Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката Велинград. Сортиране по дата Показване на всички публикации
Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката Велинград. Сортиране по дата Показване на всички публикации
Велинград е град в Южна България, в област Пазарджик и е втори по големина в областта след областния град Пазарджик. Градът е административен център на община Велинград. Образуван е през 1948 г. от сливането на селата Лъджене, Каменица и Чепино. Наречен е от тогавашната власт на партизанката Вела Пеева.

Велинградското геотермално находище е най-голямото в Южна България. Сумарният дебит на изворите е 160 л/сек. Минералните извори (80 на брой), мекият климат и прекрасната природа са голямото богатство на града. Велинград е един от най-големите балнеологични курорти в България и е известен като „СПА столицата на Балканите“

Всъщност това е част от по – голям цикъл от мемоари на реални участници в събития, засягащи спомените от създаването на Народна република България. Тук всяка дума е факт, зад който застава конкретна личност, пряк наблюдател на всеки един момент от разказа. Няма преразказване, няма слухове, няма тълкуване на документи. Имаме и уникалния шанс да съпоставим два източника на информация, което си е задочна очна ставка за всички мнителни читатели. Нашите разказвачи са Иван и Вера, запознали се през 1941 г. и по – късно станали семейство Алексови. С техните биографии няма да ви запознаваме. Те ще са предмет на други разкази, не по – малко интересни от настоящия. Все пак за вас ще е важно да знаете, че Иван е роден през 1922 г. в Чепино, а съпругата му Вера през 1925 г. в същото село, днес квартал на Велинград. Членове са на РМС дълго преди 9.9.1944 г. и участват в съпротивата срещу нацистите в десетки партизански акции. След 9 септември заминават за фронта. Вера като доброволка.Тя днес е на 89 години, прекарала голяма част от живота си сред книгите, любовта и към които определя и професията й – библиотекар. Дълги години е председател на Клуба на жените в кв. Чепино и организатор на много мероприятия в града. Иван Алексиев участва в развитието и разрастването на Държавното Земеделско Стопанство на Юндола и Куртово, където се отглеждат елитни породи животни и разсаждат сортови семена. В последствие е директор на Хлебозавода във Велинград. Умира със своя идеал няколко години преди Нежната революция.И двамата дълги години са активно заети в социалния и обществен живот на родния си град.Битката при връх Милеви скали е едно от най-големите сражения между партизани и правителствени сили по време на съпротивителното движение в България през 1941–1944. Битката се състоява на 4 септември 1944 година, когато войскови и жандармерийски части обкръжават Партизанска бригада „Чепинец“ и Партизански отряд „Ангел Кънчев“ .
Самата битка се предхожда от акцията в Сърница от август 1944 г.Акцията е успешна, а партизаните, без да дадат жертви, се снабдяват с храна и боеприпаси. Все пак силите на властта се организират и обграждат изтеглилите се в планината партизани в местността Милеви скали, намираща се близодо днешния Велинград.
Разказът на нашия свидетел започва от момента, в който двата отряда са се обединили след проведените акции по запасяване с продоволствия и укрепили на безопасно разстояние от населените места и военни поделения.
            „…Методи Шатеров – командир на ІІІ въстаническа оперативна зона и член на ЦК на БКП произнесе слово. Между другото си спомням, каза, че няма повече да се крием, сега сме готови да приемем всякакъв бой. Всички викахме „Ура”. След това бяхме събрани всички командири за определяне на охраната. На 4- ти септември сутринта забелязахме придвижване на войски към върха. Забелязваше се също, че на гара Долене от влака и от камиони, спрели на шосето слизат много войници. Отидох и съобщих на М. Шатеров. Той каза: „Ние знаем за това настъпление, обаче няма да се крием и бягаме, а ще приемем боя. Руснаците са вече на Дунав и ние трябва да отнемем част от българската войска за да помогнем на Червената армия”.
            Към 9-10 часа войниците съвсем приближиха лагера на Милеви скали, който имаше кръгова отбрана. Когато видяхме, че войниците наближават Костадин Йовчев излезе малко напред закрит зад един бор и започна да говори и вика, колкото му държи глас: „Братя войници, ние сме българи! Защо да се бием един срещу друг! Някои от вас имат братя при партизаните. Съветските войски са на Дунава. Утре ще ви е срам да ни гледате. Не стреляйте срещу нас! Дайте да се насочим срещу немците!” (Немците през това време се изтегляха през Белово и Юндолското шосе). Отсреща се обади офицер: „Огън срещу червения звяр!”     Сражението се води до около 4 часа след обяд. Принуден бях да наредя отделението да се оттегли от мястото, където бяхме. Войниците започнаха да бият по нас с картечен огън. При слизането на долу, срещнахме М. Велев, който ни нареди веднага да се върнем обратно и да заемем позициите, на които сме били. В същото време някой стреляше зад нас и няколко куршума минаха около раницата на М. Велев, който беше залегнал. Разбрах, че на върха са излезли няколко войника. Реших флангово да ги приближа, като наредих на отделението на поддържа огън и да стреля срещу тях. Приближих на около 20-30 крачки и им извиках: „Защо стреляте върху нас! Не виждате ли, че сме войници!” (Бях облечен във военна униформа). Войниците повярваха. Между тях имаше офицер, който ми извика: „Защо не се обаждаш? Не виждаш ли, че ще те застреляме”. Те започнаха да стрелят в посока на моето отделение, обаче аз вдигнах пушката; стрелях по офицера и изглежда че го раних. Той се развика за помощ и създаде голяма паника. Войниците започнаха бързо да се оттеглят. Аз дадох сигнал на отделението и то бързо зае позиции на най-високото място. Държахме се до четири часа.Разбрахме – войската и жандармерията беше много на брой – 27 Чепински пехотен полк, Пещерската дружина и цялата жандармерия от Пазарджишка и Пещерска околия. Получихме нареждане партизаните да се съберат на поляната зад Милеви скали. Нареди се да започне изтегляне в партизанска колона на запад от Милеви скали. Ние бяхме определени за разузнавателно отделение. Към нас беше придаден Вълчан, като отговорник на групата, тъй като познаваше местността. При тръгването, още не минали 500 крачки, се натъкнахме на засада. Противникът пропусна разузнавателното отделение да мине и започна да стреля.  Хвърлихме една бомба, но тя беше стара и не избухна. Войниците се уплашиха и се разбягаха. Но цялата партизанска колона беше отбита от начертания път. Спуснаха се надолу към Семчиново. Вълчан нареди веднага да тръгваме. След като изминахме 200 метра попаднахме в един гъсталак – дребни борчета и папрат. Вълчан нареди всеки да стои на мястото си и да пази голяма тишина.  Аз отидох при него и му казах, че ако стоим тук ще ни заградят и избият.  Той обаче нареди никой да не мърда, иначе ще стреля. След това ми обясни, че познава местността – под нас има военен пост. Ние всички се подчинихме. Изчакахме да се стъмни. Когато започна да се смрачава чухме гласове на войнишки командири, които разпореждаха на войниците да се вдигат. Те тръгваха точно от тези места, които Вълчан беше посочил. Аз му казах: „Много правилно са те кръстили Вълчан. Имаш вълчи нюх!” След вдигането на постовете изчакахме още да се стъмни и тръгнахме по посока на м. Бела вода. Сутринта като се съмна, намерихме се на същото място от където бяхме тръгнали. Продължихме по пътя за Белата вода. По едно време чухме, че се тупа на тенекия. Отидохме нататък и намерихме човек, който пазеше голяма нива, засадена с картофи. Тупал с тенекията да плаши дивите прасета. Той ни покани в колибата и ни даде една тенекия варени картофи. Продължихме и стигнахме някъде около Бела вода.  Там се срещнахме с много партизани. Между тях беше и Иван Благов – Камен. Той беше оглавил командването на събралите се партизани. Още с пристигането ни отидох при него и поисках да определим група, която да се върне на Милеви скали и да проверим за ранени и убити. Групата беше определена и в нея бяхме Вълчан, Георги Алексиев, Георги Бандаков и аз. Така определената група тръгна обратно за Милеви скали. Това беше на пети септември. Отидохме на мястото, където се сражавахме с войската. Там намерихме убит Сюлейман Фисински. Той беше ранен в гърдите с куршум и главата му беше отрязана.  Постарахме се горе-долу да го погребем.  Тръгнахме по посока на Семчиново, където се беше оттеглила партизанската колона.  Там намерих санитарната чанта на другарката ми Вера и кървави бинтове. Помислих си: „Ранена е или е хваната?”Продължихме по-нататък. Срещнахме един семчиновец с магаре, излязъл за дърва. Той ни разказа, че вчера войниците са хванали жена и я карали с тях. Обясни ми как е била облечена, че е била с рокля. Разбрах – хванали са току що излязлата партизанка от Каменица. Продължихме по пътя надолу и в дупка под една скала намерихме убит Иван Мавриков. Дрехите му бяха ограбени, главата – отрязана. Погребахме го. На 200 крачки открихме убит брат му – Атанас Мавриков. Погребахме и него. Намерихме убит партизанина Дински от Пазарджик, който беше на едно дърво. След това намерихме убит Никола Алексиев. Погребахме и него и решихме да се връщаме. Минахме през Бяла вода. Приближихме и влязохме в двора на Санаториума на 4-ти километър. Беше 7-ми септември. Седнахме под една боричка, от където се слушаше радиоуредба. Тя предаваше, че съветските войски са минали Дунав и са влезли в България. Ние не знаехме дали да се радваме или да скърбим за убитите другари.
            Изчакахме да се стъмни съвсем, прекосихме пътя за Юндола, минахме през м. Паничките, през м. Ленища, прекосихме пътя Чепино-Лъджене и отидохме на каменното мостче при пътя за м. Пъдарница. Там видяхме видяхме бащата на Иван Вецов. Извикахме го при нас. Той ни съобщи, че в Бачовица – ракитовското землище са една група партизани с Никола Грънчаров – Мануш. Каза – „Там е и твоята другарка – Вера. Там са и Алекси Алексиев, Райна Ушева,  Запрян Василев, сина ми и други партизани”.
            Отправихме се в посока на Бачовица. По едно време чухме над нас силен тропот. Обърнахме се и видяхме десет души войници. Залегнахме веднага в хвойната и бяхме готови за стрелба. Те се спряха и започнаха да пеят „Где е Ботев, где е Левски…”; започнаха да викат че са пастири на коне. Ние действително видяхме, че след тях идват коне, които бяха зачислени на жандармерията. Войниците се върнаха обратно. Ние продължихме за Бачовица. На Хайдушкото кладенче чухме разговор. Приближихме се и заварихме Цветко Златарев (който разпалено говореше за Съветския съюз и постиженията му),Методи Вардев и още няколко души. След кратко престояване тръгнахме отново. На указаното място от Тодор Вецов намерихме групата партизани с Н. Грънчаров. Там беше и Вера.
Разказът продължава с това как партизаните се укриват до 9 септември и как заедно са мобилизирани за фронта. Нека обаче видим перипетиите на Вера, която по време на битката е разделена от съпруга си и се среща с него едва след няколко дни.
Разказва Вера:
Вера на 9 септември 1944 в Чепино. Женската суетност не и позволява да се снима с окъсаните и раздрани по време на сражението дрехи. За щастие брат й току що е получил чисто нови панталони, които, въпреки протестите си, е принуден да даде на заем за снимките.

   
„…Последната акция беше на връх Милеви скали. Тази акция остави голяма рана в душата ми, която и до днес ме боли.
            Денят беше 3 септември 1944 г. Немската армия беше разбита и остъпваше. Червената армия беше  вече при река Дунав. Отряд “Чепинец”, вече бригада, спадаше към ІІІ въстанническа оперативна зона. По заповед на ръководството на зоната  трябваше да заминем за Милеви скали. Там се събирахме всички отряди и чети от зоната, след което щяхме да пресечем пътя на немците.
            Нашият отряд се намираше в Баталач. Ръководството реши в лагера да останат по-младите и необучени партизани. Останалите да се стягат на път.
                        Тръгнахме надвечер в колона по един. Само ръководството знаеше къде отиваме. Надвечер – вече се беше стъмнило. Надвесихме се над Клептуза. Втренчихме очи към селото. Всеки от нас се взираше да открие по светлинките на прозорците бащината къща. И на никой не минаваше мисълта, че може да не се върне повече там. Минахме Чепинското поле. Скрихме се във високите избуяли царевици и слънчогледи. Цела нощ се движехме и осъмнахме  в подножието на Милеви скали. Когато се изкачихме на поляната, там бяха дошли няколко чети. Напалиха се бойни огньове. Викахме “Смърт на   фашизма!»  Цяла нощ  играхме и пеехме. Чак в Пазарджик са виждали нашите огньове.
Но когато звяра умира той е най-страшен. Герман Елинков , командир на 27 чепински полк  на своя глава организира акцията на Милеви скали. А вече бяха пуснати и амнистирани политическите затворници и в цялата страна бяха прекратени акциите против партизаните.
            На 4 септември 1944 г. към десет  часа, разузнаването докладва, че от всички страни ни обгражда войска. Веднага всички се стегнахме и заехме кръгова отбрана. Отделението ни беше  дежурно  горе на върха. Там сега  е паметника. Когато погледнахме надолу видяхме голям брой войници, жандармерия, въоръжени, вкл. с картечници. А ние имахме само пушки и няколко шмайзера. Когато  наближиха  Коце Йовчев (Спартак)   започна да вика на войниците: «Войници не стреляйте ние сме ваши братя!» Но думите му бяха заглушени от силна стрелба.
            Залегнали край буките ние стреляхме с пушките. Първата ни жертва беше Сюлейман Фасински, родом от смолянско село. Той работише в Селище и се присъедини към нас. Аз  бях санитарка, носих  превързочни  материали Трябваше да ида до него. Това  беше равносилно на смърт.Не се наложи –провикнаха се, че е убит.Боя продължи почти почти 2-3 часа. Ние почти виждахме войниците. Успехме да пробием обръча и в колона започнахме да се изтегляме. Но от тука вече започна трагедия ни. Целия връх Милеви скали беше осеян със засади. Най-напред вървеше Вълчан и след него Ванчо, аз и другите. Тогава ми казаха да мина назад; като  санитарка. Изчаках: минаха около 40 души. И точно тогава се обади една картечница и разкъса колоната. Тези четирийсет  партизани минаха напред, като голямата част-партизани се спуснаха надолу към едно дълбоко дере. Аз се заклещих в едни шикли. След като успях да сваля раницата започнах да викам, защото чувах че войниците наближават. Лесе Алексов се върна и ме измъкна.
Когато се спускахме надолу бяхме посрещнати със силна стрелба. Преминахме през много засади. Накрая се спряхме на едно закътано место. С нас беше и Методи Шатеров. Той ни говореше да не се паникьосвасваме и да остъпваме организирано. Ване Мавриков дойде при мен и ми каза, че е видял скала, в която можем да се скрием. Лесе Алексев го чу и каза: «Недейте, нека се изтеглим с другите». Ние виждахме, че войниците ни заграждат, чувахме командите на офицерите. Над нас се чуха псувни…Започнахме да се изтегляме. На едно открито сечище до мен Наско Мавриков  изохка. Видях, че част от главата му изхвръкна. Спуснах се към него, но Никола Грънчаров ми викна: “Наташа,  стой! Не виждаш ли, че Наско е мъртъв!”   Последното, което си спомням  – Камен Благов  хвърли една бомба и стана затишие. Когато се огледах бяхме само 12 души          заедно със стария партизанин Никола Грънчаров.
Започнахме да прибягваме като пазихме пълна тишина. На много места виждайки войници – залягахме. Успяхме да преминем доста встрани от мястото на сражението. Вече се пробелваше, когато  минахме на отсрещната страна на гара Цепина. Едва там забелязах изранените си крака. От здравите спортни обувки преди сражението бяха останали само капаците. Боса, цялата изподрана и наранена, без дрехи – само с панталон и някаква блуза! Три дена се движихме  успоредно и над жп линията Към 7 септември.бяхме в Чепинското поле. Скрихме се в  в гората над Бачовица. Една жена от Диваковите беше на нивата. Печеше царевица и ни донасяше. Не бяхме яли нищо.
Мисля си, че ако бяха стреляли  всички войници много от нас нямаше да останем живи. Много клони падаха по главите ни. Разбрах по-късно, че отделението на Борис Тодев, по негова команда, е стреляло високо,  по дърветата. Целото Чепинско корито е било огласено от  канонадата.
На 7 септември се бехме скрили в един гъсталак.  По едно време там ни намери Дине Мавриков. Той беше пуснат от затвора. Дине тръгнал да търси братята си. Диваковата жена го насочила към нас. На 8 септември ни намериха Ванчо, Георги Алексов и Георги Бандаков…
…Дойде победата. От всяка улица, от всеки дом ни срещаха хора с много цветя и поздрави. Баща ми ме прегърна и заплака. И аз се радвах на свободата, но когато майките питаха „Кога ще дойдат нашите…?” не ти е до радост.  Баба ПенкаМавриковaвикала „Да дойде Вера и тя да ми каже дали е вярно!” И отидох с разкъсано от болка сърце да u кажа: „Бабо Пенке, не ги чакай! Те няма да се върнат!”…
В резултат на сраженията загиват 12 партизани и неизвестен брой войници. Интересно е да се отбележи, че цялата акция е самоволно решение на полковник Герман Еленков, в разрез на политиката на правителството, което по това време вече е взело решение за излизане от войната като съюзник на Оста. Друга интересна подробност е, че войниците от 27 Чепински полк, стреляли по партизаните на 4 септември на Милеви скали, дни по-късно се сражават на фронта рамо до рамо с партизаните, този път обединени заедно срещу общия враг – германците.

 Споделеното от Иван Алексов е записано на 3 март 1972 г., а Вера написва своите спомени на 3 февруари 1997 г. Екипът на socbg.com и bgspomen.com, благодари на внучката им Вяра Алексиева за предоставените снимки и оригинални спомени.
Препечатано от  socbg.com

Треньорът по плуване Велко Клешков, е сложил край на собствения си живот, като се е пробол в сърцето с голям нож.

Както съобщихме по същия начин той първо е убил съпругата си, а после и сина си. Във Велинград са в потрес от трагедията и не могат да проумеят кое е наложило това зверство.

Казват, че Велчо е бил стабилен психически човек. До момента не се е чувало семейството да е имало изневери, финансови или други проблеми.

Не са се чували и скандали. Все още мястото е отцепено и се вършат огледи с полицаи и експерти от сектор "Научно-техническа лаборатория" на полицията в Пазарджик.

Труповете са транспортирани в Съдебна медицина в областния град. Прокуратурата се занимава със случая.

Както съобщихме, Клешков е ликвидирал семейството си. Той и съпругата му Йорданка Пенина са били треньори на плувния клуб "Белмекен" във Велинград, а в медиите през годините са публикувани изключително много победи за златни, сребърни и бронзови медали на техни състезатели, пише блиц. 

Датата  - 30-ти септември. 2002 година. Понеделник. Ден, свързан с новото начало. На пръв поглед ден като всички останали. Град Пазарджик. Малко преди седем вечерта. Железопътната гара. Тихо и пусто е.
Тук обаче този понеделник поставя едно тъжно начало - начало след несправедлив край на една 74-годишна история. Краят на един живот. Скъсването на една връзка. 

На далечния седми коловоз са композирани три зелени вагона и един локомотив. След броени минути те ще заминат, обслужвайки последния влак по теснолинейката от Пазарджик до Варвара - част от линията Септември - Варвара - Велинград - Банско - Добринище. Последните пътници със сълзи в очите се качват на Малкото влакче. Те са с него в последния му курс. Малко, но верни до гроб. "Пазарският влак" никога повече няма да се върне в Пазарджик, никога повече няма да мине край къщичките на селата Главиница, Ляхово и Ветрен дол. Бариерите на прелеза ще се пенсионират - защото вече няма на кой да служат. Днес той ще умре. Влакът. Гръбнакът на местния живот. Последното "Сбогом" протича със закъснение. Сякаш нещо невидимо задържа теснолинейката още няколко минути в гарата, преди да се изгуби в тъмнината. Вятърът бавно повява и придава още по-тягостно усещане. Бавно пада нощта. Черна и студена. С последното подаване на зеления сигнал бавно релсите започват да изстиват... тихо и пусто е. Отиде си... завинаги... а може би не...

И днес, когато застана на перона, все още търся с поглед Малкото влакче. Но него вече го няма. А може би още го няма. И тялото ми изтръпва. Изпитвам ужаса от загубата всеки път, когато се доближа до там, когато го сънувам и се събудя. Затова знам, че не искам да губим повече. Както каза един приятел - човек може без един бъбрек, но без двата си не. Затова ще пазим Родопската теснолинейка, помнейки как преди 14 години позволихме да погребем една значима част от нея. Попитах хората, макар да бях сигурен - днес 98,5% от пазарджиклии смятат, че откъсването ни от Трансродопската железница, свързваща курортите Велинград, Банско и Добринище, е голяма загуба за града и региона ни.
Този тъмен последен понеделник на месец септември 2002 година трябва да поражда у нас въпроси и заключения, които оставям на всеки от вас...

В памет на Пазарджишката теснолинейка, заминала за последен път на 30-ти септември. 2002 година - около 19 ч.
Снимка:tesnolineikata.com
Автор на текста: Кристиан Ваклинов

„Ой ти горо,горо,
горо зелена,
защо си свела клони зелени
и ти ли жалиш Вела Пеева?… „
Народна песен


На 20 май ядрото на отряда, наброяващо 60 – 70 партизани, извърши нападение над горското селище „Кьошка“, за да унищожи голямата дъскорезна фабрика, изработваща конструкции за инженерни съоръжения за немците на Източния фронт. Бе най-дръзката дотогава партизанска акция в страната. Самата власт я прецени като начало на нов етап в действията ни. След нас тръгнаха големи потери. Два дни след провеждането й нашата чета – Чепинската, – която трябваше да се върне в района си за действия, попадна на силна засада. Беше тъмна нощ, над главите ни изсъскаха полицейски ракети, затракаха картечница и автомати. Дадохме само една жертва, но последиците се оказаха твърде тежки поради откъсването в гъстия мрак на няколко партизани. Това беше отмъщението на властите за нападението ни срещу „Кьошка“, предизвикало тревога дори в двореца. На 26 май 1943 г. Богдан Филов е записал в личния си дневник: „От 6 до 7 1/2 при царя на „Московска“. Говорихме по нападението при Батак и изгарянето на дъскорезницата.“
През есента на 1943 г. отрядът наброяваше над 250 човека. Щабът му вече бе слязъл в горите южно от Пловдив. В състава му привлякоха и Вела, а по-късно и мен. Действията ни бяха обхванали огромния райони от Чепинското корито и Доспатската река до р. Чая на изток, а на юг до смолянските планини. Големият размах на партизанското движение в Пловдивска област (не само в Родопите, но и в Средногорието) беше отбелязан от Молотов на Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания, състояла се от 19 до 30 октомври 1943 година.
По-късно през зимата на 1944 г. е драмата на  отряда „Антон Иванов“. Повече от 270 убити партизани и помагачи, вкочанени трупове из дълбоките снегове на баташките гори, поаленели от кръв потоци, потънали в мрак села, полицейски засади по пътищата и вълчи вой, който замира в нощта като плач, и неистов вятър, надигнал се от снежните била…
Не съм пряк участник в тези събития, но вестите за тях, объркани, но все по-тревожни, стигаха и до нас, чепинските партизани.

*  *  *
През есента на 1981 г. случаят ме срещна с гостуващия в родния ми Велинград световноизвестен диригент Херберт фон Караян и неговата съпруга. Дошъл беше в балнеоложката база на Държавния съвет с доцент сега професор Шойлев да лекува дископатия и някакво друго страдание. Отново се оказахме заедно на устроената прощална вечеря преди заминаването му от страната в ресторант “ Панорама“ на хотел „Ню Отани“. В естественото си желание да бъдат внимателни домакинът на вечерята проф. Милчо Брайнов, зам.-председател на Комитета за култура, и именитата ни актриса Ванча Дойчева непрекъснато насочваха разговора към голямото творчество на госта и последните му изяви по световните сцени. Съпругата на Караян до този момент слабо участваше в разговора, но като стана дума за изострянето на противоборството между Изтока и Запада, тя изведнъж изрече:
– Ненавиждам войната! Ненавиждам я!
Мислех да й кажа, че и военните ненавиждаме войната, но преди да го сторя, тя продължи.
– Когато хитлеристите нахлуха в родния ми Бретан, бях дете. Но помня и никога няма да забравя как с шмайзери на гърдите те отмъкнаха бащите ни в плен, а някои на разстрел…
Ето каква била причината за емоционалната й реакция срещу войната! Не бях толкова несъобразителен, че да си позволя да запитам не е ли бил и нейният баща сред отведените на разстрел, а междувременно Караян заговори за старата каменна църква в Батак, а и за музея на съпротивата.
– Това, което видях там, е покъртително… Но не се ли митологизират събитията?
Казаха ми, че в Батак преди да тръгне за Велинград, той за минута-две се спрял пред църквата и възкликнал: „Скръбно, но величествено!“
– Няма нищо измислено – отвърнах аз.
– Може ли това да се каже и за Вела Пеева? Наистина ли тя е била такава личност?
Беше вече посетил и родния й дом, превърнат в музей. Отговорих му утвърдително.
– Девойка само на 22 години и такъв подвиг! Невероятно!
Задавам си въпроса имах ли основание да потвърдя, при това така категорично, истинността за събитията, които му бяха направили толкова силно впечатление? Да, разбира се…

*  *  *
През последните дни на март аз и Вела Пеева, заедно със Стойо Калпазанов и Иван Пандев – наскоро станали партизани, тръгнахме към Лъджене и Каменица за срещи с наши другари и поддръжници. Трябваше не само да изясним какво ставаше по селата след големите арести, но и да приберем в четата четирима партизани начело с Никола Божанов, които от доста време се намираха в Каменския балкан. Те сами не биха могли да се завърнат при нас, защото в тяхно отсъствие бяхме сменили лагера си.
…Денят на 26 март беше ясен, слънчев – първият истински хубав ден на ранната пролет. На залез групата ни се раздели: аз и Иван Пандев останахме край Лъджене, а Вела и Стойо тръгнаха към гората над учителския санаториум, където трябваше да се състои срещата с групата на Божанов.


Вечерта от насрочените с лъдженските ни поддръжници две срещи се състоя само едната, другата се провали. Причината разбрахме от дошлия при нас младеж. Оказа се, че предишната нощ Вела и аз сме били предадени от свекъра и девера на голямата сестра на Вела, които ни попречиха да се видим с нея. Тя беше женена в Лъджене и Вела много държеше да се срещнем.
На сутринта, когато с Иван Пандев се връщахме към лагера на четата, разположен на южния склон на Чадъра, вятърът донесе до нас ехото от картечна пушечна стрелба и от трясъка на бомби. Водеше се бой, но къде, не можеше да се разбере. Всички в лагера бяха не по-малко от нас разтревожени. Едва изчаках да мръкне и с Димитър Сеизов, един от най-опитните партизани, се спуснахме към дъскорезната в Сухата лъка и се свързахме с куриера ни Делчо Ганчев. Заръчахме му да иде в Лъджене и да проучи къде и каква беше тая луда стрелба сутринта. Какво се бе случило, разбрахме след няколко дена.
…На 27 март Вела и Стойо осъмнали в гората над санаториума. Там през нощта трябваше да се състои срещата им с групата на Никола Божанов и останалите трима партизани. Но тя се провалила. Оказа се, че и едните и другите са били в този район, но на различни места и затова не се намерили. Към 6 часа под Хасковските колонии спрели камионите на ловната дружина. Жандармеристите наскачали от каросериите и офицерите ги повели по хребета да претърсват местността. Друга рота тръгнала от Каменица.
Вела и Стойо бяха въоръжени само с по един пистолет. Без да подозират опасността, се изкачвали по пътеката към Мечешките скали. Жандармеристите ги забелязали. Над главите им пропищели куршуми.
– Никита! Никита! Насам! – извикала Вела.
Спуснали се по падината. Срещу тях открила огън картечница. Вела свила вляво и започнала да стреля с пистолет срещу преследвачите. Пръснали се и няколко гранати. Стойо се надигнал и изтичал по склона, но в този момент до него изтрещяла още една граната. Взривът го зашеметил и го повалил в безсъзнание. Парчета го наранили в ръката. Жандармеристите го овързали, преди да дойде на себе си. Вела прескочила няколко хвойни и потънала в храсталака.
Облян в кърви, същия ден Стойо бил прекаран през Лъджене. Деца, жени и мъже се стекли да го видят. Лицето му било леко пребледняло, над челото му висял окървавен кичур коса…
Немалко вече бяхме преживели, какви ли не беди ни сполетяваха и понеже вече беше дошла пролетта (макар и само астрономически), мислехме, че не е останало нещо, което може да ни накара да проплачем. Но когато Делчо Ганчев ни съобщи за залавянето на Стойо и за раняването на Вела – проплакахме.
Толкова бяхме смазани от мъка за Стойо, че не помислихме веднага за себе си. Но трябваше – от залавянето му беше изтекла цяла седмица, а четата продължаваше да се намира на същия, известен му Марта бивак. Издържал ли е на мъченията през дългите дни и нощи, изтекли от залавянето му насетне, и ще издържи ли поне още няколко дни, за да ни даде възможност да напуснем този район и да скрием следите си нейде из припеците край Абланица? Какво ще е станало с Вела? Къде е? Въпросите бяха страшни, защото нямаше кой да отговори. Същата нощ зарязахме лагера, нарамихме сиромашкия си багаж и тръгнахме да търсим по-безопасно място.

*  *  *
…Тридесет и седем дни Вела изкара сама. Ранена, гладна, премръзнала и без очила при нейното силно късогледство, тя няколко пъти беше успявала да стигне до домове на верни ятаци, търсила връзка с нас, търсехме я и ние, но десетки хора бяха арестувани, а други до смърт изплашени и не успяхме да предотвратим бедата.
Спомням си думите на Херберт фон Караян за нея. Те бяха не израз на съмнение в достоверността на видяното и чутото за саможертвата й, а по-скоро удивление. Ако би било възможно тези 37 дни да бъдат възстановени един по един, час по час и да бъдат заснети върху филмова лента, те наистина биха били повече от покъртителни…
В самото начало на май времето застудя и отново запрехвърча сняг. За няколко дена гората посърна. Покаралите листа на букака се нагърчиха като попарени, завехнаха. Умълчаха се и птиците.
На 2 май вечерта в двора на лъдженското училище започнала необичайна суетня. Шофьорите се завъртели около камионите. Жандармеристите се трупали на групички и шушукали.
След полунощ камионите се изнизали в две посоки: едните през Каменица за Елин връх, а другите – по шосето за Юндола. „…Акцията започна в 3,30 часа – докладва майор Иванов в рапорт до командира на 2-ра дивизия. – В 9 часа ротите от Арапчал се спуснаха надолу да претърсват местността, тъй като в същата нелегалните от Лъджене и Каменица често нощуват…“
Една от колоните водел предателят Иван Божков – горски стражар от Каменица. Той случайно открил следите на Вела по току-що паднал сняг. Била слизала до потока да се измие и да вземе вода за през деня. Божков насочил жандармеристите към Бялата скала.
“ …От скалата излиза нелегалната Величка Пейо Пеева с пистолет в ръка и започва да стреля – продължава рапорта си командирът на ловната дружина. – За да я изкарат от скалата, наложило се да хвърлят бомби. При първата бомба тя останала зад скалата, а при втората избягала в една малка долчинка и продължила да стреля… “
Разказват, че Вела водила бой, докато имала патрони. Последния оставила за себе си. Други твърдят, че загинала от вражи куршум. Има ли значение, как точно е било – загина като героиня.
Командирът на ловната дружина напуснал командното си място и отишъл при Бялата скала. Заповядал да донесат главата й в щаба!
Следобед жандармеристите нахълтали в Каменица. Разчуло се за гибелта на Вела. Само майка й и баща й още не знаели. Те видели разплакани другарите на Вела и се досетили, но не искали да повярват, докато някакъв офицер не влязъл в двора им и не казал:
– Днес убихме една от дъщерите ви…
Велината майка се строполила в безсъзнание, а баща й излязъл разплакан навън. Привечер взел парче чисто платно, отишъл в Лъджене и влязъл в училището. Там се бе разположел щабът на жандармеристите. Помолил да му дадат главата на Вела, за да я погребе, но му казали:
– Сега мисли за своята!
Смутно, ужасно време! Съсипани от скръб бащи и майки… Главите на децата им – окървавени в Лъджене, телата им – в снега на Бялата скала! А над тях – свирепо чугунено небе, Арапчал, обвит в буреносни мъгли, и една тиха долина, с кълбяща се пара над минералните извори, вцепенена от ужас, и ябълкови градини, попарени от снега, преди да са вързали плод.

През 1919 година е внесен закон за построяване на теснопътна железница, която да свързва Горнотракийската низина със Западните Родопи и Чепинската котловина. Целта на този проект е да влезе в употреба неизчерпаемият горски ресурс, който остава неоползотворен, поради липсата на транспортни средства и пътища, чрез които да се транспортира дървесината из цялата страна.За 24 години е построена линията, открита на 09 декември 1945 година с крайни точки Септември и Добринище, точно както съществува и до днес. Навярно възниква въпросът “Защо теснолинейка?”- междурелсието е почти наполовина на нормалното (1435 мм) – 760 мм. Така близо 70 години теснолинейката играе важна роля в развитието на Чепинския и Разложкия край. Всички товари за и от Чепинско и Разложко се транспортирали посредством теснопътната железница. Мнозина са свързали живота си с тази линия завинаги – тя се е превърнала в техен живот и съдба.Днес последната българска теснолинейка носи славата си по цял свят. От 2004 година по линията се провеждат атракционни пътувания за организирани групи с ретро подвижен състав от наследството на БДЖ, включващ парен локомотив и три ретро вагона от царско време. Пътниците на Алпийската железница на Балканите, както е известна Родопската теснолинейка по света, се
радват на уникалната българска природа през прозореца на малкото влакче.Единствената, от 2002 г. насам, теснолинейка в България е определена като най-сложния и гениален инженерно-технически проект на Балканите. Освен това на жп линията Септември – Добринище е поставена титлата „Най-романтична железница в България“, а и на целия Балкански полуостров, и на една от най-красивите жп линии в Европа и по света.Пътуването с теснолинейката е изключетелна атракция и ни среща с уникалното скалисто дефиле на Чепинска река, трите най-красивата планина у нас и с най-високите на Балканите – Родопи, Рила и Пирин, СПА столицата на Балканите – Велинград, най-високата жп гара на полуострова – Аврамово, романтичната долина на река Места, ски столицата на Балканите – Банско, най-сложните у нас развития на железопътно трасе – две шестици и една осморка, и още много други.  Безкрайни са тайнствата на тесния родопски железен път.Теснопътната жп линия, свързваща градовете Септември, Велинград, Якоруда, Белица, Разлог, Банско и Добринище е с дължина 125 километра, като цялото трасе се изминава за около 5 часа, поради тежкия високопланински релеф и острите завои, които прави тесният път, катерейки из сърцето на Родопа и Рила планина. Всичко това само за 6,50 лв., като влаковете заминаващи от
Септември за Добринище и обратно са три на ден.Единствено и само тук можете да видите машинистите да слизат на всяка гара, за да си налеят студена планинска вода от някоя чешма, кондуктор и началник-влак да си вземат баничка от някое гарово павилионче по време на поредния 10-минутен престой на влака,чуждестранни туристи които снимат дори типичния български гаров перон, нашарен през плочка с бяла боя, или пък да срещнете дядо, който носи със себе си кашон с гълъби и кокошка под мишница, които носи на пазара в някой планински град. Често пъти тук можете да се натъкнете на група пенсионери с приповдигнат дух, които изпълняват задушевни стари градски песни под звуците на акордеон, репетирайки за някое свое участие в полите на Пирин планина. Само тук можете да се натъкнете на ромска фамилия, която изнася концерт по вагоните на теснолинейката, а млади хора снимат и се радват на това невиждано шоу. Уникален за теснолинейката е и преходът между вагоните, който е открит и се нарича “мостче”. Мостчето е голяма атракция за всички пътници на теснопътната железница. Преминаването не е опасно, а да стоиш там по време на път – страхотно, макар и забранено. На всяка гара влакчето прави поне 3-минутен престой, което позволява на всеки пътник да слезе, да се поразтъпче, да се напие с прохладна вода от планината, да си купи кафе или пък кебапче с хлебче и бира от велинградската гара, да си направи снимка за спомен с приятели, служители или със самата композиция, да изпуши цигара, и отново да поеме напред и нагоре през поредната доза тунелчета.
Мнозина споделят, че това не е пътуване, а уникално приключение, емоционално зареждане и идеален начин да избягаш от сивото и забързано ежедневие, да почувстваш истинските неща от живота. Българи и чужденци остават смаяни след като слязат от малкото родопско влакче. Неведнъж хора от страните под Алпите дават хиляди левове, за да се возят на нашата железница, но не защото няма къде другаде да похарчат парите си, а защото смятат, че именно със своята девственост нашите планини, покрай които се вие теснолинейката, са несравнимо красиви и уникални, в пъти повече от Алпите.



След деветосептемврийската победа през 1944 г. народната власт се заема с решаването на много трудни проблеми, свързани с възстановяване на националната ни икономика. Един от най-сложните въпроси е осигуряването па достатъчно количество суровина за месопромишлеността. Добитъкът е незначителен по количество, почти без каквато и да е генетична стойност, недохранен, възрастен, разнороден и непродуктивен, а и започналата колективизация изисква да се развива животновъдство от съвсем нов тип.

За начало на държавната месопромишленост се смята Разпореждане № 33 на Министерския съвет от 29. X* 1947 г. В изпълнение на този правителствен документ се създава държавно стопанско предприятие „Месоцентрала“ със седалище София и съответни поделения в останалите селища на страната. То обединява дейността на всички кланици, колбасарски работилници, топилни за мас, работилници за черва, обработка на кожи и др. Производството се оглавява от най-добрите, опитни и предани на народа кадри. За ръководители на производствените бригади, участъци и цехове се издигат най-квалифицираните и авторитетни майстори колачи, обезкоствачи, колбасари, червари и работници от топилните за мас и сушилните за кожи. За осигуряване на кадри за месопромишлеността се откриват професионални училища по месопреработка,-а в Пловдив — Висш институт по хранително-вкусова промишленост.

През 1953 г. се извършва реорганизация в структурата на месопромишлеността — изграждат се териториално обособени и специализирани по дейност месокомбинати. През 1955 г. в София се създава Научноизследователски, технологически и проектоконструкторски институт по месна промишленост. Започва процес на концентрация и специализация в производството.

През 1960 г. в сравнение с довоенната 1939 г. се произвеждат 2,5 пъти повече месо и 6,5 пъти повече месни произведения. По-късно с постановление № 98 от 29. I. 1965 г. се създава Държавно стопанско обединение „Родопа“, в което като специализирани дирекции се включват дейностите месодобив и месопреработка, млекопреработване, производство на яйца и птиче месо, фуражо-производство и външнотърговска дейност.

През 1970 г. от състава на ДСО „Родопа“ се отделят като самостоятелни държавни обединения млечната, птицепреработващата и фуражната промишленост.

Съществен ръст в своето развитие месопромишлеността постига през четвъртата, петата и шестата петилетки. През този период продължава реконструирането и модернизирането на предприятията. Изграждат се специализирани цехове за производство на чисто месни консерви в градовете Толбухин, Русе и Шумен, както и специализирани предприятия и цехове за производство, на трайни варено-пушени и сурово-сушени колбаси в Шумен, Карлово, Самоков, Търговище, Разград, Казанлък, Русе, Пазарджик и Велинград. Изгражда се и се усъ-вършенствува хладилната база във Варна, Ловеч, Велико Търново, Пазарджик, Станке Димитров, Плевен.

През годините на седмата петилетка окончателно е завършено строителството и се пускат в експлоатация новите месокомбинати в градовете Хасково, Силистра, Смолян, и Свищов. От началото на 1979 г. влиза в експлоатация и новият комбинат в гр. Сливен. Това предприятие изпъква като един от най-модерните комбинати, съоръжени с техника на световно равнище. Характерно за годините на седмата петилетка е същественото обновяване на техниката с нови съвременни поточно-механизирани линии за добив на месо, производство на месни и пастетни консерви, производство на кренвирши, на едро и дребно разфасовано месо, производство на месни произведения, производство на свинска мас и др. Непрекъснато се разширява и хладилното стопанство на подотрасъла. В резултат на това добивите и преработките на месото растат със стабилни и високи темпове.

Интензификацията на месопромишлеността през годините на осмата петилетка продължава с нова, още по-голяма сила. В състава на основните производствени фондове от внос и местно производство се включват нови машини и съоръжения и цели технологични линии за производство на шунка, кренвирши, за сурово-суше-ни колбаси, месни и пастетни консерви, за претопяване иа свинска мас, за вакум-опаковка на колбаси, за обезкостяване на месо, за производство и опаковка на кайма, за дране на месо от дребен рогат добитък и др. Вследствие на това техническото равнище на производството се увеличава значително, като за редица производства по степените на механизация месопромишлеността се приближава до най-напредналите страни. През годините на осмата петилетка завършва преустройството на редица месопромишлени предприятия, между които и хладилно-колбасарският блок в Стара Загора, климатичната сушилня в Троян, кланичните блокове в комбинатите Видин и Перник. Реконструиран и модернизиран е и ПЖК „Родопа“ — Толбухин, който по своите мащаби и техническо равнище на производството се превръща в едно от най-модерните и на съвременно световно равнище месопромишлено предприятие. По своите технико-икономически данни предприятието може да съперничи на редица предприятия в социалистическата общност и капиталистическите страни. Изграждат се и модерни, на съвременно техническо равнище месопрера-ботвателни предприятия от малък тип в Ботевград, Смядово и др.

В края на 80-те-те, месопромишлеността е структуроопределящ подотрасъл на хранително-вкусовата промишленост, който осигурява около 27% от промишлената продукция на отрасъла. Производството на месо и месни продукти в нашата страна както досега, така и за в бъдеще ще се определя главно от темповете в развитието на животновъдството, внедряването на научно-техническия прогрес, рационалното разположение на териториално обособените производствени звена, запазване и създаване на нови малки и средни предприятия за преработка и производство на месни продукти и деликатеси и на тази основа повишаване на икономическата ефективност и подобряване качеството на продукцията.

Средата на 50-те години. Едно момче родом от село Синитево (Пазарджишко) дори в часовете по трудово обучение си играе с парцалена топка. Като ученик започва да играе в Локомотив от гара Септември. После в отбора на Акумулаторния завод в Пазарджик. Уж ще ходи като всички други войник в школата Чавдар на ЦСКА, но понеже Родопа (Смолян) влиза в "Б" РФГ, го взимат там.

На 18 години отива в Миньор (Рудозем). При първото си излизане на терена някой му скрива гуменките, но той не хленчи и си намира нови. После на тренировката един от защитниците така го джаска, че хилавото тогава момче полита извън терена и се спира в един дънер до близката река. Тогава местните му подават ръка, защото виждат, че не е глезльо. Дори на шега в първия мач вкарва четири гола. Там се запознава с бъдещата си съпруга Илка, която е състезателка по тенис на маса. Имат двама синове - Димитър и Станислав. Но да се върнем пак към младежките му години. В Рудозем се води като подземен трудовак.

За това как Петко слиза под земята разказва самият той: "Имахме решаващ мач с Ботев (Пазарджик) за влизане в "А" група. Повечето от играчите на Миньор бяха все около и над 30 години и въобще не си даваха зор. Знаеха много добре, че ако влезем в елита, ще бъдат сменени. Аз единствен се юрках. Загубихме с 1:4. На всичко отгоре ме изкараха и виновен и хоп - долу в мината. На 400 метра под земята бях пет дни и събирах като луд някакви дървета. Реших, че е по-добре да си изтърпя наказанието в карцера над земята." Впоследствие Петко отива в Горубсо (Мадан). Треньор на отбора е някогашната легенда на Славия Димитър (Мими) Байкушев.

Дали от името му или от дарбата му на голмайстор, но Петко с лекота бележи по пет гола. Петков отново се впуска в спомени: "На 29 октомври 1967 година подписах с жена си сутринта в гражданското в Мадан. Следобед с Горубсо победихме Арда с 5:0 и петте гола ги отбелязах аз".

Харесан е от Берое и футболният опекун на "заралии" и началник на Втора армия генерал Делчев го премества в Стара Загора. Малко след това Петков е уволнен от казармата без да знае. В един мач срещу Славия за купата в Благоевград обаче играе пълни 90 минути. И точно, когато е в отпуск го викат във военното управление. Там генерали от централното ГУСВ го шантажират. В този момент военната книжка е скъсана пред очите му. В крайна сметка се намесва дуета генерал Делчев и Бончо Мерджанов и Петко си остава под "Аязмото".

Интересното е как му се издава нова фалшива военна книжка. Легендата си спомня: "Взеха куртката на един циганин. От друг трудовак донесоха кепе и ме снимаха в първото срещнато фото на центъра на Стара Загора." Пак някъде по същото време Христо Бонев се връща в Пловдив от ЦСКА, след като е изиграл шест мача на "Армията". И кани Петков в Локо (Пд). Но футболистът твърдо решава да остане със зелен екип. Той започва да играе за Берое от зимата на 1968 година. По онова време футболистът, който му подава ръка и играе редом с него през цялата пролет е Петър Жеков. Колегите му Георги Белчев и Евгени Янчовски също го внедряват като основна фигура в тима. В края на кариерата си ветеранът ще подаде ръка на Стойчо Младенов, Георги и Динко Димитрови.

Петко отново подема разказа си: "Никога не трябва да казваш никога. През зимата на 1971 година преди да загине Гунди, със съдействието на Ангел Солаков е решено Бончо Мерджанов да мине на работа в Левски, а с него да отиде и легендата на Берое. Но след смъртта на Аспарухов и Котков, Солаков е махнат от поста си, защото вместо да отдаде дължимото на тримата загинали съветски космонавти, обръща много повече внимание на отишлите си футболни любимци. На негово място е сложен като шеф на МВР Димитър Стоянов. Той поставя свои хора и работата по привличането на Мерджанов и Петков от Берое се разпада. Независимо от това в продължение на цяла година Петков се води лейтенант към Левски Спартак. Феноменалният стрелец говори за дарбата си да вкарва по пет гола: "Аз имам много по пет. Освен в "Б" група, в "А" РФГ имам петици на Миньор, Лъсков и Ботев (Вр).

Генерал Делчев прегръща и целува своя любимец. Случаят с врачани е доста смешен. Бяхме с националния отбор на лагер във Велинград. С нас беше и вратарят на ботевци Рамадан Йотов, който като всички на този пост беше доста откачен. Неговият пиниз беше да чупи олуци с глава. Та Рамадан се хвана на бас с мен, че няма да му вкарам гол. Аз му отговорих, че един ще му отбележа. Ако са два ще станат пет. Така и стана. На третото попадение взе да си хвърля ръкавиците и искаше да излиза. Но треньорът им Илия Панев не го смени. Бихме ги даже със 7:1. Най-се гордея обаче с головете си срещу Аустрия (Виена) за купата на УЕФА през сезон 1972/73. Отупахме ги със 7:0 в Стара Загора и 3:1 във Виена. На първия мач вкарах дежурните си пет гола. А във Виена им нанизах още два. В състава им тогава беше и Херберт Прохазка, който тогава бе 17-годишен талант."

Петко е първият български футболист който отива официално като професионалист в западноевропейска държава - Австрия: "Много бързо стана всичко. Беше в началото на 1981 година през зимната пауза. Треньорът Ерих Хоф ме беше харесал и веднага стана сделката. Само смениха мениджъра, защото първият искаше прекалено голяма комисиона. Когато играх последния си мач в Стара Загора, бях с екипа на Аустрия, защото вече бях подписал и не ми дадоха да играя едно полувреме с беройци. Още първата година станах шампион.

Всичко се разви в последния кръг. Купата вече беше в Грац, защото на Щурм им трябваше само реми, но загубиха от Рапид с 1:3. Ние пък бихме ГАК с 5:2 във Виена. Вкарах един гол. Трофея ни го дадоха след два дни. След края на мача имаше само шампанско. През лятото дойде и Чавдар Цветков. Направихме отличен тандем с него. "След Аустрия, Петков се връща в Стара Загора, за да помогне на отбора да се върне от "Б" в "А" група. После става треньор. Когато Берое става шампион през 1986 година, той не е на кормилото, а наставник е Евгени Янчовски. Впоследствие още два пъти е начело на Берое.

Когато го питам кои са най-хубавите голове, които е вкарал, отговаря: "Най-красивият ми гол е една а ла Пиола в Бургас много отдавна срещу Локомотив. Даже техният защитник Чакалов дойде да ме поздрави. Срещу Арка (Гдиня) за КНК през сезон 1979/1980 в Стара Загора вкарах гол с гръб, след пас на Борис Киров."
Източник:bg.wikipedia ОЩЕ РЕТРО-СПОРТ >>>>retrosport365.blogspot.bg

Картичка от 1981 година

Това се случи през 1985 г. скоро след като бях избран за кмет на Велинград. Секретарката влезе и ми съобщи, че по телефона ме търсят от Министерския съвет. Вдигнах слушалката и чух непознат глас. Оказа се жена-шефът на „Деловодния отдел“. Запита ме: „Вие не знаете ли, че в града ви има отшелници?“ И без да дочака отговор взе да нарежда. Каза, че някъде над почивния дом на ЦК в кв. Чепино живее отшелник. „Това за нас е необяснимо положение! И то в курортен град. Къде другаде в България живеят уединени самотници в гората? Не бива да търпим повече това обстоятелство. То противоречи на съвременния ни начин на живот“. И разпореди да вземем бързи мерки. Заинтригувах се. Не че бях впечатлен от тона на по-горния началник, но този отдел не беше за подценяване.

Налага се да дам кратка предварителна информация. Иван Георгиев Арнаудски е известен оригинал от Чепино. Роден е на 21 ноември през далечната 1912 г. Излязъл при масовото излизане на партизани в бригада „Чепинец“, дни преди Девети септември. Него го знаеха като Йоната. До края живееше с воловете си в м. Лепеница. Гледаше на тях като на свещени животни, а не като на добитък. Спеше си между тях. Не ги използваше за нищо, нито ги колеше за месо и кожи. Грижеше се най-редовно за животните си. Всяка сутрин беше пръв пред хлебарницата и пълнеше книжен чувал с хляб. С хляба хранеше тях и себе си. Иначе на адрес се водеше на ул. „Ц. Церковски“ № 20 в квартала.

Обадих се на Иван Илиев Кузов (1946 г. - 2012 г.), началникът на РУ на МВР, полковник. Той беше по-запознат със случая. Разбрахме се и сутринта на другия ден отидохме пеш до Лепеница. Минахме по пътеката, която започва от почивния дом на ЦК. От разхождащите се почиващи в гората научихме, че често минават покрай „отшелника“. Отнасяха се радушно и благоразположено към него. Стигнахме до обора и градината, които ми се видяха добре поддържани. Йоната се показа и ни прие. Разговаряхме с него - как живее, как са животните, има ли нужда от нещо, защо не си живее в града и т. н. От отговорите му аз започнах да се чувствам неудобно. Та той сред планината, овощната градина, животните, се чувстваше като риба във вода. Прииска ми се да можех и аз да живея волно, така като него.
Разбра се, по-късно, че приказката за „отшелника“ е тръгнала от жената-шеф, която е почивала тук. Не намерих за нужно да давам отчет нагоре. Ако пак ме потърсеха знаех какво да отговоря.

Сетих се наскоро за тази случка. От днешна гледна точка тя започна да ми се вижда като една приятна преживелица, откъдето и да я погледнеш. Например. Предишната история контрастираше драстично с гледката, която видях една сутрин от втория етаж, където живеех. Отсреща близо до високия жилищен блок имаше метален кош за боклук, от големите. Около него между цигани се водеше борба кой да овладее боклука вътре и около коша. Омърляна циганка с раздрънкана бебешка количка искаше да придърпа и свие в пакет картон от кашони. Но двама не й даваха. Циганин с каруца, върху която в големи оваляни кошове беше пълно с пластмасови бутилки, хартия и какво ли още не. И друг, който държеше стар велосипед, на който бе закачена разкривена дървена количка на две колела. Врявата беше голяма. Борба се водеше кой да владее този район с кошовете за боклук.
Ще си позволя да припомня някои приказки на Йоната, известни сред населението. Така както съм ги чул.

До моста за „Велина“ през р. Чепинска, трудоваци са отбили водата, и са направили кофраж за да отливат бетонова стена. Правят корекция на реката за да запазят близките къщи и дворове. Те се мъчат да запалят потапяща се помпа за да изтеглят водата, която пречи на работата. Помпата не е наред и не може да запали. Йоната е тръгнал да се прибира при воловете, които са в обор, до само и реката. Той се е надвесил върху перилата на моста, гледа какво правят трудоваците, чупи хляб от чувала и яде. Започва да се дразни и по едно време не се стърпява и се провиква: „Какво е това пър-пър-пър, бе? Колко е тази вода? Дайте ми да изям две кила пάстрама, и като смукна… у-у-ф-п, тая вада да я нема!“ Трудоваците го познават вече, само се усмихват и продължават работата си. Йоната продължава да наблюдава от моста и се извиква: „Какви са тия камене, дето сте ги докарали тука за стената? Това камене ле са? Камене да видиш преди Девети! Това сега не са камене!“

Тръгнал Кольо Джурков към Лепеница да откара теле. Йоната да го отгледа. Той на друг няма да обърне внимание, но щом е Кольо, другар, ще го допусне в неговия обор. А и Йоната често ходел у тях. Той е приятел и с чичото на Кольо – Гоге, който гледа крави и волове. Майката на Кольо пък опържила пълна тава филии с яйца на Йоната, да се наяде. Забелязали как той хапнал две-три хапки от филиите и останалото дал на воловете. „Гледай го ти него, затова ли му напържих толкова филии, за да ги даде на животните“ – възмущавала се леля Гина. А Йоната не допуска всеки, спотайва се при воловете, докато разбере кой е – свой или чужд. Чак когато Кольо с теленцето се приближил съвсем наблизо, той се обадил: „Е-е-ей!“ Кольо наскоро е бил в Германия. За встъпление към основния разговор той разправя на Йоната, че на летище там е видял много самолети, едни излитат, други кацат. „Като в Бачовица комарето, брамбарето ...” - отвръща Йоната.

Кольо държи малкото теле. Йоната го оглежда скептично отвсякъде, отпред, отзад и по едно време пита: „Майката каква е?“ „Малка“ - казва Кольо. „Еми к′во искаш? То не си е взело млекото…Ке ме викаш я да ти избера теле. Какво е т′ва? Требва да му дроба леб в алвена кутия, та да го вдигна! Кога ще стане петстотин кила…нингаш нема да стане! Не го ли гледаш, че в муцуната е като лисица. Чърчил е тежал 150 кг, ама майка му е имала големи ненки, едната под мишницата, другата я прехвърли през рамо, а той боза и от едната и от другата, та чак ке се задави…“
Михаил Алексиев

В началото на януари 1958 г. е завършена първата българска подземна водноелектрическа централа.
Разположена е близо до град Батак, в Южна България. Тя е част от каскадата „Баташки водносилов път“ –  една от първите хидроенергийни каскади у нас. Изградени са общо пет големи язовира. Водите, събирани от водосборния район, задвижват три водноелектрически централи –  ВЕЦ Батак, ВЕЦ Пещера и ВЕЦ Алеко, с обща мощност 226 MW, които произвеждат средно годишно по 796 000 000 kWh електрическа енергия. Официалното откриване на цялата система е на 6 септември 1959 година.

Каскада „Баташки водносилов път“ е един от най-сложните хидрокомплекси, построени със замисъл да се оползотвори богатият валежен отток на Западните Родопи. Състои се от три стъпала с основните водохранилища – язовир „Голям беглик“ и „Батак“, и трите деривационни ВЕЦ – „Батак“,“Пещера“ и „Алеко“.

Идеята за строителството на електроцентрали в поречието на река Въча, като се използва водосборния район в Западните Родопи (Баташкия водносилов път), възниква още през 1920 г., когато инж. Иван Мавров я предлага в труда си „Архив на водните сили в България“. Тази идея се лансира и по-късно – през 30-те години от инж. Тодор Романов. През 1947 г. по идея на главния директор на Главна дирекция „Електрификация на България“ инж. Марин Калбуров, се провежда конкурс за цялостното оползотворяване водите на реките Чая, Въча, Стара река, Елидере, Сестримска река и Марица. От конкурсните материали се оформя идеята за възможно проектиране на три главни каскади „Доспад-Девин-Кричим“, „Баташки водносилов път“ и „Сестримска каскада“.

Идейният и технически проект за целия „Баташки водносилов път“ е разработен в „Енергохидропроект“ през 1951-1955 година.  Проектът включва язовири, изравнители и три централи – ВЕЦ Батак (подземна), ВЕЦ Пещера (подземна) и ВЕЦ Алеко (надземна).

Строителството на Баташкия водносилов път се извършва от създаденото за целта предприятие към „Хидрострой“ с директор инж. Ангел Петърчев и гл. инженер Иван Масленков. Главната част от този комплекс се развива по поречието на Стара река. Водосборната област включва речният отток, водите от дъждове и снеготопеж. За обезпечаване на необходимото количество вода се строят събирателни канали с голяма дължина. Водосборната област е кръстосана със събирателни тунели и канали, чиято обща дължина възлиза на 165 км, от които тунели 72 км и 7 броя дюкери с обща дължина 6 450 метра. Построени са водоводовите канали и тунели – водовод Бистрица, водовод Равногор, водовод Нова махала, водовод Гашни, водовод Беглика и други по-малки. С тях водата се насочва към язовир Батак, язовир Голям Беглик, язовир Тошков чарк, язовир Беглика, язовир Широка поляна.

Баташкият водносилов път е част от „Национална електрическа компания“ ЕАД – търговско дружество със седалище в София, изцяло собственост на „Българския енергиен холдинг“. Основната дейност на НЕК е производство на електрическа енергия, покупки и продажби на електроенергия, внос и износ на електрическа енергия. Производството на електроенергия се осъществява в 30 водноелектрически централи и помпено-акумулиращи водноелектрически централи с обща инсталирана мощност 2713 MW (2015 г.). Основната част от производството е концентрирана в централите от каскадите „Белмекен-Сестримо-Чаира“, Въча, Батак и Долна Арда.

Град Батак се намира в Западните Родопи, на 1036 м надморска височина в долината на Стара река, по двата ? бряга. Разположен е в котловина, заобиколена от всички страни с хълмове (бърда) 100-200 м над равнището му (Петрово бърдо, Кънева борика, Царюв комин, Кадино бърдо, Свети Георги, Пискилива скала, Галагонката и Бучете), а над тях се издигат върховете на Баташката планина, която на запад граничи с Чепинска река, на юг – с Доспатска река и язовир Доспат, на изток – с река Въча, на север – с Тракийската низина. Тук се намира защитената местност „Баташки снежник“. Недалеч от града са и едни от най-високите върхове в Родопите – Баташки снежник (2 082 м), Голяма Сюткя (2 185 м).

Батак се намира на 15 км по асфалтиран път от град Пещера, на 35 км от областния център Пазарджик и на около 55 км от Пловдив. На 15 км е от град Ракитово и на 27 км от Велинград.

Река Въча е десен приток на река Марица. Дължината и? е 112 км, която й отрежда 23-то място сред реките на България. Въча е втората по големина река в Родопите след Арда. Водите на реката и притоците и? се използват за електродобив (каскада „Доспат-Въча“). По течението на самата река са изградени язовирите „Кричим“, „Въча“, „Цанков камък“ и „Тешел“, които служат за генериране на електроенергия, напояване в Горнотракийската низина и осигуряват част от питейната вода на град Пловди. Стената на язовир „Въча“ е най-високата в България – 144.5 метра.

Река Въча не преминава в близост до промишлени предприятия, което способства за чистотата на водата. По нейното течение са разположени красиви и уникални природни феномени – Буйновското ждрело, Ягодинската пещера, скалният монумент „Слона“. В района на село Михалково има топли минерални извори.

/соц.бг/

Зловещата надзирателка от лагерите в Белене и Ловеч Юлияна Ръжгева се е обесила в банята си през 2005 г.

Това установи разследване на екип на "168chasa.bg" в родния град.

Юлияна Павлова Ръжгева е родена през 1939 г. в Белене. Отначало, едва двайсетгодишна, е назначена за надзирателка в лагера на остров Персин. През 1959 г., като старши надзирател е командирована заедно с началниците си Петър Гогов и Николай Газдов в новосъздадения лагер в Ловеч, а впоследствие е преместена с женското отделение в Скравена.

Въпреки крехката си възраст и факта, че на външност била красива, синеока, руса, лагеристи, както жени, така и мъже, свидетелстват, че тя е

озлобен и садистичен професионален убиец и безмилостен мъчител

"Макар че отговаряше за жените, Юлия Ръжгева също ме е пребивала. Викаше: "Мръсник! Враг! Жив няма да излезнеш от тука!" Вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и изпитваше зверско садистично удоволствие. Убила е лично поне 40 души", разказа бившият лагерист Никола Дафинов пред "168 часа".

Ръжгева заема централно място и в спомените на основния свидетел по делото за лагерите - убитата Надя Дункин, бивша актриса в Пловдивския театър.

"През 1960 г. бях арестувана и заведена, без да знам по каква причина, в лагера в Ловеч", разказва приживе Надя Дункин. "Пътувахме заедно с една жена, която също беше изпратена. При пристигането ни в самия лагер за добре дошли ни посрещна

циганинът Шахо, с бич

в ръката. Нанесе ми страхотен побой

Аз само си закривах очите, за да не попадне ударът в тях и да не ослепея. Припаднах. След това другата жена беше бита по същия начин. След като се задоволи от нанесения побой, циганинът каза: "Тук ще стоите и тук ще чакате да се приберат другите!". Стояхме 5-6 часа.По едно време се зададе "сивата рота", така я наричахме - "ротата на смъртта" - ранени, осакатени, в бинтове, с подути лица от зъбобол, защото е липсвала медицинска помощ. Вечерта на проверката при мен се яви една милиционерка, тъй наречената Юлка. "Ти ли си артистката?", попита ме. "Да!". "Помниш ли в Пловдив как се държеше високомерно, че играеше хубави роли, а аз бях едно нищожество?". Аз се изненадах от тези въпроси и казах: "Не ви познавам!". "А, така ли, не ме познаваш?!". И започна жесток бой, пак 20 бича."

Според свидетелствата на оцелелите любим метод за убиване бил да вкара тояга през устата на жертвите, докато им изскочат червата през задника.

"Как е била убита Дина Георгиева Кангалова-Пицина от Велинград, разказват пред съда през 1990 година две свидетелки. Разказът е страшен.

Райна Георгиева: "Веднъж направо на кариерата докараха една едра, хубава жена. Надзирателката извика Гогов и му каза, че симулира и не иска да работи.

Тогава Гогов извади от джоба си едно писмо, прочете го и го даде на надзирателката. Всички, които бяхме наблизо, чухме:

"Тази да се ликвидира"

Надзирателката слезе с новата лагеристка и един надзирател от мъжете в едно по-усамотено място на кариерата и започнаха да я бият."

Христина Събева: "Тя бе пребита от Юлия. Освен че я би с тояга, мушкаше я в очите, във влагалището, скачаше отгоре ."

Райна Георгиева: Видях, че надзирателката взе една тояга като точилка. След това я вкара в устата и започна да натиска. Видях изпод скъсаните дрехи как точилката излезе от тялото на жената заедно с червата. Беше мъртва, с широко отворени уста и очи. След това сложиха трупа в чувал."

Христина Събева: И го откараха с молотовката заедно с други трупове."*

Въпреки показанията на оцелелите, на делото Ръжгева отрича всички обвинения. В съда, по времето на процеса за лагерите, Юлияна Ръжгева спокойно заявява: "Не съм убивала никого. Как ще убивам и ще спя спокойно! Когато лагеристките не изпълняваха нормите, биех ги с пръчка, но не голяма. Горанов ми нареждаше да ги бия. Казваше, че така е разпоредил Гогов и че това са указанията на Мирчо Спасов."

Освен това през цялото време, докато трае следствието, бившата надзирателка разиграва сценки, като се прави на психически болна и не отговаря адекватно на въпросите на обвинението. По спомени на свидетели на процеса е

водена и за освидетелстване в болницата на Четвърти километър

С психическата нестабилност се обяснява и фактът, че след като е твърдяла, че е невинна, е извикала: "Пак ще извадя сопата, ако Партията ми нареди!"

До момента имаше и различни слухове за кончината на известната мъчителка. Според някои Ръжгева е умряла от естествена смърт. Други твърдяха, че се е самоубила по време на снимките на документалния филм "Проблемът с комарите и други истории". В част от от сцените на филма са и последните заснети кадри с надзирателката. С цел изясняване на истината по този въпрос потърсихме единствената дъщеря - Пенка, която странно защо, в Белене е по-известна като Нушка. Явно "синдромът" с двойните имена е засегнал и нея, тъй като според справка в имотния регистър в ново време майка също не се води Ръжгева, а Юлияна Павлова Андреева. Докато беше жив в демократично време нейният колега

Николай Газдов също фигурираше като Николай Станев.Дъщерята Пенка започва кариерата си като възпитател в общежитията на Техникума по ядрена енергетика "Мария Кюри", а в момента работи като преподавател по "История и цивилизация" в СОУ "Димчо Дебелянов" в Белене. Екип на "168 часа" я намери пред учителската стая.

"Не искам да се връщам към този тежък период, много се изтормозихме. Нищо няма да ви кажа, освен че много хора направиха кариера на неин гръб и за нейна сметка. Не искам да визирам конкретни имена, но някои се издигнаха благодарение на нея", казва дъщерята Пенка Цолова, видимо разстроена от появата на журналисти.

"Невинна беше и до последно се считаше за такава. Адвокат Рени Цанова, когато я питах, също ми казваше: "Бъди спокойна, ако майка ти беше виновна, никога нямаше да поема защитата ", категорична е Цолова. Въпреки че преподава история, тя не желае да коментира нищо нито за лагерите, нито за смъртта на майка си.

"Майка ми почина. Няма да ви кажа нищо повече и не искам никой да бърка в раната ми. Нося болката от това време в сърцето си", отговаря тя, визирайки процеса за лагерите.

"Не вярвайте на разказите на лагеристи, защото навремето там е имало всякакви хора... Знаете ли какви ги е имало?!", опитва се да изглежда убедителна Цолова.

"Вярно е, че се познаваме със сина на Николай Газдов. И Борис пострада много, влачихме се двамата по съда", допълни още тя.

Съвсем различно е мнението дори на близки и познати на семейството на надзирателката в Белене.

"Познавам се от години с Пенка Цолова, а чрез нея и с майка . Нормално е като дъщеря да я защитава. Самата Юлия, докато съм бил в тях и в редките случаи, когато е ставало на въпрос за времето, когато е била надзирател, ми е казвала: "Нали не вярваш на всичките тези гадости, които се говорят за работата ми в лагерите?!". Но когато идваха на възпоминание в Белене, много от бившите лагеристки са ми разказвали за извращенията, които е правила, побоищата и как е вкарвала дървета в половите им органи, и затова не вярвам в невинността ", разказва Карло Шанколов - Конци от Белене, който е бил чест гост в дома на Ръжгева.

"Когато Юлия се върна от сливенския затвор, вече си личеше, че не е добре. Беше много изтормозена. Предполагам, че се е измъчила много, за да запази някои от бившите си началници. Някои от тях като Николай Газдов и началника на лагера в Белене полковник Томов, бащата на журналиста Тома Томов, бяха още живи. Явно в затвора получи и Паркинсон, защото, когато си дойде, вече се забелязваха леки тикове.

През 2005 г. преметна

едно въже през вратата

на банята и се обеси",

допълни той.

"В СДС съм от основаването, а и досега съм член на ръководството на ДСБ в града. Като близък с дъщеря й, тъй като Пенка беше активист на ДСБ, съм ходил много пъти у тях, докато Ръжгева беше жива. Пенка е умна, учителка е, и знае, че майка са я манипулирали. В интерес на истината и майка никога не се е бъркала в политическите възгледи, напротив, никога не е говорила против опозицията", допълва той.

"Израсъл съм близо до входа на лагера в Белене и помня всичките надзиратели. Помня и как караха лагеристите. Влакът нарочно спираше малко преди града. Навързани в колони, и въпреки че бяха облечени мизерно, си личеше че са интелигентни хора, а не престъпници и хулигани, както казваха.

Бях малък, но си спомням и Юлка като млада. Беше толкова красива, че ако тогава имаше конкурс за "Мис България" със сигурност щеше да спечели първото място", спомня си Шанколов. Според него Ръжгева е била напълно вменяема до смъртта си."Чувал съм, че е била освидетелствана. Не съм специалист и не знам какви са били докторите, които са писали диагнозата, но не съм забелязал да има психически проблеми. Колкото пъти съм ходил у тях, винаги е била адекватна. Може би не съм уцелил момента, когато не е била в ред", усмихва се Шанколов.

На приключеното по давност дело за лагерите Ръжгева е обвинена само за две убийства. Може би като възмездие от съдбата Газдов и Ръжгева престояват без присъда в следствения арест до лятото на 1995 г. общо три години. Точно толкова, колкото е съществувал и адът край Ловеч - ужасяваща страница от историята ни, която и до днес не е затворена.
Озточник:168chasa.bg  Иван Бутовски

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ: