Дара отвърна на Филип Киркоров.Успехът не е ваш!

Филип Киркоров претендира за голям дял от победата на България на "Евровизия", като в пост в Instagram той гръмко обяви: Да, вярно е, аз помогнах на България да спечели". 

Певицата Дара обаче не му остана длъжна. В кратък и лаконичен коментар под публикацията му, тя отрече руският изпълнител да има чак такъв принос за победата, предаде Днес.бг. 

"С цялото ми уважение, "Бангаранга" е написана през 2023 г. в Sofia Songwriting Camp. Благодаря ви за моралната подкрепа, но успехът на този проект е резултат от невероятната работа, талант и всеотдайност на "Вирджиня рекърдс", Кристиан Тарча, Ан Джудит Стоке Уик, Димитрис Контопулос, Илиас Кокотос, БНТ, Фредрик Ридман и Кейша фон Арнолд", написа тя. 

Киркоров твърди, че е финансирал включването ни в Евровизия

В публикацията си Киркоров подчертава, че страната ни дълго време е пропускала конкурса, заради липсва на средства. По думите му, след среща с тогавашния директор на БНТ Емил Кошлуков, организирана от приятелите му от дует "Ритон", Киркоров е намерил инвеститора, който е дал средствата за участието на България в "Евровизия". 

Руснакът твърди, че го е направил в памет на баща си. 

Това не е първият път, в който Киркоров твърди, че е помогнал на България за включването й в "Евровизия", но до момента всички подобни изказвания са били опровергани./Петел.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Завърши право, а цяла България го запомни като най-обичания чудак на сцената

Има актьори, които играят роли. И има актьори, които носят своя свят със себе си на сцената. Достатъчно е само да се появят и публиката вече се усмихва, още преди да са казали и дума.

Константин Коцев – Пацо – беше точно от този рядък вид. На 4 юни се навършват сто години от рождението му. Кръгла дата за човек, който цял живот бягаше от всякаква тържественост и предпочиташе усмивката пред патоса.

Роден е на 4 юни 1926 г. в Цариград. Не защото семейството му е избрало този град, а защото баща му, инженер по професия, работи там във военен завод. Смъртта на бащата идва рано и трагично – според едни загива при експлозия, според други е убит. Малкият Константин е едва на четири години. Тогава дори не говори български. Майка му събира трите деца и се връща в България. Така бъдещият актьор се озовава в София – без баща, без език, но с цял живот пред себе си.

Сцената го намира още като дете. На осем-девет години вече играе в театралната школа на Николай Фол. Талантът си личи отрано, но младият Коцев решава да поеме по съвсем друг път и записва право в Софийския университет. Сам обяснява решението си с типичното си чувство за хумор – нямал особен успех сред момичетата и решил поне да стане сериозен човек.

Завършва право през 1950 г., а след това прави онова, което вероятно винаги е трябвало да направи – кандидатства във ВИТИЗ при проф. Кръстьо Мирски. Дипломира се през 1957 г. и България печели актьор, който освен талант има и юридическа диплома в джоба си. Рядка комбинация, но може би именно тя му помага да разбира толкова добре човешките слабости, страхове и смешни навици.

Първата му значима роля е Иванчо Йотата в „Чичовци“ по Вазов. Старт, който сякаш предопределя цялата му кариера. Защото Коцев притежаваше уникалната способност да играе малкия човек – смешен, суетен, понякога нелеп, но винаги човешки и разпознаваем.

След кратък период в Театър „София“ идва мястото, с което името му ще остане завинаги свързано – Сатиричният театър. Той е сред неговите основатели и прекарва там четвърт век. На сцената създава незабравими образи – Жевакин в „Женитба“, Тартюф на Молиер, героите на Радичков, Брехт и Маяковски.

Неговият Жевакин се превръща в легенда. Подскачащ на един крак, с разтеглена усмивка и комично фалцетен глас, той кара зрителите да се смеят до сълзи. Само че под смеха винаги прозира нещо друго – самотата, амбицията, страхът от поредното разочарование. Това беше голямото майсторство на Коцев – да разсмива, без никога да забравя тъгата.

Същото важи и за неговия Тартюф. Вместо чудовище и лицемер той създава образ на дребен хитрец, който оцелява някак между обстоятелствата, късмета и собствената си изобретателност. Публиката неволно започва да му симпатизира дори когато знае, че не бива.

Киното също бързо открива неговия талант. Още през 1957 г. дебютира в „На малкия остров“ на Валери Петров и Рангел Вълчанов. Следват десетки филми, сред които „Топло“, „Инспекторът и нощта“, „Случаят Пенлеве“, „Привързаният балон“, „Тихият беглец“, „Бягство в Ропотамо“, „Шведските крале“ и много други. За ролята си в „Случаят Пенлеве“ получава награда на фестивала във Варна през 1969 г.

Извън сцената и снимачната площадка животът му не е толкова благосклонен. Съпругата му си отива след тежко заболяване, когато синът му Димитър – бъдещият режисьор Шошо – е едва на 15 години, а дъщеря му Зорица на 14. Коцев остава сам с двете деца и поема цялата тежест на тяхното отглеждане.

Години по-късно синът му ще каже нещо много показателно: „На него му беше по-тежко, отколкото на нас. Беше смазан. Но характерът му беше позитивен, умееше да гледа напред.“

Това може би е най-точното описание на Константин Коцев. Човек, който умееше да превръща болката в усмивка. На сцената – за всички. В живота – за най-близките си.

През 1969 г. получава званието „Заслужил артист“, а през 1980 г. става „Народен артист“. След 1990 г. работи като актьор на свободна практика. В края на живота си се сблъсква с най-жестокия противник за всеки артист – болестта на Алцхаймер, която бавно отнема спомените.

Умира на 4 август 2007 г. на 81 години и е погребан в Централните софийски гробища.

Остава усмивката. Остава особената му интонация, с която можеше да каже най-сериозното нещо така, че човек едновременно да се засмее и да се замисли. Остава Жевакин, подскачащ на един крак. Остава Гоца Герасков от Радичковия свят. Остава Пацо – актьорът, който навремето записал право, за да стане сериозен човек, а после цял живот доказваше колко важно е човек никога да не губи чувството си за хумор.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Роден да бъде победител, но политиката му се опъна

Владимир Николов е роден на 3 октомври 1977 г. в София. На 11 години започва да тренира волейбол при Янка Прохорова, а след това кариерата му поема по онзи рядък път, по който тръгват само хората, съчетаващи талант, труд и характер в точните пропорции.

„Надежда“, националният отбор, Франция, Германия, Русия, Италия, Полша – почти две десетилетия по европейските волейболни върхове. По пътя идват медали от европейски и световни първенства, а признанията не закъсняват. На Световното първенство в Япония през 2006 г. е избран за най-добър нападател на турнира, а през 2010 г. е обявен за най-добър диагонал в света. За един спортист това не е просто статистика. Това е място в историята.

До него през всички тези години е Мая – бивша волейболистка, която самият той с усмивка нарича „началника“. Тридесет години любов, три предложения за брак, преди да чуе заветното „да“. История, която спокойно би могла да бъде сюжет на самостоятелна статия.

Мая следва съпруга си из клубовете на Европа, отглежда четири деца и между семейните ангажименти успява да изгради собствена кариера като треньор. Александър, Симеон, Филип и Дария израстват с волейболна топка в ръка. А когато през 2025 г. Александър и Симеон стават световни вицешампиони, става ясно, че при семейство Николови волейболът не е професия, а наследство.

После идва политиката.

И тук историята започва да звучи по различен начин.

През март 2026 г. Николов е обявен за водач на листата на „Прогресивна България“ в Пловдив – партията на министър-председателя Румен Радев. В първите си публични изяви като кандидат-депутат той обяснява, че личните му убеждения са „много десни“, но същевременно не бива да се делим на леви и десни. След това добавя, че не трябва да се делим и на Изток и Запад.

Получава се любопитен политически дебют – достатъчно думи, за да звучиш категорично, но недостатъчно, за да стане ясно какво точно защитаваш.

Скоро след това избухва и първият казус. По телевизиите продължава да се излъчва реклама на хранителни добавки, в която участва цялото семейство Николови. В нея неколкократно се споменава числото шест – същият номер, с който партията участва в изборите.

Николов обяснява, че рекламата е заснета месеци преди да бъде поканен в политиката. Следват проверки, спиране, възобновяване и ново спиране на клипа. Историята става толкова объркана, че накрая човек трудно може да проследи кое е реклама, кое е предизборна кампания и кое е просто лоша координация.

След изборите следва нов епизод. На сайта на Народното събрание професията на Владимир Николов първо е записана като „журналист“, а малко по-късно е променена на „преподавател“. Това провокира дори журналистическия въпрос: „Знае ли някой каква е професията на Владо Николов?“

Сарказмът тук не е насочен към спортиста. Неговите постижения са безспорни и не подлежат на обсъждане.

По-скоро става дума за една стара българска практика – успешни спортисти, артисти или обществени фигури да бъдат привличани в политиката заради популярността си, а не непременно заради политическия си опит. Те се превръщат в лица на кампании, в символи на доверие и разпознаваемост, но често попадат на терен, чиито правила са съвсем различни от тези, по които са побеждавали досега.

В продължение на двадесет години Владимир Николов изгражда кариерата си с дисциплина, постоянство и измерими резултати. На волейболното игрище винаги е знаел кога да атакува, кога да изчака и кога да поеме отговорността.

Политиката обаче не е волейбол.

Засега той изглежда като човек, който тепърва опознава новия терен – без ясна тактика, с противоречиви сигнали и с реклама, която продължава да живее собствен живот дори след като е обявена за спряна.

Волейболът го е научил, че грешките при сервис се броят. В политиката — засега — просто се сменя профилът в парламентарния сайт.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Адвокат: Сградите с удостоверение за търпимост на Баба Алино не подлежат на премахване

 

Кадър BTV

Сградите с удостоверение за търпимост на Баба Алино не подлежат на премахване,каза пред ефира на бтв адвокат.

От декември 2003 г. са първите публикувани кадри на Google Earth. На тях се виждат три сгради. Асфалтов път няма.

До 2007 г. не се виждат промени. Тогава до една от сградите са премахнати дърветата.

Следващите сателитни снимки са четири години по-късно – през юни 2011 г. В местността вече има паркинг и басейн. В съседство се вижда и строеж.

Строителството продължава с бавни темпове през следващите години. През юли 2019 г. има нова построена сграда.

До 2022 г. други промени не се виждат. Тогава започват и мащабните строежи.

Равносметката – за три години има над 100 обекта и продължаващо строителство. До днес.

Построеният комплекс в „Баба Алино“ няма как да бъде съборен, докато има удостоверение за търпимост, каза адвокат Гигова пред БТВ.

Какви са били сградите в местността преди години и за какво са се използвали, с точност не може да се каже. Може обаче да се проследят исканията за приемане на подробни устройствени планове.„При всички случаи е имало някакви сгради. Най-вероятно още по времето на социализма, защото става дума за имоти, които са били на АПК – на държавни предприятия, и най-вероятно са били стари производствени сгради или почивни бази“, казва адвокат Гигова.

Какво се случва с тях след 2022 година, когато започва мащабният строеж, пояснява адвокат Валя Гигова.

„Няма одобрени строителни книжа, няма разрешения за строеж, няма проекти, но за всички сгради, които са били обект на прехвърлителни сделки, има удостоверения за търпимост. То не е 1, а са 3, 4, 5 може би. Въпросът е, че когато са прехвърлени тези сгради, те са били с установен статут на търпимост на база на документи, издадени от общината. Дали този документ е истински, дали не е истински, ще каже разследването“, посочва адвокат Гигова.

По думите ѝ тези сгради, макар и незаконни по смисъла на закона, не подлежат на премахване, докато имат статут на сгради, за които е признат режим на търпимост.

Над 150 са сделките за покупко-продажба в комплекса. Повечето имоти са с площ около 60 квадрата. Средната цена е около 1600 евро на квадрат.

Последната сделка е от 13 май. Тя е за апартамент от 72 квадрата. Цената му е 60 000 евро.

„Ето – самостоятелна жилищна сграда, която съответства... Виждате ли какво пише? Съответстваща на масивна двуетажна жилищна сграда, за което е описана в удостоверение за търпимост 120. Има схеми на обектите, има посочени удостоверения за търпимост от най-различни периоди. Всичките са за сгради, които са съществували преди това“, казва адвокат Гигова.

Тя допълва, че ако след разследването все пак се вземе решение сградите да бъдат разрушени, собствениците, които са теглили ипотечни кредити, няма как да бъдат освободени от изплащане на заемите по тях.

Източник:Петел.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Детето от екрана, което порасна в театъра

 

Има актьори, които стават известни след десетки роли. При други славата идва още преди да са навършили пълнолетие. Такъв е случаят с Вихър Стойчев – едно от най-популярните детски лица в българското кино през социализма.

За зрителите от 60-те и 70-те години той остава онова русокосо момче от екрана, което сякаш присъстваше навсякъде – в детските филми, телевизионните постановки и популярните киноленти. Докато други деца прекарват ваканциите си по игрищата и улиците, неговото детство минава под светлините на прожекторите.

Първата голяма среща на Вихър Стойчев с киното идва още като ученик. Ролята му в „Рицар без броня“ го превръща в едно от най-разпознаваемите млади лица на българския екран. Следват нови участия и телевизионни изяви, а зрителите бързо свикват с присъствието му. В епоха, когато българското кино снима десетки филми годишно и детските продукции са сред най-гледаните, той се превръща в една от любимите екранни звезди на своето поколение.

Любопитното е, че за разлика от много деца актьори, които изчезват от публичното пространство веднага след първите си успехи, Вихър Стойчев остава верен на професията.

След завършването на ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ той избира сцената пред бързата популярност и постепенно насочва творческия си път към театъра. Именно там намира своето истинско призвание.

През следващите десетилетия името му се свързва най-вече с Младежкия театър „Николай Бинев“, където играе в десетки постановки. Докато много от неговите връстници остават в паметта на публиката с една-две знакови роли, Стойчев успява да изгради дълга и последователна кариера, основана на постоянна работа и вярност към сцената.

Киното също не изчезва напълно от живота му. Зрителите го виждат в редица филми и телевизионни продукции през различните периоди от кариерата му, но театърът остава неговият истински дом.

Днес Вихър Стойчев продължава да бъде активен актьор и да излиза на сцената на Младежкия театър. Докато много звезди на социалистическото кино отдавна са се оттеглили от професията, той остава част от театралния живот на България и повече от половин век след първите си стъпки пред камерата.

Може би именно това прави историята му толкова интересна. Не фактът, че е бил детска звезда – такива българското кино е имало и преди, и след него. По-важното е, че успява да избегне съдбата на много от тях – да остане завинаги пленник на детската си слава.

Днес по-възрастните зрители си спомнят момчето от старите филми, а по-младите го познават като утвърден театрален актьор. Между тези два образа стоят десетилетия работа, десетки роли и един живот, посветен на сцената. А това е рядко постижение за човек, чиято кариера започва още в детските години.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя беше достойна наследница на баща си. Отиде си млада, като него

 

„Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те Христа”Прощалните думи Ботев, отправени към Венета от борда на „Радецки”, са и за нея – най-свидното му чедо – Иванка. Наследникът, за когото пише на Тодор Пеев на 12 февруари с нескрита бащина гордост: „(Видиш ли, че в редовете на човечеството аз няма да оставя празно място ?)”Иванка Христо Ботева е единстваното дете на Христо Ботев. Ражда се на 13 април 1876 г. в Букурещ. По отношение на рожденната й дата изследователите на живота на Ботев и неговото семейство са на различни мнения. По-широко е заснъпена тезата, че Иванка е родена на 12 април. Актът за раждането й № 397/1876 г. е открит в Държавния архив в Букурещ и при публикуването му Василе Христу (през 1949 г.) неточно посочва датата 12 април. При внимателен прочит на текста, става ясно, че най-приемлива е датата 13 април:„В година 1876-та, месец април, 13 ден, един часа следобед. Акт за раждане на детето Иванка от женски пол, родена в Букурещ в един часа сутринта в къщата на нейната майка…”Грешна е и рожденната дата, отбелязана в главната книга на Търновската девическа гимназия – 5 април и на надгробния й паметник в Търново – 6 април. 

Вероятно, тези по-късни погрешни дати се дължат на кръщелното свидетелство на Иванка, издадено без проверка след Освобождението.Иванка е само на 1 месец, когото Ботев заминава с четата си за България. На 5 май 1876 г. той дава и последната си аспра за издаването на в. „Нова България”. Само няколко дена след това, с взети на заем 4 минца, е извършено кръщенето на дъщеря му. Кръсник е д-р Странски, който й дава името на Ботевата майка – Иванка. Затова към него Ботев отправя специалните заръки за грижи към семейството му:„Странски!Иди у дома, поздрави жена ми, детето ми и повни, че ако бъда жив, то аз ще да бъда най-признателният твой приятел.” Детството на Иванка преминава в Букурещ, а по-късно и в Търново в лишения и окъдица.

Първоначалното си образование завършва през учебната 1884-1885 г. в Търново в училището при църквата „Св. Константин”. През 1885 г. вуйчото на Венета митрополит Панарет Рашев ги вика в Букурещ и Иванка е записана като „екстерн”, т.е. външна ученичка в пансиона на мадам Брок, където учи две години и показава отличен резултати. От този период датира и първата запазена снимка на Иванка, 16 април 1887 г.След смъртта на владиката, семейството отново се завръща в Търново и Иванка постъпва в І клас на Девическата гимназия, чийто ІV клас завършва с отличен успех през 1891 г.На 27 май 1890 г. във Враца е открит първият паметник на Христо Ботев. На тържеството, в присъствието на княз Фердинанд, Ст. Стамболов и отцелелите Ботеви четници, Иванка произнася пламенно слово. Наскоро след това й е отпусната стипендия и тя заминава за Виена, където е настанена в католическия пансион „Нотър Дам дьо Сион”. Потисната и угнетена от средата, в която попада, само след 6 месеца, тя го напуска и се завръща в Търново.От 1882 Иванка Ботева учи в Женева, където през март 1895 г. завършва гимназиалното си образование с отличен успех. Завръща се в България и е назначена за 1 година в Девическата гимназия в Търново, като учителка по френски език.Жаждата за знания и стремежът  да повиши образованито си, отново отвеждат Иванка в Женева. От 1896 тя следва в университета социални науки и завършва през 1899 г. със степен „лисанс”.„Няколко думи за българките в Женева…Най-именита и най-интересна между тях беше Иванка Ботева,…тогава двадесет и три годишна, девойка не висока, но стройна…с буйна кестенява коса и искрящи очи…Имаше грас звучен, реч плавна, мисъл винаги будна…Стъпката й беше драва, решителна, нещо свежо и бодро лъхаше от енергичен, с повелителен глас…Изобщо Рашев беше сериозен учител и един от най-строгите”Из спомените на Илия ЯнкуловВъпреки високото си образование и възможността да гради бляскава кариера, само поради факта, че носи името „Ботева”, Иванка се завръща при майка си в Търново Тя продължава да живее скромно сред книгите, спомените за великия си баща и най-близките си. Заедно с майка си, отдава много сили на македонското революционно-освободително дело. Къщата им е убежище на българи – изгнаници от Македония, а Иванка е касиер на Македонското дружество в Търново и делегат на Македонския конгрес през 1902 г. Наред с това развива и оживена културно-просветна дейност, изнася сказки в Търново и околните градове, участва в културно-просветни дружества и хорове.След първите и опити да пише стихове, още като ученичка, Иванка с типичната си самокритичност отказва да „завладява” литературните хоризонти, само поради факта, че е Ботева дъщеря.„…но фактът, че аз съм Ботева дъщеря, ме е спирал досега и ще ме спира занапред; защото като такава аз съм крайно взискателна и амбицията ми трябва да бъде да изляза с нещо поне горе-долу достойно за паметта на покойния ми баща, но за това пък ми трябва неговата рядка дарба, която аз нямам.” (писмо до Д. Ризов – 26 авг. 1900г.)През пролетта на 1901 г. във Видин Иванка се запознава, чрез брат си д-р Димитър Рашев, с д-р Христо Аджаров. Той е калоферец, лекар, завършил и специализирал във Виена хирургия. Между двамата млади възникват дълбоки чуства, а последвалият годеж е силно желан и от двамата, но не и от Венета. Нейното желание е д-р Аджаров да се премести в Търново, но той вече гради успешна кариера в Пловдив. След две години, когато Иванка е склонила майка си да се преместят в Пловдив е вече много късно – д-р Аджаров е женеен. (в НМ се пази снимков и документален материал за него, дарен от внука му Христо Аджаров)„Иванка беше много красива, с весело и румено лице, с енергична походка и жестове. Учила в Швейцария, тя отлично владееше френски език, беше с голяма култура…Имаше добра душа и беше обичана от всички.”  Из спомените на д-р Христо АджаровПрез 1906 г. Иванка встъпва в брак с д-р Стоян Христов, с когото също се запазнава във Видин, където той е началник на местния клон на Българската земеделска банка. Д-р Христов е родом е от с Клисура, Благоевградско, завършва финанси и взима докторат в Белгия.Сватбеното пътешествие на младото семейство е до Букурещ, по местата, свързани с детството на Иванка и героичаната ни история. От този период в НМ „Христо Ботев” се пазят два много ценни документа: текста на поздравителната телеграмата до Иванка от калоферското дружество „Ботев” и писмото-отговор на Иванка от 24 януари 1906 г.„Баба Венета разправяше, че походката, както и гласът на Иванка наподобяват гласа и походката на бащата. Аз пък…ще добавя, че почеркът на Иванка извънредно много приличаше на почерка на баща й, като че една ръка ги е писала.” Из спомените на д-р Стоян Христов, съпруг на ИванкаПрез целия си съзнателен живот Иванка се е стремяла да бъде достойна за името Ботева. Не да го експлоатира и да присвоява дивиденти за своя изгода, а да работи за запазване и увековечаване на паметта за Ботев и популяризиране на гениалното му литературно наследство. Най-голямата й мечта е да събере в едно издание цялото творчество на баща си.Иванка се свързава с Иван Клинчаров и двамата започват усилена работа по подготовката на изданието. За съжаление, тя не доживява да види труда си завършен. След кратко и мъчително боледуване тя умира на 7 ноември 1906 г. в София. С нея умира и нероденото й дете. С неговата смърта угасва и последната надежда за пряк потомък  на гения на България – Христо Ботев.В основния фонд на НМ „Христо Ботев”, освен посочените по-горе документи се пазят и 3 оригинални снимни на Иванка: от  Женева, 1892, с Венета, от Търново, 1904 г. и 1906 г.; книга „Христо Ботев. Съчинения”, с нейния автограф и кърпа с монограма й от сватбения й чеиз.Надживяла възрастта на баща си само с 2 години, Иванка не успява да изпълни мечтата си – да издаде неговите произведения, но целият й кратък живот я прави достойна дъщеря на великия Ботев. 

Ася Николова, директор на Национален музей „Христо Ботев”, Калофер

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ