Донаборник носи Тапа от морков пред военната комисия. Това бил тайният знак, че иска да стане барета..

За днешните младежи военните комисии са само екзотика от едно отминало време. За нас обаче, децата на соца, те бяха съвсем реална и болезнена действителност. 

Ще ви разкажа за една комична случка, която е най-яркият ми спомен от тези комисии. Беше една от първите ми донаборни комисии. Отидох заедно с двама приятели, Чворко и Пеци. Пеци беше опортюнист, винаги готов за глупости, а Чворко беше идиот. Затова с Пеци решихме да вкараме Чворко в приключение. Знаехме, че няма да е трудно да го навием – винаги ни се връзваше. Убедихме го, че единствения начин да влезе при баретите – а на него това му беше голямата мечта, да стане барета – е да покаже на комисията колко твърд и непоколебим е по отношение… на педерастите(тогава нямаше още гейове в България, само педали, манафи и обратни). Тогава от тия комисии до голяма степен зависеше къде ще те разпределят да служиш (ако си нямаш връзки). Обяснихме на Чворко, че трябва да носи „тапа“. Тапа от парче от морков. Това бил тайния знак, че иска да стане барета. За един момент Чворко като че ли бе на път да провали нещата, замисли се… Но само за минута, а после каза „Еми добре. Много искам да стана барета, ще го направя“. Сутринта се събрахме за комисията и първото нещо, което направихме с Пеци, бе да проверим дали Чворко си е сложил морковената тапа за барети. Влязохме в кенефа на училището заедно с приятеля ни и го накарахме да се наведе със свалени гащи. Не знам как се сдържахме да не изцвилим от смях с Пеци. Много трудно беше. „Да, ти определено не си гей и сега всички ще го разберат!“ – каза със сериозен глас Пеци, а аз трябваше да вляза в една от кабинките, защото повече не издържах. „Ама ме боли. Дано си струва“ – пооплака се Чворко. „Целта оправдава средствата. Без болка няма победа!“ – Пеци беше пълен с подобни мъдрости като лайно с витамини, както гласеше старият соц лаф.


Комисията започна. За онези от вас, които не знаят какво представлява донаборната военна комисия, ще опитам накратко да разясня. Провеждаха се всяка година в края на лятото или началото на есента, в училищата, защото там имаше необходимото място и инфраструктура от множество стаи, така да кажем. На 2 етажа, обикновено, се разпределяха по стаи всички видове лекарски кабинети. Болшинството лекари бяха от военна болница и други подобни учреждения. Внасяше се необходимата апаратура по стаите и прегледите започваха. Минаваше се в група от по 5-6 човека от стая в стая, съответно от един лекар на друг. В началото на маршрута имаше закачалки, където се събличаш по бельо, взимаш си медицинския картон и зеления паспорт (ако вече имаш, ако не – лична карта) и тръгваш. С Пеци бяхме в една група, а Чворко беше в предходната. Цяла сутрин с Пеци се подхилквахме и ръчкахме доволно в очакване на голямото шоу. И ето че групата на Чворко влезе в стаята с вътрешния преглед, където ти разтваряха бузките. По филмите дават как бъркат, но всъщност само оглеждаха. Нашата група чакаше реда си отвън. С Пеци надничахме на пръсти от вратата, но имаше параван и нищо не се виждаше. Изведнъж се чу вик:
- Какво е това бе?!

Настъпи гробна тишина. Чуваше се само едва сдържаното, полуистерично хихикане, което идваше от мен и Пеци. От вратата изхвърча един от докторите. Лицето му беше пламнало. След него се появиха Чворко и един военен, който шибна един зад врата на приятеля ни и го подкара след доктора. С Пеци вече се смеехме на глас. Чворко ни хвърли озадачен поглед. Той май още не разбираше какво става и как сме го наредили. Докторът се спря по средата на коридора и се обърна към нас:
- Смешно ли ви е? Що направо не си изберете едно от трите: Грудово, Елхово или Звездец, а? А-а, вече не се смеете?! Заради такива като тоя хубавец и като вас българската армия вече не е това, което беше! Някога английските офицери ни сочеха за пример заради дисциплината и боеспособността на армията ни. А сега? Не ви е срам!...

Да, Грудо-Елхово-Звездец не беше смешно. „Триъгълникът на смъртта“ за донаборниците…
По-късно Чворко ни разказа, че го завели при началника на военно-полевата болница, както се водеше тая комисия. Някакъв беловлас академик или професор от Военна болница. Той го разпитал за предмета вътре в тялото му и Чворко чистосърдечно му признал защо си го бил сложил. Чворко просто отчаяно искаше да бъде барета! Но с такива приятели като нас, стигна само до поделението на ракетните войски в с. Горна Малина. Чворко и ракети! Това също си беше голям майтап.
/Авторски текст www.bgspomen.com/

Научете повече

Как живяхме ние,децата на 80-те:Една тънка струна по лирата на сладките спомени

Конкретен период: 1980-1989. Много често е ставало дума за това, че ние, децата на социализма, имахме други игри. Ние наистина не се прибирахме вкъщи. Родителите ни трябваше да се показват по няколко пъти по балкони и прозорци за да ни викат.  Много модерни бяха свиркащите сигнали, както между родители и деца, така и между отделни квартални банди. Костваше ми много време и усилия докато успея да се науча да свиркам с пръсти. Сериозно умение за едно дете по онова време . 

Съвременните малчугани имат хиляди страхотни компютърни игри, ние имахме стотици страхотни улични игри. Това бяха велики игри, чак не мога да повярвам, че на днешните деца не съм им интересни и никога не са ги играли. Фишки, топчета, стражари и апаши(стените на блоковете, тротоарите и улиците бяха изрисувани с разноцветни стрелки), жмичка, ръбче, мач, хокей през зимата, водни регати( когато се спукаше тръба пред някой блок, се състезавахме във водните улеи покрай тротоарите със собственоръчно изработени лодки от лъжички за сладолед - голямо търкане падаше по бордюрите), Седморката на Блейк, Междузвездни войни… Междузвездни войни! Зачудих се как точно да го категоризирам: като най-значимото събитие в художествено-творчески план за няколко поколения деца от соца, като най-великият филм за всички времена или просто като най-значимото събитие изобщо в социалистическото ни детство. Според мен последното е вярното, защото в момента, в който излезеше някой от епизодите по кината и нашия свят тотално се превръщаше в Междузвездни войни.

Живеехме, дишахме и сънувахме междугалактически битки, Люк, Бен, принцеса Леа, Хан Соло и Чуи. Дарт Вейдър! Не спяхме за да се редим от ранни зори по километрични опашки на касите на кината(обикновено първо го пускаха в кино „Сердика“) за да си вземем билети, както за себе си, така и за всички приятели в квартала. Нямаше дете, което да не е гледало всеки епизод от трилогията поне по 3-4 пъти. А имах приятели, момчета и момичета, които го бяха гледали по 20-30 пъти. Невероятен феномен! Не бяхме виждали подобно зрелище, подобна завладяваща фантазия, толкова съвършени аудио и визуални ефекти, такъв мащаб и размах на действието, толкова готини герои – караха те безусловно да се влюбиш в тях, както добрите, така и лошите. Изумително! Абсолютно завладяващо! Просто прекрасно!

Този филм беше почти като юношеско влюбване, с целия този трепет на очакването, пеперудите в стомаха, неистовото желание да бъдеш с него и да споделяш всеки аспект от същността му... Изработвахме корабите на империята и бунтовниците от стириопор и бяхме толкова добри, че се получаваха почти едно към едно. След това си организирахме космически битки. Знаехме всяка подробност за филма. Познавахме в детайли всеки артист. Попивахме всяка информация, която успееше да премине през ситото на соц-цензурата, като малки гъби. Събирахме снимки, плакати, играчки, значки, сувенири. И разбира се, разигравахме всяка сцена от филма по всевъзможни начини. Благодарение на този филм станах фен на научната фантастика. Благодарение на този филм и до сега съм луд по науката. Благодарение на този филм израснаха няколко поколения идеалисти и мечтатели с добри сърца. И не само в социалистическа България. Никога не е имало и няма да има подобен феномен. За нас този филм беше жадувано и прекрасно бягство от сивичката действителност, в която живеехме. Но пък винаги си намирахме достатъчно цветни, и интересни забавления и никога не скучаехме. Защото въображението ни работеше с пълна пара. Защото знаехме как да играем. 

Научете повече

Войник зарязан от приятелката си бяга с танк от Сливенското танково поделение

Годината е 1980. Светът е Олимпиада! Хубави времена за социалистическа България. Тато е хванал цаката на Брежнев, влязъл му е под кожата и Големия Брат е пуснал кранчето на газта с пълна сила. Гоним 9 млн. население на страната.Бодри труженички преизпълняват петилетката за 1 година… 

Сливенското танково поделение също е част от просперираща социалистическа България. Верен страж на народа… Н.П. е обикновен ефрейтор-танкист. Постъпил в редовете на БА преди близо година. Остават му още толкова. Той си има една утеха, една опора – неговото момиче, което го чака вкъщи. Тя се казва Мина и двамата са се врекли веднага щом той се уволни, да се вземат. И на двамата това им беше първата голяма любов. Н. не ядеше с дни докато я ухажваше. Беше му по-важна от въздуха. В корема му живееха пеперуди. От големите. А когато нещата станаха, дълго не можа да повярва, че приказно красивата Мина му е пристанала. Голяма любов, голямо щастие. Бяха неразделни и в училище, и извън него. Щяха да започнат да живеят заедно, но тогава дойде казармата. Мина искаше двамата да учат, но Н. нямаше добра диплома. Честно казано, нямаше и такива мераци. Но какво беше една казарма, някакви си 2 години, за такава голяма любов?!... Първите 2 месеца тя идваше всяка седмица да го вижда. После я приеха в университета на друг град. Започна да идва веднъж в месеца. После веднъж на два месеца. Поне пишеше редовно. За Н. нейните писма бяха най-голямото щастие и събитие в тежкия, а после и скучен казармен живот. Не беше лесно да си танкист в БА.  Това бяха тежки, смъртоносни машини. Но Н. веднага разбра: ако се отнасяш с уважение към „Животното“, така кръсти зачисления на него и екипажа му танк, Животното също ще е добро с теб. Не се разваляше, не създаваше грижи, но и Н. и момчетата се грижеха наистина добре за него. Миеха го, смазваха го, не го юркаха прекалено и не говореха кофти за него. Н. много внимаваше за тия неща, той беше нежна душа, на мравката път сторваше…

Когато писмото пристигна, той нямаше търпение да го отвори. Усамоти се в дъното на спалното. Когато спря да чете, и светът спря за него. Не знаеше кой е и къде е. Не можеше да помръдне. Не знаеше как да продължи. Не знаеше как да живее  и диша без любимата си Мина. Тя буквално беше взривила целия му живот. Любимата му Мина… „….много те обичам, Н., но тук пътищата ни се разделят. Опитай се да продължиш без мен, знам че ще ти бъде по-добре. Аз вече уча в друг град, а на теб ти остава още много време. С времето ще ме забравиш. Ще си намериш друга. А и аз тук срещнах друго момче. Добро момче е. Прости ми и ме забрави. Моля те!“…

Сякаш тъмна пелена се спусна около Н. Стоя неподвижно без дори да мигва цял час. След това с празен поглед се огледа. Все още стискаше писмото в ръка. Когато се изправи обаче, писмото се свлече в краката му. Той тръгна и го стъпка, както думите на момичето на белия лист бяха стъпкали живота му. Излезе от жилищните помещения и се насочи към гаража. Усещаше болката от нажеженото до червено парче метал отзад между плешките си. Усещаше ножът забит в гърба му с всяка фибра от тялото си. На този свят в момента имаше само един верен другар и той отиваше при него. „Животното“, както винаги, послушно, но със стаена опасна мощ, го очакваше в притъмнелия гараж. Н. напълни резервоара. Остави само един снаряд, останалите свали от танка. Този снаряд беше за нея. След като той не можеше да я има, нямаше да я има и никой друг. Животното изръмжа с грубата си мощ от хиляди тонове и конски сили. Н.знаеше, че може да разчита на него, той нямаше да го предаде като някои други… Щеше да стигне до града, в който Мина учеше и да сложи край на всичко. Преди да подкара напред, Н. провери затвора и предпазителя на пистолета Макаров в кобура. Всичко беше, както трябва. Т-72 се юрна като отвързан звяр. Н. беше опитен водач. Бариерата на входа се разхвърча на тресчици, а виковете и изстрелите на караула потънаха в рева на Животното. В поделението заби тревога, но танкът вече беше далеч по пътя.
Като неизчерпаемо гориво черните мисли в главата на Н. го тласкаха все по-напред с пълна газ. Той беше решен да стигне до края с цената на всичко. Любовта на живота му беше мъртва, той също нямаше за какво да живее. Но щеше да вземе и Мина със себе си…

ВИЖТЕ ОЩЕ:На 19 декември 1967г.войник застрелва 14 свои колеги

Първата барикада беше преди Сливен. Старшина от милицията говореше нещо в светлосин мегафон в ръка. Н. дори не се заслуша в думите. Няколкото милиционерски жигулки комично бяха изблъскани от пътя. Други две опитаха да му засекат пътя, но и те се озоваха в канавката. В края на града се появи един БТР. Но не можеше да се мери с Т-72 в пълна бойна готовност. Ако успееше да премине и тук, имаше шанс да стигне до съседния град. За последен път щеше да види Мина… Н. настъпи газта. Вече преминаваше през барикадата. Хора и коли се разхвърчаха, нищо не можеше да се опре на Животното… В последният момент видя показалия се от покрива на БТР-а милиционер, който хвърли една след друга две ръчни гранати. Едната пропусна, но другата буквално влетя между двете последни колела на верижния механизъм. Н. чу глух удар и усети как танка подскочи. Точно като ранено животно адската машина продължи да се влачи още 50-тина метра преди да спре окончателно в калта на разораното поле. Предпазливо и на прибежки милиционери и военни обградиха безпомощния звяр…

/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/

Научете повече

Жандармеристи ликвидират Тако Пописаев за това,че синът му е избягал при партизаните

Жестоко се разправят жандармеристите с Тако Пописаев от село Костуринци. Един ден жандармерията блокирала Костуринци, арестувала всички мъже и ги събрала в училищния двор. Отделно от групата, под строга охрана, стоял бос кметският наместник на селото — Тако Пописаев. Жандармеристите нанесли жесток побой на част от селяните и ги разгонили. Само Тако останал при тях — него очаквала друга участ. Един от жандармеристите с три жълти линии на пагоните се разкрачил до него, надул се като пуяк, загледал го кръвнишки и започнал да го разпитва:

—Къде е синът ти?

—При партизаните — отвърнал Тако.

—Защо си го пуснал да отиде при тези разбойници? — озъбил се жандармеристът.

—Той е пълнолетен и може сам да прецени кое е добро и кое лошо.

—Значи, и ти си на тяхна страна, разбойник с разбойник! — Вбесен, изсъскал жандармеристът и като го ударил няколко пъти с юмрук по лицето, дал знак на охраната да го карат по пътя към село Вукан.

Когато невинният човек тръгнал пред конвоиращите го жандармеристи, четирите му деца от три- до осемнадесетгодишна възраст се спуснали с плач след бащата.

-Татко, обуй цървулите, не отивай бос! — викало със сълзи на очи едно от по-големите.

Жандармеристите препречили пътя на децата и ги разгонили. След малко в дълбоката долина на края на селото се разнесли пушечни гърмежи. Няколко селяни, които стояли на площада, свели глави и едва чуто промълвили: „Убиха го, кучетата.“

На 2 август, 1943 година било погребението на Тако. Макар да не била черковната камбана, вестта за погребението се разнесла бързо по цялото село. Хората се стекли масово. До ковчега, украсен с най-хубавите цветя на сезона, стоял замислен поп Стамен от Лешниковци. Той изгледал озадачено насъбралите се почитатели на Тако и рекъл с развълнуван глас:

—Да се говори за смъртта на Тако е излишно. Знае се кой го уби и защо го уби, но. . . ще дойде ден, когато виновниците ще отговарят. . .

ВИЖТЕ ОЩЕ:20 декември 1944 година.Народният съд заседава

Думите на попа развълнували още повече селяните. Чувството на омраза към народните врагове закипяло у тях още по-силно. Те хвърляли по шепа пръст върху гроба на Тако и тихо произнасяли: „Проклети да са убийците ти!“

/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/

Научете повече

Любопитно:Какво нередно виждате на тази снимка ?

От скоро нов хит в мрежата са  снимките със загадки . Много фотографии се включват в играта като непрекъснато затрудняват хората със снимките и колажите  си, на които има нещо нередно. Една от тези снимки е тази.На нея има самолет и лека кола "Москвич".Какво нередно виждате  Вие ? Верният отговор е,че  антената на колата няма как да стои изправена при тази скорост!

Научете повече

Спомените ми от Детска Педагогическа Стая

Детската педагогическа стая(ДПС) беше едно от плашилата на социализма. Всяко дете, което по някаква причина я посетеше, оставаше белязано. Искам да ви разкажа за моето изживяване в ДПС и краткото ми, но интензивно познанство с инспектор Павлова (името е измислено). 

Бях ученик в 9-ти клас на едно от спортните училища в София. Тъкмо се бяхме върнали от един турнир във Франция. Всяко подобно излизане за нас беше празник. Връщахме се, освен с много нови впечатления, с пълни куфари с всякакви западни стоки – шоколади, дрехи, козметика, кафе…. Всичко, каквото можеше да се купи или… открадне, по-точно. Точно така – това е истината. Не ни даваха да носим много валута(не беше лесно и да си я набавиш) и затова единствения начин да си „закупиш“ така лъскавите и прекрасни западни стоки беше… под якето. Някои ги хващаха.

Имаше случаи и на избягали младежи, оставаха на Запад. По-големите момчета рекетираха по-малките, които пък бяха по-умели в кражбите. Или просто на нашите любезни домакини не им се занимаваше с деца. Беше като епидемия. „Невинните“ бяха единици. Чувствахме се буквално като деца в сладкарница, като Хензел и Гретел пред захарната къщичка на вещицата. Грабехме като невидели….

В 9-ти клас обаче имаше вече някои други изкушения за съзнанието и сетивата ни. Много силни изкушения на пубертета, които до голяма степен липсваха на Планета Соц. Това бяха забранените списания a.k.a. порно списанията! На Планета Соц и по-специално в нашия дом, най-разюзданите картинки, които бях виждал, бяха от едно старо тесте карти с голи жени. Родителите ми грижливо го криеха в една кутия, която пък беше скрита в друга, по-голяма кутия, която пък беше в едно забутано чекмедже и т.н. Имах приятели, чиито родители притежаваха по някое и друго порно списание. Криеха ги по шкафове и високи тавани. Но това бяха предимно деца на родители, които пътуваха в чужбина. Моралът на социалистическия строй категорично отхвърляше и забраняваше този жанр. Но както знаем, забраненият плод е най-вкусен…

Когато се върнах от Франция, носех в куфара си 5-6 порно списания. Когато се появих в даскало с тях, съучениците ми от съседните класове буквално полудяха. Продавах ги на части, на странички и търговията беше повече от доходоносна. Докато в едно междучасие не ме спипа учителката по руски. Беше се събрала огромна тълпа около мен. Другарката Р.М. беше голяма харпия и го играеше супер морална. Беше се промъкнала в тълпата и видя порно списанията. Аз също я видях. Но късно. Помислих си, че главата й ще експлодира – толкова силно се наля лицето й с кръв. Не можеше да говори от гняв, устата й пръскаше слюнка. Хвана ме за яката на сакото и ме поведе директно към директорския кабинет, пъхайки хубавите, лъскави списания в дневника. Помислих си, че това е краят за мен.

Най-вероятно щяха да ме изгонят от спортното... ! Директорът, другарката Б., беше много строг и суров човек. Въобще не се церемони с мен. Извикаха родителите ми, които умряха от срам. Майка ми беше член на БКП – можете да си представите за какво падение става дума. Намалиха ми поведението и ме изпратиха в ДПС.  Една седмица  не ме допускаха до училище и тренировки. Нашите не знаеха на кой свят се намират, бяха по-изплашени и от мен… Не ме изгониха от училището, въпреки заплахите. Треньорът и класният ми се застъпиха.

Инспектор Павлова беше сравнително млад кадър на народната милиция. Беше на около 35, но вече имаше вид на 50-годишна. Беше облечена в стара сива пола, бяла пионерска риза и дълго сиво сако. Носеше черни рогови рамки с метална верижка. Обичаше да ги сваля малко по-ниско и да се взира над тях с пронизителните си, кобалтовосини очи. До нея на масата имаше сгъваема метална показалка, с която демонстративно си играеше от време на време. Разпита ме подробно как са попаднали в мен списанията. Разпита ме за приятелите ми, за учителите, треньорите, каква музика слушам? Дали се увличам по западните звезди и култура? По това време бях започнал да слушам банди като Kiss, AC-DC, Accept – разменяхме си тайно записите им в квартала. Излъгах, естествено.

Казах, че не слушам никаква музика, защото съм спортист… Спомних си как по време на един тренировъчен лагер ни посети сътрудник на Народната Милиция за да ни запознае със скрития дяволски замисъл в абревиатурите и наименованията на западните рок-банди. Двете “ss” в KISS и AC-DC, например, означаваха съкращение за смъртоносната нацистка военна организация от Втората световна война – „SS“!... Отричах всичко. Павлова се опита да ми втълпи колко морално упадъчни са материалите, които съм разпространявал и колко съм навредил на добрата атмосфера в нашето социалистическо елитно училище. Аз искрено се покаях и самобичувах с думи. И досега си спомням миризмата в това чисто, но спартанско като обзавеждане, помещение. Това беше миризмата на страх!

Децата, които попадаха тук, бяха малолетни и непълнолетни крадци, побойници, тарикати, деца извън системата. Деца, които имаха нужда от помощ. Посещението на ДПС беше като дамга за тях. Бележеха те за цял живот. Другите те гледаха като нещо мръсно след това, като нещо под тяхното ниво. Дори онези, които са те познавали преди това. Много често самото отношение на другите те променяше повече, отколкото инспекторите като Павлова, милиционерите и психолозите. А те боравеха със заплахи и сила, защото не познаваха друг начин. Най-гадните заплахи бяха свързани със семейството ти. Заплашиха да изгонят майка ми от партията. Баща ми получи писмо на работното си място и всичките му колеги разбраха, че сина му е бил в ДПС.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Как народната власт се бореше с безделниците >>>

След 1 година аз бях отново на турнир във Франция. Върнах се не с 5-6, а с 15-16 списания… Няколко години по-късно настъпи промяната. Сега има интернет, а порното е нормална част от живота ни… Не знам обаче какво представляват днешните ДПС – разбрах, че още ги имало… Може би някой ще сподели своя история от днешната ДПС?...

Авторски текст:www.bgspomen.com

Научете повече

Неоспорими категории: СОЦ-СПОРТЪТ!

Днес са много популярни носталгични материали за соц-а, които започват с: „Помните ли…“. А помните ли колко много се спортуваше тогава? Идваха треньори по всички видове спорт в училищата за да си избират бъдещи надежди. Още в началното школо. Влизаха по време на час и започваха огледа. Понякога дори ни строяваха пред дъската. И беше много престижно да те избере някой треньор – дори да беше треньора по хандбал. Защото по онова време, да си спортист, беше голяма работа. Имаше много добре изградена и успешно функционираща структура още от основата. Подбор, спортни училища, спортни армейски школи, професионален спорт. Държавно спонсориране.

Спортът беше витрината на социализма. И малка България се радваше на невероятни спортни успехи. Шампионите, световните рекорди, победите бяха ежедневие. Върхът беше достигнат през 1988 на олимпиадата в Сеул, когато се наредихме на 6-то място в света по брой спечелени медали и отличия с 10 олимпийски титли, 12 сребърни медала и 13 бронзови! Пред нас бяха само двете суперсили  тогава СССР и САЩ, плюс двете Германии -  ГДР и ФРГ… Звучи невероятно, но е факт! Тогава се мерехме и побеждавахме по спортните арени държави като Великобритания, Франция, Япония, Китай, Бразилия, Италия…

Но златните медали от олимпиади и световни първенства, големите шампиони и световните рекорди, с които всички се гордеехме – бяха само черешката на тортата. По-важното беше, че няколко поколения български деца израснахме и бяхме откърмени с любов към спорта. А спортът възпитава, той изгражда силни характери. Спортът създава истински, честни и играещи по правилата мъже и жени, готови да се борят до край за отбора си, за каузата си, за родината си. Да, тогава всички бяхме горди, че сме българи, до голяма степен благодарение и на нашите спортни успехи.
   
Спорът изгражда позитивни навици. Спортът, колкото и банално да звучи, е здраве. В спортът няма скрито-покрито: всичко е точно и ясно, измеримо в метри, секунди, голове…  Няма и връзкари (е, само при приемите в спортните училища и спортните военни школи, задължително се пръкваха рожби на висши партийни номенклатурчици, нямаше как…) – или си достатъчно добър за да побеждаваш или… си търсиш друг спорт.

Аз и всички мои приятели по онова време тренирахме по няколко вида спорт, понякога дори едновременно. Спомням си, че имаше един такъв период, в който ходех на тренировки по баскетбол сутринта, а на футбол - следобед. Тренирах още лека атлетика, бокс…  Ако си добър, логичното продължение беше спортно училище. Големите спортни дружества по времето на соца, както в София, така и в страната, имаха собствени спортни училища, в които развиваха  всички видове спорт. Истински оазиси на спорта. Една  отлично работеща система, която впоследствие бе заимствана от редица западни страни, а ние разрушихме с лека ръка… Спортните училища бяха пансиони или полупансиони за талантливи деца от всички възрасти. Имаше двуразови тренировки, но и здраво учене. Три ядения на ден, много питателни, задължително с мръвка.

Замервахме се с шоколади в стола, при това от хубавите – от 69 ст. Спортистите, дори в юношеска възраст, бяхме от малкото късметлии по онова време, които пътувахме свободно зад „Желязната завеса“. Е, под „свободно“, разбирайте, със задължително присъствие на човек от ДС или Народната Милиция в екипа на отбора. Караха ни да подписваме декларации, че няма да бягаме. Но благодарение на тези пътувания в Западна Европа, ние знаехме  горчивата истина за това колко по-цветен и готин беше онзи, Забраненият свят.

Когато за пръв път посетих Западна Германия, Мюнхен –  бях втрещен. Втрещен от качеството и разнообразието на стоките в магазините. От това колко вида шоколад имаха и колко яки са им опаковките. От техниката и машините. От цветовете. От лукса. Всичко беше в пъти по-, по-, по-…. Друга планета…! Която впоследствие завладя нашата… Но планета „Соц“ все пак имаше някои неоспорими достижения. Едно от тях беше спортът и изградената около него система за високо спортно майсторство и успехи. Защото колкото и вида шоколад да имаха немците и французите, колкото готини и бързи да бяха колите им, ние редовно си ги спуквахме от бой по спортните терени и площадки!

Соц спортистите бяха галениците на системата, нейната витрина  пред света. Не беше лесно и даром. Скъсвахме си дупетата от тренировки. Но го правехме с желание. Бяхме целеустремени и нахъсани за успехи. Едни различни, хубави времена за българският спорт, които едва ли някога ще се повторят с такъв успех. Неоспоримо!

Авторски текст /www.bgspomen.com/

Научете повече

През 1926 г. индийски мъдрец посещава София:Съветва българите да не подражават на Запада ..

Заради Рабиндранат Тагор софиянци опустошават градините си с цветя

Краят на 1926 г. донася на софиянци голямо преживяване - в София гостува индийският писател, мъдрец, композитор, художник и общественик Рабиндранат Тагор (1861-1941). До този момент творчеството на нобелиста е вече добре познато на българите с издадените драми - “Читра” и “Жертвата”, със стихотворните сборници “Поеми на Кабир” и “Поеми на детството”, с книгите “Национализмът” и “Из шепота на душата”, с романа “На четири гласа”. 

Дни наред вестниците анонсират новината. За да се разбере какво вълнуващо събитие е това за нашенци, достатъчно е да кажем, че със заповед на министерството университетът и училищата са затворени в тези два дни, за да могат младите хора да се докоснат до този “цар на мъдростта” и “духовен княз на Индия”, както го нарича пресата. На 17 ноември българска делегация, сред която е Иван Д. Шишманов, председател на Пенклуба, Ана Каменова, Асен Златаров (като представител на Дома на печата), Димо Казасов и още един куп писатели и журналисти, отива до Драгоман, откъдето по телефона молят сръбските власти да им позволят да минат границата, за да посрещнат госта още на сръбска земя.

(Той е бил на посещение в Атина и Белград.) Позволяват им.  Те минават границата, където гостът и придружаващите го лица (съпругата и внучката му, секретарят му, също със съпругата си, и един индус, професор по физика) закусват във вагон-салона, изпратен им специално от нашата железопътна дирекция. В информациите, публикувани по-късно в нашия печат, има малки различия, но основното се повтаря: “Царствената му фигура излъчваше някаква неземна светлина, самият тембър на гласа му внушаваше свещенодействие. С бавни отмерени движения, с изпитателен поглед, който ме изповядваше, поетът изглеждаше да принадлежи на по-друг мир.

Детска наивност подслаждаше величието му и придаваше особен чар на силната му личност...”, “... сияещ, белобрад и облечен в традиционните дрехи на пророка... той изглежда толкова мъдър, че интелектуалците се съмняват дали е с ума си “Такъв човек, в когото сякаш няма нищо от обикновените смъртни...”, “с високо чело, бели, преметнати назад коси, дълга брада и кротки очи - същински Саваот от някоя икона... Неговата личност на апостол-жрец, пратеник божи, носи очаровка и струи живи вълни на духовна светлина”... Журналистът Димо Казасов го поздравява с добре дошъл и му връчва голям букет от бели хризантеми, Ана Каменова поднася такива букети и на дамите.

Оттеглят се в купе, където гостът - облечен в дълга, свободна копринена роба, препасан с тънък кожен колан, разказва за целта на своето пътуване: да сближи Изтока със Запада, като напомня за единствения начин да бъдем щастливи - чрез любовта и смирението... Асен Златаров после ще коментира: “Аз мисля за подвига, който престарелият поет върши: тръгнал из боледуваща Европа да носи своето слово и вяра и да учи затъналия в козни и корист свят на правда, човещина и общение с бога. Да учи нас, откърмените в културата на градовете - “култура на тухли и вар”, - на мъдростта на гората: религията на гората - тая, където се достига до единение на душата със света”.

На гарата в София чака търпеливо огромна тълпа, която засипва релсите и влака с последните есенни цветя от софийските дворове. Качват госта на автомобил, който  трудно си пробива път до хотел “Империал”, защото улица “Мария Луиза” също е задръстена от хора, които приветстват госта и хвърлят цветя върху колата.  Тагор ще има две беседи през тези два дни на своя престой, първата - в т.нар. “Свободен театър” (Днешният “Музикален театър”). Входът е със скъпи билети, разграбени до последното място. Отвън пред театъра също се тълпят хора. Водещият открива вечерта с думите на госта: “Европа - това е лудница, където хората танцуват върху гробовете на своите синове”.

Тагор произнася слово, което днес звучи пророческо. Той твърди, че тук, в България, той се чувства сред свои, чувства се българин. Нарича ни “млад народ, който още не е покварен от цивилизацията”, и призовава българите да не се влияят от западната култура, която е според него подчинена на материалното, на физическото; да останат близо до земята, до простите човешки преживявания и копнежи, до изконно българските традиции и морал. Тагор е на мнение, че подражаването на Запада води до фалш и затъпяване. Той казва: “Вярвам, че и вие имате голяма литература и богата народна поезия.  Уверен съм, че вие не сте още заразени от фалшивите порочни похвати на Запада и на неговите школи. Вие не сте като изкуствените цветя: наглед пресни и благоуханни, а всъщност сухи и без всякакъв аромат”.

Пресата се надпреварва да пише за него. Един вестник коментира така посещението му: “По-важното е, че прочистеният род на интелектуалците (в следдеветоюнска България) чувства посещението на Рабиндранат Тагор като особена привилегия на съдбата - като скъпоценна възможност да поднесе своята почит към “духовния княз на Индия”, който, макар да е “гордост и слава на своята страна, принадлежи на цялото човечество”. Не минава без гафове - поднасят на госта месо за обед, макар да се знае, че големият индийски писател и мислител  смята животните за по-нисши братя и сестри и никога няма да вкуси тяхната плът Поднасят му вино, а той не употребява алкохол. На този официален обяд се задоволява със сладкиши.  Дни наред след заминаването на Тагор от България българските интелектуалци продължават да се вълнуват от това посещение, а един от тях казва: “... малко поне сърцата ни са оплодени за нещо по-горно от делничните суети, омрази и злини”. И още: “Мъдростта и красотата ни бяха гостени и ни накараха да си спомним, че сме човеци”.

Автор:Петя АЛЕКСАНДРОВА www.blitz.bg

Научете повече

Из спомените на един учител:Спомен от времето когато се учеше и в съботният ден

По професия съм учител, спомням си с какъв мерак и амбиция започнах кариерата си. До септември на 1957 г. бях войник. Уволних се по-рано, защото получих заповед за назначение. Селото, в което отивах на работа, дотогава не го бях и чувал – Тросково. На 7 септември пътувах за Симитли и рано сутринта слязох на гарата. Един младеж ми показа пътя към селото. Ходихме повече от час. Като стигнахме, видях училището. Привечер дойдоха няколко от новоназначените учители. Те били на обиколка по махалите – такава беше структурата на селото. Махали на по няколко километра една от друга.

На следващия ден проведохме първата сбирка и решихме – разделени на групи, да обиколим всички ученици и да ги осигурим за първия учебен ден, а те бяха повече от 140. На 15 септември всички бяха дошли.
Следващата учебна година за мен стана още по-трудна и отговорна – бях назначен за директор. С много труд и много работа успявахме не само да задържим учениците, но не допускахме и повтарящи. Преобразихме и училището, и двора. Направихме го приятно място за обучение и спортуване.

За учебната 1964/65 г. бях назначен за директор в с. Долно Осеново. Тук ги нямаше битовите трудности на Тросково, но селото беше българо-мохамеданско. Обучавахме и младежите от селото, и  родителите. Работеше се и в събота. Шестдневна работна седмица. Нямаше никакъв държавен транспорт. Принудени бяхме по-късно да си купим мотори. И така се придвижвахме до Симитли.

В Долно Осеново родителите не допускаха децата им да продължават обучението си в Симитли и Благоевград. Това се промени с много труд и постоянство. С момичетата беше много трудно, почти невъзможно, но след няколко години първите опити бяха направени.
Работехме много, макар че възнагражденията бяха толкова малки, че ми е неудобно да ги споменавам. Но ми е много болно, че сега тези учители получават пенсии около 200 лв.
/Йордан Костов/

Научете повече