Той беше легенда през 90-те. Убиха го преди 26 години

Аркан е легендарна фигура сред югославските националисти през 90-те години. Роден е в Словения на 17 април 1952 г. с името Zeljko Raznatoviс, приел по-късно прякора Arkan, който в превод от татарски означава „див кон”.

Аркан е син на генерал от югославските въздушни сили. Дядо му също е воин, герой от едно сражение с турците. Желко Ражнятович живее през 70-те години в Германия, Белгия и Италия, работи в много сфери и преминава през всички социални нива. В края на 80-те години се връща в Югославия и открива сладкарница в Белград, става лидер на футболния отбор „Цървена звезда” – Белград, който печели европейското първенство през 1991 г. Сладкарницата му се нарича „Принц” и е едно от най-приятните места в столицата. Под влияние на болката и страданието на хората в сръбските селища в Хърватия и Босна, Аркан решава да се посвети на борбата за национална свобода и справедливост. И създава сръбската Доброволческа Охрана, известна на света като „Тигрите на Аркан”, чиято задача е да защити сръбските селища от католическите и мюсюлманските агресори. Членове на „Тигрите” са основно хора от футболния му клуб, които искат да служат на идеалите – родина, вяра и семейство. Аркан организира лагер и започва да готви доброволци за последната свята война…

„Тигрите на Аркан” действат първо в Хърватия, в сръбските селища, тероризирани постоянно от хърватските сепаратисти, които се домогват до откъсване от Белград и се стремят да прогонят сръбското население от Хърватия. Доброволците воюват заедно с Югославската народна армия и местни сърби. С много загуби хората на Аркан успяват да освободят няколко града.

През 1992 г. Аркан е избран в сръбския парламент с неговата политическа „Партия на сръбското единство”.За съжаление войната пламва в друго ъгълче на Югославия – Босна и Херцеговина. Там, от една страна, фундаменталистите мюсюлмани установяват връзки с ислямски организации по цял свят и са поддържани от Иран, С. Арабия, Турция и др. От друга страна, католиците хървати в Херцеговина мечтаят да създадат „Велика Хърватия”. Доброволческата армия на Аркан се превръща в надежда за изплашените сърби. Аркан е защитник срещу терора и ужаса на агресорите. Неговите приключения се възпяват в народни песни и православният свят го тачи като герой. След войната се връща в Сърбия и започва свой бизнес. Купува футболния клуб FK Обилич (Милош Обилич е легендарна фигура в сръбската национална история. В сражението при Косово срещу турците воеводата Обилич убива султан Мурад в палатката му, убиват го охранителите на султана). Аркан се жени три пъти и има осем деца – седем момчета и едно момиче. Последният му брак е с певицата Цеца Величкович.

През 1997 г. Международният съд издава секретен обвинителен акт срещу Желко Ражнятович, като го обвинява в престъпления срещу човечеството. За този „международен съд” агресията на НАТО през 1999 г. не е престъпление. НАТО бомбардира болници, влакове, телевизии и мостове, църкви. Аркан продължава да воюва и да защитава своя народ; той не е убивал деца и жени, не е използвал бомби с обеднен уран.

На 15 януари 2000 г. Аркан отсяда в Международния хотел в Белград; трима души, сред тях и един бивш полицай, разстрелват „Тигъра на Сърбия”. Причината и досега не е известна. Най-реалистичната версия е, че убийството е организирано от ЦРУ.

Името на Желко Ражнятович винаги ще се помни от сърбите и всички славянски народи. Аркан изоставя личното си благополучие, не се страхува от врага и изпълнява своя свещен дълг пред отечеството.

Толкова богат човек, когото издирва Хагският трибунал, и който толкова обича Запада, трудно може да се примири, че може да живее в Милошева Сърбия. Аркан се опитвал да урегулира контактите си с трибунала и да изясни цената, на която може да бъде отхвърлено обвинението срещу него. Остава големият въпрос, дали е предлагал в качеството на откуп да даде показания срещу Милошевич. Друг въпрос е дали въобще е общувал пряко с Милошевич, без посредници. По-скоро Ражнятович е разчитал при определен ход на събитията да има един коз, като бързо мобилизира няколко стотин бойци. През август 1998 г. Аркан изпратил писмо до Бил Клинтън, в което поддържа борбата с тероризма след покушенията срещу американските посолства в Кения и Танзания. В следващата година той се изказал за подписването на плана на Рамбуйе за Косово и остро критикувал външната политика на Милошевич, особено желанието му да се обвърже с Русия, Беларус и Китай, вместо със Запада. Аркан предлагал и услугите си на Мило Джуканович. Според първата версия, Аркан е убит от режима, защото в Хага е можел да свидетелства срещу Милошевич, а на Милошевич не му е нужен човек с толкова въоръжени приятели…Желко Ражнятович винаги е твърдял, че никога не се е срещал с Милошевич, но журналистката Добрила Гаич в една своя книга твърди, че контактите се извършвали чрез посредник…

Втората версия – причината за убийството е големият му бизнес; между двете версии по същество няма разлика, тъй като възниква въпросът, дали сръбският режим контролира престъпния свят или престъпният свят контролира сръбския режим.По същото време един познавач на белградския престъпен свят задава ироничния въпрос: „Не мислите ли, че всичко това ще наследи Цеца?” За пръв път Аркан е обвинен открито в престъпления от бившия шеф на американската дипломация Лоурънс Игълбъргър през 1992 г. на международна конференция за Югославия в Женева. Опирайки се на информация на специална комисия от ООН, Игълбъргър посочил седем души, сред които последен в списъка бил Аркан, като „лидер на военизираната групировка „тигри”, която по най-жестокия начин прочистила Зворник, Братунац, Сребреница и Гробница и участвала в масови убийства в Брчко… Оттогава американците постоянно упреквали Милошевич за Аркан. Първи е Ричард Холбрук, който през 1995 г., позовавайки се на съобщения от ЦРУ, разказал на Милошевич за връзката на „тигрите” с югославската армия. Милошевич му казал, че информацията му е грешна. Джеймс Пардю му показал документ, който Милошевич въобще не погледнал и американецът го ставил на бюрото му.

През 1997 г. в Белград М. Олбрайт поискала от Милошевич да издаде вуковарската тройка – Шливанчанин, Мркшич и Радич, а той й казал, че те трябва да бъдат съдени в Сърбия, Олбрайт му казала за Аркан, като един от обвиняемите от Хагския трибунал, който според нея извършил много злодейства…

Аркан и Цеца Величкович са една от най-блестящите двойки в Сърбия, след Слободан и Мира Милошевич. Сватбата им се определя от таблоидите като сватба на десетилетието, която напомня пищните монархически сватби. Тиражите на СМИ скачат многократно. Белградският вестник „Дуга” посочва, че връзката между Желко и Цеца е повече от митична и нейните корени се намират в Косово.Белградският вестник „Глас явности” твърди, че в последното предаване „Максовизия”, в което три дни преди убийството участвало семейство Ражнятович, била предсказана смъртта на Аркан. Водещият Милован Минимак прочел две съобщения от зрители, които получил на пейджъра си. Първото било адресирано до Цеца: „Цеца, ти много приличаш на Гоца Божиновска…” (Става дума за попевица, чийто мъж Зоран Сиян, един от кралете на белградския престъпен свят, бил убит един месец и половина по-рано); второто съобщение било адресирано до Аркан: „Аркан, облечи си жилетка, студено е…”

Издателство „Распер“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

10 ноември 1989-та я завари в Египет

Сините лъвчета, които днес мислят за пенсия, я помнят като Хубавото Наде. Самата тя би трябвало да е достигнала заветната пенсионна възраст още на 9 декември 2024 г. 

Днес 63-годишната Надежда Нейнски е служебен министър на външните работи. А едно от първите неща, които направи, заемайки поста, бе да провери и обяви, че в министерството работят 56 души в пенсионна възраст с дипломатически ранг.

Въпреки че още преди да бъде върната на политическата сцена, тя подгряваше интереса към себе си със спорадични участия в телевизионни предавания, жената, родила фразата „Нахранете журналистите“, никога не се е радвала на особен медиен комфорт, като се изключи появата й на корицата на женско списание.

Значка

Когато в качеството си на български министър се появи по време на официално мероприятие в Брюксел със значка на украинското знаме на ревера си, Нейнски бе залята от хейт в социалните мрежи и дори протоколните снимки, на които неизменно присъства в последните дни, и изявленията й покрай ситуацията в Близкия изток не могат да преодолеят този дискомфорт. Така обществото се раздели отново – от една страна, тя се радва на симпатиите на последните мохикани, застинали във времето, когато синята протестна вълна заливаше с надежда площадите. От друга страна, уморените от „демокрация“ българи посиняват, когато чуят за хората, на които възлагаха толкова много надежди и Нейнски, бивша Михайлова, не е изключение. Вероятно затова спомените за Гаражната принцеса, както също я наричаха, оживяха и избуяха, като негативизмът сякаш взе превес.

Със съпруг №2 Светлин Нейнски.

В нейна защита трябва да се припомни, че именно тя беше министърът, който в далечната вече 2000 г. се появи с тениска „Гордея се, че съм българин“, така че упреците в родоотстъпничество сега вероятно можеха да й бъдат спестени. Но пък от висотата на такъв пост е важно да се преценяват и най-малките детайли и един опитен дипломат би трябвало да е наясно с това. 

Преди идването на демокрацията Надежда е в Египет, където придружава първия си съпруг Камен Михайлов и баща на двете й дъщери Виолета и Нина. Тогава той е изпратен там от „Машинекспорт“. Няколко години по-късно името на мъжа на Михайлова ще се свърже с приватизацията на гаража на ЦК на БКП в София. Имотът е закупен чрез използването на компенсаторни записи (компенсаторки), широко разпространена практика по време на масовата приватизация в България. Сделката е емблематична за начина, по който някои хора се уредиха с апетитни хапки от разпарчетосаната държава. Още през 2001 г. Агенцията за следприватизационен контрол предявява към Камен Михайлов искове за 810 782 лева през 2001 г. относно неизпълнени клаузи по приватизацията на гаража на ЦК на БКП. 

Политическата й кариера датира от края на 1989 г. в Радикалдемократическата партия, част от Съюза на демократичните сили (СДС). Хубавото Наде е шеф на пресцентъра на СДС и говорител на правителството на Филип Димитров. През 1994 г. Михайлова става депутат в 37-ото народно събрание, а от 1995 г. е зам.-председател на СДС. Плътно до Костов, тя става министър на външните работи в правителството му от 1997-2001 г. От 1999 г. до 2006 г. е вицепрезидент на ЕНП. Гафът „нахранете журналистите“ пък е от 1999 г. в Ловеч. Този запис е почти толкова популярен, колкото и лафът от 14 декември 1989 г. на Петър Младенов „Да дойдат танковете“.

Семейство Михайлови на абитуриентския бал на Нина.

Бенгази

Но най-спорният момент, крайъгълен камък в политическата кариера на Надежда Михайлова, е процесът срещу българските медици в Либия. Именно тя е външен министър в периода 1997-2001 г. На 9 февруари 1999 г. в Бенгази са арестувани Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка, Снежана Димитрова и д-р Ашраф ал-Хаджудж. Медиците са подложени на жестоки физически и психически мъчения, за да направят фалшиви самопризнания, а през годините либийският съд произнася три пъти смъртни присъди чрез разстрел (през 2004 г. и 2006 г.) въпреки световните протести и научните доказателства. На 24 юли 2007 г., след интензивни преговори между ЕС, Франция и Либия, смъртните присъди са заменени с доживотен затвор, а медиците са екстрадирани в България с френски правителствен самолет, веднага след което са помилвани от тогавашния президент Георги Първанов. И до днес критиките срещу Нейнски са, че реакцията на държавата се е забавила, и то защото лично тя отначало е заела позиция, че се касае за криминален, а не за политически случай. Нейнски обаче отрича и застъпва тезата, че в началото най-добрата стратегия е била тази на „тихата дипломация“.

Тя е била народен представител в общо 4 народни събрания: 37-ото народно събрание (1995-1997); 38-ото народно събрание (1997); 39-ото народно събрание (2001-2005) и 40-ото народно събрание (2005-2009). От 2009 до 2014 г. е евродепутат, а през 2015 г. я изпращат посланик на България в Турция. Мандатът й там приключи през ноември 2020 г. 

Партия

През 2002 г. Надежда Михайлова е избрана за лидер на СДС, като наследява поста от Екатерина Михайлова. Ръководи партията до 2005 г., когато е заменена от Петър Стоянов. Година по-късно се развежда, а през 2009 г. става Нейнски. Двамата със Светлин, бивш актьор, продуцент и бизнесмен, сключват брак в българското посолство в Мадрид. През 2017 г. стана баба на Алина – щерката на по-голямата й дъщеря Виолета.

Източник:Телеграф.бг/Автор:Кристи Петрова

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Роден е на 10 ноември, но през 1989 г., тази дата се превърна в началото на края му

Антон Горчев е роден на 10 ноември 1939 г., но през 1989 г. не е ново начало за него, а началото на края му.

Някогашният чаровник Антон Горчев си отиде от този свят едва на 60 години, през 2000 г. – отритнат, преднамерено забравен. Актьорът с 50 роли в киното и 80 в театъра е бил последните десет години от живота си не само отхвърлен и изоставен от съсловието, но и лишен от препитание.

Отявлен левскар, страхотно сръчен, голям чешит, мъжко момче, предан приятел. И даровит актьор. И освен като Караиван в „Козият рог”, винаги е наслада да го гледаме като съвършен шоп, или като художникът Тасо – героят на Емилиян Станев от „Язовеца”. Може да е коварен и злопаметен дон Алфонсо д`Есте от „Лукреция Борджия”. Или личност от друго време като Иван Кондарев.

Когато днес гледаме „Козият рог” си даваме сметка, че дори да беше изиграл една единствена роля – на Караиван, пак щеше да остане в паметта на хората. Най-хубавото е, че той направи и много други роли в киното и театъра – „Иван Кондарев”, „Време разделно”, „Язовеца”, „Нечиста сила”, „Страстната неделя”, „Демонът на империята”, „Сватбите на Йоан Асен”. За да стигне до тъжната шегичка, че дублира Робърт де Ниро в „Шофьор на такси”, понеже се прехранва като таксиджия с пребоядисаната си кола.

Последните месеци от живота на великолепния актьор са една кошмарна агония. Изпаднал и брадясал, той обикаля капанчетата около Военна академия и предлага да ги забавлява срещу една малка гроздова и една цигара „Арда”. Изкарва по някой и друг лев като шофьор на такси и нощен пазач на строеж. Съпругата му, звездата на Сатирата Соня Маркова пък се пробва като фризьорка. Това са най-тежките времена след 1990 година. През 1989 г. Горчев е на 49 и в зенита си. С приятелката си Катя Паскалева мечтаят за нови звездни мигове в киното, което вече няма да бъде отвъд желязната завеса.

През 2000 г. Горчев извежда за последен път двате си кучета в градинката пред театър „София“ и след това го намират паднал, бездиханен вкъщи.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пулсът на града: Една разходка по „Ларгото“ през 80-те

Снимката улавя духа на Варна в разцвета на лятото. Това не е просто улица, а социалният център на града, където се срещаха поколения варненци и гости на морската столица.

Първото, което прави впечатление, е изключителната чистота и подреденост. Прочутите цветни лехи с кана (индийска тръстика), които разделяха платната, бяха емблема на града. Тези ярки оранжеви цветове, съчетани с обилната зеленина, създаваха усещане за парк в самото сърце на бетона.

Тротоарите са пълни с хора, които не бързат. Модата на 80-те е в разгара си – виждаме широки панталони, ризи с леки десени и задължителните за времето слънчеви очила. Няма ги мобилните телефони; хората са вперили поглед един в друг или в заобикалящата ги архитектура. Вляво се вижда сградата на Градските хали, която и до днес е символ на варненския център.

По булеварда се движи емблематичният за епохата автобус „Чавдар“ – гордостта на българското автобусостроене. Шумът от неговия двигател и специфичната миризма на нафта са спомени, които всеки, израснал тогава, пази. Редом с него виждаме „Лади“ и „Москвичи“, които бяха символ на семеен уют и статус.

Защо ни липсва това време?

Може би не е само заради по-малкото трафик или чистите улици. Липсва ни спокойното темпо. В този кадър няма рекламни пана, няма бляскави витрини на глобални вериги – има само един град, който диша в ритъма на морето и своите жители.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за „Лебедово езеро“ и атмосферата на 70-те

Тази снимка ни връща към една изгубена емблема на София — култовия ресторант „Лебедово езеро“ (познат още като „Лебеда“) в жк. „Западен парк“ през 70-те години.

През 60-те и 70-те години това е било едно от най-живописните места в столицата. Комплексът е включвал модерен ресторант, кафе-сладкарница и бар, разположени на площ от около 3000 кв.м. Най-голямата атракция обаче е било изкуственото езеро, в което са плували истински лебеди, а посетителите са могли да се разхождат с лодки и водни колела — точно както се вижда на кадъра.

За много софиянци от това поколение мястото е свързано с:

Семейни разходки: Неделни следобеди, прекарани в хранене на птиците или разходка с лодка „лебед“.

Първи срещи: Ресторантът е бил предпочитано място за романтични вечери заради красивата гледка към водата.

Детски игри: Спомени за триетажните блокове (като бл. 57) наблизо и безгрижните игри край брега.

Какво остана днес?

За съжаление, в началото на 90-те години ресторантът е затворен, а езерото — пресушено. Днес от някогашния блясък са останали само бетонни основи и обрасли пространства. През годините е имало много идеи за възстановяване на парка „Лебеда“, включително планове за изграждане на скейт площадка на мястото на езерото, но за момента те остават в сферата на проектите.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ехо от едно безгрижно лято:Бургас, Морската градина. Детският кът, 1977 г.

Снимката ни връща в ерата на „социалистическия шик“, където свободното време имаше друг ритъм. Няма екрани, няма пластмасови катерушки в ярки цветове. Има само вода, бетон и безкрайно въображение.

Основният фокус е изкуственото езеро, което тогава беше любима сцена за малките „капитани“. Децата, наклякали по брега, са погълнати от пускането на хартиени или пластмасови лодки. Това беше времето, в което играта изискваше сръчност и търпение, а не просто натискане на бутон.

На заден план виждаме характерната бяла конструкция с арки – емблематичен елемент от тогавашния дизайн на Морската градина. Тези форми, макар и семпли, носеха усещане за модернизъм и бяха любимо място за катерене и криеница. Стената зад тях, украсена с мозайки или рисунки, допълва естетиката на 70-те, където изкуството беше интегрирано в парковата среда.

Ако се вгледате в облеклото, ще видите духа на епохата:

Къси панталонки и тениски: Типичната униформа за игра.

Гуменки и високи чорапи: Класическият избор за тичане по алеите.

Прическата „на паничка“: Масовото явление сред момчетата по това време.

Това, което прави най-силно впечатление, е общността. Виждаме групи от деца, които си взаимодействат без родителски надзор на всяка крачка. Атмосферата е спокойна, сигурна и изпълнена с естествена радост. Морската градина не беше просто парк, а „холът“ на града, където всички се познаваха.

Тази снимка не е просто спомен за Бургас; тя е символ на едно аналогово детство, в което най-голямото приключение беше да видиш как лодката ти стига до другия бряг.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ