Задължения на гражданите за опазване на чистотата в София през 1935 г. в 8 точки

Наредба за почистване на тротоарите

1. Всяка сутрин до 6:30 часа (от 1 май до 1 октомврий) и до 7:30 часа (от 1 октомврий до 1 май) тротоарите, след достатъчно оросяване, да се измитат старателно. Сметта да се събира и поставя накуп на платното на улицата, около 30 см. до бордюра на тротоара.

2. Там, гдето има посадени дръвчета или дърветата надвисват над тротоара или пък тротоарите се замърсяват често, метенето да става и след обед до 2;30 часа (от 1 май до 1 октомврий) и до 1:30 часа (от 1 октомврий до 1 май), като сметта се поставя в съдовете, а не накуп пред тротоара.

3. Всяко замърсяване след горното почистване да се почиства веднага и сметта да се събира в съдове.

4. Лятно време, където след обед не се помитат тротоарите, да се оросяват досгатъчно, за прохлада.

5. Зимно време, след валене на сняг, последният да не се оставя да се затъпква, а веднага да се измете и тротоарите добре да се почистят. Снегът да се събира на купчини до бордюрите на тротоара.

6. Дръвчетата по улиците и тротоарите да се пазят от повреждане.

Разходка в снимки из столичния ЦУМ през 80-те

7. Живущите в имоти, пред които по тротоарите се намират дръвчета, да разкопават пръстта около тях и редовно да ги поливат.

8. Да не се изтърсват през прозорците постелки, дрехи и др. сутрин след 6:1/2 часа (от 1 май до 1 октомврий) и след 7 1/2 часа (от 1 октомврий до 1 май) т. е. след определеното време за почистване на тротоарите.

Из "Пътеводител на София" (1935 г.), съставил Смил Ангелов Източник:stara-sofia

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Абитуриентските балове в миналото и аромата на «Бич Може» (СТАТИЯ)

Всеки човек е запазил някакъв спомен за времето, когато е завършил училище. Безгрижието свършва и всеки поема по своя път, където сам трябва да решава бъдещето си. Сбогуването с това време през различните години е различно. Раздялата с училището, учителите и приятелите, с които е бил години наред, е вълнуващо събитие. Абитуриентският бал наистина е едно преживяване.

Абитуриент в превод на по-прост български означава зрелостник или в деня на абитуриентския бал човек символично преминава в зрялата си възраст. В която се очаква и по-зряло, умерено, овладяно поведение, характеризиращо се с това, че преди да направиш нещо, първо поне се опитваш да се замислиш. Логично е именно денят на абитуриентския бал да е първият, в който да демонстрираш тази промяна. Абитуриентите обаче правят точно обратното. Баловете са период, в който завършващите средно образование сякаш си забравят главата вкъщи и си поставят за цел да извършат колкото е възможно повече първосигнални глупости за единица време. Всяко следващо поколение обаче сякаш се опитва да надмине предишните по изтрещялост в деня на бала. Как са празнували поколенията от периода на зрелия и не толкова зрял социализъм, ще се опитаме да обрисуваме в следващите редове.В годините на социализма абитуриентският бал е ознаменувал превръщането на униформените какавиди в пеперуди, краят на училищното еднообразие, потискащата дисциплина, престилките и белите гуменки. Балът е бил празник на свободата и свенлива демонстрация на еснафската представа за шик.

През 60-те години като традиция преди празничната абитуриентска вечер започнали да се налагат серенадите под прозорците на учителите. Те се правели няколко вечери подред и завършвали непосредствено преди бала. Песните за любимите учители се пеели на живо от абитуриентите в съпровод  на китара. Тогава в почти всеки клас е имало поне по един китарист. След серенадата абитуриентите са били канени от своите вече бивши преподаватели на почерпка, която е изключвала алкохол. Във всеки град традицията е била различна. В по-малките градове серенадите на зрелостниците са се съхранили през годините, въпреки превратностите на времето.

В последния учебен ден завършващите взаимно надписвали за спомен белите си униформени ризи. Следвало е изпращането в двора на училището, където пред целия строй директорът прочитал своето напътствено слово. Правели се снимки за спомен, албум с посвещения. После абитуриентите манифестирали в колоната на 24 май не с ученическите си униформи, а с цивилни дрехи. До към началото на 70-те липсва обаче превърналото се по-късно в традиция събиране на цялата рода, за да се полее фактът, че детето е успяло да завърши средното си образование.

Година преди бала родителите започвали да търсят оригинален плат и обувки за своите деца. За тази цел ходели на екскурзия в ГДР, Чехия и Румъния.  В Бургас и Варна например се използвали връзки с моряците, които пътували до Италия, Франция, Англия, да им внесат нещо «по-така».
Безценни били познанствата с тексимаджиите или с хора работещи в чужбина. От провинцията най-често пътували до София, за да си набавят дрехите за балната нощ от ЦУМ, ЦНСМ, фирменият магазин на завод „Витоша”, заедно с други елементи от облеклото, като обувките и чантата.  През 70-те си било „гъзария” момчето да носи костюм конфекция от варненския завод „Дружба”, който бил най-реномирания производител на мъжка мода по това време. Любопитен факт е, че  след появата на филма „Сбогом приятели” през 1970 г., той става истински хит сред абитуриентите и много от девойките на бала са имали същите тоалети като на героините от филма.

В повечето случаи самите дрехи за празника се шиели специално. Не от желание да си различен от останалите, а просто защото конфекцията по магазините била дефицит.  За модели се ползвали, кройките от апокрифните списания ”Бурда” и „Некерман”, както и източногерманското „Прамо”. Популярните платове за рокли са били жоржет, тафта, шантунг, кадифе с тафта, гладко кадифе, естествена коприна и разни изкуствени и крепирани тъкани. През 60-те много актуално било в плата да има вградена сребърна нишка. През 80-те са били много на мода сребърните и златистите платове с втъкано ламе. Наблягало се е на бялото и на розово-цикламената гама.

В средата на 60-те години в деня на бала момичетата били облечени според тогавашната мода с дълги до коляното рокли, ушити от изкуствените модни немачкаеми полиестерни коприни, найлони и дидерони, рожба на новата химия. Косите им – вдигнати в класически кок или с тупирани прически за обем тип «купа сено». Момчетата носели тесни панталони «кюнци», яките на ризите били високи, а вратовръзките – тесни и дълги, тип «въже», съвсем като на кумирите им от «Бийтълс». Само в прическите не можели да докарат дължината на косата на своите идоли Джон Ленън, Пол Макартни и особенно на Ринго Стар, защото до последния ден били подстригвани старателно, според правилника на училището.
Абитуриентките балансирали за първи път в живота си на силно заострени обувки с ток над 10 см. Прическите били с букли, падащи до раменете, с втъкнати коронки от изкуствени камъни или цветя. И тогава девойките предпочитали белия и синия цвят. Задължително се шиело и манто за по-хладно време. Въпрос на чест за всяка уважаваща себе си абитуриентка било да се спретне в минижуп за бала. Гримът бил пестелив и ненатрапчив. Младите дами ползвали полските парфюми като «Бич Може» («BicMoze»), чийто основен аромат наподобявал на «Chanel 5» «MitsoukoGuerlaina». Други парфюми за времето били «Алиция» и «Беата». Те, заедно с крема «Нивея», се продавали през лятото на черно по плажовете от полски курортистки. Линията около очите се подчертавала с черен молив.

Под овациите на родители и приятели абитуриентите дефилирали по главната улица и се отправяли към най-представителния ресторант в града. Елитните гимназии си имали своите особености. Понеже момчетата в класа са били по-малко, са имали честа да бъдат  заобиколени от много девойки. Случва се да  съпровождат по няколко дами на бала плюс класната.

През 60-те и до края на 70-те още я е нямало практиката кавалерът да вземе момичето от дома му и да го отведе на бала. То в повечето случаи е нямало и с какво да го отведе – колите са били сравнително рядък лукс, а абитуриентите масово се придвижвали пеша до заветната дестинация. Въпреки това от края на 60-те  някои от абитуриентите използвали колите на родителите си, за да бъдат откарани до ресторанта. През 80-те това вече се превърнало в по-масова практика.
Баловете от онова време са  били доста по-скромни на фона на сегашните избухвания. През 60-те години в по-малките градчета те са се правели дори и в училищния стол. Основната част от събитието, разбира се се е случвало в ресторанта – обикновено най-хубавият в града. По масите се е леел алкохол, абитуриентите за първи път  пушели цигари, без да им се налага да се крият от своите учители. Вечерята е била ала Балкантурист, но на кой ли му е пукало за нея, важно е купона да е на макс. Празничната вечер е била съпътствана с непрестанни наздравици, правели са се снимки, а веселбата преминавала в танци и песни до зори… или докато не си тръгне оркестърът. Да, музиката най-често е била на живо, плочите са рядкост и пристигали от чужбина. Забранените през 1964 година у нас туист и рок енд рол се играели, но в поредица от народни хора. Музиката и песните на модерните за това време «Бийтълс», «Ролинг Стоунс» и Елвис Пресли се изпълнявали от музикантите в ресторанта на български език.

Музикалното оформление се състояло предимно от българска естрада. През 70-те Лили Иванова и Емил Димитров вече са на върха на славата си, популярни са и Йорданка Христова, Борис Годжунов и Богдана Карадочева. Тук-там по баловете се прокрадвали и любимата за младежите и девойките западна музика, които младите иначе не спирали да въртят в домашни условия на култовите магнетофони „Мамбо”. През 60-те абитуриентите танцували румба и по-бързите туист и шейк. Вихрели се буйни танци часове след полунощ. За доброто им настроение най-често се грижел най-добрия оркестър в града. Края на 70-те и 80-те вече е времето на диското. Звучали песни на «АББА», «Бони М», «Смоуки», «Блонди». На балната вечер в повечето случаи били канени всички учители, които са преподавали на абитуриентите. Изключително голяма гордост и признание за всяка абитуриентка било да бъде избрана за Мис Абитуриентски бал от своите съученици.

Имало ли е  Мистър не е ясно, пък и е имало случаи, когато всички момчета са изглеждали еднакво – с остригани нула номер глави след заповед на директорката, разгневена от издънка по време на бригада. Към дамите строгата педагожка би могла да е по-благосклонна като им разреши да пуснат по-дълги коси, за да се получат абитуриентските прически. През 70-те например безспорният хит в коафьорското изкуство е силно тупираната прическа тип „купа сено“ или „кошер“.
През 70-те освен в най-изисканите ресторанти на града, в по-големите градове абитуриентските балове се организирали и  в огромни помещения, които побирали випуски на няколко големи училища в града. Така например за тази цел в Бургас се ползвала спортна зала „Изгрев”, Младежкия дом, във Варна – ДКС, а в София зала „Универсиада”. През 80-те хит сред столичните зрелостници било да организират бала си в НДК.
В залите имало естради, на които се редували да свирят и пеят състави и поканени певци. За програмата идвали специално поканени известни певци и актьори. Артистичните програми били организирани от окръжните комитети на Комсомола, които са избирали гостуващите артисти и са им плащали за изнесената от тях програма.

Програмата на масовото веселие често обаче не завършвала в ресторанта. През 60-те за  старозагорските абитуриенти например е било популярно да изкачват през нощта стръмния хълм над града Аязмото и да играят хора на върха. Момичетата за първи път в живота си обували популярните тогава лачени обувки със 7–8-сантиметрови, тънки като игла токчета, затова слизането надолу било по чорапи. За щастие през 70-те на мода вече са били обувките с платформа. Софийските зрелостници обикновено завършвали купона в Борисовата градина (тогава Парк на свободата), пловдивчани се качвали на Альоша, а бургазлии и варненци посрещали зората на морския бряг. От средата на 70-те и през 80-те хит сред бургаските абитуриенти става Слънчев бряг. А през 80-те почти е нямало училище в града, което да не си организира т.нар. втора абитуриентска вечер в курорта. Шиел се и специален тоалет за нея. Някои успявали да влязат с връзки и в нощния Бар Вариете, намиращ се в лъскавия курортен комплекс. Когато призори всичко приклювало, младите хора развеселени се отправяли към спирката да чакат най-ранния автобус за Бургас.
След запомнящата се за цял живот вечер, абитуриентите нагазвали в бурното море на живота. Следвали матурите, казармата за момчетата, кандидатстването в университет за едни, сватба за други. Животът продължавал, но преминал на нов коловоз.

Източници: www.goguide.bg/ („Записки по българските балове” автор: Свилен Георгиев)
www.factor-bs.com/(„Абитуриентите на Бургас през миналия век”, автор: Соня Кехлибарева) и спомени за събитията от очевидци

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вижте какви са били заплатите в Царство България през 1939 г.-Средната пенсия била 1400 лв.

Царство България е официалното наименование на българската държава от 1908 до 1947 г. Първият министър-председатели на царството е Александър Малинов / 1908–1911 г./, а последният Кимон Георгиев /1944–1946 г./

Как се развива стопанството в този период от време? През 1921 г. в Царство България има 1544 промишлени предприятия (включително насърчаваните от държавата) с общо 55 000 работници, пише еxtremecentrepoint.com.
През 1928 г. е приет Закон за насърчаване на местната индустрия, който предвижда безмитен внос на непроизвеждани в България машини и съоръжения, безплатно отпускане на държавни и общински земи за строеж на фабрики, намаление с 25 до 30% от тарифите на БДЖ, освобождаване от някои данъци и такси и др. До 1929 г. (от 1923) индустриалното производство в България се увеличава с 88% , или средногодишен ръст от 11%. Една от причините за това е силният протекционизъм на държавата.

През 1941 година индустриалната продукция възлиза на 18,16 млрд. лв. срещу 11,16 млрд. лв. през 1934 г. при средногодишен ръст от 6,9%. Водеща е хранително-вкусовата промишленост / 62%/.
В предприятията с над 50 работници работят 75,2% от всички работници в промишлеността, а с над 200 работници – 40%.
Икономическият възход на България в навечерието на Втората световна война може да се види, като се направи сравнение на нейните постижения с тези на съседните държави. Да вземем само пшеницата. На глава на населението в кг през 1938 година тя е била 280 кг за България, 142 – за Гърция, 245 – за Румъния, 248 – за Турция и 197 за Югославия.

В началото на 30-те години с приемане на различни закони земеделското производство се увеличава средно с 18% за периода 1934-1939 г., а увеличението на земеделската продукция е около 70% в сравнение с довоенното ниво.
През 1939 г. доходът в земеделието нараства с 37% в сравнение с 1935 г. Средната надница на професионален работник е 66,60 лв., средната месечна заплата на чиновниците – 2500 лв., а средната пенсия – 1400 лв.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Жестоко убийство на проститутка затваря всички бардаци в София

В зората на Третото българско царство проституцията била узаконен порок. За разлика от провинцията, където публичните домове били разположени извън чертите на града, в не София било така. Още след Освобождението в централната част на града се пръкват първите бардаци.
Заведения със звънките имена
“Аполо”, “Сан Стефано”, “Орфеум”, “Неапол”, “2 февруари” и др. Изникнали като гъби в в самия столичен център, по улиците “Екзарх Йосиф”, “Дондуков”, “Алабин”, площад “Трапезица”… Изборът бил изключително голям и мераклиите по тънката част понякога сменяли по два-три публични дома за една вечер. По стара традиция собствениците на шантаните два-три пъти в годината правели скандални процесии по софийските улици с новопристигналата си “стока”. Когато в бардака пристигнели нови момичета, сводниците ги натоварвали на пъстри файтони и бавно, и тържествено ги показвали с музика пред софийското гражданство.

През 1897 г. във водите на река Марица бил открит трупът на една от тези паднали жени. Тя се наричала Ана Симон, унгарка, поданичка на Австроунгария и изкарвала прехраната си като продавала красивото си тяло в един от пловдивските бардаци. Следствието повдигнало завесата на загадъчната смърт на проститутката – замесени били градоначалникът на Пловдив Новелич, адютантът на княз Фердинанд ротмистър Бойчев и стражарят Богдан Василев. От смъртта на Ана Симон се заинтересувал и австроунгарският консул у нас, така информация за трагедията стигнала и до европейските вестници.Пред следствието Новелич и Богдан Василев направили пълни самопризнания, като посочили ротмистъра за физически убиец на Ана Симон. Станало ясно, че няколко седмици преди престъплението княз Фердинанд преминал по пловдивските улици и срещнал красивата Ана. Изглежда, че проститутката имала лоша и голяма уста, защото започнала да обижда и свирка по монарха.

В съда един от свидетелите казал, че чул как Бойчев се заканва: “Завчера една курва срещнала княза и му викала безобразни думи. Князът се разсърди и искаше да я застреля с револвера си, но за да не става шум, упълномощи мене да свърша тая работа…”На 8 срещу 9 април адютантът на княза, стражарят Василев и градоначалникът Новелич отишли при Ана Симон, за да я закарат при клиент в някакъв чифлик. Извън файтонът спрял до гробищата, ротмистърът и стражарят стреляли няколко пъти в красивата унгарка. Още полужива, завързали за тялото й два тежки камъка и я хвърлили в тъмните води на Марица.

В Пловдив процесът за убиството на Ана Симон бил шумен и следен с трепет от цялото българско общество. Имало отзвук и в чужбина – за делото дошли бащата на загиналата унгарка и специални претеници на големите европейски вестници. В съдебното дело обаче, било прикрито умело косвеното участие в трагедията на княза. В България тръгнали слухове, ме преди да загине от куршумите на своите убийци, Ана Симон е била дълго време любовница на държавния глава.

Присъдата удовлетворила повечето от българите, които застанали на страната на жертвата. Бойчев и Новелич били осъдени на смърт и скоро обесени в Пловдивския затвор. Стражарят Василев се отървал с 15 години затвор.

Няколко години след жестокото убийство на Ана Симон надигналото се обществено мнение затворило официалните публични домове в България. В София това станало на 1 юли 1905 година, а през следващата година – в Шумен, Варна, Търново и други градове.

Източник:Ретро

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Жестокото убийство на Гео Милев удушен с тел (СТАТИЯ)

Във всезнаещия „Гугъл“ и често във вестниците, под името Гео Милев, следва дълъг списък на цени на имоти. После статии със странни заглавия: „Мутрите се завърнаха в „Гео Милев“. „Герой от „Гео Милев“ живее с осемдесет лева на месец“, „Гео Милев“ остана без вода“ „Гео Милев-пица“. Можем да видим още доста в този жанр, докато стигнем до четиво, от което се разбира, че всъщност Гео Милев е поет, писател, издател, философ, публицист и въобще един от най-значимите българи, живели и загинали в двадесет век. Ще бъде наивно, ако приемем, че такава е ситуацията само в електронната мрежа. В парламента на България името на Гео Милев, като поет, е споменато само веднаж: Когато се обсъждаше законът за забрана на комунистическите символи. Сложиха го в общия кюп, въпреки че той никога не е бил комунист. Пишем тези редове, не само защото има повод, а и защото основателно се притесняваме, че след години в съзнанието и представите на потомците Гео Милев ще е квартал. В София или някой друг град. И нищо повече.

Тези майски дни ни връщат към една трагична дата. 15 .V. 1925 година. Леда Милева, дъщерята на поета, която тогава е била на пет години, разказваше, как един мъж, облечен в черни дрехи, влязъл в апартамента им и попитал къде живее Гео Милев. Той е баща ми, отвърнала и посочила вратата. Така започнала „малката справка“ , която за близките не свършила никога. Същата вечер в дирекцията на полицията арестуваният е бил удушен с тел и влиза в списъка на безследно изчезналите. Такова обяснение се дава на близките, който тръгват да го търсят.
Тридесет години по-късно в общ гроб са открити костите на избитите през кървавия септември 1923. В череп №17 е намерено синьото стъклено око на поета. Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле (днeс гр. Раднево), в семейство на учителя и журналист Мильо Касабов. По-късно баща му се премества в Стара Загора, където основава книжарница и издателство.
Още дванадесетгодишен бъдещият поет проявява разнообразни таланти. Той съставя ръкописни вестници, рисува, включително и свои автопортрети, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения, превежда от руски език стихове на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Афанасий Фет, а по-късно –за първи път у нас и на Владимир Маяковски.

Следва романска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ , след което продължава образованието си в Лайпциг. Там дори го обвиняват в шпионаж в полза на Англия, но поради липса на доказателства-го освобождават. Докато идва един от най-драматичните моменти от живота на поета. През март 1916 г. той е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер заминава в 34-ти троянски полк. Той е на позиция на кота 506 на дойранския фронт. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата. Загубва част от черепа си и дясното си око. Лекуват го дълго. У нас и в Германия.
През януари 1924 година Гео Милев започва да издава списание „Пламък“. Там за първи път печати поемата „Септември“ Заради нея  книжка 7 – 8 са конфискувани, а авторът е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено.
  На 14 май 1925 г. заради „Септември“ Гео Милев е осъден на година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва постановената присъда пред Апелативния съд, но не успява – на следващия ден, 15 май, е извикан за споменатата „малка справка“. И никой повече не го вижда.
С какво толкова един поет е разгневил властта, че тя да реши да го унищожи физически. В един филм посветен на Гео Милев друг един поет- Христо Радевски, като че ли дава най-точното обяснение:
Списание“ Пламък“ разобличава, съди, громи жестоко… С него /Гео Милев/се разплатиха жестоко не само заради поемата „Септември“, която е върхова на нашата поезия, но и за неговото гражданско поведение в списанието си. Там той има политически статии, каквито никой български политик не е писал. Милев безпощадно бичува репресивния „Закон за защита на държавата”, който отнема човешките права. Критикува го безпощадно, без да се съобразява с факта, че е забранено. Това е една от главните причини, да го ликвидират, не само поемата „Септември“.
Дъщерята на поета Леда Милева, оценявала по –високо някои от другите произведения на баща си. Подреждала ги е преди „Септември“ в своята класация. Световните капацитети обаче са на друго мнение. Поемата е преведена на повече от двадесет езика.

Преди около две години писателят Христо Карастоянов издаде романа „Една и съща нощ“. Плод на близо двадесетгодишен труд, той разказва за дружбата на поета с анархиста от Ямбол Георги Шейтанов. Книгата спечели тогава почти всички литературни награди. Професор Иван Добчев я драматизира за сцената на Народния театър „Иван Вазов“. Веднага започна подготовката на превод за издаване в Съединените щати. Ето какво разказва авторът за мотивите, които са го накарали да се захване с тази тема и някои от малко известните факти от биографията на създателя на поемата на „Септември“ :
Простичкият въпрос пред мене е бил: Гео Милев този човек, който виждаме по стените, боляла ли го е тази рана, която всъщност е смъртоносна и някой отгоре вероятно го е спасил, за да свърши това, кое е свършил. Допитах се до специалисти хирурзи и от тях научих, че зверски го е боляло. А той е работил по 25 часа в денонощието, което означава, че е преодолявал тази болка. За да работи в името на нещо, за което се чувствал призван . В този момент Гео Милев слезе от иконата, слезе от портрета, от стената, превърна се в нормален човек, при това наш съвременник . Твърдя, че ние не го познаваме. Знаем поемата „Септември“, полицейската му критика и горе- долу това е… Не знаем че заради тази рана например, е претърпял в Германия четиринадесет операции и че му е вадено парче от реброто, за да му се сложи вежда. Иначе няма как да се постави изкуственото око . А въпросното око е било неудобно, създавало му у страшен дискомфорт. Особено страшно е било, когато е на сказки и тече слуз и гной.
 Не знаем, че той е бил сприхав, егоцентрик скандален , че е бил нисък и грозен – според полицейските досиета – 160 сантиметра. И наред с това притежавал такава харизма, че е помитал всичко пред себе си.

Източник:Блиц

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изповедта на една дама:Ако върнат казармата, първа отивам в нея!

В последните дни една от най-обсъжданите теми е връщането на казармата – онази черна прокоба, която дебне зад ъгъла горките, крехки мъже и заплашва тяхната физическа, психическа и емоционална цялост пише desant
Не бих желала да ви скандализирам, но от тази трибуна тук искам да се обявя за моментално и пълно връщане на казармата. Колкото по-бързо я върнем, толкова по-доволна ще съм.
Но, разбира се, при едно условие. Тя да е достъпна само за многодетни майки. Или за майки на особено буйни деца.
Нямам търпение да върнат казармата, да получа призовката, да нарамя пушка и да се обърна към мъжа си с думите „Отивам в казармата, съжалявам, но ще трябва да се оправяш сам“ и после внимателно и тихо да затворя вратата зад гърба си, за да не събудя децата.
Колко да е страшно в тази казарма?

Щяло да има много готвене, чистене и стоене прав в казармата. Господи, смея се през сълзи.
Колко чистене, готвене и стоене прав да има?
Откога мечтая да ми дадат един казан, да нахвърлям безразборно 40 пакета боб, 35 чушки, едно кило олио, едно кило пипер и да кажа „Яжте“ без заплахата всички да започнат да се кривят в погнуса, да имитират повръщане и да започнат да крещят „Не го искааам тоя гадеен боооб“.

Наместо това – дълги маси и десетки многодетни майки, облечени в зелените си дрехи, ядат боб разсеяно и от време на време някоя се провиква „Страшен боб, благодаря ти, че сготви вместо мен. Здраве желаем“.
Мечтая да ми връчат една четка за зъби, една кофа и да търкам фугите на коридора, докато не стана едно цяло с голямото вселенско съзнание. Да не се тревожа, че старшината не си е написал домашното, че другият старшина се е наакал в гащите, че свинското загаря, че проектът ми е две седмици назад, че трябва да се обадя на лекаря на третия старшина, за да го питам кога му е ваксината.
Само аз, четката за зъби и фугата. Една майка – Буда в казармата, която чисти в пълна концентрация.

Щели сме да имаме униформи.

Чудесно. Няма да има 5 вида различни перални – една за бяло, една за цветно, една за червено, една за вълна и прочие. Край с гардеробите, край с милионите чорапи в различни размери. Два чифта униформи, три чифта чорапи и блаженството на простия живот.

Искам да давам наряд. Да стоя права цяла нощ в тишина, да наблюдавам звездите и да си мисля колко е спокойно и тихо около мен. Никой не реве. На никого не никне зъб, никой няма шарка, разтройство, кашлица, заекване.
Въшките не са проблем, защото в казармата не е като в детската градина. В казармата не връщат никого за въшки, докато ти плачеш истерично в банята и се чудиш как ще ходиш на работа и ще си гледаш детето. В казармата въшките и военното дело вървят ръка за ръка.

Искам да марширувам. Нарамила огромна раница, пълна с неща, равностойни на онези, които всеки ден мъкна – две кила патладжани, кило домати, 9 пилешки бутчета, две кила картофи, лаптоп, документи, резервни обувки за децата, кърпи, памперси, зарядно за телефона, бисквити, био сок… извинете, отнесох се.
Както и да е, имах предвид нещо тежко, с което да обикалям с часове и най-сетне да отслабна. Да си обърна внимание, защото извън казармата това просто нямам никакво време. Но в казармата ще имаме тичане, маршируване, клекове, лицеви опори. Всекидневен, безплатен фитнес. След 6 месеца ще съм с онези мечтани плочки на корема, които се стремя да направя от 1987 година.

Искам да си лягам рано. В девет ако може, благодаря. Вечер, щом изгасят лампите, с другите майки ще си шушукаме колко е тихо в казармата, какъв чудесен ред има, как всички си подреждат дрехите и обувките и никой не си разпилява пъзела по пода.
После доволно ще се смеем преди да потънем в дълбок сън чак до 6 часа, когато всички ще ставаме заедно, а не майките да стават в 6 и половина, а мъжете да спят до осем, до девет и други блажени часове, защото „трябва да се наспят, че после са на работа“.

Искам някой друг да крещи вместо мен. След всичките години крещене „Колко пъти съм казала, че…“, „Как е възможно да …“, „Вие в гората ли сте отраснали?“ и прочие, бих искала Българската армия да ме замести в тази ми функция. Нека някой друг крещи, аз ще кимам в знак на съгласие, защото, в края на краищата, убедила съм се от опит – който крещи, е един нещастен, изморен човек, докаран до крайност, който е прав, но никой не му обръща внимание.
И не само ще кимам в съгласие, а от време на време ще се провиквам „Точно така, благодаря ви, лейтенант Иванова. Благодаря ви, че си правите труда да крещите и изразходвате малкото ви останали нерви и сили, за да ни научите нас на нещо. Искате ли чаша вино и кекс? Здраве желаем!“
Искам да слушам военни маршове. Искам да отворя тази уста и от нея да не излиза за разнообразие „Олд макдоналд хед а фарм“ или „На дивана, под юргана“ а мощно да запея „Шуми Марица окървавена!!“ без някой да шътка и да ми шепне “Престани да крещиш, ще разстроиш децата!!!”

Искам и да стрелям. Да застана на онази проклета мишена, да се замисля за размера на социалните надбавки, състоянието на тротоарите в София, фактът, че не съм била на фризьор от 4 години и да започна да стрелям, да стрелям, докато всичко се оправи, не се успокоя и усетя аромата на пролетните цветя.
И накрая, когато ми разрешат телефонно обаждане до вкъщи и мъжът ми в паника ми изкрещи в слушалката “НО ТЯ НЕ ИСКА ПИЖАМАТА НА КОНЧЕТА, ИСКА ПИЖАМАТА НА ЗЕБРИ, А АЗ НЕ ЗНАМ КЪДЕ Е И ТЯ НЕ СПИРА ДА РЕВЕ!!!!”, аз ще му кажа “Но, съкровище мое, аз съм в казармата. Не мога да ти помогна. Трябва САМ да разбереш къде е пижамата на зебри. Знам, че ти е трудно, но аз все пак имам да браня територията ни от вражески сили”. И ще затворя.
И накрая, когато се върна от казарма, да говоря за това до края на живота си с мъченически израз на лицето.
А след някоя и друга година да ме викнат в запас. Защото нивото на армията трябва да се поддържа.
А ако започне война и се наложи да ида на фронта, нима се съмнявате, че ще има нещо по-страшно и опасно от майка на три деца с пушка в ръка?
Извинете, прави сте. Има.
Майка на четири.
Та, кога връщат казармата?
Автор: Елисавета Белобрадов
Източник: Десант

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ