„Ой ти горо,горо,
горо зелена,
защо си свела клони зелени
и ти ли жалиш Вела Пеева?… „
Народна песен
На 20 май ядрото на отряда, наброяващо 60 – 70 партизани, извърши нападение над горското селище „Кьошка“, за да унищожи голямата дъскорезна фабрика, изработваща конструкции за инженерни съоръжения за немците на Източния фронт. Бе най-дръзката дотогава партизанска акция в страната. Самата власт я прецени като начало на нов етап в действията ни. След нас тръгнаха големи потери. Два дни след провеждането й нашата чета – Чепинската, – която трябваше да се върне в района си за действия, попадна на силна засада. Беше тъмна нощ, над главите ни изсъскаха полицейски ракети, затракаха картечница и автомати. Дадохме само една жертва, но последиците се оказаха твърде тежки поради откъсването в гъстия мрак на няколко партизани. Това беше отмъщението на властите за нападението ни срещу „Кьошка“, предизвикало тревога дори в двореца. На 26 май 1943 г. Богдан Филов е записал в личния си дневник: „От 6 до 7 1/2 при царя на „Московска“. Говорихме по нападението при Батак и изгарянето на дъскорезницата.“
През есента на 1943 г. отрядът наброяваше над 250 човека. Щабът му вече бе слязъл в горите южно от Пловдив. В състава му привлякоха и Вела, а по-късно и мен. Действията ни бяха обхванали огромния райони от Чепинското корито и Доспатската река до р. Чая на изток, а на юг до смолянските планини. Големият размах на партизанското движение в Пловдивска област (не само в Родопите, но и в Средногорието) беше отбелязан от Молотов на Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания, състояла се от 19 до 30 октомври 1943 година.
По-късно през зимата на 1944 г. е драмата на отряда „Антон Иванов“. Повече от 270 убити партизани и помагачи, вкочанени трупове из дълбоките снегове на баташките гори, поаленели от кръв потоци, потънали в мрак села, полицейски засади по пътищата и вълчи вой, който замира в нощта като плач, и неистов вятър, надигнал се от снежните била…
Не съм пряк участник в тези събития, но вестите за тях, объркани, но все по-тревожни, стигаха и до нас, чепинските партизани.
* * *
През есента на 1981 г. случаят ме срещна с гостуващия в родния ми Велинград световноизвестен диригент Херберт фон Караян и неговата съпруга. Дошъл беше в балнеоложката база на Държавния съвет с доцент сега професор Шойлев да лекува дископатия и някакво друго страдание. Отново се оказахме заедно на устроената прощална вечеря преди заминаването му от страната в ресторант “ Панорама“ на хотел „Ню Отани“. В естественото си желание да бъдат внимателни домакинът на вечерята проф. Милчо Брайнов, зам.-председател на Комитета за култура, и именитата ни актриса Ванча Дойчева непрекъснато насочваха разговора към голямото творчество на госта и последните му изяви по световните сцени. Съпругата на Караян до този момент слабо участваше в разговора, но като стана дума за изострянето на противоборството между Изтока и Запада, тя изведнъж изрече:
– Ненавиждам войната! Ненавиждам я!
Мислех да й кажа, че и военните ненавиждаме войната, но преди да го сторя, тя продължи.
– Когато хитлеристите нахлуха в родния ми Бретан, бях дете. Но помня и никога няма да забравя как с шмайзери на гърдите те отмъкнаха бащите ни в плен, а някои на разстрел…
Ето каква била причината за емоционалната й реакция срещу войната! Не бях толкова несъобразителен, че да си позволя да запитам не е ли бил и нейният баща сред отведените на разстрел, а междувременно Караян заговори за старата каменна църква в Батак, а и за музея на съпротивата.
– Това, което видях там, е покъртително… Но не се ли митологизират събитията?
Казаха ми, че в Батак преди да тръгне за Велинград, той за минута-две се спрял пред църквата и възкликнал: „Скръбно, но величествено!“
– Няма нищо измислено – отвърнах аз.
– Може ли това да се каже и за Вела Пеева? Наистина ли тя е била такава личност?
Беше вече посетил и родния й дом, превърнат в музей. Отговорих му утвърдително.
– Девойка само на 22 години и такъв подвиг! Невероятно!
Задавам си въпроса имах ли основание да потвърдя, при това така категорично, истинността за събитията, които му бяха направили толкова силно впечатление? Да, разбира се…
* * *
През последните дни на март аз и Вела Пеева, заедно със Стойо Калпазанов и Иван Пандев – наскоро станали партизани, тръгнахме към Лъджене и Каменица за срещи с наши другари и поддръжници. Трябваше не само да изясним какво ставаше по селата след големите арести, но и да приберем в четата четирима партизани начело с Никола Божанов, които от доста време се намираха в Каменския балкан. Те сами не биха могли да се завърнат при нас, защото в тяхно отсъствие бяхме сменили лагера си.
…Денят на 26 март беше ясен, слънчев – първият истински хубав ден на ранната пролет. На залез групата ни се раздели: аз и Иван Пандев останахме край Лъджене, а Вела и Стойо тръгнаха към гората над учителския санаториум, където трябваше да се състои срещата с групата на Божанов.
Вечерта от насрочените с лъдженските ни поддръжници две срещи се състоя само едната, другата се провали. Причината разбрахме от дошлия при нас младеж. Оказа се, че предишната нощ Вела и аз сме били предадени от свекъра и девера на голямата сестра на Вела, които ни попречиха да се видим с нея. Тя беше женена в Лъджене и Вела много държеше да се срещнем.
На сутринта, когато с Иван Пандев се връщахме към лагера на четата, разположен на южния склон на Чадъра, вятърът донесе до нас ехото от картечна пушечна стрелба и от трясъка на бомби. Водеше се бой, но къде, не можеше да се разбере. Всички в лагера бяха не по-малко от нас разтревожени. Едва изчаках да мръкне и с Димитър Сеизов, един от най-опитните партизани, се спуснахме към дъскорезната в Сухата лъка и се свързахме с куриера ни Делчо Ганчев. Заръчахме му да иде в Лъджене и да проучи къде и каква беше тая луда стрелба сутринта. Какво се бе случило, разбрахме след няколко дена.
…На 27 март Вела и Стойо осъмнали в гората над санаториума. Там през нощта трябваше да се състои срещата им с групата на Никола Божанов и останалите трима партизани. Но тя се провалила. Оказа се, че и едните и другите са били в този район, но на различни места и затова не се намерили. Към 6 часа под Хасковските колонии спрели камионите на ловната дружина. Жандармеристите наскачали от каросериите и офицерите ги повели по хребета да претърсват местността. Друга рота тръгнала от Каменица.
Вела и Стойо бяха въоръжени само с по един пистолет. Без да подозират опасността, се изкачвали по пътеката към Мечешките скали. Жандармеристите ги забелязали. Над главите им пропищели куршуми.
– Никита! Никита! Насам! – извикала Вела.
Спуснали се по падината. Срещу тях открила огън картечница. Вела свила вляво и започнала да стреля с пистолет срещу преследвачите. Пръснали се и няколко гранати. Стойо се надигнал и изтичал по склона, но в този момент до него изтрещяла още една граната. Взривът го зашеметил и го повалил в безсъзнание. Парчета го наранили в ръката. Жандармеристите го овързали, преди да дойде на себе си. Вела прескочила няколко хвойни и потънала в храсталака.
Облян в кърви, същия ден Стойо бил прекаран през Лъджене. Деца, жени и мъже се стекли да го видят. Лицето му било леко пребледняло, над челото му висял окървавен кичур коса…
Немалко вече бяхме преживели, какви ли не беди ни сполетяваха и понеже вече беше дошла пролетта (макар и само астрономически), мислехме, че не е останало нещо, което може да ни накара да проплачем. Но когато Делчо Ганчев ни съобщи за залавянето на Стойо и за раняването на Вела – проплакахме.
Толкова бяхме смазани от мъка за Стойо, че не помислихме веднага за себе си. Но трябваше – от залавянето му беше изтекла цяла седмица, а четата продължаваше да се намира на същия, известен му Марта бивак. Издържал ли е на мъченията през дългите дни и нощи, изтекли от залавянето му насетне, и ще издържи ли поне още няколко дни, за да ни даде възможност да напуснем този район и да скрием следите си нейде из припеците край Абланица? Какво ще е станало с Вела? Къде е? Въпросите бяха страшни, защото нямаше кой да отговори. Същата нощ зарязахме лагера, нарамихме сиромашкия си багаж и тръгнахме да търсим по-безопасно място.
* * *
…Тридесет и седем дни Вела изкара сама. Ранена, гладна, премръзнала и без очила при нейното силно късогледство, тя няколко пъти беше успявала да стигне до домове на верни ятаци, търсила връзка с нас, търсехме я и ние, но десетки хора бяха арестувани, а други до смърт изплашени и не успяхме да предотвратим бедата.
Спомням си думите на Херберт фон Караян за нея. Те бяха не израз на съмнение в достоверността на видяното и чутото за саможертвата й, а по-скоро удивление. Ако би било възможно тези 37 дни да бъдат възстановени един по един, час по час и да бъдат заснети върху филмова лента, те наистина биха били повече от покъртителни…
В самото начало на май времето застудя и отново запрехвърча сняг. За няколко дена гората посърна. Покаралите листа на букака се нагърчиха като попарени, завехнаха. Умълчаха се и птиците.
На 2 май вечерта в двора на лъдженското училище започнала необичайна суетня. Шофьорите се завъртели около камионите. Жандармеристите се трупали на групички и шушукали.
След полунощ камионите се изнизали в две посоки: едните през Каменица за Елин връх, а другите – по шосето за Юндола. „…Акцията започна в 3,30 часа – докладва майор Иванов в рапорт до командира на 2-ра дивизия. – В 9 часа ротите от Арапчал се спуснаха надолу да претърсват местността, тъй като в същата нелегалните от Лъджене и Каменица често нощуват…“
Една от колоните водел предателят Иван Божков – горски стражар от Каменица. Той случайно открил следите на Вела по току-що паднал сняг. Била слизала до потока да се измие и да вземе вода за през деня. Божков насочил жандармеристите към Бялата скала.
“ …От скалата излиза нелегалната Величка Пейо Пеева с пистолет в ръка и започва да стреля – продължава рапорта си командирът на ловната дружина. – За да я изкарат от скалата, наложило се да хвърлят бомби. При първата бомба тя останала зад скалата, а при втората избягала в една малка долчинка и продължила да стреля… “
Разказват, че Вела водила бой, докато имала патрони. Последния оставила за себе си. Други твърдят, че загинала от вражи куршум. Има ли значение, как точно е било – загина като героиня.
Командирът на ловната дружина напуснал командното си място и отишъл при Бялата скала. Заповядал да донесат главата й в щаба!
Следобед жандармеристите нахълтали в Каменица. Разчуло се за гибелта на Вела. Само майка й и баща й още не знаели. Те видели разплакани другарите на Вела и се досетили, но не искали да повярват, докато някакъв офицер не влязъл в двора им и не казал:
– Днес убихме една от дъщерите ви…
Велината майка се строполила в безсъзнание, а баща й излязъл разплакан навън. Привечер взел парче чисто платно, отишъл в Лъджене и влязъл в училището. Там се бе разположел щабът на жандармеристите. Помолил да му дадат главата на Вела, за да я погребе, но му казали:
– Сега мисли за своята!
Смутно, ужасно време! Съсипани от скръб бащи и майки… Главите на децата им – окървавени в Лъджене, телата им – в снега на Бялата скала! А над тях – свирепо чугунено небе, Арапчал, обвит в буреносни мъгли, и една тиха долина, с кълбяща се пара над минералните извори, вцепенена от ужас, и ябълкови градини, попарени от снега, преди да са вързали плод.
18:24
Велинградското геотермално находище е най-голямото в Южна България. Сумарният дебит на изворите е 160 л/сек. Минералните извори (80 на брой), мекият климат и прекрасната природа са голямото богатство на града. Велинград е един от най-големите балнеологични курорти в България и е известен като „СПА столицата на Балканите“
