Показват се публикациите с етикет Стара Загора. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Стара Загора. Показване на всички публикации
Незабравими спомени, буйна младост, много смях и вяра, че ако защитаваш правдата и приятелите си, сигурно си в правилната посока. Връщам се назад в далечната 1978 година, когато за последен път бях на лятна ученическа бригада в АПК Стара Загора. В съседство с нашия лагер е разположен този на „колегите“ в консервния комбинат „Петко Енев“.

 Винаги сме им завиждали, че работят във фабрика, на закрито, а нашето училище години подред го разпределяха по кърищата, а там определено си беше по-тежко. Но да карам подред… Влизаше се през парадния вход, под голямата табела „АПК СТАРА ЗАГОРА“ и вдясно по алеята се озоваваш в лагера за бригадири – няколко бараки за по 20 човека, тревясал плац със забито национално знаме в средата и външна тоалетна със „Стая за девойката“, в която уж имаше един бойлер, за съжаление невинаги работещ. И туй то. Останалата атракция – на полето. За четири години бяхме станали тесни специалисти по обезметляване на царевица в опитните ниви край старозагорското село Маджерито. Който не е вършил тази дейност, няма как да ме разбере.


 Не се плашехме от работа, бяхме отговорни и трудолюбиви деца, но условията са си изключително тежки.Закарваха ни към 6 сутринта на блока и ни пускаха между два реда в избуялата над 2 м царевица. Трябваше да се върви и с двете ръце да се прекършват на върха „метличките“ на растенията. Добре, но съществуваше една малка ранна подробност – когато пристигахме на полето, студена кладенчова вода вече напояваше обилно междуредията. Бяха ни раздали по едни галоши и обути в тях влизахме „в кален бой“, защото трябваше да се работи бързо, имаше норма. На места затъваш до средата на прасеца, дърпаш крака, галошът остава всмукан като в блато, улавяш се за стъблата, за да излезеш и накрая се тръшнеш я по корем, я на дупе в калта. А редовете дълги, дълги, краят им не се вижда.

 Краката ни замръзваха, въпреки че беше юли месец. По някое време спираха водата и тръгвахме по-устремно, но пък излизаше друг проблем. Листата на царевицата идваха на височината на гърдите, врата и лицето, а както знаете острите им ръбове са доста „резливи“. Обръщахме работните куртки с копчетата назад, за да защитим с гърба и яката поне донякъде откритите части. Целите бяхме нарязани, а от потта щипеше още по-здравословно.Продължаваме, часовете се нижат, слънцето се изкачва и започва силно да прежуря, влагата под краката ни се изпарява, прахът от метлиците, които чупим, се сипе върху нас, залепва по потната кожа, влиза в очите и носа. На места редовете наистина бяха дълги по 500 м и ако си по-бавен, изоставаш от групата, оказваш се сам в този ад и ти призлява.

 А командирите стоят на високия синор и ай някъде си пропуснал някоя метла, тя стърчи издайнически, видима отдалеч, шефовете крещят:“Връщай сеее! Отначало, провери си реда!“ И така ден след ден – един месец, с някои прекъсвания, за да помогнем на друга нива или ТКЗС, като оберем доматите, чушките, лука… Най-яркият ми спомен обаче е свързан с едно произшествие. Отидохме както винаги една сутрин на кукуруза, но няколко дни подред усилено напояваха и много момичета бяха започнали да се оплакват от болки в корема – просто измръзвахме в тая ледена вода. Бях с помпозното звание тогава „командир на отряд“. Още в 8 часа събрах всички извън редовете и казах, че се прибираме в лагера.

 Транспорт по това време съответно нямаше и тръгнахме пеша през нивите със закачки и смях, типично безгрижно и по младежки.Росни-пресни пристигнахме към 9,30. Всяка бригада си имаше по един ЗКПЧ – зам.-командир по политическата част. Той ни посрещна свъсен и ни попита защо се прибираме по никое време. Изтипосах се отпред и войнствено казах, че аз съм ги организирала, защото има много от нас с оплаквания. Продължих да вадя вода от 9 кладенеца, все силни доводи, че сме жени и ще раждаме деца и ако сега в ледената вода се повредим, кой ще е виновен…

В това време идва и Главния – командира на бригадата. Ние стоим в средата на плаца, мен ме заклеймиха, че правя ПОЛИТИЧЕСКА ДЕМОНСТРАЦИЯ и ЩЕ МЕ ИЗКЛЮЧАТ ОТ КОМСОМОЛА за постъпката ми. В този момент ледената вода в редовете с царевица ми се видя топла. Разпуснаха по бараките останалите, а на мен ми връчиха една опърпана метличка, с която да мета плаца. За наказание и публично порицание. Нали се сещате как се мете трева с метла и то такова огромно пространство. Изключването сякаш го преживях, но обидата от унижението ме накара да заподсмърчам. В този момент виждам, че до бариерата стои майка ми, грейнала като Месия за страдащите. По какъв случай е дошла, нямам спомен, не сме имали свиждания. И добре, че дойде. Така де – „майчица, златна сенчица“. Командирът беше известен със залитането си по женската част, а мама си беше хубавелка. Той се завъртя край нея, заусуква се, тя го попитала защо мета сама по обед и той обяснил, че имало малко недоразумение. След 5 минути ме освободи „от повинност“. Не случайно са го казали хората:“Красотата ще спаси света“, в случая тя спаси провинилия се ПОЛИТИЧЕСКИ…
Автор: Красимира Янкова /www.zarata.org/

Годината е някъде около 1936. Старозагорски двор. И естествено, на преден план много цветя (с това са уникални старозагорските дворове)! Зад цветната композиция подредени достолепни мъже и жени с ведри усмивки. И две деца!

Фотографията представя няколко поколения от две старозагорски фамилии. Живеят в две долепени една до друга къщи – къща „близнак”, както я наричат на разговорен език. Наследничките на двата рода, Марина Бояджиева и Елена Димитрова и до днес са приятелки. На снимката тях още ги няма! Мястото е в западната част на бул. Цар Симеон Велики, срещу казармите. Къщата е неголяма, двуетажна, типична за градската архитектура на средната класа в Стара Загора по онова време. Източната от двете сгради е собственост на Тодор Димитров Гърдевски (на снимката – първият от дясно) от с. Медово, народен учител, един от инициаторите за построяването на днешното Пето основно училище в Стара Загора.
Подпомага издаването на вестници и списания. Оставя в ръкопис тетрадки със съвети към учителите и децата. Къщата, макар че сега е в руини, пази спомена за своите необикновени обитатели и техните не по-малко интересни роднини и приятели! Синът на дядо Тодор – Димитър (на снимката вторият от дясно) е юрист, а съпругата му Мата (на снимката – пред него) – учителка. И по служба и по душа Димитър се сприятелява с Атанас Тотев Крачолов (1894-1965), също юрист, адвокат, чирпанлия, най-малкият брат на поета Пейо Яворов. При своите идвания в Стара Загора, Атанас Крачолов отсяда в къщата на колегата и приятеля
Димитър.

На снимката е още едно интересно семейство Райна и Георги (прави в центъра). Райна, родена през 1905 г.  е дъщеря на Тодор Гърдевски и сестра на Димитър. Учителка в с. Медово, деветнадесетгодишна се запознава с младият лекар, руски емигрант Георги Цукровский.
Георги, възпитаник на Медицинския университет в Киев, пристига в България през 1924 г. след седемгодишно митарстване от Русия през Турция. Със съдействието на Комисията за настаняване на бежанците е назначен за завеждащ медицинската служба в с. Медово, Чирпанско. На 2 август 1925 г. Райна и Георги се женят в Стара Загора и приемат фамилията Цукровски. Раждат им се три деца Нина (1927 г., права на първия ред), Владимир (1931 г., на снимката в скута на баба си) и Светослав (1937 г.). Живеят в различни села и градове на Южна България , но окончателно се установяват в Свиленград. Там докторът е общопрактикуващ лекар, а Райна се занимава с отглеждането и възпитанието на децата. Съвременниците помнят д-р Цукровски като ерудиран, възпитан, изключително трудолюбив и отзивчив човек и специалист.
Времето отрежда различна съдба на всеки един от хората на снимката. Свързва ги къщата,
дворът, приятелството и Стара Загора!

Снимките са от личните архиви на Елена Димитрова и Марина Бояджиева
Статия, публикувана в сп. Zona.bg, брой м. януари 2016 г Препечатано от http://dolap.bg/

Снимка:Тони Аргирова


Днес на това място се намира старозагорската опера


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив