Левче от 1974 г. днес струва 2 хиляди лева

Банкнотата от 1 лев, отпечатана през 1974 година с паметника на връх Шипка на гърба й, стигна цена от 2000 лева. Това видели от в. „Телеграф“ в платформите за безплатни обяви. Продавачът пък обяснява, че е с уникален сериен номер, който е ОУ1357271.

Еднолевката е извадена от обращение в края на 1996 г., като дотогава българските пари са били обезпечени със злато. Интересното за старите банкноти е, че през дългогодишната история на Българската народна банка банкнотите са печатани в Русия, Германия, Англия, САЩ, както и бившите „Държавна печатница“ и Държавна печатница за ценни книжа „Дечо Стефанов“ в София. Специално левчето от 1974 година пък е отпечатано в „Гознак“, СССР.

По-старите и употребявани левчета са по 8-10 лева за брой. Едно от условията цената на банкнотата да е по-висока е да има вид на нова и в никакъв случай да не е прегъвана.Справка на страницата на централния трезор сочи, че към момента има в наличност 392 432 банкноти с номинал 1 лев от 1974 година, които никога не са били в обращение, тоест неизползвани. Цената й в БНБ пък е 2,40 лева за брой със ДДС.

Предприемчиви колекционери пък са се сдобили с цели пачки със стари банкноти. Има обява, в която се предлагат 100 броя банкноти от левчето, като цената на една е 3 лева, а пачката струва 300 лева. Старите зелени двулевки пък вървят по 4 лева бройката, като продавачът уверява, че банкнотите са в перфектно състояние, неизползвани и съхранявани в трезор. Също така серийните номера са поредни.

Със стари, неизползвани банкноти, отпечатани в периода от 1951 до 2006 година, може да се сдобиете на касите на БНБ. В списъка с наличностите има такива от 3 лева и купюра с номинал 25 лева, които струват 3,60 лева за брой с ДДС. И от двете банкноти наличностите в трезора са над 100 000 броя. Най-висока цена пък държи банкнота от 500 лева, емисия 1951 година. БНБ разполага с близо 200 000 купюри с този номинал, като цената на една е 79,20 лева с ДДС.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за един златен символ на югославското кино - Любиша Самарджич

Любиша Самарджич е роден на 19 ноември 1936 г. в Скопие в миньорско семейство, работещо във въглищна мина - Йелашница близо до Нишка баня. Баща му Драган умира рано, когато Любиша е едва на 9 години, а майка му остава сама с три деца.

Това е времето на германската окупация, а след това и освобождението, времето на лишения и бедност, в което Любиша израства в южната част на Сърбия. Още в гимназиалните си дни Любиша помага на майка си, като върши различни работи.

През училищните ваканции работил при чичо си, който имал работилница за пишещи машини. Бил е портиер в хотел Сърбия, работил е при майка си в сладкарница - носил е лед и приготвял сладолед. Всяка сутрин Любиша събирал празни торби, за да отиде до "Албатница", на километър и половина от Гражданската болница в Ниш, за да вземе плочи лед. Натоварвал ги на гърба си и пътувал с тях в трамвая. Не липсвали и инциденти.

След като завършил гимназия, решил да учи право. Скоро обаче му хрумнал друг акъл и се записал в Академията за театър, филм, радио и телевизия в Белград в класа на Боян Ступица.

Ступица веднага забелязал таланта му и по негово настояване Самарджич получил стипендия от Atelje 212. Като студент Самарджич участвал в няколко театрални пиеси в Югославския драматичен театър, но никой не могъл да предположи, че това ще бъде целият му театрален живот.

Получил предложение да играе във филма ''Prekobrojna" още в началото на кариерата си, а със стипендия от Ателие 212 театърът е на негово разположение. Боян Ступица обаче настоявал, че Любиша трябва да вземе решение какво да прави, защото не може да работи и на двете места.

Това криело известен риск, но било и филмово приключение, в което Любиша влязал. Това били времената в края на петдесетте години, когато всички били очаровани от филмите и киното, от публиката, актьорите до режисьорите, защото телевизията все още не била позната в домовете на югославяните.Самарджич получил първата си роля във филм на 25 години. Той играе във филма "Игри на скеле" (1961) на режисьора Сречко Виганд (Вейганда). Така привлича вниманието на критиците с поредната си роля на очарователен тромав, непохватен мъж във филма "Преброен" (1962) на Бранко Бауер.

Само след три филма той получил главната роля и едноименния прякор Смоуки във филма "Пясъчен град" (1963). За всяка роля се подготвял сериозно, все едно е първа в живота му, разказват колегите му.

Във филма (1966) "Орлите летят рано" на режисьора Соя Йованович, той играе известния герой Никола Бурсач. През същата година участва във филмите "Protégé" на Valdan Sjepejčić, "San" на Đurša Đorđević. През 1967 г. играе във филма "Нож" на режисьора Зика Митрович и във филма "Утро" на Периша Джорджевич.

Печели известност в партизански филми и особено се откроява във филмите на Велко Булайич ''Битката при Неретва" и ''Козара". Когато започват снимките на ''Битката за Неретва" през 1968 г., това е най-големият европейски филм по отношение на продукцията.

В снимките на партизанския филмов спектакъл участват над 3000 статисти – членове на ЮНА, а продукцията е на хърватски, македонски, босненски, словенски, италиански, немски и сръбски продуценти.

Интересното в този филм е, че известният художник Пабло Пикасо е направил плаката. Плакатът е отпечатан в малък брой тираж и е подписан на гърба от великия испански художник.

В периода от 1973 до 1988 г. той получава цели шест Златни арени на хърватския филмовия фестивал в Пула за своите актьорски постижения, където става най-награждаваният актьор. Получава награда за най-добра актьорска двойка с Весна Чипчич в телевизионния сериал "Горещ вятър" на Александър Джорджевич на филмовите срещи в Ниш.Получава наградата на AVNOJ за цялостно творчество (1988), наградата "Павле Вуисич" (1995) и наградата на Академията "Иво Андрич" (2005) - за ролите си в югославската кинематография.

На лицето на Самарджич беше изписана онази искрена усмивка, която преди всичко бе негова запазена марка. Спомняйки си за един човек чрез най-добрите му творби и това, което е оставил на другите, определено ще запомним Самарджич с най-красивите му роли.

''Идвам от миньорско семейство и смятам, че миньорският хляб е много тежък. Като дете запомних нещо много важно, а именно да уважаваш човека на всяка цена и да правиш жертви за всички. Винаги съм влагал сърцето и искреността си в играта, искайки ги обратно на всяка цена. За щастие, тази моя честност беше от решаващо значение за мен, за да имам голямо, огромно доверие като автор и сред колегите си.''

Може би най-повторената роля, в която Любиша се превъплъщава в любимия герой на Боривой Шурдилович Шурда, със сигурност е в сериала и филма ''Приключенията на Любивой Шурдилович", т.е. ''Горещ вятър" от 1980 г., последван от голяма слава. Песента ''A sad adio'' (Да си вземем сбогом) в изпълнение на Желко Самарджич се превръща в тотален сръбски химн на тази епоха.

Въпреки че след това става разпознаваем като непохватен персонаж с оглед на ролите, които играе, образът на сърдечен баща във филма "Баща ми за известно време" го нарежда сред сериозните актьорски редици. 

В началото на 90-те години той зарадва всички с ролята на Бошко Симич в сериала "Полицай от Петлово бърдо", а последната му роля е през 2013 г. във филма "Дъждовен мирис над Балканите".

Любиша бил женен повече от 50 години за своята Миряна. 

''Срещнах я в Блед, където служих в армията, а тя беше там със семейството си на почивка. Миряна беше на 17 години, аз на 26. Когато разбрах, че имам пред себе си интелигентен човек, който буди любов и страст в мен, се опитах да я завладея с всички сили. Беше трудно, защото смяташе, че актьорите са бохеми. А дядо ѝ, протойерей на църквата Срем-Митровац, ѝ казваше: ''И така, къде е актьорът да го видим?" Но с воля, упоритост и любов успях да я спечеля'' - разказвал Самарджич.Болестта на сина му е истинската причина за решението на Любиша да стане и режисьор.

''Не беше поради желание, а от необходимост, за да оцелеем. Имахме дългове, които трябваше да върнем, ходихме по болници със сина ни'', спомня си Миряна.

Любиша бил съкрушен от смъртта на сина си Драган, който на галено наричали Гага. Едва на 34 години загубил битката с левкимията.

''Когато Гага си отиде, си мислех, че няма да издържа дълго. Мира ме понесе на гръб, защото усети, че паднах морално, отслабнах, загубих желание за каквото и да било. Тогава тя ми каза: ''Човече, животът е смърт, запомни това! Продължавай да работиш, защото в това ще намериш смисъла на оцеляването". И беше права.''

На 8 септември 2017 година, на 80-годишна възраст Любиша Самарджич починал в Белград.

''Не плачете много за мен. Аз отивам при скъпия си син, там ще бъда обичан. Беше ми много болно, че не съм при него.''

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лежала е в затвора, извънбрачно дете – баща ѝ я изоставя, а днес е сред най-великите и красиви актриси!

Тя не е само талантлива актриса, но е събрала през годините и множество международни филмови призове. Носителка е на престижни награди от кинофестивалите в Кан (1961), Венеция (1958, 1998), Москва (1965, 1997) и Берлин (1994). Удостоена е с награди „Златен глобус“ и два пъти с „Оскар“ – единият за „Най-добра главна женска роля“ във филма „Чочарка“ от 1961 година, а другият за „Оскар за цялостно творчество“ през 1991 година.

Тази изключителна жена е невероятната София Лорен. Всички я знаят като блестяща и вдъхновяваща актриса.София Лорен, обаче, не е избягала от предизвикателствата на живота и е изпитала неговите трудности. Нейният начален път не е бил гладък, и още сега тя трудно говори за някои от спомените си. Баща ѝ е бил от благороден произход и на теория тя има право да носи титлата на маркиза, но той не я признава и не подкрепя семейството. Тя е израснала в бедност и е трябвало да работи още като тийнейджърка, заедно с баба си.

През цялото си детство, София признава, че е била предмет на подигравки. До 14-годишна възраст тя счита себе си за грозно пате. Но времето и упоритостта ѝ превърнаха „патето“ в една от най-красивите жени на планетата.

София Лорен родом от Италия, Рим, празнува своя рожден ден на 20 септември. Баща ѝ Рикардо Шиколоне я признава за своята дъщеря, но никога не се оженва за майка ѝ Ромилда Вилани и напуска семейството по време на бременността ѝ. София прекарва детството си с майка си и по-малката си сестра Анна-Мария в рибарското селище Поцуоли близо до Неапол.

През 1949 година тя участва в конкурса за красота „Мис Италия“ и се класира на второ място. С красотата си, тя бързо привлича вниманието на хората и започва да се снима в рекламни фотосесии и дори в еротични филми поради финансови затруднения. Въпреки тези трудности, София Лорен взима участие в първите си филмови проекти, стартирайки като актриса под името София Ладзаро.През 1951 година, тя изпълнява малка роля като робиня във филма на американския режисьор Мервин Лерой „Кво Вадис“. Но най-големият пробив в кариерата ѝ идва с филма „Чочарка“ през 1960 година, където се партнира с Жан-Пол Белмондо. Тази роля ѝ носи „Оскар за най-добро изпълнение на главна роля“ и я направи една от първите актриси от неанглоезичен филм, спечелили този престижен приз. Този филм също бе награден с „Златен глобус“ и бе номиниран за „Златна палма“ от Викторио Де Сика.

София Лорен споделя своя живот с голямата си любов – италианския кино продуцент Карло Понти. Те се срещат, когато тя е на 15 години, а той на 37, и се омъжват през 1957 година. Той става не само нейн съпруг, но и постоянен продуцент на филмите, в които тя участва. Някои от тези филми включват „Бокачо 70“, „Брак по италиански“, „Вчера, днес и утре“ и други. Те остават заедно до смъртта на Карло Понти през 2007 година. Двойката има двама сина – Карло Понти-младши и Едуардо Понти. София Лорен и Карло Понти също са известни колекционери на изкуство с над 150 произведения в тяхната колекция.Тя се е справила с множество предизвикателства на живота. 

Във време на Втората световна война, когато е била на 6 години, изживява ужасяващо преживяване, когато шрапнел пронизва брадичката ѝ по време на бомбардировка, докато тичала със семейството си към бомбоубежището. Тя не говори английски език, когато получава своята първа роля в американски филм. В допълнение, прекарва 17 дни в затвор след като е осъдена през 1982 година за укриване на данъци в ранните години на своята кариера. Всички тези изпитания са част от нейния живот, но тя продължава да излъчва сила и увереност пред света.

София Лорен е непреходна легенда и истински символ на изяществото и таланта.

Източник:www.plovdiv24.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Докато бях студент през 80-те миех вагони в депо „Надежда“. Един измит вагон – 5,40.

През 82-а (41 години оттогава) кандидатствах в Софийския университет. С история и български. Изкарах 4.00 на българския и 4.50 на историята и това стигна за „Философия“ – първо желание. Класирах се четвърти за 5 места.

Промени ми живота. Тотално. По онова време човек да учи в университет беше мъчна работа. Имах и късмет – преди моето кандидатстване за тези дисциплини се искаше и бележка от властта. Че си благонадежден и че предците ти не са „засегнати от мероприятията на народната власт“.

А ние бяхме засегнати.Все едно.

Издържах си изпитите, отслужих си 2 години – абсолютно загубено време, но все пак изкарах такъв войниклък, че можах да прочета почти целия Маркс (50 тома, седят си в библиотеката в Драгошиново) и през септември 84-а – здравей, София, здравей, живот.

Уволних се и таман да тръгна да се уча – телеграма: Явете се незабавно в поделението.

Явих се – и още един месец казарма. Общо 25 месеца.

Никой не ни даде обяснения. Напрегната международна обстановка.

Когато отидох в София, учебната година беше вече почнала. Момче от село, сричах по табелите коя лекция в коя аудитория, спелувах новите термини, търсех къде да живея и ИТН.

Установих поне три категории съкурсници.Първата –номенклатурна.

Имахме колеги, директно записани, без изпити – деца на полковници от ДС, на ченгета на задгранична работа, прехвърлили се от Виенския университет – примерно, на секретари на ЦК на БКП.

Имахме и работническо-селска квота – комсомолски и партийни секретари на заводи, влезли през т.нар. Рабфак, работнически факултет – също без изпити.

Комсомолски секретар на циментов завод, комсомолски секретар на завод за кондензатори, народна представителка от Бургас (на 21 години) и още няколко, например комсомолски секретар на държавната телевизия – на 39 години.

(Повечето бяха свестни хора, натиснати).

Имаше и чуждестранци – Олга, гъркиня, дъщеря на комунистически функционер, Индаля Тулу Тесема, син на министър (мисля на спорта) на Етиопия, Карлос Алберто, син на министър и участник в гражданската война в Ангола.

Общо – 28 човека.Няма да си кривя душата.

Този факултет – Философският – готвеше кадри за апарата на БКП. Ако се не беше срутил социализмът, може би щях да издрапам да първи секретар на БКП в Самоков въпреки кулашкия си произход.

Но за началото на ученето.

Децата на номенклатурата нямаха битови проблеми. Имаха си къщи в София, пари – колкото е необходимо, предимства откъм литература, по правило и знаеха повече езици от нас, обикновените, понеже там са раждани и учили. На Запад.

На рабфакаджиите и на чуждестранците им беше все тая. Парите са осигурени. Избутай там до дипломата.

Някои не избутаха.

Работил съм почти през цялото време, докато учех. Основно миех вагони в депо „Надежда“. В същото време и други работеха, разбира се. Пишеха статии, гарантирано публикувани във вестниците.

Един измит вагон – 5,40. Статия във „Вечерни новини“ – 11,80.

Georgi-Daskalov

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Въпроси, по които малко се говори:За онанизма, съпружеската любов, ревността и изневярата през 60-те

 

Гинка Станчева на корицата на юнския брой на списание "Жената днес" от 1966 г.

Особени усилия трябва да се вложат в борбата за изкореняването на онанизма, или т. нар. „самотен порок” – полово задоволяване по неестествен начин, разпространено повече сред момчетата и по-малко сред момичетата. С необходимата деликатност и сериозност, а не със заплахи и бруталности трябва да се обясни, че половото самозадоволяване не е неизлечима болест, а вредна, но преодолима привичка, която изтощава организма и уврежда здравето и може да доведе до самовнушена полова импотентност. (…) 

Затова се препоръчва в случаите на умерен онанизъм привидно да не го забелязваме, но да променим дневния режим на детето, като включим в него някои противодействуващи мерки. Децата и подрастващите трябва да се приучат да спят на полутвърдо легло (дъски под дюшека), при умерена температура и леки завивки, като ръцете бъдат над тях. Да не се допуска излежаване след събуждане от сън. (…) Да се носят удобни дрехи, които не пристягат тялото, да се избягват подправките, преяждането, безделието, еротичните възбуди – танци, филми и пр. Много полезно действа физическият труд и физкултурата на свеж въздух. Да се избягват колоезденето и ездата.

д-р Петър Милев, научен сътрудник в Педагогическия институт при БАН Бр. 8/1963 г.

Хигиена на брака

Като норма за здрави съпружески двойки се считат 1-2 полови сношения в седмицата. Най-подходящото време е преди сън. Когато единият от съпрузите или и двамата са уморени, допустимо е полово сношение сутрин. Дневното полово общуване не е препоръчително.

Физиологическа потребност у повечето хора е да се удовлетворяват напълно с един полов акт. Прекаляването в това отношение изтощава нервната система и в крайна сметка става причина за полово безсилие.

проф. А. Б. Прайсман Бр. 6/1967 г.

Ревността и изневярата

А какво поведение трябва да имаме, когато сме установили, че другарят или другарката ни са си позволили извънбрачна връзка? (…) Ако нашият другар в брака просто се е увлякъл и ако това не е смутило искреността и дълбочината на неговите чувства към нас, ние би трябвало може би с разбиране да му подадем ръка. Защото да се греши е човешко. Истинската любов е несъвместима с надутата поза на накърнено честолюбие. Ревността е анахронизъм и несъмнено ще дойде времето, когато хората няма да могат да разбират нито мъките, нито поведението на Шекспировия мавър.

д-р Тодор Бостанджиев

Източник:jenatadnes

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Защо и от кога 15 септември е първи учебен ден?

Началото на учебната година не винаги е било фиксирано и не винаги денят е бил празничен.

В килийните училища през XVIII и XIX век учебната година не е свързана с конкретна дата. Нейната продължителност зависела най-вече от учителите, а това били предимно свещеници. В някои краища на България те преподавали само през зимата, другаде- ученето било през цялата година. 

По-късно в т.нар. взаимни училища рамките на учебната година се определяли от „спазаряването на даскала” – обикновено за шест месеца, от Димитровден до Гергьовден.От средата на XIX век със завръщането на руските възпитаници започва формирането на времето на учебната година. Обикновено тя започвала в края на месец август или началото на септември и завършвала през юни.

На Петровден се провеждал и Публичен изпит, на който присъствали училищното настоятелство, родителите на учениците и голяма част от населението.В онези времена обаче децата били едни от активните работници на полето. И тези деца, ангажирани със земеделска работа, започвали училище по-късно. Затова проблемът се поставил на учителски и епархийски събори през 70-те години на XIX век. Така се стигнало до  събора в Шумен през 1873 година, когато се изработил „Устав на селските училища”, според който учебната година за тези деца е девет месеца.

След Освобождението традицията не прекъсва. През 1879 г. писмо на проф. Марин Дринов, завеждащ определя 1 септември за начало на учебната година. Този регламент се запазва до 1885 г.Въпросът със селските училища остава актуален и след Освобождението. Учебната година за тях започва в периода между 1 септември и 1 октомври и приключва в началото на май.

По времето на премиера Александър Стамболийски и образователен министър Стоян Омарчевски (1920-1923) са извършени редица реформи в образованието, включително и в организацията на учебния процес. Учебната година за градовете започва на 15 септември и завършва на 12 юли. 

Целта е децата по-дълго време през есента да са свободни, за да прибират реколтата с родителите си.Датата 15 септември се запазва до идването на комунистите на власт. През 1952 година под влияние на образователната система в Съветския съюз се извършва промяна в рамките на учебната година. Тя започва на 1 септември и продължава до 30 май. Моделът се оказва неприложим за българската образователна традиция и от 1957 година до днес началото на учебната година е 15 септември.

Източник:haskovo.live

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ