Показват се публикациите с етикет Родната казарма. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Родната казарма. Показване на всички публикации
Маршировки, учения, отдаване на почест на командира, нощни дежурства, лъскане на кубинките, сапунка в спалното, стрелби, тактики, караули, наряди, дрямка вечер пред телевизора или в часовете по политинформация, всичко това ставаше част от ежедневието на младия български войник.
И така ден, след ден до УВО….

Ето как изглежда днес една заства в която са отбили военната си служба много от нас








Снимки:Рени-Вальо Маринови ФБ-Група"Граничарите на България"


От 1951 до 1954 г. отбивах редовната си военна служба в новосъздаденото военно поделение 45590 в Кюстендил. От прекараните в казармата години имам много незабравими спомени, които ме карат да се върна много назад във времето и да споделя някои от тях. Два пъти рапортувах на генерал Дико Диков, командир на Първа Българска армия със седалище София, към която се числеше и нашата част.

През пролетта на 1953 г. ген. Диков посети поделението и проведе среща с бойците. Те изпълниха големия салон. Генералът  и придружаващите го лица заеха местата си зад дългата маса на сцената. От двете страни на сцената имаше малки стаи.
В края на срещата генералът вероятно реши да провери какво има в тези стаи. Неочаквано влезе в стаята, в която се помещаваха телефонната и радиоцентралата. Аз скокнах и със строева крачка застанах пред генерала и отправих следния рапорт: Другарю генерал, Централна телефонна станция „Чучулига". Връзка с всички абонати има. Отговорник на станцията - редник Пенчев. Отлично! - каза генералът. Разгледаха апаратурата, останаха доволни от подреждането и си заминаха.


През есента на същата година се проведоха учения на цялата Първа Българска армия. Нашият полк заедно с другите полкове на дивизията бяха разположени в подножието на Ихтиман. Определено бе място за телефонна централа, пуснати бяха линии до отделните постове. Окопахме се, маскирахме се и зачакахме. На другия ден преди обяд мина през района генерал Диков, вероятно да провери готовността на полковете за участие в учението. Неочаквано спря пред телефонната централа. Аз отново му рапортувах. Той пожела да го свържа с командира на дивизията. След краткия си разговор той изрази задоволството си от моята работа с думите: „Десет дена домашен отпуск от генерал Диков". След занятието и отпуската отново бях в телефонната централа на поделението. Един ден пристигна кореспондент на вестник „Народна армия". Направи снимка, която прилагам и която бе публикувана заедно с голяма статия във вестника. След уволнението научих от вестниците, че ген. Дико Диков е станал министър на вътрешните работи. Стана ми драго. С радост си спомних за двата рапорта, които дадох на генерала./Ретро.бг/

Пенчо Г. Пенчев, Трявна

Една трета от трудовата ми дейност премина в транспортни войски. Много набори посрещнах и изпратих. Виждах как идват плахи, слабички момчета, а си тръгваха възмъжали, хубави, достойни момци. В казармата те усвояваха и жп професии, каляваха нервната си система, ставаха дисциплинирани и привикваха да въздържат моментните си изблици в тежки ситуации. Самата аз имам двама синове, които служиха в армията и които се върнаха у дома „мъже“. Големият – по-плах, по-свитичък – беше поканен да остане на служба в жп войски, впоследствие стана технически ръководител на новостроящата се линия „Златарица-Елена“ и бе удостоен с Орден на труда.

Малкият ми син, поразглезен, недисциплиниран, се върна от казармата по-кротък, възмъжал, а командирът му дойде у дома в Горна Оряховица лично да изкаже благодарността си от отличната му служба и добро поведение. В армията се развиват и много добродетели: обич, отзивчивост, другарство, признателност…
Няма да забравя как в поделение 52500 едно войниче намери баща си. Дойде от една свинеферма край София, където работела майката. Беше слабо, уплашено, неграмотно. Още на втория ден му изчезнаха официалните обувки (нашите войничета имаха официално и работно облекло). Момчетата от взвода, подпомогнати от взводния старшина школник, събраха пари и ги внесоха за нови обувки. Взводният обаче, като прочел автобиографията на войника, разбрал, че не познава баща си и че е роден в с. Риш.

Извика ме като кореспондент на в. „Железопътен войн“ и започнахме издирването. Намерихме селото, писахме до общината да искаме данни за таткото. Решихме да го поканим на предстоящата войнишка клетва. Вместо отговор пристигна лелята на войничето. Объркана, разплакана. От нея разбрахме, че таткото дори не подозира, че има жив син. Навремето служил като милиционер и веднъж, връщайки се вкъщи, заварил жена си с чужд мъж в леглото. Афектиран, го убил и се предал. Осъдили го, лежал в затвора и когато го освободили, отишъл да потърси сина си. Майката в това време се развеждала, оплаквала се, че бившият ѝ съпруг я безпокои и нали е „престъпник“, дали правата на майката и му забранили да вижда детето, което вече било около 5-годишно. След време хитрата майка му съобщила, че детето е починало. След това той създал ново семейство, преместил се на работа в Стъкларския завод в Разград, имал две дъщери. Направил си къща на три етажа – за дъщерите и него.

Това ни разказа лелята с молба да не го казваме на момчето. Нека таткото сам да прецени какво да му каже. Тя се срещна с момчето, донесе му много домашни вкуснотии и обеща да изпрати таткото на клетвата. Но той не се стърпя и дойде по-рано. От вълнение не можеше да се съсредоточи за разговор, само повтаряше: „Ние живеем толкова добре, а ти, сине, да нямаш 13 лева да си платиш обувките“. Помоли началника на политотдела да го пуснат с него в отпуск. Каза, че съпругата му и сестричките го чакат с нетърпение. Не пуснаха момчето, защото още не беше минала клетвата. Но след това му дадоха 5 дни домашен отпуск и отиде с баща си в Разград. Майка му не дойде на клетвата.

На срещата с таткото полковник Иванов ни извика нас, инициаторите на това дело – взводния, ротния и мен, да си направим снимка за нашия вестник, която съм запазила и ви изпращам.Много хубави неща сме преживели в поделението. Имаше едно момче – Велико Великов, кръгъл сирак, на издръжка на брат си и снаха си. Когато дойде време да се уволнява, от целия личен състав дадохме доброволни вноски кой колкото желае, купихме му съвсем нови дрехи и обувки и му дадохме доста пари „за дребни нужди”. Дълги години след това, като минеше през Горна Оряховица, ми се обаждаше. Опитайте се, уважаеми читатели, да съпоставите възпитанието в казармата с възпитанието на казината и баровете, където израстват днешните ни младежи.

Елена Димитрова, Асеновград

На снимката от ляво надясно: полк. Иванов, войничето с баща си, старшина школник Захариев, взводен командир, майор Конакчиев, ротен командир, и Елена Димитрова

Спомени от Родната Казарма:

През 1949 г. отбивах редовната си военна служба в поделение 55120, 17-и родопски полк в Кърджали. Нашият полк охраняваше и сградата на щаба на дивизията в града, която се намираше на левия бряг на река Арда. Беше лято и в Кърджали беше много горещо. Бях караул на щаба на дивизията. В 1 ч. през нощта караулният началник ме постави на пост зад сградата на дивизията до реката.

На самия бряг някои офицери от щаба си бяха направили примитивни дървени бараки, в които си отглеждаха домашни птици. По едно време на покрива на една от тези бараки нещо валчесто се разшава. И както казвам, нощем очите на страха са големи и аз се изплаших много. Помислих си, че на покрива на бараката има горянин (нелегални младежи тогава, които се бореха против комунистическата власт). Качил се на покрива откъм реката и се готви да извърши диверсия срещу щаба на дивизията. Моментално се прикрих зад стената на сградата, свалих автомата от рамото си, опрях цевта му в стената и се приготвих да стрелям. Изчаквах само да шавне главата на горянина, за да попадне по-добре на мушката ми.

В това време на покрива на бараката една пуйка вдигна високо глава и разкърши криле. Вместо в курника легнала на покрива за по-хладно. Успокоих се, защото ако бях стрелял, в полка другарите ми щяха да ме подиграват: Ефрейтор Ангелов посред нощ от страх разстрелял една пуйка, когато бил на пост.

Ангел Ангелов, Габрово
Източник: РЕТРО

Великъ е нашиятъ войникъ!
Великъ, великъ, великъ!
Измокренъ, гладенъ, уморенъ,
безъ отдихъ би се день и нощь,
бърдата цепи разяренъ
съ страшния си викъ „На ножъ!“.
Отъ Китка литна въ единъ мигъ,
прѣцапа Тимока дълбокъ,
при Равна, Вина, Лѣсковикъ,
черта му пѫть самиятъ Богъ.
При Маврово, заровенъ в снѣгъ,
съ рѫцѣ прѣмръзнали се би,
въ Ботумъ отвори пѫть за Дринъ,
прокуди врага до единъ!
И пакъ спокоенъ, мълчаливъ,
при Охридъ днесъ той стои
и чака новъ врагъ да срази
съ страшния си викъ „На ножъ!“.
ВИДЕО:


Действието се развива през далечната 1996 година. Моя милост - вече старо куче в родната казарма. С какъв акъл военните ме бяха направили сапьор, не ми е ясно до ден днешен. Или не са забелязали налудничавия блуждаещ поглед, или бяха решили, че защото съм завършил тeхникум, има шанс да различа противотанкова мина от кравешко лайно. Дори за целта да ми се наложи, да използвам вкусовите си рецептори.

В тогавашния момент обаче ме занимаваха съвсем различни проблеми. Същата сутрин бях получил писмо от любимата. Писмото беше дълго към четири страници и изпълнено със солидна доза нежност. Проблемът беше, че цялото писмо би могло спокойно да се резюмира така: „Минаваш на чекии, той не е толкова хубав колкото теб, но е тук...”. Здрава женска логика, която ми се стовари като саксия с бегония върху случаен минувач. Лошото е, че когато си на 19 и си в казармата, с радост би избрал саксията.

Та седя си аз на чешмичката на плаца, гледам в една точка, като току-що шомполиран, долната ми челюст любопитно се е приближила до топките ми, а пръстите ми се опитват да направят от писмото парченца, видни само през електронен микроскоп.

В този момент към мен се приближава Пецата /а.к.а – редник Петков/. Пецата е рожба на едно Тетевенско село, 140 кила по чорапи и с лазурен поглед на надзирател в централния с махмурлук. Говедото можеше да носи 40 кила противотанкови мини 20 километра, без после да си връзва прав връзките на обувките.

Пецата беше подробно запознат с настоящата ми психологическа епикриза и изобщо не одобряваше как реагирах на рутинната казармена история. Застана до мен и с ужасяващо делови глас ми съобщи, че в момента решава, дали да ми тегли такъв бой, че после да ме сглобяват в лабораторни условия, или просто приятелски да ми тресне веднъж главата в чешмата и да изкара от там всички глупости. После явно видя, че на мен лично в момента ми беше все едно, дали ще ми преаранжира физиономията и с тежка въздишка, като кон на който са свалили седлото, седна и той на чешмата.

Така ни завари сержантът на взвода, дявол го знае откъде се пръкна в събота, но явно и той беше запознат с тежката участ на съцето ми и изпитанията стоящи пред дясната ми ръка.

Предишната седмица с Пецата бяхме налепили тапети в апартамента му, строен от строителни войски. Никога не бях предполагал, че мангалите от СВ имат такова влечение към изкуството и такова свободно виждане за архитектурните форми. Явно някой беше вменил в дълг на строителите в сградата да няма нито един 90 градусов ъгъл. За да налепиш правилно тапети в такава дупка, трябва или да си кривоглед астигматик, или пиян като трета смяна, началник движение в БДЖ-то. Ние естествено избрахме второто и също така естествено, се справихме блестящо със задачата. После немската овчарка на сержанта ме изведе на разходка в гората, изпика ме, изчака ме да повърна и ме прибра обратно, но това е друга история.
Та нека се върнем при чешмичката, където в момента сержантът обясняваше на Пецата, че ни пуска гарнизонка и двамата, и той - Пецата, да вземел под ръка циврещата аморфна михлюза, тоест мен, и да налеел в мен толкова алкохол, щото да изчезнел кравешкия елемент в погледа ми.

Пецата чинно спазвайки субординацията, прие задачата, като заповед от висшестоящ и се зае с изпълнението. Обади се на баща си – як тираджия, малко по-едър от отрочето си, който пристигна от Тетевен до Карлово за толкова време, щото после бях убеден, че стандартното оборудване на Опел Кадет, включва и телепорт.

Семейство Петкови качиха мощите ми в колата и поехме обратно към Тетевенския Балкан. Започнах да ме наливат с бира още по пътя. Опитах се да обясня, че не обичам бира, но в семейия речник на семейство Петкови словосъчетанието „не искам” се намираше някъде между глаголите „насран” и „наебан”. Така че при съотношение във водоизместването 300 към 80 кила, нямах много голям избор – бях засмукал 5 бири още преди да пристигнем. Като резултат, долната ми челюст започна леко да се отдалечава от топките и да се приближава към горната такава – неочакван и недостатъчно изследван свиващ ефект на Каменица Светло. Последва запознаване с родата – много мили хора, оказа се все пак, че най-едрият член на семейството, е не бащата, а сестрата на Пецата. Проблемът ми беше подложен на обсъждане. Диагнозата изяснена и лечението одобрено - накараха ме да изпия три големи сливови ракии. Към този момент вече погледът ми беше започнал лека-полека да възвръща излъчването си на нещо, претърпяло 50 000 години еволюция.

След това започна страшното. Оказа се, че в селото празнуват изпращане на войник – едно наистина нещастно стечение на обстоятелствата. Конфигурацията беше напълно стандартна. Дворът на фабриката за дървени профили, много маси с бели покривки, много хора. Средно количество алкохол в кръвта, на присъстващите балканджии - около 3.6 промила, ако броим и децата. Спрях да броя бирите, а и не мисля, че в този момент, мозъкът ми би се справил с подобни големи числа. За сметка на това започнах да говоря, предимно глупости и предимно на висок глас. Вписах се в обстановката като стара мома в секс-шоп. Хората ме харесаха, в смисъл - ей го на, и свестни Софиянци имало, тоя тука му се е изместил центъра на погледа от пиене, пък и носи – абе наше момче. В реката до фабриката, защо паднах, нямам идея. Предполагам съм отишъл да пикая, което обясняваше и защо съм паднал по очи. Кога в навалицата загубих сем. Петкови и защо, по дяволите, се опитах да включа най-голямата фреза във фабриката, предизвиквайки паника, също не тая спомен.

В последствие, като се опитах да възстановя вечерта, се получаваха накъсани кадри, като реклама на второстепенен екшън. Няколко от местните ме влачат/бутат/дърпат/крепят в посока към къщата на домакините ми: „Аре бе момче, стегни ги тия макарони, какво си се спаружил като рибарски хуй”.

Аз вече сам в двора на къщата, седя и не мога да реша: дали да си легна при свинята в кочината, точно до портата, на която съм се подпрял, или да се опитам да намеря къде по дяволите е входа на тая къща /мътни спомени, че май имаше вход/. Аз, отчаяно търсещ тоалетната. Аз, седящ в основата на стълбата към втория етаж и подскачайки от крак на крак, чакам бащата на Пецата, който пък е в горния край на стълбата, да слезе и да се разминем. Аз, осъзнавайки след половин час подскачане на място и почти напикал се, че това горе не е бащата на Пецата, а закачалка със зимното му палто, която едва ли скоро ще слезе по стълбата. После нещата станаха много бързо. Качих се по стълбите на втория етаж, където помнех, че е тоалетната. Влетях почти тичайки, разкопчавайки си дюкяна и залитайки в предполагаемата тоалетна. Свеж полъх, ниско парапетче, ръцете се борят с дюкяна, краката бутат напред и паднах от балкончето. Оказа се, че вратата в която влетях, водела към малкото балконче на втория етаж. Как съм се преметнал – не знам. Ако бях трезвен сигурно щях да си счупя нещо. Лошото беше, че съм отново в изходна позиция, лежащ в калта пред кочината на прасето, което вече се беше събудило и смутено грухтеше. Предполагам си мислеше, нещо от рода на: тия тъпи човеци, не могат ли да се упражняват да летят в по-свинско време, абсолютна човещина, ще спра да наддавам от това недоспиване.

Вече не ми се пикаеше. Предполагам съм я свършил тая работа при падането – дано не е било в полет. Качих се отново по стълбата, по която, поради стечението на обстоятелсвата, вече втори път се качвах, но не бях слязъл нито веднъж.

Тихичко влязох в стаята, която ми бяха дали да спя. Естествено отново обърках стаите. Любопитното е, че задачата да се движа тихо беше заела целия капацитет на мозъка ми. Само така мога да си обясня, че стигнах до средата на стаята, преди да осъзная, че в стаята свети, а в леглото майката и бащата на Пецата правят секс. Предполагам, че те са били по изумени от мен. Някакъв пиян тип, наклонен под неестествен ъгъл и стоящ прав напук на всичко, което те знаят за физиката, освен това целия в кал и с широка усмивка на лицето, изразяваща бащино благоволение към младите, които са решили да полудуват рано сутрин. Майката едва успя да промълви: „Отсрещната врата момченце”, аз се усмихнах разбиращо и паднах. После сигурно са ме сложили да си легна.

Това е историята. Оттогава хич не обичам бира. Когато няколко месеца по-късно излязох от казармата, въпросната мацка ми се обеси отново на врата. За мен обаче нещата вече не бяха сериозни и скоро я зарязах. Не на последно място, защото всеки път, като правехме секс и се сещах как лежа в калта до прасето и гледам учудено балкончето над мен. Не върви всеки път, като правиш секс и да те напушва смях...нали?

Източник:interesnivremena


Често го наричат с гръмки имена като „супер оръжие” и „най-сигурният щит на България”. След като години наред е пазен в дълбока секретност, публичното му споменаване предизвиква разгорещени медийни полемики и люти междупартийни спорове. Присъствието му напомня за един военно-политически договор, който изглежда изчерпан, а отсъствието му се превръща в условие за влизане в друг стратегически пакт. Така Националният военноисторически музей в София става най-подходящото място, което историята му отрежда. 

Ето историята на Ракетен комплекс СС-23, припомнена от Дарик:

България се сдобива с този ракетен комплекс по силата на споразумение със Съветския съюз, малко преди Москва да подпише с Вашингтон договор за ликвидирането на подобни ракетни комплекси със среден обсег на действие. Натоварено на вагони, оръжието пристига у нас с ферибота Варна –Иличовск. Специалната композиция влиза във военния завод „Девети май” в Червен бряг по тъмно на 15 октомври 1986 г. По това време нито един от работниците и служителите на завода не е там. Малко преди полунощ започва разтоварването. На мястото са само военни от поделението в плевенското село Телиш – бъдещият секретен дом на ракетния комплекс СС-23. Всъщност официалното и оригинално название на този оръжеен комплекс е 9К 714 ОКА. По ирония на съдбата гражданственост получава НАТО-вската им класификация и така ги наричат и до днес дори най-големите носталгици от времето на Варшавския договор. Стандартният модел съветски тактически балистични ракети от такъв тип има обсег от 400 километра и освен конвенционална, е в състояние да носи и ядрена бойна глава. 

ВИДЕО:

Всички възли на системата са поместени в една машина, наподобяваща бронетранспортьор. Подготовката за пуск е само 15 минути, а стартът трае няколко секунди след подаването на команда. Ракетата лети с много висока скорост и по време на полет може да бъде пренасочвана, което прави противодействието срещу нея изключително трудно. В случай на война, заредени с ядрени глави, ракетите СС-23 е трябвало да постигнат ликвидиране на Шести американски флот в Средиземно море, възпиране на турската армия и изваждане от строя на натовските бази в Гърция.

България закупува 16 ракети СС-23 и 8 пускови установки, като към всяка установка има и по още една трета резервна ракета. В началото на 90-те Германия унищожава ракетните си комплекси от този тип. Русия също ги премахва, заменяйки ги със съвременни въоръжения. Така в края на 90-те години балистични ракети от този тип остават единствено в Словакия и България. Според бойните задачи на българската армия от онова време, ракетните комплекси СС-23 са насочени срещу НАТО – пактът, към който България е заявила участие. В самия край на 2001 г. Народното събрание гласува с огромно мнозинство ракетният комплекс да бъде снет от въоръжение. Операцията по нарязването започва в началото на август същата година и приключва в определения срок. Две години по-късно България е приета за член на Северноатлантическия договор, 55 години след установяването му. Едно от важните условия това да се случи днес може да бъде видяно от всички. Защото вместо в секретно поделение, е разположено в двора на Националния военноисторически музей, където днес е една от най-впечатляващите атракции за малки и големи. Ракетният комплекс СС-23 – една удивителна останка от времето на Студената война – оръжие от миналото, предопределило бъдещето на България!

Кацал съм с МиГ-23 на летище “Балбек” в Крим
Като пилот във ВВС се уволних през 1989 г. Завърших Висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия през 1961 г.

Този випуск е единственият у нас без авиационна жертва. Ние не оставихме майки с черни забрадки, жени вдовици и деца сираци.

Летял съм на всички типове изтребители, без МиГ-29, които бяха на въоръжение. За времето си всички бяха добри и много надеждни самолети. След 10 ноември, когато започна съкращението на армията и на ВВС, първо посегнаха на изтребителите МиГ-23. Защо ги ликвидираха, нямам обяснение, но бяха много добри бойни самолети. Пет години съм летял на тях. Те имаха система за автоматично управление. Това означава, че полетът може да се програмира и самолетът,пише epicenter.bg

да изпълни сам заход за кацане

Ние съкратихме сериозно армията си, докато Турция и Гърция не махнаха нито един войник. Сега се твърди, че политиците, а не военните, ще опре­делят какъв нов изтребител ще купим. Навярно защото те прогнозират армията в какви мисии ще участва. Моето мнение е, че войската ни трябва да се учи да брани Родината, а не да ходи на мисии зад граница и да воюва срещу чужди народи. 18-и изтребителен авиационен полк, който командвах, бе базиран на летищата в Доброславци и Габровница.

Полкът бе въоръжен с МиГ-23. Тогава имахме 36 бойни самолета и осем учебни. Неговата главна задача бе заедно с Първа зенитноракетна бригада и Първа радиотехническа бригада (локаторите - б.а.) да предпазва и да не допуска разузнаване и удари от въздуха по обекти на територията на страната и на войските, западно от линията Русе - Свиленград. Тоест, охранявахме две трети от територията на страната. Това бе нашата зона за отговорност с особено внимание към София, Перник и Кремиковци. Разбираемо е, защото това са едни от най-важните стратегически обекти на държавата. София - като столица, Кремиковци - тогава бе най-големият металургичен комбинат на Балканите, Перник - заради металургичния завод, рудниците и топлоцентралата. Така че основната ни задача бе да предотвратяваме удари на противника със самолети и ракети.

През 1986 г. нашият авиополк участва в дивизионно тактическо учение с предислоциране в нов район извън страната - на полигона „Ашолука“ в СССР, до гр. Астрахан. Тогава за първи път наши пилоти участваха в стрелби на полигон зад граница с родни МиГ-23. С изтребителите прелетяхме до Астрахан. Това са 2250 км в едната посока. От България излитахме през пет минути по двойки, общо 12 изтребителя. Наложи се да кацнем междинно на летище „Балбек“, до Севастопол в Крим, за дозареждане с гориво. Самото летище е на брега на Черно море. След като заредихме изтребителите, се отправихме към Астрахан. Там на полигона в пустинята ни бяха планирали да свалим четири мишени на малки, средни и стратосферни височини в насрещен курс с бойни ракети. Като казвам стратосферни височини, имам предвид над 12 000 метра. Дотогава такива задачи не бяха изпълнявани от нашата авиация. Справихме се блестящо и руснаците ни

поставиха оценка „отличен“

Астрахан е разположен до р. Волга, а летището е на десния бряг на реката. Полигонът пък бе доста далече в пустинята. Руснаците се отнасяха много добре с нас, приятелски, като братя. Не мога да се оплача от битовите условия и от храната, които ни предложиха. С шефа на центъра полк. Меляхов дори летяхме заедно за разузнаване на времето.

По линия на Варшавския договор руснаците често ни пускаха самолет „нарушител“ за проверка на дежурните сили и средства (сега същото го правят и от НАТО - б.а.). Искаха да видят дали навреме ще се вдиг­нат изтребителите и дали ще прехванат „нарушителя“. А ние го прехващахме с учебни пускове. Има си специална фотоапаратура, която фиксира действията на пилота - самия захват и пуска. После данните се снемат, дешифрират и анализират. В командния пункт на полка се изобразява целият полет на „нарушителя“ и на дежурните изтребители. Ако има отклонения от страна на пилотите, се правеше разбор. Посочваше се какви са грешките и какви биха били последствията, ако ситуацията е реална. Руснаците

въобще не ги интересуваше какво е времето

- сняг, дъжд, студ или пек. Това нямаше никакво значение. Пускаха „нарушители“ и ние трябваше да се справяме. При бойно дежурство сме излитали при всякакви условия, защото така ще бъде в една реална война. Ако времето не позволяваше обратно кацане в Доброславци, приземявахме се на летищата в Габровница или в Граф Игнатиево. Постоянно имахме два дежурни изтребителя - в Габровница или в Доброславци. Това означава, че София се пазеше денонощно от два бойни самолета (сега са два в Граф Игнатиево за цялата страна - б.а.). Особеното бе, че сутрин дежурните изтребители се сменяха на изгрев-слънце, а тези, които трябваше да застъпят в нощно дежурство, се сменяха 30 минути преди залеза. Това бе необходимо, за да могат да се подготвят за нощта. Отделно дежурни самолети имаше и в Узунджово, Равнец, Балчик, Граф Игнатиево.

Бойните дежурства и ученията бяха изключително важна и отговорна задача. Но от особено значение бе работата с хората. Военната професия е рискова и затова командирът трябва да притежава умения да ръководи колектив. Като началник съм се сблъсквал с какви ли не съдби и случаи. Командният пункт (КП) на полка бе на Ломски форт на околовръстното шосе на София. Една късна есен там се запали спалното помещение на войниците, изгоря целият втори етаж. Добре, че бяха успели навреме да изнесат автоматите.

Един войник палил печката в спалното, но за по-бързо разгаряне исползвал керосин. Разлял неволно от горивото по пода и когато печката лумнала, пламнал и керосинът. Той се уплашил и избягал. Аз отидох, когато пожарната вече бе угасила огъня и един огнеборец пишеше протокола за произшествието. Извиках началника на КП, бе един майор, и го попитах къде е войникът. Той ми отговори, че е в ареста. Наредих му да го доведе. Беше много мило и симпатично войниче и трепереше от страх.

Разказа ми, че е от София, близките му също били от столицата. Никога не е бил на село и не е виждал такава печка. Попитах го дали някой от поделението му е обяснил как се пали такава печка и се оказа, че никой не му е рязяснявал нищо. Наредих отново на майора да върне момчето в ареста и да се яви при мен. Думите ми към него бяха следните: „Ако искаш пиши, ако искаш помни. От този момент броиш 30 денонощия, след което ми докладваш, че всичко е наред, за да дойда да проверя дали спалното е възстановено, както е било. Утре изваждаш боеца от ареста и му разписваш книжката за пет дни награда домашен отпуск от мен. След това отиваш с него до спирката, лично го качваш на автобуса, стоиш, докато рейсът не тръгне, след което си свободен. Трябва да видиш, че той си е заминал за дома.“ Всичко стана, както заповядах. На 30-ия ден спалното на войниците блестеше като образцово. А боецът се върна жив и здрав. Защо го пуснах, след като бе направил такава жестока беля? Макар че момчето трепереше от страх,

в ареста бе защитено

Там нищо не можеше да му се случи. Но след като излезе, можеше да посегне на живота си и да се гръмне с автомата, ако проговори съвестта му, защото се чувстваше много виновно. Ето това бе страшното. Предвидих и този вариант и не биваше да допусна да се случи. Затова го наградих с домашна отпуска - да отиде при близките, да се успокои. А на майора наредих лично да го качи на рейса, защото от поделението до спирката също можеше да направи белята, ако реши. А след като вече е в рейса, в случай на фатален край всякаква отговорност отпадаше от нас. Но така или иначе тази драма приключи благополучно. Винаги в подобни ситуации е необходим индивидуален подход. Няма универсална рецепта как трябва да подходи командирът. Той трябва да решава според обстоятелствата.Вижте още:Спомен за Българската Армия в снимки от 80-те

Автор:
Евгени Генов (ПРЕСА)
Източник:epicenter.bg


В редовете на БНА е от 30.IX.19… година. Още от началото на службата се изяви като дисциплиниран и скромен военнослужащ.
Всички заповеди и разпореждания, които му се поставят, ги изпълнява точно и в срок. За проявена отлична дисциплина е награден от командването на поделението с домашен отпуск.

През време на службата си досега се изяви като тих, скромен, вежлив и се ползва с голям авторитет сред своите другари от поделението. Много е трудолюбив и инициативен, има положителни навици към физическия труд.Със своя личен пример и организаторски талант съумява винаги да поведе целия личен състав след себе си.

Склонност към употреба на алкохол няма. Има правилно изграден политически мироглед, не се поддава на идеологическата пропаганда и западното влияние.

/соц.бг/

В един съботен ден сутринта през 1996 година, разградското под.72-355, по-известно като "сините шапки", гостоприемно ще предостави полигон за първия в системата на Вътрешни войски специализиран общовойскови шампионат "Коман-’96". Ще участват седем от всички поделения  в страната. По 14-километровото трасе представителите на всеки отбор тичайки ще сглобяват автомат, ще разкриват цели, ще се движат по азимут, ще стрелят с бойно оръжие и пластини. В горещия пролетен ден ще се разхладят,преодолявайки водно препятствие, ще метнат граната, и понасяйки "ранен" другар ще финишират на финала.
Водач на нашите момчета е л-т Горанчев. За тях това е първо по мащабите си състезание, ако не се броят общовойсковите спартакиади. Въпреки това амбициите са големи. Ще се гони място в оризовата тройка. Домакините, освен на поговорката, че у дома и стените помагат, ще разчитат на опитността и натренираността на отбора, съставен само от стари кучета. За тях това е последната права в дъното на която ги чака мечтаното през септември УВОЛНЕНИЕ.

/В статията е използвана илюстративна снимка от ФБ-страницата /Вътрешни войски (България)/

До 10 ноември 1989 г. съществуването на командосите е забулено в мъгла и секретност. Много дълго време се тиражира слуха, че българските антитерористи от сержанта до командира били подбрани до един от домове за изоставени деца. Командосите минали специална подготовка по „озверяване” и трепели наред по заповед. Голяма част от тези слухове, са ги пускали самите милиционерски кадровици, чули недочули нещо за обвитото в мистика поделение във Враня.

Колкото и парадоксално да изглежда, създаването на най-сериозното подразделение на българските тайни служби започва с един виц. На 14 декември 1979 г. Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи, разказва на Тодор Живков следния анекдот: „Самолет излита от летище София и само след две минути в пилотската кабина влиза мъж с два револвера в ръцете: „Курс – Москва!“ – казва той. „Че ние летим за Москва“ – отвръща главният пилот. „Така е – отговаря похитителят, – но аз вече три пъти се качвам на самолета за Москва и все в Истанбул кацам!“ След добре познатото „Ха-ха-ха“ на генсека, следва сериозното: „Какво разрешение си дошъл да изкопчиш от мене?“ Отговорът на министъра е: „Време е да се създаде специално поделение за борба с тероризма!“ Живков отвръща по войнишки: „Действай!“

И Димитър Стоянов действа.
Димитър Стоянов в средата

Специалното оперативно милиционерско поделение /СОМП/  е учредено със заповед от декември 1979 г. Официално специалната служба ще бъде сформирана през юли 1980 г. На майтап Димитър Стоянов казва, че в работата ще се използва опита на американската легенда Чарлз Бекуит. Доста смело за онова време. Защото в СССР от пет години вече има група за специални действия АЛФА. Полковник Чарлз Бекуит, военен със световна слава, легенда във войната във Виетнам, е трябвало две години да води битки с чиновниците на Пентагона и Белия дом, за да получи разрешението за легендарните „Делта форс”, което нашият човек изпросва за минути с един виц.

На новосформираното поделение партийното и държавно ръководство на НРБ възлага големи надежди за неутрализиране на терористични заплахи макар страната ни да е подмината дотогава от проявите на тероризма. „Абе, тероризъм… Глупости. Видяха, че има такова нещо в Съюза и…“ – пренебрежително кривят джуки всички. Отговорните другари обаче си дават сметка, че това няма да продължи дълго и вземат съответните мерки. В интерес на истината освен в СССР, това правят и ГДР, ЧССР и Полша. В тези държави започват да се създават сили за бързо реагиране в рамиките на службите за сигурност или на вътрешните министерства на тези соц държави.
Тогавашният министър на вътрешните работи генерал – полковник Димитър Стоянов, при обявяването на решението на Държавния съвет за създаване на първото балгарско антитерористично поделение, заявява:  „Бойците от това поделение трябва да могат да преминават през огън и вода. Те трябва да побеждават навсякъде – по самолети, кораби и влакове. Да скачат с парашут, да плуват като риби, да се катерят по стени. Един да струва колкото сто обикновени бойци. „

За първи командир на поделението е назначен подполковник Нено Ганчев. Поделението първоначално е подчинено на началника на Софийското градско управление /СГУ/ на МВР, който хич не се очарова, че му струпват допълнителни ядове и грижи. За бъдещето антерористично поделение е определен част от казармения район на полка на УБО в София. Преди 9 септември 1944 г. там са били казармите на царската гвардия. Едва през март 1980 г. в определената за целта казарма на УБО във Враня се появяват първите офицери. Кадровиците потриват ръце – такава възможност се отваря да „оправят“ свои хора! Е, че имало изисквания – да са до 28 години, да не са по-ниски от 175 см и да покриват от раз теста на Купър – кой ще ти ги гледа… Малко ли критерии сме омачквали. Когато на 6 юни 1980 г. подполковник Ганчев най-после успява да събере 199 човека, както е по щата, косата му се изправя – и куцо има, и сакато.
Но за корекция на шуробаджанащината няма време. Шефът на СГУ се отърва елегантно от грижите по СОМП като го преподчинява на командира софийското мотоохранително поделение. Той потрива доволно ръце и ги включва в графика за дежурствата… Подполковник Ганчев прави единствено разумното в тази ситуация – влиза при министър Стоянов и му казва:
– Вие заповядахте да създам поделение, в което да служат бойци, преминаващи през огън и вода. И да побеждават навсякъде – по самолети, кораби и влакове. Да скачат с парашут, да плуват като риби, да се катерят по стени. Един да струва колкото сто обикновени бойци. Е, няма да стане…
И му разказва какво всъщност се е случило.

Димитър Стоянов реагира веднага. Личният състав е събран отново във Враня, където остава до 16 юли. Започва подготовката на бойците, групирани в три роти, свързочен взвод и домакинска група по двайсет и осем специалности – снайперисти, парашутисти, сапьори, специалисти по бойно-приложни дисциплини и други. След два месеца започват да „капят“ първите, които са се надявали, че тук ги чака лека служба и върбова сянка.
За съжаление министърът е и високо, и далеко – след известно време нещата пак се връщат както шефът на СГУ каже. Занятията минават на заден план – важни са нарядите. Въпреки нуждата от специално облекло, момчетата си ходят с неудобните милиционерски униформи, в които приличат по-скоро на фикуси, отколкото на командоси. Трябваше да кацне отвлеченият турски самолет през 1981 г. в Бургас, за да се види, че на МВР трябват друг тип служители и че с такова отношение такива във Враня не могат да се създадат. Слава богу ръководството на МВР  не си затваря очи за крещящото разминаване между желаното и действителността. На шефа на СГУ му опъват ушите и командирът на поделението получава значителна самостоятелност.

Започва оборудването на казармите. Ясно става, че това, което е идеално за обикновения войник, за командоса е мизерия. Построено е стрелбище, зала по карате, специализирана полоса, кабинет за специална подготовка.
Въоръжението е стандартното за българската армия – АК-47, АК-74, пистолет „Макаров“, снайперна карабина „Драгунов“. По-късно са доставени картечни пистолети „Щаер“, пистолети „ЧЗ“ и „Марголин“, револвери „Таурус“ и „Ерма“.

Изкристализират и задачите на поделението – в мирно време то трябва да се бори с терористични групи и масови безредици, а във военно – във взаимодействие с армията и други милиционерски формирования да унищожава диверсионни групи. Най-ценното през този период е, че се води редовен учебен процес като се набляга на стрелбата, оперативното джудо-карате и управлението на моторни средства – от обикновена жигула до голям камион. Ако трябва да оттренират освобождаване на заложник от самолет, отиват на летище. Запознават се със самолетите, особености на инфраструктурата и други подробности. Ако отработват въпроса на кораб – отиват в пристанище. Или на гара и прочие. Е, все още се случва началството горе да си позволява да запушва дупки с тях, но всичко е все пак в поносими граници…

В края на 1984 година идва времето на червените барети. През декември в Кърджалийско стартира т. н. възродителен процес. Възникват ситуации, на които редовите милиционери не могат да реагират адекватно. Просто те, обикновено сложени на този пост, за да получават заплата и хранят семейство, не са обучавани никога. Или още по-лошо – нямат характер и воля да се наложат. А във Враня новият командир на баретите Васил Велков вече от една година подготвя точно такива мъже. И те влизат с гръм и трясък в действие. Стават легендарни. Стига се дотам, че е достатъчно да облекат в маскировъчни дрехи някой по-бабанка милиционер и го пуснат с червена барета в някоя паланка или градче и бабаитите започват да гледат кротко и смирено като агънца…

Виждайки разликата в ефективността, за СОМП се отделят повече грижи и средства. Построени са общежитие, културен дом, закрити гаражи. Има и друг ефект: вече никой и не си помисля да ги използва като обикновени милиционери. Подготовката им се съсредоточава главно за борба с тероризма. Основната задача на командосите е предотвратяването на терористични актове и освобождаването на заложници.  Разработени са планове и проведени практически занятия за изнасянето на командосите във всяка точка на страната с помоща на вертолети.
През май 1986 г. министърът на вътрешните работи издава дълголелеяната заповед, за която са мечтали всички барети – поделението се изважда от състава на СГУ и се предава към направление „Терор“ на Шесто управление на Държавна сигурност с началник генерал Сава Джендов. Тогава се променя и името – командосите вече служат в „Специално поделение за борба с тероризма“. Освен козметичната, извършва се и основна реорганизация. Ротите и взводовете се реформират в четири оперативно-бойни отряда. Те имат по три специални отделения, всяко едно от тях има в състава си дванайсет антитерористи. Всеки отряд носи 24-часово дежурство, след това почива два дни и един води занятие.

В отряда много се държи на стрелбата с всякакво оръжие – пистолет, пушка, автомат. Всеки трябва да може да стреля с всичко. Отделно по няколко човека от група се обучават да боравят със снайперски пушки. Бойците са превъоръжени с ново оръжие – револвери „Смит и Уесън“, пистолети „Зиг-Зауер“, пушки-помпи „Мозберг“ и „Ремигтън“. Тотално са подменени свързочните средства.
Променя се и методиката на обучение. Отчетен е опитът на подобни чужди формирования. Занятията се диференцират по специалности. Вече се лее и определено повече пот в тренировките – от само себе си се разбира, че който иска да оцелее и победи в двубоя с престъпника, трябва да е повече от майстор.


До края на “социалистическата епоха“, българските антитерористи провеждат 11 крупни операции. Сред тях са освобождаването на похитен турски самолет на летище Бургас на 24 май 1981 г.Две години по-късно, български похитители отвличат наш самолет, летящ от София за Варна. Заповядват на екипажа да лети за Виена. Властите във Варна, за да заблудят похитителите гасят осветлението на морския град. След приземяването на самолета, баретите го щурмуват. Един от похитителите. опитал се да нарани стюардесата, е застрелян. Другите операции на баретите са свързани със задържането на няколко западногермански терористи от групата “Баадер-Майнхов“ на различни места в страната.
През 1986 г. антитерористите от Враня излитат на единствената си задгранична мисия свързана с освобождаването на похитен от  ирански пътници български самолет на източноберлинското летище Шьонефелд.  Червените барети участват в спасяването на децата заложници при последната проява на тероризъм от страна на българските турци на 7 юли 1987 г. По време на възродителния процес, антитерористите от Враня провеждат редица контратерористични операции, за които се знае съвсем малко.


Днес специализираният отряд за борба с тероризма се смята за поделението с най-висока бойна готовност у нас. Антитерорист обаче не се става лесно. От 100 кандидати обикновено се класират не повече от двама-трима. Бъдещите барети се подбират основно измежду служителите на МВР, войниците от специални поделения към МО (парашутисти, разузнавачи и т.н.) и изявените спортисти. Кандидатът за антитерорист трябва да премине през седем изпитания, преди да бъде одобрен. Първият кръг е интервю с комисията. На него се проверява дали кандидатът отговаря на кадровите и психологическите изисквания, за да е барета.  След това той е подложен на функционален тест за физическа годност в националния спортен център “Дианабад”. Едва след него започват физическите изпитания. Първото от тях е така нареченият тест на Купър – 3.2 км крос за 12.5 мин, 60 м спринт – за 7.8 сек, 16 набирания, 12 коремни на висилка, 45 лицеви опори, 6 секунди катерене по върлина и скок от място на разстояние от 2.60 м.

Следващото препятствие пред бъдещия щурмовак е психомоторният тест. През него преминават само между 5 и 10 на сто от хората. Инструкторът показва 10 различни елемента (като бягане по греда, катерене по въже или прескачане на препятствие), които трябва да се запомнят и изпълнят от изпитвания. Ако и това не сломи кандидата, той отива на проверка в психолабораторията на МВР. След като се докаже, че човекът е със здрави нерви, той отива за втори път на медицински преглед – този път в болницата на МВР. Ако и медиците с пагони кажат, че е годен за командос, той достига последния кръг – разговор с шефовете на поделението. Там той трябва да убеди своите бъдещи командири, че наистина има дух на барета.
Обучението на всеки командос започва с теоретичен и практически курс по превземане на сграда, автомобил, автобус, влак, самолет и кораб. Тренировките по щурмуване на превозни средства се правят в самото поделение на баретите. Служителите от СОБТ разполагат дори със стар вагон, където изпробват своите тактики срещу похитители на влакове. Симулациите по обезвреждане на авиопохитители пък се отработват на софийското летище на бракуван Ту-154 и от време на време – на действащи машини. Освен тренировки по комбат-стрелба (огън по подвижни цели от прикритие, в движение и т.н.), антитерористите минават и спецкурс по ръкопашен бой. Бойните техники са разработени на базата на карате, кикбокс и джу-джутцу. На всеки три месеца и новобранците, и “старите” минават на периодични изпити по физическа и психическа годност. Ако не покрият норматива, те се пренасочват към други служби на МВР.

Източници: http://anika.hit.bg/; www.blitz.bg; www.desant.net; www.temanews.com

За “Тихина” преди 1989 г. се говореше само под сурдинка. Воалът на секретността раждаше цял куп митове, които никой не си правеше труда да опровергава.

Поделението е създадено през 1970г. на брега на Варненското езеро край Джанавара – 65-и морски специален разузнавателен отряд (65 МСРО) или накратко Тихина- българският вариант на „Тюлените“ от флота на САЩ – морски пехотинци. В „Тихина“ се подготвяха разузнавателни групи, предназначени за дейност в тила на противника.

Обгърнатото в тайнственост поделение на Военноморските сили, нямаше аналог в България. В него пращаха само добре подготвени физически и устойчиви психически младежи. Казват, че още в новобранските центрове, преди разпределението, мнозина наборници тайничко си мечтаели да бъдат сред избраните.

В “Тихина” се подготвяха разузнавателни групи, предназначени за дейност в тила на противника. Антитерористи или терористи, зависи от тълкуването – с оглед на историческата необходимост. Подготовката на всички матроси, старшини и офицери минава през специална учебно-тренировъчна програма, която включва основно леководолазна подготовка, скокове с парашут, огнева подготовка и тренировки по бойни изкуства без оръжия. Командосите, съвсем като щатските си побратими, бяха обучавани за изнурителни преходи по суша, за десант по въздух, по море и под вода. Те са тренирани и за преодоляване на големи разстояния по суша. Става въпрос за преходи от порядъка на стотици килoметри. Подготвени са и за оцеляване в екстремни условия през всички сезони на годината и при пълна липса на провизии.

Митът за американските “тюлени” – супермъжете, които дори по филмите, стигнали до екрана, изтъкан от социалистически реализъм, покоряваха наред чуждите държави и женските сърца, имаше своите почитатели и у нас. Особено в град като Варна. Въпреки това единици попадаха сред редиците на командосите заради специалната селекция и високите изисквания.

Напук на балканското ни чувство за малоценност спрямо великите нации обаче, според мнозина експерти, подготовката на BG-командосите е превъзхождала школовката на морските пехотинци в САЩ по редица критерии. “Черноморските акули”, както преди време наричаха бойците от “Тихина”, действаха тихо, незабележимо, но безотказно – с желязна хватка.

Всъщност началото е поставено много преди 1970-та година. Във ВМФ на България още през периода 1958 – 1959 г. се обсъжда възможността и се отработват отделни задачи, които през 1961 година влизат във функциите на специализирано поделение, което започва организирана парашутна и водолазна подготовка. Основано официално десетина години по-късно, за бойните ни плувци и днес се знае твърде малко. Те са десанчици и парашутисти, умеещи да се потапят под вода с различни типове водолазни апарати със сгъстен въздух, кислород и газови смеси, да скачат с парашути във вода, умеещи да работят с взривни вещества под вода и след това да излизат на сушата Специфична особеност на техните действия е обстоятелството, че се вземат необходимите мерки за запазване на живота на бойните плувци. Подводните бойци се използват за водене на разузнаване за крайбрежието при стоварване на десанти и за диверсионни действия срещу пристанищни съоръжения и кораби, намиращи се в пристанища или на рейдовете пред тях.

Подготовката на командосите е насочена за решаване на диверсионно-разузнавателни задачи в тила на противника. Застъпена е парашутна, водолазна, топографска, минно-подривна подготовка, както и умения по оцеляване и специализиран ръкопашен бой (СРБ).
Варненско поделение за обучение на подводни плувци изминава сложен и дълъг път. Овладяват и се сменят райони на разположението му, тъй като е със статут на режимно поделение. Създават и се актуализират учебни програми и пособия, провежда се активна бойна подготовка, включително и в други поделения от армията и на място. Кандидатите за подводни диверсанти трябва да отговарят на повишени изисквания към здравословното състояние и физическа пригодност, които се проверяват чрез изпити, включващи крос, спринт, плуване над и под вода и медицински прегледи.
Норматив: 

––––––– 
За един ден:
10 км бягане – 50мин 
Тестът на купър представлява кросов пробег на разстояние 3,2 км. за време 12,5 мин. Същия тоя изпит сега е 1000м за 3.20 мисля за отл и 4.10 удов.

15 набирания 
Лицеви опори и коремни преси за 2 мин; Коремни преси и лицеви опори се правят за 1мин над 60 общо

100м плуване свободен стил – под 2 мин 
25 м под вода 
1 км – под 30 мин плуване.

Постепенно се усъвършенства организацията на службата, като се разширява кръгът от изпълняваните задачи. Поделението дава все по-голям принос в бойната готовност на флота и по професионализъм и майсторство съперничи на сродните подразделения със специално предназначение. Командосите изпълняват проникване в тила и бойния ред на противника от кораб, подводница, самолет и хеликоптери. Основна цел е своевременното добиване и изпращане на разузнавателна информация за флота на противника. На въоръжение са стандартните в Българската армия оръжия и парашути. Отличителният знак е черна барета и емблеми, характерни за това поделение. При полеви занятия и демонстрации се използва камуфлажната униформа на парашутистите-разузнавачи.
През 1961 г. се провеждат първите учебно-тренировъчни парашутни скокове. През 1962 г. поделението заема III място в Общоармейския парашутен многобой. Съществуването на отряда е прекъснато за около 7 години, като през 1970 г. поделението се възражда отново. Въздушно-десантната подготовка е подновена с помощта на специалисти от Пловдив. На летище Калиманци са извършени първите парашутни скокове от вертолет Ми-4. Оттогава до ден-днешен между небето и морето израстват професионално десетки парашутисти-водолази.

Разбира се, като всяка една биография на бойна част и тази е написана с много пот, а за съжаление и с кръв. Поделението е дало 3 свидни жертви по време на подготовката, които не са забравени и до ден днешен. Днес парашутите ПД-47 и УД-2 вертолетът Ми-4 и тежките преносими радиостанции са останали за историята и музеите. Учението „Родина ’72“ е първият професионален връх, превзет от морските командоси след две годишен труд. След това учение те вече са признати за поделение с висока професионална подготовка, способно да изпълнява сложни задачи. Бойните плувци проявяват героизъм при спасителните операции при наводнението в Провадия и при обръщането на понтонния мост на канала до Месокомбинат „Родопа“. Спасени са много хора. Участват в залавянето на наборни матроси с тежки отклонения от военната служба. Командосите провеждат учения с органите на Народната милиция.
През учебната 1980 г. поделението е обявено за първенец на ВМС, постигнало високи резултати в бойната подготовка, обявено е за „Брегово поделение първенец във флота“. Черноморските акули провеждат учения с чужди специални части (САЩ, Русия, Италия, Румъния, Гърция и др.). От 1987 г. то се включва ежегодно с отбор в общоармейските състезания по парашутен многобой наречен „Българското Рамбо”, като завоюва едно I-во място, две II-ри, две III-ти, едно V-то и едно VI-то, мерейки майсторство в последните години и с представителните отбори на други държави. Морските командоси са с най-точен мерник на общофлотските шампионати по военен трибой. Вземат участие и в други спортни състезания провеждани във флота и армията.
ВИДЕО:

Ежегодно се провеждат планински, водолазни и парашутни лагери. В последните години залягат и занятия за борба с тероризма и освобождаване на заложници. Поделението участва във всички крупни национални, двустранни и многонационални военноморски учения: „Галатея“, „Есен“, „Черноморски страж“, „Кооператив партнър“, „Блексий партнършип“, “Морски командос”, „Бриз“, „Тъмна сянка“ и др. На някои от ученията подводните диверсанти на практика са демонстрирали някои от новите методи , отработени съвместно с колегите от МВР-СОБТ, НСБОП и Жандармерия. За транспорт при учения командосите използват много често десантни надуваеми лодки тип „Зодиак” , катери на ВМС и вертолетите от база „Чайка” Ми-14ПЛ . Представители на флотските специални части вземат участие в задграничните мисии на БА в Ирак и в Косово, както и в още редица международни изяви на нашите ВМС.
Поделението за подготовка на подводни диверсанти е единственото по рода си и до днес. В него служат офицери, старшини и войници от всички родове войски на БА. Бойните плувци са и сред редиците на ВМС по паради и почетни мероприятия. Поделението е възпитало множество наборни войници. Черноморските акули отбелязват основаването си на 30 септември всяка година, като се демонстрират уменията на личния състав и материална част.
Днес флотските парашутисти са готови да действат в сложна обстановка по цялото Черноморие. На дневен ред са ембарговите действия и борбата с тероризма, хуманитарните и мироопазващите операции.

Източници: http://ntotkov.blogspot.bg/; „Тихина“ Морски Специален Разузнавателен Отряд | Facebook; e-vestnik.bg

По време на Студената война, социалистическа България сериозно укрепва границата с Турция.Българските граничари вкопали в земята старите немски танкове, които навремето били докарани от СССР като трофеи и впоследствие били предадени на балканските социалистически страни, пише руското издание Хаборка.ру.

Така  на границата с Турция възниква цяла мрежа от добре укрепени огневи точки под формата на неподвижни метални грамади.

Постепенно в Европа и на Балканите ситуацията се променила. Една след друга бившите социалистически страни излизали от Варшавския договор, а старите немски танкове от 1990-те изгубили своето стратегическо значение заедно със значението на държавната граница между България и Турция, продължава изданието.

Немските танкове събирали ръжда почти 20 години, понякога границата била атакувана от ловци на метали, а понякога вандали с помощта на газови резачки изрязвали от немските танкове голямо количество метал. Впрочем, от трофеите на Вермахта все още има цели ходови части, които са останали недостъпни и до днес, заради голямото количество почва върху тях. За окончателното разграбване на вкопаните бронирани машини пречело и залесяването.
ВИДЕО:

През 2004 г. България сама влиза в НАТО. След като военните колекционери от цяла Европа разбират за новият танков арсенал, който си останал в България недокоснат толкова много години, започва истинското разграбване. Българите започнали да разравят вкопаните на границата танкове и да ги продават на военни колекционери. Различни части от немските танкове дълго време ще се появяват в различни военно-исторически шоу-програми като „оживели“ експонати, продължава изданието.

Вероятно старите немски танкове, изровени от земята на България ще срутят цените на бронетехниката от времената на Втората световна война, която техника и до момента се смята за много рядка и ценна.

1992 г.: Първият цивилен министър на отбраната Димитър Луджев на посещение в поделението в Горна баня. Командирът подп. Янко Рошкев е крайният вдясно.


На големия митинг на опозицията на 14 декември 1989 г. бригадата имаше готовност да действа
За добро или за зло служих в 9-а танкова бригада в Горна баня почти двадесет години. Не съм пропуснал или прескочил длъжност - от командир на взвод до неин началник. Като командир командвах бригадата почти четири години. В нейните оперативни планове не пишеше, че има за задача да охранява София, но това се подразбираше. През годините бригадата е била на различно подчинение: пряко на Министерството на отбраната и на Генералния щаб или в състава на Първа армия, чийто щаб бе на 4-ти километър в столицата. Бригадата бе като железен юмрук за всяко правителство, най-вече преди 10 ноември.

Тя притежаваше страхотна ударна и огнева мощ,и бе голяма сила. Имаше 182 танка, като във всеки батальон бяха по 49. Отделно в състава си имаше и два мотострелкови батальона, като всеки от тях разполагаше с отделна танкова рота. В състава на бригадата бе включена и самостоятелна танкова рота за охрана на Генералния щаб. Имахме и ракетен дивизион. Такава структура нямаше нито една танкова бригада в страната. Числеността на Горнобанската танкова бригада бе 3500 души. От тях само войниците бяха 2220, а офицерите - близо 260, старшините - около 370. Искам да кажа, че поделението в Горна баня бе нещо като рекламна витрина за войската ни.
пише  epicenter

1993 г.: Президентът Желю Желев инспектира Горнобанската танкова бригада. Посреща го подп. Янко Рошкев

Както преди 10 ноември, така и след това, когато у нас гостуваха чуждестранни военни делегации, ги водеха първо тук. Всички се учудваха, че никъде по света няма такова голямо поделение, събрано на едно място. Веднъж един гръцки генерал - Николао Папагеоргио, командир на 22-ра бронирана бригада в Гърция, с. Асирос до Солун, след като ни посети, каза на своите офицери, които го придружаваха: „Не го гледайте, че е подполковник (ставаше дума за мен). Той командва най-голямата танкова сила на България.“

За съжаление 9-а танкова бригада, легендата на София, вече я няма. Тя е в историята. А за нея трябва да се разказва, за да знаят поколенията какви славни набори са минали през нея, какви бурни години и времена е изживяла. Често ме питат защо след 10 ноември бригадата бе закрита и ликвидирана. Ще изкажа своето мнение, с което не ангажирам никого.

Ние станахме член на НАТО и висшето ръководство на армията прецени, че страната няма нужда от толкова много танкови съединения, тъй като се е променила геостратегическата среда. Освен това си мисля, че политиците ни преди и особено след 10 ноември се страхуваха от танковата бригада в Горна баня. Смятаха, че тя е железният юмрук на БКП, и се бояха от реванш.

Мисля, че 10 ноември е бил планиран и подготвян внимателно и за него са знаели ограничен кръг от хора. Във времето непосредствено след това аз бях пряк очевидец и участник в редица събития като началник на оперативно отделение на танковата бригада в Горня баня, а след това и като неин командир. Но преди това, през есента на 1989 г., беше организационно развърнат и попълнен по щат с личен състав, въоръжение и техника 10-и мотострелкови батальон на бригадата, който до този момент се развръщаше само при мобилизация. Така бригадата вече имаше боеготови три танкови и два мотострелкови батальона, както и два дивизиона. Десети батальон усилено провеждаше занятия, включително и учения с бойна

стрелба на полигон „Сливница“

По същото време в щаба на бригадата беше получена карта на София с мащаб 1:5000, за чието слепване беше използван подът в залата на командира на бригадата с размери 5 на 10 метра. По-късно успях да се запозная детайлно с тази карта. Това стана след 17 януари 1992 г., когато бях назначен за командир на 9-а танкова бригада от първия цивилен министър на отбраната Димитър Луджев. Когато я разглеждах подробно, все още личаха следи от черен молив по булеварди, водещи към центъра, а ключови места бяха обозначени с кръгове. Спомням си деня 14 декември 1989 г., когато беше проведен митинг на опозицията с искане да отпадне член 1 от конституцията за ръководната роля на БКП.

Тогава спешно в поделението пристигна заместник-командващият на Първа армия, който проведе кратко съвещание с нашия командир, и беше заповядано офицерите и сержантите да не напускат бригадата. Аз и командирът на 9-и мотострелкови батальон бяхме извикани от командира на бригадата. Той ни каза следното: „Площадът пред Народното събрание е пълен с протестиращи. Напрежението е много голямо. Там съм изпратил заместник-началника на разузнавателно отделение капитан Делчев, който ме

информира от уличен телефон

за обстановката. Вашата задача, Рошкев, е със Ставрев, ползвайки твоя джип, да разузнаете проходимостта на следния маршрут: бригадата, изхода през Домуз дере, Горна баня, околовръстен път в посока центъра. Като стигнете околовръстния път, ми се обадете по телефона от дежурната стая на Ремонтния батальон, след което ще ви дам допълнителни указания да продължите към центъра. Съберете си монети от по пет стотинки, за да ми се обаждате от улични телефони. Действайте.“

На излизане от щаба видях отпред три бойни машини на пехотата в колона, очакващи разпореждания. Зарадвах се, че когато вече бяхме на околовръстното шосе на София, получихме сигнал за отмяна на поставената ни задача.

Всяка година на тази дата си спомням за преживяното и твърдя, че бригадата имаше готовност за действие, независимо че това се отрича. Министърът на отбраната Добри Джуров бе в парламента заедно с Петър Младенов, останал в историята с репликата „По-добре да дойдат танковете“. В сградата на Генералния щаб бе генерал Атанас Семерджиев, а в танковата бригада бе целият състав, явил се

на работа през този ден

и поставен в готовност до второ нареждане. Генерал Семерджиев твърди следното: „Бях вече в Генералния щаб и Добри Джуров два пъти ми звъня по телефона. По това време той беше в сградата на парламента и ми нареди да приведа танковата бригада в повишена готовност. Така че да изпълня командата на Добри Джуров, не означаваше, че танкистите от Горна баня незабавно ще тръгнат към пл. „Народно събрание“. Аз възразих на Джуров, че не трябва да правим такива стъпки. Казах му: „Другарю министър, нека не предприемаме това действие.“

Обясних му, че обстановката е сложна. А и самото привеждане на танковата бригада в повишена готовност не е толкова лесно. Трябва да се задейства целият апарат за оповестяване на офицерите и сержантите по домовете им. Трябва да се извести и постоянният състав на бригадата и екипажите да заемат местата си в танковете. А става дума за почти 3000 души. Затова казах на Джуров по телефона: „Нека сега не правим това, много ви моля“, а той ми затвори слушалката.“

Ето това си спомня тогавашният началник на Генщаба ген. Атанас Семерджиев. Затова смятам, че е имало готовност танковата бригада в Горна баня да се намеси, ако обстановката ескалира, но не се наложи. Слава богу, че разумът надделя и всичко се реши по мирен път.

Източник:epicenter.bg

Историята по-долу е разказана от човек, който е служил на българската граница в последната година на комунистическото управление. Разказът му разкрива атмосферата на границата в края на Студената война.
Бил съм пряк участник или свидетел на тези събития по време на наборната ми военна служба в Гранични войски. По стечение на обстоятелствата не станах „герой”. Това означава, че просто не съм попадал в такава ситуация, когато да се наложи да „неутрализирам” нарушител на границата (б. р. – с израза „неутрализирам” тогава се е наричало убиването на „нарушител”). Не казвам, че не бих го направил. В действителност участвал съм в задържането на нарушители, дори съм стрелял по тях.
По обясними причини ще спестя имената на „главните герои”, бойци и командири, дадени са с инициали.


Българската държавна граница в края на 80-те години на миналия век беше опасана с бодлива тел, един вид ограда. Тя започваше от черноморския ни бряг и свършваше в най-северозападната точка на българската територия, река Дунав. В тази ограда от бодлива тел имаше отвори само за т. нар. ГКПП-та (Гранични контролно-пропускателни пунктове).
На самата граница имаше издълбана така наречената „гранична бразда”. Де факто това беше линията на държавната граница. Съответно на тази линия, на определени разстояния бяха поставени така наречените „каменни гранични пирамиди”. От едната страна – наша страна, беше издълбан надпис НРБ. От другата – СФРЮ. Уточнявам, че аз служех на българо–югославската граница през 1988-1990 г.
На въпросната ограда с бодлива тел бяха поставени проводници. Това беше кльон – електросигнализационна система за охрана на държавната граница. Съветски „патент”, възприет от НРБ в началото на 50-те години. При опит да се премине през оградата от бодлива тел, проводниците се допираха, създаваше се верига и в граничната застава се получаваше сигнал „за действие ” – опит за нарушение на границата. Съответно граничната застава се вдигаше ”в оръжие” и се изпращаше така наречената „тревожна група”. Тя се състоеше от няколко въоръжени граничари, командвани от офицер. В групата задължително влизаше служебно куче, порода източноевропейска или немска овчарка.

До кльона, по-точно от вътрешната му страна, имаше разорана ивица земя. Това беше така наречената контролно-следова полоса. Предназначението и беше да „запечатва” следите на евентуалните нарушители на границата. Групата трябваше да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата и евентуално да задържи нарушителите. Ако не беше в състояние сама да се справи със задачата, на мястото на нарушението на границата пристигаха и останалите граничари от заставата. Определен участък от границата се охраняваше от т. нар. Граничен отряд. Това беше войскова единица в Гранични войски. В него беше съсредоточена цялата оперативна дейност. Там се провеждаше единичното обучение на младите граничари. Там беше щабът на отряда. Там беше и маневрената група, в която ми протече по-голямата част от военната служба. Заставите носеха имена като „Юнак”, ”Казак”, ”Полтава”, ”Панама”, ”Хала’’, ”Спартак”.
При всяко задействане на системата се вдигаше и граничният отряд, най-вече маневрената група. В повечето от случаите нарушителите ги задържаха на границата още преди тя да пристигне. Но често й се падаше честта тя да “неутрализира” нарушителите. Неофициално понякога я наричаха „резервната застава”. При „гранична обстановка”- нарушение на границата – веднага я вдигаха. Към нея бяха и така наречените „кучкари”. Това бяха инструкторите на служебни кучета, които се използваха за търсене на следи и задържане на нарушителите. През останалото време маневрената група носеше караулната служба в граничния отряд.
Същевременно към нея спадаше и групата за бързи действия. Предназначението й беше да неутрализира особено опасни нарушители, престъпници и терористи в граничната зона. Групите за бързи действия са създадени след началото на „възродителния процес”. Те се състоят от двама снайперисти, седем щурмоваци и двама души с пушки за изстрелване на газови гранати.
От маневрената група излъчваха и така наречените гранични наряди „патрул”. Те проверяваха режима в граничната зона. Тя най-често започваше 15 километра преди държавната граница. За да се движиш в граничната зона се изискваше специален открит лист, получил названието документ „образец 12”, издаван от Дирекция на милицията. Жителите на селата в граничната зона получаваха щемпели на паспорта А-Ю (става дума за тези в граничната зона на границата с Югославия). Същевременно, пътуващите в участъка към ГКПП „Калотина” български и чужди граждани трябваше да покажат на граничарите международен паспорт с валидна транзитна виза, или виза за страна, към която пътуват. Обикновено така нареченият граничен наряд „патрул” извършваше проверка на пътуващите в граничната зона лица – най-често по влаковете. В двата гранични отряда, в които съм служил, това бяха участъците от Драгоман до Калотина и от Кюстендил до Гюешево.

Минно поле и награди…

Отличия, които са давани на войници и офицери за опазване на границата.
Още една специфична особеност за онзи период. На южната ни граница с Гърция и Турция, тогавашните ни „потенциални военни противници”, граничната ивица (участъкът, разположен в непосредствена близост до границата) беше осеяна с хиляди противопехотни мини. Много нарушители на държавната граница, в това число и известен брой граждани на ГДР, загинаха от тях. Не беше малък и броят на граничарите стъпили по невнимание върху тези мини. Една част от тях загубиха живота си. Последният граничар, стъпил погрешно върху противопехотна мина, предназначена за нарушители, беше младши сержант от Момчилградския граничен отряд Таню Енчев. През май 1987 г. на заставата край село Бук, младши сержант Енчев преследвайки нарушители на границата стъпва на противопехотна мина и загива. Впоследствие е произведен посмъртно в звание младши лейтенант. Официалната версия, публикувана в периодичният печат, беше, че той влязъл в схватка с трима нарушители на границата. Унищожил ги, но единият от тях успял да го рани смъртоносно и Енчев издъхнал в заставата.

Тук е моментът да кажа какви бяха наградите за застрелян, задържан нарушител на границата и съответно какви бяха санкциите за безнаказано нарушение. По времето, когато аз служих (1988 – 1990 г.), в граничните отряди в Кюстендил и Драгоман, станаха около 100 нарушения на границата. На западната граница нямаше минни полета и една част от нарушителите се стремяха към „Обетованата земя” през Югославия (б. р. – бегълците са избирали тази посока, защото от Югославия след това много лесно се е преминавала слабо охраняваната граница с Италия).
Като цяло задържането и „неутрализирането” на нарушителите се извършваше от граничарите на наборна военна служба. В много редки случаи от офицери. По времето, когато служех, се спазваше максимата „Нарушителят се задържа или унищожава”. За задържан нарушител граничарят получаваше домашна отпуска от 7 дни. В редки случаи произвеждаха редника в звание ефрейтор. Освен ако не ставаше въпрос за „важни нарушители”. Не всички т. нар. „бегълци” от ГДР (Германската демократична република) бяха важни. По мои данни през периода 1960 г.–1990 г. по-малко от 70 човека от тях са загинали от куршумите на българските граничари или от стъпването върху противопехотни мини, каквито имаше в изобилие по южната ни граница тогава. Поне 200 от тях са били задържани за опит за нарушение на държавната ни граница. Доколкото съм запознат, нашето МВР ги предаваше на ЩАЗИ – службата за държавна сигурност на ГДР.

Да “неутрализираш” нарушител


По друг начин стояха нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата”. Редниците автоматично ставаха ефрейтори. Бяха награждавани с домашна отпуска до 27 дни. Говореше се, че първите седем дни граничарят, „неутрализирал” за първи път нарушител на държавната граница, го изследват в Неврологичното отделение на МВР болница – как му се е отразило убийството на психиката. За героичната постъпка на тези граничари пишеха във вестниците „Граничар”, „Народен страж” – печатният орган на МВР по онова време. По-рядко пишеха и в периодичния печат. В много редки случаи се правеха телевизионни интервюта с граничарите герои. Или, както се шегувахме тогава, това ставаше „посмъртно” – ако загинеше граничар, интервюираха неговите бойни другари, близки.
По онова време охраната на границата беше издигната в култ. Граничар, „неутрализирал” нарушител при „защита с риск на живота си на Държавната граница”, получаваше и медал „За заслуги по охрана на границата”. Един доста ценен медал по наше време. Граничари, „неутрализирали” повече от 10 нарушители, можеха да бъдат повишени в звание сержант, дори да получат високото бойно отличие орден „Червено знаме”.

Тленните останки на нарушителите на границата, по времето, когато служех, ги откарваха в граничния отряд за идентификация. Телата на застреляните ги фотографираха. В заставите имаше фотоапарат за тази цел. Снимките се предаваха в граничния отряд на ВКР отдела (б. р. – военно контраразузнаване). Колкото до секретните зелени папки с имената на граничарите „герои”, в тях няма нищо. Умишлено не е водена статистка кой граничар на коя дата е „неутрализирал” нарушител на границата.
Имахме обмяна на опит по нова време. Често ни посещаваха делегации, съставени от офицери и граничари от Граничните войски на СССР. Други наши чести гости бяха и представители на Граничните войски на ГДР. По-рядко ни посещаваха делегации на вътрешните министерства на Унгарската народна република и Чехословакия. Оказа се, че само на границата между ГДР и ГФР през периода 1963 г. – 1989 г., Граничните войски на ЩАЗИ са застреляли около 2000 източногерманци. Приблизително около 200 бегълци от ГДР са застреляни на границите с Унгария и Чехословакия.
За безнаказано нарушение на границата санкциите бяха жестоки. Наказанията започваха от командира на заставата. Според случая той се понижаваше в звание. Понякога се и разжалваше. Разбира се, най-потърпевш беше граничарят, допуснал нарушението. Ако имаше нашивки, му се късаха демонстративно пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи граничарят можеше да отнесе и присъда.

Има много митове и легенди за границата. Единият от тях е за огромния брой „мирни бегълци”, убити от българските граничари. Нещата не са толкова прости. От 1947 г. (тогава са създадени българските Гранични войски) до 1990 г. на българските граници са застреляни по-малко от 1000 нарушители. Една част от тях са “неутрализирани” от тогавашните Вътрешни войски, действащи в граничната зона. По-голямата част от тях – през периода 1947 г. – 1966 г. Тук влизат членовете на така наречените „горянски групи” (б. р. – групи, водещи подривна дейност и саботажи срещу властта по онова време). Освен тях в България са изпращани подготвени диверсионни групи, спускани с парашути в граничната зона или прехвърляни по суша от Гърция и Турция. Не е малък броят и на българските граничари, убити в схватка с въоръжени нарушители.
Писано е също, че българските граничари били едва ли не маниакални убийци и психопати. Даже някъде прочетох, че в Гранични войски пращали по-буйни младежи, които са били на крачка от затвора. Чел съм още, че българските граничари били стимулирани да убиват, не само с 27-дневна домашна отпуска, нашивки, медали, но и с парични награди. Според някои „изследователи” човек от посолството на ГДР връчвал на всеки български граничар, ”неутрализирал” гражданин на ГДР, плик с 2000 лв. Някои от българските граничари неутрализирали повече от 3 граждани на ГДР получавали отличия на Министерството на държавната сигурност на ГДР.

От личен опит смятам, че това не е истина. Пари, ако са плащани, въобще не са стигали до Гранични войски. Действително някои офицери получаваха отличия на ГДР. Мисля, че най-високото отличие, което беше връчвано, беше така нареченият орден „За заслуги пред отечеството”. Най-често българските гранични офицери бяха награждавани с трета степен, по-рядко с втора. По правило с първа степен се награждаваха офицери от Граничните войски на СССР, макар че източногерманците не бягаха натам. Имаше и медали на ЩАЗИ „За заслуги”, наградни плакети. Понякога с тях бяха награждавани и българските граничари-герои. Дори мисля, че на граничните офицери им организираха екскурзия в ГДР за една седмица, но само толкова.
Мит е, че имало специално обучена група убийци в Гранични войски. Когато беше необходимо да се употреби оръжие при задържането на нарушители, това го правехме ние, наборните войници. Въпреки наградата с голяма отпуска, гледахме да избягваме да „неутрализираме”, особено нарушителки. Всички знаехме, че сме тук за две години. Някои от нас бяха приети студенти. Единици от нас бяха по-кръвожадни, но всяко стадо си има мърша. Говоря за тези мои бивши бойни другари, които бяха от села и малки градчета в Северна и Северозападна България. По техния край се смяташе, че граничар, който се върне без нашивки и отличия от границата, трудно може да се ожени. Жените го смятали едва ли не за непълноценен мъж. Няколко войници от посочените региони вършеха някои простотии, но за тях съм чувал, не съм ги виждал с очите си.
Всички ние, които служехме в Гранични войски в самия край на социалистическата епоха, като цяло бяхме нормални момчета и повечето от нас си останаха такива, макар и да бяхме поставяни от обстоятелствата в екстремни ситуации.

Източник:e-vestnik.bg

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив