Една потулена история за движещи се светлини над Стара планина през 1944г.

Септември, 1944 година. Балканите тръпнат в очакване. 

Войната навлиза в заключителната си фаза, а в планините на България партизанските отряди готвят последния удар срещу фашистката власт. Въздухът е наситен с електричество – не само от наближаващата буря, но и от усещането, че историята е на път да се преобърне.

Мрачни облаци обгръщаха билото на Стара планина, където отрядът "Червена звезда" беше устроил временен лагер. Командир Кошевой – висок мъж с белег, пресичащ лявата му буза – стоеше на пост, взирайки се в тъмното небе. Съобщението от Москва беше кратко: очаквайте парашутисти, съветски разузнавачи с важна информация за предстоящото настъпление.

Кошевой погледна часовника си – стар, надраскан "Молния", подарък от съветски офицер още преди началото на войната. Наближаваше полунощ. Духаше студен вятър, носещ аромат на бор и мокра пръст.

"Другарю командир," прошепна Стефан, млад партизанин с окъсана куртка, "мислите ли, че ще дойдат в такова време?"

Кошевой не отговори веднага. Погледна мрачното небе и присви очи.

"Съветските другари не се спират пред нищо, когато става въпрос за победата над фаши..."

Думите му замръзнаха, когато внезапно нощта се озари от странна, пулсираща светлина. Първоначално малка, колкото звезда, тя бързо нарастваше, движейки се с невероятна скорост.

"Това е самолетът от СССР!" извика възбудено Стефан.

Но Кошевой беше виждал достатъчно самолети през последните години – "Яковлеви", "Илюшини", дори трофейни немски "Месершмити". Това не приличаше на нищо познато. Никакъв звук на двигател, никакви характерни навигационни светлини. Само ослепителен, студен блясък, който сякаш пулсираше с неземен ритъм.

"Не е самолет," промълви той, усещайки как по гърба му полазват тръпки. "Твърде бързо се движи. Твърде... невъзможно."

Светлината внезапно промени посоката си – рязко, под ъгъл, който никоя позната летателна машина не би могла да постигне без да се разпадне. След това започна да се спуска към близката поляна – широко, открито пространство, където партизаните очакваха съветските парашутисти да се приземят.

"Всички след мен!" извика Кошевой, грабвайки автомата си "ППШ". "Бързо, но внимателно!"

Дванадесет партизани се спуснаха по склона, следвайки командира си. Тичаха приведени между вековните дървета, прескачайки паднали стволове и камъни. Странната светлина вече беше кацнала на поляната, пулсирайки по-бавно, по-спокойно, сякаш дишаше.

Точно когато наближиха края на гората, откъм изток долетя познат звук – дълбокото бучене на съветски транспортен самолет Ли-2. Кошевой спря отряда с вдигната ръка.

"Ето ги и нашите," прошепна Петър, бивш учител по физика, сега свързочник в отряда. "Но какво е онова нещо на поляната?"

Преди някой да отговори, от самолета започнаха да се спускат тъмни силуети – парашутисти, чиито куполи се разтваряха в нощното небе като гигантски бели цветя.

В същото време, странната светлина на поляната внезапно избледня и изчезна, оставяйки след себе си нещо, което проблясваше меко в тревата.

"Напред," нареди Кошевой. "Трябва да посрещнем другарите и да видим какво... остана там."

Отрядът излезе на поляната точно когато първите парашутисти се приземиха. Бяха четирима мъже в тъмни комбинезони, с автомати "ППШ" и специални раници. Водеше ги висок капитан с квадратно лице и стоманени очи – представи се като Соколов.

"Другарю Кошевой?" попита той с лек акцент.

"Да, аз съм," отвърна командирът. "Добре дошли в България. Видяхте ли... светлината?"

Соколов кимна мрачно.

"Наблюдавахме я от самолета. Никога не съм виждал такова нещо."

В този момент един от партизаните извика от средата на поляната:

"Другарю командир! Елате да видите това!"

Всички се втурнаха към мястото. В тревата, полузаровена, лежеше метална кутия с размерите на малък куфар. Странна сплав, която не приличаше нито на стомана, нито на алуминий – имаше сребрист блясък, но с лек зеленикав оттенък. По повърхността ѝ се виждаха сложни гравирани символи и фигури, които не приличаха на никоя позната писменост.

Но най-впечатляващото беше, че кутията светеше. От нея се излъчваше мека, пулсираща синя светлина, която просветваше през тънки процепи по краищата ѝ.

"Не пипайте това!" нареди рязко Соколов. "Може да е немска клопка."

"Нямаше как да е немска," възрази Петър. "Ние видяхме как... пристигна."

Соколов извади от джоба си малък предавател – модерна съветска технология, радиостанция с директна връзка с Москва.

"Трябва да докладвам," каза той и се отдалечи няколко крачки.

Кошевой се наведе над странния предмет, внимавайки да не го докосва. Кутията продължаваше да пулсира, сякаш изпращаше някакво съобщение. Символите върху нея имаха хипнотичен ефект – колкото повече ги гледаше, толкова повече му се струваше, че почти разбира значението им.

"Командире!" приближи се отново Соколов, лицето му – бледо на синкавата светлина. "Получих заповеди от Москва. От самия... академик Курчатов."

Кошевой знаеше името – водещият съветски ядрен физик, чиято работа беше обвита в пълна секретност.

"Трябва да заровим обекта," продължи Соколов. "Дълбоко, на точно това място. Да отбележим локацията прецизно. След войната ще дойдат специалисти да го изследват."

"Но какво е това?" попита Кошевой.

Соколов погледна странната кутия и поклати глава.

"Не знам. Курчатов смята, че може да е... не от този свят."

Думите увиснаха във въздуха като мъгла. Партизаните и парашутистите се спогледаха – хора от различни националности, обединени от обща кауза, но сега изправени пред нещо, което никой не можеше да обясни.

"Ще изпълним заповедите," каза накрая Кошевой. "Но първо трябва да се отдалечим от това място. Утре призори имаме информация, че жандармерията планира голяма операция в района."

Зората на 8 септември 1944 г. донесе не само нова надежда, но и кръв. Информацията на партизаните се оказа точна – жандармерията и части на Вермахта предприеха мащабна операция за прочистване на планината.

Битката беше жестока. Противникът превъзхождаше многократно малкия отряд, но комбинираната сила на партизаните и съветските разузнавачи даде отпор. Соколов впечатли всички с хладнокръвието си – стрелба с немска прецизност и руска ярост.

Но цената беше висока. Към вечерта, когато последните изстрели заглъхнаха, от отряд "Червена звезда" бяха останали само петима бойци. Кошевой беше сериозно ранен в рамото, Петър – със счупен крак. Загубите бяха жестоки, но стратегическата цел беше постигната – те задържаха врага достатъчно дълго, за да може основните партизански сили да извършат планираните удари в близките градове.

Преди да напуснат района, те изпълниха заповедта – заровиха странната метална кутия дълбоко в земята на поляната, маркирайки мястото с особена система от камъни, която само посветените можеха да разчетат.

Само няколко дни по-късно, на 9 септември, властта в България се смени. Фашисткият режим падна, а страната се присъедини към антихитлеристката коалиция. В хаоса на революцията и последвалите събития, историята за странната светлина и кутията беше забравена от повечето. Но не и от тези, които бяха там.

Студена утрин, март 1947 година. Поляната изглеждаше различно – по-малка, по-обикновена без драматичната светлина на онази септемврийска нощ. Кошевой стоеше мълчаливо, наблюдавайки съветските учени в странните им защитни костюми, които приличаха на водолазни.

След войната той беше назначен за офицер в новосъздадените служби за сигурност, но никога не забрави нощта със странната светлина. Беше му наредено да доведе съветската експедиция до точното място и да осигури пълна секретност на операцията.

Експедицията се ръководеше от висок мъж с посивяла коса и живи, проницателни очи – професор Владимир Соломонович Левин, физик от затворения академичен град Арзамас-16. Соколов също беше там, вече с чин майор от НКВД, отговарящ за сигурността.

"Сигурен ли сте, че е точно тук?" попита Левин, гледайки към мястото, където учените копаеха методично.

"Абсолютно," отвърна Кошевой. "Направихме маркировката според протокола."

Точно в този момент един от копачите извика. Всички се приближиха. На дълбочина около два метра блещукаше познатата синя светлина – след почти три години под земята, странната кутия продължаваше да свети със същата интензивност.

Левин даде знак и двама учени внимателно извадиха обекта, поставяйки го в специален контейнер.

"Изключително," прошепна професорът. "Никаква батерия не би издържала толкова дълго с такава мощност. Това е... революционно."

Кошевой погледна Соколов, който наблюдаваше процедурата с непроницаемо изражение.

"Какво ще правите с нея?" попита тихо българският офицер.

"Ще бъде транспортирана в специална лаборатория," отвърна руснакът. "В Сибир има цели градове, които не съществуват на никоя карта, другарю Кошевой. Места, където науката работи за бъдещето на социализма."

"А ние?" Кошевой посочи към себе си и другите български свидетели – трима от оцелелите партизани от онази нощ.

Соколов се поколеба за момент, след това каза тихо:

"Ще получите заповеди да забравите всичко това. За ваше собствено добро."

Но заповедите се оказаха по-сурови от очакваното. В следващите месеци всички български свидетели бяха обвинени в "идеологическа диверсия" и "разпространение на суеверия, вредящи на научния мироглед". Един по един те бяха изпратени в психиатрични клиники, където диагнозата "шизофрения" и новите методи на лечение бързо заличиха спомените им... или поне способността им да говорят за тях публично.

Всички, освен един – Петър, бившият учител по физика, оцеля по чудо. След началото на промените през 1989 г., вече старец с треперещи ръце, той се опита да разкаже историята на един млад журналист. Запис от това интервю и до днес циркулира в тесни кръгове:

"Кутията светеше, момчето ми. Свети и сега, където и да се намира. И символите... не бяха букви, не бяха числа, а нещо... нещо, което можеш да разбереш, ако гледаш достатъчно дълго. Сякаш говорят директно на ума ти..."

Журналистът, разбира се, не публикува историята. Кой би повярвал на стар човек с диагноза шизофрения, разказващ за летящи светлини и кутии с извънземен произход?

Същата нощ, хиляди километри на изток, в таен бункер дълбоко под сибирските гори, един възрастен руски учен се взираше в екрана пред себе си. Кутията беше там, зад дебело оловно стъкло, все така светеща след десетилетия изследвания. Символите бяха разшифровани само частично, но достатъчно, за да разберат предупреждението.

"Идва времето," прошепна ученият на празната лаборатория. "Идва времето за завръщане."

На екрана пред него, сателитни данни показваха необичайна активност в горните слоеве на атмосферата. Светлини, подобни на онези от септември 1944 г., се приближаваха към Земята.

История, започнала в бурните дни преди 9 септември 1944 г., щеше да намери своята кулминация половин век по-късно. А светът дори не подозираше.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Невена Коканова посещавала пророчицата Ванга преди всяка нова роля.При една от визитите си при Ванга Невена станала свидетел на невероятна сцена

Невена Коканова (1938-2000) – жената, която с едно присвиване на очите и усмивка, криеща в себе си тъга, можеше да разкаже повече, отколкото хиляди страници текст. Една от най-големите актриси в българското кино, тя остава завинаги в сърцата на зрителите със своите магнетични роли, които понякога се оказват отражение на собствения ѝ живот.

Родена в семейство с благороднически корени – майка ѝ е с австрийска аристократична кръв, а баща ѝ е бивш царски офицер, Коканова е изправена пред сериозни предизвикателства още в началото на кариерата си. Потеклото почти ѝ коства възможността да се реализира в киното, но въпреки всичко тя успява да се наложи със своя талант.

 Големият ѝ пробив идва с ролята на Ирина в „Тютюн“ (1962), режисиран от Николай Корабов. Въпреки че тя напълно въплъщава духа на героинята, първоначално за ролята е избрана друга актриса. В крайна сметка обаче безспорните ѝ качества надделяват, проправяйки ѝ път към голямото кино.

Сюжетът на някои от филмите ѝ предсказва съдбата, а животът ѝ сам по себе си е като излязъл от сценарий – изпълнен с обрати, неизживени любови и предопределени срещи.

Още в началото на кариерата си Невена Коканова влиза в ролята на героиня, чийто живот по странен начин предвещава собствения ѝ. В „Спомен за близначката“, заснет през 70-те години, тя изиграва жена, която напуска града, за да се оттегли на село в самота. Героинята ѝ умира от рак на гърдата – трагичен завършек, който по ирония на съдбата сполетява и самата Коканова в реалния живот.

 Но може би най-известният пример за тази зловеща симбиоза между киното и живота е „Крадецът на праскови“ – филмът, който я превърна в легенда. Любовта между Лиза и сръбския военнопленник, изигран от Раде Маркович, остава невъзможна на екрана. В живота тя също остава само авантюра, която оставя дълбока следа. Коканова и Маркович изживяват роман и извън снимачната площадка, но заради обстоятелствата и личните им животи той никога не се превръща в истинска любовна история.

 „Отклонение“ (1967) е друг знаков филм за Невена Коканова. Историята за двама влюбени, които се срещат след години, но осъзнават, че времето е отнело възможността им да бъдат заедно, носи онази горчивина, която е присъствала и в личния живот на актрисата.Ако има нещо, което прави Невена Коканова още по-мистична личност, това е близкото ѝ приятелство с пророчицата Ванга. Двете не просто се познават – те споделят силна духовна връзка. Невена вярвала например, че цветята имат душа и че да откъснеш цвете е равносилно на отнемането на човешки живот – вярване, което напълно съвпадало с разбиранията на Ванга. 

При една от визитите си при Ванга Невена станала свидетел на невероятна сцена. Случило се малко след смъртта на Людмила Живкова на 21 юли 1981 г., за която е известно, че постоянно е ходила да се съветва с Баба Ванга. Невена заварила пророчицата ужасно разстроена от кончината на дъщерята на бившия Първи. Ясновидката отправила необичайна молба към гостенката си. Въпреки че не давала да се откъсне нито едно цвете, тя поискала актрисата да занесе цветя от градината на Рупите на гроба на Людмила Живкова.

И нещо повече – излязла в двора на къщата си и пред смаяната Коканова, въпреки че била незряща, откъснала единствено и само бели цветя. Не сбъркала нито веднъж. По какво шесто чувство се е водила и как ги е подбрала, остава абсолютна мистерия. Но знаела, че приживе Людмила много обичала белия цвят. „Онемях“, разказала Невена на своя близка за момента, в който видяла как Ванга подминава другите цветя, които не са бели.

 

Коканова често посещавала петричката пророчица, като всеки път, когато получавала нова роля или започвала работа по нов филм, отивала при нея, за да получи благословия. Ванга усещала съдбата ѝ, но никога не ѝ говорела директно за това, което предстои. Вместо да прави категорични предсказания, тя я напътствала с думи, които само една жена с дълбока душевност като Невена можела да разбере.

През 1979 г. актрисата преживява една от най-големите загуби в живота си – съпругът ѝ, режисьорът Любомир Шарланджиев, си отива от този свят. Въпреки болката Коканова намира сили да довърши последния му филм – „Трите смъртни гряха“, превръщайки се за пръв и последен път в режисьор.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Асен Агов уволнява тв легендата Любинка Нягулова

На 11 ноември една от легендарните личности на Българската национална телевизия Любинка Нягулова щеше да навърши 85 години. Тя си остава символ на професионализъм и етика в журналистиката.

Нягулова завършва специалност „Ориенталистика" в Софийския университет, но още от младежка възраст се увлича по медиите. Кариерата ѝ започва в радиото, след като печели конкурс за говорители, провеждан в четири тура. Скоро след това започва да се изявява и в телевизията, където бързо се утвърждава като едно от водещите лица и гласове на „По света и у нас“ през 70-те и 80-те години.

 

Нягулова е споделяла пред младите си колеги, че е отговорност на журналиста да предава информацията възможно най-вярно и с уважение към аудиторията. Като защитник на традиционния, точен подход в журналистиката тя обучава стотици млади журналисти на правоговор и на умението да предават новините с достойнство и обективност.

Докато други нейни колежки от златните години на „По света и у нас“ често бяха забърквани в любовни афери и разводи, Любинка успя да се опази от такива. Казваше, че не е получавала тонове романтични писма като Анахид Тачева, но имала своите сериозни почитатели, които се отнасяли с уважение.

В началото на 90-те години, когато настъпва политическият преход, Нягулова и други нейни колеги са уволнени от директора на БНТ Асен Агов, което е тежък удар за нея, но тя не се отказва.

„Започнах да работя с първите студенти и нямах успех, чудех се как да намеря начин, изживях жестока криза. Но я преодолях, курсът ми се казваше „Телевизионна реч“, потръгнаха нещата“, разказваше Нягулова, която по-късно основа своя школа и даваше уроци в дома си.

През следващите години продължава да работи, като преподава своите знания и опит на ново поколение журналисти.

 

В личен план Любинка Нягулова е позната като „Люси“ за приятелите и колегите си. Събира уважение и обич, които продължават дълго след като напуска телевизионния екран. Тя е гледала като свой собствен син бившия шеф на новините по Би Ти Ви Венелин Петков. Журналистът е сред възпитаниците на нейната частна школа по правоговор, през която са преминали мнозина от днешните екранни звезди. Покрай уроците обаче Петков се сближил с Нягулова и до последните ѝ дни поддържали контакт.

Легендарната говорителка си отиде от този свят през 2022 г./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Партизански отряд "Христо Ботев" получава заповед да унищожи предполагаем немски склад за оръжие,но се натъква на нещо неочаквано

Есенният вятър свири между буковите дървета, докато четирима партизани се изкачват по стръмния склон на Стара планина. 

Годината е 1944-та, началото на август. Съветската армия напредва стремително на Източния фронт след успешната операция „Багратион", а в България антифашисткото движение набира сила. Въпреки жестоките репресии от страна на правителството и полицията, партизанските отряди извършват все по-смели акции. Наскоро четите от отряд "Чавдар" успяват да превземат за кратко градчето Копривщица, а бойците от "Христо Ботев" взривяват железопътна линия край Мездра.

Чавдар върви начело на малката група. Тридесетгодишен, с лице, белязано от трудности и лишения. Преди войната е бил учител по история в малко селце край Троян, но след разгрома на работническите протести през 1940-та е принуден да премине в нелегалност. До него крачи Калина - двадесет и три годишна студентка по химия от Софийския университет, присъединила се към партизаните след като брат ѝ е застрелян при блокада на квартал "Ючбунар". Зад тях вървят Чапай и Иван - двама младежи, израснали заедно в бедняшкия квартал на Габрово, участвали в стачките в текстилната фабрика "Принц Кирил" през 1942-ра.

"Според информацията от явката, обектът трябва да е някъде тук," казва Чавдар, разгъвайки изтърканата карта. "Ятаците от село Шипково твърдят, че немците пазят нещо важно в района на Узана."

Командването на партизанския отряд "Христо Ботев" ги изпраща да проучат и унищожат предполагаем немски склад за оръжие. Информацията е оскъдна - само слухове от местни овчари за необичайна активност и тежки камиони, пътуващи нощем.

"Странно е," мръщи се Калина, оглеждайки околността. "Защо ще строят военен обект толкова навътре в планината? Транспортът е почти невъзможен."

"Може би точно затова," отговаря Чапай, опитен боец, участвал в акциите край Батошево по-рано същата година. "Искат да го скрият добре."

Падането на нощта ги заварва на малка поляна, заобиколена от вековни букове. В далечината забелязват необичайно изсечена просека и следи от тежки машини.

"Това е," шепне Иван, насочвайки стария си бинокъл. "Виждам охрана, но не колкото очаквах."

Чавдар изучава местността внимателно. След десетки акции срещу полицейски участъци и железопътни линии, той има усет за капани. Нещо не се връзва. Само двама пазачи пред нещо, което изглежда като обикновена пещера.

"Твърде лесно изглежда," казва той. "Хайде да изчакаме до призори."

На разсъмване планът е готов. Чапай и Иван ще елиминират тихо охраната, докато Чавдар и Калина ще проверят вътрешността на обекта. Пристъпват безшумно, възползвайки се от гъстата сутрешна мъгла, характерна за този район на Балкана.

Изненадата е пълна. Пазачите са обезвредени без изстрел, благодарение на умелите ръце на Чапай, който е овладял изкуството на безшумното елиминиране по време на сраженията край Априлци.

"Странно," отбелязва Иван, претърсвайки немския войник. "Това не са обикновени пехотинци. Виждаш ли нашивките им? Част са от 'Аненербе'."

Калина потръпва. Като студентка е чувала за тази организация - псевдонаучен институт на Хитлер, занимаващ се с окултни изследвания и експерименти.

Входът на пещерата е укрепен с модерна метална врата, добре замаскирана в скалната цепнатина. Вътре откриват не склад, а обширен тунел, водещ дълбоко в планинската утроба.

"Това е много по-голямо от склад за оръжие," прошепва Чавдар, докато групата навлиза предпазливо в осветения с електрически лампи коридор.

След около петстотин метра тесният проход се разширява в огромна подземна зала. Пред тях се открива невероятна гледка - модерна лаборатория, пълна с химическо оборудване, стъкленици и метални контейнери с предупредителни знаци.

"Боже мой," възкликва Калина, разпознавайки апаратурата. "Това е лаборатория за химически оръжия. Виждам контейнери за иприт и фосген. Работят върху нещо ново..."

Чавдар оглежда документите разпръснати по масите. Въпреки оскъдните си познания по немски, успява да разбере достатъчно.

"Това е част от проект 'Тотенмаске'. Експерименти с нови бойни отровни вещества," обяснява той. "Използват планинската изолация, за да тестват газове, които се активират в специфични атмосферни условия."

Докато Калина изучава формулите, другите претърсват лабораторията. Откриват малка спалня с четири легла и хранителни запаси.

"Учените трябва да са отишли до града за провизии," заключава Иван. "Но ще се върнат скоро."

Решението е бързо взето. Трябва да унищожат лабораторията и всички следи от експериментите. Това не е обикновен склад, а зловеща заплаха, която може да промени хода на войната.

Калина, с нейните познания по химия, разбира опасността. "Ако тези вещества се смесят, може да предизвикат верижна реакция и неконтролируемо разпространение на отровни газове."

"Трябва да взривим входа," решава Чавдар. "Да запечатаме всичко тук завинаги."

Използвайки експлозиви от собствения си арсенал и химикали от лабораторията, партизаните залагат сложна система от бомби около входа и в ключови точки вътре в тунела. Калина инструктира другите как да подредят експлозивите за максимален ефект.

"Това ще предизвика верижна реакция, която ще срути целия комплекс," обяснява тя, докато свързва детонаторите.

Точно когато приключват подготовката, чуват шум от приближаващи се автомобили. Немците се връщат.

"Нямаме много време," казва Чавдар. "Трябва да активираме детонаторите."

Те бързо проверяват експлозивите за последен път. Калина настройва закъснителя за десет минути - време, което смятат за достатъчно да се изтеглят през главния вход.

Но съдбата има други планове.

Когато четиримата партизани достигат половината път до изхода, чуват викове и изстрели отпред. Немски гласове отекват в тунела. Ученият екип се е върнал и е открил мъртвите пазачи.

"Блокирани сме," прошепва Иван, стискайки автомата си. "Не можем да минем през тях."

Часовникът тиктака. Осем минути до взрива.

"Има ли друг изход?" пита Чавдар, обръщайки се към Калина, която е изучавала схемите на лабораторията.

"Има вентилационна шахта в източната част," отговаря тя. "Но не съм сигурна дали е достатъчно широка за нас."

Те бързо се отправят към шахтата, но откриват, че е твърде тясна - само дете би могло да се промуши през нея.

Шест минути остават.

"Върнете се назад и деактивирайте бомбите," предлага Иван.

"Не можем," отговаря мрачно Калина. "Системата е необратима след активирането. Така я проектирах, за да не могат немците да я обезвредят."

Чавдар поглежда към своите другари. В очите им няма страх, само решителност.

"Знаехме рисковете, когато тръгнахме," казва той тихо. "Важното е, че ще спрем това зло."

Четири минути.

В този момент те чуват приближаващи се стъпки от дълбините на тунела. Немски учени и войници с фенерчета се приближават към тях.

"Поне ще вземем и тях със себе си," прошепва Чапай, зареждайки оръжието си.

Избухва кратка, но ожесточена престрелка. Иван е ранен в крака, Калина получава порязване на рамото от рикоширащ куршум. Немците се прикриват зад лабораторното оборудване.

Две минути.

"Слушайте ме," казва внезапно Чавдар. "Трябва да сме сигурни, че лабораторията ще бъде унищожена напълно. Ако частично се срути, някой ден могат да я открият отново."

Калина разбира мисълта му. "Резервоарите с химикали в главната лаборатория. Ако ги взривим директно..."

"Точно така," кимва Чавдар. "Една граната ще е достатъчна."

Една минута.

Те се поглеждат за последен път. Няма нужда от думи. Четиримата партизани, обединени от обща кауза, разбират, че това е края на техния път, но също така разбират значимостта на това, което правят.

"За България," прошепва Калина.

"За свободата," добавя Чавдар, докато изважда гранатата.

Последните им действия са решителни и точни. Чавдар хвърля гранатата към резервоарите с химикали, докато останалите осигуряват прикритие с огън срещу немците.

Взривът е оглушителен. Първо детонира гранатата, след което избухват химическите резервоари, а секунди по-късно се задействат заложените експлозиви по протежение на тунела.

Планината потреперва. Огромен облак прах и отломки изригва от входа на пещерата, последван от гръмотевичен трясък, който отеква между върховете на Балкана. Тонове скали се свличат, запечатвайки завинаги входа към подземния комплекс.

Месец по-късно, след 9 септември 1944 г., когато Отечественият фронт поема властта в България, в официалните доклади се споменава само за "унищожен вражески военен обект" в района на Стара планина. Детайлите остават неизвестни, а имената на четиримата герои никога не влизат в официалната история.

През 1945 г., докато Народният съд съди военнопрестъпниците и колаборационистите, някои политически фигури си приписват заслугите за множество антифашистки акции, включително и за мистериозния взрив в Балкана.

В мемоарите на местните партизански командири от отряд "Христо Ботев" се споменава само за "четирима другари, изпратени на специална мисия, от която не са се завърнали."

Десетилетия по-късно, документи от германските военни архиви, разсекретени дълго след войната, разкриват съществуването на секретен изследователски проект за химическо оръжие с кодово име "Тотенмаске" в района на българската Стара планина. Докладите описват "катастрофално унищожаване на обекта с всички служители и оборудване при неустановени обстоятелства."

Но истинската история за героичната саможертва на Чавдар, Калина, Чапай и Иван остава погребана дълбоко в сърцето на Балкана, където отровното наследство на войната е запечатано завинаги под тонове камък и пръст, а истината за техния подвиг - скрита в праха на историята.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Често ми казват, че имам усмивката на дядо, но неговата е уникална. Знаете ли кой е той?

Юри Кондратчик, изпълнителният директор на ВСС „Международен летище Хабаровск“, разказа за първи път на журналисти в Хабаровск за дядо си Юрий Алексеевич Гагарин.

На 12 април 2025 г., в деня на първия полет на човека в космоса, ИА „Хабаровски край днес“ публикува кратко интервю за хобито на първия космонавт, смяната на фамилията и авиацията като съдба.

– Можете ли да си спомните момента, в който сте разбрали, че дядо ви е бил първият човек полетял в космоса?Никога не е имало такъв момент. Като пораснеш, започваш постепенно да научаваш кои са роднините ти. Когато ходех на гости на баба в Звездното градче, винаги гледах на стената голям портрет на мъж в скафандър. Би било странно да не знам кой е това. Кръстен съм между другото на дядо ми.

– А какво са ти казали роднините за дядо ти, може би има някакви семейни легенди?

За мама и баба Юри Алексеевич винаги е бил първо баща на семейството. За него семейството заедно с професията винаги е било на първо място. Къщата им никога не е била празна. Винаги са имали гости, когато той си е бил вкъщи. Това със сигурност са били редки моменти заради службата му, но той ги е ценял особено много.

Юри Гагарин, както и всички членове на първия отряд космонавти е получил апартамент в Звездното градче.

Дядо е бил много чувствителен човек. Още в осъзната възраст за мен беше интересно да разбера, че Юрий Алексеевич е бил голям фен на водните ски. Но се е интересувал от почти всички спортове: тенис, хокей, волейбол. Много е обичал природата, животните. Баба ми разказваше как един ден той и леля ми са влачили патици. Плували са в банята.

– А истина ли е, че Юрий Гагарин се интересувал от нумизматиката?

Да, събираше монети. Получих колекцията му. Отне ми много време да я попълня. Като дете много обичах да мисля за кубински, мексикански, перуански монети, които няма никъде другаде тук. Носил ги е със себе си връщайки се от множеството пътувания, които е имал. Колекцията остана в Москва.

– Как мислите, може ли дядо ви да се нарече символ на Съветския съюз?

Наскоро прочетох интересна статия. Това е поглед към първия полет на човека в космоса от съвременната култура. Юрий Гагарин е наричан първата съветска поп звезда там – „знаменитост“. Всъщност той се възприема от повечето като един от ключовите национални герои на страната ни. Тук не само изигра роля подвигът, който извършва заедно с първия отряд космонавти и конструктори, начело със Сергей Павлович Корольов, но и личността му и харизмата му спомогнаха за формирането на образа, останал в историята на страната.

– Малко скромен въпрос, а защо не си сменихте фамилията на Гагарин?

Признавам си, когато беше време да си взема паспорт, имах такива мисли. Но реших да не го правя. Мислех си, че при среща, когато те помолят да се представиш, ще е твърде много да се наречеш Юрий Гагарин! Затова се оказва, че първо ще ме познаят като човек, специалист, а после ще разберат, роднина на какъв прекрасен човек съм.

– Имали ли сте копнеж за небето, за летене в ученическите години? Все пак мнозина са мечтали тогава да станат космонавти?

Знаеш ли, аз съм по-земен човек. Когато бях дете, исках да стана лекар. Баща ми е лекар, и двете баби имат медицинско образование. Но в крайна сметка избрах друг път в живота – най-вече следвах стъпките на майка си. Тя ми е преподавател в Икономическата академия имени Плеханова.

Завърших Икономика. Но съдбата така се обърна, че все пак бях по-близо до авиацията. В Москва работех за КОМАКС Мениджмънт Компани ООД (Управляваща компания на международното летище Хабаровск), получих покана от председателя на Управителния съвет Константин Басюк, когато работеше по проекта за развитие на летище Хабаровск, да оглави дъщерното предприятие. Семейството ми живее тук в Хабаровск, а с жена ми отглеждаме тригодишния ни син.

– Казват ли ти, че имаш „гагаринова“ усмивка, че с дядо ти много си приличате?

Да, доста често. Но се обзалагам, че усмивката му е уникална.

Материал и снимка на ИА „Хабаровски край днес“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Откриха мъртва изчезналата Магдалена Русева

Тялото на издирвано от 26 април 18-годишно момиче от Хасково е открито днес в изоставена къща в града.

Магдалена Русева изчезна в събота сутринта и беше обявена за издирване, съобщава Нова телевизия.

По случая е задържан 17-годишен младеж, с когото момичето е било видяно за последно. Разследването е по подозрение за убийство.

При първоначалното издирване полицията откри мобилния ѝ телефон, като тогава не бяха намерени доказателства за отвличане.

След приключване на огледа, около 18 часа, тялото беше транспортирано за аутопсия.

ВИЖТЕ ОЩЕ:Убийството на Криси от Сотиря възкреси кошмар отпреди 19 години

Източник:haskovolive

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ