Това се случи през 1975 г.,когато бях в 8 клас-не трябваше да казваме дори на близките си

Тази история се случи в далечното минало и всички възпитаници бяха помолени да не споделят на никого, даже на личните си родители.

Този случай се случи през 1975 година Тогава бях осми клас.

След този случай учителите събраха нашия клас и ни предизвестиха да не разпространяваме клюки и да не споделяме на никого какво се е случило, даже и на родителите си.Но белким могат децата да пазят секрети?

В нашия клас учеше  най-обикновено момиче Катя Яготкина. Тя не се отличаваше от учениците.Учеше като всички девойки, получаваше положителни оценки. Играеше същите игри като всички останали.

Мечтаеше за бъдещето като всички младежи. Тя имаше единствено една другарка, Светка, едва и болнаво момиче. Може би Катя имаше другари отвън учебно заведение, само че в класа имаше единствено един.

Те посрещнаха измененията дружно. И си пишеха домашните дружно. Ако имаха шестици, то и двете имаха. Ако имаше неточности в задачата, значи и двете бяха създали неточности.

Навън беше пролет. А в подобен миг въобще не ни се учеше.Беше последният урок. Още двадесет минути и независимост. Учителят обясняваше нещо неенергично на дъската.И внезапно Светка, приятелката на Катя, пада на пода и лежи неподвижно.

Само на кино децата се притичват на помощ. При нас всичко беше противоположното. Децата, уплашени от това представление, се отдръпнаха от момичето, което лежеше на пода.Единствената, която се втурна към момичето, беше изплашената учителка.

Михайлов, тичай да донесеш вода, бурканът е до цветята. Андреева, тичай да извикаш шефа и бързо да викнат кола за спешна помощ. Децата без съмнение се втурнаха да следват инструкциите на учителя. Светка лежеше, без да помръдва.Донесоха вода и учителката стартира да бърше лицето на момичето с влажната си ръка.

Дотича шефът.

След известно време дойде колата за спешна помощ и всички ни помолиха да напуснем класната стая. Стълпихме се в коридора. Само Катя стоеше настрана от всички.След десетина минути цялата бригада излезе в цялостен състав. Света я нямаше. Докторът се приближи до учителя:

Обадете се на милицията. Общо взето всичко е както би трябвало.

Какво не е наред с нея – попита учителят. Тя е мъртва от към двадесет минути – безшумно сподели докторът, с цел да не чуят децата.Възцари се цялостна тишина.Светка – извика Катя и се втурна в класната стая.

Катя, недей. Не може да влизаш там – извика учителката.Но Катя към този момент беше се втурнала в класната стая и се затича към лежащата си другарка. Тя спря за секунда и се строполи върху гърдите на приятелката си.

Живей, Светка – повтори тя едни и същи думи безпределно доста пъти, – Живей. Живей.

Учителката хвана Катя за ръката и стартира да я дърпа от приятелката й.Оставете я  каза лекарят.Минаха още пет минути. Учителката и лекарят стояха безмълвно към приятелките.И тогава ръката на Света се раздвижи. Катя седна до Света и стартира да я гали по лицето. Света отвори очи.Но това е невероятно прошепна лекарят.

Трябва да се види това, което се случи тук. Светка беше натоварена в носилка и я изведоха на тичешком от учебно заведение.На идващия ден Катя не пристигна на учебно заведение. Родителите й помолиха. Казаха, че няма сили. А учителите ни събраха всички и ни предизвестиха да не приказваме доста.

Седмица по-късно Катя и Света седяха дружно в клас.Съученици разпитваха Катя. Какво се случи? Как съумя да съживи приятелката си? Според законите на природата това е невероятно.

Не знам – отговори Катя, – просто доста желаех Светка да живее…

/Николай Скворцов/ Източник: svobodnazona.com

Научете повече

Черна прокоба мори звездите от филма "Козият рог"

Една от най-силните сцени във филма, който е бойкотиран от Турция, но е купен от 62 други държави и остава един от най-награждаваните в българската киноистория.

През 2022 г. се навършват точно 50 години от премиерата на един от най-емблематичните български филми – „Козият рог“ (1972). Смятана за върховно постижение в родното кино, лентата на режисьора Методи Андонов се разминава на косъм с номинация за „Оскар“, а причините за осуетяването на големия успех така и не стават ясни.

Почти толкова известно, колкото и самият филм, е проклятието, което се твърди, че тегне около него и сее смърт сред екипа, участвал в създаването му. Черната поредица започва, когато пръв в съня си умира режисьорът Методи Андонов, едва на 42-годишна възраст. Той си отива през 1974 г., а аутопсията установява, че кръвоносните му съдове са като на 100-годишен старец, при положение че Андонов никога не е пушил и не е прекалявал с алкохола. В средата на 80-те загива актьорът Милен Пенев, изпълнил във филма ролята на младежа, в когото се влюбва героинята на Катя Паскалева – Мария. Тялото му е открито с нож в сърцето в градинка в столицата на 1 януари 1992 г.

Пагубното пристрастие към алкохола съсипа без време и неговия колега Антон Горчев – Караиван, „бащата“ на Мария в „Козият рог“, който издъхна, потънал в мизерия и забрава. Само в рамките на две седмици в отвъдното се преселват сценаристът Николай Хайтов, изпълнителката на главната роля Катя Паскалева и Мария Нейкова, авторката на прочутата балада към филма „Вървят ли двама“. 

Паскалева си отива на 56 години след дълго боледуване и борба с алкохолната си зависимост. Едва 10 дни след нея внезапно на същата възраст издъхва и певицата Мария Нейкова, а причината за кончината ѝ е неясна, заявява по-късно лекарката, подписала смъртния акт, пред която синът на звездата отказва аутопсия. През същата фатална 2002 г. си отива и сценаристът Николай Хайтов, който загубва борбата с коварната левкемия.

Душеприказчикът на Катя Паскалева Тодор Колев също е покойник от 9 години. Между живите отдавна не са и актьорите Иван Янчев и Климент Денчев, операторът Димо Коларов, както и богът на каскадите Лъчезар Стоянов, чийто край също бе кошмарен. Тотално алкохолизиран, една сутрин го намират пребит до смърт от скитници, с които седял на обща разпивка. След пиянската свада клошарите задигат портфейла и скъпото кожено яко на агонизиращия в локва кръв актьор и каскадьор. После потъват вдън земя. Последни от този свят си заминаха художникът на продукцията Константин Джидров и редакторът Свобода Бъчварова. Сред живите участници в култовата кинолента са Стефан Мавродиев и Марин Янев.

Твърди се, че прокобата е следствие на черна магия , направена върху екипа на „Козият рог“ след скандалните реакции, които събужда при излъчването си.

Източник:Ретро.бг

Научете повече

През 1968 г.в Стара Загора отваря врати култовото кино с 282 места "Комсомол"/Снимки/

На 7 септември 1968 г., както съобщава в. Септември, в Стара Загора е открито кино „Комсомол“, построено по проект на арх. Йордан Тангъров и арх. Младен Мирянов. 

Киното е с две зали. Малка – с 282 места и с най-новите прожекционни български апарати „Балкан 3“. В нея освен редовните прожекции, от 18 до 20 ч. ще се показват научно-популярни и документални филми. В голямата зала с 890 места и екран 20 метра ще се прожектират стандартни и широкоформатни филми. 

Зад екрана и в стените са монтирани микрофони, които създават по-реалистично усещане у зрителите. Залата е оборудвана с немски комбинирани машини за прожектиране. В киното е обзаведена стая, в която родителите могат да оставят децата си докато трае прожекцията. 

Персоналът ще бъде изцяло комсомолски (в синхрон с името на киното), със съответната квалификация и техническа подготовка се твърди в съобщението в старозагорския вестник "Септември". След 1989 г. киното е закрито и превърнато в дискотека и игрална зала.

Снежана Маринова

Научете повече

Златен спомен от детството неповторимо

Толкова отдавна бях дете, а толкова често се връщам в спомените си от детството  неповторимо!Усещам дори мириса на липата ,до бабината ми къща и смокините вкусни на отсрещния тротоар.

Сякаш все още чувам звънките смеховете   на децата , на мойте  скъпи приятели,вечно готови за  безбройни игри!Спомням си ,колко бързо отлитаха часовете и все не ни се прибираше в къщи

Как ни пращаха да купуваме хляб от кварталната фурна,как  ядяхме от него  тайничко и колко неповторим беше неговият вкус.

Колко прекрасни бяха филийте ,намазани от баба с домашна лютеница или с ароматното масло и наръсени със шарената сол или със захар.

Имахме детство безгрижно!

Имахме волност безкрайна!

Имахме само детски проблеми!

Събирахме пощенски марки, играехме на държави и градове!

Скачахме на въже и рисувахме когато нямахме тебешир даже с парче керемида на пътя.

Имахме карамел Му и кръц -кръц ,лакта бонбони в различни станьоли, а после от тях си    правехме  пръстени !

Нямахме  лакомства най-различни ,но бяхме щастливи!

Събирахме си  стотинки за кино, за сок и за сладолед във фунийка.

Бяхме скромни и игриви  деца  .Прилежни в  училище и ненаситни в игрите на вън

Имахме  детство свободно ,нямахме страх от кражби,убийства ,агресия ,насилия ,отвличания и  измами.

Имахме си пари от листа а родителите ни даваха стотинки за марципани с боза

Живеехме във семейства задружни ,с баби и дядовци, вуйчовци, лели и стринки с братовчеди и с  братовчедки.

Ходехме скромно облечени .

С плетените жилетки ,елечета и блузки от бабите и майките  ни изплетени  с много любов .

Бяхме красиви ,радостни и засмени!

Бяхме волни  деца!

Зная,отдавна  било е всичко това,но било е истинско и прекрасно  !

Затова и до днеска ,  пазя го в себе си с много  любов!

Искам да извикам с най-силният  глас който имам:

-Мили деца ,играйте ,играйте на воля  ,не на игри от компютри ,а на вън с топки ,с въжета ,на криеница , на мач ,на дама ,на ластик…….

Просто имайте истинско детство!

Меги Дупаринова

Научете повече

Някои от най-характерните правила,по които се живееше през времето на СОЦА в НРБ

Един от феномените на соца бе софийското жителство, което роди куп опити за фалшификации и много нагласени бракове, само и само хора от провинцията да се доберат до столицата. Това си беше ограничение на елементарните права и свободи на човека.

Сега българинът може да пътува навсякъде. Навремето обаче трудно го пускаха да влезе в много страни. А допреди четвърт век не го пускаха да излезе. Така се родиха митовете за приказния и красив живот на Запад. Ако някой пък заминеше за чужбина и не се върнеше, се превръщаше в невъзвращенец и беглец. Роднините му не само че не можеха да заминат при него, но бяха тормозени и следени.Да, тогава всички можеха да си позволят да отидат на море с карта за почивка за 22 или 34 лева. Там прекарваха по 14 дни в компанията на колегите си и заедно с техните семейства. Много трябваше да се внимава какво се говори, тъй като често някой слухтеше, а политическите вицове бяха забранени. Иначе следваше донос и неприятности.

Страховит фактор от онова време бяха активните борци.

 Понятието се институционализира от ЦК на БКП като основание за обществена привилегия през 1959 г.Те се ползваха със специални предимства по различни линии. Децата им например получаваха при кандидатстване в университет фиксиран процент, който се добавяше към бала и се изписваше ясно на таблата с резултатите от изпитите. Т.нар. борци имаха и карти за 50 процента намаление при ползване на транспорт, както и безплатно ползване на баните в страната.

Соцът забраняваше да се слушат радиостанции, които пускаха „Бийтълс“ и говореха за демокрация. Иначе можеше да те докладват и да си имаш неприятности с хората от ДС. Такива бяха „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“.

Едно време, когато не всеки имаше телевизор в дома си, хората редовно ходеха на кино. Преди всеки филм се прожектираше задължителният кинопреглед. Тази досада траеше 15 минути и обикновено се говореше как всичко с реколтата върви добре. Това са само някои от абсурдите на времето, в което сме живели.И за разлика от мнозина, никак не си спомням за тях с носталгия, пише авторът В. Панчев от Русе.

Научете повече

Как са прекарвали свободното си време през 80-те. една служителка,младо семейство и една студентка

Тези въпроси сътрудници от редакция на столично списание задават на повече от тридесет столичани на възраст от 16 години нагоре, хора с различни професии, кореняци и придошли в София, командировани, българи и чужденци, анкетирани в различни части на града и в различни дни от седмицата.

Ето техните отговори за това как и къде прекарват свободното си време всеки ден и в края на седмицата, наричано от специалистите "краткотраен отдих".

СЛУЖИТЕЛКА НАД 30 ГОДИНИ

Свободно време твърде имам в събота и в неделя, а в останалите дни на седмицата е инцидентно, между работата и обичайните ми дейност.

Прекарвам го най вече в къщи, защото през зимата няма къде да се отиде, през лятото няма заведения, няма достатъчно градинки в кварталите

Повече време имам в събота и в неделя. Много рядко съм сред природата, по-често оставам в къщи да свърша някоя домашна работа, да чета книги, отивам ма театър и кино.

Нямам желание да имам вила, защото нямам финансова възможност, но ако имам такава възможност, няма да се откажа. Вилата е чудесно нещо но мога да мина и без нея. Сред природата човек може да отиде и на разходка, на екскурзия, на гости някъде на вила на приятели, а може и да се разходи, да си направи например един преход през Витоша и да се прибере в къщи отдъхнал.

Особено през зимата бих могла да кажа, че транспортът ме затруднява, защото е студено, неудобно, не е сигурно прибирането, човек може да отиде някъде, но да не успее да се върне.

За два или три часа отмора в София, освен да отида на кино за дневни прожекции или с много труд да намеря място в някое прилично заведение, друг начин за мене няма. А през лятото си позволявам да се разходя в парк. На плаж - отивам понякога само в събота или в неделя.

Понеже между постоянната ми работа и тази на хонорар аз получават "прозорци”, в такова време имам нужда да възстановя силите си примерно с плуване, със сауна, лек масаж.

МЛАДО СЕМЕЙСТВО

Обикновено в събота ние отиваме на гости при наши приятели в "Надежда", където гледаме филма в програмата "Студио X". след което продължаваме вечерта с разговори и преспиваме там,за да закусим сутринта с кафе и с приятен разговор, да се върнем в къщи,където отново да се видим и да отидем в Драгалевци на разходка. Или излизаме да отидем някъде с колата на тези близки приятели.

Почиваме си тогава, когато се усещаме добре. Почивката не е човек да се отпусне, да спи да яде, да се търкаля от хълбок на хълбок, а тогава, когато е зает с една ведра дейност която не му е свързана с прехраната, а е удоволствие.

Лошото е, че не може да се посочи нито една сладкарница, в която човек би могъл на изпие спокойно едно кафе за отдих, бъбрейки на приятни теми. Това е проблемът. А като места за отдих, то това са кината, естествено театърът по същата логика, рядко изложбените зали. Друго не виждам.

Липсват доста неща. Като се започне с това, че в столицата липсва сериозно един голям пратер, който да предложи като момчешка носталгия една неделна лудория с блъскане на колички, виенски колела, зали и влакчета на ужаса, просто това да бъде веднъж на два месеца, това е достатъчно за много хора. Това е първото. Второ, липсват тези уютни места, уютни кафенета,където всеки би имал своето място, своята среда.

Транспортът има много голямо значение за отдиха. Когато човек Тръгне на кино и той има предварително закупени билети на хубаво място, а се наложи до това кино да пътува 20 мин.в един претоварен трамвай или претъпкан автобус и когато го настъпват и чува наоколо непримиримите гласове на спътниците си, той слиза де уморен и изнервен и не може да се настрои към новата вълна пълноценно и предварително да си внуши, че трябва да изгледа един много хубав филм

Обикновено отдихът не струва толкова скъпо, колкото и да ни се струва чудно. Ако човек смята, че трябва да почине, като пие три уиски в една хубава сладкарница, това би струвало скъпо, но когато изпие в една уютна сладкарница едно кафе със съпругата си или с приятел, това нищо не струва. Отдихът финансово е евтин, отдихът е скъп морално.

СТУДЕНТКА. ПОД 30 ГОДИНИ

Имам свободно време, но то е твърде ограничено.Свободното си време ползвам главно за посещение м кина, театри, рядко и с кратки екскурзии.През седмицата гope-долу всичкото ми време за отдих е може би един цял ден.

За мен отдихът а свързан преди всичко с това. дали въобще имам право да почивам. Ако не съм си свършила работата и да почивам, това няма да е за мен отдих.

Местата за отдих — това са кината, театрите, дискотеките и различните клубове.

В София места за отдих съществуват най-много в Студентски град. Тук най-много зали са построиха - зала "Христо Ботев", спортната зала на МЕ И. Там се създават условия за пълноценна почивка на студентите- плуване и различни  спортни стилове. Освен това в самия град са намира и паркът, там са тенискортовете и местата, където всеки може да осмисли свободното си време.

Списание София,1981 г.

Научете повече

Почина големият български актьор Иван Иванов

 

Иван Иванов с Ваня Цветкова във филма "Комбина" 1982 г.

Емблематични за него филми са "Всичко е любов", "Лавина", "Комбина" и "Мярка за неотклонение"

Почина големият български актьор Иван Иванов, съобщиха от Съюза на артистите в България. Емблематични за него филми са „Всичко е любов”, „Лавина”, „Комбина” и „Мярка за неотклонение”.

„Актьорството не е лавина. Не е нито комбина, нито мярка за неотклонение. То е просто едно тихо и самотно занимание без заглавие. И в това е парадоксът - природата му е публична, а се ражда в самота. С кого бих искал да снимам ли? Ами, със себе си“, споделя преди години актьорът.

За едно цяло поколение той е не просто секссимволът на българското кино през 70-те и 80-те години, а цяла епоха. Иван Иванов е човекът, в когото милиони зрители припознават себе си, актьорът, с чиито реплики жадуват любовта – онази чистата, непоклатимата и вечната, любовта на Радо и Албена от "Всичко е любов" (1979).Иванов е роден е на 16 декември 1951 г. в Асеновград. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ в класа на проф. Димитрина Гюрова през 1979 г.

Играе на сцените на Народен театър за младежта (1979 – 1981) и Военния театър (1981 – 1983), както и във филмово студио СИФ (1983).

„Всичко е любов“ е филмът, който превръща Иванов в секс символ на българското кино. Освен Радо от „Всичко е любов“, той играе и Асен в „Лавина“ (1982), Вас/Христо в „Комбина“ (1982) и Траян в „Мярка за неотклонение“ (1983).

​

Снима се във филми на режисьори като Борислав Шаралиев („Борис I“, 1985), Зако Хеския („Нощем с белите коне“, 1985), Иван Андонов („Мечтатели“, 1987) и др.

След телевизионния сериал „Гори, гори огънче“ (1994) актьорът издава първата си книга с разкази и стихове – „Този живот, онзи живот“. После идват още две – „Отговори“ и „Седем часа разлика“.

Източник:nova.bg

Научете повече

Спомен за един златен символ на югославското кино - Любиша Самарджич

Любиша Самарджич е роден на 19 ноември 1936 г. в Скопие в миньорско семейство, работещо във въглищна мина - Йелашница близо до Нишка баня. Баща му Драган умира рано, когато Любиша е едва на 9 години, а майка му остава сама с три деца.

Това е времето на германската окупация, а след това и освобождението, времето на лишения и бедност, в което Любиша израства в южната част на Сърбия. Още в гимназиалните си дни Любиша помага на майка си, като върши различни работи.

През училищните ваканции работил при чичо си, който имал работилница за пишещи машини. Бил е портиер в хотел Сърбия, работил е при майка си в сладкарница - носил е лед и приготвял сладолед. Всяка сутрин Любиша събирал празни торби, за да отиде до "Албатница", на километър и половина от Гражданската болница в Ниш, за да вземе плочи лед. Натоварвал ги на гърба си и пътувал с тях в трамвая. Не липсвали и инциденти.

След като завършил гимназия, решил да учи право. Скоро обаче му хрумнал друг акъл и се записал в Академията за театър, филм, радио и телевизия в Белград в класа на Боян Ступица.

Ступица веднага забелязал таланта му и по негово настояване Самарджич получил стипендия от Atelje 212. Като студент Самарджич участвал в няколко театрални пиеси в Югославския драматичен театър, но никой не могъл да предположи, че това ще бъде целият му театрален живот.

Получил предложение да играе във филма ''Prekobrojna" още в началото на кариерата си, а със стипендия от Ателие 212 театърът е на негово разположение. Боян Ступица обаче настоявал, че Любиша трябва да вземе решение какво да прави, защото не може да работи и на двете места.

Това криело известен риск, но било и филмово приключение, в което Любиша влязал. Това били времената в края на петдесетте години, когато всички били очаровани от филмите и киното, от публиката, актьорите до режисьорите, защото телевизията все още не била позната в домовете на югославяните.Самарджич получил първата си роля във филм на 25 години. Той играе във филма "Игри на скеле" (1961) на режисьора Сречко Виганд (Вейганда). Така привлича вниманието на критиците с поредната си роля на очарователен тромав, непохватен мъж във филма "Преброен" (1962) на Бранко Бауер.

Само след три филма той получил главната роля и едноименния прякор Смоуки във филма "Пясъчен град" (1963). За всяка роля се подготвял сериозно, все едно е първа в живота му, разказват колегите му.

Във филма (1966) "Орлите летят рано" на режисьора Соя Йованович, той играе известния герой Никола Бурсач. През същата година участва във филмите "Protégé" на Valdan Sjepejčić, "San" на Đurša Đorđević. През 1967 г. играе във филма "Нож" на режисьора Зика Митрович и във филма "Утро" на Периша Джорджевич.

Печели известност в партизански филми и особено се откроява във филмите на Велко Булайич ''Битката при Неретва" и ''Козара". Когато започват снимките на ''Битката за Неретва" през 1968 г., това е най-големият европейски филм по отношение на продукцията.

В снимките на партизанския филмов спектакъл участват над 3000 статисти – членове на ЮНА, а продукцията е на хърватски, македонски, босненски, словенски, италиански, немски и сръбски продуценти.

Интересното в този филм е, че известният художник Пабло Пикасо е направил плаката. Плакатът е отпечатан в малък брой тираж и е подписан на гърба от великия испански художник.

В периода от 1973 до 1988 г. той получава цели шест Златни арени на хърватския филмовия фестивал в Пула за своите актьорски постижения, където става най-награждаваният актьор. Получава награда за най-добра актьорска двойка с Весна Чипчич в телевизионния сериал "Горещ вятър" на Александър Джорджевич на филмовите срещи в Ниш.Получава наградата на AVNOJ за цялостно творчество (1988), наградата "Павле Вуисич" (1995) и наградата на Академията "Иво Андрич" (2005) - за ролите си в югославската кинематография.

На лицето на Самарджич беше изписана онази искрена усмивка, която преди всичко бе негова запазена марка. Спомняйки си за един човек чрез най-добрите му творби и това, което е оставил на другите, определено ще запомним Самарджич с най-красивите му роли.

''Идвам от миньорско семейство и смятам, че миньорският хляб е много тежък. Като дете запомних нещо много важно, а именно да уважаваш човека на всяка цена и да правиш жертви за всички. Винаги съм влагал сърцето и искреността си в играта, искайки ги обратно на всяка цена. За щастие, тази моя честност беше от решаващо значение за мен, за да имам голямо, огромно доверие като автор и сред колегите си.''

Може би най-повторената роля, в която Любиша се превъплъщава в любимия герой на Боривой Шурдилович Шурда, със сигурност е в сериала и филма ''Приключенията на Любивой Шурдилович", т.е. ''Горещ вятър" от 1980 г., последван от голяма слава. Песента ''A sad adio'' (Да си вземем сбогом) в изпълнение на Желко Самарджич се превръща в тотален сръбски химн на тази епоха.

Въпреки че след това става разпознаваем като непохватен персонаж с оглед на ролите, които играе, образът на сърдечен баща във филма "Баща ми за известно време" го нарежда сред сериозните актьорски редици. 

В началото на 90-те години той зарадва всички с ролята на Бошко Симич в сериала "Полицай от Петлово бърдо", а последната му роля е през 2013 г. във филма "Дъждовен мирис над Балканите".

Любиша бил женен повече от 50 години за своята Миряна. 

''Срещнах я в Блед, където служих в армията, а тя беше там със семейството си на почивка. Миряна беше на 17 години, аз на 26. Когато разбрах, че имам пред себе си интелигентен човек, който буди любов и страст в мен, се опитах да я завладея с всички сили. Беше трудно, защото смяташе, че актьорите са бохеми. А дядо ѝ, протойерей на църквата Срем-Митровац, ѝ казваше: ''И така, къде е актьорът да го видим?" Но с воля, упоритост и любов успях да я спечеля'' - разказвал Самарджич.Болестта на сина му е истинската причина за решението на Любиша да стане и режисьор.

''Не беше поради желание, а от необходимост, за да оцелеем. Имахме дългове, които трябваше да върнем, ходихме по болници със сина ни'', спомня си Миряна.

Любиша бил съкрушен от смъртта на сина си Драган, който на галено наричали Гага. Едва на 34 години загубил битката с левкимията.

''Когато Гага си отиде, си мислех, че няма да издържа дълго. Мира ме понесе на гръб, защото усети, че паднах морално, отслабнах, загубих желание за каквото и да било. Тогава тя ми каза: ''Човече, животът е смърт, запомни това! Продължавай да работиш, защото в това ще намериш смисъла на оцеляването". И беше права.''

На 8 септември 2017 година, на 80-годишна възраст Любиша Самарджич починал в Белград.

''Не плачете много за мен. Аз отивам при скъпия си син, там ще бъда обичан. Беше ми много болно, че не съм при него.''

Научете повече

Лежала е в затвора, извънбрачно дете – баща ѝ я изоставя, а днес е сред най-великите и красиви актриси!

Тя не е само талантлива актриса, но е събрала през годините и множество международни филмови призове. Носителка е на престижни награди от кинофестивалите в Кан (1961), Венеция (1958, 1998), Москва (1965, 1997) и Берлин (1994). Удостоена е с награди „Златен глобус“ и два пъти с „Оскар“ – единият за „Най-добра главна женска роля“ във филма „Чочарка“ от 1961 година, а другият за „Оскар за цялостно творчество“ през 1991 година.

Тази изключителна жена е невероятната София Лорен. Всички я знаят като блестяща и вдъхновяваща актриса.София Лорен, обаче, не е избягала от предизвикателствата на живота и е изпитала неговите трудности. Нейният начален път не е бил гладък, и още сега тя трудно говори за някои от спомените си. Баща ѝ е бил от благороден произход и на теория тя има право да носи титлата на маркиза, но той не я признава и не подкрепя семейството. Тя е израснала в бедност и е трябвало да работи още като тийнейджърка, заедно с баба си.

През цялото си детство, София признава, че е била предмет на подигравки. До 14-годишна възраст тя счита себе си за грозно пате. Но времето и упоритостта ѝ превърнаха „патето“ в една от най-красивите жени на планетата.

София Лорен родом от Италия, Рим, празнува своя рожден ден на 20 септември. Баща ѝ Рикардо Шиколоне я признава за своята дъщеря, но никога не се оженва за майка ѝ Ромилда Вилани и напуска семейството по време на бременността ѝ. София прекарва детството си с майка си и по-малката си сестра Анна-Мария в рибарското селище Поцуоли близо до Неапол.

През 1949 година тя участва в конкурса за красота „Мис Италия“ и се класира на второ място. С красотата си, тя бързо привлича вниманието на хората и започва да се снима в рекламни фотосесии и дори в еротични филми поради финансови затруднения. Въпреки тези трудности, София Лорен взима участие в първите си филмови проекти, стартирайки като актриса под името София Ладзаро.През 1951 година, тя изпълнява малка роля като робиня във филма на американския режисьор Мервин Лерой „Кво Вадис“. Но най-големият пробив в кариерата ѝ идва с филма „Чочарка“ през 1960 година, където се партнира с Жан-Пол Белмондо. Тази роля ѝ носи „Оскар за най-добро изпълнение на главна роля“ и я направи една от първите актриси от неанглоезичен филм, спечелили този престижен приз. Този филм също бе награден с „Златен глобус“ и бе номиниран за „Златна палма“ от Викторио Де Сика.

София Лорен споделя своя живот с голямата си любов – италианския кино продуцент Карло Понти. Те се срещат, когато тя е на 15 години, а той на 37, и се омъжват през 1957 година. Той става не само нейн съпруг, но и постоянен продуцент на филмите, в които тя участва. Някои от тези филми включват „Бокачо 70“, „Брак по италиански“, „Вчера, днес и утре“ и други. Те остават заедно до смъртта на Карло Понти през 2007 година. Двойката има двама сина – Карло Понти-младши и Едуардо Понти. София Лорен и Карло Понти също са известни колекционери на изкуство с над 150 произведения в тяхната колекция.Тя се е справила с множество предизвикателства на живота. 

Във време на Втората световна война, когато е била на 6 години, изживява ужасяващо преживяване, когато шрапнел пронизва брадичката ѝ по време на бомбардировка, докато тичала със семейството си към бомбоубежището. Тя не говори английски език, когато получава своята първа роля в американски филм. В допълнение, прекарва 17 дни в затвор след като е осъдена през 1982 година за укриване на данъци в ранните години на своята кариера. Всички тези изпитания са част от нейния живот, но тя продължава да излъчва сила и увереност пред света.

София Лорен е непреходна легенда и истински символ на изяществото и таланта.

Източник:www.plovdiv24.bg

Научете повече

Поради масовата миграция към градовете започва масово строителство на панелни жилищни през 60-те

От началото на 60-те години поради масовата миграция към градовете започва и масовото строителство на панелни жилищни комплекси за задоволяване на жилищните нужди на непрекъснато нарастващото население на столицата и големите области. 

Създадена е и стройна схема за планиране на нуждите на населяващите съответните комплекси: детска градина на 3 до 5 хиляди жители, училище на 15-20 000 жители, поликлиника и кино – на 40-50 хиляди жители. В по-големите комплекси са изградени също т.  нар. РУМ, Битов комбинати, Дом на услугите, Спортна зала, Културен дом и т. н. Към 1989 г. над 60% от населението на страната живее в жилищните комплекси, построени основно от стоманобетонни елементи (панели) – произведени предварително в специално промишлено предприятие – Домостроителен комбинат и монолитен стоманобетон (ЕПК). След 1989-а строителството на панелни и ЕПК блокове е основно преустановено. 

Апартаментите в голяма част от построените жилищни блокове тогава са зачислени към различните предприятия и учреждения и в тях са можели да бъдат настанени само отговарящите на определени условия работници и служители към съответното ведомство. Така се появяват и т. нар. военни блокове, пръснати из цяла България, за кремиковските работници изниква цял нов квартал в столицата, а бургаските нефтохимици са настанени в много от новоизградените блокове на застроения през 70-те жк „Славейков“.

Трудовият народ започва да нарича жилищните райони, изникващи масово през 70-те години на миналия век в перифериите на градовете, „градски спални“. Тъй като голяма част от жилищата са ведомствени, обитаващите ги заплащат за тях символичен наем на държавата. Повечето от хората преди 1989 г. имат възможност да си ги закупят от държавата свободно едва след 1990 г. Наемането на жилище свободно към края на 80-те струва на наемателите: 90 лв. за стая, 130 лв. за гарсионера и 280 лв. за тристаен апартамент.

Поколенията, започнали работа след края на Втората световна война, за 6-7 години са спестявали пари за тристаен апартамент в София без кредит. Докъм края на 60-те покупко-продажбата на недвижимо имущество е свободна. През 1969 г. средната месечна заплата е била 117,17 лв., а една гарсониера в София се е продавала за 5000 лв., т. е. 42,67 месечни заплати. До края на 1960-те според комунистическото законодателство притежаването на повече от един апартамент носи риск държавата да настани в него принудително наематели на държавен, нормиран (символичен) наем, който тя определи.

От началото на 70-те влиза в сила нов закон, според който покупко-продажбата на недвижимо имущество се осъществява само от държавна комисия. И който реши да продава имот, го обявява, а държавната комисия определя кой ще е купувачът и на каква цена ще купи недвижимия имот. Всеки, който желае да се сдобие с жилище след 70-те, се записва в списък и чака на опашка. Държавна комисия определя кой от чакащите е най-нуждаещ се и на него дава жилище с държавен кредит за 20 години на цена, дотирана от държавата.

Според някои неофициални източници в средата на 80-те един тристаен апартамент в центъра на София се е продавал нелегално за 40 000-50 000 лв. По времето на Тодор Живков се утвърждава и правилото, че сам човек или семейство има право да притежава един апартамент до 120 кв. м в окръжен град и една вила. Десети ноември 1989 г. заварва България с уникално ниски цени на електроенергията. Токът за населението струва 4,5 ст./киловатчас по дневната тарифа и точно 2 ст. по нощната. Тези стойности важат за цялата страна. При соца цените на тока са се променяли най-много веднъж на петилетка. Например през януари 1970 г. дневната тарифа е била 2,2 ст./кВтч, а нощната – 1 ст./кВтч. Следващата промяна е от януари 1980 г. Тогава дневният ток поскъпва с 45% до 3,2 ст., но цената на нощния не мърда. Следващото увеличение през октомври 1985 г. обаче е жестоко. Дневната тарифа се вдига с 41% до 4,5 ст., а нощната скача двойно до 2 ст./кВтч.

Сметките за парно към края на 80-те са около 20 лв. на месец за тристаен апартамент при стайна температура около +23°C – +26°C, без топломер и енергоспестяващ регулатор. Температурата в жилищата тогава се регулира чрез отваряне на прозорците в жилището. Телефонният разговор независимо от продължителността му струва 0,014 лв. от домашен телефон, 0,02 лв. от уличен автомат. Домашният телефон дори и към края на 80-те все още е лукс за голяма част от домакинствата в страната и затова изпращането на писма из страната, което струва 2 ст., е в пълна сила. 

При соца много ценени бяха професии като бензинджия, барман (тогава имаше лаф – за да станеш барман, трябват връзки с Политбюро), които изкарваха пари с разни финтове. Водопроводчици, автомонтьори – това бяха галениците на социализма. Поради особеностите на Тодор-Живковия режим тук за разлика от други соцстрани не се разрешаваше и най-малката частна инициатива. Нямаше частни сервизи. Всички бяха на държавна работа, а отделно вземаха в брой на ръка. Склададжиите (за някои видове дефицитни стоки) бяха също много престижни длъжности.

Научете повече

Тодор Колев – български актьор, певец, шоумен Какво не знаехте за него

Тодор Колев (Генчо Гунчев) и Георги Русев (Кольо Седларов) в кадър от филма „Опасен чар“ на Иван Андонов – 1984 г.

Тодор Колев (Адама) е български актьор, певец, шоумен и учител. Роден е на 26 август 1939 г. в Шумен, активен актьор в периода 1965-2012 г., умира на 15 февруари 2013 г. в София, България.

Тодор Колев е един от най-популярните български актьори, популярен с комедийните си роли във филми и телевизионни предавания.

На изпитите за актьорско майсторство той надхитрява комисията, като носи обувки с високи токчета и прави гласа си по-плътен – по онова време комисията избира актьори с по-едра фигура и по-силен глас. През 1965 г. завършва Академията за актьорско майсторство и изкуства “Кръстьо Сарафов”.

Кариера

Работи в няколко театъра в различни градове на България, първо в Смолян: в периода 1965-1966 г., след това в Шумен 1966-1967 г., в Пловдив 1967-1969 г., в софийския театър “Сълза и смях” през 1969-1971 г. и в театър “София” през 1972-1990 г.

Играе различни роли в българското кино, участвайки в повече от 30 игрални филма, сред които “Цар и генерал”, “Иван Кондарев”, “Козият рог”, “Господин за един ден”, “Опасен чар”, “Двойникът” и др.Преподава актьорско майсторство във ВИТИЗ от 1975 г. като асистент. По-късно получава степента “доцент”.

През 1992-1993 г. става културен аташе в българското посолство в Канада.

През 1999 г. издава автобиографичната си книга “Варненски софиянец от Шумен” с подзаглавие “Животът и страданията на грешния Тодор”.

Автор и режисьор е на телевизионните предавания “Как да ги хванем…” с Тодор Колев 1994-1998 г. и “Свободен вход” 1998-1999 г.Последният му филм е сериалът “Сутрешен блок”, излъчен по TV 7 през 2012 г.

Получени награди

Първа мъжка награда на 5-ия и 7-ия национален преглед на българския театър и драматургия през 1969 и 1979 г.

Първа мъжка награда за ролята на Иван Денев и братовчед му Иван във филма “Двойник” на Фестивала на българския филм във Варна, 1980 г.Почетен артист през 1981 г.

Най-добра мъжка роля във филма “Опасен чар” на Международния фестивал на комедията и сатирата в Габрово, 1985 г.

Награда за най-добра мъжка роля във филма “Господин за един ден” на Международния фестивал на комедията и сатирата, Габрово, 1985 г.Специална награда на журито за ролята си във филма “Опасен чар” на XII Международен фестивал на комедията и сатирата във Франция през 1988 г.

Награда на Асоциацията на най-добрите български изпълнители през 1988 г.

Награда на БНТ (Българска национална телевизия) за най-добро телевизионно предаване “Как да ги настигнем… с Тодор Колев” през 1994 г.През 2005 г. е удостоен със златен медал от община Шумен и званието “Почетен гражданин на град Шумен”.

Почетен доктор на Шуменския университет

Награда “Икар” от Съюза на артистите в България – “За изключителен принос към българския театър”, 2011 г.

Научете повече

Бившият соц-лагер въздиша по „Бродяга“ и „Господин 420“

Радж Капур и Наргис - филмовите икони на Индия

Боливуд бълва над 1000 продукции на година. Бившият соцлагер въздиша по „Бродяга“ и „Господин 420“

Индия е свят, където красотата, движението, цветовете, песните и танците магично присъстват навсякъде. Един калейдоскоп от екзотика, контрасти и древна история. И сред многото чудеса на Индия изпъква Боливуд,пише Телеграф

Името и думата Боливуд е сътворена през 70-те години на ХХ век от неизвестен колумнист, макар да има разногласия кой точно е журналистът, но историята на тази Мека на индийското кино е над 100-годишна. Името е по аналогия с Холивуд, но с първата буква на филмовия град Бомбай (сега Мумбай). За разлика от Холивуд първоначалният растеж на филмовата индустрия в Индия върви по-бавно. Допреди Акта за индийската независимост от Великобритания през 1947 г. кинотемите са от индийския епос и древни санскритски драми като Махабхарата и Рамаяна. Но постепенно огромният пазар на Индия, която е 1,4 милиарда жители, кара филмовите производители да засилят производството.

Боливуд започва да прави над 1000 продукции всяка година. Героите са злочести любовници, зли роднини, гневни родители, сложни семейни връзки. Те звучат като мюзикъли - с много песни, хореография и разкош за очите.Златен век

Хинди киното има своя Златен век между 1940 и 1960 г., когато индустрията процъфтява. Вдъхновение й дават идеите на Бащата на нацията Махатма Ганди с неговата концепция „сатяграха“ - от хинди, непротивене на злото. Продуцентите се фокусирали предимно върху социалните проблеми - живота на обикновения човек с неговите страдания, радости и тегоби. Периодът е известен като „Индийска вълна“. Индийските филми стават известни и много гледани извън Индия, в САЩ, Европа. Особено известни стават социалните им филми в страните от социалистическия лагер. Българският зрител от онова време се е радвал на филми като „Бродяга“, „Господин 420“, „Майка Индия“ и др. А най-известните индийски звезди, чиито имена почти всеки е знаел, са на Радж Капур и Наргис. Те стават икони на Индия и прославят хинди филмите далеч извън пределите на страната.

Радж Капур е роден на 14 декември 1924 г. в Пешавар (сега в Пакистан) с името Ранбир Радж Капур. Той е потомствен актьор, от артистично семейство. Баща му е прочутият киномагнат от зората на хинди филмите Пратхви Капур. Радж навлиза във филмовия бизнес едва 11-годишен, като започва да се снима. На 24 години прави първия свой филм - „Огънят“, на който освен актьор звезда е и режисьор, и продуцент. През 1950 г. вече е собственик и на свое собствено студио в Бомбай. Неговата емблема - немощен старец, държащ в ръцете си умиращо дете, става толкова популярна, колкото ревящия лъв на „Метро Голдуин Майер“.

През 1953 г. филмът „Бродяга“ е награден в Кан. Много успешен е и „Господин 420“. Историята на веселия и беден младеж, чиито идеали са разбити от суровата действителност, но който не губи оптимизма и вярата си в доброто, завладява сърцата на публиката.

Песен

Хората си тананикат песента: „Гуменките ми са японки, панталонът ми е англичанин, шапката ми е от Русия, но сърцето ми е Индия“.

След този филм Капур получава прозвището Индийския Чарли Чаплин. Носител е на 9 престижни филмови награди. Още в първия си голям хит - „Сезонът на мусоните“ (1949) той среща своята най-добра екранна партньорка - Наргис, която ще стане негова муза и вдъхновителка. Наргис е родена на 1 юни 1929 г. в Калкута, също в актьорско семейство. Истинското й име е Фатима Рашид, тя е мюсюлманка. А Наргис е артистичен псевдоним и значи нарцис (цвете). Тя става световноизвестна именно с ролите си във филмите на Радж Капур. Той я прави звезда с имиджа на млада, красива и благородна жена, готова винаги да помага в беда. Ролята на живота й е в епоса „Майка Индия“, отличена с награда за най-добра актриса в Карлови Вари през 1958 г.

Двамата стават екранна двойка и се сближават. Тогава се разнасян слухове, че те са двойка и в живота. Много зрители са смятали дори, че те са женени. Но по това време Капур вече е бил женен за Кришна и имал деца. Той обаче наистина се влюбва в 20-годишната Наргис. Обещал й, че ще се разведе. Тя отдавала сърце и душа във филмите му, също и пари, и се надявала 9 години да стане госпожа Капур. През 1957 г., докато снима „Майка Индия“, на снимачната площадка избухва пожар и колегата й Сунил Дут я спасява. След инцидента двамата се влюбват и се женят. Радж е отчаян и съкрушен от вестта, смята, че Наргис му е изневерила. Всяка вечер се напива и плаче. След брака си Наргис се отказва от филмова кариера на 39 години и се отдава на семейството и трите си деца. Тя умира на 3 май 1981 г. от рак. За нея Индира Ганди пише: „За милионите й зрители Наргис ще остане символ на огромен талант, самоотверженост и родолюбие“.

Муза

Макар напуснала киното в разцвета на красотата си и на върха на славата, Наргис получава национална награда за принос в развитието на индийската култура. Години по-късно пред медиите Радж Капур ще признае: „Тя беше моето вдъхновение. Имахме любов и прекрасни отношения и извън работата. Жените винаги са били важни в моя живот, но за мен Наргис означаваше повече от всяка друга. Казвал съм й: „Кришна е моя съпруга и майка на децата ми, а ти си майка на моите филми, моята творческа муза“.

Радж Капур продължава филмовата си кариера в семейната киностудия на клана Капур. Двама негови синове стават много известни актьори и продуценти, а трима от внуците му са звезди в Боливуд. Капур от дете страда от астма. На 2 май 1988 г. по време на церемония за награждаването му с Голямата награда на индийската филмова индустрия той получава остра астматична криза и припада. Умира месец по-късно - на 2 юни. Гордостта на хинди филмите и Боливуд има издигната статуя в Мумбай.

Източник:Телеграф

Научете повече

Репортаж за вандалите през соца публикуван в сп. „София“ през 1986 г.-Викове, ругатни, недоволство, и закани

Любопитен репортаж, публикуван в сп. „София“ през 1986 г.

Години наред приятелите на плуването в столицата се задоволяваха с обществени къпални, застояла вода и санитарни полудни. Докато най-после и на тяхната улица изгря слънце. Европейското първенство по плуване. Мнозина бяха неверниците, които смятаха, че няма да успеем да го проведем. Но след последния съдийски сигнал и награждаванията и те обуха банските. А когато плувните комплекси отвориха широко врати, се появиха и вандалите.

В средата на август хиляди столичани се втурнаха да наваксват по басейните. Зажаднели за чисти води, настървени да плуват в басейни като за хора. За три дни само през комплекс „Република“ се извървяха около пет хиляди души. Радост, радост, но… с това свършва хубавото. И за стопаните, и за истинските плувци. Защото на бял свят „изплуваха“ – вечните унищожители, вандалите. За една седмица от „Република“ изчезнаха „яко дим“ 11 душа. За още два дни се „изпариха“ десетина крана за чешми, няколко тоалетни казанчета, брави за гардеробчетата. Но се появиха масите с надпис „10 ст.“ и лелките с бели престилки. Не толкова да чистят, колкото да пазят. 

След още два дни външните душове се „повредиха“, а инсталациите за пречистване на водата се задръстиха и престанаха да работят. Защото за някого е трудно да си донесе джапанки от вкъщи. Ходи си бос човекът по пръстта, пие си бирата, а като се сгорещи – хайде в басейна. А това, че краката му кални, че от камъчетата инсталациите се трошат… Много важно. Да не е на баща му.… Пред басейн „Диана“ тълпа. Близо 200-250 души. Вътре в комплекса – 1500 души (при норматив – 600). Вратите на басейна са затворени, защото няма възможност да се разтегне повече. Минава половин час и градусът на напрежението расте. 

Викове, ругатни, недоволство, закани. По едно време полуозверялата тълпа са втурна напред, чу се трясък на строшени стъкла, писъци, видя се и кръв. Две момичета бяха откарани с линейка на „Бърза помощ“. А след това – милиция… и „отмъщение“, което не закъсня много. За три дни изчезнаха три мивки и четири душа, беше натрошена врата за водна топка за 1200 валутни лева, бяха повредени външните душове. И след още няколко дни излязоха в ремонт филтърните инсталации. И каква беше повредата? Монети, копчета, шноли, запалки, какво ли не. И една химикалка.

Вандалите не спят. Тренират. По спирки и подлези, с кошчета за боклук и телефонни кабини, изпробват ножчета и отвертки по автобуси и трамваи. Ако не вярвате, идете в кое да е софийско депо и поискайте да ви покажат купищата раздрани и строшени седалки в СД „Градски транспорт“. Вандалите са сред нас. Ходят на кино и на театър, носят бели ризи и костюми, хранят се с нож и вилица. А в собствените си антрета карат гостите си да се събуват. И ако им изчезне една салфетка, дори звънят по институции. Но нейсе – у дома е едно, а държавата – това сме ние.

Научете повече

9 стари български филма, които промениха животите ни /ВИДЕО/

Днес ще ви припомним няколко популярни стари български филма от „едно време“. Една приятна възможност да ги гледаме отново и да се върнем в златните години на българското кино. А понеже сме сигурни, че най-доброто тепърва предстои, предричаме една платинена епоха за настоящото поколение български актьори и режисьори. Предвид факта, че български филми все по-често вземат призови места на много чуждестранни фестивали, тази наша прогноза изглежда все по-реална.

1. Опасен чар „Опасен чар“ е български игрален филм от 1984 година, криминална комедия на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Свобода Бъчварова. Оператор е Пламен Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Георги Генков.

Комедия, в която главният герой се препитава чрез най-различни измами. Обикаляйки из цялата страна, той омайва доверчиви жени с предложения за брак и в изобретателността си стига дотам, че когато милицията започва да го издирва, се обявява за умрял.

2. Крадецът на праскови „Крадецът на праскови“ е български игрален филм (драма) от 1964 година, по сценарий и режисура на Въло Радев.

Специална награда на журито, награда за женска роля на Невена Коканова, награда за мъжка роля на Раде Маркович, Варна, 1964г.

3. Осъдени души „

Осъдени души“ е български игрален филм (военен, драма, романтичен) от 1975 година, по сценарий и режисура на Въло Радев.

Филмът печели златен медал и награда за мъжка роля на Ян Енглерт на VI МКФ на Червенокръстките и здравни филми, Варна, 1975, награда за режисура, награда за операторска работа, награда на СБХ на Константин Джидров на фестивала „Златната роза“, Варна, 1976 и други.

4. Куче в чекмедже „

Куче в чекмедже“ е български игрален филм (драма, семеен) от 1982 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Атанас Тасев.

Родителите на Миташки са разведени, майка му работи по цял ден и той си стои сам вкъщи с телевизора. Голямата мечта на момчето е да има куче. Заедно с двама приятели събират последните си стотинки, купуват Рошко и започват да се редуват у кого да нощува кучето. Това довежда до редица бели и усложнения.

5.С деца на море „С деца на море“ е български игрален филм (семеен, комедия) от 1972 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Братя Мормареви.

Едва ли има човек, който да не си спомня култовата семейна комедия от 70-те години на миналия век „С деца на море”. Във втората новела „Фотолюбител“ децата нарушават плановете на съседа си от София чичо Манчо, който е в командировка в Несебър с чужда жена. Ролята на чичо Манчо се изпълнява от ненадминатия Георги Парцалев, а едно от децата е малкия тогава Кирил Петров.

6. Дами канят „Дами канят“ е български игрален филм (комедия) от 1980 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Георги Мишев.

Чаровен инструктор по шофиране след развода си се отдава на лекомислени авантюри. И въпреки че всяка от жените, които го ухажват, се опитва здраво да го впримчи, неотразимият Дон Жуан успява да излезе от всякакви капани.

7. Оркестър без име „Оркестър без име“ е български игрален филм (комедия) от 1982 година на режисьора Людмил Кирков, по сценарий на Станислав Стратиев.

Четирима самодейни музиканти: Велко (Велко Кънев), Филип (Филип Трифонов), Павел (Павел Поппандов) и Гошо (Георги Мамалев), завладяни от мечтата да прибият на музикалните сцени на българскато черноморие, правят оркестър и заминават на турне. Но успехът им не зависи само от таланта. Филм, в който се разказва за море, любов и още нещо.

8. Вчера „Вчера“ е български игрален филм (драма) от 1988 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Иван Андонов. Филмът се основава на романа на Владо Даверов „Вчера“.

Краят на 60-те години. Времето на Бийтълс, Ролинг Стоунс и настъпването на сексуалната революция. Според информацията, която имахме за филма тези събития имат своето ехо и в софийската английска гимназия, в която учат предимно деца на висши партийни функционери. Реда в училището непрестанно провокира свободолюбивите характери на неговите възпитаници.

Наш читател даде коментар, че филмът не описва софийската английска гимназия. Оригиналната любовна история, по която се гради сюжетътът, е за немската гимназия в Ловеч. Говореше се дори, че става дума за случка, свързана с наш политик държавник от близкото ни минало. Иначе е сниман основно в Пловдив и само част от кадрите (тези с песента на Щурците) са снимани в 120-то училище в София.

9. Изпити по никое време „Изпити по никое време“ е български игрален филм (семеен, комедия) от 1974 година на режисьора Иванка Гръбчева, по сценарий на Братя Мормареви.

Филм за родителските амбиции без реално покритие. Майката смята, че синът й трябва на всяка цена да се научи да свири на цигулка, защото има талант. Детето няма никакво желание за това и изпраща при учителя по музика едно свое другарче. В края на годината децата дават концерт пред своите родители и учители. Митко се проваля, но майката решава, че той трябва да свири на пиано, щом е претърпял неуспех с цигулката.

И като бонус добавяме първата част на триологията за Хан Аспарух, в чийто образ винаги ще помним страхотната игра на незабравимия Стойко Пеев. Българският сериен филм (драма) от 1981 година е дело на режисьора Людмил Стайков, по сценарий на Вера Мутафчиева.

Резюме на този филм не е нужно. Един от шедьоврите на българското игрално кино, създаден по случай 1300 години от основаването на българската държава.

Научете повече

Как заради любовно стихотворение лежах 2 години в затвора през 1981 година

Не знам дали има друг случай на човек, който да е осъден заради любовни стихове. Но нека да ви разкажа моята история. През 1980 година се върнах на село. Почти завършено висше образование Българска филология и най-прозаичната причина за завръщането - мама и тате нямаха достатъчно пари. Аз работех в София като хамалин, но парите не стигаха. Наложи се да се върна и по семейни причини обратно, като отложих дипломирането. На село ме чакаха с радост, даже и работа ми бяха намерили - тиха и спокойна, уредник в читалището. Хем някакви пари да събера за останалата половин година в София, хем да имам време да уча. По тогавашните размери - селото ни беше почти с населението на град и имаше огромно читалище, в което се случваше какво ли не - пееха баби, деца играеха, имаше даже и библиотека, пенсионерски клуб, кино-зала и малка книжарничка. Започнах  да си изпълнявам задълженията, вечно с едни листове с хартия след председателката - това да запиша, онова. Стигнахме и до книжарничката - малка, пълна с топки, тетрадки, книжки за училището, пластелини. Там книжарка беше кака Р. (имената са умишлено скрити). Тя беше меланхолична красавица с очила, оказала се в нашето село покрай щастлива любов. След три деца и няколко години семеен живот, любовта бе заминала за Коми и не даваше никакви признаци на желание за връщане. Кака Р. много се зарадва, че има млади хора в читалището. Почнах да се отбивам при нея и да гледам книгите, докато си говорим. Млад мъж бях, тя беше много красива и какво друго да говорим, освен за книги. Когато тя се отпусна малко, един ден ми каза, че иска нещо да ми покаже. Вкара ме в едно малко складче, което не бях забелязвал. За моя изненада, там беше пълно с книги. Надали можете да си го представите, но в онова време имаше "дефицитни книги", за които хората се редяха на опашки. Плановата икономика зареждаше с еднакво количество всяка книжарница, а книгите, които в София свършваха за минути, тук стояха в склада и даже не се продаваха - нямаше интерес. Моят наивен ентусиазъм по интересните книги в склада леко обърка кака Р., която изведнъж ме прегърна и така ме целуна, че мравки попълзяха по краката ми. И ако до този момент не бях сигурен какво е да си мъж, в обедната почивка на този ден аз го разбрах. Връзката ни продължи тайно няколко месеца, като складчето беше много удобно за срещите ни. Всичко в читалището беше наред, а аз се готвех и да се върна в София.

Наложи се да посетя университета за едни документи. Направи ми впечатление, че някои от дефицитните книги, които ставаха ежедневен свидетел на нашите страсти, струваха няколко пъти повече от коричната цена в антикварните книжарници. Подбрах си няколко, попитах, нямаше проблем да ми изкупят всичко - но да са нови. Нещата бяха прости - още на другия ден попитах кака Р. как да взема книгите, че "приятели от София искат да четат". Тя се учуди, че  ги няма в големия град и ми връчи няколко кашона с книги - "да им занеса". Заедно направихме протокол, че от теч книгите са унищожени.

Продадох ги бързо, дори не се наложи да нося всички до София - още във влака пътниците поискаха да си купят. Пред очите ми се отвори златна възможност. След няколко курса до София вече имах 1000 лева спестени, а таванът на малкото складче беше прогизнал от вода и непрекъснато капеше и унищожаваше книгите. Така поне излизаше по документи.

С тези дефицитни книги успях да вляза и в кръга на нелегалните търговци на книги, които искаха свежа стока и плащаха на ръка, без много въпроси. Ако исках още пари, трябваха ми още книги. Реших да си пробвам късмета и в книжарницата на съседното село. Там ме чакаше с ококорени очи младо момиче, наивна, руса и добронамерена. Ще я нарека П. Оказала се в селото покрай своя съпруг, той бил много зает, нямал време за нея. Няколко вафли пред книжарницата, разговор за Павел Матев, едни цветя за празник и разбрах, че е "поетеса, обичала стихове за любовта, но била недолюбена, искала повече". И както предполагах, книгите пак бяха в складчето, а всяко влизане там бе съпроводено от преживявания, от които комплектите за рисуване и плажните топки можеха да почервенеят от срам. Излизах си с едно-две кашончета книги, които тя ми подаряваше. Не знаела и без това какво да ги прави.

Бях млад и наивен и си вярвах в късмета, но това ми е било и грешката. Няколко месеца преминаха безоблачно, пачката в скрина, а и двете книжарници изписваха всички нови книги и ми ги доставяха веднага щом излизат. Търговията се развиваше. 

Оказа се, че веднъж годишно в окръга имали събрание и на него наградили П. и кака Р. за "най-много поръчани книги от световни автори". Двете се гледали малко странно, но взели грамотите. Привидно нищо, но в главата на П. се появили съмнения. За да ги успокои и за да изненада приятно влюбения в нея български филолог (тоест, аз), тя започнала да вкарва във всяка книга, която ми дава, по едно красиво стихотворение за любовта. Естествено, посветено на мен. Аз въобще обаче не отварях книгите, а директно ги пусках на черната борса, където пък те тръгвали по различни платежоспособни клиенти. Готвех се да се върна обратно в София, с достатъчно пари за кола, апартамент и да завърша образованието. 

Но кой да предположи, че в една и съща седмица, при П. дошла ревизия да видят къде са поръчаните книги и защо не се продават, при кака Р. дошли на проверка за тавана в склада, защото загубите от течовете вече били огромни, а при моите хора в борсата дошла Икономическа полиция и конфискували всичко.

И докато аз съм си стягал багажа, унесен в мъжки мечти, П. признала на своя съпруг, че има друг и заради мен ревизията й не излиза с много левове. За мой лош късмет, съпругът на П. бил милиционерът на селото, който се усетил емоционално и професионално жегнат. Веднага подал към началниците, че жена му е жертва на измама, а измамникът е П.Т.Т. от село В. Сигналът му се сблъскал в управлението със запитването от София "кой е П.Т.Т. от село В. и какво търсят романтични стихотворения за него в конфискувани книги". Кака Р. само изплакала и припаднала, когато след комисията дошли и от Икономическа полиция.

Не ме арестуваха с показна акция, дойде милиционерът и вика "айде П, каквито си си ги надробил, да ги сърбаш". И аз си тръгнах с него. Със спестените пари успях да върна част от откраднатото, лежах година и половина в едно затворническо общежитие с най-долната сган на света. За зла ирония - направиха ме библиотекар. Няколко пъти идваха кака Р. и П. (вече се беше развела, мъжът й не беше издържал позора). Молех да им кажат, че съм болен, че не искам. После спряха. На излизане ми подариха бройка от "Богат-беден", в който с красивия си почерк П. бе описала любовта ни, с моите три имена и село. Откъснах страницата и хвърлих книгата.

Поех по своя път към един от големите индустриални градове, в които работата е черна и не питат нищо - за минало или за бъдеще. На село се връщах рядко, за да не ме види кака Р. по улиците, срам ме беше. След години разбрах, че и тя не е там, тръгнала бе с трите деца да си търси късмета в големия град. При едно от многото премествания загубих и страницата със стихотворението на П., заради което ме бяха разкрили. Не ми трепна, вече живеех друг живот.

Научете повече

Някога да на отидеш на кино беше уникално преживяване

Опашка за билети ....Това беше едно от развлеченията ни когато бяхме Млади.

Прожекциите обикновено бяха всеки ден от 10, 12,14,16,18,20...и късна прожекция от 22 часа.

Гледахме "Винету", Сбогом Гринго, Един пробит долар, филмите на Луи дьо Финес и мн. др. интересни филми.

Една лична история:

Учителката ни по история живееше на ъгъла на бул. Вл. Варненчик и бул. Съборни. От прозореца си виждаше двете кина - "Корабостроител" и "Култура". И когато ни види да отиваме на кино, на другия ден ни изпитваше. И ние се чудихме, как винаги ни уцелваше, когато не сме учили. Каза ни "ТАЙНАТА", когато завършихме,споделя в коментар Antonio Buhtiyarov от Варна.

А Вие кои незабравими филми помните и какви са спомените ви от атмосферата в кината от времето на соца в НРБ?

Научете повече

Достоен до самия край: Георги Русев си отива без пари, имоти и кола

 

С Тодор Колев в “Опасен чар”

Георги Русев – големият актьор на малките роли, изиграл най-колоритните чешити в българското кино, си отиде преди 10 години на 1 април – Денят на хумора и шегата. И досега няма артист, който да има толкова култови реплики, превърнали се във вицове с времето.

В личен план Русев се радва на един от най-стабилните бракове в гилдията за разлика от много свои колеги, които се развеждат по няколко пъти. Със съпругата му Надежда Попова, която е уважаван инженер-химик, остават заедно цели 55 години.

10 лета след смъртта му тя продължава да говори за него в сегашно време и не иска да повярва, че го няма. Приживе актьорът царува в женско царство. Има две дъщери, доживява две внучки, даже и една правнучка, пише retro.bg.

Не успява да прегърне своя правнук Александър, който от съвсем малък сочел снимката му и казвал: „Това е дядо Гошо“.

Последните думи, които Русев изрича, преди да си отиде на 82-годишна възраст, са „Обичайте се и след мене“. Семейството спазва повелята му. Разправии и спорове отсъстват от тяхното битие. Остават задружни и сплотени и трудно преодоляват загубата.

Продължават да се събират поне веднъж седмично на трапезата на Надежда. Макар да е на преклонна възраст, тя все още е жизнена и изпълнена с енергия, когато става дума за децата й. „Поръчват ми предварително какво да сготвя и аз го правя“, споделя вдовицата на Русев, чийто единствен смисъл след неговата кончина са дъщери, внуци и правнуци.

През миналата година в родното му село Костенец откриха неговата паметна плоча, която е поставена на входа на читалището там. На церемонията присъстваха всичките му роднини. Жена му се гордее, че на негово име има и уличка в софийския квартал „Малинова долина“.

Георги Русев никога не се съгласи да се снима за реклами. Въпреки че са му предлагали хонорари, пред които трудно се устоява. Не искаше да смесва високото изкуство, което е изповядвал цял живот, с комерсиализма. Живееше в неголям най-обикновен панелен апартамент, нямаше кола и сметки в банките.

В киното той изгрява едва на 37-годишна възраст, защото преди това не проявява интерес към това изкуство. Предпочита театъра. За големия екран го открива Въло Радев в „Най-дългата нощ“, който излиза на екран през февруари 1967 г.

Истинският му възход в киното обаче започва след 10-ия му филм – „Преброяване на дивите зайци“ на Едуард Захариев по сценарий на Георги Мишев, където е в ролята на ветеринарния лекар. Бързо става любимец и на зрителите, и на всички режисьори. През 70-те и 80-те има години, в които участва в по 4-5 филма. Така се появяват и ролите му шедьоври в „Оркестър без име“, „Дами канят“, „Покрив“, „Илюзия“, „Вчера“, „Зона Б-2“, „Адио, Рио!“, „Опасен чар“, „След края на света“ и много други.

Култови реплики на кинолегендата

Гошо, спри за малко бе, момче. Абе, Гоше, ще оглушеем с това твое думкане, бе. Здравето ми се взе. Айде, мани мене, ама кокошките престанаха да носят. При 20 кокошки – яйца от пазара купувам. Аз и на война съм бил, ама такова чудо – бомбардират, бомбардират, па спрат. А при тебе спиране няма, от сутрин до вечер. Какво е това чудо, какво беше това твое изкуство, бе? Оглушаваме, бе, Гоше!

Като чичо Петър в „Оркестър без име“

На вашите години ето в тази пазва имах само една шепа джанки за цял ден тичане подир овцете!

Като директора Цончев във „Вчера“

Аз например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам.

Като съсед във „Вилна зона“

Прасета не може, а кучета и котки може!

Като Дочо Булгуров в „Селянинът с колелото“

Куче-касичка. Къща-касичка. Заек-касичка.

Като Седларов в „Опасен чар“

Казал съм ти, когато говориш с мен, ще мълчиш!

Като адвокат Балтиев в „Дами канят“

Научете повече

Две икони на българското кино-Катя Паскалева и Невена Коканова

Невена винаги е излъчвала една тъжна нежност.

Катя Паскалева носеше пленителна ненатрапваща дързост.

Големи актриси.

С харизма, обаяние, излъчване, различност.

Небесният театър има най - доброто с актьори , които не са вече между нас.

Една  непоказвана и уникална  снимка от  архива на  незабравимата актриса - КАТЯ  ПАСКАЛЕВА  в ролята на  СНЕЖА  и  голямата фактриса - НЕВЕНА КОКАНОВА в ролята на  НЕВЕНА.  Фотографията  е  по време на  снимки на филма   “СЛЪНЧЕВ  УДАР.”  Източник : Мишо  Фердинандов - гримьор.ФБ-Българско кино

Научете повече

Детство мое, реално и вълшебно,детство мое, така си ми потребно

Толкова отдавна бях дете, а толкова често се връщам в спомените си от детството  неповторимо!

Усещам дори мириса на липата ,до бабината ми къща и смокините вкусни на отсрещния тротоар.

Сякаш все още чувам звънките смеховете   на децата , на мойте  скъпи приятели,вечно готови за  безбройни игри!

Спомням си ,колко бързо отлитаха часовете и все не ни се прибираше в къщи

Как ни пращаха да купуваме хляб от кварталната фурна,как  ядяхме от него  тайничко и колко неповторим беше неговият вкус.

Колко прекрасни бяха филийте ,намазани от баба с домашна лютеница или с ароматното масло и наръсени със шарената сол или със захар.

Имахме детство безгрижно!

Имахме волност безкрайна!

Имахме само детски проблеми!

Събирахме пощенски марки, играехме на държави и градове!

Скачахме на въже и рисувахме когато нямахме тебешир даже с парче керемида на пътя.

Имахме карамел Му и кръц -кръц ,лакта бонбони в различни станьоли, а после от тях си    правехме  пръстени !

Нямахме  лакомства най-различни ,но бяхме щастливи!

Събирахме си  стотинки за кино, за сок и за сладолед във фунийка.

Бяхме скромни и игриви  деца  .Прилежни в  училище и ненаситни в игрите на вън

Имахме  детство свободно ,нямахме страх от кражби,убийства ,агресия ,насилия ,отвличания и  измами.

Имахме си пари от листа,а родителите  ни даваха стотинки за марципани с боза

Живеехме във семейства задружни ,с баби и дядовци, вуйчовци, лели и стринки

с братовчеди и с  братовчедки.

Ходехме скромно облечени .

С плетените жилетки ,елечета и блузки

от бабите и майките  ни изплетени  с много любов .

Бяхме красиви ,радостни и засмени!

Бяхме волни  деца!

Зная,отдавна  било е всичко това,но било е истинско и прекрасно  !

Затова и до днеска ,  пазя го в себе си с много  любов!

Искам да извикам с най-силният  глас който имам:

-Мили деца ,играйте ,играйте на воля  ,не на игри от компютри ,а на вън с топки ,с въжета ,на криеница , на мач ,на дама ,на ластик.......

Просто имайте истинско детство!

Меги Дупаринова

Научете повече

Помните ли Сандокан с двата ножа? Вижте как изглежда Малайския тигър днес

 

Кабир Беди и Карол Анрде като Сандокан и лейди Мариана, кадър от филма

Със сигурност поколението на 50-годишните помни култовия за времето си италиански филм „Сандокан“, който тогава не беше за пропускане. Който не го е гледал, да не се издава, а да го потърси в нета, макар че сега въздействието няма да е същото. 

За това поколение в България „Сандокан“ беше нещо като филмите за супергерои за сегашните деца и младежи.Образът на малайския Робин Худ бе много ярък и за това говори фактът, че ако идеш да гледаш филма в едно кино с малки ромчета, го гледаш два пъти – едни път на екран и втори път след прожекцията, когато те го изиграват още след излизането от салона. Разбира се, всички са Сандокан, ако са момченца, и лейди Мариана /в ролятя бе красивата Карол Андре/, ако са момиченца. Някои момиченца, впрочем, също искаха да са малайския пират и от време на време им се позволяваше.

Истинският Сандокан, Малайският тигър, може да е само един и този образ принадлежи на индийския актьор Кабир Беди, който доби известност заради него в цяла Европа и в родината си и е първата му запомняща се роля в дългата му и интересна кариера. Самият филм по романа на Емилио Салгари е режисиран от Серджио Солима и е всъщност 6-серийна поредица от 1976 година, от която тук видяхме само началото. През 1996 година излезе и „Завръщането на Сандокан“, но вече не беше същото…

Кабир Беди, който освен децата покори със зелените си очи и множество женски сърца в Европа и Азия, е роден в Бомбай /сега Мумбай/ през 1946 година. 

Освен като Сандокан, е известен най-много като принц Омар Рашид в „Дързост и красота“ и Гобинда във филма за Джеймс Бонд „Октопуси“. 

Става дума обаче за популярността му извън Индия, защото в страната си той е много обичан, играл е в около 60 продукции на Боливуд.Кабир е женен три пъти и има две деца, но синът му Сидхарт е починал на 26 години при нещастен случай. Актьорът е успял да продължи с кариерата си след тази трагедия, а е имал и още съжителства с известни жени, включително бивша Мис Индия, но без брак. 

Дъщеря му от първия брак, Поя Беди, е бивша актриса в индийски филми, а сега е журналистка.През 2015 година Кабир Беди беше в България, гостува в „шоуто на Слави“ и даде и други интервюта. Той признава, че именно ролята на Сандокан е била тази, която му е отворила пътя за кариера не само в Боливуд, но и в Европа и дори Холивуд. Той смята, че популярността на сериала се дължи на това, че той изразява битката с колониализма и носи послание за силата на любовта.Днес той е изглежда отлично за възрастта си и продължава да живее едновременно в родния си Мумбай и в спомените на вече добре порасналите деца от 70-те. Неговият съвет: никога не приемайте, че сте на повече от 50.

Кабир Беди  /снимка: mid-day.com/

Непреходната стойност на филма за Сандокан пък се потвърди и през 2008 година, когато групата „Лолуги“ пусна клип, явно вдъхновен от него, с песента „Сандокан“. Оттам идва и неувяхващият припев: „Сандокан, мале, с двата ножа!“.

Източник:debati.bg

Научете повече