Хулиганската акция “Мълния” в началото на 1958 год.(Статия)

В края на декември 1957 г. в столичен трамвай е извършено убийство. То става повод за започването на масови арести през зимата на 1958 г., известни като Хулиганската акция с кодово име „мероприятие Мълния”.
На 21 януари 1958 г. по инициатива на Тодор Живков Политбюро на ЦК на БКП решава МВР да въдвори на принудителен труд „отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци-рецидивисти и други разложени елементи”. Операцията е ръководена от заместник-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов; мобилизиран е целият състав на МВР. Основната част от арестите са извършени на 26 януари. Те се провеждат по списъци, а подвижни бригади арестуват на улицата лица в неприлично облекло.Общият резултат от Хулиганската акция с арестите през януари, февруари и март е 1700 въдворени и броят на лагеристите в ТВО Белене нараства на 2800.
Само няколко месеца след Хулиганската акция Седмият конгрес на БКП оповестява, че социализмът в България е победил, социалистическият сектор е завоювал всички позиции в стопанството, капиталистическата класа е ликвидирана и българската нация се превръща в социалистическа нация. Приключила е епохата на класовата борба и всяко противопоставяне на режима вече не може да бъде друго освен социално или психическо отклонение.
През 1959 г. Никита Хрушчов ще заяви, че на комунизма може се противопоставя само луд човек. В българския случай – само хулиган. Повечето от изпратените в концлагера „хулигани”
нямат нито криминални, нито „вражески” прояви. Вината им е, че не приемат ограниченията на комунистическия режим върху свободата да пътуват, да се обличат, да слушат музиката, която харесват, и да гледат филмите, които ги интересуват. Момичета и момчета, пожелали да облекат модни „ямурлуци”и тесни джинси. Всички те са „агенти на западната идеологическа диверсия”.
Оцелелите от лагерите са освободени след окончателното им закриване през 1962 год.

Научете повече

От мазетата на "Московска 5" до лагера в Ловеч (Статия)

Един разказ на Божидар Витанов публикуван от сайта www.24chasa.bg
Божидар Витанов, който е син на известен радиоговорител отпреди 9 септември 1944 г. Едва 18-годишен през 1960 г. и след като седем пъти е пребиван в мазетата на сградата на ул. "Московска" 5 той е изпратен на кариерата в Ловеч.

- Господин Витанов, защо станахте неудобен за комунистическата власт?
- Баща ми, Петър Витанов е бил говорител по радиото преди 9 септември 1944 г. Спечелил е второ място на международен анонимен конкурс за радиоводещи през 1937 г., а на първо място се е класирал известният Левитан от СССР. Искаха да го съдят от Народния съд, защото като репортер е отразявал народната скръб по време на погребението на цар Борис III, но тогавашният културен елит се застъпи за него и не допусна това да се случи.

- Как ви арестуваха?

- Първо арестуваха брат ми, през 1957 г. По това време той беше на 19 години, а аз на 14. Една сутрин чувам да се звъни и да се тропа на вратата. След малко нахлуха няколко униформени и цивилни с насочени пистолети:
"Музика империалистическа ще слушате, откъде я взехте, къде е магнетофонът? Всичко ще си кажете!"

Майка ми плачеше, а баща ми обясняваше, че съм музикант, че свиря на цигулка, акордеон и китара и обичам музиката. "Ти не ни обяснявай! Ние знаем коя музика е разрешена и коя не!" Взеха магнетофона заедно с единствената ролка, която имахме и повече не ги видяхме. По-лошото беше, че арестуваха брат ми да даде обяснения в милицията.

Върна се чак след две години - закарали го в Белене. Не ни даваха никакви свиждания, а писмо получихме чак след 6 месеца. Майка ми плачеше постоянно, подадохме жалби в съда и прокуратурата, но оттам ни казаха, че не бил при тях и трябва да се обърнем към МВР. След като се върна, го пратиха в казармата, а за прехраната се грижеше баща ми, който беше режисьор, сценарист и артист.

- Вас как ви задържаха?

- В периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда каран седем пъти в Столичното управление на МВР на ул. "Московска" 5 Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н. За първи път ме арестуваха една съботна вечер, около 20,00 ч. в клуба на ул. "Гочо Гопин". Нахлуха много цивилни и униформени и ни накараха да си свалим панталоните, без да си сваляме обувките. Аз и неколцина младежи не се подчинихме. Тогава ни натовариха на една закрита кола и ни закараха на "Московска" 5. Влязохме в чакалнята и започнаха да ни викат един по един. Когато дойде моят ред, влезнах в стаята. Там имаше двама униформени висши офицери от МВР. "Сваляй бързо панталоните бе, копеле!" извика единият, дойде до мене и ме удари по лицето. Казвам: "Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил, панталоните са си мои." "Я го карай долу тоя!", каза другият офицер. Извикаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водеха към бул. "Дондуков". Отляво имаше нощен бар, а срещу него една врата, в която влязохме.

"Московска" 5

По много стълби надолу стигнахме до друга врата, а след нея до едно голямо помещение с дървен под и десетина килии около него. Отвориха една и ме блъснаха в нея. Мина доста време, сигурно беше след полунощ, когато се чу някакъв глас: "Всички да си свалят горните дрехи, да си свалят обувките и чорапите и да си навият ръкавите и панталоните до коленете.

" После изщрака ключ: "Излизай!", извика някой. Изкараха и други "Лягай! Вдигай краката!" Страшни писъци огласиха тъмницата. "Не викай, твойта мама, брой до 50!" Нещо плющеше. Викове и ругатни. Това продължи повече от час, докато дойде и моят ред.

Накараха ме да легна. Над мене се беше изправил цивилен мъж, с навити ръкави: "Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно ще се спасиш и ще те пуснем." Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата - неописуеми болки.

Преброих до 50, като виках, но слабо, защото като се обадех по-силно, виждах погледа му на убиец. "Ставай!", изкомандва палачът, целият облян в пот, но като се надигнах, силна болка прониза ходилата ми и паднах на колене. "Дай ръцете!" Не можех да стъпя и както си бях на колене, опънах ръцете си събрани напред. "До 20 ще броиш!", нареди той. И започна да ме удря по ръцете. Боли много, но какво е това пред ударите по табаните. "Сега отивай в банята.

До един час ще има преглед, който има някаква следа от боя, ще го бием пак!" Затътрих се по корем в указаната посока до "банята". Вътре имаше десетина души, които лежаха по цимента, а един от пазачите ме предупреди да не пия вода.
Ходилата на краката ми се бяха подули като напомпани с въздух, изглеждаха невероятно огромни, не можех да стъпя и да се изправя.

"Лечебната процедура" беше следната: трябваше да си мокрим ръцете, да ги разтриваме и да пляскаме до изчезване на отока. Мокрех краката си на един маркуч, който течеше по пода, и ги натисках към пода - нещо невероятно болезнено. Накрая трябваше да тичаме на място, а след това в кръг около палачите. Някои не можеха да се изправят, за да извършат оздравителната гимнастика. Биячите ме подложиха на "преглед", който мина благополучно.

Един от тях ме изведе навън и на изхода ми рече: "Отивай си право вкъщи и на никого нито дума, защото пак ще те докараме тука." Прибрах се у дома. Беше 4 часа сутринта. Не казах нищо на родителите си, защото не исках да ги тревожа.

- Били сте малолетен, не трябваше ли да има поне формално решение от съда?

- Когато разказах на приятели, те ме посъветваха да се оплача в съда и прокуратурата. Добре, че не ги послушах. Виждал съм след това какво става с тези, които са се оплакали. Имаше и някои, които от страх и ужас не държаха краката си вдигнати или удряха главата си в пода, с което пречеха на биячите да си вършат "работата". Тях ги връзваха за столове и тогава ударите сякаш бяха по-болезнени.

- Как ви изпратиха в лагера?

- Бил съм общо седем пъти в мазето на "Московска" и биячите вече ме познаваха. Към 1960 г. палачите станаха по-дръзки. Просто освирепяваха и удряха с бичовете по цялото тяло - гърдите, гърба и т. н. Последния път беше в края на 1960 г., но този път след побоя не ме пуснаха да си отида, а ме качиха в една кола и ме закараха в управление на МВР. Там прекарах новогодишните празници за новата 1961 г. Държаха ме 20 дни. Тогава навърших 18 години и станах пълнолетен. Изглежда, това са чакали, но не съм и помислял да питам джелатите защо съм арестуван.

Между 10 и 12 януари 1961 г. ме закараха на гара София, в етапното отделение. Преспах там, а на сутринта ми сложиха белезници и ме качиха на влак, без да ми кажат за къде пътувам. Милиционерите, които ме охраняваха непрекъснато се сменяха. Стори ми се, че някои от тях ме гледат състрадателно. Един дори ми свали белезниците и ми каза, че съм леко облечен и е трябвало да ми разрешат да си взема дрехи. Пътувах цели три дни и накрая пристигнах в Ловеч. Оттам в закрита кола ни закараха в лагера. Накараха ни да се строим в една редица пред някакви ниски помещения. Стояхме известно време така, а до нас милиционери, облечени с огромни шуби и с автомати.

Тази зима беше много студена, а бях облечен много леко и с обувки на бос крак. После дойдоха трима офицери и четяха имената ни от някакви папки и след всяко коментираха нещо тихичко помежду си. Един от тях започна да ни обяснява, че трябва да изпълняваме всички заповеди, защото в противен случай нямало друго наказание освен смърт. Трябвало да заслужим нашето освобождение с работа, да изкупим греховете си пред родината и така нататък...

После единият от офицерите отиде някъде и донесе няколко дървени бастуна. След това каза на един от нас, мъж около петдесетте, че не е трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвидират. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив). Накараха го да легне на снега по очи и започнаха да го удрят с бастуните. Жертвата им крещеше и молеше за милост, но те го удряха по целия гръб и краката, докато в един момент престана да вика.

Видях по врата му кръв. Донесоха един чувал, палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета, които взеха чувала и го понесоха нанякъде. И когато мислех, че идва и моят ред, милиционерите ни поведоха към едно помещение, където ни дадоха раирани дрехи с номера и цървули.

Взеха цивилните ни дрехи и през една врата с огромни бодливи съоръжения ни вкараха в новия ни дом - лагера на смъртта.
След обяда, който се състоеше от бобена чорба без хляб, защото хляба го раздавали вечер, четирима милиционери с автомати ни поведоха към работните места.

След около километър стигнахме до една кариера, която наричаха Силозите. Там прекарах повечето време в лагера, макар че съм работил и на Голямата кариера, както я наричаха.
Тя беше широка около 100 м и висока около 50-60 м. Цивилни бомбаджии гърмяха скалите, а ние трябваше да трошим огромните късове на "по-дребни" парчета от по 40-60 кг.

Товарехме ги на вагонетки и ги карахме на около 150-200 м до каменотрошачката. На нея работеше цивилен майстор, който записваше броя на вагонетките на една черна дъска. Нормата беше 15 вагонетки на човек. На забой бяхме по двама до пет човека, но това се изменяше често в зависимост от текучеството в лагера. Инструментите бяха огромни чукове, вили, лопати и лостове. От каменотрошачката камъните отиваха в бункери и оттам по улеи се товареха на вагони. Товаренето изостряше обстановката.

Охраната с огромни кучета се засилваше и, ако, не дай Боже, някой камък паднеше на релсите, това се считаше за саботаж и по тази причина десетки намериха смъртта си
под ударите на тоягите.

Някои от товарачите падаха от преумора или неопитност и това беше причина да загинат. Най-малкото забавяне предизвикваше задръстване, а това означаваше забавяне на маневрата - провинение, което също се заплащаше с живота. Камъкът се трупаше на големи рампи, а кап. Газдов казваше: "Трупайте, таван няма!" Камъните се товареха на 20-тонни вагони във вид на късове от 30 до 70 кг. Един вагон се пълнеше от 5 души.

Ръководството беше избрало бригадири-убийци, четни, отрядни и множество други "привилегировани". Бригадирите ходеха задължително с огромни тояги и бяха облечени в по-нови дрехи и военни обувки. Контролираха изпълнението на нормите и биеха или убиваха набелязаните жертви по указание. Те също не бяха вечни и някои от тях също бяха убити. Всичко се ръководеше от тримата офицери и най-вече от капитан Газдов. Този палач отговаряше по линия на Държавна сигурност.

Какъв беше режимът в лагера?

- Две огромни дървени помещения с нарове на три реда. В тях прекарвахме няколко часа от денонощието.
Дрехите ни бяха скъсани, целите се бяхме увили в дрипи и парцали
Нямаше чорапи, а цървулите на повечето от нас се бяха скъсали. През студените зими на 1961 и 1962 г. имаше много боси, а тези, които намираха парцали, си увиваха краката, връзваха ги с конци и така ходеха. Сутрин в 5,00 ч., когато ставахме, веднага се чуваха виковете на бригадирите: "По-бързо! До три! Има ли още някой вътре?!" По 500 души се струпваха на вратата. Падаха и биваха сгазени от другите. Бригадирите стояха около вратата и удряха с дървета, който им падне. Излизахме и с ръце пазехме главите си, но в тези мелета винаги имаше по някоя жертва. Сутрешна доза бой за разсънване - така го наричаха.
Охраната гледаше и се смееше, а ние умирахме.

После измиване, "тоалет" и закуска до 6,00 ч., кратка проверка, строяване по бригади и указания за работата. Отиване на работа, а от 12 до 13 ч. обедна почивка. И пак работа, докато се стъмни, в зависимост от сезона. Вечеря на плаца - прави или седнали по земята. След това започва страшната вечерна проверка, която понякога траеше до 2,00 часа след полунощ. В дъжд и сняг всички лагеристи стояхме прави за да чакаме "представлението" изнасяно от Газдов, Горанов и Гогов. Най-често поредното убийство на някой от нас.

Снимка:www.24chasa.bg

Избираха си някого по указание от някъде другаде или по тяхно желание. Обикновено за това, че не е работил достатъчно и не трябвало да живее, както казваха те. Майор Гогов беше повече зрител. Виждал съм го да бие, но не и да убива. Активните действащи лица бяха Газдов и Горанов и техният верен помощник - сакатият циганин Шахо. Всеки инквизитор би им завидял на квалификацията и особената жестокост. Между убийците бригадири и палачите офицери имаше и някои пароли.

Например Газдов посочваше жертвата и когато лично не се занимаваше с нея, казваше: "Този много да работи!" По натам вече бригадирите започваха да го бият "на почивки" през целия ден и обикновено до вечерта, когато вече се прибирахме, го носехме в чувал. Изнемощели, гладни, с кървящи рани и загнили гърбове ние работехме и когато се прибирахме вечер, мислехме само за вечерната проверка.

Слаботелесните, болните и по-възрастните хора загиваха първи. От ударите по гърба, задника и ръцете много бяха получили натъртвания и от раните им излизаха червеи. Болките бяха непоносими, а телата ни миришеха на мърша. Такива обикновено не издържаха, защото всеки нов удар по болното място ги обездвижваше, което значеше, че не могат да работят, а това е равностойно на сигурна смъртта.

Виждал съм чувалите с жертвите, понякога над 15 за ден, оставени в тоалетната  или зад нея. Години след това съм чел и препрочитал литература, свързана с репресии и инквизиции - за Френска Гвиана, за концлагерите на Хитлер и Сталин, но според мене те не бяха постигнали това, в което успяха много от служителите на ДС от онова време. Те бяха и съдии, и палачи. Жестоките убийства бяха ежедневие. Например един младеж на около 25 години се хвърли под влака на Голямата кариера, когато правеше маневра, и му отряза и двата крака, но беше още жив. Старшината от охраната попита звеновия Левордашки какво става, а той взе един боен чук, изтегли го от релсите и го удари в гърдите. Жертвата издъхна, а старшината одобрително кимна на убиеца.

- Били сте едва осемнадесетгодишен, имаше ли и други на вашата възраст в лагера?

- На пръсти се брояхме най-младите момчета между 18 и 20 години. Освен мене и Никола (Никола Дафинов, с когото "168 часа" публикува интервю в предишен брой - бел. ред. ) имаше и един Бойко. Той оцеля само 10 дни. Уби го бригадирът Благо Гайтански от Пловдив. Той беше двуметров гигант с много тежка ръка.

Малко след като ликвидира Бойко, започна да ме побива и мене всеки ден
Някой му бил казал, че съм приятел с Бойко, както ми обясни самият той. Бях получил от него няколко натъртвания на гърба и всеки момент можеше да се появят червеи. Той ме удряше нарочно там, въпреки че виждаше състоянието ми.

Чудех се дали му е наредено, или го прави по собствена инициатива. Ако беше първото, спасение нямаше, но ако идваше от него имах искрица надежда. Пешев, главният бригадир на Силозите, се държеше добре с мене. Казах му за Благо и му показах раните си. Веднага ме разбра и ми спаси живота, като ме прати на работа под каменотрошачката
Каза ми да не ходя изобщо на кариерата, където беше Благо.
Цивилният майстор на каменотрошачката също се застъпи за мене и след това понякога го замествах на машината. Междувременно през май и юни 1961 г. лагерът се беше напълнил. Нямаше къде да се спи, защото в помещенията бяхме над 1000 души. Аз бях стар лагерист, вече наближавах година, а такива живи бяхме останали малко. Наказаха бригадира Пешев и Благо пак ме започна. Но после, в късната есен, смениха ръководството, забраниха боя и убийствата и така останах жив.
От Иван Бутовски Източник:www.24chasa.bg

Научете повече

„Смърт чрез разстрел” за осквернителя на един гроб..(Статия)

„Смърт чрез разстрел” за осквернилия гроба на Людмила Живкова
Сред най-интересните случаи, засекретени в бюлетините на МВР, е гаврата с гроба на Людмила Живкова през 1984 г., която след бърз съдебен процес приключва със смърт за нейният извършител.
Хронологията на един разстрел…
 На 27 юни 1984 г., след полунощ, е нападнат постовият войник Милчо Милев, охраняващ сградата на Противопожарната охрана на ул. „Екзарх Йосиф“ в столицата. Нападателят го подминава, обръща се рязко и го удря по главата. При удара Милев пада, изпуска служебния си автомат „Калашников“, зареден с пълнител с халосни патрони, непознатият го грабва и побягва. Войникът е откаран в „Пирогов“ със счупен череп и само навременната намеса на лекарския екип успява да спаси живота му. Дръзкото нападение шокира органите на реда, вдига се цялата Народна милиция. По случая се работи усилено с месеци, но без резултат – извършителят сякаш е потънал вдън земя.По-рано същата вечер, в квартал „Хаджи Димитър“, е нападнат милиционерът Веселин Веселинов. Изневиделица някой му нанася силен удар в дясното рамо, след това в лявото. Изненадан и уплашен, той побягва и посяга към кобура си да извади пистолета. Нападателят се стряска и хуква да бяга. И този случай е отразен в служебния бюлетин и е поставен на вниманието на всички служби на МВР.
Междувременно в секретните бюлетини на МВР е отразено, че на 26.06.1984 г. е извършено дръзко нападение на гроба на покойната Людмила Живкова. Деянието е квалифицирано като „кощунство“. След покушението гробът е заграден, забранено е на гражданите да минават оттам и  месеци наред  бдят секретни  постове.
Лично Тодор Живков изисква от службите да види този, който се е подиграл с паметта на покойната му дъщеря. За залавянето на злосторника са впрегнати всички сили на ДС и милицията.Дали по случайност, или по ирония на съдбата, точно на петия месец след гореспоменатите случаи, милицията арестува 24-годишния Тодор Петров Дечев. Привечер младежът е спрян в подлеза на НДК за документна проверка. Когато вижда приближаващите се към него служители на реда, той тръгва да бяга. Следва кратка схватка, Дечев оказва яростна съпротива, но накрая е обезвреден, задържан и предаден на следствените органи. У него е намерен, скрит под шлифера му, автомат „Калашников“, зареден с бойни патрони. От тук нататък събитията се развиват в съвсем неочаквана насока.
По време на разпитите Дечев признава, че именно той е нападнал войника на 27 юни. Работел като шофьор в АП „Малашевци“, парите не му стигали, имал купища неплатени сметки. Току-що сгоден за голямата си любов Цветанка, Дечев е воден от идеята да извърши голям удар, да ограби някоя каса или банка и да оправи положението си. За целта обаче му е необходимо оръжие. След нападението, снабден с надеждния „Калашников“, Тодор преработва халосните патрони в бойни. За сигурност и самочувствие отива в гората над Драгалевци и изстрелва два от патроните в едно буково дърво – опитът е сполучлив, оръжието действа.Когато на 18 ноември се ражда синът му, Дечев решава, че моментът е дошъл. Осем дни по-късно, след почерпка с приятели, добил кураж от изпития алкохол, той се приготвя да извърши грабежа. Изважда скрития автомат „Калашников“ и го зарежда. Екипира се със скиорска шапка, премята през врата си предварително направената от бикините на жена му черна маска и се запътва към кафе „Еспресо“ в подлеза за НДК. Надява се, че оборотът е голям. Именно там е и заловен от органите на реда.
Веднага щом излиза от кома, нападнатият през лятото войник Милев дава подробни показания пред следствието. По време на разпитите той разказва, че нападателят му прилича на главния герой от известния по онова време филм „Комбина“ –  актьора Иван Иванов
По време на разпитите Дечев споменава, че в деня на нападението е минал и през гробищата. Какво е правил там, не уточнява. Впоследствие следователят се сеща, че именно в този ден е извършено и кощунството на гроба на Людмила Живкова.
Междувременно при обиск в квартирата на Дечев е намерен личният му дневник, в който е записано: „Остарях твърде млад. Всичко загуби смисъл. Не вярвам в никой и в нищо… Всичко е лъжа и измама. Как искам да съм дете, вярващо в живота, в прогреса, в държавата, във всичко. Кажи какво да направя, о, природо! Положението ми е безизходно. Не умирам от глад, а така страшно ме боли тук, отвътре, не издържам повече. Аз се чувствам роб на човеците, наречени „комунисти“, с провиснали шкембенца, но с авторитетни муцуни. Това са един вид мошеници, дупедавци, педерасти, които не заслужават нищо друго освен огън, бавна, изгаряща смърт…“.Интуицията на следователя му подсказва – от ненавистта към политическия строй, през нападението над войника, до съвпадението в датите – и историята започва да се разплита.
Дечев разказва как във въпросния ден отива на Централни гробища, там изпива бутилка коняк „Слънчев бряг“ за смелост. В един момент  забелязва, че седи върху гроба на някакъв турчин. „Де да знам какво ми стана. Обзе ме ярост към тоя Юсуф. Скочих и ритнах паметната плоча… след това отидох при друга плоча, при трета, при четвърта… Аз мразя турците“, обяснява той пред следователя.
В крайна сметка Дечев признава, че се е озовал на гроба на Людмила Живкова:
Опитах се да го  бутна с крак, но не успях. След това се опитах да вдигна една мраморна ваза, много тежка… Изпуснах я и тя се претърколи… Исках с тая ваза да ударя бюста на Людмила Живкова, но не можах да я вдигна… Тогава взех една тротоарна плоча и ударих бюста по главата. Плочата се счупи… Докато удрях барелефа на Людмила Живкова… в злобата си виках (не много силно): „Престъпници сте всички, мошеници сте всички!“. Имах предвид Людмила Живкова, разни партийни секретари, разни партийци“, развълнувано продължава разказа си Дечев. „С това си подписах смъртната присъда, нали?“, отронва след кратка пауза. Съвършено правилно…
Между ходенето на гробищата и нападението на войника след полунощ, в обясненията на Дечев все още се губят няколко часа. При един от поредните разпити той признава и друго – нападението на милиционера Веселин Веселинов също е негово дело. В хода на разследването по делото се събират и доказателства за още едно провинение пред закона – валутно престъпление.Обвинителната реч на прокурора пред съда гласи следното: „Без каквото и да било основание, Тодор Дечев, явно под влияние на буржоазната идеология, е приел само някои отрицателни страни от живота в нашата страна. Своите декадентски настроения, идеи и чувства не споделя с никого, а отразява в своя бележник. У него не е имало място за никакви ценности – материални и морални… Житейската му карта е ясна – живее на квартира под наем, получава нормално трудово възнаграждение.. Така, както десетки хиляди хора се задоволяват с подобно положение… Така е трябвало да постъпи и той… За мен, макар учудващо, той се е оформил като човек с човеконенавистни чувства. Подсъдимият, изпълнен с егоизъм, признава само себе си – заслужава ли да живее? Кой може да гарантира, че след 15, след 20 години няма да извърши същото…“.Кое е „същото“, от речта не става ясно. За извършеното престъпление спрямо войника (грабеж, придружен с опит за убийство), Наказателният кодекс предвижда 20 години лишаване от свобода или смъртна присъда. От друга страна, следствието квалифицира т. нар. „кощунство“ на гроба на Людмила Живкова като „хулиганство, отличаващо се  с изключителен цинизъм или дързост“. За ДС обаче този акт е „противодържавна агитация и пропаганда“. А държавата не прощава подобно нещо, още повече ако става въпрос за дъщерята на Първия… На 15 март 1985 г. съдията Димитър Попов произнася присъдата „смърт чрез разстрел“. Върховният съд я потвърждава и въпреки надеждите на близките Държавният съвет също отказва да помилва осъдения.
През това време никой не дава информация на майката на Дечев, Живка. Отчаяна, тя отива при следователя с молба да разбере какво се е случило със сина й, подозира, че е най-страшното. От неведението до истината разстоянието е едно телефонно обаждане… Разбирайки майчината тревога пред неизвестността, следователят вдига телефона и набира някакъв номер… говори кратко, затваря, мълчи… Самият той е изненадан, защото му е казано: „Заличен от списъците по гражданско състояние“. Майката разбира без думи, че наложената смъртна присъда е изпълнена. Синът й вече е мъртъв…
Близки на разстреляното момче и до днес твърдят, че обвиненията за нападенията над войника и милиционера са скалъпени от ченгетата, за да може той да получи най-суровото наказание.Съдията Димитър Попов 5 години по-късно, на 5 април 1990 г., прави изявление : „Категорично заявявам, че процесът беше публичен, не беше политически. В дългогодишната си практика на съдия не съм поемал нито един политически процес“. Въпреки това същото дело №2 от 1985 г. е засекретено в архивите на поделение 72110 на МВР… Загадъчен е и фактът, че в съда не са призовани и разпитани като свидетели най-близките  хора на „похитителя“ – майка му и съпругата му…
„Аз бях като човека с восъчни криле, който иска да достигне слънцето… Исках да имам къща с двор… Виждах младо добро семейство. Мечтаех да направя щастлива жената, която обичам и която ме обича… Исках да й правя подаръци, да се почувствам мъж. А парите не стигаха. Гладувахме, като капак съдийката ни изгони от квартирата. Заложих всичко на карта – или щях да изгубя живота си, или щях да спечеля пари. Не ги обичам тия гадни пари, но исках да прекрача бариерата на тази мизерия“. Това са едни от последните думи на Тодор Дечев преди разстрела.

Смятал комунистите за мошеници.
Тодор Дечев разказва за себе си пред следователя: „Роден съм през 1960 г. в с. Караманово, Русенско. Помня, че като малък все ходехме с майка ми и баща ми из цяла България да търсим жилище и работа. Живеехме в дупки. В Челопечене, в Бухово, в Ботунец. Най-накрая отидохме в Кремиковци, гордостта на социализма, заради жителство и работа, разбира се. Още от малък голямата ми мечта беше да имам собствено жилище и да виждам слънце. Имах силното желание да се уча. Всяка сутрин отивах от Ботунец до София. Аз вярвах в комунизма, вярвах, че ще преобрази хората, но това беше едно от моите разочарования. Аз видях как живеят хората в София и как се мъчим ние, като животни, като черни роби.  Започнах постепенно да разбирам, че трябва да има промяна, трябва нещо да стане. Така повече не може да се живее. Трябва, трябва нещо да се направи, за да се смени тази система. Всички комунисти са мошеници с тлъсти и оядени шкембета и въобще не се интересуват от съдбата на хората. Смятат ги за роби, а пък и хората толкова търпят, че просто да им се чудиш…“.
Днес майката на убития живее в родното си село Караманово и забравена от всички чака сина си да се върне. 30 годишния син на Георги учи и работи в САЩ.
Източник: в-к Монитор 28.04.2014.                                                                                                                                          

Научете повече

Антитерористичната акция в Слънчев бряг през лятото на 1978 г (Статия)

През лятото на 1978 г. световните медии съобщават сензационната новина за съвместна операция на западногерманските и българските органи за сигурност по задържане и екстрадиране във ФРГ на четирима членове на терористичната организация „Баадер – Майнхоф“, ръководни функционери на анархисткото „Движение Втори юни“, което в средата на 70-те години се провъзгласява за второ поколение на ляворадикалната терористична групировка „Фракция Червена армия“. Задържаните на 21 юни 1978 г. в Слънчев бряг Тил Майер, Габриеле Ролник, Гудрун Стамер и Анргелика Гьодер са заподозрени за участие в отвличането и убийството на председателя на Германската асоциация на предприемачите Ханс Мартин Шлайхер предишната година. Като възмездие към българските власти, броени дни след това на 15 юли 1978 г. са взривени два офиса на българската търговска фирма Balkan Trading в Западна Европа. Отговорността е поета от друга ляворадикална организация „Движение за международна революционна солидарност“.В началото на юни 1978 г. младият тогава служител на Второ главно управление в Бургас старши лейтенант Аргир Бояджиев и колегата му Иван Танев са изпратени от Бургас в Слънчев бряг, за да се срещнат с летовник от ФРГ по негова молба. Германецът разказва, че работи като тъмничар в западноберлинския затвор “Моабит” и е видял в курорта издирвания терорист Тил Майер, избягал от този затвор. (В “Моабит” лежи и Георги Димитров след арестуването му заради запалването на Райхстага и тогава нацистите смятат българина също за терорист – б.а.)
На 27 май 1978 г. Тил Майер и две негови съмишленички успяват да избягат от предварителния арест на затвора. Те членуват в ляворадикалната организация “Втори юни”, която е “по-малката сестра” на прочутата фракция “Червена армия” в Западна Германия. Обвиняват ги в отвличания и банкови обири, в планирани покушения срещу обекти на НАТО и срещу високопоставени военни. След бягството си тримата успяват бързо да се прехвърлят в Източен Берлин. Независимо от това, че са въоръжени и във ФРГ ги издирват, властите в ГДР си затварят очите и ги оставят на свобода.Новината за терористи сварва българските власти неподготвени.
Обсъждат три варианта:
Терористите да бъдат предупредени, че са разкрити и предупредени да напуснат незабавно страната.
Да бъдат обезвредени и задържани от българските сили за сигурност.
Да се предложи на западногерманските служби техни спецчасти да пристигнат в България, за да арестуват терористите и да ги прехвърлят във ФРГ.
Аргументите на привържениците на първия вариант са, че трябва да се държи сметка за ответния удар на отмъщение, от който могат да пострадат представители на България в чужбина. Противниците на варианта го отхвърлят главно заради укоримостта от морална и политическа гледна точка – нали и България трябва да подкрепя борбата срещу тероризма. Взето е решение да бъдат поканени специалисти от ФРГ.
Но да се върнем на Слънчев бряг.Тъмничарят прави словесен портрет на Тил Майер. Служители на МВР грабват по един фотоапарат и хукват из комплекса. Снимат всеки, който поне малко прилича на описанието. Тъмничарят не разпознава Майер на нито една от снимките.
Със самолет от Бон (тогава столица на Западна Германия – б.а.) на летището в Сарафово пристига оперативна група немски командоси, специално обучени за борба с терористите. Единият от тях носи със себе си голям фотоалбум със снимки на терористи и други престъпници, но западногерманският тъмничар и в тях не разпознава Тил Майер, защото в затвора го е виждал без брада, мустаци и дълга коса, с каквито “се развява” в курортния комплекс.
Все пак един ден успяват да засекат Майер в компанията на вече три жени, проследяват ги и разбират, че те често вечерят в популярния ресторант “Палма”. Решават арестуването им да бъде извършено от западногерманците, българите да направят втори кордон и да реагират при евентуално бягство на някого от терористите.Според Аргир Бояджиев командосът, определен да арестува Тим Майер, допуска груба грешка, която е можела да струва живота му. Той доближава до масата, насочва пистолета и крещи към терориста да вдигне ръцете си. Майер ги вдига и немецът оставя пистолета си на масата, за да може да извади белезниците и да ги закопчае около ръцете на терориста.
Ако Майер в този момент е грабнал пистолета, последствията биха могли да бъдат няколко трупа. Все пак успяват без проблеми да арестуват Майер и трите жени, качват всеки един в отделна кола и ги закарват в хотел “Жерави”. Той е на първа линия на морето и в него обикновено отсядат чуждестранни туристи.
Тогава очакват гости от Швеция, но този ден хотелът е празен. Настаняват всеки от арестуваните в отделна стая. Докато се подготвя заминаването, Аргир Бояджиев осигурява телевизор за немските си колеги, за да гледат мач на ФРГ от световното първенство по футбол в Аржентина.
Майер иска от Бояджиев да го освободи. “Защо ме арестувате, нали и аз се боря за комунизъм, както и вие?”, пита той. “Комунизмът не може да бъде изграден с тероризъм и убийства”, отговаря българинът.След приключването на акцията един от немските командоси иска да размени пистолета си с Бояджиев. Българинът отказва, защото знае, че ще трябва да изпише купища листа с обяснение за тази размяна. Още същия ден Майер и компания са откарани в Германия.
Този случай е първият на съвместни действия между социалистическа и западна държава в борбата с международния тероризъм. Оттам нататък сътрудничеството между органите за сигурност на двете страни се разширява и обхваща и други области, като особено място в него заема предприемането на съвместни действия против международния трафик на наркотици.
………………………………………
През 1985 г. по БНТ е излъчен четирисерийният филм “Горещи следи” по сценарий на Цветана Стоянова и режисиран от Васил Мирчев. Филмът е заснет по същия случай, дори един от героите се казва Тил Майер. Всяка от сериите е по един час, излъчени са в тв рубриката “Студио Хикс”.
Действието се развива през същата 1978 г.И терористите са от лявоекстремистка група, която във филма е наречена “Четвърти юли”. Според сценария в Западен Берлин Дългия, Карл, Ян и Хенрих обират банки, взривяват магазини и коли. При акцията по залавянето им загиват невинни хора. Шефът на полицията Мюлер се стреми да докаже, че нападенията на четиримата не са политически, а криминални престъпления.
Вестниците критикуват радикализацията на обществото, като поставят знак за равенство между левите и терористичните движения, обвиняват властта, че с бездействието си цели въвеждането на нови антидемократични закони.
В България е изпратен снимачен екип, ръководен от г-жа Клеър Спилберг. (Звучи почти като Клеър Стърлинг – американската журналистка, която написа куп статии срещу България около случая със Сергей Антонов – б.а.). В сериала тя е специалистка по левицата и екстремизма.
По същото време сътрудниците от секретния отдел на ген. Дамянов разкриват и арестуват опасния терорист Тил Майер и го екстрадират в Германия. Западните пропагандни централи насочват вниманието на обществеността към българското участие в терористичните акции.
Следващите три серии показва как с помощта на терористичната група “Четвърти юли” се организира бягството на Майер от “Моабит”. Следват отвличане на лидера на опозицията, взривяване на коли, убийство на политици. Някои от терористите са избити, оцелелите заминават на Слънчев бряг…
Сериалът внушава, че в действията си терористите са насочвани не от социалистическите държави, а от високопоставени личности в самата ФРГ, както и от ЦРУ чрез своя агент в Западен Берлин Хамилтън. Накрая комисарят Мюлер се решава да разкрие пред обществото истината за цялата афера.
На път към телевизията е убит.
В ролите на терористите са поканени известни актьори от соцлагера – поляците Роман Вилхеми, Кшищов Хамиец и Аркадиуш Базак и колегите им от Унгария Анико Шафар и Шолингер Габор.
Разбира се, за българските зрители най-голямата изненада идва от присъствието на Ян Енглерт. Полякът, който през 1975 г. направи култовата роля на отец Ередия в “Осъдени души”, е терористът Хенрих. Той загива, преследван от немската полиция – натъпканата му с експлозиви кола се взривява.
От българските актьори терористи са само Любен Чаталов (Карл) и Кольо Дончев, който влиза в образа на самия Тил Майер. Участват и известните журналисти Иван Гарелов и Димитри Иванов, които играят себе си.
Автор: Пенчо Ковачев  Източник http://www.24chasa.bg/

Научете повече

Зад стените на затвора в Белене през 80-те (Статия)

Препечатано от сп. „Отечество“, бр 1/1989 г.
Автори: Александра Найденова и Николай Генов
Оригинално заглавие: Белене-затвор като затвор
Вървим по широк понтон. Предстои ни посещение в един затвор, разположен на дунавски остров с площ 43 хил дка, в който изтърпяват присъди над 3 години повече от 500 затворници — „затвор от закрит тип, за нерецидивисти“. Доста стъписващо определение! Всъщност затвор като всички останали — с нищо по-лош и с нищо по-хубав. Защото, казват, затворът си остава затвор, ако ще и да е в градина…
За този при Белене сме чували много разкази, доскоро витаеха дори слухове, че р. Дунав влачела наоколо трупове в окървавените си води… Слуховете бяха решително разпръснати, след като на 20 февруари м.г. го посетиха 80 чуждестранни журналисти и членове на дипломатически мисии. Но това едва ли означаваше, че една институция, като затвора, е лишена от каквито и да било проблеми.Затворите в НРБ се ръководят от сборник с нормативни актове. Във всеки има парно отопление, а килиите са „пресметнати” така, че обитателите им да имат минимум 5 куб. м въздух, удобно легло; телевизор в общо помещение; киносалон с програма, която включва филмите на месеца в цялата страна; кухня и столова с добра храна, дори и диетична, по лекар-ско предписание; обща баня и спортна площадка. Трудът е право и задължение. Разбира се, когато за това не е пречка здравословното състояние. Два работни дни с изпълнение на нормата 100 на сто се считат за три от изтърпяване на присъдата. (Работните дни тук сe наричат „кръстчета“.) Двадесет на сто от заработката затворникът ползва за свои лични нужди (съоб- разно режима тези суми са предварително определени), а останалите 80 на сто се използват за издръжка на затворното дело в страната. Трудът е и една от многобройните форми на възпитателния процес. Затворът при Белене има модерна кравеферма, свинеферма, обширна обработваема земя, цехове за производство на детайли, необходими в пещостроенето и изолациите.

Едно друго средство за въздействие на изтърпяващите присъди е образователният процес. Тези, които са под 40 години и нямат основно образование, задължително се учат. В Белене се провеждат и курсове за трактористи-машинисти. Завършилите получават дипломи за механизатори в селското стопанство.
Всеки би задал въпроса: „А защо затворът при Белене?“ Бързаме да поясним, че на острова съвсем не се намира един „затвор витрина“ — за посещения на такива като нас. От отдел „Затвори“ към МВР ни беше предоставена възможност да изберем който си искаме, в удобно за нас време и без предупреждение.
Щяхме да имаме достъп навсякъде, включително и до досиетата на затворниците, възможност да разговаряме с тях заедно и поотделно, в присъствието или в отсъствието на представители от затворническата администрация и надзорно-охранителния състав. Впрочем освен тези хора във всеки затвор работят и волнонаемни служители, като ръководители на производствени звена, счетоводители, учители, лекар, психолог… За нас най-главното беше, че Белене е затвор за нерецидивисти, тъй като се опитвахме да си дадем сметка какви добродетели запазва и възпитава един затвор. Също така ни интересуваше хода на процеси, които тук наричат реадантация и ресоциализация.От седемте отделения, на които са разделени излежаващите присъди според вида на наказанието и характера на работата, четвъртото се ползва с най-лоша слава — в него са извършилите най-тежки пре-стъпления. Споделихме със строения за проверка състав, работещ в цеха за изолации от стъклена врата, една забележителна мисъл, която чухме от майор Панов:
„ТЕХНИТЕ ПРАВА СА НАШЕ ЗАДЪЛЖЕНИЕ“
Веднага се чуха възгласи:
-Бият! Храним се на студено! За работата с ватата нямаме предпазни очила, ръкавици и маски! В спалните помещения е студено! Разкъсват и повреждат колетите ни!
Нужни бяха над пет часа разговори с повече от 60 души, докато се изясни следното (всъщност веднага след чутите възгласи затворниците се запрепираха помежду си):
-през последните пет години никой не е видял с очите си и не е изпитвал телесно наказание.
—           храненето в цеховете е станало по писмена молба на самите затворници, за да имат повече време за обедна почивка;
—      всички притежават ръкавици, очила и маски, но или някои преднамерено са унищожени, или се държат в джобовете (при поискване не ги показаха);
—           колетите наистина се проверяват, но без да се поврежда или унищожава тяхното съдържание.
На 17 ноември м.г. в 9,30 ч., при температура на въздуха навън плюс 2 градуса, в килиите тя беше точно 17,5. Предишния ден дневното меню се състоеше от: закуска — чай, конфитюр и яйце; обяд — свинско със зеле, и диетично — картофи с месо; вечеря — леща.
Колкото до телесните наказания, те не са прилагани дори при особено фрапиращи случаи (например по отношение на изработилите и пуснали в нелегална експлоатация спиртоварен казан; на внеслите отвън спиртни напитки; на често пъти залавяните да играят „комар“ или на двамата затворници, които откраднали от цеха 30 кв. м алуминиева ламарина и се опитали да я изнесат и продадат навън чрез трето лице).
Ето някои от нашите събеседници:
Д. Ил., 23-годишен, изтърпяващ присъда за убийство (18 години). Разказа ни, че успешно завършил втори клас и вече сам си пише писмата.
Б. П. — присъда за опит за убийство. По време на нашето посещение се намираше в наказателна килия, тъй като упорито отказвал да работи под предлог, че е негоден за работа. В досието му по-късно намерихме епикриза със заключение: „Годен за всякакъв вид трудова дейност“, подписана от д-р Косева и д-р Проданова.
Другият обитател на наказателна килия, П. Г., от няколко дни бе тук за побой. Заяви, че му е безразлично дали е в затвора или навън. Завършил е пети клас, а в затвора е попаднал 19-годишен, за грабеж. На въпроса ни с какво се е занимавал в този промеждутък от време, отговори с една дума: „Крадох.“
Красен Дунев е поетическият псевдоним на И. Г. Той ни предаде свои стихове с молба за отпечатване. След справка в досието му разбрахме, че е наркоман. Наскоро заявил на лекаря: „Ще глътна иглата и пак няма да я намериш!“
Освен с полк. Здравко Кунов разговаряхме и с началника на затвора майор Петър Винаров, със зам.- началника по стопанската част майор Николай Панов и с мнозина от останалите служители. Те подробно отговаряха на нашите въпроси. Направи ни впечатление голямото им желание да установят духовна връзка със затворниците. Особено ги впечатлиха думите на
В.В..изтърпяващ 12-годишна присъда за присвояване: „Нека не се спира при 100 процента изпълнение на трудовата норма — при 200 процента да се пишат 2 кръстчета. Досега за 6 години съм ползвал за добра работа 8 пъти домашен отпуск, за да помогна на семейството си. Това е голям стимул за нас. Доволен съм от храната. Писмата не се губят. Можем да си направим лични абонаменти за вестници и списания, освен тези, които се правят в отряда, общо. Въпреки всичко затворът си е затвор. Според мен човек се поправя, ако изобщо се по прави през първите три месеца тук само се възпитаваш…
Източник.www.socbg.com

Научете повече

Убийството на Георги Бенковски в Тетевенския балкан (Статия)

Георги Бенковски е роден в Копривщица на 21 септември 1843 г. Има две сестри — Куна и Василя. Има тежко детство, баща му Грую Хлътев, дребен и почтен търговец, умира през 1848 и това принуждава Гаврил да учи само до 3-ти клас в Основното Копривщенско училище, а след това майка му го дава да учи занаят — терзийство. По-късно, неудовлетворен от тази перспектива, става абаджийски чирак, после се отделя от майстора си и сам се залавя с търговия. Обикаля големите пазари в Цариград и на юг из Анадола. Има голям успех, печели и харчи много, но преживява внезапни обрати, които променят мисленето му и отношението му към живота и пътя, който трябва да следва един човек. Според неговите собствени думи пред Захарий Стоянов човек трябва да умее да лъже, за да бъде успешен търговец. В продължение на десет години живее на различни места в Ориента — Измир - Смирна, Цариград, Анадола, Александрия, работейки всевъзможни неща. Една година е бил гавазин на персийския консул и носел такава хубава униформа, че хората го взимали за самия консул. Говорел седем езика — български, турски, гръцки, италиански, полски, румънски и персийски. Приемайки името Георги Бенковски, той активно се включва в предприетите от българската революционна емиграция действия по организирането на неуспялото Старозагорско въстание (1875 г.) с подпалване на Цариград и саможертвеното Априлско въстание, което единствено в ръководения от него IV революционен окръг избухва истински, а жестокото му потушаване довежда до обявяване на Руско-Турската Освободителна война. Заслугата на Георги Бенковски да я има днес България е огромна.
Революционна дейност
В Букурещ се запознава със Стоян Заимов и се запалва по революционното дело. През лятото на 1875 г. той е включен в групата революционери-подпалвачи на Цариград. Целта на терористичния акт е да се предизвика смут в Османската империя. Групата пристига в имперската столица, но получава указания от Хр.Ботев да прекъсне изпълнението на мисията, тъй като с нея би се компрометирало българското освободително движение.Тук българският ревоюционер се снабдява с паспорта на полския емигрант- Антон Бенковски. По-късно Гаврил Хлътев заменя малкото име Антон с Георги. Избран е за помощник на Панайот Волов. Той се откроява със своите качества и Волов доброволно отстъпва мястото си на главен апостол.
По време на обявяването на Априлското въстание, на 20 април 1876 г. в Копривщица, Бенковски е в Панагюрище, заедно с повечето други апостоли. Когато разбира, че в Копривщица вече се бият, той бързо сформира чета и тръгва на въстание. Хвърковатата чета, с която неуморно обикаля целия регион и успява да мобилизира и мотивира много въстаници, играе централна роля във военните действия на въстанието. Към четата се включват даже шестима хървати от Далмация и един немец, които работят на жп станцията в Белово. Единият от тях, Стефан Далматинеца, дори е последният им байрактар.
След жестокото потушаване на бунта в Панагюрския регион Бенковски и четата се отправят към Тетевенския балкан, където на 12 май след предателство, близо до местността Костина, той пада пронизан от куршума на баш-потеряджията Рюзгяр Хаджи Ахмед ага. Главата му е пратена в Ботевград, а след това в София. Тези събития са документирани от Захари Стоянов в "Записки по българските въстания". Самият автор преживява по чудо организираната им засада.
Източник: Уикипедия

Научете повече

Смъртните присъди в България и как са се изпълнявали те (Статия)

Смъртната присъда е въведена в България на 21 февруари 1896 г. На 4 ноември 1989 г., дни преди падането на Тодор Живков от власт е изпълнена последната смъртна присъда у нас. През същата година това е 14-ти поред разстрел на осъден затворник.   13 осъдени на смърт у нас на 20 юли 1990 г. получават втори шанс – депутатите от Великото народно събрание налагат мораториум върху изпълнението на присъдите им. Президентът Петър Младенов издава указ, с който заменя издадените им вече наказания „смърт чрез разстрел” с лишаване от свобода. След президентския указ съдилищата продължават да произнасят смъртни присъди, които не се изпълняват заради наложения мораториум. Така до края на 1998 г. са  произнесени смъртни наказания на 22 лица, които очакват от килиите си дали ще падне мораториумът или самата смъртна присъда. След разгорещен обществен дебат, яростната съпротива на поддръжниците на смъртното наказание бе преодоляна с цената на въвеждането в Наказателния кодекс на “временна и изключителна мярка”, която бе озаглавена “доживотен затвор без замяна”. С нея законодателят искаше да даде гаранции на своите избиратели, че тези, които е трябвало да бъдат разстреляни, никога повече няма да бъдат свободни. В началото на 1999 г. вицепрезидентът Тодор Кавалджиев, самият той бивш затворник заради убежденията си, издава два указа, с които заменя присъдите на 22-та смъртници – на 21 от тях с “доживотен затвор без замяна” и на един – с “доживотен затвор”. Любопитен факт е, че 13-те осъдени на смърт до 1989 г. се оказват в по-благоприятна позиция от осъдените по време на мораториума и след 1998 г., когато парламентът въвежда доживотния затвор без право на замяна. С указ, президента Желю Желев заменя отложените им вече наказания с 30 г. затвор. Днес някои от от наказаните със смърт са отдавна на свобода, други останаха до живот зад решетките.

През цялата история на България до 1989 г. смъртното наказание се е прилагало безпрекословно.  По времето на зрелия  социализъм след като последната съдебна инстанция присъди смъртната присъда, последната дума е имал Държавният съвет на НРБ. Членовете му воглаве с Т. Живков са потвърждавали „висшата мярка“ и присъдата е влизала в сила. Можели са и да помилват. След това специалният куриер носел документа, в който пишело, че присъдата трябва да бъде изпълнена. В предвидения от затворническите власти ден за изпълнение, вратата на килията се отваряла и обреченият бивал извеждан почти насила оттам. Нередки били случаите, когато осъдените на смърт полудявали в очакване на екзекуцията и честите опити за самоубийство не били рядкост. В уречения ден, когато са били извеждани от килиите им, за да бъдат преселени в отвъдното, смъртниците са крещели с всичка сила. Дращели стените до кръв с нокти. Опитвали са се да побягнат, но охраната се е е нахвърляла върху тях и ги е усмирявала с жестоки ритници.
Имало е и случаи, пазачите да стрелят смъртоносно по време на подобни сборичквания, като разследването на инцидента приключвало с мнение, че става въпрос за законна самоотбрана, а тъмничарят е получавал награда за „проявена самоотверженост при изпълнение на служебния си дълг”.
Накрая осъдените са били отвеждани в „стаята на смъртта“. Тя се е намирала в подземията на централния корпус на столичният централен затвор. До нея се стигало по дълъг тъмен коридор. Отвън изобщо не се виждало какво става вътре, защото плътни червени завеси обгръщали стените на коридора. Помещението било разделено на две от огромна стена-огледало. Така служителите, отговорни за екзекуцията, наблюдавали непрекъснато обречения. Той пък, от своя страна, имал няколко минути, за да се „наслади“ на печалния лик отсреща. Никой не питал жертвата за последното й желание. Да не говорим за свещеник, който да я изповяда, или за присъствието на близки. Социалистическите закони обричали осъдените на смърт да се преселят в отвъдното изключително в „служебна компания“. Самите „екзекутори“ не виждали нищо тържествено или символично в разстрела. За тях това било просто работа – кървава, досадна, тежка, но, общо-взето, доходоносна, поне за ония години. На палачите държавата им давала по 20 лева на разстрел.
Които били с по-слаби нерви, просто не оцелявали в този занаят. Имало е и превъртели, които завършили живота си в лудница. Иначе пропиването си било задължително – както при моргаджиите и гробарите.
Източник:соцбг.

Научете повече

Палачът: Тонка картечарката изтребила 1500 човека (Статия)

Една жена, за да спаси живота си, служи като палач при немците. 30 години тя успешно се представя като героиня от войната...
На 11 януари на руския Първи канал стартира и приключи многосерийния филм „Палач”, който е продължение на сериала „Мосгаз”. Действието във филма се развива през 1965 г. В основата на филма лежат реални събития от живота на санитарката Антонина Макарова – Тонка картечарката.

Антонина Макарова е родена през 1921 г. в Смоленска област, в село Малая Волковка, в голямото селско семейство на Макар Парфьонов; тя учи в селското училище прилежно, със старание. Любимата й героиня от революцията е Анка Картечарката. Този кинообраз си има прототип – санитарката Мария Попова от дивизията на В. Чапаев, която в действителност по времето на бой се налага да смени убит картечар.
След като завършва училището, Антонина заминава да учи в Москва, където я заварва Великата Отечествена война. Девойката заминава като доброволец на фронта.
19-годишната комсомолка Макарова изживява целия ужас на печално известния „Вяземски котел”.

След тежките боеве в пълно обкръжение от цялата част до младата санитарка Тоня се оказва само войникът Николай Фьодчук. С него броди из местните гори, опитвайки се да оцелее. Те не търсят партизаните, нито да се доберат до своите, хранят се с каквото намерят, понякога крадат. Войникът превръща Тоня в „походна жена”; Антонина не се съпротивява, просто иска да живее.

През януари 1942 г. двамата стигат до село Червен кладенец и Фьодчук признава,че е женен и наблизо живее семейството му и оставя Тоня сама.

От селото не гонят Тоня и без това селяните имат много грижи. Тя няма намерение да отиде при партизаните, нито на фронта, а търси да завърже любов с някой от мъжете в селото. Тоня настройва селяните срещу себе си и се налага да си тръгне.
Скитанията на Тоня Макарова завършват край село Локот, Брянска област. Тук действа известната „Локотска република” – организация от руснаци колаборационисти, които сътрудничат на хитлеристките окупатори. Полицейски патрул задържа Тоня; полицаите я хранят и изнасилват; Тоня е съгласна на всичко, защото иска да живее.
Ролята на проститутка в полицията Тоня не изпълнява дълго – веднъж пияна я извеждат на двора и я тикат до картечницата „Максим”. Пред картечницата са изправени мъже, жени, старци и деца. Заповядват й да стреля. Тоня освен курсове за санитарка преминала и курсове за картечарка и за нея това не е проблем. Тя се справя със задачата си.
На следващия ден Тоня разбира, че вече е официално палач, със заплата 30 немски марки и порцион.

Локотската република безжалостно се бори с партизаните, нелегалните, комунистите и други неблагонадеждни елементи и членовете на семействата им. Арестуваните събират в подземия и на сутринта ги разстрелват.

В килията са събрани 27 души и всички трябва да бъдат ликвидирани, за да се отвори място за други. Немците не искат да вършат тази работа и я възлагат на появилата се незнайно откъде Тоня.

Тоня не полудява, а точно обратното – смята, че мечтата й се е сбъднала: Анка Картечарката разстрелва врагове, а тя – жени и деца, но войната ще я оправдае!
Графикът на Тоня Макарова е следният: сутринта разстрелва 27 души с картечница, доубива живите с пистолет, чисти оръжието, вечерта шнапс и танци в немския клуб, а през нощта любов с немец или полицай... Като награда й разрешават да взема вещи на убитите.
Понякога Тонка Картечарката пропуска. Няколко деца успяват да оцелеят, защото заради ниския ръст куршумите прелетяват край главите им. Децата са изнесени заедно с труповете от местни хора, които погребват убитите, и са предадени на партизаните.
Слуховете за Тонка Картечарката пълзят по целия окръг. Местните партизани обявават издирване на палача, но не успяват да стигнат до нея.

Жертвите на Антонина Макарова са около 1500 души.

През лятото на 1943 г. животът на Тоня отново прави завой. Червената армия настъпва на запад и започва да освобождава Брянска област. Тоня се разболява от сифилис и немците я изпращат в болница в тила, за да не заразява доблестните воини на Велика Германия.
В немската болница става неуютно: съветските войски приближават бързо и евакуират само немците, а помагачите оставят на произвола на съдбата. Тоня бяга от болницата, но попада в обкръжение, този път съветско. Навиците й за оцеляване са отработени; тя успява да се сдобие с документи, които доказват, че през цялото време Макарова е била санитарка в съветска болница.

Антонина благополучно успява да постъпи на служба в съветска болница; в началото на 1945 г. в нея се влюбва млад войник, истински герой от войната. Двамата се женят и след войната заживяват в белоруския град Лепел.
Изчезва жената палач Антонина Макарова, а нейното място заема заслужилият ветеран Антонина Гинсбург.
Издирват я 30 години. За чудовищните дела на „Тонка картечарката” съветските следователи научават веднага след освобождението на Брянска област. В масовите гробове откриват около 1500 трупа...

Разпитват свидетели, проверяват, уточняват, но следите на жената палач не откриват.
В това време Антонина Гинсбург живее обикновен живот на съветски човек – работи, възпитава две дъщери, среща се със съученици и разказва за героичното си минало...
Повече от 30 години КГБ я издирва и я открива съвсем случайно. Един човек с името Парфьонов имал намерение да замине в чужбина и подал заявление с данни за роднините си. В него не се знае защо като родна сестра фигурирала Антонина Макарова, по мъж Гинсбург.
КГБ работи ювелирно. Антонина Гинсбург е проверявана по всички направления; тайно водят в Лепел свидетели, дори един бивш полицай любовник. След всичкото това става ясно, че Антонина Гинсбург е „Тонка картечарката” е я арестуват.

Антонина не се смущава и разказва за всичко спокойно; твърди, че кошмари не я измъчват. Не иска да общува с мъжа и дъщерите си. Мъжът й фронтовак пише жалби до Брежнев, дори до ООН и иска жена му да бъде освободена. Налага се следователите да му разкажат какво е творила Тоня. След този разказ ветеранът остарява за една нощ. Семейството се отказва от Антонина Гинсбург и напуска Лепел.

Антонина Макарова Гинсбург е съдена в Брянск през есента на 1978 г. Това е последният голям процес срещу изменници на родината в Съветския съюз и единственият процес срещу жена палач.

Антонина е убедена, че заради давността наказанието й може да не бъде много строго, дори е уверена, че ще получи условна присъда. На 20 ноември 1978 г. съдът осъжда Тоня картечарката на разстрел.

По времето на процеса документално е доказана вината й за убийството на 168 души от масовите гробове, чиято личност е установена. Повече от 1300 души остават неизвестните жертви на Тонка картечарката.

В шест часа сутринта на 11 август 1979 г. присъдата е изпълнена.

Научете повече

Стюардесата от "Балкан" екзекутирана със съучастника си през 1982 г

Людмила Равняшка, 26-27-годишна, много красива и интелигентна.До последния момент не вярваше, че ще я разстрелят. Поисква цигара. Отказва да й кавалерстват, сама си я пали, единствено ръцете й леко треперят. Изпушва  я. Поглежда палачите един по един и казва: "Готова съм. Свършвайте по-бързо!"

Когато един от най-известните полицаи в страната казва това, няма как да не се заинтригуваш. Тя е красива стюардеса от София, организирала убийството на леля си, а той е Ботьо Ботев, днес полковник, който разплел престъплението. Годината е далечната 1982-а. Но и до днес криминалистът смята този случай за "професионалната си любов". Това е и единственият случай, когато Ботев отива в съдебна зала, за да проследи делото. 

Тогава вижда за последно 35-годишната Людмила Р. Съдът отсъжда: смърт чрез разстрел. И за нея, и за прекия извършител на убийството. След няколко месеца ги екзекутират. Тогава дъщерята на Людмила е на 3-4 годинки.Една нощ през зимата на 1982 г. милицията е вдигната на крак след сигнал за убита 65-годишна жена в апартамент на улица "Сердика" в центъра на София. Двама иранци, наели от квартирно бюро стая под наем в същото жилище, влизат с дадения им ключ. Намират в окървавената баня трупа със следи от множество удари по главата. По-късно се установява, че те са 15, всеки е пробивал черепа и е бил смъртоносен.Жилището е много разхвърляно и първата теза на разследващите е грабеж. На витрина в библиотеката Ботьо Ботев вижда снимка на стюардеса. 

Струва му се, че я познава. И това не е странно, защото бившата му съпруга също е стюардеса. Никой от съседите не знае как се казва и къде живее младата жена, но всички знаят, че това е племенницата на убитата. Единствено тя е виждана да я посещава.Ботев отива при бившата си жена и тя познава стюардесата от фотоса: "А, това е Люси, били сме в един екипаж и ти си я виждал." По указателя следователят намира домашния телефон на семейството и директно отива.Там живее сестрата на убитата, съпругът й и дъщеря им - Людмила."По-късно си дадох сметка, че това беше единственият момент, в който тя прояви признаци на нервност, през цялото време, докато говорехме, обикаляше из стаята и си решеше косата с гребен", спомня си полк. Ботев.На другия ден стюардесата трябва да лети за Белфаст, но милицията я спира. Започват няколко дни 5-6-часови разговори, в които тя разказва за живота и познатите на лелята. Първоначално стюардесата е напълно извън подозрение. 

Има алиби - в предполагаемия час на убийството, предишната вечер, тя отива от аерогарата на гости на шефката си. По-късно се разбира, че тя е подбрала жената неслучайно - двете не са в добри отношения и едва ли някой би заподозрял, че тя ще я прикрие.През цялото време Людмила казва, че иска убийството да бъде разкрито колкото може по-бързо и колко много е обичала леля си. Милиционерите обаче не се доверяват и започват всестранно да проверяват личността на лелята. Тя няма деца, няма съпруг, единствените наследници са сестра й и племенницата й. Паралелно с това следователите се добират до информация, че възрастната жена е поддържала връзки с гърци, които пребивават в страната. 

Те отсядат при нея и дори тя запознава Людмила с един от тях с цел да се женят. Стюардесата няма интимна връзка с него, но са в близки отношения. Оказва се, че част от гърците са били задържани от контраразузнаването за шпионаж и за кратко се проверява дали това няма връзка с убийството. Версията не се потвърждава, но Ботьо Ботев не пропуска един факт - Людмила изобщо не споменава за чужденците.

Подозренията към нея започват. Оказва се, че пред всички лелята е заявявала, че ще завещае всичко на най-близкия си човек - Людмила. Самата тя не крие, но твърди, че не знае да има завещание.Ботев се добира до доста интересни факти от нейния живот, които подсказват, че когато Людмила иска да постигне нещо, няма кой да я спре. Близо 2 години например тя има бурна интимна връзка с богат художник. Стюардесата дори забременява от него и иска да се оженят. Той обаче й отказва и не желае бебето. Тогава тя намира един беден музикант от Габрово и още първата вечер, в която се запознава с него, му предлага договор. Да сключат фиктивен брак - той получава софийско жителство, а в замяна дава името си на детето. 

Женят се на другия ден. Той се влюбва в нея, но тя не го допуска до леглото си.Беше жена, която ще те доближи и няма да те допусне до себе си, ще те държи на дистанция, но и ще те обвърже", разказва полк. Ботев.След около година Людмила решава да се освободи от съпруга си и уговаря своя колежка да го прелъсти. Другата стюардеса идва в дома й, когато се очаква да дойде нежеланият мъж. Изненадващо Людмила казва, че трябва да замине на път и ги оставя сами. По план, когато колежката успява да свали музиканта, тя светва лампа на терасата и дава сигнал на Людмила, която чака до блока. Тя омазва ръцете си с автомобилно масло, качва се, звъни на съседа си и го моли да й извади ключа от чантата, защото уж й се е развалила колата и се е оцапала. Просто й трябва свидетел. 

Комшията отключва, влизат вътре и заварват мъжа й с чуждата жена. Като във филм. Разводът е перфектен и "бащата" не може да има никакви претенции към детето. Покрай историята с художника криминалистите се добират до престъпник, регистриран за кражби и грабежи, който също е въвлечен в пъклен план. Нещо повече - по-късно се оказва, че той е подготвян за убиец на лелята. По това време Людмила вече е решила, че иска да се отърве от възрастната жена, която е много жизнена и нищо не подсказва, че скоро може да се спомине.Стюардесата започва да търси подходящ човек за убийството.

Решава да изпробва крадеца. Сближава се с него, носи му уиски, той също я харесва. В същото време иска да си отмъсти на бившия си любовник. Праща бандита да залее жилището му с бензин и да го запали. В замяна тя му казва, че в един шкаф той държи голямо количество старинни златни монети, които може да открадне. Людмила определя ден, когато ще лети за Лондон, за да има алиби, а художникът ще бъде във Варна, за да е свободен апартаментът. И дава на крадеца ключа, който все още държи в себе си. Престъпникът обаче е хитрец, прибира златото, но не пали жилището. По това време такива престъпления няма и присъдата за палеж би била много по-голяма. 

Впоследствие той лежи в затвора за кражбата на златото.Но за стюардесата изводът е само един - този не става за убиец. Започва да търси друг. Този път уцелва. И милицията стига до него само заради единствената грешка в иначе перфектния план на Людмила.Разпитвайки хората около нея, милиционерите попадат на интересен факт - докато е у шефката си, домакинята отива до тоалетна и случайно дочува, че Людмила говори по телефона с леля си. А след това казва на някого: "Хайде свършвай по-бързо и там, където се договорихме." Става ясно, че в жилището на лелята е имало друг човек.Криминалистите решават да блъфират, предлагат на шефката да им сътрудничи и тя се съгласява. Казва на Людмила, че иска да отиде у тях. По това време Людмила вече е плътно следена и подслушвана. Но тя прави всичко възможно да се откачи от "опашката" си, за да не знае никой, че е била там. 

Защото вече усеща, че кръгът около нея се затяга. Ботьо Ботев се опасява, че Людмила може да се опита да убие и шефката си. По-късно стюардесата признава, че е имала такова намерение.За да предпазят жената, следователите я инструктират да не пие нищо, което е изпуснала дори за миг от поглед. За да е сигурно, че Людмила няма да й посегне по друг начин, Ботев и негов колега стоят скрити в жилището. Шефката е директна - казва на Людмила, че е чула разговора и й дава два дни срок да се предаде сама, иначе тя ще отиде в милицията.Това вади от равновесие Людмила.Тя започва да се оправдава, притеснено обяснява, че у леля й е бил "един Георги, едно таксиметрово шофьорче", неин близък. 

Била сигурна, че той няма нищо общо и не го е споменала, за да не го замесва. За следователите това е достатъчно, намират бързо таксиджията и след една нощ разпити до сутринта той признава всичко. Людмила се запознава с него година преди това. Нарочно го води и при лелята, но прави така, че да не се знае за тяхното познанство. Той започва да й прави дребни услуги и тя го приема в живота си.Георги е обикновено, честно момче. Но Людмила го ухажва, носи му уиски. Привлича го по нейния начин и той така се влюбва в нея, че за година обработка се превръща в идеалната "маша". Когато оценява, че той е готов на всичко, тя започва да го настройва срещу леля си и му казва, че трябва да я убият. Той се съгласява.Людмила купува оръжието на убийството - чук. Купува на шофьора дрехи и един номер по-големи обувки за да не го заподозрат, ако останат стъпки. 

Планът е да разхвърля апартамента, все едно, че е влязъл апаш. Людмила му казва да вземе от еди кое си чекмедже завещание.Георги обаче не е роден убиец. Отива един път, не се решава, втори път - пак. Във фаталния ден пак не успява, но предчувствайки поредния провал, Людмила се обажда от шефката си, за да му въздейства. Тогава вече му "пада пердето", отива зад гърба на възрастната жена и замахва с чука. След убийството Георги и Людмила се срещат, изхвърлят обувките и дрехите в контейнер, а чука - в езерото на Суходол. То е замръзнало и по-късно оръжието е намерено върху леда.Людмила къса завещанието, за да не го намерят и това да се сметне за неин мотив. Тя знае, че има копие при адвокат, с което скоро ще има мечтаното жилище.Вижте още:Последната смъртна присъда в България

Автор:Деси Денчева >>>www.segabg.com

Научете повече

4 ноември 1989 г -Последният осъден на смърт в България (Статия)

На 4 ноември 1989 г. в централния софийски затвор се чува последният изстрел, с който е изпълнено смъртно наказание в България. Самоковският дърводелец Георги Алински е застрелян по обвинения в системна диверсия срещу народната власт.


На 4 ноември 1989 г., само четири дни преди Тодор Живков да бъде свален от власт, е изпълнена последната смъртна присъда при режима му. Дърводелецът от Самоков Георги Алински е разстрелян като системен диверсант срещу народната власт. Той се опитал да провали състезанието за европейската купа по ски в Боровец, като взриви един от стълбовете на лифта. Така го хващат. Оказва се обаче, че още няколко пъти преди това Алински е посягал на съоръжението.

До 1974 г. той е обикновен рецидивист. Осъждан е три пъти - за кражби на дървен материал и опит за непредумишлено убийство. "По време на изтърпяване на наказанието си в затвора Георги е попаднал под идеологическото въздействие на Петър Семерджиев, понастоящем говорител по радио "Свободна Европа". Под влиянието му в него се оформило отрицателно отношение към политиката и мероприятията на народната власт. След това първоначалната неприязън в Алински прераства във враждебност и постепенно се активизира към вредителска дейност", се казва в обвинителния акт. Стилът на прокурора е типичен за онова време – актът е внесен на 10 юли 1984 г. в Софийския съд.

След като излиза от затвора, Георги Алински си отваря дърводелска работилница. Нямал обаче разрешение от общинския народен съвет да упражнява частна занаятчийска дейност. Затова бил глобен. „Тогава в него се надига гняв.

Той решава да си отмъсти на държавата”,

пише прокурорът.
Всичките отмъщения на дърводелеца са все в курорта Боровец. Първо му спрял тока навръх

новата 1975 г.

Предварително подсича един бор в местността Малка Луковица и скрива брадва близо до него. Вечерта на 31 декември се черпи с приятели в ресторант. Малко преди полунощ отива в гората, отсича дървото, то пада върху жиците и ги къса. Токът в целия курорт спира. Повредата трае около 13 часа. Новогодишните тържества са провалени, а туристите негодуват. Всесилната тогава народна милиция не хваща Георги. Той решава да продължи. През лятото на 1975 г. вече нарочва лифта на Боровец. Работил е там и познава ситуацията. Взема шмиргел и абразивна пила и с градския автобус заминава за Боровец. Избира един от стълбовете на седалковия лифт, качва се по стъпалата до върха му и след 20 мин. упорито рязане образува улей вьв въжето, достатъчен да спре съоръжението. Скрива шмиргела под един бор и се прибира с такси.

След няколко дни повредата е открита, лифтът е спрян за 31 дни. При ремонта е вплетено ново въже с дължина 91 м, изразходвани са 5024 лв. Експертизата сочи, че е било възможно дерайлиране на въжето и падане на столчета и пътници. На Алински обаче пак му се разминава.
Затова следващото лято, когато пак получава предупреждение от финансовата служба на общинския народен съвет, че ще бъде обложен с данък за незаконна частно-занаятчийска дейност, дърводелецът решава да се отмъсти пак на въжената линия. Отива в Боровец, вади скрития шмиргел и отново прерязва въжето. Лифтът е спрян за 21 дни, а щетите излизат на "Балкантурист" 3840 лв. И този път Алински не е разкрит.

През 1979 г. от "Енергоснабдяване" прекъсват трифазния ток на работилницата му. Той пак отива на Боровец и пак си го изкарва на лифта. Ремонтът този път продължава 37 дни и струва за 32 007 лв.

През 1980 г пък заедно със свой близък - Георги Ахчийски, който му помага в работилницата подпалват горския пункт в местността Сефер чешма на Боровец. Сградата е напълно унищожена, щетите са за 11 178 лв.

Алински пак – за четвърти път, изравя скрития шмиргел и прекъсва лифта. Този път повредата е по-малка - за 4744 лв. На връщане обаче дърводелецът спира на чешма да пие вода и си забравя раницата, в която е прословутият шмиргел. Така лифтът се отървава от по-нататъшни посегателства.

През зимата на 1984 г. Алински и Ахчийски решават да провалят състезание за европейската купа по ски, което за пръв път се провежда в България, на Боровец. Смятат да взривят телефонните кабели. По този начин чуждестранните журналисти няма да могат да предават за изданията си, а "на България повече няма да се възлага организирането на такива първенства и това ще се коментира в целия свят", мислел си дърводелецът според обвинителния акт.

Забравят обаче да обозначат шахта с кабели, преди да падне снегът. На 3 февруари разбират, че откриването на състезанието е в 18,30 ч същия ден. Веднага намират 2 капсул-детонатора, 1 фишек взрив и руло фитил. Уговарят се с трети съучастник да ги закара до шахта с телефонни кабели. Той обаче не отива на срещата и ги проваля. След два дни Алински взема взривовете и отива с градския автобус до Боровец. Край шахтата обаче има униформени милиционери. Принуден е да се върне. Докато успеят да организират бомбения атентат, състезанието свършва. След като е заловен обаче, Алински е обвинен в подготовката му.

Хващат го за друго обаче. От канцеларията на "Рилски спортист" изчезват пари. Заподозрян е приятел на Алински, който работи там. За да се отклонят съмнението от него, Алински и Ахчийски решават, когато той замине в командировка, да се обадят на председателя на дружеството и да го заплашат, че влизането в канцеларията е нищо, "сега ще започнат да палят". После Алински влиза в гаража на дружеството, напъхва капсул-детонатор в ауспуха на автомобил ГАЗ и запалва фитила с цигара. Гаражът е взривен. Милицията е мобилизирана и дърводелецът най-сетне е задържан.

При обиск в дома му са открити 172 капсул-детонатора,

53 броя взривни вещества със специално предназначение, 181 патрона за пистолет и карабина и два фишека "Амонит". Укривал ги от 1974 г.

Алински се признава за виновен за всичко. Освен за диверсия. Обаче точно затова го осъждат на смърт. Според чл. 106 от НК, "който с цел да отслаби властта или да й създаде затруднения унищожи или повреди обществени сгради, строежи, инсталации, съоръжения, транспортни или съобщителни средства, се наказва за диверсия с лишаване от свобода от 5 до 15 години, а в особено тежки случаи - 20 години, доживотен затвор или смърт".

За да е сигурно, че дърводелецът е убеден диверсант, прокурорът по делото описва в обвинителния акт как Алински години наред открито е изразявал враждебното си отношение към властта, като разпространявал "клеветнически твърдения, засягащи авторитета на НРБ". Редовно слушал радио "Свободна Европа" и отправял пред клиентите на работилницата си "най-злостни хули" срещу социалистическия строй.

В "разностранната си престъпна дейност" Алински си отмъщавал и на държавни служители, които "добросъвестно изпълняват задълженията си". Тъй като съпругата му е съкратена от ДАП-Самоков, Алински подпалил вилата фургон на шефа на предприятието Милчо Златинов. Подпалил и пчелина на двама служители от отдел "Финанси" към общинския съвет заради глобите за работилницата.

Алински получава различни присъди за всяко от престъпленията си, но заради четворното

прекъсване на лифта е осъден на смърт чрез разстрел.

Въпреки обжалването на 28 юни 1985 г. Върховният съд на НРБ постановява: "Георги Алински е извършил всички престъпления умишлено, повечето с контрареволюционна цел, поради което смъртната присъда е единственото справедливо наказание."

Дърводелецът е разстрелян. Това е последната изпълнена смъртна присъда в България.Изповедта на последния палач в България вижте ТУК>>>

Източнициwww.blitz.bg www.socbg.com Снимки:интернет

Научете повече

Последната смъртна присъда в България (Статия)

Годината е 1987-ма. Случва се битово непредумишлено убийство при семеен скандал. Мъж убива жена си в Казанлък. Днес за такова убийство четем всеки ден във вестника. Този тип убийци днес се разхождат с голяма усмивка на лицето си между нас. 

Но да убиеш тогава е значело почти винаги да бъдеш осъден на смърт. Да убиеш днес е развлечение и ежедневие. Това е жанрът демокрация. Но тогава, през 87-ма жанрът се нарича „развит социализъм” . Тогава Димитър удря жена си така, че тя не след дълго умира в болницата.

През 1987-ма Димитър е осъден заради непредумишленото убийство на жена си, която подозирал в изневяра. „Отечествен фронт” разказа неговата съдба (2008 г.), „появяването” му шест години след присъдата и вярата на неговите престарели родители,  че синът им е още жив.

Това е история за надеждата ведно с ужасяващата истина за изпълнението на смъртните присъди в комунистическа България. 

Тази история ни върна в годините на тихия соц – историята на един от хората, недочакали мораториума, наложен през 1989 г.

Съдбата на оживелия смъртник - от нея ще си спомните отдавна забравени неща – смъртната присъда, социалистическия затвор, безпощадната ръка на закона и тоталната липса на късмет за един човек, който ако беше убил жена си месеци  по-късно, днес щеше да е на свобода - ни повече ни по-малко. Родителите на Димитър са основните действащи лица в този разказ и може би основните виновници за неговата съдба. В тях е покълнала една надежда - че синът им ги е забравил и може би все още е някъде - лежащ по затворите, но жив. Ние трябваше да потвърдим или да отречем тази надежда породена от врачки, гледачки и информации по медиите... Но най-страшното ни откритие докато разследвахме беше, че някъде между нас бродят бивши убийци. Някъде между нас са тези, които помнят целия ужас на изпълнението на смъртните присъди в комунистическа България. Някои са държали пистолета Макаров и са прострелвали в тила хора, които по днешните стандарти на правосъдието не биха лежали и една казарма време. Случаят на последния смъртник е синтез на уникалната история на една незабравима България и един неин гражданин без късмет. И цяла една епоха, пречупена през съдбите на едно семейство обикновени българи. Те силно вярваха, че синът им, осъден на смърт, е още жив някъде по затворите. Или на друго място. Понеже в една статия пишело, че синът на бай Димо, който се казва Димитър е жив в затвора в Белене, където всеки ден отново и отново с всяко потропване очаква да дойдат и да му изпълнят присъдата. Надеждата им беше подклаждана и от факта, че  не разполагаха с дрехите и гроба на убитото си дете.

Издирвахме гроба на Димитър Димов Димитров. Ходихме и по затворническите гробища. Там също ни очакваше ужасна изненада – къде погребваха смъртниците на комунистическата правораздавателна система?!? Къде са гробовете на осъдените на смърт по времето на комунизма? Страшни неща научихме...

Ние разбрахме истината по случая Димитър Димов Димитров. Истината е злокобна и не засяга само семейството на Димитър. Истината по този случай засяга цяла една епоха. Историята на оживелият смъртник. Едни родители на осъден на смърт по времето на комунизма ни помолиха да разберем има ли шанс техния син да го е хванал мораториумът върху смъртните присъди през 1989-та. Ако няма шанс помолиха поне да намерим гроба му. Надеждата беше силна - ако присъдата е изпълнена в началото на годината 89-та то това означава, че Димитър е последният или един от последните хора без късмет застреляни от упор в тила от доброволец от управата на затвора. Но ако присъдата е изпълнена – тогава къде е гробът на Димитър? Сигурно е в някое затворническо социалистическо гробище? 

След като от Министерство на правосъдието не пожелаха да ни съдействат за повече информация, твърдейки че присъдата е изпълнена на 17 януари 1989-та година ние тръгнахме да търсим гроба на Димитър. Но гроб нямаше. Отказаха ни всякакво съдействие за намиране на тленните останки на един човек, убит от държавата преди 1989-та. Нямали сме право на тази информация, защото в нея са „замесени трети лица”... Замесени трети лица – това означава, че екзекуторът на Димитър е някъде около нас и сигурно се радва на добра пенсия. Не обвиняваме в нищо този човек, но все пак тръпки ме побиват като знам, че това може да е седящият на пейката пред нас пенсионер. И коя новина може да е по-лоша за една майка от тази, че синът й най-вероятно е разстрелян – по-лошата новина за една майка е, че синът й няма гроб. Явно няма и да има. Такива бяха порядките на комунизма - осъдените на смърт са заравяни като кучета в някоя непристъпна местност. 

Стотици присъди без гробове. Стотици майки – без място за оплакване на децата си...

Минаха 23 години от мораториума над смъртните присъди у нас. За тези години никой не пожела да каже къде са тайните гробища на режима. Оцелели затворници казват, че са на 20 минути път с камионетка от затворите. А може да са в изоставени мини. Може да са в ниви или лозя. Или може да са навсякъде. Някой ден тези кости ще изскочат и ще тормозят любителите на комунистическата идеология в съня им. А за онези , които мразят времената преди 89-та - заслужава си, най-малкото заради тези стотици заровени като кучета обикновени престъпници.

Последното право на майката и на осъденият на смърт не се е спазвало. Майката на Димитър Димов Димитров – леля Марийка Хърсева, въпреки смяната на режима и до днес не знае къде са костите на сина й. Четири години след разследването ни се оказа, че тя може би ще си отиде спокойна от този свят. Четири години по-късно и около 24 след разстрела на сина й, една майка спечели дело срещу държавата. Съдът отсъди, че тази жена има право на достъп до всякаква информация, свързана с присъдата на сина си. Сега остава да разберем как, къде и какво се е съхранило от студените досиета на кръвожадния комунизъм...
Вчера казахме на леля Марийка за тази малка нейна победа. А тя се просълзи и отговори: „Ами ако пише, че е жив!”


Източник:http://www.lentata.com/

Научете повече

Години след убийството му някои смятат, че Луканов е жив ( Статия )

На 2 октомври 1996 първият премиер на България след 1989г., Андрей Луканов, е застрелян пред дома си в София. Слуховете за причините и поръчителите на убийството не стихват и до днес. Включително и съмненията убит ли е наистина Луканов...


Андрей Луканов е роден през 1938 в Москва в семейството на известния български комунист Карло Луканов. Той е съветски гражданин по рождение, който придобива българско гражданство шестгодишен, едва когато се премества да живее в България със семейството си.

Луканов започва да играе важна роля в т.нар преустройство, което той превръща в атака за отстраняването на Тодор Живков от ръководството на БКП. След това той заема ръководни постове в партията и оглавява нейното правителство през 1990. Впечатленията за ролята му през този период са спорни. За него първият демократично избран български президент Желю Желев казва дословно следното: "Колкото до Андрей Луканов, когото днес всички привиждат като единствения професионален политик, си мисля, че му се приписвт качества, които той нямаше. Вярно е, че измежду останалите той беше най-трезвият, най-прагматичният политик. Но знаете ли, Луканов не беше смел човек, той нямаше куража да започне реформите. Спомням си, по време на второто си правителство дойде в парламента и ззаяви, че започва реформите само ако с консенсус го подкрепят всички. Не е реалистично да искаш опозицията да те подкрепя безрезервно. Тогава казахме на Луканов, че за основни неща, например приватизацията, или разбиването на държавните монополи, ще го подкрепим. Той обаче не посмя."

Правителството на Луканов падна след публични протести пред Мавзолея. От тази криза е останал изразът „Луканова зима“.

На 7 юли 1992 г. по искане на главния прокурор Иван Татарчев и с решение на Народното събрание му е отнет депутатският имунитет. На 9 юли 1992 г. е арестуван и подведен под отговорност с предположение, че като първи заместник-председател на Министерския съвет през периода 1986 - 1989, при условията на продължаващо престъпление, действайки в съучастие с длъжностни лица, заемащи отговорно служебно положение, е присвоил обществено имущество в особено големи размери. Не е осъден и делото е прекратено. Освободен е на 30 декември 1992 г., след което г-н Луканов подава жалба до Европейския съд по правата на човека в Страсбург. През март 1997 независимият европейски съдебен орган приема, че задържането под стража на Андрей Луканов не е било законно по смисъла на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, и България е осъдена да плати 40 000 френски франка за незаконния му арест.
От 1994 г. става съдружник и президент на руско-българското съвместно предприятие "Топенерджи". Тъкмо поради тази причина мнозина обявиха Андрей Луканов за първата жертва на войната за газа.

Андрей Луканов бе застрелян пред дома си на 2 октомври 1996-а, а още на следващия ден вестник „Нощен труд“ тиражира  снимка на голото му тяло в моргата.

След убийството му плъзнаха всевъзможни слухове. Според един от тях вече покойният Илия Павлов бил поръчителят на убийството, а фактическият изпълнител на разстрела пък бил Ганчо Въчев, известен като Ганеца. Той бе спряган за един от най-големите автокрадци в страната.

Междувременно Софийският апелативен съд отмени изцяло присъдите, които Софийския градски съд бе дал за подсъдимите по делото за убийството на бившия премиер Андрей Луканов. Александър Русов, Алексей Кичатов, Георги Георгиев, Юрий Ленев и Ангел Василев бяха изцяло признати за невинни за престъплението.

Както при всяко неразкрито убийство на значима личност, така и при Луканов, мнозина поставят въпроса: Убит ли е наистина той, или всичко е плод на инсценировка. Спомнете си съдебния заседател Михайл Михайлов, член на БКП-БСП до 1999 г., който я напусна разочарован. Дълго време той твърдеше, че нещата не са такива, каквито изглеждсат. Михайлов е бил свидетел на източването на на пари по аферата „Акрам“. Сам той казва: „Чрез указания на Луканов Румен Петков разиграва няколко неща в Плевен – създаването на удобна опозиция, банковото дело е следващият момент, подготовката на кадри в различни области на местно и национално равнище, разцеплението в БСП. Според мен Луканов е жив и Румен Петков разработи сценария за неговото т. нар. убийство." По този повод Петков се закани да заведе дело срещу него. Бившият съдебен заседател контрира, че ако му се заведе дело за клевета, ще иска ексхумация. И продължи да твърди, че Андрей Луканов е жив и му е направена пластична операция в Плевен, а този, който я направил бил ликвидиран. Според Михайлов, ако Илия Илиев си отворел устата, нещата в България щели да станат страшни.

Не е изключено самият Андрей Луканов да е усещал какво може да се случи. За това свидетелстват и собствените му думи, произнесени пред журналистката Велислава Дърева в дома му сутринта на 9 юли 1992 г., малко преди да тръгне за "Развигор". Тогава Луканов казва: "Аз ще издържа. Те няма да издържат. И ще ме убият някой ден. . . " Източник: Frognews.bg

Научете повече