През 1982 г. осъждат на смърт 33 годишен мъж прегазил 4 деца на спирка.Присъдата е изпълнена на 8 ноември същата година.

Снимка:Държавен архив-Хасково

Какво означава по-тежкото обвинение, което Софийската градска прокуратура повдигна миналата сряда на 22-годишния шофьор Кристиан Николов, и до какви юридически и правни последствия може да доведе обвинението за умишлено причиняване на смъртта (а не умишлено убийство, каквито са някои интерпретации в медиите) на телевизионния водещ Милен Цветков. Този въпрос е един от основните, свързани с казуса, по ред причини. Една от тях е, че подобно умишлено причиняване на смърт в катастрофа би могло да се докаже изключително трудно.

Друга причина е фактът, че съдебната практика в България по такива казуси е твърде оскъдна и едни от последните присъди за умишлено причиняване на смърт в катастрофа или друго подобно престъпление са от началото на 80-те години на миналия век.

Адвокат Теодор Георгиев припомня, че съдебната практика познава само четири случая, в които Върховният съд е постановил решения по обвинения за умишлено причиняване на смърт при пътнотранспортно произшествие. И четирите решения са от 80-те години на миналия век.

За единия случай споменава на стената си във Фейсбук бившият апелативен прокурор на София Иван Петров. Това е т.нар. „Хасковски случай“. Тогава съдът приема, че по хулигански подбуди хасковлията Цветан Братанов в пътно-транспортно произшествие  е причинил смъртта на жертвите. Към онзи момент законодателят предвижда като санкция и смъртното наказание, което в последствие е отменено и заменено с доживотен затвор.

През 1982 г. Върховният съд е потвърдил смъртна присъда, която е изпълнена, за произшествие на автобусна спирка, при което загиват 6 души. Обвинението обаче е било директно за умишлено убийство – по чл. 116 от НК. Тогава този казус предизвиква полемика между практикуващите юристи, защото някои от тях твърдят, че деянието не е било умишлено, а с форма на вина „престъпна самонадеяност“, тоест непредпазливо. Прокурорът добавя, че по-късно пред студентите по право това съдебно решение е давано за пример за съдебна грешка.

Убийството на автобусната спирка в Хасково

На 10 октомври 1981 г. 33-годишният Цветан Братанов в пияно състояние помита с ладата на брат си Емил четири деца, слизащи от автобуса на спирката до Руската гимназия. Жертви на нелепата катастрофа са 9-годишните Марияна, Йорданка, Петя и Антония. Пострадали са и две възрастни жени – Йорданка и Минка. Със средни телесни телесни се отървават Димитрия и Недялко.

Трагичният инцидент шокира Хасково. Трагедията на автобусната спирка е сред най-коментираните теми в кафенетата, вкъщи, на работа. Създава се обществено мнение, което настоява за смъртна присъда. Появяват се подписки от трудови колективи, работници, учители, шофьори. Дори юристите са раздвоени по спорния казус.

Заместник окръжен прокурор по това време е Савка Стоянова. Тя изготвя и обвинителния акт срещу Цветан. Предявява му обвинение в умишлено убийство по хулигански подбуди, при доказването му се предвижда смъртна присъда. За убийство по непредпазливост наказателният закон предвижда наказание до 15 г. затвор.

Шумният процес започва на 24 ноември 1981 г. (Забележете – само месец и половина след трагедията!!!) Състав на хасковския окръжен съд прекратява обвинението в предумишлено убийство и го подвежда под отговорност по чл. 123 от НК /за убийство по непредпазливост/. Типичен случай на непредпазливо деяние, пишат магистратите в мотивите си.

Тяхното решение е отменено от Върховния съд на 28 декември 1981 г. Те дават указания обвинението срещу Цветан да бъде за предумишлено убийство.

Въпреки протеста на адвокатите делото да не се гледа в Хасково заради създаденото обществено настроение, процесът се насрочва тук за 27 януари следващата година. Съдиите Златка Пехливанова и Димитър Манолов си дават отвод. Напрежението расте.

Публичният процес се провежда на 2 февруари 1982 г. от съдебен състав с председател Делчо Костадинов и членове Каньо Тенишев и Георги Абосов.

Процесът продължава три дни. На 5 февруари 1982 г. хасковският окръжен съд признава Цветан Братанов за виновен в предумишлено убийство по хулигански подбуди и го осъжда на смърт. Председателят на състава Делчо Костадинов /който също си е дал отвод, но не е е бил приет/, подписва с особено мнение. Той пише: „Не съм съгласен с квалификацията. Намираме се пред типичен случай на непредпазливо деяние.“

Председателят на съдебният състав е юрист, а съдебните заседатели – граждани. В случая тяхното становище натежава, не без натиска на общественото мнение. Но не само обществената позиция решава присъдата. Тя е обжалвана пред върховния съд. Върховните магистрати оставят без уважение жалбата и потвърждават присъдата на окръжния съд на 29 юни 1982 г.

Присъдата е изпълнена на 8 ноември същата година.

(Данните са от Държавен архив Хасково, където все още се съхранява папката с делото).Процесът, и особено смъртната присъда, провокират спорове между юристите и до днес.

„Безспорно, натискът на настроенията сред хасковлии се отразиха до някаква степен на съдебните заседатели”, бе мнението на Златка Пехливанова, един от съдиите, дал си отвод. По-късно тя става председател на Окръжния съд в Хасково и е един от достойните негови ръководители.

„Точно това дело стана причина да бъде променен наказателния закон. След процеса бе създаден специален член за наказателната отговорност на шофьорите. Ако трябва да преценим от разстоянието на изминалите години (разговорът със Златка Пехливанова е от 2004 година), смъртната присъда на Цветан се дължеше и на обществените нагласи, и на несъвършенствата в наказателния закон”, бе мнението на Златка Пехливанова.

Останалите три случая са по член 342, ал. 3 – за умишлено причиняване на телесна повреда или смърт, каквото е обвинението на Кристиан Николов, като тази разпоредба не се занимава с въпроса дали е употребен алкохол или наркотици. И при трите случая съдът през 80-те години е приел наличие на евентуален (косвен) умисъл, не на пряк, обясни адвокат Георгиев. Това означава, че водачът напълно е осъзнавал какви могат да бъдат последствията, но не е направил нищо, за да ги предотврати.

Източник:dnes.dir.bg

Научете повече

Почина Пиер Карден

Той е починал днес на 98-годишна възраст. Новината съобщи агенция Франс прес, позовавайки се на семейството на дизайнера. Той е издъхнал в американска болница в Ньой, в района на Париж.

Пиер Карден е от италиански произход, като е роден през 1922 г. в Италия, по -късно родителите му емигрират във Франция. Произхождайки от скромно семейство, дошло от Италия малко след Първата световна война, Пиер Карден се научил на занаята като тийнейджър в региона Сент Етиен. След това се премества в Париж, където става първият шивач на Модна къща Диор, когато тя е отворена през 1946 г., след Втората световна война.

Собствената си модна къща основава през 1950 г. Той е създателят на прет-а-порте, първи прави колекция за мъже и е един от първите, които предлагат унисекс мода.

Дизайнерът беше и бизнесмен. Той е един от петте най-известни французи в чужбина. Неговият франчайз Пиер Карден присъства в повече от 100 страни по света. Мнозина го определят като последния монументален дизайнер на френската мода. Визията му за стил и футуристична мода го направи известен по целия свят.

През септември тази година в Париж беше организирано събитие за отбелязването на 70-годишната му кариера.

Научете повече

Три неща които отдавна не съществуват в България

Полети Варна - Ст. Загора. Летял съм по този маршрут с Ан-24. Това през 1975-та и бе първият ми полет със самолет. 

Същата година имах и друго вълнуващо пътуване от Варна до Бургас със свръх бързият кораб на подводни криле Комета. 

И третото е, че си имахме каботажен флот с редовни рейсове лятно време на малки корабчета за около 100-тина пътника по маршрута Варна - Златни Пясъци - Албена - Балчик. 

За последно се качвах на такова корабче през 1986-та. Долу имаше барче, където човек можеше да си поръча пържени картофи със сирене и да си вземе бира, примерно. 

Социализмът бил лошо нещо, казват "демократите" ни. Направо като концлагер. А защо сега си нямаме такива демократични придобивки като през лошият социализъм?

Р.S. Допълнение: имало е няколко кораба от каботажния флот, които са били наричани хидробуси и са били за по 150-200 пътника, а не за 100 както написах по горе.

Научете повече

Как някога ходехме на кръжоци в Пионерския дом, почивахме в морски лагери безплатно

Започвам неволно да съпоставям времето, в което и аз бях ученик. Нещо повече, обръщам поглед дори още по-назад, когато училището за нашите баби и дядовци е било извор на знания, просвета и средище на културата. Свято място и въпрос на гордост и чест за всяко дете да го посещава, особено в годините на недоимък и усилен труд както на село, така и в града. Как са учили, писали, смятали?

В първите наши училища, в това число и килийните, са прибягвали до сандъчета с пясък, плочи и калеми при изучаването на българското четмо и писмо. Пак по това време някъде са използвали въглен или креда. По-късно са се появили тебеширът и черната дъска, които днес в по-модерни варианти са електронните писци и тъчскрийн екраните в помощ на обучението.

Следват моливът, перодръжките, мастилниците и автоматичните писалки, които от обикновените модели до луксозните „Пеликан“ и „Паркър“ бяха дълго време на въоръжение сред политици и президенти при подписването на важни договори и документи. И въпреки многообразието на лъскавите им и изящни форми и блясъка на позлатените пера с течение на времето те отстъпиха на използваните и до днес обикновени химикалки. Интересни бяха съпътстващите ги тогава консумативи като пера, мастила, гуми и най-вече попивателната хартия – особено важен и задължителен атрибут. Във всяка от тетрадките имахме „попивки“, които понякога за по-голяма прегледност и от естетични подбуди залепвахме на някоя атрактивна пощенска картичка. Пишехме „тънко и дебело“, за което използвахме предпочитаните пера „Рустика“ и „Редис“, с някои от които се изписваха лозунги и агитационни материали. Употребявахме мастила, предимно синьо, черно и отчасти в червения цвят, който бе приоритет на преподавателите при проверка на контролните, класните и домашните работи. За съобщения, наредби или заповеди директорите на училищата, за да бъдат по-различни, прибягваха до зеления цвят (поне такива са моите спомени). В учителските стаи, на обществени места – пощи, банки, учреждения и на директорските бюра имаше стъклени настолни мастилници, перодръжки и неотлъчно до тях споменатите вече попивателни. За училище също носехме пластмасови, уж неразливащи се мастилници, които за по-голяма сигурност държахме извън чантите, в специални за тях торбички. Пишехме на тетрадки по писане, смятане и краснопис, някои от които бяха от обикновена, а други с гланцирана хартия. Имахме и нотни тетрадки за часовете по пеене. Рисувахме с молив, гума и водни бои на блокови листа. Малко по-късно се появиха наборите от цветни моливи, пастелните бои, флумастери и маркери, използвани и до днес. Учебниците и тетрадките носехме в еднотипни ученически чанти или куфарчета от мукава, в които освен тях се намираше място и за индивидуална чаша за гаргара (имаше и сгъваеми такива), с която се профилактирахме при влизане в училище от време на време, за да избегнем някои от заразите, съществуващи и тогава.

В комплект с ученическата чанта задължително носехме и торба с вътрешни обувки, с които сменяхме уличните, които поставяхме в специални шкафчета. В същите торби носехме и цвички за часовете в салона по физическа култура или гуменки (платненки), когато спортувахме в двора на училището. Кецове и полукецове все още трудно се намираха тогава, дори и за спортистите.

Ходехме на занятия само до обяд, включително и в събота, и се подготвяхме сами, отделяйки се с трудност от игрите на улицата или в училищния двор, докато нашите родители бяха на работа. Имаше занимални с дежурни преподаватели в училищата, но не бяха масово посещавани, освен от деца с някакви здравословни проблеми. За по-любознателните имаше училищни кръжоци по литература, физика и химия, ръководени от съответните учители, а тези с изявени таланти ходеха на частни уроци по пиано, акордеон, цигулка, кларнет, гъдулка и чужди езици – немски, френски и английски. В Пионерския дом (бивша туристическа хижа на Царевец – тогава ) – по музика, танци, печатарство, драмсъстав и др. В залата за приказки артисти със своите увлекателни интерпретации ни пренасяха в чудните приказни светове.

Тук участвах в пиесата „Аленото цвете“ и за пръв път целунах на сцената момиче – принцесата от приказката, под ръководството на известната Станка Пенчева – артистка от драматичния театър, в сградата на който изнесохме постановката. Дори още помня финалните реплики след целувката: „Сега злите магии на баба Яга ще се разпаднат! Да вървим, годенице моя !“, с които завършваше представлението.

По-късно училището ни с усилията на учителя по музика се сдоби с фанфарна музика – нещо много авангардно за онова време. Впечатляващи бяха лъскавите инструменти, тяхното звучене и моряшките униформи, в чест на патрона на училището – Никола Вапцаров. Истински престижно бе участието в нея като най-представителната част по време на манифестациите в града за официалните празници. Дори имаше едно негласно състезание за по-добро представяне на оркестрите между отделните училища. Атрактивни бяха тези на строителния техникум и особено „Ботевата музика“ на училище „Хр.Ботев“ – с четническите униформи и калпаците с пера, предизвикващи наслада и възхищение сред млади и стари, които ги аплодираха с възторг.

В края на учебната година учителите ни организираха екскурзии из страната, спяхме във физкултурните салони на училищата на посещаваните градове и ядяхме салам и консерви „Копърка“. През лятото една част от нас оставаха в града, други отиваха на лагери (колонии) на планина или море, а повечето на село при баба и дядо, където се трудеха наравно с тях и участваха активно в прибирането на реколтата до началото на учебната година. Бяхме здрави и силни.

Всичко беше истинско и автентично! Нямаше дрога и наркотици! Не пушехме цигари и трева в коридорите и училищните дворове и не се боцкахме в градинките и парковете. Нямахме телефони, лаптопи, компютри и интернет! Бяхме добри ученици и се отнасяхме с респект и уважение към нашите учители, на които не посягахме, а сваляхме шапка и поздравявахме на улицата и които ни направиха хора! Признание и Поклон!

А на днешните ученици – здраве, разум, дисциплина и успешна учебна година!

 

Антон Цаневски, Велико Търново

Научете повече

Юлия Вревская – баронесата, която стана санитарка за свободата на България

Участничката в битката за Плевен в Руско-турската Освободителна война – 1877-1878 г., баронеса Юлия Вревская спасява като милосърдна сестра стотици руски войници, разболява се от тиф и остава завинаги в България.

 

Баронеса Юлия Вревская се ражда в дворянско семейство на 25 януари 1841 г. Баща и е изтъкнатият руски генерал-лейтенант граф Петр Варпаховски. Тя е още девойка, когато той загива геройски при превземането на кавказката крепост Китури. На 16 години тя се омъжва за генерал, барон Иполит Вревски, който е с 28 години по-възрастен от нея. През август 1858 г. мъжът и е смъртно ранен и умира. Така само на 17 години Юлия остава вдовица. Заедно с майка си и с по-малката си сестра се преместват в Петербург. Влиза във висшето общество и за кратко време спечелва възхищението му със своята образованост и чар. Големият руски писател Тургенев се влюбва в нея и до смъртта и те си пишат дълги и изпълнени с нежност писма.

Запознанството на Вревская с Тургенев датира от 1873 г. Тя действително често говори с него в Петербург. Когато през лятото на 1874 г. Тургенев се разболява сериозно, баронесата пет дни се грижи за него в имението си. Тургенев открито признава, че не е равнодушен към нея и би и дал „ябълката на Парис“. Само че тя не е съгласна да сподели „ябълката“ с Полина Виардо, с която Тургенев е в граждански брак.

За да прогони депресията, баронеса Вревская предприема пътувания из Европа и Близкия изток, при които се запознава с известни личности като Виктор Юго и Ференц Лист. Париж също е очарован от младата руска баронеса. При завръщането си в Петербург тя завързва приятелство с такива изтъкнати представители на руския културен елит като Тургенев, Полонски, Айвазовски, Сологуб, пише военният историк доц. д-р Петър Ненков.

Безметежният дворцов живот обаче я отегчава. Тя се запознава с българския емигрант Стефан Грозев, който ? разказва за тежката, робска участ на своите сънародници оттатък Дунава и за смазаното с огън и кръв Априлско въстание на българския народ.

През април 1877 г. посреща с възторг указа на руския император Александър II за обявяване на война на Високата порта и без всякакво колебание продава орловското си имение и събира отряд от 22 милосърдни сестри доброволки. Получава разрешение от главнокомандващия Дунавската руска армия, великия княз Николай Николаевич, да участва във войната и заминава със своя медицински отряд за непознатата далечна страна.

Милосърдните сестри от санитарния отряд се включват в полевото отделение на Руския червен кръст. Отначало лекуват ранените руски бойци в Яш, но по-късно преминават Дунав и на 20 ноември 1877 г. пристигат в 48-а военновременна евакуационна болница в Бяла. Тук е разположена Главната квартира на руската армия. В края на юли и началото на август 1877 г. лично император Александър II ръководи от това място военните действия. Юлия става свидетелка на жестоките боеве между руската армия и настъпващите турски войски на Мехмед паша.

Всеки ден докарват по 3000 ранени руски войници и офицери в болниците за лечение. В писмо до Тургенев Юлия Вревская пише, че са само пет сестри на 400 ранени руски войници. Със сестра си Наталия споделя: „Как мога да се оплача, когато виждам пред себе си толкова сакати, безръки, без крака и умиращи хора, които страдат ужасно. Макар че търпя големи лишения, живея в колиба, храня се лошо, но този живот е по моята душа и ми харесва“.

Юлия Вревская настоява да я изпратят като санитарка на първа бойна линия. Молбата и е удовлетворена и тя заминава за превързочния пункт край село Обретеник. Участва на два пъти в сраженията край плевенските села Гривица и Радишево. Изнася на гръб изпод турските куршуми десетки ранени руски бойци, които дължат живота си на нея. Така ден след ден се сблъсква с ужаса на войната. Близките й настояват да замине за Санкт Петербург, за да посрещнат заедно Коледа. Вместо това тя остава в България и се завръща в своята болница в русенското село Бяла.

На 15 януари 1878 г. заболява от тиф.

Когато в болницата избухва епидемията, лично главнокомандващият заповядва на баронеса Юлия Вревская да замине за Петербург. Тя обаче отказва и продължава да се грижи за болните.

Умира от коварната болест на 24 януари (5 февруари стар стил), един ден преди да навърши 37 години. Ранените войници, за които тя се е грижила, изкопават гроб в снега. Носят я в ковчега, а после поставят на прясната могила дървен кръст. По-късно на гроба й полагат камък с издълбан надпис: „На милосърдните сестри Неелова и баронеса Вревская. Януари 1878 година“.

И до днес на това място идват всяка пролет хиляди българи и руснаци, за да се поклонят пред безсмъртия подвиг на тази самоотвержена дворянка.

Научил за смъртта й, бележитият руски писател Тургенев посвещава на Юлия Вревская една от най-хубавите си творби „В памет на Юлия Вревская“. Руският поет Полински написва стихотворението „Под червения кръст“, а великият френски писател хуманист Виктор Юго сътворява своето великолепно произведение „Руска роза, загинала на българска земя“.

Научете повече

Най-голямата белодробна болница на Балканите тъне в разруха/Снимки/

 

Тъжният край на един санаториум в Стара планина 

Санаториумът в Радунци не е много посещавано място. За да попаднете там, трябва или да сте имали някакъв здравословен проблем, или да отивате в съседното село Борущица (около 50 жители), където асфалтовият път свършва. Повечето хора свързват името му с едноименната жп гара по линията Дъбово – Кръстец – Трявна.Радунци се намира на около 700 м надморска височина на южния склон на Стара планина, а разстоянието от Мъглиж е 22 км. Санаториумът (тази дума сега е заменена с изключително дългото „Специализирана болница за долекуване и продължително лечение на белодробни болести“) е създаден с указ на Негово Величество Борис III. Строителството му се проточва от 1938 до 1953 г. заради прекъсване по време на Втората световна война. Откриването е на 1 ноември 1955 г.

През юни 2015 г. санаториумът бе обявен в ликвидация, а токът спрян заради неплатени сметки към EVN България. Общо задълженията на болницата са над 1,5 млн. лева.

В телефонно интервю за Ladyzone юристът Мариян Момиров, ликвидатор на дружеството, сподели, че след осем проведени търга все още няма интерес към обекта, чиято разгърната застроена площ е 15 200 кв. м. Първоначалната цена от 1 667 000 лева вече е свалена до около 460 000 и повече няма да пада, защото това е данъчната оценка на имота.

В началото на август минах през Радунци и се отбих, за да разгледам какво е състоянието му. Болницата е заключена, но културният дом (в който е имало дори и кино!) на санаториума е отворен и се натъкнах на уникални гледки, запечатали една отминала епоха. Усещането е за нещо средно между Чернобил и „чинията“ на Бузлуджа.

Хората, които помнят кинопрегледите в кината, ще се зарадват да видят табелата „Гл. филм (не) е започнал“, а тези, които са били навремето в санаториума, ще се съкрушат от разрухата.

До санаториума има няколко жилищни блокчета, в които са живели работещите там. Апартаментите в тях бяха разпродадени на частни лица. Мястото е подходящо за почивка, защото гората гарантира прохлада и свеж въздух. Все пак мястото за един противотуберкулозен санаториум (най-големият на Балканите) не е избрано случайно.

Научете повече