През 1983 г. пожар изпепелява до основи зданието на софийския цирк

Първата пожарна кола дошла цели 40 минути след сигнала, а пожарът е пълна катастрофа за цирковите ни артисти. На другия ден след огнения ад БТА излиза с дежурно съобщение, по-точно – дитирамб на смелите огнеборци. 

Първият български фотограф, който успява да запечати пламъците, е фоторепортерът на “Поглед” Иван Григоров. Кадрите отлежават дълги години в архива му, защото по обясними причини навремето не са могли да бъдат публикувани. Трагедията е замазана, но в цирковото съсловие веднага плъзват мрачни слухове и догадки.

Сред цирковите артисти започва да се ширили слухът, че виновник е гостуващ унгарски жонгльор. В един от номерата му имало жонглиране с огнени факли. Той показвал номера с огън и уж по невнимание изпуснал горящата факла. По време на разследването се разглежда и версията циркът да е запален от някой от пенсионираните циркови артисти, които живеели в занемарена сграда до цирка. Най-тежко и меродавно изглеждало обвинението срещу профсюъзите. 

След като вдигнали първия си „небостъргач”, те се гласели да строят и втори, който да им служи за конгресен център. Но сградата на цирка, макар и изградена от метални плоскости, здраво си стояла на мястото и нямала намерение да освобождава терена. Профсюъзните шефове често се оплаквали на Живков от “непоносимата воня”, която се носела от клетките на животните. Като видели, че отгоре не предприемат нищо, те решили сами да премахнат “смрадливия коптор”, загрозяващ величествения им соцбилдинг. 

И до ден-днешен обаче така и не се намира извършителят на палежа и виновни за него няма. Нов цирк така и не е построен. 

Имало е идея друго шапито да бъде вдигнато на бул. “Константин Величков” (до сегашния Дворец на децата), но собствениците на парцелите е трябвало да бъдат обезщетени с 400 апартамента. Задачата е непосилна за Столична община и тя се оттегля от начинанието. По незнайни причини планът за нов цирк в района на Зона Б-5 под моста на Руски паметник също остава на хартия.

Столичният държавен цирк се сдобива с хубава голяма сграда с 2000 места през 1962 година. Тя е построена по проект на архитектите братя Станкови и сестра им К. Станкова-Мутафова. Циркът е с формата на купол с височина 19 метра и външен диаметър 43 метра, а манежът бил дълъг 13 метра. За строежа му са похарчени 2,8 млн. лева. Междувременно след разрушителното земетресение през 1963 год. в Скопие, България изгражда със свои средства Универсалната зала в Скопие на бул. „Партизански отреди“, която е копие на сградата на изгорелия софийския цирк.

От 50-те до средата на 80-те години на миналия век е златния период за българския цирк. 

С високото си художествено ниво, изключителните си професионалисти и голямото жанрово разнообразие в номерата, дълго време българският цирк е на второ място в света след съветския.

Нямало е фестивал, където са участвали български циркови артисти, от който те да не са се завръщали с награди и много високи постижения. Най-популярния артист от цирка превърнал се в легенда е клоунът Тодор Козарев, единствен от бранша удостоен със званието „Народен артист“. Преди 1989 г. популярност придобива вица „Трима са тошковците които разсмиват България: единият в цирка (Козарев), другият в киното и театъра (Колев) и третият… Всички го знаете.“

Източници: Публикации по темата в Интернет („Блиц“ и др.)

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Милицията бдеше и по улиците беше спокойно

През социализма живеехме далеч по-спокойно и сигурно. Помните ли, че оставяхме ключа под изтривалката, а престъпноста бе символична, милицията бдеше навсякъде. 

Решетките по първите етажи се появиха още в началото на демокрацията. За няколко години всички поставиха решетки и блиндирани врати, вървиш по улицата, вляво, вдясно решетки като в затвор, автоаларми, блиндирани врати, видеонаблюдение, охранителни системи, железни врати на входовете, охраняеми комплекси, охрана в училищата с пазачи и видеокамери, оръжейни магазини, откъдето можеш да си купиш индивидуални средства за самозащита – електрошок, спрей и тн.

Средата, в която живеехме, беше безопасна за всички освен за престъпниците. 

Ходехме сами на училище, без придружител, и пак сами се връщахме вкъщи. Сами играехме навън без надзор и територията на игрите ни обхващаше километри далеч от дома. Цялата Морска градина, дълга 5 километра, беше пространство за изследване и за игри. 

Сами ходехме до магазина с написана бележка и паричките в ръка, сами ходехме на плаж, бяхме самостоятелни и можехме да вземаме решения и да носим отговорност за постъпките си.

През социализма не си заключвахме вратите, а сега излизаш, заключваш с няколко заключалки, връщаш се, пак се заключваш, иначе се страхуваш даже да заспиш.

Какви са вашите спомени от това отминало време?

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ивановден и какво трябва да знаем за празника

Дните от Коледа до Ивановден са определени от народния календар специално за ходене на гости – ритуал, който се извършва ежегодно и е свързан с почитането – показването на уважение и признателност към близки и роднини.

Според народното вярване Св. Йоан е покровител на кумството и побратимството. Обредното къпане за здраве на Йордановден продължава и на Ивановден. В някои райони на страната то дори е по-характерно за този празник. Навсякъде обредът е за младоженците, като действието се извършва от кума или девера. Затова окъпването би могло да се разглежда като елемент от след сватбените обичаи, с който се затваря широкият кръг на сватбената обредност. 

На този ден ергените къпят момите, къпят се и младите мъже и имениците. В югозападна България къпят младоженките и малките момиченца на възраст до 1 година. Обредното къпане включва и разменянето на подаръци, както и гостувания и празнична трапеза. Народната представа за Св. Йоан като покровител на кумството и побратимството определя гостуванията у кумовете. Кумците носят кравай, месо, вино. Прави се обща трапеза.

На Ивановден е последният ден, през който ходят новогодишните маскирани дружини. В някои райони на страната коледарите отвеждат тържествено царя на чешмата и го окъпват. 

След това той устройва угощение, на което присъстват и маскирани като мечка, невеста и мъже облечени като баби. Накрая всички излизат на празнично хоро, с което приключва пълният цикъл на обичая Коледуване.

Много важен аспект от традициите Ивановденските обичаи и ритуали е появата в ранно утро на маскирани и предрешени мъже с маски, които преминавайки от дом на дом, по-специално в Северна България, но като цяло в цялата страна, със своите игри, музика и ритуали донасят разнообразие. 

Има радост и сигнал, че е време студът и снегът да дадат място на първите пролетни лъчения и цялостното преминаване на българската земя към ново начало. Кукерските игри и ритуали са индивидуални за всеки район, но като цяло целта им е да прогонят злите сили и да да донесат здраве и берекет за предстоящата година.

Използван е текст от /bg.wikipedia.or/*В статията е ползвана илюстративна снимка от интернет

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как "обрахме" селския магазин през 80-те

Преди много години когато бях дете се събрахме децата от селото и направихме удар хаха, удар по магазина в селото. Магазинера освен ,че беше мързелив се опитваше да бъде и тарикат.

 Когато му дойдеше стока ни лъжеше ,че ако му помогнем и внесем стоката в склада ще ни даде някой лев , ние внасяхме цял камион стока и той после ни се смееше и ни гонеше. Така един ден номера му не мина . Дойде камиона със стоката и той ни викна да внасяме. 

Стои отвън до стоката и ни наблюдава а ние внасяме във склада и през прозореца подаваме нещата на друг който е под прозореца. Така гепихме доста от стоката......шоколадови бонбони, шоколади"Кума лиса",чипс,салам бира и алтай - помня го този алтай харесваше ми и какви ли не други дебни неща . Когато внесохме ( изнесохме)  стоката , подадохме ръчички за да ни даде обещаните парички , а той се смееше и ни изгони отново. 

И като се хванахме всички ние и отидохме на една полянка до реката със "стоката" запалихме си огън , разпределихме си нещата от магазина поравно между над 20 деца ,.......па момчетата наловиха риба и раци , а момичетата изпекохме салама на огъня и настана голяма веселба ! Не ни хванаха , нямаше и как да ни хванат - ние изядохме всичко що бяхме гепсали . Опаковките хвърлихме в огъня , а бутилките му ги върнахме като амбалаж.Мили спомени от 80-те

Ева Стойчева/софия

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тодор Колев – български актьор, певец, шоумен Какво не знаехте за него

Тодор Колев (Адама) е български актьор, певец, шоумен и учител. Роден е на 26 август 1939 г. в Шумен, активен актьор в периода 1965-2012 г., умира на 15 февруари 2013 г. в София, България.

Тодор Колев е един от най-популярните български актьори, популярен с комедийните си роли във филми и телевизионни предавания.

На изпитите за актьорско майсторство той надхитрява комисията, като носи обувки с високи токчета и прави гласа си по-плътен – по онова време комисията избира актьори с по-едра фигура и по-силен глас. През 1965 г. завършва Академията за актьорско майсторство и изкуства “Кръстьо Сарафов”.

Кариера

Работи в няколко театъра в различни градове на България, първо в Смолян: в периода 1965-1966 г., след това в Шумен 1966-1967 г., в Пловдив 1967-1969 г., в софийския театър “Сълза и смях” през 1969-1971 г. и в театър “София” през 1972-1990 г.

Играе различни роли в българското кино, участвайки в повече от 30 игрални филма, сред които “Цар и генерал”, “Иван Кондарев”, “Козият рог”, “Господин за един ден”, “Опасен чар”, “Двойникът” и др.

Преподава актьорско майсторство във ВИТИЗ от 1975 г. като асистент. По-късно получава степента “доцент”.

През 1992-1993 г. става културен аташе в българското посолство в Канада.

През 1999 г. издава автобиографичната си книга “Варненски софиянец от Шумен” с подзаглавие “Животът и страданията на грешния Тодор”.

Автор и режисьор е на телевизионните предавания “Как да ги хванем…” с Тодор Колев 1994-1998 г. и “Свободен вход” 1998-1999 г.Последният му филм е сериалът “Сутрешен блок”, излъчен по TV 7 през 2012 г.

Получени награди

Първа мъжка награда на 5-ия и 7-ия национален преглед на българския театър и драматургия през 1969 и 1979 г.

Първа мъжка награда за ролята на Иван Денев и братовчед му Иван във филма “Двойник” на Фестивала на българския филм във Варна, 1980 г.Почетен артист през 1981 г.

Най-добра мъжка роля във филма “Опасен чар” на Международния фестивал на комедията и сатирата в Габрово, 1985 г.

Награда за най-добра мъжка роля във филма “Господин за един ден” на Международния фестивал на комедията и сатирата, Габрово, 1985 г.Специална награда на журито за ролята си във филма “Опасен чар” на XII Международен фестивал на комедията и сатирата във Франция през 1988 г.

Награда на Асоциацията на най-добрите български изпълнители през 1988 г.

Награда на БНТ (Българска национална телевизия) за най-добро телевизионно предаване “Как да ги настигнем… с Тодор Колев” през 1994 г.През 2005 г. е удостоен със златен медал от община Шумен и званието “Почетен гражданин на град Шумен”.

Почетен доктор на Шуменския университет

Награда “Икар” от Съюза на артистите в България – “За изключителен принос към българския театър”, 2011 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

"Когато насила ни караха да ходим на бригада!"Истината в разказ от първо лице

Днес решихме да публикуваме писмото на 55-годишната бивша проектантка и настояща магазинерка Дафина Стоева.

„Здравейте! Вашата статия ме върна в миналото и ми стана приятно да си спомня кое как беше и колко много се изкривяват сега представите за соц-а – времето, в което сме живели. Повод за писмото ми стана и спор с четиримата ми племеници, които ми гостуваха на морето и непрекъснато ме питаха как съм живяла без мобилен телефон и таблет, как съм преживяла тормоза през „комунизма“ и не ми ли е било смачкано достойнството, когато с милиция и пушки са ни карали да ходим на бригада и да работим безплатно за комунистите.

Разсмях се, понеже помислих, че се шегуват. Но после разбрах, че това не е шега и те искрено вярват, че леля им е изкарала младостта си в концлагер.

Затова сега искам да разкажа на тези, които никога няма да знаят какво е било тогава и дано някой да ме разбере. Защото днес още една свидна за нас част от миналото ни е на път да бъде опорочена, смачкана, политически употребена и захвърлена на бунището.

Спомням си есенните дни, в които държахме учебниците и си спомняхме за лятото. Класната, а не милиционер с пушка, влизаше в стаята и обявяваше : Утре отиваме на бригада! В стаята вместо ропот и сълзи, се чуваше мощно „Урааааааааа“ и даже скачахме от радост. Ние бяхме градски деца и всяко излизане на полето за нас беше празник. Автобусите се подреждаха пред училище и ни закарваха в безкрайните памучни ниви. Всеки от нас получаваше чувалче и трябваше да го напълни с памук. Приклякахме край редовете и дърпахме красивите бели топки от разпуканите кутийки. Отпред – бяло поле, като обсипано със сняг, а зад нас пак бяло, защото бързахме да напълним чувала и избирахме само най-големите топки. Никой не ни правеше забележка.

Подире ни вървеше бригада от работнички, които дообираха всяко влакно от растенията.

Носехме си обяд, хапвахме на пикник на полето, после още час край чувалите… и ни натоварваха на автобусите за обратно. В 3 часа си бяхме вкъщи и излизахме да играем.

Веднъж случайно дочух работничките да си говорят. Едната попита защо ги мъкнат тези хлапета тук, като не берат както трябва и отварят двойна работа на хората след тях. Другата й отговори: „Нека се учат на труд дечицата! Те не разбират, че трябва да се обере качествено реда, който са захванали, но пък виждат, че памука не расте в аптеката и искрено вярват, че ни помагат“.

За бригадите в гимназията пък буквално се носеха легенди. Всички чакаха с нетърпение лятото, когато ще отидем в Айтос. 

Лагерът беше в борова гора над парка, бунгала с легла и нощни шкафчета. Имаше плац, шадраван с рибки, пилон и знаме. Сутрин се строявахме под знамето и потегляхме към автобусите, паркирани на поляната.

В консервната фабрика, която беше една от най-големите в страната и която сега отдавна е фалирала, разбита и ограбена, се правеха кисели краставички и икра за Русия, както и компоти за „второ направление“. За краставичките и икрата нямаше особени изисквания, но за „второто направление“ бяха доста строги. Трябваше да режем само здрави праскови и круши, останалите ги хвърляхме в други щайги за сладко. Крушите се почистваха идеално от семките. Вземаха ги с електрокар и бързо ги носеха в цеха да ги пълнят в буркани за компоти. Специална машина им лепеше етикети на английски или френски, а ако етикетът се залепеше накриво, компота отиваше за вътрешния пазар.

Такова ядене на сочни праскови и круши и на компоти на корем, никога не ми се случи повече. Следобед спяхме задължително два часа по бунгалата /по-скоро се кикотехме и си разказвахме истории за момчетата от другия клас/, а после имаше свободни занимания.

Вечер свиреше оркестър. Момчета от Механото, които после станаха музиканти и Ваня Костова, която им беше солистка.

Ако някой сега ми каже, че „Бийтълс“, „Ролинг стоунс“ и останалите световни групи бяха забранени у нас, ще му кажа да си гледа работата. Цялата световна класика, модерна по онова време, се пееше от оркестъра, а най-сложните парчета ги пееше Ваня. Тя е жива и здрава, всеки може да я попита. Танцувахме до премала, някои се целуваха под боровете и едва успяваха в полунощ да ни сложат по леглата да спим.

Беше толкова красиво, лагерния огън, китарите, вълшебната Ваня, танците, звездите над плаца, че когато свършваше бригадата, плачехме с глас, че се прибираме вкъщи. Да, плачехме за романтиката и за това, че половината сме се влюбили в командира, а той идея си нямаше.

В университета пък бригадите бяха международни. В огромен лагер в Девня се бяха събрали студенти от цяла Европа, имаше от целия соцлагер, плюс французи, финландци, шведи, по пет часа на ден събирахме реколтата в полето, а вечер дискотека на макс. Що интернационални любови се случиха, що сълзи се лееха при раздялата…

Самите нас пък ни изпратиха в ГДР и Унгария пак на бригади. Там пък се работеше по три часа и после лайф. Нашите десетолевки се котираха навсякъде и ги обменяхме в местна валута и скитахме по кръчмите. А вечер, забава, разбира се. И ако някой твърди, че момчетата са били стригани до голо, а момичетата задължително със сплетени коси, просто вижте снимките.

Това беше истината и цялата истина.

Никой не ни караше с пушки да ходим, никой не ни дебнеше да не избягаме от бунгалата, никой не ни слагаше вилата на врата, а бригадите ни учеха на две неща – на труд и да се социализираме и интегрираме в обществото.

Някои се „интегрираха“ и в близката горичка, затова след всяка студентска бригада следваше бум от сватби, а всичките ни бебета се раждаха я в шестия, я в седмия месец след венчавката, а имаше и рекордьори – направо в петия.

За това време си спомням с носталгия и умиление. Аз също срещах голямата си любов на бригада и до днес сме заедно.

И когато прочета, че някой ме е репресирал и тормозел да режа круши, или да се къпя в Балатон, ми става мъчно за поколението, което расте в момента. Без цел, без посока, с кумири фолкпевци, на 10 години гримирано, на 11 с 3000 приятели във Фейсбук и един от тях убиец, пушещо, пиещо, дрогиращо се, повръщащо из градинките, възпитавано в едно – отрицание и омраза към предишния строй в който наистина нямаше как петокласничките да отидат с изкуствени мигли и два пласта грим на училище, момчетата не можеха да бият учителите, а момичетата да удушат съперничка, защото имала по-модерен телефон от тях.

Но как да обясня на моите племенници, че живеех щастливо?

Няма начин. Те вече са промити, моделирани, глобализирани и като коне с капаци. И никой не ми вярва, че без маркови дънки и без „Шанел“ №5, без екстеншъни и силикнови ци*и бях просто щастлива!“

Източник:ФБ-ВЕЧНИТЕ СПОМЕНИ ОТ ЕПОХАТА НА СОЦИАЛИЗМА, ШЕГИ И ПРИЯТНИ ЗАБАВЛЕНИЯ!Автор:Дафина Стоева

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ