На Коледа през СОЦА колехме прасето.Ето какви вкусотии приготвяхме от него/Рецепти/

Солено месо. Отделеното месо нарязваме нс големи парчета, насоляваме и нареждаме еднс върху друго. След 2 дни всяко парче потапяме въ1 вряла вода, в която сме сложили около 100 г захар 10—20 г селитра (зависи колко месо ще парим, слагс се, за да запази червения цвят на месото). Варим месото, докато побелее. Изваждаме го, изцеждаме и посо-ляваме с черен и червен пипер. Нареждаме го плътно в голям съд, покриваме с марля, затискаме с дъсчица и най-отгоре с камък. След като месото престои 10 дни, връзваме с канап всяко парче и окачваме на проветриво място.

Вкусна солена сланина. С остър нож отделяме сланината от месото. За осоляване е най-хубава сланината от страничните части на свинята, а от корема и от гърба се стопява за мас. За да стане сланината стегната, докато е още топла, се натрива със сол, после се нарязва на дълги ленти, а тях — напречно на малки парчета, всяко от които се натрива със сол и се нарежда плътно в съд.

Солта се разтапя в саламура и пази сланината от разваляне. През пролетта, когато времето се затопли, парчетата се изцеждат от саламурата и се заливат с нова саламура, която се изпитва с прясно яйце, което трябва да плава в нея. Притиска се добре, (саламурата да е над сланината). Така сланината се запазва през цялото лято розова, с хубав вкус.

Кървавица (бахур). Сваряват се в малко солена вода черният, белият дроб и сърцето на прасе-

то, след това се нарязват на дребно. Отделно се нарязват на много ситно 2 глави лук, запържват се с 1 супена лъжица мас. Слага се малко изчистен ориз, ггържи се. Налива се от водата, в крято са попарени дробът к сърцето. Щом се понадуе оризът, сваля се от огъня, смесва се със ситно нарязаните вътрешности. Прибавя се сол по вкус, смлян ^ерен пипер и бахар. Разбърква се добре и се пълн Връзват се от двата края, бод ват а места и се слагат в съд да се варят и отгоре се притискат с чиния. Варят се на слаб огън.

Бобето.Прави се само от главата на прасето, която се сварява цяла или на парчета с прибавка на сол. черен пипер, бахар на зърна и 5—6 дафинови листа Месото се отделя от кокалите.Нарязва се на парченца; посолява се със сол по вкус, черен и червен пипер, разбърква се. 

Кървавица (бахур). Сваряват се в малко на вода черният, белият дроб и сърцето на прасето. след това се нарязват на дребно. Отделно се нарязват на много ситно 2 глави лук, запържват се с 1 супена лъжица мас. Слага се малко изчистен ориз, пържи се. Напива се от водата, в крято са попарени дробът и сърцето. Щом се понадуе оризът, сваля се от огъня, смесва се със ситно нарязаните вътрешности. Прибавя се сол по вкус, смлян черен пипер и бахар. Разбърква се добре и се пълнят дебелите черва. Връзват се от двата края, бодват се с игла на няколко места и се слагат в съд да се варят. Заливат се с вода и отгоре се притискат с чиния. Варят се на слаб огън.

Бебето.Прави се само от главата на прасето, която се сварява цяла или на парчета с прибавка на сол, черен пипер, бахар на зърна и 5—6 дафинови листа. Месото се отделя от кокалите.Нарязва се на парченца; посолява се със сол по вкус, черен и червен пипер, разбърква се. Стомахчето се измива и изкисва доста. Оставя се отвор, колкото да влиза ръката, през него се натъпква месото и се зашива. Слага се да ври в съд, обляно с вода и затиснато с малка чинийка. Когото се извади от водата, оставя се да се изцеди. Поставя се на дъска и отгоре се слага друга дъска и тежест. В случай, че месото дойде повече и не може да се събере в бабето (стомахчето), може да се напълнят и дебели черва.

Вкусни луканки. Прави се кайма от 2/3 свинско и 1/3 говеждо. На всеки килограм кайма се слага по 20 г сол, 5 г черен пипер, 6 г смлян бахар, 1 г селитра по желание, 1 глава счукан чесън или 1/2 глава кромид. За всеки килограм месо се слага 4—5 г кимион, който се счуква и се залива с малко топла вода. При месенето на месото ръцете се топят в тази вода и така се прибавя всичкият кимион.

Меси се продължително време, оставя се на хладно място една нощ. На другия ден се пълнят тънките свински (говежди) черва през фунийка, прикрепена на машинката за месо.

При пълненето луканките се бодват тук-там с игла.Щом се напълнят, потапят се в гореща вода и се поставят на въже. Когато позасъхнат, пресоват се на няколко ггьти с точилка. Добре изсушени, луканките може да се запазят цяла година.

Увити в хартия и поставени на хладно място, изтрайват по-дълго време. Може да се сложат и в сандъче между дървена пепел и стърготини .Вижте още:Как да си направим вкусен домашен суджук като от едно време

КИНКА ДАНЧЕВАс. Росина, Търговищко

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как Дядо Мраз и Тодор Живков спасиха света от ядрена война

Тодор Живков не беше чест гост на срещите на Големите лидери. Още млад партиен кадър, той бе известен със своята гъвкавост и устойчивост на всякакви промени. Дори руските другари с интерес следяха всяка негова дума и се подбутваха "Ей сега пак ще ни преметне..."

Затова не го допускаха до големите събития, но той все успяваше да си вземе покана и да се появи изненадващо с неговия стилен костюм, произведен от завода в Троян, винаги усмихнат и с двама преводача. Защото незнанието му на чужди езици бе по-скоро поза, Живков знаеше прекрасно руски, а по време на партизанските години бе изкарал курс по самоучител по английски, немски и испански. Двамата преводачи и охраната от УБО бяха по-скоро параван, зад който той можеше да вдъхне малко въздух и да отговори на труден въпрос, а такива имаше много.

1973 година беше бурна за света, а лидерите на големите държави отчаяно търсеха път един към друг. Президентът Никсън в Америка търсеше формалното одобрение и разговор с лидера на СССР, защото войната във Виетнам току що беше приключила, а Съветите не бяха особено щастливи от това. Формален повод за среща се оказа едно представление на Болшой Театър в Париж, на което уж случайно щяха да се срещнат Брежнев и Никсън. Случайно, така го планираха службите на двете страни, без журналисти и без медиен шум. Беше почти края на декември, студено време, насред горещ необявен конфликт между двете системи.

Постановката още течеше, когато тайните служби на САЩ и СССР заградиха проходите към голяма зала за конференции в театър Париж. Към залата се запътиха и двамата президенти, от двата отдалечени края на театъра. 

Срещата започна с протоколен гаф - нямаше достатъчно столове за руската делегация. Брежнев беше вкарал достатъчно алкохол, Никсън беше изнервен - а обвиненията не закъсняха. Уж опознавателната среща между световните лидери щеше да се превърне в основание за скандал. Тоновете на агресия бяха осезаеми във въздуха, когато изведнъж зад една от колоните в огромната зала се показа...Тодор Живков. Ухилен, със стилния костюм от фабриката в Троян, с двамата преводачи. И приближавайки, той извика силно: Здравствуйте!

Преводачите на Никсън започнаха да превеждат, а хората от ЦРУ шепнеха в ухото на Никсън "Това е Тодор Живков, президентът на България, но какво търси той тук?"

"Другари, Господа,попаднах случайно тук и видях приятели! А на приятелите дядо Мраз носи подаръци"

Бързо от колоната се появиха няколко девойки в български традиционни носии (всичките с ранг капитан от ДС) и поднесоха на Никсън и на Брежнев големи кошници. В тях имаше всичко, което българската земя беше дала - жълти круши, сочни луканки, топли питки и бъклици с вино и ракия.

Лидерите замълчаха, защото от Живков струеше ярка светлина, като човек - ангел, дошъл от небето, за да спаси света.

- От дядо ви Мраз е това, ха, Льоня, наздраве! Ти обичаш нашата ракийка. Ричард, ти по-полека, не знам дали ще ти понесе, да ти нарежат луканка Петрохан, тя е много хубава за мезе.

Тодор Живков седна на масата до лидерите, които разтвориха кошниците и подредиха всичко на една трапеза. Той дъвчеше круша, усмихваше се и на него му се усмихваха всички. Вътре в главата му течаха милиони сметки - какво, ако световните лидери му се разсърдеха и решаха с една или две бомби да унищожат България?

Нямаше как, защото и те се усмихваха. Охраната на Никсън му наряза луканката Петрохан, Брежнев вече ядеше втора питка и беше преполвил ракията.

Светът стоеше на една маса, благодарение на дядо Мраз от Правец, който с даровете си спаси световния мир.

До сутринта офицерите от охраната на Никсън и на Брежнев се чудиха как е успял Живков да се скрие с още 10 човека зад една колона. Смятаха, гледаха с лупа, чудеха се. Само един офицер от КГБ успя да го обясни "Помня го още от срещите със Сталин. Даже и той се чудеше, откъде изниква този човек, все усмихнат. Гъвкав, все едно от гума направен!"

В това време вече Живков летеше към България, имаше неотложна задача - в 9 часа сутринта да открие първата детска градина в град Павликени, построена изцяло от труда на комсомолци и партийци. Лека дрямка го оборваше, но той пак стоеше неспокоен - притеснен за бъдещето на света.Вижте още:Последното новогодишно обръщение на Тодор Живков 1988 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато мъжете се пръскаха с „Тройной одеколон” а жените – с „Бич може“

Козметиката по време на социализма си беше жива мизерия. Нямаш ли долари за „Кореком”, си принуден да се пръскаш с примитивни парфюми и одеколони, които миришеха на бръснарница. Одеколони и парфюми по полупразните рафтове на магазините. 

За мъжете, освен българското недоразумение „Идеал” – вода за след бръснене, внасяха от СССР промишлени количества одеколон „Тройной”, който се продаваше навсякъде на символична цена.

Съдбата на дамите не беше много по-различна. Те масово ползваха полската соцкласика „Бич може”. Ако имаха дебели връзки в ЦУМ пък, можеха да се сдобият с българския „Джулия”, който беше хубав, но го произвеждаха за износ. По едно време  излезе модата да си гримираме очите с черна очна линия. 

Но откъде да туш и спирали за мигли. Вместо това се купуваше  черен молив за стъкло. Купувахме мляко за почистване на бебешки дупенца „Па-па” и се чувствахме отлично! Сега има купища френски парфюми. Всичко – и парфюми на Нина Ричи, и на Есте Лаудер, и мъжки на Хуго Бос, и на кой ли не друг световен майстор на модерната козметика. Но пък ние вече не сме млади…

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Единственото село в България с действащи Пристанище и ЖП-гара /Видео/

Селото отстои на 12 км североизточно от гр. Гулянци, на 43 км северно от гр. Плевен и на 197 км североизточно от гр. София. Съседните села Долни вит и Милковица са съответно на 4 км и на 6 км южно. 

Разположено е на самия бряг на река Дунав, на надморска височина около 50 м. Климатът е умереноконтинентален със студена зима и топло лято, количеството на валежите е малко. В землището му преобладават гори от акациеви и тополови дървета. 

Железопътен и автобусен транспорт го свързват с останалите населени места. Има изграденото пристанище, което заедно с Никопол образува ГПП Сомовит-Никопол.

Селото е едно от големите в общината и е много добре уредено. Главните улици са асфалтирани и осветени, изградени са водопреносна и електропреносна мрежи. Построен е вятърен парк за производството на електричество. В Сомовит се намира най-високият на Балканския полуостров ветрогенератор. Покритие имат всички мобилни оператори. 

Постоянното население наброява 710 души.

Тук функционират кметство, читалище, детска градина, магазин и заведение. За здравето на хората се грижат един общопрактикуващ лекар и един стоматолог. Основно училище има в с. Милковица. Най-близките средни училища, медицински център и болница са на територията на град Гулянци.В миналото рибарите от селото продавали големи сомове в цялата страна, някои от които от река Вит и от там е произлязло името му Сомовит. Хора живеят там от 3 – 4 век преди Христа.

Сомовит – Черковица с дължина 6,253 km, изцяло построено върху подпорна стена по брега на река Дунав. Това е най-дългата подпорна стена в БДЖ.

Поради благоприятното географско разположение край брега на реката тук от най-дълбока древност е имало пристан за лодки и кораби. На запад от селото се намира просторната Карабоазка низина с площ около 200 хил. дка, дъно на голямо пресъхнало езеро между реките Дунав, Вит и Искър. Землището на селото е богато на археологически находки още от най-дълбока древност. 

Има останки от траките и римляните. Днес още личат останките от големия римски град Улпия Ескус, край с. Гиген. Край Сомовит е преминавал римския път за гр. Нове (при Свищов). Изследванията на археолозите през 1969 г. показват, че тук е била изградена крепостта Луцернариябургу, което означава „Кула снабдена с лампа“ – светещ кастел. В района на селото са разкрити некрополи от римската епоха, бронзови монети и други находки от това време.Вижте още:В България е най-високо разположената действаща гара на Балканския полуостров

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от Соца:Учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове

Зимата на 1990 година, хаос и разруха. А ние имаме 4-5 часа руски седмично, класни, контролни. 

И руски не ни се учи, защото това е езикът на падналия строй. Съответно и другарката вече беше с друг статут, защото й паднаха часовете, настроението, емоцията. Да си учител по руски не беше вече "лукс". Затова тя предприе друга тактика. Година и половина тя влизаше в часа с грамофон и ни пускаше военни песни. Винаги оставахме брой на вестник около бюрото, често "Демокрация" (да, тогава учениците четяха вестници), тя го взимаше и четеше. 

Ние скучаехме, тихи разговори, хилехме се, а тя беше вглъбена в себе си. Накрая на часа спираше грамофона, късаше вестника и коронната й фраза на излизане беше "Каква страна погубиха гадовете!". И така всеки ден, докато не се пенсионира или не я пенсионираха. Не знам кое беше по-точно.

Седем години по-рано, учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове. 

Не направиш падежите правилно и тя ги хвърля от бюрото. След това искаше и да й се донесат обратно, да  има за следващия ученик. Не се одобряваха особено много тези методи, но тя беше "свещена крава" - не можеш нищо да кажеш за учителката по руски. 

Най-накрая се намери спасение - някой от горните класове й открадна връзката с ключовете. Това е все едно (превеждам за по-младите) да ви откраднат наведнъж всички пароли. Видя се, че всъщност е една объркана и глупава женичка, която дори няма как да си влезе в кабинета или в мазето на блока. Не помня после какво стана с нея. Но не изглеждаше като човек, който може да се адаптира, особено без ключове. Вижте още:Клас, стани, клас, мирно! Или когато в училищата имаше ред и дисциплина

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как преди 70 години за 6 денонощия бе построен Мавзолея. Преди 20 години го разрушиха за 7 дни!/Снимки/

На 2 юли 1949 г., след продължително боледуване, в санаториума Барвиха край Москва умира Георги Димитров. Новината разтърсва България. Времето и обстоятелствата обаче са такива, че покойникът няма да получи шанс за покой и тялото му ще остане непогребано повече от четири десетилетия. 

Още на другия ден на траурно заседание на Министерския съвет е взето решение тялото на Димитров да бъде балсамирано и изложено в мавзолей – също като съветския вожд Ленин. Наредено е сградата да е готова на 10 юли, т.е. една седмица за проектиране и строеж,пише socbg.com.

Докато тленните останки на „великия покойник“ пътуват към родината със специална траурна композиция, в София тече трескава дейност. Проектът на култовия градеж е поверен спешно на арх. Георги Овчаров – един от най-именитите архитекти на България, който буквално е бил изваден от затвора, за да го започне.

На 4 юли стотици трудоваци заедно с архитекти, инженери, техници, скулптори, художници и работници от различни специалности започват денонощна непосилна работа на площад „9 септември“, срещу бившия царски дворец. Мавзолеят трябва да бъде не само построен срочно, но и майсторски, като паметник на Димитровската епоха. На обекта се работи на 4 смени по 6 работни часа. Знае се, че заради бързането е имало немалко инциденти и жертви, но не е ясно точно колко хора са загинали при изграждането на последния дом на комунистическия вожд.

На 9 юли Мавзолеят е изграден и почти изцяло облицован с бял камък. Монументалният градеж е завършен за рекордните 138 часа. Недовършени остават само част от фриза и колоните, но тези места са опаковани с черен плат, за да не личат в деня на поклонението. На 10 юли тялото на Георги Димитров е положено в мавзолея. През декември същата година Димитров е изложен в специален стъклен саркофаг.

Поддръжката на мумията е доста сложна. До 1954 г. за нея се грижат съветски специалисти, после българи, начело с проф. Георги Гълъбов – 7 лекари, сред които сърдечен хирург, биохимик и патоанатом, и 12 души технически персонал. Веднъж на всеки 18 месеца екипът отговарящ за поддръжката му е правел ребалсамация, а личният шивач на Димитров му е приготвял нов костюм. Обектът е бил оборудван с климатична инсталация, поддържаща температура от 17°C и необходимата влажност. В средата на 70-те мавзолеят е основно реконструиран. Подменени са декорацията и климатичната инсталация, а върху мумията е поставен нов кристален саркофаг. Мавзолеят е бил допълнително укрепен и превърнат в противоатомно скривалище.

Монументалната сграда фигурира като обект на милиционерска охрана от първостепенно значение с постоянен почетен гвардейски караул, чийто ритуал на смяна е подобен на днешния пред Президентството.

В следващите четири десетилетия мавзолеят на Георги Димитров играе важна роля в комунистическа България. Той се превръща в сакрално място за организирани поклонения на чуждестранни политически делегации от комунистическите и развиващите се страни, както и на обикновени граждани. Започва времето на манифестациите, военните паради и поздравления за годишнини от трибуната на мавзолея, където ръководството на БКП ще маха вяло за поздрав на „спонтанно“ манифестиращите труженици, само на няколко метра над мумията.

И така до 18 юли 1990 г., когато никому вече ненужната мумията е извадена оттам и предадена за кремация. На 23 юли, след 41 години на митарства между света на живите и мъртвите, урна с праха на Димитров е положена в гроба на майка му в католическия парцел на Централните софийски гробища.

След изваждането на тленните останки от мавзолея в продължение на девет години се водят дебати за съдбата неговата съдба. Зорко пазената до края на 1989 г. сграда се превръща в неофициална обществена тоалетна, надраскана с графити. През следващите години бившият мавзолей става декор на протести, бдения, хепънинги на привържениците на демокрацията, както и притегателно място за симпатизантите на червената партия. Става и част от рекламни кампании на събития, далеч от комунистическата идеология.

И така до 21 август 1999 година, когато без никакъв публичен дебат правителството на Иван Костов решава да разруши празната сграда със заложени взривове. Властите се опасяват от безредици и провокации. И затова избират за разрушаването „мъртвото“ отпускарско време. Бутането на сградата е командвано лично от вицепремиера Евгений Бакърджиев.

Самото разрушаване донася не малко конфузии за изпълнителите. Стотици софиянци се събират в центъра на столицата, за да наблюдават на живо символичното скъсване с комунистическото минало. Тълпата обаче остава разочарована – след два взрива мавзолеят само се килва. Той може да е строен набързо, но е строен качествено. Този чисто технически гаф и до днес не е забравен и буди присмех у много хора. Необходими са серия от детонации от 21 до 26 август, когато най-сетне мавзолеят рухва под напора на тежките машини. Последните останки от сградата са извозени на 27 август. По ирония на съдбата всичко завършва така, както започва – за 6 дни.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Живков урежда първата прожекция на филм за възрастни у нас още през 1952 г.

Учудващо, но още в далечната 1952 г. Тодор Живков е организирал гледането на първата порнопрожекция у нас. Макар и тайно, епохалното събитие се е състояло в затворения комплекс на елита край Панорамния път в „Бояна“. 

Тогава в Секретариата на ЦК Тодор Живков отговарял за културномасовата програма на Политбюро.

„В онези години и ние живеехме във вила на Панорамния път – спомня си Дамян Дамянов. – В комплекса имаше грамадна кинозала само за правоимащите, в която се прожектираха западни филми. Най-големият любител на филми беше Тано Цолов, а ние стояхме да гледаме. Понеже компартиите бяха силни във Франция и в Италия, имаше техни. Испански и португалски нямаше, защото там бяха Франко и Салазар – заклеймени режими като фашистки. Имаше еротични филми също, но не порно. 

Единствено – без американско кино. На първите кресла седяха най-големите шефове, а пред тях имаше фъстъци, дребни сладки и безалкохолни. Ние като деца се промъквахме в тъмното и се пресягахме да си вземем, а Тано Цолов ни плясваше през ръцете.За въпросната прожекция през 1952 г., на която не са били поканени съпругите, а само мъжете, пред мен си разправяха майка ми и Станка Димова. Порнографският филм бил италиански и бил донесен лично от Тодор Живков. Той бил душата на компанията.Вижте още:Бийтълс са наши, български бръмбъри, отговори генералът от УБО

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ