).
"Балкан М 75" тежи като перце - 78 кг, развива 90 км в час и "мирише" бензина: употребява само 2,5 литра на сто километра пробег.
Разбира се, след години немски специалисти с основание смятат, че в българските мотоциклети сполучлива намеса има известният френски производител фирмата "Мотобекан". А българите са убедени, че спирането на успешния мотостроителен процес в Ловеч става заради банална завист на германци и чехи, които изразяват в СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ) становището, че България най-добре ще отглежда чушки и домати...

Май ни прецака и комшулукът. Като ученик в Ловеч през шейсетте години си спомням как се говореше, че турците върнали от износ голяма партида мотоциклети, защото били боядисани в червено.

Борислав КОСТОВ www.blitz.bg

Научете повече

Легендарното Балканче-технически данни и описание

Мотопедът  Балкан МК50-3 е предназначен за сравнително тежък режим на експлоатация, близък до този на мотоциклетите. Както се вижда от техническата харктеристика, той може да се движи със значителна скорост, да бъде язден от двама души (товар около 150 kgf), да изкачва наклони, далеч превишаващи наклоните по шосейната мрежа, може да се дви­жи по пътища със всякакъв вид настилка, а така също по ка­менисти терени без път и т. н. Затова конструкцията на мото­педа е нагодена да удовлетворява няколко основни (често про­тиворечиви) изисквания, гарантиращи експлоатационната си­гурност на изделието:  достатъчна якост при малко собствено тегло, маневреност и добра управляемост, устойчивост и комфорт за пътуващите, достатъчно мощен и сигурен двигател, надеждни спирачки и т. н.

Към 1975 г. мотопедът МК50-3 е последната и най-съвършена модификация на мотопедите Бал­кан и се прозизвежда във Велосипедния и мотоциклетен завод Балкан Ловеч. Предишните модели (Балкан 50ПМ с двигател с мощ­ност 2,2 к. с., с педали и гумени пръстени на предното окачване; Балкан 50МП2 със същия двигател, но с телескопична пред­на вилка; Балкан 50МПС с двигател 2,2 к. с., но с манивела за първоначално пускане в ход и Балкан 50МПМ с нов двигател с мощност 3,3 к. с. и тръбна рама) по времето, когато той се появява, са вече спрени от производство. Изброените модели обаче дават възможност да се натрупа значителен опит, да се отстранят редица слабости в койструкцията на мотопеда, за да се стигне до модела Балкан МК50-3, който по техникоексплоатационни качества съперничи на редица световно из­вестни мотопеди.Двигателят на мотопеда е двутактов и се охлажда от въз­душната струя, образувана при движението на мотопеда. Опитът е показал, че за мотопеди и мотоциклети с малък ходов обем не е оправдано използуването на четиритактови двигатели, конто, освен че са по-скъпи, изискват и много повече грижи за поддържането им по време па експлоатация. По тази причина над 95% от моделите мотопеди и леки мотоциклети в света са с двутактови двигатели.

Максималната мощност от 3,4 к. с. на Балкан МК50-3 позволява достигането на скорост 65 km/h, както и висока средна експлоата­ционна скорост при езда с двама човека. Първоначалното пус­кане на двигателя в ход се извършва крачно с манивела (кикстартер) мотоциклетен тип.

В двигателя в общ блок са разположени динамомагнетът, съединителят и тристепенната предавателна кутия. Превключ­ването на предавките става крачно чрез лост, разположен пред лявата стъпенка на водача.

Двигателят е захванат към рамата в три точки посредством болтови съединения.Рамата е тръбна, отворен тип, неразглобяема. Стоманените тръби, съответно усилени в най-натоварените зони, са захвана­ти една към друга чрез заварка.

Предното и задното колело на мотопеда са взаимозаменяе­ми. Имат стоманени капли 1,50А-19, захванати към главината с по 36 стоманени спици. Предната и задната гума са еднакви и имат размер 23 х 2,50?. Произвеждани са били в ДКЗ К. Русинов — Пазарджик.

В главините на колелата са монтирани челюстни спирачки с размери: диаметър на барабана 130 mm и широчина на феродовите накладки 25 mm. Добре регулирани, спирачките осигуряват спирачно закъснение около 6,5—7,0 m/s2. Спирачката на предното колело се задейства ръчно посредством лост, раз­положен в дясната част на кормилото и жило, пренасящо уси­лието от лоста до спирачния механизъм. Спирачката на задно­то колело се задействува крачно чрез лост, разположен непо­средствено пред дясната стъпенка на водача и чрез щанги свързващи лоста със спирачния механизъм на задното колело.

Окачването на метопеда Балкан МК50-3 е еластично, пружинно. Предното окачване представлява телескопична вилка с вградени цилин­дрични пружини без амортисьор. Ходът на вилката е 95 mm. Задното окачване се осъществява от два сухи пружинни теле­скопа, монтирани на люлееща се вилка, захваната шарнирно- към рамата. Тук също няма амортисьор. Ходът на задните те­лескопи 36 mm. Захващането им както към вилката, така и към рамата е еластично, осъществено чрез гумени втулки.Седалката е от микропореста гума върху ламаринена осно­ва, обшита с изкуствена кожа. Размерите на седалката са съобразени с ергономичните изисквания за удобен . стоеж на двама възрастни хора върху нея.

Резервоарът е с вместимост 8,5 литра, което осигурява про­бег около 350 km с едно зареждане. Резервното гориво е 1,5 л (за пробег около 40—45 km) и се включва чрез завъртане на бензиновия кран на положение резерва.

Електрическата уредба на Балкан МК50-3 е 6-волтова. Единстве­ният токоизточник е динамомагнет с мощност 30 вата. Бобина за ниско напрежение от магнета подава ток към бобината за високо напрежение, която е монтирана в седловината на резер­воара към основната тръба на рамата. Оттук към свещта се подава ток с високо напрежение, предизвикващо прескачане на искра между електродите на свещта.

Осветлението на мотопеда е осигурено по следния начин: отпред в отражателя на фара е монтирана една билуксова лам­па за къси и дълги светлини с мощност съответно 14 и 15 вата, а отзад в комбинирано осветлително тяло на задния калник са монтирани лампа за стоп-сигнала с мощност 15 вата и лампа за габаритно осветление с мощност 5 вата. Включвателят за стоп лампата е монтиран в главината на задното колело. При задействването на задната спирачка той включва на маса и за­тваря веригата на стоп-лампата, в резултат на което тя светва.Включването на осветлението при Балкан МК50-3 става от централния включвател, разположен на фара, а превключването на късите и дъл­ги светлини — от комбинирания ключ, разположен на кормилото до лявата ръкохватка. В този ключ е вграден и бутонът за включване на клаксона.

Както осветлението, така и звуковият сигнал могат да дей­стват само когато работи двигателят, т. е. когато се върти ро­торът на дицамомагнета, за да произвежда ток.

Изгорелите газове от двигателя се отвеждат в атмосферата от една изпускателна тръба, свързана с шумонамалителното гърне. За намаляване общия шум при работа на двигателя в средната дясна част на мотопеда под седалката е монтирана шумонамалителна кутия, в която е поместен въздушният фил­тър. Въздухът, засмукван от двигателя за образуване на горив­ната смес, е принуден да премине през сравнително големия обем на кутията, филтриращия хартиен елемент и през гумена тръба да навлезе в карбуратора. По този начин се намалява шумът, предизвикван от въздуха, навлизащ направо в откри­тия филтър.Непосредствено пред кутията е разположен карбураторът на Балкан МК50-3. Нарочно освободен от декоративни капаци, той е леснодостъпен за извършване на регулировки и почистване.

Предният и задният калник са изработени от стоманена ламарина, съответно профилирана. Предният калник е значи­телно по-тесен и плитък, което позволява насрещният въздух добре да обдухва и охлажда главата и цилиндъра на двига­теля.

Кормилото е от стоманена тръба, на двата края на която са набити пластмасови ръкохватки. Широчината му е съобра­зена с изискванията за леко и удобно кормуване. Към него се монтира и огледало за обратно виждане.

Мотопедът Балкан МК50-3 има инструментална кутия, разположена от ля­вата му страна симетрично на шумонамалителната кутия. Ин­струменталната кутия има достатъчен обем, за да побере ком­плекта инструменти и най-необходимите резервни части. Вър­ху подседалищната тръба на рамата и задния калник се мон­тира малък багажник, на който може да се вози багаж до 10 kg.
sandacite.bg

Научете повече