Септември, 1944 година. Балканите тръпнат в очакване.
Войната навлиза в заключителната си фаза, а в планините на България партизанските отряди готвят последния удар срещу фашистката власт. Въздухът е наситен с електричество – не само от наближаващата буря, но и от усещането, че историята е на път да се преобърне.
Мрачни облаци обгръщаха билото на Стара планина, където отрядът "Червена звезда" беше устроил временен лагер. Командир Кошевой – висок мъж с белег, пресичащ лявата му буза – стоеше на пост, взирайки се в тъмното небе. Съобщението от Москва беше кратко: очаквайте парашутисти, съветски разузнавачи с важна информация за предстоящото настъпление.
Кошевой погледна часовника си – стар, надраскан "Молния", подарък от съветски офицер още преди началото на войната. Наближаваше полунощ. Духаше студен вятър, носещ аромат на бор и мокра пръст.
"Другарю командир," прошепна Стефан, млад партизанин с окъсана куртка, "мислите ли, че ще дойдат в такова време?"
Кошевой не отговори веднага. Погледна мрачното небе и присви очи.
"Съветските другари не се спират пред нищо, когато става въпрос за победата над фаши..."
Думите му замръзнаха, когато внезапно нощта се озари от странна, пулсираща светлина. Първоначално малка, колкото звезда, тя бързо нарастваше, движейки се с невероятна скорост.
"Това е самолетът от СССР!" извика възбудено Стефан.
Но Кошевой беше виждал достатъчно самолети през последните години – "Яковлеви", "Илюшини", дори трофейни немски "Месершмити". Това не приличаше на нищо познато. Никакъв звук на двигател, никакви характерни навигационни светлини. Само ослепителен, студен блясък, който сякаш пулсираше с неземен ритъм.
"Не е самолет," промълви той, усещайки как по гърба му полазват тръпки. "Твърде бързо се движи. Твърде... невъзможно."
Светлината внезапно промени посоката си – рязко, под ъгъл, който никоя позната летателна машина не би могла да постигне без да се разпадне. След това започна да се спуска към близката поляна – широко, открито пространство, където партизаните очакваха съветските парашутисти да се приземят.
"Всички след мен!" извика Кошевой, грабвайки автомата си "ППШ". "Бързо, но внимателно!"
Дванадесет партизани се спуснаха по склона, следвайки командира си. Тичаха приведени между вековните дървета, прескачайки паднали стволове и камъни. Странната светлина вече беше кацнала на поляната, пулсирайки по-бавно, по-спокойно, сякаш дишаше.
Точно когато наближиха края на гората, откъм изток долетя познат звук – дълбокото бучене на съветски транспортен самолет Ли-2. Кошевой спря отряда с вдигната ръка.
"Ето ги и нашите," прошепна Петър, бивш учител по физика, сега свързочник в отряда. "Но какво е онова нещо на поляната?"
Преди някой да отговори, от самолета започнаха да се спускат тъмни силуети – парашутисти, чиито куполи се разтваряха в нощното небе като гигантски бели цветя.
В същото време, странната светлина на поляната внезапно избледня и изчезна, оставяйки след себе си нещо, което проблясваше меко в тревата.
"Напред," нареди Кошевой. "Трябва да посрещнем другарите и да видим какво... остана там."
Отрядът излезе на поляната точно когато първите парашутисти се приземиха. Бяха четирима мъже в тъмни комбинезони, с автомати "ППШ" и специални раници. Водеше ги висок капитан с квадратно лице и стоманени очи – представи се като Соколов.
"Другарю Кошевой?" попита той с лек акцент.
"Да, аз съм," отвърна командирът. "Добре дошли в България. Видяхте ли... светлината?"
Соколов кимна мрачно.
"Наблюдавахме я от самолета. Никога не съм виждал такова нещо."
В този момент един от партизаните извика от средата на поляната:
"Другарю командир! Елате да видите това!"
Всички се втурнаха към мястото. В тревата, полузаровена, лежеше метална кутия с размерите на малък куфар. Странна сплав, която не приличаше нито на стомана, нито на алуминий – имаше сребрист блясък, но с лек зеленикав оттенък. По повърхността ѝ се виждаха сложни гравирани символи и фигури, които не приличаха на никоя позната писменост.
Но най-впечатляващото беше, че кутията светеше. От нея се излъчваше мека, пулсираща синя светлина, която просветваше през тънки процепи по краищата ѝ.
"Не пипайте това!" нареди рязко Соколов. "Може да е немска клопка."
"Нямаше как да е немска," възрази Петър. "Ние видяхме как... пристигна."
Соколов извади от джоба си малък предавател – модерна съветска технология, радиостанция с директна връзка с Москва.
"Трябва да докладвам," каза той и се отдалечи няколко крачки.
Кошевой се наведе над странния предмет, внимавайки да не го докосва. Кутията продължаваше да пулсира, сякаш изпращаше някакво съобщение. Символите върху нея имаха хипнотичен ефект – колкото повече ги гледаше, толкова повече му се струваше, че почти разбира значението им.
"Командире!" приближи се отново Соколов, лицето му – бледо на синкавата светлина. "Получих заповеди от Москва. От самия... академик Курчатов."
Кошевой знаеше името – водещият съветски ядрен физик, чиято работа беше обвита в пълна секретност.
"Трябва да заровим обекта," продължи Соколов. "Дълбоко, на точно това място. Да отбележим локацията прецизно. След войната ще дойдат специалисти да го изследват."
"Но какво е това?" попита Кошевой.
Соколов погледна странната кутия и поклати глава.
"Не знам. Курчатов смята, че може да е... не от този свят."
Думите увиснаха във въздуха като мъгла. Партизаните и парашутистите се спогледаха – хора от различни националности, обединени от обща кауза, но сега изправени пред нещо, което никой не можеше да обясни.
"Ще изпълним заповедите," каза накрая Кошевой. "Но първо трябва да се отдалечим от това място. Утре призори имаме информация, че жандармерията планира голяма операция в района."
Зората на 8 септември 1944 г. донесе не само нова надежда, но и кръв. Информацията на партизаните се оказа точна – жандармерията и части на Вермахта предприеха мащабна операция за прочистване на планината.
Битката беше жестока. Противникът превъзхождаше многократно малкия отряд, но комбинираната сила на партизаните и съветските разузнавачи даде отпор. Соколов впечатли всички с хладнокръвието си – стрелба с немска прецизност и руска ярост.
Но цената беше висока. Към вечерта, когато последните изстрели заглъхнаха, от отряд "Червена звезда" бяха останали само петима бойци. Кошевой беше сериозно ранен в рамото, Петър – със счупен крак. Загубите бяха жестоки, но стратегическата цел беше постигната – те задържаха врага достатъчно дълго, за да може основните партизански сили да извършат планираните удари в близките градове.
Преди да напуснат района, те изпълниха заповедта – заровиха странната метална кутия дълбоко в земята на поляната, маркирайки мястото с особена система от камъни, която само посветените можеха да разчетат.
Само няколко дни по-късно, на 9 септември, властта в България се смени. Фашисткият режим падна, а страната се присъедини към антихитлеристката коалиция. В хаоса на революцията и последвалите събития, историята за странната светлина и кутията беше забравена от повечето. Но не и от тези, които бяха там.
Студена утрин, март 1947 година. Поляната изглеждаше различно – по-малка, по-обикновена без драматичната светлина на онази септемврийска нощ. Кошевой стоеше мълчаливо, наблюдавайки съветските учени в странните им защитни костюми, които приличаха на водолазни.
След войната той беше назначен за офицер в новосъздадените служби за сигурност, но никога не забрави нощта със странната светлина. Беше му наредено да доведе съветската експедиция до точното място и да осигури пълна секретност на операцията.
Експедицията се ръководеше от висок мъж с посивяла коса и живи, проницателни очи – професор Владимир Соломонович Левин, физик от затворения академичен град Арзамас-16. Соколов също беше там, вече с чин майор от НКВД, отговарящ за сигурността.
"Сигурен ли сте, че е точно тук?" попита Левин, гледайки към мястото, където учените копаеха методично.
"Абсолютно," отвърна Кошевой. "Направихме маркировката според протокола."
Точно в този момент един от копачите извика. Всички се приближиха. На дълбочина около два метра блещукаше познатата синя светлина – след почти три години под земята, странната кутия продължаваше да свети със същата интензивност.
Левин даде знак и двама учени внимателно извадиха обекта, поставяйки го в специален контейнер.
"Изключително," прошепна професорът. "Никаква батерия не би издържала толкова дълго с такава мощност. Това е... революционно."
Кошевой погледна Соколов, който наблюдаваше процедурата с непроницаемо изражение.
"Какво ще правите с нея?" попита тихо българският офицер.
"Ще бъде транспортирана в специална лаборатория," отвърна руснакът. "В Сибир има цели градове, които не съществуват на никоя карта, другарю Кошевой. Места, където науката работи за бъдещето на социализма."
"А ние?" Кошевой посочи към себе си и другите български свидетели – трима от оцелелите партизани от онази нощ.
Соколов се поколеба за момент, след това каза тихо:
"Ще получите заповеди да забравите всичко това. За ваше собствено добро."
Но заповедите се оказаха по-сурови от очакваното. В следващите месеци всички български свидетели бяха обвинени в "идеологическа диверсия" и "разпространение на суеверия, вредящи на научния мироглед". Един по един те бяха изпратени в психиатрични клиники, където диагнозата "шизофрения" и новите методи на лечение бързо заличиха спомените им... или поне способността им да говорят за тях публично.
Всички, освен един – Петър, бившият учител по физика, оцеля по чудо. След началото на промените през 1989 г., вече старец с треперещи ръце, той се опита да разкаже историята на един млад журналист. Запис от това интервю и до днес циркулира в тесни кръгове:
"Кутията светеше, момчето ми. Свети и сега, където и да се намира. И символите... не бяха букви, не бяха числа, а нещо... нещо, което можеш да разбереш, ако гледаш достатъчно дълго. Сякаш говорят директно на ума ти..."
Журналистът, разбира се, не публикува историята. Кой би повярвал на стар човек с диагноза шизофрения, разказващ за летящи светлини и кутии с извънземен произход?
Същата нощ, хиляди километри на изток, в таен бункер дълбоко под сибирските гори, един възрастен руски учен се взираше в екрана пред себе си. Кутията беше там, зад дебело оловно стъкло, все така светеща след десетилетия изследвания. Символите бяха разшифровани само частично, но достатъчно, за да разберат предупреждението.
"Идва времето," прошепна ученият на празната лаборатория. "Идва времето за завръщане."
На екрана пред него, сателитни данни показваха необичайна активност в горните слоеве на атмосферата. Светлини, подобни на онези от септември 1944 г., се приближаваха към Земята.
История, започнала в бурните дни преди 9 септември 1944 г., щеше да намери своята кулминация половин век по-късно. А светът дори не подозираше.
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук