8 неща от детството през 80-те и 90-те, които днес са незаконни

Когато си роден в края на осемдесетте или началото на деветдесетте, помниш неща от ранните си години, които вече не се случват на децата в свестни семейства.

Епохите се менят и понякога всичко изглежда, сякаш изпадаш от някаква паралелна действителност, случила се преди има-няма 30 години, за която никой не говори по една или друга причина.

И все пак ние бяхме там, играехме волейбол на улицата, където моторно превозно средство минаваше веднъж на 15 минути с шофьор, търпеливо изчакващ да отместим мрежата, за да продължи по пътя си.Возехме се в колички за дърва и въглища, бутани от смущаващо ухилен приятел по тротоара, а някои от нас общуваха отблизо с почти екзотични животни, които после биваха убивани по особено жесток и показен начин малко преди Коледа…

Ето 8 неща от нашето детство, които сега често звучат, меко казано, смущаващо:Излизане от къщи без телефон, цел и придружител

Понякога и без предупреждение.

ПРОСТО СТАВАШ СУТРИН ПРЕЗ ЛЯТОТО И ОТИВАШ ДА ИГРАЕШ СЪС СЪСЕДЧЕТО НЯКЪДЕ ТАМ – НАВЪН.

За целта първо се проверява дали човекът си е вкъщи посредством звънене на входната му врата и любезен разговор с баба му, която винаги е сигурна, че именно ТИ ще научиш внучето ? на наркотици и лоши неща в този живот, нищо че си в четвърти клас и за наркотици и лоши неща си чувал само от баба си.

Евентуално хвърляш дребни на вид камъни по прозорец, ако другарчето живее в ниското и стаята му е разпознаваема отвън.

Не го ли завариш у дома, тръгваш да го издирваш из квартала. Друг начин за среща няма. По някое време неочаквано се стъмва и в най-добрия случай близък роднина ти крещи с всичка сила от балкона да се прибираш да ядеш ВЕДНАГА, „защото иначе не знам“, а в най-лошия те търси да те бие.

Ползване на прашки, фунийки, бой с пръчки, кеч

Значи, във фунийките по-отворените слагаха иглички. Става дума за хартиени фунийки, които се изстрелват през метална тръба чрез духане срещу даден обект. Идеята е уж да стреляш по неодушевени предмети и статични мишени, но масово дечицата на 90-те таргетираха дребни животни, защо не и досадни лели.

Хулиганчета.

За да се запази вселенският баланс, се намираха и добри деца, които да стрелят по тях в съпричастност с дребните животни. Без иглички. Нали сме добри…

В този ред на мисли веднъж с братовчедките и компания решихме да играем на „замерванка с павета“. Не знам на кого му хрумна тази брилянтна идея. Наредихме се в две колони по един и почнахме.

Представител на нашия лагер уцели по-малката с паве в главата някъде на петнайсетата секунда от старта. Всичко стана в кръв и рев. Позашемети се, но оцеля. Още има белег.

Това – отделно от кеча и „задушаващите тръшвания“, които се практикуваха на дневна база за купона. По едно време пуснаха дори миришещи листчета с кечисти, помня… Култ!

Катерене по дървета и други височини

Прескачаш разни огради из квартала по цял ден, навлизаш в чужди територии и се катериш по дървета, за да ядеш неузрели плодове, от които после те боли коремът, или просто за да наблюдаваш какво се случва там долу с простосмъртните, без никой да те вижда. Важно е да си във високото.

Веднъж, докато баща ми си работеше нещо из двора, пред нас паркира патрулка и от нея излязоха чичковци, които съобщиха, че взимат брат ми в районното, защото е хванат да се катери по строителния кран до болницата над нас заедно със съседското момче Миленчо. Беше някъде пети клас. Отиде да дава обяснения.

Детски (физически) труд

Друг спомен: събирахме охлюви за пари. Просто наблизо едни хора в един склад изкупваха охлюви и ние им ги събирахме и им ги носехме. Една част, де. Една малка част.

НА ПО-КЪСЕН ЕТАП ОСЪЗНАХ, ЧЕ ГИ УБИВАТ НЯКЪДЕ ТАМ ПО ВЕРИГАТА, И МИ СТАНА ТЪПО. НО СИ БЕШЕ РАБОТА. КАТО ЗА ГОЛЕМИ.

В тази връзка се сещам как веднъж твърде ексцентричната ни преподавателка по изобразително изкуство, светла ? памет на жената, в 6 клас ме изпрати до болницата в съседство на училището да проуча работното време на гинеколог Еди-кой си. Снаха ? чакаше дете. Беше голямо вълнение, в което всички ученици, щем не щем, бяхме въвлечени. Други деца ходеха да ? купуват разни неща от магазина примерно. При нужда. Ей така – между другото, по време на час…

Ядене на каквото ти даде съседката

Или как баба ти понякога пържи картофи в тава, пълна със свинска мас. И пак си си кльощаво дете. Да не е по-лошо от буритото „на мола“? Питам.

Ако живееш или прекарваш летата си в населени места с къщи и градини, то ядеш всичко, което хората са си посадили. Понякога дори да не е за ядене. А и все някой ще те нахрани с нещо. Обикновено с филия с лютеница или с мед и масло. Оферта отвсякъде.

На мен дядо ми беше най-добрият сладкар в Искърското дефиле. Може би и на планетата. Непрекъснато идваха хора да поръчват торти вкъщи, а в работилницата му имаше едно канче с течен шоколад, вечно пълно, от което тайно кусах всеки ден по няколко пъти. Водех при възможност и избрани приятели, особено ако исках да ги впечатля или спечеля на своя страна за определена кауза. Работеше. Вече сладко не ям.

Строене на съоръжения, работене с машини, майсторене на неща

Вкъщи, помня, имахме един пирограф. И въпреки че изобразителното изкуство така и не ми се удаде в тоя живот, обичах да горя дърво с тази машинка и да си правя разни артове за спорта. Бях леко пироман дете. Огън да има.

Пирографът е уред, който се включва в контакта, за да се нагрее една метална пластина до червено, след което започваш да дълбаеш с нея в дърво с цел правене на изкуство. Разбира се, винаги можеш да си изгориш главата от несъобразителност или твърде много вдъхновение.

Иначе по едно време баба ми и дядо ми, с които споделяхме един дом, гледаха зайци. В един момент, разбира се, ги убиваха и от тях оставаха само опашките. С братовчед ми веднъж ги събрахме и погребахме малките пухкави топчета козина около къщата.

ЦЕЛИЯТ ДВОР БЕШЕ В КРЪСТОВЕ ОТ ДЪСКИ, КОИТО САМИ ЗАКОВАВАХМЕ С ПИРОНИ.

Помня как майка ми се прибра от работа и откачи. Помня го ясно.

Возене в кола без столче, въздушни възглавници и други обезопасяващи приспособления

В бяла лада комби човек се вози, стига да успее да затвори вратата. От петия опит. Няма 56 хиляди протекции и системи за сигурно придвижване на деца, но то и трафик няма толкова по улиците.

Скоростите са ниски, а до морето се пътува 8 часа с кола, ако си от Западна България, като се спира по няколко пъти да се яде на капака или да се повръща (тогава – по-често) заради острата миризма на бензин в автомобила и заради завоите. Все пак не си на магистрала. А и децата си повръщат на общо основание, да не забравяме това.

Управляване на немоторни превозни средства без каска и предпазители

Учиш се да караш колело в двора на училището, което все още не посещаваш, и веднага се забиваш в огромен храст, който, разбира се, се оказва шипка или коприва и те прави червен, ранен, подут и ревящ за секунди.

Спускаш се с найлон по улиците, с шейна – ако баща ти има пари за такава и/или на него също му се спуска с шейна.

Помня как в по-горните класове с приятелки редовно се влюбвахме в скейтъри.

Заради едно момче със скейт за първи и последен път влязох в погото на един концерт някъде на „Пиротска“. Големи бяхме вече, в първите класове на гимназията. Изгубих си обувката, след като паднах в мелето. Вдигнаха ме и ме и ме изкараха. Той дори не забеляза.

Ами, така беше. Много други неща също се случиха. Като компреси и разтривки с ракия например при лека настинка. Или пък да вземеш дъвка от земята… Не беше изключено. Пълен скандал.

И все пак станахме хора някак. Каквото и да значи това. Понякога не значи нещо особено, друг път е УАУ. Всичко е в първите седем години, казват…

Източник:goguide.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

АЕЦ „Козлодуй“ Изграждане на първата атомна електроцентрала в цяла Югоизточна Европа в уникални снимки

Историята на АЕЦ “Козлодуй” започва още през 1961 г., когато от наша страна започва проучването и проектирането на първата атомна електроцентрала в цяла Югоизточна Европа.

На 19 август 1965 г. Политбюро на ЦК на БКП взима решение за искане помощ от СССР за проектиране и строителство на атомна електроцентрала

На 15 юли 1966 г. се подписва спогодбата за сътрудничество между НРБ и СССР за изграждането на атомна електроцентрала. Площадката на строежа е избрана до р. Дунав, в близост до тогавашното село Козлодуй. Проектът е съвместен българо-съветски, но основна част от оборудването и съоръженията са доставени от Съветския съюз и ГДР, ЧССР, УНР.

На 14 октомври 1969 г. е направена първата копка. През следващата година започват широкомащабни строителни дейности по изграждането на съоръжението. В неговото изграждане участват над сто хиляди строители и монтажници. На площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се оказват революционни в световната практика при строителството на атомни електроцентрали.

На 6 април 1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ “Козлодуй”, в който се помещават реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. След две години усърдна работа по изграждането му, от Съветския съюз е докаран и по-късно поставен и първият реактор.

На 11 юни 1974 г. е заредена първата касета в активната зона на реактора. Първата верижна реакция е осъществена на 30 юни същата година. На 24 юли 1974 г. България става първата страна в Югоизточна Европа и 11-та в света, в която е изградена атомна електроцентрала, след като първият генератор на АЕЦ „Козлодуй” е включен в паралел с националната енергийна система.

На 4 септември 1974 г. първият партиен и държавен ръководител Тодор Живков открива централата.

На 25 октомври 1974 г. централата за първи път заработва на пълна мощност от 440 MW.

Изграждането и въвеждането в експлоатация на ядрените мощности на българската атомна електроцентрала се осъществява на три етапа. Първият етап е от 1970 до 1975 г. През този период се пускат първи (1974 г.) и втори (1975 г.) блок. Така още с отварянето на първия блок е обявено официалното откриване на АЕЦ “Козлодуй”. Двата блока са оборудвани с водо-водни реактори ВВЕР-440, модел В-230.

Вторият етап обхваща 1973-1982 г. Тогава успоредно с безпогрешната работа на първи и втори блок започва планирането, изграждането и се осъществява пускането на 3 и 4 блок.

През 1980 г. се открива третият, а две години по-късно и четвъртият блок на централата. Двата са обзаведени с водо-водни реактории ВВЕР-440, но от един по-усъвършенстван модел В-230 с трикратна резервираност на системите за безопасност.

Последният етап е от 1980 г. и приключва през 1991 г. Тогава се изграждат и пускат в експлоатация 5 и 6 блок на централата. Те са оборудвани с най-модерните за времето си реактори ВВЕР-1000, модел В-320 с херметична защитна обвивка, както и трикратна резервираност на системите за безопасност.

С 6-те реактора България става член на клуба на атомните държави, притежаващи високотехнологичен процес за генериране на електрическа енергия.

По време на т.нар. зрял социализъм у нас, цената на тока поскъпва през няколко петилетки, както следва: От 1970 до 1979 г. цената на тока е била закована на 0,022 лв. за киловатчас дневна и 0,010 лв. – нощна. Тарифата остава непроменена цели 9 години. С 1 ст. се вдига дневната през 1980 г. и така си остава 5 г., а нощната се вдига плавно, за да достигне 0,015 лв./кВтч/ към 1988 год. Към 1988 г. дневната тарифа е вече 0,025 лв./кВтч/.

Трябва да се отбележи, че цената на тока тогава се дотира от държавата (за част от населените места по пограничните райони ел.енергията е безплатна), няма допълнителни ставки като такса пренос, зелена енергия, ДДС и др., а поради изключително енергоемката ни икономика и износа на ток, края на 80-те са белязани и от режим на тока.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Топ 10 на свалячите през времето на СОЦА в НРБ

Ако някой ви каже, че по времето на социализма не е имало свалячи и че те са чуждестранна измишльотина, не му вярвайте. Имаше, и още как. Да видим тези герои на социалистическия труд, подредени в класацията ни Топ 10:

1. Баш-майсторът 

Ето го Човекът от народа, труженикът, Сей, земеделецо, но и Хей, другарю, ти какво решил си с чука. Този класически български мъжкар върви в комплект с тен „на потник”, цигара зад ухото и дъх на чеснов афродизиак. В предприемчивия си вариант заработва на частно, къта пачки под дюшека и веднъж годишно отива да си поживее царски на морето. Липсата на обноски и незнаенето на чужди езици не го смущават ни най-малко, важното е да може да отведе някоя Ингрид в Бар-вариетето и да я почерпи с порция луканка (а после и с бахур, хо-хо).

Развитие на типажа: Това е традиционният български сваляч. Здраво стъпил на земята, с непоклатимо самочувствие и ненакърнимо либидо, той се тупа по косматите гърди и крещи „Булгар, булгааар!”. В днешно време той успява във всичко, с което се захване, воден от максимата „Който играй – пичели”. И ако няма кой да го оцени в чужбина и да му каже „Конграчулейшънс!”, винаги може да стане ВИП в някое родно риалити.

2. Гларусът

Друг легендарен персонаж, от когото е тръгнал митът за българското гостоприемство. Той е живата реклама на черноморските ни курорти, мил спомен за хиляди чужденки на и над средна възраст от времената, когато All inclusive означаваше просто „всичко вътре”. Добре сложен, добре изпечен (но и пьекан), с прилепнали (по възможност вносни) бански и с екзистенц-минимум от свалячески реплики на няколко езика, той самоотвержено защитава честта на родината с надеждата някоя Ингрид да си падне дотолкова, че да го ожени за себе си и да го отведе далече, далече. Зимната му разновидност е ски-учителят.

Развитие на типажа: Откак мъжете вече могат да излизат в чужбина не само по полов път, ятото на гларусите пооредя. Останаха предимно аматьорите, които си въобразяват, че като заговорят българка на немски, й правят комплимент. Някои неща като силен тен, мек говор и перчене по плажа са си почти същите, но гларусите вече не са онези калени и минали през всичко воини. Чехкините вече си бръснат краката, все пак.

3. Тарикатът

Баш-майстор в ърбън вариант. Освен на космата гръд, той вече разчита и на „Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?”. В арсенала му влизат още лафчета като „готено”, цигари Кент, бонбонки Тик-так и еветуално познанство с Франк Лойд Райт. Тарикатът обикновено е софистициран използвач, той получава с лекота това, което иска – от скута на някоя свенлива другарка до спестяванията й. Около него витае някакъв полъх на „вносно”, който го прави неустоим.

Развитие на типажа: Понастоящем е на изчезване. Уви, жените вече далеч не са толкова романтични и надали някоя би се вързала на онова за „страшните очи”. В епохата на Златките тарикатът няма какво да предложи, а ако става дума за бабоебци-жигола под прикритие – там нещата са си ясни и без тарикатлъци.

4. Международният шофьор/морякът

Децата на тираджиите бяха най-популярни в училище, спор няма. Това бяха онези нафукани копеленца, които споделяха дъвките си Вриглеу’с и порно-списанията си само с избрани. Бащите им, съответно, също бяха много вървежни. При тях полъхът на „вносно” е достатъчно силен, за да отклони вниманието от евентуалните башмайсторски проявления. Така де, друго си е да знаеш, че в Барселона сервират Кока-колата с лед и лимон, много преди в Шератон да се сетят да правят същото. И да се оригнеш след това, няма значение.

Развитие на типажа: Още едни, на които акциите им спаднаха. Добри заплати, вярно, но на кой вече му дреме за полъха на „вносно”? Предпочитани са за съпрузи от свободолюбиви дами с вкус към дебитните карти.

5. Чужденецът

Най-вносният от вносните, принцът на бял западен кон, властелинът на цигарите Кент и бонбонките Тик-так. Чужденецът е съкровеният блян на всяка възпитаничка на Английската, олицетворение на мечтата за по-добър живот. Няма значение дали е млад или стар, красив или грозен, важното е да е неженен или поне склонен на развод и замъкът му да е някъде отвъд Желязната завеса.

Развитие на типажа: Чужденците са класика и винаги ще се котират, макар че колкото повече ги опознаваме, толкова повече ги демитологизираме. Така де, що за принц е тоя, който иска да зареже чужбината, да си купи къща в Сусурлево и да се пресели там? Освен това изискват овладяването на поне един чужд език, което е излишно усилие, при положение, че можеш да имаш лъскав живот и тук – ей го Пайнер къде е.

6. Културният деец

Културният деец обикновено е ВИТИЗ-чийски продукт, който смуче меланхолично Рикадона в някой Клуб на културните дейци и бройка ученички от елитни гимназии. Той е Човек На Изкуството и всички наоколо трябва да го разберат – рецитиране на Ибсен на висок глас след третото питие е добър вариант. Бохемският му чар (завиждачите му викат „алкохолизъм”) с лекота покорява всички „по-така” мацки – от гореспоменатите ученички до начинаещите актриси.

Развитие на типажа: Културният деец е на изчезване не само като сваляч, ами и въобще. Може би все още има отломки, смучещи меланхолично Рикадона (или каквото там пият днес културните дейци), но как, за бога, да сваляш ученички, които смятат, че Кнут Хамсун е един от шефовете на Виваком?

7. Директорът

Той е бащицата, в него са и ножът, и хлябът. Директорът не сваля, на него му се натискат. Ако все пак му се наложи, е кратък и делови – „Михайлова, явете се при мен!”. В неговата уста обръщението „колежке” звучи като “say fuck me” при Боби Перу, а оръжията му се наричат „специализации”, „командировки” и „премиални”. Ако му се опънеш – лошо, но пък на кой ли би му минало през ум да му се опъва.

Развитие на типажа: Директорът (днес по-популярен като Шефът) е непреходен типаж, както е непреходна играта на власт и произтичащият от това секс. Разликата е, че сега отношенията са по-изчистени и ясни, което спестява на шефа излишното кокетничене от рода на „Ох, ама другарю директор, ама какво правите сега, ама недейте, моля ви се, ох!”

8. Партийният секретар

Подобен на Директора, но по-зловещ заради политическата си окраска и евентуалните последици, ако му се опънеш. Тук сексът е идеологизиран (ако бях партиен секретар, сигурно щях да казвам неща като „миришете ми на морално разложение, другарко”, перверзно е). В повечето случаи е комплексирана мижитурка, злоупотребяваща с власт и положение, така че не си струва да си хабим повече времето с него.Развитие на типажа: Слава богу, този вече е в музея. Или не съвсем?

9. Червеният сваляч

Червеният сваляч (или още „момчето на тате”) е расов кон, рекламното лице на развития социализъм. Завършил елитна гимназия и висше образование в чужбина (най-често Москва, но нищо), той е достатъчно лустросан, за да компенсира цървулите на баща си от епохата преди Политбюро. Всички си мечтаят да са с него, но той изявява предпочитания към стюардеси, засукани говорителки и манекенки от ЦНСМ.

Развитие на типажа: Днес „момчетата на тате” не са червени и не са деца на политическия, а на бизнес-елита. Всичко останало – лустрото, манекенките и цървулите на бащите им – си е същото.

10.Тато ди тути тати

На върха на сексуалната пирамида, разбира се, стои само един – човекът, който раздава апартаменти, но и почивки на дунавските острови. На срещите му с художествено-творческата интелигенция един куп млади актриси (понастоящем винтидж-секссимволи) се надпреварват да пърхат с мигли около Него. Личността му е обвита в тайнственост и легенди, особено в този аспект.

Развитие на типажа: Как се е развил този типаж в момента, ще покаже историята. Ние не се ангажираме с коментар, понеже не искаме мъмрене и силно потупване по гърба, мда.

Теодор Михайлов. /socbg.com/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли Кристиян, който тръгна с метро за бала си? Ето какво се случва с него днес (СНИМКИ)

Помните ли момчето, което отиде на бала си само, с метро? Случаят с Кристиян трогно България преди шест години.

Свидетел на неговото изпращане тогава написа следното:

“Бал 24.05.2016 г. Наблюдаваме момчето със светлосиния костюм. Чудех се дали да пиша, но съм доста огорчена и разочарована, затова реших да споделя какво се случи. Пред блока ни се „изсипа“ цял клас абитуриенти с луксозни коли, джипове, лимузини, коя от коя по-луксозна.Всичко беше хубаво, хората се забавляваха, брояха от 1 до 12, а бе всичко както си му е редът. Заваля и се скрих под козирката, целият клас вече беше в апартамента на съседката ми/тяхната класна, когато пристигна пеша закъснялото момче със светлосиния костюм. Отворихме му входната врата, казахме му къде да се качи, той благодари и приключихме. Добре де, стана време да тръгват към хотела, излизат всички, качват си се по колите… и си заминават.

Изпращам ги аз като типичната клюкарка и виждам отново момчето със синия костюм да ходи пеша по улицата надолу. Питам съседа ми: Далече ли е паркирал човекът, който го кара, при което чувам отговор който ме шашна, стъписа: „Ами не, той е пеша, отива към метрото.“

Викам… МОЛЯ?!? От там газззз към нас, оставям кучето си, грабвам ключовете от колата и с 300… да го догоня. Намерих го, тъкмо щеше да пресича, почнах да бибиткам, отварям вратата викам: „Влизай, днеска си с мене“. Къде се намира хотелът??

Момчето влезе притеснено, ами хотелът е след „Хемус” по бул. „Черни връх”… Викам, добре. Аз карам, Вие ще ме упътвате. Тръгнахме и питам, защо не питахте дали някой не може да Ви вземе с тях? Ами питах ги, всички ми отказаха. В едната кола били само момичета, в другата класната, а другите ми казаха: „Бегай от тука бе, разкарай се“. Ейййй, викам, да няма места, а тази лимузина??? А другите джипове, как пък едно място не се намери??? Как може да са толкова озлобени и егоистични??? И той вика, ами не можем да ги съдим, такива са, каквито са си и се усмихна.

За момент се замислих как са го изпратили горките му родители, тихо кротко с метрото… без обичайното бибиткане, балони, броене… та той нямаше дори чадър. Добре, че спря да вали. Само защото момчето не се държеше като другите – просташки, грубо, невъзпитано и защото беше свит, срамежлив и притеснителен, никой не го покани в колите си, които бяха взели „Под наем“, нали се сещаш… големите гъзари. Та хвана ме яд на днешната младеж, как само го отбягваха… и к’во като е по-беден? Аз пък си му бях дама на бала и си го закарах до хотела!

През цялото време ми благодареше… миличкият. Почувствах се щастлива, че макар и с малко съм помогнала. Тези, с които е учил толкова години, се направиха, че не го познават а аз, която дори не го познавах, се радвам, че се запознах с такава чиста душа, с такова възпитано момче. Колко заслепени са хората…

Спасихте от дъжда – вашите скъпи дрехи, прически, грим и обувки, но оставихте момчето да ходи пеша към метрото, валейки го дъжд, ходейки с наведена глава в един от уж най-щастливите му дни, неговия бал.

Поздравявам те, Кристияне, че не свали усмивката от лицето си… нито веднъж. Честито завършване и успех!“

А ето и коментар с днешна дата:

„До съучениците на Кристиян, помните ли го? Днес, вече 4 години, откакто вие поехте по пътя на живота, имаме новини за вас! Помните ли Крис, за когото не намерихте място в нито една кола, помните ли тази душица, на която се подигравахте колко е загубен и смешен и така 4 години?

Ами минаха вече няколко години от завършването ви, днес Крис е успешен IT специалист и изкарва – докато добавя най-престижните дипломи в IT сектора, някъде към пет пъти повече от вас.

А вие? Вие все още го играете на мутри и кифли с парите на родителите ви! Поздрави и за класната за отношението й, с което възпита мутри и кифли, а Крис – Крис е добре.

Източник:www.flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отива си времето на едни кротки хора, живели тихичко и скромно

Отива си едно време, което нашите деца няма да помнят, а техните дори да споменават. Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали – в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.

Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на нещата. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.

Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването – къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти-запустели, обрасли с трънаци и неизживяно време. Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма „до другото лято“.Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш у баба. Небето беше ниско, а душите ни летяха високо. Как да сме знаели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време.

Валентин ТАСКОВ, социалната мрежа

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Всяка майка граничар не ражда и не всяко момиче дочакваше граничаря да се уволни…!

На 10 август 1946 г. е утвърден от Народното събрание Закон за създаването на Граничната милиция. Законът се публикува на 27 август същата година. Съгласно него Министерството на войната се освобождава от грижите по охраната на границата и “При Министерството на вътрешните работи се учредява управление на Граничната милиция, на която се възлага пазенето на границата… 

Служителите на Граничната милиция имат права на служителите на сегашната войска.” На 8 октомври 1946 г. с постановление на Министерския съвет Граничната милиция се преименува в Гранични войски.

В процеса на изграждането на Гранични войски се утвърждават и военните ритуали, които допринасят за войнското, естетическото и нравственото възпитание не само на граничарите, но и на техните близки, на граничното население.

Полагането на военната клетва е един от най-силно въздействащите дни за граничните райони. В нейното съдържание се включва най-хубавото от клетвите на дедите ни.

Граничната застава е основно войсково подразделение, което в системата на Гранични войски съществува от 1948 г. и се счита като център за охрана на държавната граница. Тя има различен числен състав и въоръжение. Разполага се на известно разстояние от линията на държавната граница, близо до населено място и в район, свързан с пътна мрежа. Охранява непрекъснато определен участък от държавната граница, като изпраща различни по вид и състав гранични наряди.

Граничният отряд е войскова част в Гранични войски. Тя се създава като военно формирование на базата на граничните сектори в 1950 г. В състава на всеки граничен отряд в зависимост от характера и от големината на охранявания участък влизат съответен брой гранични комендатури, гранични застави, щабни, обслужващи и осигуряващи подразделения, щаб, тил и различни по название отделения и служби. В отряда са съсредоточени цялата служебно-оперативна дейност, обучението на личния състав, а така също и административно-домакинската работа.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница е усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.

През втората половина на миналия век най-популярен в страната ни граничар е младши сержант Вергил Ваклинов, станали заедно със служебното си куче Вихър емблематични фигури в историята на Гранични войски от това време (и двамата останали верни един на друг до смъртта си при Римския мост на Доспат дере при ликвидирането на бандитска група през 1953 г.).

Десетки са тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержантите Асен Илиев и Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Георги Стоименов, Стоил Косовски, Дончо Ганев…

Стотици са проявилите себеотрицание и героизъм по време на граничарската си служба – при изпълнение на бойни задачи се изявяват младши сержант Боньо Бонев, редниците Иван Цонков, Петър Диреков, Любен Ванчев…

На 6 януари 1996 г. (Богоявление), край Елхово се скъсва въжен мост над Тунджа и в ледените й води падат десетки беззащитни хора. Тогава войниците граничари първи повеждат самоотвержената битка за живота на изпадналите в беда. Те, рискувайки себе си във водната стихия на придошлата река, спасяват над 30 човешки живота. 

Пръв във водния ад се хвърля младши сержант Бойко Георгиев.Граничният наряд се счита за най-малката бойна единица в състава на Гранични войски. Той се състои от един, двама и повече въоръжени граничари, които са длъжни да изпълняват бойната заповед по охраната на държавната граница на България мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадят силите си, дори и живота си. Видовете гранични наряди за един продължителен период от време са часови на границата, пост за наблюдение, оглеждач, секрет, засада, патрул, заслон, ловна група.

От 1948 г. до 1957 г. функционира гранична школа за подготовка на кандидат-подофицери (сержанти), а от 1950 г. до 1955 г. – Народно военно гранично училище, което подготвя млади офицери за нуждите на Гранични и Вътрешни войски. През 1948 г. се създава Централен развъдно-дресировъчен пункт, в който се подготвят и квалифицирани водачи на служебни кучета. По-късно пунктът се реорганизира в школа.

Дългогодишния опит в Гранични войски показва, че колкото по-добре се организира и провежда учебният процес, толкова по-значими са успехите в охраната на държавната граница. Стремежът е – отлична учебно-материална база, отлично подготвени кадри, непрекъснато и на високо ниво обучение – за сигурна и ефективна охрана.

През периода голямо внимание се отделя на инженерно-техническото оборудване на границата. От 1959 г. в експлоатация са електронните съоръжения, които през следващите няколко десети-летия се налагат като основно средство в охранителната дейност. Ефикасно контролиращо средство е контролноследовата полоса (КСП).

Важен дял от силите и средствата на Гранични войски са и военноинженерните, сигнализиращите, контролиращите и възпрепятстващите съоръжения, сигналните средства, автомобилната техника… Чрез тях се охраняват значително по-големи участъци от границата.

През периода се полагат грижи, за да се подобрят отглеждането и дресировката на служебните кучета и да се осигури тяхното по-широко използване в борбата с престъпността и в защитата на родните граници. Като съставна част от силите и средствата на Гранични войски те се използват в граничните наряди. Добре подготвените служебни кучета със своето поведение своевременно предупреждават нарядите за приближаването на нарушителите и оказват голяма помощ при претърсване на местността за издирването и задържането им. Както и по времето на граничната стража, служебното куче си остава верен помощник на граничаря.

Преди снабдяването на Гранични войски с моторни превозни средства ездитните коне са единственото средство за бързо придвижване между подразделенията и населените места. По-късно те се използват за патрулиране на граничните наряди и за бързо изнасяне на резервите.

През 1947 г. на Гранични войски се предават първите морски единици – два катера тип МО-4, а през 1949 г. граничното морско подразделение се попълва с корабна техника. На 9 и 10 октомври 1950 г. моряците граничари старши лейтенантите Стефан Славков и Никола Димитров – командири на стражеви катери № 301 и 304, задържат седем души с моторна лодка, извършили тежки престъпления.

От 1 януари 1948 г. паспортните бюра се преименуват в гранични контролно-пропускателни пунктове (ГКПП – сухоземни, пристанищни и на аерогарите) и организационно се подчиняват на Управление Гранични войски. През 1962 г., когато Гранични войски преминават към Министерството на народната отбрана, ГКПП остават към Министерството на вътрешните работи. От 1997 г. органите за граничен паспортен контрол на ГКПП са към Национална служба “Гранични войски” (впоследствие – “Гранична полиция”). В борбата с контрабандата, като едно от задълженията на бойците и командирите от ГКПП, през различните години се проявяват майор Никола Тошев, капитан Кольо Колев, ефрейтор Иван Спасов, редник Илия Мутафов…

Взаимоотношенията с граничните органи на съседните страни през периода се влияят от политическата конюнктура на Балканите. Първите подписани документи са: с Румъния – конвенция за възстановяване, опазване и поддържане на граничните пирамиди, както и на други гранични знаци (1950 г.); с Югославия – споразумение за начина на проучване и разрешаване на граничните нарушения (1955 г.); с Гърция – спогодба за предотвратяване и уреждане на граничните инциденти и нарушения и спогодба за контрол, поддържане и възстановяване на граничната линия по българо-гръцката граница (1955 г.); с Турция – спогодба за предотвратяване на граничните инциденти и за тяхното решаване, както и за поддържане на държавните гранични знаци (1967 г.).

Международното гранично сътрудничество е насочено към създаване на доверие и добросъседство със съседните държави. Смесените гранични комисии решават възникналите въпроси, организират и провеждат прочистването на границите и поддържането на държавните гранични знаци между нашата и съответната съседна държава, съставят описания на границите и други документи, които посочват къде преминава граничната линия на местността.

Взаимоотношенията между граничарите и местните държавни органи и обикновените хора са залогът за сигурността и неприкосновеността на границите на нашата родина. Много са примерите на съобразителност и смелост – израз на патриотизма на деца, младежи и възрастни, на мъже и жени от граничното население.

Осъществява се организирано включване на местните жители в помощ на Гранични войски. През 1947 г. се създават групи за съдействие, които се попълват от граничното население. През 1960 г. те се преобразуват в доброволни отряди на трудещите се (ДОТ). От по-късен етап са специализираните отряди “Млад граничар”.

Благотворно влияние върху граничарската душа оказва съществуващият по това време “Културен поход към границата” – едно високоблагородно движение на дейците на българската наука, култура и изкуство. На граничарите гостуват стотици творци – художници, композитори, режисьори, артисти, самодейци…

За времето от 1962 г. до 1972 г. Гранични войски са към Министерството на народната отбрана, а през останалия период от съществуването си – в системата на Министерството на вътрешните работи.

От 1989 г. до 1991 г. Гранични вой-ски са обединени с Вътрешни войски под общо командване и общо наименование – Войски на МВР.

От 1950 г. до 1997 г. излиза вестник “Граничар”, като седмичен печатен орган на Гранични войски. В сложно и динамично време той изпълни професионално целите си и спомогна за успешното решаване на задачите по охраната на държавната граница на България. Всяка седмица пристига при граничарите, информира ги за успехите и проблемите на граничарската служба и другите области от живота. За близо пет десетилетия изданието се утвърди като летописец на героични и славни граничарски дела, добър съветник на поколенията бойци и командири, служили край браздата – все така любим и очакван. Вестник – барометър за времето си, достоен рицар на перото. Отечеството е негово верую!

Източник: Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ