В памет на Гинка Станчева!

Като малка бъдещата артистка мечтаела да стане балерина, защото била крехка и фина. Когато убиват баща й, всичките й мечти посърват. Едно лято майка й я изпраща със своя колежка на курорт във Велинград. Точно на тази почивка среща съпруга си Пейчо. Той почива във вилата на адвокатите, а тя – в тази на банковите служители, каквато е майка й. 

Пейчо се влюбва в нея от пръв поглед и всеки ден изминава по 14 км пеш, за да я вижда за по 5 минути. Любовта им пламва изведнъж, а след година той е приет в театралната академия. Тя обаче е още ученичка в гимназия. Пътищата им се разделят и въпреки волята на майка си Гинка решава да кандидатства за актриса. 

На изпитите отново се среща с Пейчо, а когато е в трети курс, се женят, за да не го изпусне. И сега чувала от време на време почукването на бастунчето му, но се тешала с грижите по внука си Андрей-Константин, син на дъщеря й Хермелина.

Актрисата от „Любимец 13“ е единствената, която на кинофестивала в Кан през 1956 г. френски вестник нарича „ла ведет булгар“ – българската звезда.

„Запомнила съм една будка за вестници в тогавашната градска градина, където се продаваха и снимки на артисти. И хората казваха: „Дайте ми един Апостол и една Гинка за 6 стотинки“, спомня си актрисата.

Актрисата Гинка Станчева ни напусна завинаги на 4 февруари 2023 г. на 90-годишна възраст.

Тъжната новина разпространи Съюзът на артистите в България в своята Facebook страница. В публикацията си САБ пише: „Една от най-обаятелните актриси от българската сцена и кино ни напусна на 90 годишна възраст. Сърцата ни са разбити!“

Научете повече

Израстнах, учих, обичах, деца създадох и живях в Соца... И вицове разправях аз за бай Тошо

За системата омразна, за партията изродена... Не ме докосна никой, не бях съветван и третиран. Учих колкото и каквото пожелах. Работих в подредени заводи, чисти и просторни, удобни за работниците и за обслужването на машините. Наука имаше такава "Проектиране на заводи" По нейните правила се строяха и дострояваха заводите. Недораслите критици на времето  на моята младост със сигурност не знаят какви грижи се полагаха за обикновения работник.

В завода(ВАМО) имаше магазин за хранителни стоки, добре снабден с учудващо ниски цени, заради дотациите от синдикалните организации. Децата сутрин оставяхме в заводската детска градина. Имаше медицински пункт с двама лекари,акушерка, зъболекар.Не беше необходимо да прекосяваш целия град за преглед и лечение.

В цеховете имаше лафки за топли зкуски, кафе и безалкохолни. Пред съблекалните кулинарен щанд на  ресторант"Морско конче" - пасти торти, петифури и какво ли още не, защо да бягаш от работа, като можеш да си напазариш в почивките.

Създаваш семейство-синдикалната организация ти осигурява ведомствено жилище. Трябват ти пари за почивка-взаимоспомагателната каса ти отпуска необходимия заем срещу нищожна лихва.

Обущарско и шивашко ателие до входа на завода. От теб се иска да дойдеш и да си тръгнеш в определен час. Полагането на извънреден труд беше непознато понятие. Ако се трудиш във вредни за здравето условия-галванично, термично, изпитание на ДВГ или пък си ел заварчик-полага ти се безплатна храна в заводския стол, 4 дни към годишната отпуска, карта за санаториум, газирана вода и бурканче кисело мляко на ден, като противоотрови.

В заводската почивна станция почивахме 14 дни за 20 лева...

Но човек и добре да живее, иска банани и не му пука, за всичко друго.

Е дойде времето на бананите, но ги няма заводите. Армия от безработни, безимотни и оскотели  се бие, кой да рови в кошовете за боклук. Здравето, образованието и възпитанието отстъпиха на неграмотност, болести и грубиянщина... Качеството на живот е както в недоразвитите африкански страни. Борбата за оцеляване е толкова жестока, че никой не помисля за театър и опера... В търсене на някакъв реваншизъм издигнахме рушенето в държавна политика. Създадоха се "Ликвидационни съвети", ликвидира се селското стопанство, промишлеността, закриха се болници, училища.

Появи се прослойка крадливи мошеници, нарекли себе си политици и демократи.

Обществото, люшкано от лъжи и измамни обещания, обезверено и болно, оставено без средства за препитание абдикира от възможността да се бори за правата си. Появи се понятието работещи бедни. Работейки по 6-7 дни в седмицата обеднявахме и разпродавахме придобитото с Соца.

Мой прrятел, чех ми дойде на гости преди година и съвсем чистосърдечно заяви, че разрухата и нравите сега са го

 потресли в сравнение със спомена от преди 35 години..

Няма я свободата на словото, няма го престижното образование

Здравеопазването е сведено до търговия на дребно, няма сигурност в утрешния ден, няма армия

Прокуратурата се е самокапсулирала и оставя на гражданите НДЧХ, да решава споровете. 

Има банани, наркотици, бездомници, чужди вериги за хранителни стоки, ефтини сериали по многобройните ТВ, тъпи реклами, некачествени стоки и учудващо примирени хора на втора трета и повече възрасти.

Спирам, че жлъч напира в гърлото ми...Вижте още:Каква заплата е получавал монтьор от ДАП-Велинград в периода 1950-1975 г.

Инж.Борис Борисов/Източник:ФБ-Назад в епохата на социализма

Научете повече

Каква заплата е получавал монтьор от ДАП-Велинград в периода 1950-1975 г.

Трудовата книжка съпътства работника или служителя през цялата му трудовата дейност. Тя е официален удостоверителен документ, съдържащ писмена информация, удостоверяваща съществуването на определени факти и обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя и има доказателствено значение за фактите, отразени в нея.

Да се върнем назад в годините и да погледнем трудовата книжка на един работник в ДАП Велинград от периода на далечните 1950-1975 година.

Ето каква заплата е получавал работника там.

А Вие каква заплата сте получавали по времето на СОЦА в НРБ?

Научете повече

Тежка кървавата драма във Велинград

Треньорът по плуване Велко Клешков, е сложил край на собствения си живот, като се е пробол в сърцето с голям нож.

Както съобщихме по същия начин той първо е убил съпругата си, а после и сина си. Във Велинград са в потрес от трагедията и не могат да проумеят кое е наложило това зверство.

Казват, че Велчо е бил стабилен психически човек. До момента не се е чувало семейството да е имало изневери, финансови или други проблеми.

Не са се чували и скандали. Все още мястото е отцепено и се вършат огледи с полицаи и експерти от сектор "Научно-техническа лаборатория" на полицията в Пазарджик.

Труповете са транспортирани в Съдебна медицина в областния град. Прокуратурата се занимава със случая.

Както съобщихме, Клешков е ликвидирал семейството си. Той и съпругата му Йорданка Пенина са били треньори на плувния клуб "Белмекен" във Велинград, а в медиите през годините са публикувани изключително много победи за златни, сребърни и бронзови медали на техни състезатели, пише блиц. 

Научете повече

В памет на Пазарджишката теснолинейка, заминала за последния си път...

Датата  - 30-ти септември. 2002 година. Понеделник. Ден, свързан с новото начало. На пръв поглед ден като всички останали. Град Пазарджик. Малко преди седем вечерта. Железопътната гара. Тихо и пусто е.
Тук обаче този понеделник поставя едно тъжно начало - начало след несправедлив край на една 74-годишна история. Краят на един живот. Скъсването на една връзка. 

На далечния седми коловоз са композирани три зелени вагона и един локомотив. След броени минути те ще заминат, обслужвайки последния влак по теснолинейката от Пазарджик до Варвара - част от линията Септември - Варвара - Велинград - Банско - Добринище. Последните пътници със сълзи в очите се качват на Малкото влакче. Те са с него в последния му курс. Малко, но верни до гроб. "Пазарският влак" никога повече няма да се върне в Пазарджик, никога повече няма да мине край къщичките на селата Главиница, Ляхово и Ветрен дол. Бариерите на прелеза ще се пенсионират - защото вече няма на кой да служат. Днес той ще умре. Влакът. Гръбнакът на местния живот. Последното "Сбогом" протича със закъснение. Сякаш нещо невидимо задържа теснолинейката още няколко минути в гарата, преди да се изгуби в тъмнината. Вятърът бавно повява и придава още по-тягостно усещане. Бавно пада нощта. Черна и студена. С последното подаване на зеления сигнал бавно релсите започват да изстиват... тихо и пусто е. Отиде си... завинаги... а може би не...

И днес, когато застана на перона, все още търся с поглед Малкото влакче. Но него вече го няма. А може би още го няма. И тялото ми изтръпва. Изпитвам ужаса от загубата всеки път, когато се доближа до там, когато го сънувам и се събудя. Затова знам, че не искам да губим повече. Както каза един приятел - човек може без един бъбрек, но без двата си не. Затова ще пазим Родопската теснолинейка, помнейки как преди 14 години позволихме да погребем една значима част от нея. Попитах хората, макар да бях сигурен - днес 98,5% от пазарджиклии смятат, че откъсването ни от Трансродопската железница, свързваща курортите Велинград, Банско и Добринище, е голяма загуба за града и региона ни.
Този тъмен последен понеделник на месец септември 2002 година трябва да поражда у нас въпроси и заключения, които оставям на всеки от вас...

В памет на Пазарджишката теснолинейка, заминала за последен път на 30-ти септември. 2002 година - около 19 ч.
Снимка:tesnolineikata.com
Автор на текста: Кристиан Ваклинов

Научете повече

Партизанин от бригада "Чепинец" живее като отшелник през 80-те.От министерски съвет дават нареждане

Това се случи през 1985 г. скоро след като бях избран за кмет на Велинград. Секретарката влезе и ми съобщи, че по телефона ме търсят от Министерския съвет. Вдигнах слушалката и чух непознат глас. Оказа се жена-шефът на „Деловодния отдел“. Запита ме: „Вие не знаете ли, че в града ви има отшелници?“ И без да дочака отговор взе да нарежда. Каза, че някъде над почивния дом на ЦК в кв. Чепино живее отшелник. „Това за нас е необяснимо положение! И то в курортен град. Къде другаде в България живеят уединени самотници в гората? Не бива да търпим повече това обстоятелство. То противоречи на съвременния ни начин на живот“. И разпореди да вземем бързи мерки. Заинтригувах се. Не че бях впечатлен от тона на по-горния началник, но този отдел не беше за подценяване.

Налага се да дам кратка предварителна информация. Иван Георгиев Арнаудски е известен оригинал от Чепино. Роден е на 21 ноември през далечната 1912 г. Излязъл при масовото излизане на партизани в бригада „Чепинец“, дни преди Девети септември. Него го знаеха като Йоната. До края живееше с воловете си в м. Лепеница. Гледаше на тях като на свещени животни, а не като на добитък. Спеше си между тях. Не ги използваше за нищо, нито ги колеше за месо и кожи. Грижеше се най-редовно за животните си. Всяка сутрин беше пръв пред хлебарницата и пълнеше книжен чувал с хляб. С хляба хранеше тях и себе си. Иначе на адрес се водеше на ул. „Ц. Церковски“ № 20 в квартала.

Обадих се на Иван Илиев Кузов (1946 г. - 2012 г.), началникът на РУ на МВР, полковник. Той беше по-запознат със случая. Разбрахме се и сутринта на другия ден отидохме пеш до Лепеница. Минахме по пътеката, която започва от почивния дом на ЦК. От разхождащите се почиващи в гората научихме, че често минават покрай „отшелника“. Отнасяха се радушно и благоразположено към него. Стигнахме до обора и градината, които ми се видяха добре поддържани. Йоната се показа и ни прие. Разговаряхме с него - как живее, как са животните, има ли нужда от нещо, защо не си живее в града и т. н. От отговорите му аз започнах да се чувствам неудобно. Та той сред планината, овощната градина, животните, се чувстваше като риба във вода. Прииска ми се да можех и аз да живея волно, така като него.
Разбра се, по-късно, че приказката за „отшелника“ е тръгнала от жената-шеф, която е почивала тук. Не намерих за нужно да давам отчет нагоре. Ако пак ме потърсеха знаех какво да отговоря.

Сетих се наскоро за тази случка. От днешна гледна точка тя започна да ми се вижда като една приятна преживелица, откъдето и да я погледнеш. Например. Предишната история контрастираше драстично с гледката, която видях една сутрин от втория етаж, където живеех. Отсреща близо до високия жилищен блок имаше метален кош за боклук, от големите. Около него между цигани се водеше борба кой да овладее боклука вътре и около коша. Омърляна циганка с раздрънкана бебешка количка искаше да придърпа и свие в пакет картон от кашони. Но двама не й даваха. Циганин с каруца, върху която в големи оваляни кошове беше пълно с пластмасови бутилки, хартия и какво ли още не. И друг, който държеше стар велосипед, на който бе закачена разкривена дървена количка на две колела. Врявата беше голяма. Борба се водеше кой да владее този район с кошовете за боклук.
Ще си позволя да припомня някои приказки на Йоната, известни сред населението. Така както съм ги чул.

До моста за „Велина“ през р. Чепинска, трудоваци са отбили водата, и са направили кофраж за да отливат бетонова стена. Правят корекция на реката за да запазят близките къщи и дворове. Те се мъчат да запалят потапяща се помпа за да изтеглят водата, която пречи на работата. Помпата не е наред и не може да запали. Йоната е тръгнал да се прибира при воловете, които са в обор, до само и реката. Той се е надвесил върху перилата на моста, гледа какво правят трудоваците, чупи хляб от чувала и яде. Започва да се дразни и по едно време не се стърпява и се провиква: „Какво е това пър-пър-пър, бе? Колко е тази вода? Дайте ми да изям две кила пάстрама, и като смукна… у-у-ф-п, тая вада да я нема!“ Трудоваците го познават вече, само се усмихват и продължават работата си. Йоната продължава да наблюдава от моста и се извиква: „Какви са тия камене, дето сте ги докарали тука за стената? Това камене ле са? Камене да видиш преди Девети! Това сега не са камене!“

Тръгнал Кольо Джурков към Лепеница да откара теле. Йоната да го отгледа. Той на друг няма да обърне внимание, но щом е Кольо, другар, ще го допусне в неговия обор. А и Йоната често ходел у тях. Той е приятел и с чичото на Кольо – Гоге, който гледа крави и волове. Майката на Кольо пък опържила пълна тава филии с яйца на Йоната, да се наяде. Забелязали как той хапнал две-три хапки от филиите и останалото дал на воловете. „Гледай го ти него, затова ли му напържих толкова филии, за да ги даде на животните“ – възмущавала се леля Гина. А Йоната не допуска всеки, спотайва се при воловете, докато разбере кой е – свой или чужд. Чак когато Кольо с теленцето се приближил съвсем наблизо, той се обадил: „Е-е-ей!“ Кольо наскоро е бил в Германия. За встъпление към основния разговор той разправя на Йоната, че на летище там е видял много самолети, едни излитат, други кацат. „Като в Бачовица комарето, брамбарето ...” - отвръща Йоната.

Кольо държи малкото теле. Йоната го оглежда скептично отвсякъде, отпред, отзад и по едно време пита: „Майката каква е?“ „Малка“ - казва Кольо. „Еми к′во искаш? То не си е взело млекото…Ке ме викаш я да ти избера теле. Какво е т′ва? Требва да му дроба леб в алвена кутия, та да го вдигна! Кога ще стане петстотин кила…нингаш нема да стане! Не го ли гледаш, че в муцуната е като лисица. Чърчил е тежал 150 кг, ама майка му е имала големи ненки, едната под мишницата, другата я прехвърли през рамо, а той боза и от едната и от другата, та чак ке се задави…“
Михаил Алексиев

Научете повече

История на първата българска подземна водноелектрическа централа – ВЕЦ Батак.

В началото на януари 1958 г. е завършена първата българска подземна водноелектрическа централа.
Разположена е близо до град Батак, в Южна България. Тя е част от каскадата „Баташки водносилов път“ –  една от първите хидроенергийни каскади у нас. Изградени са общо пет големи язовира. Водите, събирани от водосборния район, задвижват три водноелектрически централи –  ВЕЦ Батак, ВЕЦ Пещера и ВЕЦ Алеко, с обща мощност 226 MW, които произвеждат средно годишно по 796 000 000 kWh електрическа енергия. Официалното откриване на цялата система е на 6 септември 1959 година.

Каскада „Баташки водносилов път“ е един от най-сложните хидрокомплекси, построени със замисъл да се оползотвори богатият валежен отток на Западните Родопи. Състои се от три стъпала с основните водохранилища – язовир „Голям беглик“ и „Батак“, и трите деривационни ВЕЦ – „Батак“,“Пещера“ и „Алеко“.

Идеята за строителството на електроцентрали в поречието на река Въча, като се използва водосборния район в Западните Родопи (Баташкия водносилов път), възниква още през 1920 г., когато инж. Иван Мавров я предлага в труда си „Архив на водните сили в България“. Тази идея се лансира и по-късно – през 30-те години от инж. Тодор Романов. През 1947 г. по идея на главния директор на Главна дирекция „Електрификация на България“ инж. Марин Калбуров, се провежда конкурс за цялостното оползотворяване водите на реките Чая, Въча, Стара река, Елидере, Сестримска река и Марица. От конкурсните материали се оформя идеята за възможно проектиране на три главни каскади „Доспад-Девин-Кричим“, „Баташки водносилов път“ и „Сестримска каскада“.

Идейният и технически проект за целия „Баташки водносилов път“ е разработен в „Енергохидропроект“ през 1951-1955 година.  Проектът включва язовири, изравнители и три централи – ВЕЦ Батак (подземна), ВЕЦ Пещера (подземна) и ВЕЦ Алеко (надземна).

Строителството на Баташкия водносилов път се извършва от създаденото за целта предприятие към „Хидрострой“ с директор инж. Ангел Петърчев и гл. инженер Иван Масленков. Главната част от този комплекс се развива по поречието на Стара река. Водосборната област включва речният отток, водите от дъждове и снеготопеж. За обезпечаване на необходимото количество вода се строят събирателни канали с голяма дължина. Водосборната област е кръстосана със събирателни тунели и канали, чиято обща дължина възлиза на 165 км, от които тунели 72 км и 7 броя дюкери с обща дължина 6 450 метра. Построени са водоводовите канали и тунели – водовод Бистрица, водовод Равногор, водовод Нова махала, водовод Гашни, водовод Беглика и други по-малки. С тях водата се насочва към язовир Батак, язовир Голям Беглик, язовир Тошков чарк, язовир Беглика, язовир Широка поляна.

Баташкият водносилов път е част от „Национална електрическа компания“ ЕАД – търговско дружество със седалище в София, изцяло собственост на „Българския енергиен холдинг“. Основната дейност на НЕК е производство на електрическа енергия, покупки и продажби на електроенергия, внос и износ на електрическа енергия. Производството на електроенергия се осъществява в 30 водноелектрически централи и помпено-акумулиращи водноелектрически централи с обща инсталирана мощност 2713 MW (2015 г.). Основната част от производството е концентрирана в централите от каскадите „Белмекен-Сестримо-Чаира“, Въча, Батак и Долна Арда.

Град Батак се намира в Западните Родопи, на 1036 м надморска височина в долината на Стара река, по двата ? бряга. Разположен е в котловина, заобиколена от всички страни с хълмове (бърда) 100-200 м над равнището му (Петрово бърдо, Кънева борика, Царюв комин, Кадино бърдо, Свети Георги, Пискилива скала, Галагонката и Бучете), а над тях се издигат върховете на Баташката планина, която на запад граничи с Чепинска река, на юг – с Доспатска река и язовир Доспат, на изток – с река Въча, на север – с Тракийската низина. Тук се намира защитената местност „Баташки снежник“. Недалеч от града са и едни от най-високите върхове в Родопите – Баташки снежник (2 082 м), Голяма Сюткя (2 185 м).

Батак се намира на 15 км по асфалтиран път от град Пещера, на 35 км от областния център Пазарджик и на около 55 км от Пловдив. На 15 км е от град Ракитово и на 27 км от Велинград.

Река Въча е десен приток на река Марица. Дължината и? е 112 км, която й отрежда 23-то място сред реките на България. Въча е втората по големина река в Родопите след Арда. Водите на реката и притоците и? се използват за електродобив (каскада „Доспат-Въча“). По течението на самата река са изградени язовирите „Кричим“, „Въча“, „Цанков камък“ и „Тешел“, които служат за генериране на електроенергия, напояване в Горнотракийската низина и осигуряват част от питейната вода на град Пловди. Стената на язовир „Въча“ е най-високата в България – 144.5 метра.

Река Въча не преминава в близост до промишлени предприятия, което способства за чистотата на водата. По нейното течение са разположени красиви и уникални природни феномени – Буйновското ждрело, Ягодинската пещера, скалният монумент „Слона“. В района на село Михалково има топли минерални извори.

/соц.бг/

Научете повече

Разказ от първо лице на една работничка от свинекомплекса в село Зимен през 70-те

Започнах работа през 1974 г.в свинекомплекса  в село Зимен, към Окръжно предприятие за хибридно свиневъдство — Карнобат, Бургаски окръг. В сектора за свине майки-кърмачки бяхме 19 жени от всичко 21 работници. На месец тук се опрасваха по над  500 животни, които заедно с малките прасенца отглеждахме до 28-ия ден.

Благодарение на извършената реконструкция и модернизация ръчният ни труд бе намален, основните производствени процеси бяха механизирани — храненето, поенето, почистването на тора и др.Така имахме повече време да се грижим за правилното развитие на малките прасенца. Ние, жените, в свинекомплекса,бяхме половината от целия персонал и се чувствувахме равностойни на мъжете.

Еленка Маркова

Радостни бяхме, че се полагат големи грижи за нас. Създадени бяха условия за пълноценна почивка,напълно безплатен стол, осигурен ни бе безплатен превоз от домовете до работното място. Годишните си отпуски можехме да прекарваме в курортите Хисаря, Велинград, парк „Росенец“ и др.курорти на символични цени

От работата си като свинегледачка бях много доволна. Няколко години подред редовно изпълнявах трудовите си норми, за което съм награждавана многократно. През 1981 г. получих значката „Отличник“ на НПО по хибридно свиневъдство, а година по-рано  бях изпратена на безплатна  екскурзия в Съветския съюз.

Еленка МАРКОВА

Научете повече

Месопромишлеността в България от 1944 година до 1989 година

След деветосептемврийската победа през 1944 г. народната власт се заема с решаването на много трудни проблеми, свързани с възстановяване на националната ни икономика. Един от най-сложните въпроси е осигуряването па достатъчно количество суровина за месопромишлеността. Добитъкът е незначителен по количество, почти без каквато и да е генетична стойност, недохранен, възрастен, разнороден и непродуктивен, а и започналата колективизация изисква да се развива животновъдство от съвсем нов тип.

За начало на държавната месопромишленост се смята Разпореждане № 33 на Министерския съвет от 29. X* 1947 г. В изпълнение на този правителствен документ се създава държавно стопанско предприятие „Месоцентрала“ със седалище София и съответни поделения в останалите селища на страната. То обединява дейността на всички кланици, колбасарски работилници, топилни за мас, работилници за черва, обработка на кожи и др. Производството се оглавява от най-добрите, опитни и предани на народа кадри. За ръководители на производствените бригади, участъци и цехове се издигат най-квалифицираните и авторитетни майстори колачи, обезкоствачи, колбасари, червари и работници от топилните за мас и сушилните за кожи. За осигуряване на кадри за месопромишлеността се откриват професионални училища по месопреработка,-а в Пловдив — Висш институт по хранително-вкусова промишленост.

През 1953 г. се извършва реорганизация в структурата на месопромишлеността — изграждат се териториално обособени и специализирани по дейност месокомбинати. През 1955 г. в София се създава Научноизследователски, технологически и проектоконструкторски институт по месна промишленост. Започва процес на концентрация и специализация в производството.

През 1960 г. в сравнение с довоенната 1939 г. се произвеждат 2,5 пъти повече месо и 6,5 пъти повече месни произведения. По-късно с постановление № 98 от 29. I. 1965 г. се създава Държавно стопанско обединение „Родопа“, в което като специализирани дирекции се включват дейностите месодобив и месопреработка, млекопреработване, производство на яйца и птиче месо, фуражо-производство и външнотърговска дейност.

През 1970 г. от състава на ДСО „Родопа“ се отделят като самостоятелни държавни обединения млечната, птицепреработващата и фуражната промишленост.

Съществен ръст в своето развитие месопромишлеността постига през четвъртата, петата и шестата петилетки. През този период продължава реконструирането и модернизирането на предприятията. Изграждат се специализирани цехове за производство на чисто месни консерви в градовете Толбухин, Русе и Шумен, както и специализирани предприятия и цехове за производство, на трайни варено-пушени и сурово-сушени колбаси в Шумен, Карлово, Самоков, Търговище, Разград, Казанлък, Русе, Пазарджик и Велинград. Изгражда се и се усъ-вършенствува хладилната база във Варна, Ловеч, Велико Търново, Пазарджик, Станке Димитров, Плевен.

През годините на седмата петилетка окончателно е завършено строителството и се пускат в експлоатация новите месокомбинати в градовете Хасково, Силистра, Смолян, и Свищов. От началото на 1979 г. влиза в експлоатация и новият комбинат в гр. Сливен. Това предприятие изпъква като един от най-модерните комбинати, съоръжени с техника на световно равнище. Характерно за годините на седмата петилетка е същественото обновяване на техниката с нови съвременни поточно-механизирани линии за добив на месо, производство на месни и пастетни консерви, производство на кренвирши, на едро и дребно разфасовано месо, производство на месни произведения, производство на свинска мас и др. Непрекъснато се разширява и хладилното стопанство на подотрасъла. В резултат на това добивите и преработките на месото растат със стабилни и високи темпове.

Интензификацията на месопромишлеността през годините на осмата петилетка продължава с нова, още по-голяма сила. В състава на основните производствени фондове от внос и местно производство се включват нови машини и съоръжения и цели технологични линии за производство на шунка, кренвирши, за сурово-суше-ни колбаси, месни и пастетни консерви, за претопяване иа свинска мас, за вакум-опаковка на колбаси, за обезкостяване на месо, за производство и опаковка на кайма, за дране на месо от дребен рогат добитък и др. Вследствие на това техническото равнище на производството се увеличава значително, като за редица производства по степените на механизация месопромишлеността се приближава до най-напредналите страни. През годините на осмата петилетка завършва преустройството на редица месопромишлени предприятия, между които и хладилно-колбасарският блок в Стара Загора, климатичната сушилня в Троян, кланичните блокове в комбинатите Видин и Перник. Реконструиран и модернизиран е и ПЖК „Родопа“ — Толбухин, който по своите мащаби и техническо равнище на производството се превръща в едно от най-модерните и на съвременно световно равнище месопромишлено предприятие. По своите технико-икономически данни предприятието може да съперничи на редица предприятия в социалистическата общност и капиталистическите страни. Изграждат се и модерни, на съвременно техническо равнище месопрера-ботвателни предприятия от малък тип в Ботевград, Смядово и др.

В края на 80-те-те, месопромишлеността е структуроопределящ подотрасъл на хранително-вкусовата промишленост, който осигурява около 27% от промишлената продукция на отрасъла. Производството на месо и месни продукти в нашата страна както досега, така и за в бъдеще ще се определя главно от темповете в развитието на животновъдството, внедряването на научно-техническия прогрес, рационалното разположение на териториално обособените производствени звена, запазване и създаване на нови малки и средни предприятия за преработка и производство на месни продукти и деликатеси и на тази основа повишаване на икономическата ефективност и подобряване качеството на продукцията.

Научете повече

50 от най-зловещите инциденти с влакове у нас

Зловещият инцидент в шуменското село Хитрино ни накара да си спомним черната статистика на катастрофи с дерайлирали влакове през последните години. Ето 50 от тях: 23 януари 2016 г. Осем вагона са се обърнали на гара „Дупница”, няма пострадали. Инцидентът е станал около полунощ. Товарен влак е навлизал в междугарието на гара „Дупница”. При насочването му в четвърти коловоз, най-вероятно поради висока скорост, е дерайлирал. Всичките осем вагона са се обърнали. Има забавяне на бързия влак София-Кулата поради технически причини. По първоначална информация няма пострадали. 12 август 2015 г. Последният 16-ти вагон от товарна композиция е дерайлирал във входните стрелки на гара „Юнак”, Варненско. Инцидентът е станал на 11 август около 19.45 часа. Влакът е бил натоварен с цимент. 17 март 2015 г. Около 5:50 часа дизеловата мотриса „Дезиро” на пътническия влак 24222 от Троян за Левски се е ударила в паднала скална маса в участъка между спирките Абланица и Хлевене. Вследствие на удара мотрисата е излязла от релсите с едната си коловоз. 9 март 2015 г. Локомотивът на бързия влак от Варна за София е дерайлирал след удар от скална маса между гарите Мездра-юг и Зверино. Влакът е ударен около 11.40 часа от скална маса. Вследствие на удара локомотивът е излязъл от релсите с едндиния си коловоз. 6 март 2015 г. Около 11:50 часа в междугарието Долене – Варвара, в района на спирка Цепина, е дерайлирал локомотивът на пътнически влак № 16102 от Добринище за Септември. Причината за дерайлирането на локомотива на пътническата композиция е вследствие на удар в скална маса, паднала върху железопътната линия. При инцидента няма пострадали пътници и служители на железниците. В композицията са пътували 12 пътника, които незабавно са били изведени от вагоните с помощта на превозния персонал на влака. 1 февруари 2015 г. Локомотивът и двата вагона на пътническия влак София – Карлово са дерайлирали във входните стрелки на гара Стряма. Около 09:15 ч. във входните стелки на гара Стряма са дерайлирали локомотивът и двата вагона от състава на пътнически влак № 30111 от София за Карлово. 5 ноември 2014 г. В 17.07 часа в междугарието Бобошево – Кочериново, в близост до сп. Мурсалево, пътническият влак № 50245, който пътува по маршрут Дупница – Благоевград, удря колесен челен товарач - „фадрома“, паднал до железния път и закрил габарита. Вследствие на удара е дерайлирал локомотивът на влака и първият вагон с една талига. При инцидента няма пострадали пътници и служители на железниците. Влакът се е движил в състав от локомотив и два пътнически вагона. 13 юли 2014 г. Вагон от композиция на товарен влак е дерайлирал между гарите „Чумерна” и „Гавраилово”. Закъсалият влак е на частна „Българска железопътна компания”, няма пострадали. Дерайлирал само последният вагон от композицията. Инцидентът е станал около 14.15 часа, поради което всички пътници, които по разписание минават с влаковете през участъка, се налага да бъдат превозвани с автобуси. 7 май 2014 г. Пътнически влак е блъснал товарен автомобил в района на индустриалната зона в град Септември. Инцидентът е станал на жп линията София-Пловдив. Влакът е дерайлирал. Има пострадали четирима пътници от камиона и влака. 28 март 2014 г.  Пет вагона на товарен влак от Пловдив до София дерайлират близо до гара Тодор Каблешков. Няма пострадали. Инцидентът прекъсва за няколко часа движението в района.  17 януари 2014 г. Дерайлирал е товарен влак с празни цистерни. В нощните часове между петък и събота, е дерайлирал влакът, с 18 вагона композиция, като първите седем са се преобърнали. Откраднати са около 150 - 200 метра от крепежните елементи на релсите. Инж. Милчо Ламбрев обясни, че поради откраднатите елементи и високата скорост, с която минава влакът, линията се е отделила, както и траверсите, и влакът е дерайлирал. 03 октомври 2013 г. Бърз влак от Пловдив за Варна е дерайлирал, няма пострадали. Няма пострадали при инцидента с дерайлиралия локомотив на бързия влак от В 06:20 часа в района на изходните стрелки на гара Синдел са дерайлирали локомотива и първия вагон-фургон на бързия влак № 8637, който пътува по маршрут от Пловдив за Варна. Влакът се е движил в състав от локомотив, вагон-фургон, три седящи вагона и един спален вагон. Във влака са пътували 85 пътника, които в 07:00 часа са били прехвърлени на пътнически влак № 20161, които пътува по маршрут от Шумен за Варна. Пътническият влак е пристигнал в гара Варна в 07:50 часа. 4 септември 2013 г. Вагон от международния пътнически влак Букурещ-Истанбул дерайлира край гара Радунци. Няма пострадали пътници и служители на железниците. 09 Юли 2013 г.  Товарен влак дерайлира в района между Стара Загора и Змейово. Причината за инцидента е повреда във влака. 7 юни 2013 г. Товарен влак дерайлира в района на железопътен участък Дъскотна – Люляково. Композицията била от 29 вагона и два локомотива. Скъсва се метален купол, поради което вагон се блъска и качва върху намиращия се пред него локомотив. От инцидента са настъпили само материални щети. 15 февруари 2012 г. Локомотив-снегорин е дерайлира край село Межден, Община Дулово. При инцидента няма пострадали хора. 6 февруари 2012 г. Локомотива на влака от Белград за Истанбул дерайлира близо до Симеоновград. Причината е свличане на земна маса и дървета край пътя Константиново- Симеоновград. Няма пострадали. 26 януари 2012 г.  Пътническият влак от Добринище за Септември, който тръгва удря снежна преспа върху железния път в участъка между Якоруда и Аврамово. Локомотивният персонал опитал да изкара влака от снега, но при този опит дерайлирал първият вагон на композицията. 08 юни 2011 г. Товарен влак е дерайлирал между гарите Свобода и Чирпан тази сутрин. Това е наложило прекъсване на движението в района и промяна на маршрута на някои влакове 9 март 2011 г. Товарен влак дерайлира между Делян и Дяково. При инцидента няма жертви и пострадали хора. Влакът е обслужвал ТЕЦ- Бобов дол. Товарният влак е превозвал въглища. Инцидентът е станал около 14.00 часа. 25 септември 2010 г. Товарен влак, превозващ стоманени валове за претопяване, дерайлира край гара „Полски Тръмбеш”. Гарата е блокирана за повече от денонощие, а преместването на трите дерайлирали вагона отнема над 20 часа. 14 септември 2010 г. Край гара Орешец дерайлира локомотив на товарен влак. Инцидентът води до временно спиране на движението на влаковете по линията Видин-София. 17 юли 2010 г. На прелез между гарите в Люляково и Дъскотина, около 06,00 ч. сутринта, товарен влак блъска автобус. Счита се, че до сблъсъка е довело неспускането на ръчната бариера на прелеза от страна на пазача. Няма жертви.  18 юни 2010 г. На жп прелез в гр. Враца пътнически влак блъска автомобил. Свидетели посочват, че при пресичането на прелеза, автомобилът загасва.При удара загива 52-годишният шофьор на автомобила.  15 април 2010 г.  На жп прелез в Сливенско, въпреки задействаната прелезна сигнализация, лека кола – таксиметров автомобил, опитва да премине линията и е ударена от товарен влак. Автомобилът влиза под локомотива. Загиват шофьора и една от пътничките в колата.  15 февруари 2010 г.  В София на жп прелез в кв. „Левски”, около 05,00 ч. сутринта се блъскат влак и снегорин. При сблъсъка загива 59-годишния шофьор на снегорина – Стефан Иванов, служител на фирма „Титан”. Пострадали са и двамата машинисти на влака. От фирма „Титан” считат, че бариерата на прелеза не е била спусната, а семафорът не работи. От КАТ са категорични, че бариерата е спусната, а шофьорът вероятно се е опитал да я заобиколи, преди да бъде блъснат от влака. 24 август 2009 г. Заради блъснал се в жп стълб лек автомобил край Костенец, двупосочното движение на влакове по линията Пловдив-София е спряно за 7 часа. От удара стълбът пада напречно върху железопътните релси.  8 февруари 2010 г.  Четири вагона от пътнически влак дерайлират край гр. Курило, по маршрут Москва-София. Няма пострадали. До дерайлирането се стига заради повреда в ходовата част на единия от вагоните. 2 ноември 2009 г.  Влак удря камион с ремарке на неохраняем жп прелез край Варна. Инцидентът става на спирка Чернево. Влакът пътува от Кардам към Варна, когато се блъска в непревилно пресичащ прелеза камион. Няма жертви и пострадали. 5 март 2008 г. На релсовия път в района на Синдел дерайлира вагон и локомотив на влак, превозващ киселина, собственост на частна железопътна компания. Влаковете, на БДЖ, движещи се в участъка, са отклонени. Като причина за инцидента се сочи влизане в отсечката с превишена скорост от страна на машиниста на влака. 8 август 2007 г. В участъка Мирково – Буново дерайлират 7 от вагоните на товарен влак, натоварени с алуминиеви отливки и дизелово гориво. Инцидентът води до объркване в разписанието на пътническите влакове. 10 юли 2007 г. На прелез край с. Овощник влак блъска лек автомобил. Вследствие на удара в много тежко състояние е един от пътуващите в колата, а трима са пострадали. 12 ноември 2006 г.  Около полунощ дерайлират два от вагоните на товарен влак между гарите Калофер и Тъжа. Няма пострадали служители на железниците, причините за инцидента се изясняват.  15 октомври 2006 г. Товарен влак дерайлира близо до гара „Трапезица" край В. Търново. Причината за инцидента е счупена релса. Няма пострадали. 29 септември 2006 г. Около 6.10 часа влак дерайлира на гара Владо Тричков. Дерайлирали са пощенски вагон, фургон и четири пътнически вагона. При инцидента няма пострадали пътници или служители на железниците. 22 август 2006 г.  Локомотив на пътнически влак по линията Велинград-Разлог дерайлира в междугарието Цветино-Аврамово. Влакът, който тръгва от Велинград в 4:40 часа се удря в паднала скална маса около 5.30 часа. Вследствие на удара локомотивът на композицията, съставена от четири вагона дерайлира. От БДЖ осигуряват автобуси за пътуващите по линията Аврамово-Септември. 16 август 2006 г.  На гара Казичене се обръща вагон и предизвиква тежка жп-катастрофа. Локомотив на бърз влак от София за Бургас излиза от железния път след удар с товарни вагони. При инцидента няма пострадали пътници и служители на железниците. Причина за инцидента са неправилно поставени ЖП релси и неравномерно разположен товар. Директорът на Дирекция Железопътна инспекция към железопътна администрация Антон Буров съобщава, че са допуснати разлики между двете релси, една спрямо друга, извън допустимите по правилник 10 мм. Той уточнява, че на мястото на инцидента разликата между релсите е 30 мм. 1 август 2006 г. Около 09:16 часа, при потегляне от гара Дралфа дерайлира последната секция (вагон) от четирисекционна електрическа мотриса, обслужваща пътнически влак № 20150 по маршрут Шумен – Горна Оряховица. При инцидента няма пострадали пътници и служители на железниците.  23 юли 2006 г. Товарен влак с 20 вагона дерайлира в рудник "Трояново-север" на мини "Марица-изток". При неизяснени обстоятелства композицията тръгва сама по гаражен коловоз в района на жп гарата в рудника край с. Ковачево. На гара „Добив" влакът е отклонен на друг коловоз, където вагоните излизат от релсите.  20 юни 2006 г. Товарен влак, превозващ медна руда, дерайлира в района на жп гара Твърдица. При инцидента последният вагон на композицията излиза от релсите. Влакът поврежда 6 км релсов път. При катастрофата са разсипани над 40 тона меден концентрат. 14 март 2006 г. Дерайлира влак по линията между Ребърково и Мездра. Няма пострадали. 24 Февруари 2006 г. В 7.20 часа пътнически влак номер 4101, движещ се по направление Горна Оряховица - Стара Загора, дерайлира между балканските гари Борущица и Радунци. Причината е откъсната скална маса върху жп релсите. При инцидента няма пострадали, тъй като машинистът на влака кара с намалена скорост и реагира веднага. След като ударя спирачките, локомотивът дерайлира. Повреден е няколко метра участък от релсовия път. Пътниците във влака са около 30-ина души. След инцидентът те са превозени с автобус до гара Дъбово.  1 февруари 2006 г. Около 8.40 часа в междугарието Драгичево – Владая локомотивът на бърз влак № 5620 (Благоевград – София, тръгва в 6.15 часа) дерайлира. Машината не се преобръща. Инцидентът става на завой непосредствено преди предупредителния сигнал на гара Владая. Допустимата скорост в този железопътен участък е 50 км/ч. Влакът в състав от пет вагона спазва ограничението, като се движи с 40 км/ч. При инцидента няма пострадали пътници или служители на железниците.  11 септември 2005 г.  Влак дерайлира заради умишлено поставена гума от товарен автомобил на релсите. Инцидентът става в 12,15 часа в междугарието Биримирци-Подуяне-разпределителна.  13 юни 2005 г.  Товарен влак дерайлира между гарите Шивачево и Твърдица. Извън релсите излизат двата локомотива и шест от 24-те вагона на композицията, натоварен с медна руда. Леко са пострадали двамата машинисти, на които е оказана медицинска помощ. Причина за катастрофата е отнесената от поройните дъждове настилка от чакъл, върху която са положени релсите. 27 март 2005 г.  В 9 часа 50-тонна цистерна с натриева основа, собственост на “Химснаб” - Горна Оряховица, дерайлира между Русе и Иваново. На силна обратна крива машинистът опитва да намали скоростта, но вагонетките надигат задницата на машината и я изхвърлят от релсите. Тя излиза от контрол, чупи стълб от контактната мрежа и получава сериозни щети по ходовата част. Пострадали няма.  12 февруари 2005 г.  В 11,55 ч. в междугарието Черниче - Пею Яворов товарен влак се ударя в паднала скална маса върху железопътната линия. Вследствие на удара електрическият локомотив на композицията дерайлира.  24 септември 2003 г. Единайсет вагона от товарен влак, движещ се от Пловдив за Димитровград дерайлират в 2 часа през нощта. Инцидентът става 4 км преди гара Ябълково, в междугарието Скобелево-Ябълково.  31 май 2003 г. Малко преди 5 сутринта, бързият влак от Варна за София е ударен от друг влак пътуващ от Карлово за София. 38-годишният машинист Иван Димитров, който кара втория влак, загива на място. В двата влака пътуват общо 700 пътници. Четирима са пострадали по-сериозно. Най-засегнат е предпоследният спален вагон на влака Варна-София.  9 юли 2002 г. Пътнически влак от Перник за София дерайлира. Инцидентът става след тръгването от гара разпределителна. Влакът пътува няколко метра с откачени колела от релсите и при достигането на първата стрелка се наклонява в страни. Вследствие на това се къса куката, с която е закачен предишния вагон. При инцидентът няма жертви. 
Статистика на агенция "Фокус"

Научете повече

Батак-Цигов чарк,1985 г

Младежки туристически център "Орбита"

Цигов чарк е български планински курорт. Намира се на югозападния бряг на язовир „Батак“, който е шестият по големина язовир в България.Цигов чарк се намира на 7 km от град Ракитово и на 7 km от град Батак, на 19 км от Велинград и на 43 км от Пазарджик. Курортът предлага възможности за лов и риболов, водни спортове и забавления.

Настояще:

В курорта се намират няколко по-големи хотела, много малки семейни хотели и частни вили. Основната леглова база (около 17 000) е във вилите и хотелските комплекси тип „еднофамилни къщички“. Курорта е от типа семейно развлекателен комплекс. Има развит „пазар“, хранителни магазини и множество малки заведения, те се конкурират с луксозните ресторантски и бар комплекси в хотелите. Има две напълно оборудвани писти. Едната е до контра-стената на язовира, а другата е на пътя от Ракитово за Батак около два километра след разклона за центъра на к.к. тя има ски влек, ски гардероб, пластмасови шейни, чук-и-гек и ски учители. Цените са достъпни за всички желаещи да посетят това място.

Пистата е с дължина 1200 м. Има място за начинаещите и за вече утвърдилите се скиори. Около ски пистата има паркинг и места за хранене. Инфраструктурата е в развитие, като доста от върнатите земеделски земи не са в регулация. Това пречи за бързото израстване на курорта и заемането на място сред утвърдили се вече курорти като Банско и Пампорово.

Интересът на инвеститори в региона е осезателен. Пред старта на изграждането си са доста мащабни проекти – хотели, луксозни вилни селища с паркинги, ресторанти, басейни и всички удобства за туристите. Предстои добавянето на допълнителни писти, към вече изградената ски писта с модерни съоръжения.

Научете повече

Палачът от лагерите Юлияна Ръжгева се обесила в банята (СТАТИЯ)

Зловещата надзирателка от лагерите в Белене и Ловеч Юлияна Ръжгева се е обесила в банята си през 2005 г.

Това установи разследване на екип на "168chasa.bg" в родния град.

Юлияна Павлова Ръжгева е родена през 1939 г. в Белене. Отначало, едва двайсетгодишна, е назначена за надзирателка в лагера на остров Персин. През 1959 г., като старши надзирател е командирована заедно с началниците си Петър Гогов и Николай Газдов в новосъздадения лагер в Ловеч, а впоследствие е преместена с женското отделение в Скравена.

Въпреки крехката си възраст и факта, че на външност била красива, синеока, руса, лагеристи, както жени, така и мъже, свидетелстват, че тя е

озлобен и садистичен професионален убиец и безмилостен мъчител

"Макар че отговаряше за жените, Юлия Ръжгева също ме е пребивала. Викаше: "Мръсник! Враг! Жив няма да излезнеш от тука!" Вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и изпитваше зверско садистично удоволствие. Убила е лично поне 40 души", разказа бившият лагерист Никола Дафинов пред "168 часа".

Ръжгева заема централно място и в спомените на основния свидетел по делото за лагерите - убитата Надя Дункин, бивша актриса в Пловдивския театър.

"През 1960 г. бях арестувана и заведена, без да знам по каква причина, в лагера в Ловеч", разказва приживе Надя Дункин. "Пътувахме заедно с една жена, която също беше изпратена. При пристигането ни в самия лагер за добре дошли ни посрещна

циганинът Шахо, с бич

в ръката. Нанесе ми страхотен побой

Аз само си закривах очите, за да не попадне ударът в тях и да не ослепея. Припаднах. След това другата жена беше бита по същия начин. След като се задоволи от нанесения побой, циганинът каза: "Тук ще стоите и тук ще чакате да се приберат другите!". Стояхме 5-6 часа.По едно време се зададе "сивата рота", така я наричахме - "ротата на смъртта" - ранени, осакатени, в бинтове, с подути лица от зъбобол, защото е липсвала медицинска помощ. Вечерта на проверката при мен се яви една милиционерка, тъй наречената Юлка. "Ти ли си артистката?", попита ме. "Да!". "Помниш ли в Пловдив как се държеше високомерно, че играеше хубави роли, а аз бях едно нищожество?". Аз се изненадах от тези въпроси и казах: "Не ви познавам!". "А, така ли, не ме познаваш?!". И започна жесток бой, пак 20 бича."

Според свидетелствата на оцелелите любим метод за убиване бил да вкара тояга през устата на жертвите, докато им изскочат червата през задника.

"Как е била убита Дина Георгиева Кангалова-Пицина от Велинград, разказват пред съда през 1990 година две свидетелки. Разказът е страшен.

Райна Георгиева: "Веднъж направо на кариерата докараха една едра, хубава жена. Надзирателката извика Гогов и му каза, че симулира и не иска да работи.

Тогава Гогов извади от джоба си едно писмо, прочете го и го даде на надзирателката. Всички, които бяхме наблизо, чухме:

"Тази да се ликвидира"

Надзирателката слезе с новата лагеристка и един надзирател от мъжете в едно по-усамотено място на кариерата и започнаха да я бият."

Христина Събева: "Тя бе пребита от Юлия. Освен че я би с тояга, мушкаше я в очите, във влагалището, скачаше отгоре ."

Райна Георгиева: Видях, че надзирателката взе една тояга като точилка. След това я вкара в устата и започна да натиска. Видях изпод скъсаните дрехи как точилката излезе от тялото на жената заедно с червата. Беше мъртва, с широко отворени уста и очи. След това сложиха трупа в чувал."

Христина Събева: И го откараха с молотовката заедно с други трупове."*

Въпреки показанията на оцелелите, на делото Ръжгева отрича всички обвинения. В съда, по времето на процеса за лагерите, Юлияна Ръжгева спокойно заявява: "Не съм убивала никого. Как ще убивам и ще спя спокойно! Когато лагеристките не изпълняваха нормите, биех ги с пръчка, но не голяма. Горанов ми нареждаше да ги бия. Казваше, че така е разпоредил Гогов и че това са указанията на Мирчо Спасов."

Освен това през цялото време, докато трае следствието, бившата надзирателка разиграва сценки, като се прави на психически болна и не отговаря адекватно на въпросите на обвинението. По спомени на свидетели на процеса е

водена и за освидетелстване в болницата на Четвърти километър

С психическата нестабилност се обяснява и фактът, че след като е твърдяла, че е невинна, е извикала: "Пак ще извадя сопата, ако Партията ми нареди!"

До момента имаше и различни слухове за кончината на известната мъчителка. Според някои Ръжгева е умряла от естествена смърт. Други твърдяха, че се е самоубила по време на снимките на документалния филм "Проблемът с комарите и други истории". В част от от сцените на филма са и последните заснети кадри с надзирателката. С цел изясняване на истината по този въпрос потърсихме единствената дъщеря - Пенка, която странно защо, в Белене е по-известна като Нушка. Явно "синдромът" с двойните имена е засегнал и нея, тъй като според справка в имотния регистър в ново време майка също не се води Ръжгева, а Юлияна Павлова Андреева. Докато беше жив в демократично време нейният колега

Николай Газдов също фигурираше като Николай Станев.Дъщерята Пенка започва кариерата си като възпитател в общежитията на Техникума по ядрена енергетика "Мария Кюри", а в момента работи като преподавател по "История и цивилизация" в СОУ "Димчо Дебелянов" в Белене. Екип на "168 часа" я намери пред учителската стая.

"Не искам да се връщам към този тежък период, много се изтормозихме. Нищо няма да ви кажа, освен че много хора направиха кариера на неин гръб и за нейна сметка. Не искам да визирам конкретни имена, но някои се издигнаха благодарение на нея", казва дъщерята Пенка Цолова, видимо разстроена от появата на журналисти.

"Невинна беше и до последно се считаше за такава. Адвокат Рени Цанова, когато я питах, също ми казваше: "Бъди спокойна, ако майка ти беше виновна, никога нямаше да поема защитата ", категорична е Цолова. Въпреки че преподава история, тя не желае да коментира нищо нито за лагерите, нито за смъртта на майка си.

"Майка ми почина. Няма да ви кажа нищо повече и не искам никой да бърка в раната ми. Нося болката от това време в сърцето си", отговаря тя, визирайки процеса за лагерите.

"Не вярвайте на разказите на лагеристи, защото навремето там е имало всякакви хора... Знаете ли какви ги е имало?!", опитва се да изглежда убедителна Цолова.

"Вярно е, че се познаваме със сина на Николай Газдов. И Борис пострада много, влачихме се двамата по съда", допълни още тя.

Съвсем различно е мнението дори на близки и познати на семейството на надзирателката в Белене.

"Познавам се от години с Пенка Цолова, а чрез нея и с майка . Нормално е като дъщеря да я защитава. Самата Юлия, докато съм бил в тях и в редките случаи, когато е ставало на въпрос за времето, когато е била надзирател, ми е казвала: "Нали не вярваш на всичките тези гадости, които се говорят за работата ми в лагерите?!". Но когато идваха на възпоминание в Белене, много от бившите лагеристки са ми разказвали за извращенията, които е правила, побоищата и как е вкарвала дървета в половите им органи, и затова не вярвам в невинността ", разказва Карло Шанколов - Конци от Белене, който е бил чест гост в дома на Ръжгева.

"Когато Юлия се върна от сливенския затвор, вече си личеше, че не е добре. Беше много изтормозена. Предполагам, че се е измъчила много, за да запази някои от бившите си началници. Някои от тях като Николай Газдов и началника на лагера в Белене полковник Томов, бащата на журналиста Тома Томов, бяха още живи. Явно в затвора получи и Паркинсон, защото, когато си дойде, вече се забелязваха леки тикове.

През 2005 г. преметна

едно въже през вратата

на банята и се обеси",

допълни той.

"В СДС съм от основаването, а и досега съм член на ръководството на ДСБ в града. Като близък с дъщеря й, тъй като Пенка беше активист на ДСБ, съм ходил много пъти у тях, докато Ръжгева беше жива. Пенка е умна, учителка е, и знае, че майка са я манипулирали. В интерес на истината и майка никога не се е бъркала в политическите възгледи, напротив, никога не е говорила против опозицията", допълва той.

"Израсъл съм близо до входа на лагера в Белене и помня всичките надзиратели. Помня и как караха лагеристите. Влакът нарочно спираше малко преди града. Навързани в колони, и въпреки че бяха облечени мизерно, си личеше че са интелигентни хора, а не престъпници и хулигани, както казваха.

Бях малък, но си спомням и Юлка като млада. Беше толкова красива, че ако тогава имаше конкурс за "Мис България" със сигурност щеше да спечели първото място", спомня си Шанколов. Според него Ръжгева е била напълно вменяема до смъртта си."Чувал съм, че е била освидетелствана. Не съм специалист и не знам какви са били докторите, които са писали диагнозата, но не съм забелязал да има психически проблеми. Колкото пъти съм ходил у тях, винаги е била адекватна. Може би не съм уцелил момента, когато не е била в ред", усмихва се Шанколов.

На приключеното по давност дело за лагерите Ръжгева е обвинена само за две убийства. Може би като възмездие от съдбата Газдов и Ръжгева престояват без присъда в следствения арест до лятото на 1995 г. общо три години. Точно толкова, колкото е съществувал и адът край Ловеч - ужасяваща страница от историята ни, която и до днес не е затворена.
Озточник:168chasa.bg  Иван Бутовски

Научете повече

Бой последен при Милеви скали – 4. IX.1944 г. Неподправен разказ на очевидци

Всъщност това е част от по – голям цикъл от мемоари на реални участници в събития, засягащи спомените от създаването на Народна република България. Тук всяка дума е факт, зад който застава конкретна личност, пряк наблюдател на всеки един момент от разказа. Няма преразказване, няма слухове, няма тълкуване на документи. Имаме и уникалния шанс да съпоставим два източника на информация, което си е задочна очна ставка за всички мнителни читатели. Нашите разказвачи са Иван и Вера, запознали се през 1941 г. и по – късно станали семейство Алексови. С техните биографии няма да ви запознаваме. Те ще са предмет на други разкази, не по – малко интересни от настоящия. Все пак за вас ще е важно да знаете, че Иван е роден през 1922 г. в Чепино, а съпругата му Вера през 1925 г. в същото село, днес квартал на Велинград. Членове са на РМС дълго преди 9.9.1944 г. и участват в съпротивата срещу нацистите в десетки партизански акции. След 9 септември заминават за фронта. Вера като доброволка.Тя днес е на 89 години, прекарала голяма част от живота си сред книгите, любовта и към които определя и професията й – библиотекар. Дълги години е председател на Клуба на жените в кв. Чепино и организатор на много мероприятия в града. Иван Алексиев участва в развитието и разрастването на Държавното Земеделско Стопанство на Юндола и Куртово, където се отглеждат елитни породи животни и разсаждат сортови семена. В последствие е директор на Хлебозавода във Велинград. Умира със своя идеал няколко години преди Нежната революция.И двамата дълги години са активно заети в социалния и обществен живот на родния си град.Битката при връх Милеви скали е едно от най-големите сражения между партизани и правителствени сили по време на съпротивителното движение в България през 1941–1944. Битката се състоява на 4 септември 1944 година, когато войскови и жандармерийски части обкръжават Партизанска бригада „Чепинец“ и Партизански отряд „Ангел Кънчев“ .
Самата битка се предхожда от акцията в Сърница от август 1944 г.Акцията е успешна, а партизаните, без да дадат жертви, се снабдяват с храна и боеприпаси. Все пак силите на властта се организират и обграждат изтеглилите се в планината партизани в местността Милеви скали, намираща се близодо днешния Велинград.
Разказът на нашия свидетел започва от момента, в който двата отряда са се обединили след проведените акции по запасяване с продоволствия и укрепили на безопасно разстояние от населените места и военни поделения.
            „…Методи Шатеров – командир на ІІІ въстаническа оперативна зона и член на ЦК на БКП произнесе слово. Между другото си спомням, каза, че няма повече да се крием, сега сме готови да приемем всякакъв бой. Всички викахме „Ура”. След това бяхме събрани всички командири за определяне на охраната. На 4- ти септември сутринта забелязахме придвижване на войски към върха. Забелязваше се също, че на гара Долене от влака и от камиони, спрели на шосето слизат много войници. Отидох и съобщих на М. Шатеров. Той каза: „Ние знаем за това настъпление, обаче няма да се крием и бягаме, а ще приемем боя. Руснаците са вече на Дунав и ние трябва да отнемем част от българската войска за да помогнем на Червената армия”.
            Към 9-10 часа войниците съвсем приближиха лагера на Милеви скали, който имаше кръгова отбрана. Когато видяхме, че войниците наближават Костадин Йовчев излезе малко напред закрит зад един бор и започна да говори и вика, колкото му държи глас: „Братя войници, ние сме българи! Защо да се бием един срещу друг! Някои от вас имат братя при партизаните. Съветските войски са на Дунава. Утре ще ви е срам да ни гледате. Не стреляйте срещу нас! Дайте да се насочим срещу немците!” (Немците през това време се изтегляха през Белово и Юндолското шосе). Отсреща се обади офицер: „Огън срещу червения звяр!”     Сражението се води до около 4 часа след обяд. Принуден бях да наредя отделението да се оттегли от мястото, където бяхме. Войниците започнаха да бият по нас с картечен огън. При слизането на долу, срещнахме М. Велев, който ни нареди веднага да се върнем обратно и да заемем позициите, на които сме били. В същото време някой стреляше зад нас и няколко куршума минаха около раницата на М. Велев, който беше залегнал. Разбрах, че на върха са излезли няколко войника. Реших флангово да ги приближа, като наредих на отделението на поддържа огън и да стреля срещу тях. Приближих на около 20-30 крачки и им извиках: „Защо стреляте върху нас! Не виждате ли, че сме войници!” (Бях облечен във военна униформа). Войниците повярваха. Между тях имаше офицер, който ми извика: „Защо не се обаждаш? Не виждаш ли, че ще те застреляме”. Те започнаха да стрелят в посока на моето отделение, обаче аз вдигнах пушката; стрелях по офицера и изглежда че го раних. Той се развика за помощ и създаде голяма паника. Войниците започнаха бързо да се оттеглят. Аз дадох сигнал на отделението и то бързо зае позиции на най-високото място. Държахме се до четири часа.Разбрахме – войската и жандармерията беше много на брой – 27 Чепински пехотен полк, Пещерската дружина и цялата жандармерия от Пазарджишка и Пещерска околия. Получихме нареждане партизаните да се съберат на поляната зад Милеви скали. Нареди се да започне изтегляне в партизанска колона на запад от Милеви скали. Ние бяхме определени за разузнавателно отделение. Към нас беше придаден Вълчан, като отговорник на групата, тъй като познаваше местността. При тръгването, още не минали 500 крачки, се натъкнахме на засада. Противникът пропусна разузнавателното отделение да мине и започна да стреля.  Хвърлихме една бомба, но тя беше стара и не избухна. Войниците се уплашиха и се разбягаха. Но цялата партизанска колона беше отбита от начертания път. Спуснаха се надолу към Семчиново. Вълчан нареди веднага да тръгваме. След като изминахме 200 метра попаднахме в един гъсталак – дребни борчета и папрат. Вълчан нареди всеки да стои на мястото си и да пази голяма тишина.  Аз отидох при него и му казах, че ако стоим тук ще ни заградят и избият.  Той обаче нареди никой да не мърда, иначе ще стреля. След това ми обясни, че познава местността – под нас има военен пост. Ние всички се подчинихме. Изчакахме да се стъмни. Когато започна да се смрачава чухме гласове на войнишки командири, които разпореждаха на войниците да се вдигат. Те тръгваха точно от тези места, които Вълчан беше посочил. Аз му казах: „Много правилно са те кръстили Вълчан. Имаш вълчи нюх!” След вдигането на постовете изчакахме още да се стъмни и тръгнахме по посока на м. Бела вода. Сутринта като се съмна, намерихме се на същото място от където бяхме тръгнали. Продължихме по пътя за Белата вода. По едно време чухме, че се тупа на тенекия. Отидохме нататък и намерихме човек, който пазеше голяма нива, засадена с картофи. Тупал с тенекията да плаши дивите прасета. Той ни покани в колибата и ни даде една тенекия варени картофи. Продължихме и стигнахме някъде около Бела вода.  Там се срещнахме с много партизани. Между тях беше и Иван Благов – Камен. Той беше оглавил командването на събралите се партизани. Още с пристигането ни отидох при него и поисках да определим група, която да се върне на Милеви скали и да проверим за ранени и убити. Групата беше определена и в нея бяхме Вълчан, Георги Алексиев, Георги Бандаков и аз. Така определената група тръгна обратно за Милеви скали. Това беше на пети септември. Отидохме на мястото, където се сражавахме с войската. Там намерихме убит Сюлейман Фисински. Той беше ранен в гърдите с куршум и главата му беше отрязана.  Постарахме се горе-долу да го погребем.  Тръгнахме по посока на Семчиново, където се беше оттеглила партизанската колона.  Там намерих санитарната чанта на другарката ми Вера и кървави бинтове. Помислих си: „Ранена е или е хваната?”Продължихме по-нататък. Срещнахме един семчиновец с магаре, излязъл за дърва. Той ни разказа, че вчера войниците са хванали жена и я карали с тях. Обясни ми как е била облечена, че е била с рокля. Разбрах – хванали са току що излязлата партизанка от Каменица. Продължихме по пътя надолу и в дупка под една скала намерихме убит Иван Мавриков. Дрехите му бяха ограбени, главата – отрязана. Погребахме го. На 200 крачки открихме убит брат му – Атанас Мавриков. Погребахме и него. Намерихме убит партизанина Дински от Пазарджик, който беше на едно дърво. След това намерихме убит Никола Алексиев. Погребахме и него и решихме да се връщаме. Минахме през Бяла вода. Приближихме и влязохме в двора на Санаториума на 4-ти километър. Беше 7-ми септември. Седнахме под една боричка, от където се слушаше радиоуредба. Тя предаваше, че съветските войски са минали Дунав и са влезли в България. Ние не знаехме дали да се радваме или да скърбим за убитите другари.
            Изчакахме да се стъмни съвсем, прекосихме пътя за Юндола, минахме през м. Паничките, през м. Ленища, прекосихме пътя Чепино-Лъджене и отидохме на каменното мостче при пътя за м. Пъдарница. Там видяхме видяхме бащата на Иван Вецов. Извикахме го при нас. Той ни съобщи, че в Бачовица – ракитовското землище са една група партизани с Никола Грънчаров – Мануш. Каза – „Там е и твоята другарка – Вера. Там са и Алекси Алексиев, Райна Ушева,  Запрян Василев, сина ми и други партизани”.
            Отправихме се в посока на Бачовица. По едно време чухме над нас силен тропот. Обърнахме се и видяхме десет души войници. Залегнахме веднага в хвойната и бяхме готови за стрелба. Те се спряха и започнаха да пеят „Где е Ботев, где е Левски…”; започнаха да викат че са пастири на коне. Ние действително видяхме, че след тях идват коне, които бяха зачислени на жандармерията. Войниците се върнаха обратно. Ние продължихме за Бачовица. На Хайдушкото кладенче чухме разговор. Приближихме се и заварихме Цветко Златарев (който разпалено говореше за Съветския съюз и постиженията му),Методи Вардев и още няколко души. След кратко престояване тръгнахме отново. На указаното място от Тодор Вецов намерихме групата партизани с Н. Грънчаров. Там беше и Вера.
Разказът продължава с това как партизаните се укриват до 9 септември и как заедно са мобилизирани за фронта. Нека обаче видим перипетиите на Вера, която по време на битката е разделена от съпруга си и се среща с него едва след няколко дни.
Разказва Вера:
Вера на 9 септември 1944 в Чепино. Женската суетност не и позволява да се снима с окъсаните и раздрани по време на сражението дрехи. За щастие брат й току що е получил чисто нови панталони, които, въпреки протестите си, е принуден да даде на заем за снимките.

   
„…Последната акция беше на връх Милеви скали. Тази акция остави голяма рана в душата ми, която и до днес ме боли.
            Денят беше 3 септември 1944 г. Немската армия беше разбита и остъпваше. Червената армия беше  вече при река Дунав. Отряд “Чепинец”, вече бригада, спадаше към ІІІ въстанническа оперативна зона. По заповед на ръководството на зоната  трябваше да заминем за Милеви скали. Там се събирахме всички отряди и чети от зоната, след което щяхме да пресечем пътя на немците.
            Нашият отряд се намираше в Баталач. Ръководството реши в лагера да останат по-младите и необучени партизани. Останалите да се стягат на път.
                        Тръгнахме надвечер в колона по един. Само ръководството знаеше къде отиваме. Надвечер – вече се беше стъмнило. Надвесихме се над Клептуза. Втренчихме очи към селото. Всеки от нас се взираше да открие по светлинките на прозорците бащината къща. И на никой не минаваше мисълта, че може да не се върне повече там. Минахме Чепинското поле. Скрихме се във високите избуяли царевици и слънчогледи. Цела нощ се движехме и осъмнахме  в подножието на Милеви скали. Когато се изкачихме на поляната, там бяха дошли няколко чети. Напалиха се бойни огньове. Викахме “Смърт на   фашизма!»  Цяла нощ  играхме и пеехме. Чак в Пазарджик са виждали нашите огньове.
Но когато звяра умира той е най-страшен. Герман Елинков , командир на 27 чепински полк  на своя глава организира акцията на Милеви скали. А вече бяха пуснати и амнистирани политическите затворници и в цялата страна бяха прекратени акциите против партизаните.
            На 4 септември 1944 г. към десет  часа, разузнаването докладва, че от всички страни ни обгражда войска. Веднага всички се стегнахме и заехме кръгова отбрана. Отделението ни беше  дежурно  горе на върха. Там сега  е паметника. Когато погледнахме надолу видяхме голям брой войници, жандармерия, въоръжени, вкл. с картечници. А ние имахме само пушки и няколко шмайзера. Когато  наближиха  Коце Йовчев (Спартак)   започна да вика на войниците: «Войници не стреляйте ние сме ваши братя!» Но думите му бяха заглушени от силна стрелба.
            Залегнали край буките ние стреляхме с пушките. Първата ни жертва беше Сюлейман Фасински, родом от смолянско село. Той работише в Селище и се присъедини към нас. Аз  бях санитарка, носих  превързочни  материали Трябваше да ида до него. Това  беше равносилно на смърт.Не се наложи –провикнаха се, че е убит.Боя продължи почти почти 2-3 часа. Ние почти виждахме войниците. Успехме да пробием обръча и в колона започнахме да се изтегляме. Но от тука вече започна трагедия ни. Целия връх Милеви скали беше осеян със засади. Най-напред вървеше Вълчан и след него Ванчо, аз и другите. Тогава ми казаха да мина назад; като  санитарка. Изчаках: минаха около 40 души. И точно тогава се обади една картечница и разкъса колоната. Тези четирийсет  партизани минаха напред, като голямата част-партизани се спуснаха надолу към едно дълбоко дере. Аз се заклещих в едни шикли. След като успях да сваля раницата започнах да викам, защото чувах че войниците наближават. Лесе Алексов се върна и ме измъкна.
Когато се спускахме надолу бяхме посрещнати със силна стрелба. Преминахме през много засади. Накрая се спряхме на едно закътано место. С нас беше и Методи Шатеров. Той ни говореше да не се паникьосвасваме и да остъпваме организирано. Ване Мавриков дойде при мен и ми каза, че е видял скала, в която можем да се скрием. Лесе Алексев го чу и каза: «Недейте, нека се изтеглим с другите». Ние виждахме, че войниците ни заграждат, чувахме командите на офицерите. Над нас се чуха псувни…Започнахме да се изтегляме. На едно открито сечище до мен Наско Мавриков  изохка. Видях, че част от главата му изхвръкна. Спуснах се към него, но Никола Грънчаров ми викна: “Наташа,  стой! Не виждаш ли, че Наско е мъртъв!”   Последното, което си спомням  – Камен Благов  хвърли една бомба и стана затишие. Когато се огледах бяхме само 12 души          заедно със стария партизанин Никола Грънчаров.
Започнахме да прибягваме като пазихме пълна тишина. На много места виждайки войници – залягахме. Успяхме да преминем доста встрани от мястото на сражението. Вече се пробелваше, когато  минахме на отсрещната страна на гара Цепина. Едва там забелязах изранените си крака. От здравите спортни обувки преди сражението бяха останали само капаците. Боса, цялата изподрана и наранена, без дрехи – само с панталон и някаква блуза! Три дена се движихме  успоредно и над жп линията Към 7 септември.бяхме в Чепинското поле. Скрихме се в  в гората над Бачовица. Една жена от Диваковите беше на нивата. Печеше царевица и ни донасяше. Не бяхме яли нищо.
Мисля си, че ако бяха стреляли  всички войници много от нас нямаше да останем живи. Много клони падаха по главите ни. Разбрах по-късно, че отделението на Борис Тодев, по негова команда, е стреляло високо,  по дърветата. Целото Чепинско корито е било огласено от  канонадата.
На 7 септември се бехме скрили в един гъсталак.  По едно време там ни намери Дине Мавриков. Той беше пуснат от затвора. Дине тръгнал да търси братята си. Диваковата жена го насочила към нас. На 8 септември ни намериха Ванчо, Георги Алексов и Георги Бандаков…
…Дойде победата. От всяка улица, от всеки дом ни срещаха хора с много цветя и поздрави. Баща ми ме прегърна и заплака. И аз се радвах на свободата, но когато майките питаха „Кога ще дойдат нашите…?” не ти е до радост.  Баба ПенкаМавриковaвикала „Да дойде Вера и тя да ми каже дали е вярно!” И отидох с разкъсано от болка сърце да u кажа: „Бабо Пенке, не ги чакай! Те няма да се върнат!”…
В резултат на сраженията загиват 12 партизани и неизвестен брой войници. Интересно е да се отбележи, че цялата акция е самоволно решение на полковник Герман Еленков, в разрез на политиката на правителството, което по това време вече е взело решение за излизане от войната като съюзник на Оста. Друга интересна подробност е, че войниците от 27 Чепински полк, стреляли по партизаните на 4 септември на Милеви скали, дни по-късно се сражават на фронта рамо до рамо с партизаните, този път обединени заедно срещу общия враг – германците.

 Споделеното от Иван Алексов е записано на 3 март 1972 г., а Вера написва своите спомени на 3 февруари 1997 г. Екипът на socbg.com и bgspomen.com, благодари на внучката им Вяра Алексиева за предоставените снимки и оригинални спомени.
Препечатано от  socbg.com

Научете повече

Петко Петков клубната легенда на Берое Стара Загора (Статия)

Средата на 50-те години. Едно момче родом от село Синитево (Пазарджишко) дори в часовете по трудово обучение си играе с парцалена топка. Като ученик започва да играе в Локомотив от гара Септември. После в отбора на Акумулаторния завод в Пазарджик. Уж ще ходи като всички други войник в школата Чавдар на ЦСКА, но понеже Родопа (Смолян) влиза в "Б" РФГ, го взимат там.

На 18 години отива в Миньор (Рудозем). При първото си излизане на терена някой му скрива гуменките, но той не хленчи и си намира нови. После на тренировката един от защитниците така го джаска, че хилавото тогава момче полита извън терена и се спира в един дънер до близката река. Тогава местните му подават ръка, защото виждат, че не е глезльо. Дори на шега в първия мач вкарва четири гола. Там се запознава с бъдещата си съпруга Илка, която е състезателка по тенис на маса. Имат двама синове - Димитър и Станислав. Но да се върнем пак към младежките му години. В Рудозем се води като подземен трудовак.

За това как Петко слиза под земята разказва самият той: "Имахме решаващ мач с Ботев (Пазарджик) за влизане в "А" група. Повечето от играчите на Миньор бяха все около и над 30 години и въобще не си даваха зор. Знаеха много добре, че ако влезем в елита, ще бъдат сменени. Аз единствен се юрках. Загубихме с 1:4. На всичко отгоре ме изкараха и виновен и хоп - долу в мината. На 400 метра под земята бях пет дни и събирах като луд някакви дървета. Реших, че е по-добре да си изтърпя наказанието в карцера над земята." Впоследствие Петко отива в Горубсо (Мадан). Треньор на отбора е някогашната легенда на Славия Димитър (Мими) Байкушев.

Дали от името му или от дарбата му на голмайстор, но Петко с лекота бележи по пет гола. Петков отново се впуска в спомени: "На 29 октомври 1967 година подписах с жена си сутринта в гражданското в Мадан. Следобед с Горубсо победихме Арда с 5:0 и петте гола ги отбелязах аз".

Харесан е от Берое и футболният опекун на "заралии" и началник на Втора армия генерал Делчев го премества в Стара Загора. Малко след това Петков е уволнен от казармата без да знае. В един мач срещу Славия за купата в Благоевград обаче играе пълни 90 минути. И точно, когато е в отпуск го викат във военното управление. Там генерали от централното ГУСВ го шантажират. В този момент военната книжка е скъсана пред очите му. В крайна сметка се намесва дуета генерал Делчев и Бончо Мерджанов и Петко си остава под "Аязмото".

Интересното е как му се издава нова фалшива военна книжка. Легендата си спомня: "Взеха куртката на един циганин. От друг трудовак донесоха кепе и ме снимаха в първото срещнато фото на центъра на Стара Загора." Пак някъде по същото време Христо Бонев се връща в Пловдив от ЦСКА, след като е изиграл шест мача на "Армията". И кани Петков в Локо (Пд). Но футболистът твърдо решава да остане със зелен екип. Той започва да играе за Берое от зимата на 1968 година. По онова време футболистът, който му подава ръка и играе редом с него през цялата пролет е Петър Жеков. Колегите му Георги Белчев и Евгени Янчовски също го внедряват като основна фигура в тима. В края на кариерата си ветеранът ще подаде ръка на Стойчо Младенов, Георги и Динко Димитрови.

Петко отново подема разказа си: "Никога не трябва да казваш никога. През зимата на 1971 година преди да загине Гунди, със съдействието на Ангел Солаков е решено Бончо Мерджанов да мине на работа в Левски, а с него да отиде и легендата на Берое. Но след смъртта на Аспарухов и Котков, Солаков е махнат от поста си, защото вместо да отдаде дължимото на тримата загинали съветски космонавти, обръща много повече внимание на отишлите си футболни любимци. На негово място е сложен като шеф на МВР Димитър Стоянов. Той поставя свои хора и работата по привличането на Мерджанов и Петков от Берое се разпада. Независимо от това в продължение на цяла година Петков се води лейтенант към Левски Спартак. Феноменалният стрелец говори за дарбата си да вкарва по пет гола: "Аз имам много по пет. Освен в "Б" група, в "А" РФГ имам петици на Миньор, Лъсков и Ботев (Вр).

Генерал Делчев прегръща и целува своя любимец. Случаят с врачани е доста смешен. Бяхме с националния отбор на лагер във Велинград. С нас беше и вратарят на ботевци Рамадан Йотов, който като всички на този пост беше доста откачен. Неговият пиниз беше да чупи олуци с глава. Та Рамадан се хвана на бас с мен, че няма да му вкарам гол. Аз му отговорих, че един ще му отбележа. Ако са два ще станат пет. Така и стана. На третото попадение взе да си хвърля ръкавиците и искаше да излиза. Но треньорът им Илия Панев не го смени. Бихме ги даже със 7:1. Най-се гордея обаче с головете си срещу Аустрия (Виена) за купата на УЕФА през сезон 1972/73. Отупахме ги със 7:0 в Стара Загора и 3:1 във Виена. На първия мач вкарах дежурните си пет гола. А във Виена им нанизах още два. В състава им тогава беше и Херберт Прохазка, който тогава бе 17-годишен талант."

Петко е първият български футболист който отива официално като професионалист в западноевропейска държава - Австрия: "Много бързо стана всичко. Беше в началото на 1981 година през зимната пауза. Треньорът Ерих Хоф ме беше харесал и веднага стана сделката. Само смениха мениджъра, защото първият искаше прекалено голяма комисиона. Когато играх последния си мач в Стара Загора, бях с екипа на Аустрия, защото вече бях подписал и не ми дадоха да играя едно полувреме с беройци. Още първата година станах шампион.

Всичко се разви в последния кръг. Купата вече беше в Грац, защото на Щурм им трябваше само реми, но загубиха от Рапид с 1:3. Ние пък бихме ГАК с 5:2 във Виена. Вкарах един гол. Трофея ни го дадоха след два дни. След края на мача имаше само шампанско. През лятото дойде и Чавдар Цветков. Направихме отличен тандем с него. "След Аустрия, Петков се връща в Стара Загора, за да помогне на отбора да се върне от "Б" в "А" група. После става треньор. Когато Берое става шампион през 1986 година, той не е на кормилото, а наставник е Евгени Янчовски. Впоследствие още два пъти е начело на Берое.

Когато го питам кои са най-хубавите голове, които е вкарал, отговаря: "Най-красивият ми гол е една а ла Пиола в Бургас много отдавна срещу Локомотив. Даже техният защитник Чакалов дойде да ме поздрави. Срещу Арка (Гдиня) за КНК през сезон 1979/1980 в Стара Загора вкарах гол с гръб, след пас на Борис Киров."
Източник:bg.wikipedia ОЩЕ РЕТРО-СПОРТ >>>>retrosport365.blogspot.bg

Научете повече

Велинград в 3 снимки от 70-те

Велинград е град в Южна България, в област Пазарджик и е втори по големина в областта след областния град Пазарджик. Градът е административен център на община Велинград. Образуван е през 1948 г. от сливането на селата Лъджене, Каменица и Чепино. Наречен е от тогавашната власт на партизанката Вела Пеева.

Велинградското геотермално находище е най-голямото в Южна България. Сумарният дебит на изворите е 160 л/сек. Минералните извори (80 на брой), мекият климат и прекрасната природа са голямото богатство на града. Велинград е един от най-големите балнеологични курорти в България и е известен като „СПА столицата на Балканите“

Научете повече

Как почивахме по времето на социализма...(Статия)

По времето на социализма отдихът бе неизменна и задължителна част от трудовото ни всекидневие. Хората здраво работеха, но държавата им бе гарантирала заслужена почивка.


Според Кодекса на труда всеки работещ имаше право на 14 работни дни годишен отпуск. Някой категории ползваха по 20, а униформените – цял календарен месец.
Почти всички категории работници и служещи си имаха почивни станции на най-хубавите места в страната – задължително по морето, балнеосанаториуми във Велинград, Поморие, Павел баня, Вършец и къде ли не из богатата ни на минерали извори родина. През зимата се пукаха по шевовете станциите в Рила, Пирин, Родопите,

 Стара планина…
Мнозина си позволяваха лукса всяка година да почиват и на море, и на планина. Някои работяги, свикнали със селския труд, пренебрегваха отдиха и се хващаха на работа в кооперативите или в личните си стопанства, но това си беше техен избор.
За младежите и децата бе създадена широка мрежа от лагери и почивни станции, където всяко лято бъдещето на нацията почиваше, спортуваше, занимаваше се с увлекателни дейности и игри.

Неслучайно населението на България наближаваше 9 милиона.
И така до „избухването” на т. нар. демокрация. Сега някои от по-възрастните не си спомнят кога за последен път са виждали море. В скъпоплатените СПА центрове се глезят олигарси, мутреси, богаташи с неизвестен произход на парите си и, разбира се, новите ни политици и „народни” избраници. Простолюдието работи на няколко места, за да свърже двата края и въобще не му идва на ума да почива – така, докато се пресели в т. нар. по-добър свят.

Сравнението с преди и сега направете сами.

Научете повече