Покушението над Генерал Луков от комунистическа бойна група (СТАТИЯ)

На 13 февруари 1943 г. вечерта, след няколкодневно безуспешно следене, Виолета Якова и Иван Бураджиев най-накрая успяват да издебнат запасния генерал Христо Луков и да го застрелят на входа на дома му.
Куршумът на Бураджиев е неточен и уцелва генерала в рамото, след което започва физическа схватка между двамата. В този момент се появява Виолета Якова, която умишлено е изостанала, за да осигури пътя за изтегляне. Тя произвежда два пистолетни изстрела, които попадат точно в целта. След това двамата членове на нелегалната група успяват успешно да се изплъзнат от направените полицейски блокади.

Изборът на ген. Луков за мишена не е случаен и трябва да се разглежда в контекста на събитията в страната. След приключването на Сталинградската битка Германия изпитва остра нужда от човешки ресурси. Тогава въпросът за изпращане на български войски на Източния фронт е още по-остро поставен от Хитлер пред българското правителство.

Създава се реалната опасност Германия да подкрепи евентуалното идване на власт на своето протеже в България ген. Христо Луков, който, като председател на Българските национални легиони (БНЛ), е виден радетел за изпращане на български войски на Източния фронт и за усилване на репресиите срещу съпротивителното движение. В тази обстановка БРП /к/ решава, че Луков наистина може да бъде използван от немците за натиск срещу българското правителство или сам да състави нов кабинет, който да докара още по-големи беди на българския народ и затова претендентът за „български фюрер” трябва да бъде премахнат.

Христо Луков е роден във Варна на 6 януари 1888 г. Завършва Военното училище като артилерист. Участва в двете Балкански войни и в Първата световна война. След това расте в йерархията и става командир на Втора и Трета пехотни дивизии.

От 23.11.1935 г. до 4.1.1938 г. Христо Луков е военен министър, който разформира Военния съюз през март 1936 г. и възстановява унищожената от Ньойския договор Българска армия (реорганизация, превъоръжаване и модернизация), с което спечелва много привърженици.

Наред с това ръководеното от Луков министерство извършва значителна дейност за оперативното и стратегическо планиране, в т.ч. планове за случай на война с Гърция, едновременно с Гърция и Турция, за действия срещу Румъния в конкретна обстановка, както и за прикриване на южната граница при гранични инциденти.

Отношенията на Луков с цар Борис ІІІ се изострят в самото начало на 1938 г. поради „технически проблеми във войската и военния закон“, както и поради съмнения на царя в опити от страна на Луков да влияе на държавните работи и да назначава министри.

Генерал-лейтенант Луков е принуден на 25.1.1938 г. да се оттегли от правителството, преминава в запаса и е пенсиониран.

От 1932 г. до смъртта си Христо Луков е лидер на Съюза на българските национални легиони, който е възприеман в обществото като масова крайно дясна опозиция на правителството на Богдан Филов.

Той е дълбоко признателен на немците, върнали Добруджа, Беломорието и Македония в българските граници, и по никакъв начин не си позволява да се изказва критично за идеологията им и за водената от тях война.

Негови съвременници и съратници твърдят, че той е стоял в центъра на една кампания за излизане от войната, което можело да стане с мълчаливото съгласие на Германия, тъй като тя щяла да се ползва от нея и да се нарушат сметките на “Съюзниците” (в случая Великобритания и САЩ. При това положение “Съюзниците” щели да изгубят ценни козове за намеса, а монархът се лишавал от абсолютната си власт и се изолирал от властта.

След една евентуална правителствена смяна под обществения и на войската натиск, България трябвало да излезе от войната, подобно на Турция в предходните години, в благосклонен към Хитлер въоръжен неутралитет. Съвременници свидетелстват, че според други мнения, напротив, се целяло страната да се ангажира още по-тясно с Германия.

Твърди се, че проектираното правителство било в състав: полковник Пантев – министър на вътрешните работи. Сотир Янев – на външните (и двамата убити наскоро след ген. Луков), Кръстьо Пастухов, Георги Марков от Плевен (бивш народен представител от социалдемократите), проф. Любомир Владикин, Илия Станев и др. За целта ген. Луков провежда срещи с партийни лидери като Димитър Гичев и Кръстьо Пастухов, които съвсем не са прогермански настроени.

На лице са всички основания да се счита, че от премахването на Христо Луков еднакво са заинтересовани както кръговете около цар Борис ІІІ, така и на опозицията (въоръжена и легална).

В началото на 1943 г. Българската комунистическа партия (БКП) взема решение за активизиране на терористичната си дейност, се цел да се окаже натиск срещу евентуално включване на България във войната срещу Съветския съюз. Изготвен е списък на хора, които трябва да бъдат убити, в който влиза и Христо Луков. Решението е предадено от секретаря на окръжния комитет на БКП в София Методи Шаторов на ръководителя на терористичните групи в града Славчо Радомирски, който възлага убийството на Луков на Иван Бураджиев и Виолета Якова.

Последователи и близки на убития впоследствие обвиняват за смъртта му правителството и лично цар Борис III, които се опасяват евентуални политически инициативи на Луков, които да доведат до изпращане на български войски на Източния фронт. Първоначално официална Москва също се придържа към тази версия. Германският посланик Адолф-Хайнц Бекерле, определя смъртта на Луков като тежък удар срещу германските интереси и дори допуска участието на британското разузнаване в атентата.

Опелото на ген. Христо Луков е извършено в храма на Военното училище, поради опасения от нови атентати. Сред присъстващите са цар Борис III, принц Кирил, министри и дипломати. До опелото не са допуснати легионери, за да се избегнат сблъсъци, но един легионер все пак прониква в сградата с намерение на нападне министрите и е арестуван.

Легионери и граждани правят шпалир от няколко реда от моста на Перловската река на бул. „Евлоги Георгиев“, по входната алея на Военното училище, до черквата. Погребан е в централните софийски гробища недалеч от гроба на Стефан Стамболов.

Според някои историци Луков не може да бъде определен като изповядващ идеологията на фашизма или нацизма. Такава теза например застъпва доц. Лъчезар Стоянов в медийно интервю през 2012 г. Специалистите в областта на националистическите движения от времето на Луков обаче са на противоположна позиция.

Историкът Румен Даскалов определя Съюза на българските национални легиони (СБНЛ) като организация с „изцяло оформен фашистки характер“. А историкът Николай Поппетров охарактеризира СБНЛ така: Още при първите си стъпки легионерската организация изразява своя антикомунизъм, отричане на либерализма, масонството, интернационализма и пацифизма. Пак още при най-ранните си изяви показва симпатии към италианския фашизъм и към националсоциализма, от които заимства различни идейни постановки, символи, лозунги и терминология. На Третия си конгрес (1933 г.) организацията показва ориентация към еднопартийния политически модел. [...] Проявява изразени симпатии към новия ред - националсоциализма, изразява силен антисемитизъм, постепенно навлиза в целенасочена опозиция на режима, участва в различни комбинации за компрометиране на безпартийния режим. В нея влиза група висши запасни офицери, споделящи идеите на радикалната десница и на тоталитаризма.

В памет на Луков организациите Български национален съюз (БНС), Студентско национално движение „Велика България“, Съюз на възпитаниците на военните на Негово Величество училища, Школа за запасни офицери и Родолюбивото войнство и гражданство, Движение „Гвардия”, Български национален фронт, Национален клуб „Родолюбие”, Съюзът на българските национални легиони, Съюзът на репресираните след 1944 г. в България и др. от 2002 г. през февруари ежегодно организират възпоменателно факелно шествие „Луков Марш“ в центъра на София с поклонение на Паметника на незнайния войн и пред къщата на генерала. Събитието е критикувано като насърчаващо неонацистки и расистки идеи и настроения. С такива мотиви някои правозащитни организации се противопоставят на провеждането на шествието през 2010 г.

През 2011 г. Европейската мрежа срещу расизма изпраща протестни писма до столичния кмет Йорданка Фандъкова, до постоянното представителство на България в ЕС и Омбудсмана на Република България Константин Пенчев с искане събитието (и други подобни на него) да бъде забранено като проява на расистки и неонацистки идеи. Срещу шествието възразяват и български правозащитни организации, сред които и Българският хелзинкски комитет. Протестите на правозащитни организации се повтарят и през 2012 г.

Що се отнася до Виолета Якова, когато извършва атентата тя е едва на 19,5 г. После участва в убийството на полк. Пантев. От юни 1943 г. е партизанка последователно в Партизанска бригада „Чавдар“, в Трънския отряд и при югославските партизани. През март е прехвърлена в Радомирско. След престрелка с полицията, при която са убити трима полицаи, Виолета е заловена, изнасилена от 30 души и убита на 18 юни 1944 г. През 1970 г. режисьорът Въло Радев снима филма "Черните ангели". Виолета Якова е прототип на ролята на Искра, изиграна от актрисата Виолета Гиндева.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Автобусите "Чавдар" (СТАТИЯ)

След 1962 г. серийните модели М-65 и М-66, предназначени съответно за градски и междуградски превози вече се снабдяват с пневматичен автомат за отваряне на вратите, а обикновените стъкла са заменени със секуритни. От същата година датира и производството на малки автобуси, базирани на шаси от ГАЗ-51 със специфично оформена предна част, които стават популярни с името „Пионер”.

В края на 1966 г. в Научноизследователски и проекто-конструкторски институт за двигатели и автомобили (НИПКИДА) в София започва проектирането на модерните автобуси Чавдар М-80 и М-81, които също са базирани на товарно шаси Шкода, а серийното им производство започва през 1968 г. и достига до 400-500 броя годишно. Художник-проектант на каросерията е инж. Борис Ачков.През 1968 г. е предприета радикална модернизация и разширяване на предприятието, както и подготовка за производството на изцяло нова, модерна каросерия по лиценз на Кесборер. Първите два прототипа са завършени и доставени в България още през 1970 г., но серийното им производство е усвоено едва през 1974 г. На външен вид те са почти идентични с актуалния по това време модел на Кесборер „Сетра”, но са адаптирани към шаси от Шкода с предно разположен двигател и различна като пропорции и междуосие ходова част. Това от своя страна налага цялостна преработка на каросерията, в резултат на което се получава един оригинален автобус, който няма аналог сред серийната гама на германската компания.

През втората половина на 1970-те год. годишното производство достига 2800 броя, което от своя страна позволява част от готовата продукция да бъде пласирана в чужбина.

По това време един автобус „Чавдар” се състои от 45 000 детайла, а личния състав ангажиран във всички фази на производствения процес възлиза на 1850 човека.През 1977 г. е усвоено и производството на модерните автобуси Чавдар 11 М4, което е вторият етап от лицензния договор с Кесборер. Моделите 11 М4 вече са със самоносеща каросерия и техните разновидности изцяло повтарят външните линии на германските оригинали, но се предлагат с чешки двигатели от ЛИАЗ, както и унгарски Раба-МАН. По време на специализираното международно изложение на туристически автобуси през 1977 г., проведено в Дубровник, Югославия, „Чавдар” 11 М4 получава трета награда. Същият модел се завръща със златни медали и след своите участия на международните панаири в Пловдив и Бърно, Чехословакия през 1978 г. През този период автобусите „Чавдар” вече се експортират в Афганистан, Никарагуа, Северна Корея, Гърция и др.

Интересно е да се отбележи, че още през 1968 г. е създадена База за техническо развитие на автобусите (БТРА), която след време прераства в институт. През 1970-те и 1980-те години именно там са конструирани множество прототипи, част от които впоследствие са внедрени и в серийно производство. По известните от тях са Чавдар 5С-1 – първият в света сериен микробус тип 4x4, модерните градски автобуси В 14-20, микробусът LC-51, базиран на шаси Авиа, а също така тролейбуси, съчленени автобуси и др.

Високопроходимият „Чавдар” 5С е проектиран от инженерите Кирил Хаджиев и Любомир Тошев в края на 1970-те год., а първата експериментална серия от 16 шасита е готова през 1979 г., когато са демонстрирани и няколкото завършени прототипа. Серийното производство на 5С е усвоено около две години по-късно и продължава до средата на 1990-те години.

Първоначалните планове са 5С да бъде лансиран с изцяло нов дизайн, чието проектиране е поверено на инж. Петко Мишев от Центъра по промишлена естетика. Модерните прототипи са изработени в единични бройки, които представят няколко различни модификации – лекотоварен, фургон, микробус и дори военен автомобил. В началото на 1980-те години дебютира и серийният микробус LC-51, базиран на Авиа.

Един от големите успехи на „Чавдар” в чужбина е свързан с модерния градски автобус Чавдар В 13-20, представен през 1981 г., чиято цялостна концепция е разработена от екип на БТРА с ръководител инж. Златьо Златев. Този проект стартира в резултат от един международен конкурс, обявен от общината на град Атина за доставката на 200 пътнически автобуса, които да заменят остарелия автопарк на града. Въпреки силната конкуренция от страна на изявени западни компании, конкурсът е спечелен от „Чавдар”, а дизайнът на новия модел, наречен В 13-20, е дело на инж. Мишев.

През 1984 г. е закупен лиценз от австрийската фирма Щайр-Даймлер-Пух за производството на фамилия линейни автобуси – градски Чавдар 130, крайградски Чавдар 330 и съчленен градски автобус Чавдар 140. Новите модели са усвоени през 1988 г., когато е завършена първата производствена серия от 10 автобуса, оборудвани с агрегати ЛИАЗ. През същия период са изработени опитни образци и малки серии от новата фамилия междуградски и туристически автобуси Чавдар 410, 420, 430 и 530.

През 1990-те год. е създадена компанията „Чавдар” ЕАД.

През 1993 г. комбинатът сключва договор с германската компания MAN за сътрудничество в развитието, производството и продажбите на автобуси „Чавдар”, в резултат на което година по-късно се появява новият съчленен градски автобус Чавдар 141, който е с конструктивен дефект – неправилно разпределение на тежестта в съчленената част. След 9 години употреба, през 2005 г. вече са бракувани 2 автобуса от модела, като в началото на 2012 г. в София на линия са 11 от 30-те закупени. Към 2015 г. вече всички автобуси от модела "Чавдар 141" са спрени от движение в София, запазен е само един автобус за музейни цели.Пак през 1984 г. „Чавдар” и унгарския производител на автобуси Икарус създават съвместен прототип на съвременен 8-метров автобус с 30 места.
В началото на 1999 г. финансовото състояние на предприятието е твърде нестабилно, което довежда до неговата ликвидация по-късно същата година. Негов наследник е фирмата „Кента“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Мотоциклетът "Балкан" 75 -Описание и технически данни

Мотоциклетът Балкан 75 се произвежда от 1975 г. във Велосипедния и мотоциклетен завод Балкан Ловеч.

Лекият мотоциклет Балкан 75  има двутактов двигател с охлаждане от въздушната струя. Двигателят раз­вива мощност от 6 к. с. при 6800 об/min, което позволява мото­циклетът да се движи със скорост 80—85 km/h.

В един общ блок с двигателя са динамомагнетът, съедини­телят и четиристепенната предавателна кутия. Превключването на предавките става крачно посредством лост, изведен от ле­вия картер на двигателя и разположен пред лявата стeпенка на водача. Първоначалното пускане на двигателя в ход се из­вършва чрез крачна манивела мотоциклетен тип („кик-стартер“). Двигателят е захванат твърдо към рамата посредством болтоlи съединения в три тонуси.

Рамата на лекия мотоциклет Балкан 75 е пространствена, затво­рен тип, неразглобяема. Изработена е от стоманени тръби, за­варени една към друга. Местата с най-голямо натоварване са. съответно усилени със стоманени планки.

Предното и задното колело са взаимозаменяеми. Стомане­ните капли 1,60 х 16 са захванати към главините с по 36 броя спици. Предната и задната гуми са еднакви, имат размер 2,75 х 16? и са производство на ДКЗ „К. Русинов“ — Па­зарджик.

Главините и спирачките на лекия мотоциклет са напълно еднакви с тези на мотопеда Балкан МК50-3. Диаметърът на спирачния барабан е 130 mm, широчината на феродовите на­кладки — 25 mm. Задействането на предната и задната спи­рачки се извършва по същия начин, както при мотопеда: пред­ната спирачка — ръчно, задната — крачно.Окачването на лекия мотоциклет е еластично, пружинно. Предното окачване представлява телескопична вилка с цилин­дрични пружини и ход 115 mm. В тях е вграден масленият амор­тисьор, който гаси възникналите по време на движение трепте­ния. Задното окачване е осъществено от два пружинни теле­скопа с ход 70 mm. В тях също са вградени маслени аморти­сьори. Телескопите са монтирани към задната вилка, която е шарнирно захваната към рамата. Пружинно-маслените предно и задно окачване на лекия мотоциклет създават много добър комфорт и повишена устойчивост по време на движението.

Седалката на Балкан 75 е изработена от микропореста гума върху лама­ринена основа и е обвита с изкуствена кожа. Придадена й е форма и размери, осигуряващи удобен стоеж на водача и пътника.

Резервоарът е с вместимост 10,0 литра, което осигурява пробег около 300 km с едно зареждане. Резервното гориво е пресметнато за пробег около 60 km. Монтираният на резервоа­ра бензинов кран е еднакъв с този на мотопеда МК50-3.

Електрическата уредба на лекия мотоциклет Балкан 75   е 6-волтова. Източници на електрически ток са динамомагнет с мощност 33 вата и акумулаторна батерия с капацитет 4,5 амперчаса.Токът за запалването на двигателя се подава от една бо­бина за ниско напрежение в магнета към бобината за високо напрежение, монтирана под резервоара на мотоциклета. От нея индуцираното високо напрежение се подава на запалителна­та свещ по кабел за високо напрежение.

Друга бобина от динамомагнета с мощност 25 W подава ток към билуксовата лампа за къси и дълги светлини на фара и към клаксона. Превключването на светлините се извършва с ключ, монтиран на кормилото пред лявата ръкохватка. При пътуване през деня жичката за дългата светлина на билуксова­та лампа може да служи за подаване на светлинен сигнал („светлинен клаксон“). Бутонът за задействане на светлин­ния сигнал е вграден в ключа за превключване на пътепоказа­телите, монтиран на кормилото пред дясната ръкохватка.

Трета бобина от динамомагнета с мощност 8 W захранва лампите за габаритно осветление и лампата за осветяване на скоростомера. Същата бобина подава ток през германиев токо­изправител за зареждаде на акумулатора.

Акумулаторът подава ток към стоп-лампата с мощност 15 W и към пътекопоказателите, всеки от които има лампа с мощност 10 W. Мотоциклетът има 4 пътекопоказателя — по два в лявата и дясната му страна. Предните пътепока­затели са монтирани на телескопичната вилка близо до фара, а задните — от двете страни на ламарината за регистрацион­ния номер.Включвателят за стоп-лампата е монтиран в главината на задното колело. При задействане на задната спирачка той включва „на маса“ и затваря веригата на стоп-лампата, която светва.

Както при мотопеда, така и при мотоциклета Балкан 75  изгоре­лите газове от двигателя се изхвърлят през изпускателна тръ­ба и шумонамалително гърне. И тук за намаляване на общия шум при работа на двигателя в средната дясна част на лекия мотоциклет под седалката е монтирана шумонамалителна ку­тия, в която е поместен въздушният филтър. Симетрично на нея от лявата страна на мотоциклета е кутията на акумулатор­ната батерия.

Калниците на лекия мотоциклет Балкан 75  са изработени от тънколистова стоманена ламарина, съответно профилирана и ораз­мерена да предпазва от пръски, вода и кал водача и пътника. Предният калник е сравнително по-тесен и плитък, което по­зволява насрещният въздух добре да обдухва и охлажда гла­вата и цилиндъра на двигателя.

Към кормилото е монтирано огледало за обратно движе­ние, а към рамата зад седалката — багажник, пригоден за товар 10 kg.
sandacite.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

10 признака които създават илюзия,че живеем в 90-те

Преди време стана популярен следния въпрос. "Коя година сме? Буш и Клинтън се надпреварват за президент. "Джурасик парк" е номер едно в бокс офиса, а "Терминатор" излиза по кината следващия месец." И ако в Щатите можем да търсим прилики между настоящето и близкото минало, то в България пък признаците, че живеем още в 90'те са повече от зрими. Ако се абстрахираме от бума на технологиите, смартфоните в джобовете, компютрите вкъщи и голямата плазма на стената, немалка част от живота наоколо протича по онези правила, които определяха всекидневието ни през 90'те. Покрай трагичната смърт на Трифон Иванов и 50 годишния юбилей на Стоичков всички си спомнихме, че няма какво да надмине златното поколение на футбола и онова магическо лято, което едва ли ще преживеем някога отново. Но спортът далеч не изчерпва картината.

Тук ще съберем онези 10 признака, които най-добре ни напомнят, че времената не са толкова променливи, колкото ни се струва, а и иска.

1. Биячи на Околовръстното

25 февруари 2016-та година. Човек си кара по Околовръстното и го изпреварват коли, движещи се с опасно висока скорост. Като всеки нормален шофьор, рефлексът ти е да натиснеш клаксона продължително. Колите спират. Черните матови стъкла се свалят и цъфват онези мутренски физиономии, които никога не ти се иска да виждаш. Изваждат те от колата и те пребиват с палки. Зъбите ти са по асфалта, а се радваш единствено, че не са ползвали пистолетите си. Ако това ви напомня не на 21 век, а на мрачна 90-тарска картина, значи мислим еднакво. А се случи само преди дни. Хората с дебели охранени вратове все още бродят наоколо и въздават справедливост спрямо собствения си инстинкт.

2. Стрелба с гранатомет

Куриозният случай с Алексей Петров в края на миналата година бе като връщане с машина на времето. Той бе обстрелван с два гранатомета в престижния столичен квартал Лозенец, които не успяха да поразят целта си. Такова нещо отдавна не бяхме виждали и имахме илюзията, че отдавна сме приключили с онези времена. Разбира се, не сме. Няма и да приключим, докато едни от най-известните хора в държавата са все още популярни най-вече с прякорите си.

3. Жените баданте

Стефан Командарев бе направил един страхотен документален филм - "Градът на жените баданте". Ставаше дума за северозападния Вършец, където са останали само мъже - понеже жените са на гурбет в Италия и издържат цели семейства. "Баданте" на италиански е дума, обознаваща един от най-тежките форми на труд - да гледаш престаряла жена и да живееш 24 часа в дома й, или пък да се грижиш за възрастни хора с тежки увреждения. Всички българки жени баданте заминаха през 90'те в Италия и Испания - дори това бе за предпочитане пред мизерията тук. Е, 20 години по-късно нещата не са се променили особено. Все още по-голямата част от българските емигранти вършат черна нископлатена работа - малцина са онези, които терминалът на летището е отвел към мечтана професия и пробив.

4. Къде е средната класа?

Ножицата между бедни и богати е пред счупване, без особена разлика с разпределението на пари през 90-те. По последни проучвания над 2,5 милиона българи живеят под прага на бедността, а митичната средна класа едва ли наброява повече от 200 000 души в страната. Онова, което демокрацията уж обещаваше - че всеки, благодарение на качествата и амбицията си, би могъл да постигне завиден успех, остана въдица за наивници. Големите играчи раздадоха тестето от силни кадри, а предимствата на честният труд бяха увековечени с изпетия още през 90'те рефрен - че за милиони няма закони и за кокошка няма прошка.

5. Веселин Маринов пълни зала 1 на НДК

Куп риалитита, нови звезди, модерни хитове и опити поне малко да се промени българската музика. А накрая Веско Маринов винаги пълни зала 1 на НДК. 5000 души се накланят отляво надясно, а после отдясно наляво. При всеки такт, отмерват ритъма с пляскане на ръцете. А на лицето на всеки от публиката е грейнала една и съща естрадна усмивка. Горчива обич нека ме опива! Старите винари се оказаха по-трайни от очакването. Никой не иска нищо ново - дайте ни Веско, казва народът. Риалити шоутата пък най-добре знаят навиците на масите - затова винаги вкарват в кошарата поне няколко естрадни звезди, които да се изпокарат помежду си. Отегчението, което подобна картинка би трябвало да буди в поне малко интелигентен човек, никак не е задължително; напротив, зрелищата вървят най-добре с дует "Ритон" и Кичка Бодурова.

6. Всичко е черно-бяло

В последните години разговорът за политика се радикализира до такава степен, че дори онзи през 90'те изглежда модерен в сравнение със сегашния. В момента сме на соц ниво - болшинството от българите вярват в тежка конспирация - най-често американска, която е виновна за всички злини наоколо. И обратното - бесни русофоби, които заслужено си извоюваха прозвището "психодясно", виждат в Путин източен демон, амбициран да нахлуе с танкове до Александър Невски. Разумът все по-често спира да играе роля дори при разумните, а деленето на невротично недоверчиви едни към други лагери продължава.

7. Триумф на жълтите

Помните как през 90'те избуяха изумително много жълти вестници, които надлъж и на шир описваха какви ли не небивалици от рода на "Черна дупка в подлеза на НДК". Е, сега е същото, само че цялата работа се премести в сайтове със странен произход и още по-необикновено съдържание. Само преди няколко дни огромен брой българи споделиха във Фейсбук безумен текст, който настояваше, че вносни портокали от Алжир са инжектирани със СПИН от зли терористи. Това нещо можеше да мине през 90'те, минава и сега и се харчи с пълна сила. Има една особена пресечна точка между невежеството на масите и умението на медиите да се възползват от него. Тя се задейства винаги в особено смутни времена като сегашните.

8. Търси се месия

Политическият ни навик да чакаме спасителят, който геройски да извади България от блатото, бе едно от най-големите "достижения" на 90'те и в момента продължава да е валидно с пълна сила. Малко са онези, които разбраха, че демокрацията действа на друг принцип - че вместо да чакаш коленопреклонно месията, по-добре постоянно да оказваш натиск на властта, ако изобщо искаш тя да свърши това, от което обществото има нужда. Всяка власт, виждаща пред себе си гражданска пасивност, е склонна към корумпиране; и обратното - мощният натиск може да принуди дори видимо нечестен човек да работи. Псуването пред телевизора обаче, национален спорт още от 90'те, продължава да се практикува усърдно. Доброто изключение бяха протестите през лятото на 2013-та; те обаче, се оказаха недостатъчни.

9. Правим компоти

Да правиш компоти винаги е било едно от най-значимите и - в очите на западняците например - напълно абсурдни български занимания. Най-сигурното доказателство за това, че все още живеем през 90'те, се дължи на бурканите "зимнина", които са част от набирането на височина в един жесток овчарски скок, който всеки не съвсем богат българин трябва да направи, за да прескочи зимата.

10. Цакаме системата

Качил си се в градския транспорт, но да не си луд да си вземеш билетче. Има по-добра стратегия, особено като се стопли времето - надзърташ нервно през прозореца на спирките, да видиш дали няма да се качи контрола. Видиш ли такава - слизаш. И прочие дребни хитрости, които ни спестяват баснословни суми от порядъка на 100 лв. годишно. България е страна, която още от 90-те живее с разтрогнат обществен договор. Максимата, че "Човек за човека е вълк" дори няма как да се приложи лесно тук - тя издава все пак някаква воля за мъжка битка. "Човек за човека е пор" звучи далеч по подходящо.
Копирано от standartnews.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вижте 5 от най-жестоките жени в историята

Чудите се дали е възможно няколко жени да бъдат толкова зли? Често обръщаме повече внимание на мъжете в това отношение, но има и жени, които спокойно можем да добавим в тази класация. Вижте 5 от тях.

1. Ирма Грезе

Ирма Грезе е работник в нацистките концентрационни лагери Равенсбрук и Аушвиц, както и пазач в женското отделение на Берген-Белзен. Обвинена е в престъпления срещу човечеството и осъдена на смърт. Обожава мъченията посредством ужасно болезнени методи, винаги носи тежки ботуши и носи пистолет за различните си нужди. Екзекутирана на 22 години, Грезе е най-младата жена, наказана с убийство от английския закон през 20 век. Заради своите действия получава прякорите „звярът на Белзен„, „красивият звяр“ и „хиената на Аушвиц„.

2. Майра Хиндли

Родена през 1942 година, Майра Хиндли е серийна убийца. Заедно с приятеля си Иън Брейди извършва изнасилвания и убийства върху 5 невръстни деца. Тези двамата са отговорни за отвличане, сексуален тормоз, измъчване и убийство на три деца под 12 години и двама тийнейджъри. Доведеният брат на Хиндли я предава на полицията. Тя твърди, че е невинна за всички убийства, но съдията решава, че е и й дава доживотна присъда. Не е освободена никога и умира в затвора през 2002 година.

3. Изабела Кастилска

Родена през 1451 година и починала 1504, Изабела е католическа кралица на Кастилия и Леон. Тя и съпругът й Фердинанд II носят стабилност на кралствата. Изабела и Фердинанд завършват испанската реконкиста, която определя изгнание или убийство на мюсюлманите и евреите, и финансират пътуването на Христофор Колумб през 1492 до „Новият свят“.

4. Бевърли Алит

„Ангелът на смъртта“ Бевърли Алит е английска серийна убийца и една от 10-те най-зли жени на всички времена. Обвинена е в убийството на 4 деца, опит за убийство на 3 други и причиняване на ужасни болки на 6 деца. Престъпленията са извършени за период от 59 дни между февруари и април 1991 година в детското отделение на болницата „Грантам и Кестивън“ в Линкълншир, където е назначена като медицинска сестра. Тя поставя огромни дози инсулин на най-малко две жертви, а в друга жертва е открит въздушен балон, но полицията не може да открие първопричината за появата му. През май 1993 година тя получава 13 доживотни присъди. Съдията й казва, че е представлява толкова „сериозна опасност“ за околните, че едва ли някога ще бъде освободена.

5. Елизабет Батори

Родена през 1560 година, Елизабет Батори е графиня от благородно кралско семейство в Унгария. Говори се, че е серийна убийца с най-много жертви от всички жени в историята. Известна е с убийствата на млади момичета чрез побой, изгаряне, осакатяване и други. Тя е под домашен арест, но никога не е осъждана, заради статута си!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Какво трябваше да носи всеки новобранец при влизането си в родната казарма

Една от емблемите на Народната република беше задължителната казарма. Някои войници караха по 24-месечна военна слуба + три месеца задръжка, като и до момента се спори доколко от това имаше някаква полза и доколко беше загуба на време.

Колкото и да се спори, казармата е свързана с всичките спомени, без значение добри или лоши. Един такъв спомен е списъкът, на който бяха изписани всичките необходими неща, които новобранецът трябва да носи със себе си.

Ето как изглеждаше въпросният списък:

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ