Искам отново да съм дете, за да вярвам, че всеки кръстопът дава шанс за ново начало

Искам отново да съм дете. Мама да ми приготвя закуска и да ми се ядосва, че не съм я изяла, а тати да „цъка“ с език и да мърмори колко голям инат съм. Но как да ядеш, когато навън те чакат толкова лудории. А времето лети бързо. 

Едно ожулване на коляното и вече си пораснал. Искам отново да си обуя най-захабените къси панталонки и да се муся на съседските деца, които ми се подиграват заради късо подстриганата коса и мъжката походка. Нека се присмиват. Само след няколо години косата ще бъде дълга, а походката ….е, почти същата, но поне в други форми. Някои неща няма да се променят.

Искам отново да съм дете. Да ям пържените картофки на баба до пръсване. Да се учудвам как има търпението да ги изпържи в толкова малко тиганче и как е възможно да не ми се сърди, че ги изяждам всичките, а тя пак е на филия хляб със сиренце. Искам да мога отново да си играя без притеснение за правилата и резултата. Просто да си поиграя. С другите. Със себе си. Искам отново да вярвам, че е непосилно да си напиша домашните навреме. Да се надявам, че като порасна, ще разбирам всичко и ще знам отговорите и на незададените въпроси.

Искам отново да се влюбя по детски. Да е невинно. Драматично, но до болка чисто и неопетнено от света на възрастните и тяхната реализирала се любов. Да няма време да ти омръзне, защото играта на баскетбол не е вечна, а и все някога се стъмва и трябва да се прибереш за вечеря. Да се развълнуваш от поглед, добре подадена топка, жест на внимание под формата на шега или просто от присъствието на друг човек. Да обичаш безусловно, защото си влюбен във фантазия, която ще порасне и ще се превърне в спомен. Но емоцията ще си остане същата, там – в училищния двор, на пейката, до обелките от семки и свенливите докосвания.

Искам отново да бъда Снежанка, а тати да е Дядо Мраз и да раздаваме подаръци на цялата фамилия. Да се смеем. Да сме заедно. Да ядем от вкусните сърми на баба. Дядо отново да е безупречно облечен. Вуйчо отново да разказва надлъж и нашир неговите си теории за живота. Бати и братчеда да „пуцат“ пиратки в двора, а мама и леля да се възмущават на щурия им ентусиазъм да останат без някой и друг пръст. Искам отново да съм дете и да вярвам, че тази картина никога няма да изчезне, че тези хора ще са вечни.

Искам отново да съм дете, за да вярвам, че всеки кръстопът дава шанс за ново начало. Да не ме е страх да избера. Да не съм нетърпелива. Да седя спокойна. Да си изям закуската. Да зарадвам мама и тати. Да се облека и да изляза да си поиграя. С детето в мен и с децата в другите.

Искам отново да съм дете.

blagolika

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Българска сокоизтисквачка от 1983 г. работи безотказно и до днес

Днес в България няма индустрия, която да произведе нито мотора, нито капака или мелачката.Това е българска сокоизтисквачка от 1983 година. Работи още. Made in BG.

Не съм вярвала, че такива неща, които навремето сме смятали за не особено качествени, ще работят по 40 години.

Днес в България няма индустрия, която да произведе нито мотора, нито капака или мелачката.Не го казвам от носталгия по соца.Днес ако българска фирма направи своя марка такъв уред, ще е сглобен в Китай или с китайски части.

И няма да работи 40 години.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Всяка епоха си има своите характерни черти

И във всяка можеш да се сблъскаш както с доброто, така и с лошото.Това се отнася и за социализма. В онези времена на училището се гледаше като на храм, в който се придобиват знания. 

Достъпът беше свободен. На входа не стоеше охранител. Както в градовете, така и в селата за образованието и възпитанието се полагаха значителни грижи

Подрастващите не само участваха в прекия учебен процес, но имаха възможност да се занимават в различни кръжоци като кръжок по електротехника, по радиотехника, цветарство, шев, кулинарство и др. под ръководството на учителите. В тях придобиваха знания, нужни им за живота. В редица селски читалища бяха открити музикални школи по акордеон и немалко деца се записваха в тях. Внимание се отделяше и на летния отдих на учащите си. В продължение на 20 дни те можеха да почиват в планински или морски пионерски лагери.

Някои деца предпочитаха местните лагери, каквито имаше открити по инициатива на председателите на бившите ТКЗС-та. 

Такива имаше в плевенските села Садовец и Петърница. Там децата играеха на воля, а храната им се приготвяше винаги от пресни продукти, които се доставяха от зеленчуковите и овощни градини на ТКЗС. Нямаше случаи на отравяния. Таксата в петърнишкия лагер беше 2,50 лв. Децата от многодетни семейства почиваха в лагерите безплатно.

Имаше интересни преживявания по време на походите из планините, както и посещенията на градове, свързани с нашата история, като Карлово, Калофер и др.

Летният отдих се отразяваше здравословно на децата. Наесен постъпваха в училище, обогатени с познания за родината, отпочинали и готови за нови предизвикателства в училище.

Светла Данова от с. Петърница

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

4 дни чаках на опашка за цветен телевизор, бях 157-и в списъка през 80-те

Представяме ви любопитен репортаж от 80-те години на миналия век, публикуван в тогавашната преса. Темата е прословутото чакане за дефицитните по онова време цветни телевизори. С такъв можеше да се сдобиеш, ако висиш дни наред на опашки с номерче или „с връзки“, „по втория начин“.  

В края на януари в предаването „Телевизионен справочник“ обявиха сензационно съобщение, че на ул. „Цар Симеон“ № 64 в София ще продават цветни телевизори. Който иска, да отиде. Ще си купи.

Отидох. Сутринта в 7:15 ч. се записах в списъка. Сто петдесет и седми поред. До мен момче от Свиленгард, пристигнало с нощния експрес, се тюхкаше:– Шурето рече само от 1150 лева да купя. Само те ловели гърците.

– Такива няма. Има от 1050 – обади се един.

– Сто лева за бакшиш и ей ти ги толкова – рече друг.Коментираха и се шегуваха първите, пристигнали още през нощта, повечето – преспали в колите си пред магазина. Последните номера мълчаха със свити гърла. Ние от златната среда коментирахме коя антена хваща първа белградска програма, коя – Съветската телевизия.

В девет и нещо обявиха, че късметлиите ще бъдат първите сто в списъка – толкова били телевизорите. След още час влезе и първият купувач, шуменец, яхнал „москвето“ на минутата след съобщението.

Е, натам историята не е интересна. Два пъти по сто човека чакахме около магазина през целия ден, надеждица все пак. Останалите хукнаха към ЦУМ – и там щели пускат… И аз търчах до ЦУМ, и в тамошния списък си заплюх номерче.

И така – два-три дена.

На четвъртия – взех го! Хубав, лъскав. В къщата ми грейнаха багри, влезе културата. През съботата и неделята строих цялата фамилия пред малкия екран. Изключих апарата само веднъж – когато започна телевизионният справочник.

В понеделник, успокоен, тръгнах на работа.

Румен Данов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Едно време имаше така наречен младоженски заем до 10 000 лв

Понеже чета, че доста хора и най- вече младите не вярват как сме живели преди 1989 година и само сме преувеличавали, та ще им кажа неща, които може би ще разберат.

Едно време имаше така наречен младоженски заем - 10 000 лв. Получаваш го, ако искаш, когато се подпишеш в гражданското. Вноските бяха ниски, лихвата - нищожна. При раждането на първо дете ти се опрощава половината, при второ дете - остатъка и ти се връща лихвата за предсрочно погасяване на заема за останалите години.

Сега искат да плащате на банките, ако платите предсрочно или искате да си изтеглите собствените пари.

Едно време имаше и лекар, който те привикваше по два пъти в седмицата на преглед по време на бременност, без да имаш час и да плащаш нещо.

Сега плащате за всичко, включително и за избор на екип.

Едно време имаше и застраховки и агента идваше в къщи за вноската. След изтичане на две години имахме право да прекратим застраховката, да си изтеглим парите и да купим нещо за вкъщи. Бяха като спестени пари. А след това си правиш нова застраховка.

Сега с много разправии можеш да докажеш, че си пострадал, за да ти отпуснат част от твоите пари.

Да, за кола се чакаше години, но купуваш чисто нова кола, която после издържаше 20-25 години.

Сега купувате трета употреба таралясници, които щяха да отиват за желязо, ако вие не ги купувахте.

Има и още много неща, които младите не разбират и не вярват. Обяснявайте им, иначе едни други им промиват мозъците."

Вероника Манолева

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През детството светът работеше по различни правила и животът беше много по-опростен..Ех, времена!

Всички деца на улицата караха едно и също колело. Разбира се, това беше „Балканче“, на което често му падаше веригата, затова се опитвахме да я върнем на място с мръсни пръсти. Наблизо нямаше родители, които да викат „Намали!“, а децата не носеха каски, докато караха.

По време на летните ваканции излизахме сутрин и се прибрахме късно вечерта. Едва ли някой може да си спомни какво сме правили през това време, само за някои се досещаме: играехме на „прескочи кобила“, прескачане на въже, дама, стражари и апаши, „кралю-порталю“…Когато се стъмваше, майките ни викаха да се прибираме, но дори и тогава не спирахме да скитосваме улиците.

Нямаше мобилни телефони, никой не ни търсеше. Ядяхме плодовете, които си бяхме „откраднали“, като се изкачвахме по високите клони на черешите и ябълките на съседите.

Падахме, чупехме крайници, но но никой не съдеше никого. Драскотините, от които не течеше „много“ кръв, бяха игнорирани, и всичко това заради играта. Знаехме, че ако се върнем у дома, родителите ни няма да ни пуснат да излезем до края на деня.Хапвахме торти, щрудели, сладолед, палачинки, но никое дете не беше дебело, защото постоянно бягахме, скачахме, бързахме, катерехме се… Някои от нас пиеха вода или сок от една и съща бутилка, но никой не се разболя от нея.

Нямахме интернет, мобилни телефони, конзоли, 160 канала на кабелната телевизия, но имахме приятели!

Просто излизахме и ги намирахме. Нямаше предварителни договорки. Седяхме на пейките в парка, на клоните на дърветата, на трупите и си говорихме за всичко.Ако искахме да повикаме някого, трябваше просто да отидем до вратата му, да почукаме или просто да влезем и да поканим приятелите ни на хляб и мармалад.

Помните ли? Сами в този жесток свят! Как оцеляхме?

Всички играеха футбол, волейбол, но почти никой не практикуваше спорт професионално. Тези, които не бяха добри в спорта, се научиха как да се справят с разочарованията.Почти никой от нас не е имал „само шестици“ в училище, но всички се справяхме сами. Родителите ни не ни учеха и не пишеха домашните вместо нас.

Бяхме готови за последствията. Нямаше зад кого да се скриеме. Родителите винаги бяха на страната на учителите. Ако направихме грешка, знаехме, че сме отговорни за последствията! Никой не ни защитаваше.

Имахме свободата да избираме, ако искаме да учим – да се запишем в университет. Родителите не се намесваха в нашите решения.

Светът работеше по различни правила и животът беше много по-опростен. Ех, времена!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ