10 ноември 1989-та я завари в Египет

Сините лъвчета, които днес мислят за пенсия, я помнят като Хубавото Наде. Самата тя би трябвало да е достигнала заветната пенсионна възраст още на 9 декември 2024 г. 

Днес 63-годишната Надежда Нейнски е служебен министър на външните работи. А едно от първите неща, които направи, заемайки поста, бе да провери и обяви, че в министерството работят 56 души в пенсионна възраст с дипломатически ранг.

Въпреки че още преди да бъде върната на политическата сцена, тя подгряваше интереса към себе си със спорадични участия в телевизионни предавания, жената, родила фразата „Нахранете журналистите“, никога не се е радвала на особен медиен комфорт, като се изключи появата й на корицата на женско списание.

Значка

Когато в качеството си на български министър се появи по време на официално мероприятие в Брюксел със значка на украинското знаме на ревера си, Нейнски бе залята от хейт в социалните мрежи и дори протоколните снимки, на които неизменно присъства в последните дни, и изявленията й покрай ситуацията в Близкия изток не могат да преодолеят този дискомфорт. Така обществото се раздели отново – от една страна, тя се радва на симпатиите на последните мохикани, застинали във времето, когато синята протестна вълна заливаше с надежда площадите. От друга страна, уморените от „демокрация“ българи посиняват, когато чуят за хората, на които възлагаха толкова много надежди и Нейнски, бивша Михайлова, не е изключение. Вероятно затова спомените за Гаражната принцеса, както също я наричаха, оживяха и избуяха, като негативизмът сякаш взе превес.

Със съпруг №2 Светлин Нейнски.

В нейна защита трябва да се припомни, че именно тя беше министърът, който в далечната вече 2000 г. се появи с тениска „Гордея се, че съм българин“, така че упреците в родоотстъпничество сега вероятно можеха да й бъдат спестени. Но пък от висотата на такъв пост е важно да се преценяват и най-малките детайли и един опитен дипломат би трябвало да е наясно с това. 

Преди идването на демокрацията Надежда е в Египет, където придружава първия си съпруг Камен Михайлов и баща на двете й дъщери Виолета и Нина. Тогава той е изпратен там от „Машинекспорт“. Няколко години по-късно името на мъжа на Михайлова ще се свърже с приватизацията на гаража на ЦК на БКП в София. Имотът е закупен чрез използването на компенсаторни записи (компенсаторки), широко разпространена практика по време на масовата приватизация в България. Сделката е емблематична за начина, по който някои хора се уредиха с апетитни хапки от разпарчетосаната държава. Още през 2001 г. Агенцията за следприватизационен контрол предявява към Камен Михайлов искове за 810 782 лева през 2001 г. относно неизпълнени клаузи по приватизацията на гаража на ЦК на БКП. 

Политическата й кариера датира от края на 1989 г. в Радикалдемократическата партия, част от Съюза на демократичните сили (СДС). Хубавото Наде е шеф на пресцентъра на СДС и говорител на правителството на Филип Димитров. През 1994 г. Михайлова става депутат в 37-ото народно събрание, а от 1995 г. е зам.-председател на СДС. Плътно до Костов, тя става министър на външните работи в правителството му от 1997-2001 г. От 1999 г. до 2006 г. е вицепрезидент на ЕНП. Гафът „нахранете журналистите“ пък е от 1999 г. в Ловеч. Този запис е почти толкова популярен, колкото и лафът от 14 декември 1989 г. на Петър Младенов „Да дойдат танковете“.

Семейство Михайлови на абитуриентския бал на Нина.

Бенгази

Но най-спорният момент, крайъгълен камък в политическата кариера на Надежда Михайлова, е процесът срещу българските медици в Либия. Именно тя е външен министър в периода 1997-2001 г. На 9 февруари 1999 г. в Бенгази са арестувани Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка, Снежана Димитрова и д-р Ашраф ал-Хаджудж. Медиците са подложени на жестоки физически и психически мъчения, за да направят фалшиви самопризнания, а през годините либийският съд произнася три пъти смъртни присъди чрез разстрел (през 2004 г. и 2006 г.) въпреки световните протести и научните доказателства. На 24 юли 2007 г., след интензивни преговори между ЕС, Франция и Либия, смъртните присъди са заменени с доживотен затвор, а медиците са екстрадирани в България с френски правителствен самолет, веднага след което са помилвани от тогавашния президент Георги Първанов. И до днес критиките срещу Нейнски са, че реакцията на държавата се е забавила, и то защото лично тя отначало е заела позиция, че се касае за криминален, а не за политически случай. Нейнски обаче отрича и застъпва тезата, че в началото най-добрата стратегия е била тази на „тихата дипломация“.

Тя е била народен представител в общо 4 народни събрания: 37-ото народно събрание (1995-1997); 38-ото народно събрание (1997); 39-ото народно събрание (2001-2005) и 40-ото народно събрание (2005-2009). От 2009 до 2014 г. е евродепутат, а през 2015 г. я изпращат посланик на България в Турция. Мандатът й там приключи през ноември 2020 г. 

Партия

През 2002 г. Надежда Михайлова е избрана за лидер на СДС, като наследява поста от Екатерина Михайлова. Ръководи партията до 2005 г., когато е заменена от Петър Стоянов. Година по-късно се развежда, а през 2009 г. става Нейнски. Двамата със Светлин, бивш актьор, продуцент и бизнесмен, сключват брак в българското посолство в Мадрид. През 2017 г. стана баба на Алина – щерката на по-голямата й дъщеря Виолета.

Източник:Телеграф.бг/Автор:Кристи Петрова

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Роден е на 10 ноември, но през 1989 г., тази дата се превърна в началото на края му

Антон Горчев е роден на 10 ноември 1939 г., но през 1989 г. не е ново начало за него, а началото на края му.

Някогашният чаровник Антон Горчев си отиде от този свят едва на 60 години, през 2000 г. – отритнат, преднамерено забравен. Актьорът с 50 роли в киното и 80 в театъра е бил последните десет години от живота си не само отхвърлен и изоставен от съсловието, но и лишен от препитание.

Отявлен левскар, страхотно сръчен, голям чешит, мъжко момче, предан приятел. И даровит актьор. И освен като Караиван в „Козият рог”, винаги е наслада да го гледаме като съвършен шоп, или като художникът Тасо – героят на Емилиян Станев от „Язовеца”. Може да е коварен и злопаметен дон Алфонсо д`Есте от „Лукреция Борджия”. Или личност от друго време като Иван Кондарев.

Когато днес гледаме „Козият рог” си даваме сметка, че дори да беше изиграл една единствена роля – на Караиван, пак щеше да остане в паметта на хората. Най-хубавото е, че той направи и много други роли в киното и театъра – „Иван Кондарев”, „Време разделно”, „Язовеца”, „Нечиста сила”, „Страстната неделя”, „Демонът на империята”, „Сватбите на Йоан Асен”. За да стигне до тъжната шегичка, че дублира Робърт де Ниро в „Шофьор на такси”, понеже се прехранва като таксиджия с пребоядисаната си кола.

Последните месеци от живота на великолепния актьор са една кошмарна агония. Изпаднал и брадясал, той обикаля капанчетата около Военна академия и предлага да ги забавлява срещу една малка гроздова и една цигара „Арда”. Изкарва по някой и друг лев като шофьор на такси и нощен пазач на строеж. Съпругата му, звездата на Сатирата Соня Маркова пък се пробва като фризьорка. Това са най-тежките времена след 1990 година. През 1989 г. Горчев е на 49 и в зенита си. С приятелката си Катя Паскалева мечтаят за нови звездни мигове в киното, което вече няма да бъде отвъд желязната завеса.

През 2000 г. Горчев извежда за последен път двате си кучета в градинката пред театър „София“ и след това го намират паднал, бездиханен вкъщи.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пулсът на града: Една разходка по „Ларгото“ през 80-те

Снимката улавя духа на Варна в разцвета на лятото. Това не е просто улица, а социалният център на града, където се срещаха поколения варненци и гости на морската столица.

Първото, което прави впечатление, е изключителната чистота и подреденост. Прочутите цветни лехи с кана (индийска тръстика), които разделяха платната, бяха емблема на града. Тези ярки оранжеви цветове, съчетани с обилната зеленина, създаваха усещане за парк в самото сърце на бетона.

Тротоарите са пълни с хора, които не бързат. Модата на 80-те е в разгара си – виждаме широки панталони, ризи с леки десени и задължителните за времето слънчеви очила. Няма ги мобилните телефони; хората са вперили поглед един в друг или в заобикалящата ги архитектура. Вляво се вижда сградата на Градските хали, която и до днес е символ на варненския център.

По булеварда се движи емблематичният за епохата автобус „Чавдар“ – гордостта на българското автобусостроене. Шумът от неговия двигател и специфичната миризма на нафта са спомени, които всеки, израснал тогава, пази. Редом с него виждаме „Лади“ и „Москвичи“, които бяха символ на семеен уют и статус.

Защо ни липсва това време?

Може би не е само заради по-малкото трафик или чистите улици. Липсва ни спокойното темпо. В този кадър няма рекламни пана, няма бляскави витрини на глобални вериги – има само един град, който диша в ритъма на морето и своите жители.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за „Лебедово езеро“ и атмосферата на 70-те

Тази снимка ни връща към една изгубена емблема на София — култовия ресторант „Лебедово езеро“ (познат още като „Лебеда“) в жк. „Западен парк“ през 70-те години.

През 60-те и 70-те години това е било едно от най-живописните места в столицата. Комплексът е включвал модерен ресторант, кафе-сладкарница и бар, разположени на площ от около 3000 кв.м. Най-голямата атракция обаче е било изкуственото езеро, в което са плували истински лебеди, а посетителите са могли да се разхождат с лодки и водни колела — точно както се вижда на кадъра.

За много софиянци от това поколение мястото е свързано с:

Семейни разходки: Неделни следобеди, прекарани в хранене на птиците или разходка с лодка „лебед“.

Първи срещи: Ресторантът е бил предпочитано място за романтични вечери заради красивата гледка към водата.

Детски игри: Спомени за триетажните блокове (като бл. 57) наблизо и безгрижните игри край брега.

Какво остана днес?

За съжаление, в началото на 90-те години ресторантът е затворен, а езерото — пресушено. Днес от някогашния блясък са останали само бетонни основи и обрасли пространства. През годините е имало много идеи за възстановяване на парка „Лебеда“, включително планове за изграждане на скейт площадка на мястото на езерото, но за момента те остават в сферата на проектите.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ехо от едно безгрижно лято:Бургас, Морската градина. Детският кът, 1977 г.

Снимката ни връща в ерата на „социалистическия шик“, където свободното време имаше друг ритъм. Няма екрани, няма пластмасови катерушки в ярки цветове. Има само вода, бетон и безкрайно въображение.

Основният фокус е изкуственото езеро, което тогава беше любима сцена за малките „капитани“. Децата, наклякали по брега, са погълнати от пускането на хартиени или пластмасови лодки. Това беше времето, в което играта изискваше сръчност и търпение, а не просто натискане на бутон.

На заден план виждаме характерната бяла конструкция с арки – емблематичен елемент от тогавашния дизайн на Морската градина. Тези форми, макар и семпли, носеха усещане за модернизъм и бяха любимо място за катерене и криеница. Стената зад тях, украсена с мозайки или рисунки, допълва естетиката на 70-те, където изкуството беше интегрирано в парковата среда.

Ако се вгледате в облеклото, ще видите духа на епохата:

Къси панталонки и тениски: Типичната униформа за игра.

Гуменки и високи чорапи: Класическият избор за тичане по алеите.

Прическата „на паничка“: Масовото явление сред момчетата по това време.

Това, което прави най-силно впечатление, е общността. Виждаме групи от деца, които си взаимодействат без родителски надзор на всяка крачка. Атмосферата е спокойна, сигурна и изпълнена с естествена радост. Морската градина не беше просто парк, а „холът“ на града, където всички се познаваха.

Тази снимка не е просто спомен за Бургас; тя е символ на едно аналогово детство, в което най-голямото приключение беше да видиш как лодката ти стига до другия бряг.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Варна през 80-те: Безвремие под чадърите на „Галатея“

Снимката ни пренася в един по-бавен и романтичен свят – Варна от 80-те години. Мястото е емблематичният ресторант „Галатея“ на панорамния път към Галата. Това не е просто кадър на двама души, обядващи край морето; това е визуален разказ за духа на едно време, в което луксът се измерваше в спокойствие и гледка към синия хоризонт.

Характерните вълнообразни чадъри в масленозелено и кафяво са знакови за крайморските заведения от онази епоха. Те създаваха специфична „курортна“ естетика, която съчетаваше практичността с опит за модерен за времето си дизайн. Дървените столове, карираните покривки и стъклените чаши за вино напомнят за непретенциозната елегантност, която господстваше в обектите на „Балкантурист“.

На заден план се разстила Варненският залив, а силуетът на града изглежда по-нисък и по-зелен. През 80-те Варна вече се е утвърдила като „Морската столица“, място за среща на Изтока и Запада. Тук, на терасата на „Галатея“, времето сякаш спираше. Ресторантът беше задължителна спирка за влюбени двойки и делегации, предлагайки най-красивата панорама към порта и светлините на града.

Облеклото на хората от снимката – семпли памучни тениски и класически слънчеви очила – отразява модата на десетилетието: естественост и непринуденост. Атмосферата е на лежерен следобед, в който най-важният разговор е този, воден на по чаша „Димят“ или „Ризлинг“, под акомпанимента на морския бриз.

Днес „Галатея“ вече не съществува в този си вид, но подобни кадри пазят жива магията на онази Варна – градът на сините хоризонти, безкрайните лета и усещането, че морето е винаги на една ръка разстояние.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ