Годината е 1876, денят е 20 април. На тази дата българският народ се вдига в името на свободата срещу една цяла империя. Априлското въстание е едно от най-паметните събития в българската история. Героизмът, който въстаниците проявяват в онзи ден, е изключителен, но само за нас, българите. През онези години, в епохата на империализма от XIX век, по целия свят се случват какви ли не събития, свързани с войни, битки и въстания. Тогава на Балканите се гледа като на една размирна зона, в която християни постоянно водят битки с османските си поробители. За гражданите на Великобритания, Франция и останалия европейски свят това не е нещо впечатляващо.В зората на ерата на комуникациите, когато за пръв път широко започва да се използва телеграфът, а презокеанският кабел се превръща в реалност, хората все повече започват да се интересуват от случващото се по света. Така се появяват и военните кореспонденти, които винаги са в центъра на събитията и предават дословно „тътена на оръдията“ в своите вестници. Въпреки това обществеността не проявява особена заинтересованост към случващото се на Балканите, за разлика от един американски журналист на вестник „Дейли Нюз“ – Джанюариъс Алойшиъс Макгахан.
Новините за ужасяващите зверства, които се извършват в турските провинции на Балканите, достигат до Европа. В защита на българите започват да се организират шествия. Всички тези вълнения са забелязани от Макгахан, който през пролетта на 1876 година наблюдава с голям интерес все по-смрачаващия се хоризонт на изток. Постоянните съобщения за избухване на въстания в земите на юг от Дунав привличат вниманието на военния кореспондент. Малкото информация в британските медии за случващото се в някои селища на Балканите все повече предизвиква Макгахан да предприеме пътуване към югоизточната част на Европа, за да проследи отблизо ставащото. Тогава той убеждава собствениците на вестник „Дейли Нюз“, че трябва да замине за България като кореспондент на изданието.
Междувременно обстановката на Балканите става изключително враждебна. В цяла България селяните са докарани до такова положение, че трудно могат да се прехранват, като обработват малкото земя, дадена им от империята, а данъците и такси се оказват непосилни. В планинските селища почвата пък е бедна и камениста и най-често селяните се изхранват с изработка на аба, декоративни ширити гайтани и други занаяти. Всички това, заедно с корумпираното турско управление и неговата феодална система, крепяща се на десятъци и лихварство, принуждава българския народ да грабне оръжието и да започне борба за свобода.
Така се дава началото на организацията на въстание, което е обречено още от самото начало. Липсва координация между отделните селища, не всички села и обществени слоеве подкрепят или са готови за въоръжена борба, няма достатъчно средства и оръжия. Подготовката е доста слаба и непрофесионална – оръдията са изработени от черешови стволове и са доста елементарни, пушките са изключително стари, барутът е в малки количества.
На всичкото отгоре османците разбират за готвеното въстание от заможен чорбаджия от Татар Пазарджик и управлението предприема действия за смазване на бунтовниците с пълна сила. Така на 26 април 1876 година банда разбойници, наети от турците, нахлуват в град Клисура и съсичат стотици мъже, жени и деца. Същият ден нахлуват и в Перущица. На 30 април башибозуци и други части нередовна турска армия, под командването на Ахмед ага, нападат планинското селище Батак. На жителите е обещано, че ако се предадат ще бъдат пощадени, но след като предават оръжията си, турците влизат в планинското селище и започват безразборно да убиват жителите му.След тези зверства новините от балканската държава започват една по една да излизат към Западна Европа. Коментарите първоначално са най-различни. Английската позиция следва политиката за силна Османска империя, която да спира руските и френските амбиции за Близкия изток. Според британците Турция трябва да бъде подкрепяна, защото така ще се запази свободата на Европа и ще се осигури британската позиция в Индия. Българските интелектуалци обаче не спират да подават постоянна информация за жертвите и зверствата при потушаването на въстанието. В пресата за пръв път се появяват данни, според които между 18 000 и 30 000 души намират смъртта си под ятагана на башибозуците и десетки селища са сринати до основи, а зверствата не спират.
Всички тези вести карат Макгахан в края на 1876 година да замине като военен кореспондент за Константинопол, за да разследва и опише случващото се. Той се надява да даде яснота на останалия свят дали на Балканите наистина се извършват зверства или информацията е преувеличена. След пристигането си журналистът започва да се рови из документи и дописки, за да разбере точно какво се е случило и да предаде цялата информация на вестник „Дейли Нюз“. Макгахан предприема пътуване до Филипополис (днешен Пловдив), откъдето пуска първата си телеграма, чрез която изразява своите гневни чувства и впечатления:
„Боя се, че не съм вече безпристрастен, и с положителност не мога да остана безучастен. Съществуват неща, които не могат да бъдат разследвани с хладен ум. … Зверствата, признавани повсеместно от хора, приближени на турците, както и от самите турци, са достатъчни и повече от достатъчни. Не желая да добавям все повече и повече цифри към тази скръбна статистика. Когато в самото начало на разследването се сблъскаш с признанието, че 60-70 села са били опожарени и че към 15 000 души, голяма част от които жени и деца, са били посечени, започваш да чувстваш, че е безсмислено да продължаваш. Когато, в допълнение, научиш ужасяващите подробности за най-безпомощните дечица, разсичани на парчета и набучвани на щиковете; и когато всичките тези подробности ти се повтарят от стотици – не българи, а и от различните консули във Филипополис, от германските служители по железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери и дори от самите турци, започваш да чувстваш, че по-нататъшните разследвания са абсолютно излишни.“
Следващите репортажи на кореспондента преминават през емоциите, мрачното прогнозиране, русофилските настроения, открито подстрекаване към война и публична разправа с виновните. Всички тези писания се оказват опияняващи за читателите на вестник „Дейли нюз“, ако може да се съди по зашеметяващите тиражи на вестника от Великобритания от края на 1876 година. От село на село журналистът събира и разследва турските зверства. Точно когато Макгахан смята, че видените неща няма как да бъдат по-жестоки, стига Пазарджишката област с идеята да посети град Батак, за който чува доста истории. Там установява, че дори най-големите му представи за варварски постъпки могат да бъдат надминати.
Чужденецът отсяда в Пещера, където турската управа му предлага да бъде придружаван от официален турски представител, но поканата е отхвърлена. Властите, гневни от този факт, забраняват на българите да предоставят коне на кореспондента за прехода към Батак. Местните обаче се противопоставят на това и на следващия ден на американеца е осигурен кон и така Макгахан потегля. За пристигането на чужденеца се разчува в цялата околия. Десетки батакчани успяват да го намерят и да му разкажат какво са преживели и какво точно се е случило. Макгахан записва абсолютно всичко.
Тогава журналистът научава и за близостта на българския език с руския, който знае, и лесно разбира разказите. Скоро след дългия преход през планината, пред чужденеца се разкрива ужасяваща гледка – окървавеният Батак. Стотици трупове и кости, разхвърляни из целия район. Той намира град, представляващ купчина развалини и отломки, съборени довари, разрушени стени, срутени покриви, изтърбушени къщи и тук-там някой човек, спасил се някак от зверствата на турците.
Много от оцелелите започват да се присъединяват към групата от Пещера, оформяйки процесия от няколкостотин души. Макгахан пише, че навсякъде, където погледне, земята била покрита с кости, черепи и части от тела. Чужденецът отива и до баташката църква, пълна с трупове – както в двора, така и в църковното помещение.
Журналистът записва всичко онова, което му е разказано. Веднага, след като се прибира в Татар Пазарджик, пише дълга и изключително емоционална дописка до „Дейли нюз“. Телеграма, писана с много гняв, силна болка и страдание, думи, написани с насъбран ужас и дори жажда за отплата. Всичко това е публикувано в страниците на един от най-тиражираните вестници във Великобритания. Дописката съдържала описание на картината, на която се натъква Макгахан, и част от разказите на местните хора. Не липсва и критиката срещу правителствената политика на Англия и срещу премиера Дизраели, според когото всичко е преувеличено.
След всички репортажи на Макгахан и изразеното недоволство към Дизраели, обществеността е покрусена от зверствата, а противниците на правителството във Великобритания стават все повече. Журналистът обаче разбира, че ако в Западна Европа дописките ще бъдат изразени в „християнски гняв и хуманен инстинкт да се осигури помощ за българския селянин“, то Русия ще вземе нещата в свои ръце и ще накаже справедливо турците.
Последната кореспонденция за вестник „Дейли нюз“ Макгахан пише в хотел „Брофорт“ – Букурещ. В нея кореспондентът директно обвинява Дизраели и английския посланик в Константинопол сър Хенри Елиът, че съзнателно заблуждават общественото мнение относно сериозността на положението в България. Заради всички репортажи цяла Западна Европа застава твърдо зад българите, а към правителствената политика на Великобритания за подкрепа на Османската империя са отправени остри критики.
Юджийн Скайлер, който е американски дипломат, се заема да направи комисия, която да следи за евентуални нови престъпления от страна на османците и да защитава българското население, да построи наново опустошените селища, да възмезди оцелелите за техните загуби за сметка на Високата порта и да екзекутира виновниците за всички престъпни деяния. В края на своята последна дописка Макгахан изразява своето мнение, че доста от нещата няма да бъдат реално направени, защото старите оядени господа, които държат Европа в ръцете си, не се интересуват от закланите мъже, жени и деца и тяхната съдба.
Въпреки това според кореспондента отплатата ще дойде с идването на руските войски. Точно това многократно казва и при напускането на родопските селища на местни жители: „След по-малко от година войските на царя ще бъдат тук“. Точно това се случва и година по-късно с обявяването на Руско-турската война, която военният кореспондент също следи на място, движейки се с руската армия.
Джанюариъс Макгахан е доста неразпознаваемо име в световната историята. Днес само един тесен специалист може би знае името му и блясъка на неговите трудове. И двата големи вестника, чийто представител е бил, отдавна са мъртви. Книгите, които е писал между войните, трудно могат да се намерят в американските библиотеки, но в една страна това име ще се помни и тачи вечно – България. Макгахан е велик човек, защото когато се сблъсква с антихуманните действия на едно правителство, той не си затваря очите, както повечето. Американският кореспондент се превръща в застъпник, вместо да остане хладнокръвният безпристрастен наблюдател. Точно и затова днес в земеделския щат Охайо се издига надгробен камък, носещ красноречиво надписа: МАКГАХАН, ОСВОБОДИТЕЛ НА БЪЛГАРИЯ.
Източник:
bulgarianhistory.org
17:36
