7:41
Показват се публикациите с етикет Родната казарма. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Родната казарма. Показване на всички публикации
10:23
Admin
Родната казарма, СТАТИИ
1 comment
 |
| (oт ляво на дясно): акад. Ангел Балевски, майор Георги Иванов, неизвестен генерал от ВВС, ген. Добри Джуров, ст. лейт. Александър Александров и ген. Кирил Косев |
В двора на Школата за запасни офицери в Плевен щъкат насам натам офицери с две контри на бузите и зачервени от служебна превъзбуда. Командири от цялата страна с по три тежки звезди на раменете тихичко коментират: за какво ни викат? Никой няма отговор на този страховит въпрос. Всеки върти лентата назад и се мъчи да си спомни къде и за какво е стъпил на криво. Коментират, а очите им все в портала. А там плавно влиза черна волга с червени номера. Леко изхриптяват спирачки, петдесет чифта очи се впиват в първата седалка. Вратата се отваря, подават се първо огнени лампази, проблясват сърмени пагони с три звезди. Другари, офицери!
Униформените другари замръзват,
защото пред тях е заместник - министърът на отбраната генерал –полковник Кирил Косев.
Горе-долу такава е била картината, която описва отдавна пенсионирания полковник Върбан Атанасов:
”Тогава бях все още напет майор и два дни преди срещата ме натовариха с отговорна задача – да подготвя залата, в която ще се състои срещата на генерал Косев с отговорни офицери от страната. Дадоха ми десетина школници и се започна търкане и миене. Всичко лъщеше, само дето не рендосахме наново дюшемето, припомня си пенсионерът. Какво им е говорил генералът, само те си знаят, но след това той провел с всеки среща на четири очи. От стаята му излизаха позачервени полковници и объркваха накъде да вървят.”
Първи при него влиза
генерал-майор Динчо Дупенов – партизанин, участник във войната, способен военачалник...и вуйчо на Иван Гарелов. Генерале, честито, казал му Косев, вие вече не сте Дупенов, а Велев! Така се говореше в Школата, уточнява нашият източник. А и още на първото партийно събрание накратко ни запознаха с височайшата визита на зам.-министъра: имало е нарочна заповед на Добри Джуров, естествено съгласувана със Секретариата на ЦК на БКП и лично с Тодор Живков, да се сменят офицерски фамилии, които предизвикват двусмислици и насмешка. С тази задача бил натоварен най-престижният от ръководството на министерството – генерал-полковник Кирил Косев, легендарен командир на Горнооряховския партизански отряд, командващ Трета армия, а сега и заместник по бойната подготовка на Добри Джуров. Решено било преименуването да започне от висшия състав – командири на дивизии, на полкове и поделения. Те пък от своя страна ще продължат покръстването на места.
Затова били събрани по спешност в школата, а генерал Косев
трябвало лично да говори с всеки.
Влиза един и рапортува: Другарю генерал, полковник Келешев се явява по ваша заповед! Косев го поглежда и пита: какво е бащиното ти име? Христов, другарю генерал! От днес сте вече полковник Христов! И така при него влизат полковници с фамилии Куртаков, Бърборков, Чутурков, Юрганчев, Колипатков, Катъров, Сланинков...А излизат Иванов, Георгиев, Асенов, Петров, Христов... Сигурно, като се прибрали по частите, е имало конфузии, ама с времето се свиква...Пък и те трябвало на място да проведат униформеният възродителен процес с младшите офицери и старшини. Тази история се разиграва в началото на 1969 г.
Преименуването на офицерите е било само една нежна увертюра към следващата възродителна кампания в армията. През юли 1970 година Секретариата на ЦК на БКП взема решение за националното осъзнаване и патриотичното възпитание на българите с мохамедански имена.
Кампанията започва в началото на 1971-а
и трае до края на 1972 г. Целта е „да се вземат всички мерки в непродължителен период от всички офицери, сержанти и волнонаемни служители, които произхождат от семейства с мохамеданска вяра, да приемат български имена. При уволнението всеки войник трябва да напусне казармата с българско име.” Толкова. Кампанията приключва успешно, според докладните записки, но взема 11 жертви. Как и при какви обстоятелства, а най-вероятно са самоубийства, може само да се гадае, защото всички документи са унищожени.
Преименуването в армията пряко са ръководи от Главно политическо управление, чийто началник вече е... генерал-полковник Кирил Косев. Той не е от лесните и често си е отпускал езика да критикува. Според негови признания са го пратили в девета глуха – политическото управление, защото така го лишават от пряка власт в армията. Като командващ армия мога да вдигна на крак 3 дивизии, а като шеф на ГПУ – нито един войник, признава Косев. Заради критики лично Тодор Живков го е викал три пъти на разговор, който е приключвал с обобщението: Косев, прекаляваш!
Чашата преляла напълно
през 1984 г. и Добри Джуров го уволнява: „За 30 минути да напуснеш министерството, иначе ще те арестувам”, отсякъл мустакатият министър. Тегобите на Кирил Косев не свършват. През 1992 година президентът Жельо Желев го разжалва на редник за „деяния, граничещи с престъпления”. „С Желев се запознах в дома на неговия тъст бай Иван Маринов – най-големия комунист в Бургаски окръг. Той е от с. Грозден, Сунгурларско. За неговата дъщеря Маринка бе женен Желю Желев. Всички я знаят като Мария, но в кръщелното е записана Маринка. В началото на 70-те години ходатайствах чрез акад. Тодор Павлов до Тодор Живков да назначат Желев в Комитета за култура при Людмила Живкова.”, разказва в късните си мемоари Кирил Косев.
Така е – животът е пъстър с парадокси.
Стефан СЕВЕРИН
Вестник „Златна възраст”
* Като кажа на лево, значи демек завиваш на лево. |ефр. Кучев
* ... ааа, и още нещо щях да забравя да пропусна ... |с-на
* В казармата трябва да си среден! Нито да си много глупав, нито да си много прос. |р-к Салиев
* В стола ще дават пиле с месо. |ефр. Иванов
* Българските майки раждат войници. |генерал Георгиев на клетвата в Плевен 30.04.2002
* Бог е бащата на господ, а господ е негов син. |р-к Лалев
* От небето не падат цели звезди, а само късчета от звезди. |р-к Лалев
* Ей слушайте всички - може да не стигне за всички шоколада, още не е свършила новата реклама на Нестле, после ще пушите. |ефр. Иванов
* Един гащник не може да намери гилзата. Отговор: Сложи му газ да я види. |ст. с-т Христов
* ... и като чуеш тука, ще гледаш. |с-на Цочев
* Викай Минков да си оправя шибаната такова. |с-на
* Мога да го правя но не съм го правил. |р-к
* Направо ми се повдигна да повръщам. |кадровак
* И като минавам покрай вас, да не си обърните главите на другите страни. |кап. Чукалов
* Връзвай горе долу на долу горе долното. |с-на Христов
* Я пусни това радио да чуем как слуша. |в спалното
* Ламби, не е важно как ще се умиеш, важно е как ще се утриеш. |с-на Христов
* Две минути си пресрочил срока бе. |с-на Цочев
* Ще се напълни с хора от народ. |кадровак
* Ти си учил в училище бавно за развиващи се. |В спор между редници
* Като си взел книжка да не би да знаеш къде е лосчето за вдигане на унуй. |шофьор р-к
* Почвайте да дупчите дупки по картините. |с-на Байрактаров, добре че не го послушахме
* ... баа кога стана сряда, аз снощи мислих че сме вторник. |р-к
* Недейте да злоупотребявате с това, че се държим с вас като с хора понякога. |кап. Чукалов
* Вие не сте хората, които ще им казвате. Само ще ги предупредите. |с-на
* От тия случайности дори и тотото не е случайно бе момче. |с-на Цочев
* Говори бе, слушам те, не се притеснявай, че не те слушам. |с-на Байрактаров
* Дебелия забранява никой преди пет часа да не ходи на лавка. |р-к цитира кап. Иванов
- 10:45
- Admin
- Родната казарма, СТАТИИ
- 3 comments
22,30 ч., 11 август 1995 г. Вечерта е топла. Военен камион ГАЗ-53/А пътува по Околовръстното. В него се возят 15 войници от поделение 58410 на Транспортни войски. Прибират се от частен обект в "Манастирски ливади". Всички са уморени, не са вечеряли и бързат да се доберат до поделението. В един момент се чува оглушителен пукот, камионът се врязва в пътуващ трактор и пламва. Момчетата започват да горят като живи факли. Оцелява само един - 19-годишният редник Кръстьо Дунчев. Днес той отказва да прави каквито и да било изявления за случилото се. Не желае да си спомня за зверската катастрофа и за армията. Семейството му също отказва коментар.Делото още не е затворено и по него се работи, но е с гриф "Строго секретно".
Веднага след инцидента на Околовръстното са изпратени екипи на пожарната, полицията, военните. Шест от телата на момчетата са овъглени до такава степен, че не могат да бъдат разпознати. Хаосът е пълен, всички се насочват към оживелия редник Дунчев, но той е в шоково състояние.
Направи ми впечатление, че не са проведени пълни оперативно-издирвателни мероприятия, включително и оглед на местопроизшествието. Замазани са следи, имало е много хора, които са присъствали на мястото, но не е установена самоличността им. Това каза началникът на отдел "Сигурност" в Транспортни войски (ТВ) Петър Поборников. Досега той не е говорил пред медиите за случая, но се съгласява да вдигне завесата доколкото може пред ДУМА. Той поема поста през 1999 г. от тогавашното ВКР на ТВ Косьо Радков. Получава по делото от 11 август 1995 г. две папки. 40 на сто от тях са пълни с дублиращи се документи.
Тогава живеех в блоковете на МВР, които са на разклона за Филиповци, видях взрива от балкона, спомня си Поборников. Според него е имало поне 40-50 души спрели на пътя, които са станали свидетели на жестоката катастрофа. Сред свидетелите е вече покойният подземен бос Иво Карамански. Той пътувал с лек автомобил зад военния камион. Разследването установило, че с него в колата са се возили двама полицаи - глав. сержант Пламен Петров и сержант Илия Цанов. Доказано е, че в това време те са работили към СДВР. Оказа се, че е имало и втора кола на Карамански, в която е пътувал още един униформен, но не са могли да го намерят кой е, казва Поборников.
Случая поема военен следовател, помагат му СДВР, отдел "Сигурност" на ТВ и Военна полиция. Полицията обаче се интересувала предимно от двамата полицаи, возили се редом до Карамански. Така нещата започват да се размиват, а времето тече, спомените за инцидента избледняват все повече. До 20-ия ден от произшествието почти нищо не е направено освен разпита на Карамански и тракториста. Разследването започва да тъпче на място, припомня си ВКР-то на ТВ и задава въпроса - защо по време на работата не е направена транспортна експертиза.
Версиите:
В хода на разследването се оформят над десет хопотези. Пет от тях отпадат още на първия месец след инцидента - техническа повреда на камиона, опит да се избегне неравност по пътя, прилошаване на шофьора, силна преумора на ефрейтор Тодоров и скандал в кабината на камиона. Активната работа започва по следните версии - евентуално покушение срещу войниците, неосъществен атентат срещу Иво Карамански, взрив в ГАЗ-ката и престрелка, в която е ранен шофьорът, вследствие на което губи управлението. Има обаче и други нелепи хипотези, които започват да се ширят в обществото.Не е правен следствен експеримент, няма транспортна експертиза. Според мен е фантазия версията, че Иво Карамански е карал камиона, в който е имало наркотици, споделя Петър Поборников. И действително, кой ще качи дрога във военен камион, който може да бъде спрян за проверка? Оттук произтича и предположението, че старшият на камиона лейт. Вълчев бил в близки отношения с Карамански. Вярно е, че офицерът е имал финансови проблеми, бил е женен с дете, а съпругата му е била бременна с второ, пише в досието му. Нелогично обаче звучи бос от такъв ранг да си ескортира товара, предполага ВКР-то. А и в него са се возили още 14 войници, няма как да ги замесиш всичките в тази схема.
В целия хаос се лансира усилено версията за стрелбата по Карамански. Според Поборников обаче няма толкова луд стрелец, който да сбърка "Мазда" с военен камион. Във вратата от страната на шофьора са открити дупки от куршуми 5,6 мм. Странно е, че никой не намира гилзите, нито оръжието. За да се докаже версията, е трябвало да се направи аутопсия на войника. Ден преди да бъде разпоредено обаче, родителите му решават да го кремират и така се затваря още една врата към разплитането на случая. Самият Карамански казва при първия разпит, че е имало стрелба. Вече при втория и по-обстоен разговор отрича да е чул пукот от оръжие.
Нещата стават все по-неясни. Още през 1995 г. лекари предполагат неофициално, че под седалката на шофьора е открита много кръв, която най-вероятно е дошла от разкъсна рана на артерията на крака на момчето. Шефът на Прокуратурата на Въоръжените сили полк. Николай Колев търси доказателства, свързани с евентуалната стрелба, докато наблюдаващият делото полк. Кирил Гогев е убеден, че е стреляно по камиона и затова нарежда парче от ламарината на лявата врата към шофьора да замине за Москва. Какъв резултат е върнат оттам, е засекретена информация.
Работи се и по варианта лейт. Вълчев да се е сдърпал с редника в кабината. Той няма как да се потвърди, защото и двамата са мъртви.
Имам за себе си такава версия - ако някой е тръгнал да си пали цигара, е възможно да си е отклонил вниманието и да се е ударил, без стрелби и наркотици, просто една жестока и нелепа катастрофа, обяснява Поборников.
Виновни по случая и до днес няма. Никой не си е понесъл отговорността - нито тези, които са изпратили момчетата на частния обект, нито тогавашният шеф на ТВ ген. Христин Христов. По неофициална и непотвърдена информация войничетата са работили извънредно на частна кооперация, в която апартаменти са имали висши военни. Никой не рови в тази посока, а следствието се протака. Имало е извращения в поделението, виждал съм как офицер преби с метална тръба войник, казва няколко дни след инцидента братът на един от загиналите редници Даниел Рангелов - Лъчезар. Три дни след изявлението, момчето се отмята като по команда от думите си, а родителите му правят постъпки да бъде уволнено от армията. Постепенно са събрани 3 папки от 300 страници с материали, които отлежават и прашасват във времето - точно като във филма "Забравени досиета".
През 2002 г. ТВ са закрити, командирът на бригадата, от която са 15-те момчета - полк. Духалов, се пенсионира, взима си обезщетението и започва частен бизнес.
Младият войник с желание ги усвоява. Завършва успешно подготовката и е изпратен в 10-та гранична застава „Панама“ в м. Съботиново, в района на Малко Търново. Става отличен граничар, спечелва уважението и любовта на целия личен състав на заставата. Службата на българо-турската граница не е лека. През 8 часа, всекидневно и денонощно се дава наряд за обход на определения граничен участък. Граничарите се движат минимум по двама, като взаимно се подсигуряват. Наредено им е да не се появяват в открити участъци, защото в последно време са зачестили инцидентите, предизвикани от честите провокации на турските граничари.
На 6 юли 1955 г. Павел Евтимов е наряд със свой другар по служба. Патрулират в местността Лъките, край самата река Резовска (Резвая). Спазвайки нарежданията, избягват откритите участъци и се движат в гората. Пътеката им минава покрай реката, а мястото е стръмно и скалисто. В един момент забелязват крава, която се отправя към полосата. Двамата се съветват какво да направят, но другарят на Павел казва, че когато стигне до нея, тя сама ще се върне. Затова остават в гората и само я наблюдават. Тогава все още не са изградени телените заграждения по границата. Охраната на границата е изцяло жива. От едната страна на реката охраняваме ние, от другата турците.
За миг те забелязват дете, което се спуска към кравата – явно то е нейният пастир. В този миг от отсрещната страна се чува изстрел. Детето или не го е чуло, или не му е обърнало внимание, затова продължава да тича към кравата. Павел Евтимов инстинктивно се спуска към него, за да го вземе и отведе на безопасно място. Сграбчва го и тичешком се запътва обратно в гората. От отсрещният бряг, на метри от гората пак изсвистяват куршуми. Граничарят пада прострелян, а детето побягва.
Неговият другар го замъква до дърветата и вижда, че е ранен в гърба. Цялата му куртка вече е напоена с кръв, която продължава да тече. Превързва го, мята го на гръб и го понася през усойното място към заставата. На 600 метра югоизточно от нея, където е изнесен, се разбира, че той е мъртъв. Там му е издигнат паметник във формата на пирамида.
Погребват го с военни почести. Всеки боен разчет е започвал с неговото име, а граничарите са му отдавали почит. След смъртта му, контролно-следовата полоса (КСП) е изместена по на високо за да не сме лесна плячка на турците.
Името му става патрон на заставата, в която служи, а местността, където намира смъртта си, в негова памет е наречена Павлови лъки.
Негова паметна плоча е открита и в заставата. През 90-те години на миналия век тя е закрита, а паметната плоча разрушена. Състоянието на паметника е по-добро, макар че времето е оставило незаличими следи върху него.
Поклон пред паметта на всички граничари, загинали при изпълнение на служебния си дълг!
Източник:http://socbg.com/
Как се прави жилище…
Една група от 4-5 войници разчиства снега на площ от минимум 4 кв. м и започва да копае дупка, дълбока минимум 1.5 м. Копае се с малка лопатка, която всеки носи на кръста си. Копае се трудно, защото земята е замръзнала поне на половин метър. Докато едните копаят, другите трябва да зашият четири платнища в едно и да намерят подходящ кол, клон или нещо друго, което да е достатъчно издържливо и дълго минимум 2 метра. Когато дупката е готова, колът се слага по средата, а платнищата служат за покрив, върху който се връща част от снега. В дупката се правят стълби и ниши, в които се слагат раниците и другото снаряжение. Вечерта четирима влизат в дупката – без огън, без светлина, но с оръжие и вяра, че това е необходимо. На другия ден ученията започват, колелото се завърта… Положителните разлики с партизаните са, че не се грижиш за прехраната и че „врагът” не стреля по теб с истински патрони, а отрицателните – че трябва да търпиш капризите на старото куче, старшината, взводния командир и всички над него.
Но така се ражда войнишката дружба – сега може да я гледате само по старите филми. Нито семейството, нито затворът могат да изградят толкова силна връзка. Имам предвид стойностна връзка, основана на взаимното доверие и подкрепа, на вярата, че няма да те предадат в труден момент.
Още спомени от родната казарма ТУК>>>
- 10:50
- Admin
- Родната казарма, СТАТИИ
- No comments
Да се обсъжда боесобността на армията преди 1944 няма смисъл, тъй като тя е преминала през огъня на няколко войни и е доказала какво може и кои са слабостите й. След 1944 г. въоръжените сили на България започват бърза реорганизация по съветски модел, и са преименувани на Българска Народна армия, пише bgr.news-front.info.Москва бързо предоставя на България танкове Т-34/85, СУ-100 самоходни установки, щурмови самолети Ил-2 и друга нова бойна техника. В края на 40-те години на 20 век, армията е разширена до над 200 000 души и стотици хиляди допълнителни войници резерв. Военната служба е задължителна.Специална защитна линия, известна като отбранителна линия Крали Марко е построена по протежение на цялата граница с Турция. Тя е силно укрепена с бетонни стени и куполи на танкове Т-34, Панцер III и Панцер IV и др.
По време на управлението на Тодор Живков, е създаден значителен военнопромишлен комплекс, който произвежда бронирани машини, самоходна артилерия, леки стрелкови оръжия и боеприпаси, както и резервни части.
България изнася оръжие на Алжир, Йемен, Либия, Ирак и Сирия, както и изпраща военни съветници в някои от тези страни. Военна и медицинска помощ е предоставена на Северен Виетнам по време на Виетнамската война.През 70-те години на XX век, ВВС е в апогея на своята мощ и притежава най-малко 300 модерни бойни самолети в инвентара си.
Обучението в Българската народна армия е изтощително дори за съветските стандарти.
През 1989 г., когато Студената война е към своя край, армията наброява около 152 000 редовни войници. ВВС са получили общо над 220 МиГ-21 между 1960 и 1989 г., 40-45 Ми-24, и други модерни самолети като МиГ-23 и МиГ-25.
Доставките на бронетанково въоръжение също са в огромни количества — над 1 500 танка Т-55, близо 300 танка Т-72, около 200 Т-62, над 1 000 МТ-ЛБ, около 2000 БТР и други.Българската народна армия е имала далекобойни ракети – 8 комплекса Р-400 (SS 23) с обсег 480 км, въоръжени с още 24 допълнителни ракети всички с възможност за поставяне на ядрени глави; 50 комплекса Р-300 “Елбрус“ (Scud) с възможност за поставяне на ядрени глави с обсег 300 км; неуточнен брой тактически ракетни комплекси 9К52 “Луна“ с обсег 70 км с възможност за поставяне на ядрени глави, 1 комплекс 9К79 “Точка“ (SS21) с обсег 70 км (и 1 комплекс ОТРК 9К714 Ока, с далекобойност 400 км, дислоциран в с.Телиш) с възможност за поставяне на ядрени глави; 26 зенитно-ракетни дивизиона въоръжени с комплексите: С-200 с обсег до 240 км 10 установки с възможност за ядрени бойни глави, 10 мобилни установки С-300 с обсег до 75 км, общо 20 мобилни установки СА-75 “Волхов“ с обсег до 43 км и СА-75 “Двина“ с обсег до 29 км, 20 мобилни компекса 2К12 “КУБ“ с обсег до 24 км, (1 зенитно-ракетна бригада система 2К11 “Круг” с обсег 50 км, в периода 1984-86 г. е командвана от бившия министър на отбраната ген. Аньо Ангелов, тогава подполк.), 24 мобилни ЗРК “Оса“ с обсег до 13 км, 30 мобилни установки С-125 “Печора“ с обсег до 12 (модернизираните до 28) км, 20 мобилни комплекса 9К35 “СТРЕЛА-ЮСВ“ с обсег 5 км.ВМФ разполага с 2 ескадрени миноносеца, 3 стражеви кораба, 1 фрегата, 1 ракетна корвета, 4 подводници, 6 ракетни катера, 6 торпедни катера, 12 преследвача на подводници, общо няколко десетки – минни заградители, базови и рейдови миночистачи, патрулни кораби, десантни кораби, обслужващи кораби, катери и др.; брегови ракетни комплекси и бреговата артилерия батареи 130мм и 100 мм водени от радиолокационни станции, морска хеликоптерна ескадрила, военноморска авиация с 10 бойни и 1 транспортна машини, парашутно-десентна и водолазна част, батальон морска пехота.Мирновременният състав на армията към 1987 г. е около 152 000, мобилизационният капацитет на България тогава, по оценка на ЦРУ, надхвърля 2,11 милиона мъже.
Високата боеспособност на БНА (Българска Народна Армия) се дължи на насищането с военен ресурс – със съветско оръжие в достатъчна степен, както и на твърдата подготовка по специалностите на бойците.
БНА е голяма военна сила, материално-технически много добре обезпечена от СССР и родния ВПК. По това време няма армия на Балканите и в половин Европа, която да може да воюва с БНА. Въоръжението е най-модерното на Балканите, а бойният дух е неимоверно висок!Периодът 1944 – 1990г. е най-добрият като ресурсно осигуряване в историята на Българската войска на Третата Българска държава до днес.
Като граница на Варшавския договор и още повече – страна граничеща със 2 страни членки на НАТО – на България безвъзмездно се дарява от съветска страна огромно количество въоръжение.
- 10:57
- Admin
- Родната казарма, СТАТИИ
- 2 comments
Тогава 18-годишният младеж пробожда с щик портретите на българското и съветското Политбюро.
„Още като дете, без да осъзнавам защо, изпитвах недоверие в пионерската връзка и в сковаващите задължителни маршировки и манифестации, на които трябваше да викаме „Ура“ и „Вечна слава“, разказва Димитър Кирекчиев днес.
Нападението срещу портретите се случва на 21 юни през далечната 1957 г. По това време Кирекчиев отбива редовната си военна служба в поделението в град Устово, който днес е квартал на Смолян.
„Стоях на пост пред секретна секция на щаба – разказва Кирекчиев. – Тоест според устава бях напълно неприкосновено лице. А неприкосновеният човек, особено когато носи оръжие в ръцете си, придобива някаква неподозирана смелост и сила.“
Кирекчиев е силно обнадежден от събитията в Унгария, станали година по-рано, когато маджарите се вдигат на въстание против комунистическата власт.
„Тежко понесох смъртта на хората, които бяха застанали пред веригите на танковете. Възхищавах се на тяхната смелост и се срамувах, че ние нищо не правехме“, спомня си Кирекчиев.
Докато стои на пост, той решава най-сетне да осъществи идеята, която го е запленила от месеци.
Непрекъснато пред очите му са омразните за него портрети. Не само че ги гледа постоянно, но те са надвиснали над главата му така, сякаш изразяват някакво непреодолимо превъзходство.„Вдигнах пушката с щика й надупчих портрета на Тодор Живков 13 пъти, на Антон Югов – 14, после на Вълко Червенков, на Маленков, Булганин, Хрушчов и на всички останали членове на ЦК на БКП и на ЦК на КПСС – разказва Кирекчиев – Това не беше спонтанна младежка проява, а съзнателно обмислено действие.
Две са обстоятелствата, които подтикват Кирекчиев към деянието му. В периода 1954 – 1957, той осъществява тесни контакти с т.нар горяни и един от техните ръководители Ранков. Другият момент му е запознанството с полякинята Марта от град Познан, която му разказва за брат й, загинал по време на въстанието, извършил подобен акт в родината си.
Керекчиев е задържан веднага. На втория ден западните радиостанции съобщават за „бунт във въоръжените сили на България“.
Тъй като проявата е насочена и срещу съветските ръководители и съветската държава, при разпитите участва и полковник Тимофеев, специално командирован от КГБ.
Под въпрос е било дали да бъде съден в България или в СССР, тъй като не става ясно дали действието му е било насочено само към въоръжените сили на България и Съветския съюз, или към целия Варшавски договор.
Откъс от „ОБВИНИТЕЛНОТО ЗАКЛЮЧИНИЕ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ по следствено дело № 11 от 1957 г.“„Обвиняемия по следствено дело е редник Димитър Атанасов Кирекчиев – войник от поделение 50 030 – Устово. Същия е роден на 02 юли 1937 г. в гр. Кричим.
Изброяват се ликовете на Югов, Михайлов, Ворошилов, Булганин, Жуков. ДС прикрива, че са намушкани и ликовете на Живков, Хрушчов и други ръководители от Варшавския договор.
„…Същевременно той прескочил и не нанесъл никакви дупки с щика си на карикатурата, осмиваща капитализма. С това той е показал своята политическа ориентировка и поддръжка на противниковия, империалистически лагер. Извършил е действие, с което е дал възможност за поддръжка на противниковия, империалистически лагер, насочвайки ги към противодействие срещу българските и съветските ръководители и в тяхно лице срещу българската и съветска държава. Още повече, че надупчените с щика ликове на ръководителите на двете държави са били видени от немалко свидетели и са станали достояние на почти всички войници… Вместо да служи за пример и на останалите войници с образованието си, с културата си и най-вече с марксистко-ленинската си подготовка (пропуска Фройд и други мислители – б.а.), която той добре владеел, започнал да дава лош пример на останалите войници…” „Изключен от ДСНМ“.
Гореизложеното се подписва от майор Николов от ДС със заключение: Димитър Кирекчиев да бъде осъден по чл. 81 от Наказателния кодекс (НК).
По тогавашният НК, чл. 81 е в Особена част на НК, за „Престъпление против Народната република“, в раздел „Предателство и шпионаж“ и гласи: „Който извърши каквото и да е действие против военната мощ на страната с цел да намали бойната способност или борческия дух на въоръжените сили или да ги отклони от задачите им, се наказва с лишаване и от свобода не по малко от 10 години, а в особени тежки случаи – със смърт“.
След като на съдебното заседание подсъдимият се признава за виновен и че намушкването на портретите е в резултат на нерви, от първите редици скача генерал Неделев – Чочоолу в парадна униформа и започва да го хули и да крещи… Дойде при мен, грубо ме обърна към войниците и каза: „Ето там са другарите – защитници на социализма, членовете на ДСНМ, които са дали клетва за вярност към Родината и БКП. Те не са вече твои другари…”
Вместо очакваното разкаяние, казах: „Аз обещавам, че ще стана младеж за пример на другите мои другари”. Това е записано в протокола за разпит пред съда, на 15 октомври 1957 г., когато ми е издадена присъда № 341. Отказах повече да говоря. Настана смут – кои са другите мои другари, след като не са присъстващите войници, защитниците на социализма?
ОБВИНЕНИЕТО
„Подсъдимият редник Димитър Атанасов Керечиев… На 21 юни бил назначен за часови пред секретна секция на поделението. Постът е от особено важно значение… Към 15.00 часа, когато останал сам в коридора пред секретна секция, подсъдимият намушкал с щика на винтовката си противопожарното табло и портретите на членовете на ПБ на ЦК на КПСС и на БКП…“.
„ Пробожданията върху портретите на горепосочените ръководители на СССР и на България са направени върху лицата им и няма нито едно пробождане върху рамките или вън от лицата на ръководителите“.
„Подсъдимият е извършил горното престъпление с цел да намали бойната способност на армията, тъй като надупчените портрети са такива на ръководителите на СССР и НРБ, поставени са на видно място и когато тези портрети се видят от войниците на поделението, те ще се разколебаят и в тях ще настъпи морално разложение“.
„Подсъдимият и защитата правят следния довод: „Подсъдимият, по време на извършване на инкриминираните престъпления, се намирал в състояние на силно нервно възбуждане и извършените от него деяния – продупчване на портретите на ръководителите на СССР и НРБ, са действия, последвали от неговото нервно възбуждане и не са насочени към намаляване бойната способност на въоръжените сили“.
ПРИСЪДАТА:
На 21 юни умишлено нарушил правилата на караулната служба на пост от особено важно военно значение… Чл.чл. 360 ал. 2 от НК и 35 от СК го осъжда на една година лишаване от свобода.
По същото време на същото място извършил действия против военната мощ на страната, с цел да намали бойната способност на въоръжените сили, поради което и въз основа на чл.чл. 81, пр. 1 от НК и чл. 35 от с.к. го осъжда на ДЕСЕТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, с лишаване от правото по чл. 28, т.т. 1 и 3 от НК – да бъде избираем и да упражнява професията учител за срок 12 години.
Осъден е на 10 години. Съдът дава 3 дни за обжалване пред Върховен съд на НРБ. Прокурорът, майор Лантовски, след съдебното заседание казва: „Не съм доволен от минималната присъда, но няма да я обжалвам“
На 27 октомври 1958 г. вечерта е преведен в затвора в Плевен на основание чл. 81 от НК – опасен престъпник, „извършил действия против НРБ“, в раздел „предателство и шпионаж“, „със цел да намали бойната способност но въоръжените сили“.
В затвора изкарва три месеца и после е освободен с помощта на негов земляк – бивш партизанин. Свободата му е изтъргувана с размяната му със съветски агент задържан на Запад. Със споразумението подписано на 8 февруари 1958 г. са запознати ограничен брой лица от висшия ешелон на властта, в т.ч. Тодор Живков. За Живков идеята е добре дошла, защото той може да направи голяма услуга на КГБ.
След тази сделка руснакът е освободен от империалистите, а той е на свобода.
Дослужва си службата като дава наряди към поделението, което охранява исторически паметници на връх Шипка, църквата на гр. Шипка, Шейново. После работи в строителството.
През 1978 г. Димитър Керекчиев получава земя по 4-то постановление на МС в кв. Симеоново – София. Там Построява малка вила, която по ирония на съдбата се намира на 200-300 метра от мястото, в което е настанен през летните месеци – в две малки постройки, Антон Югов, „намушкан“ от него няколко пъти.
След 10-ти ноември 1989 г. регистрира рекламно-издателска фирма „ДАКЕР“ ЕООД. Издава вестник, както и поредица от справочници и каталози. Днес Димитър Кирекчиев е издател и главен редактор на списание „Туризъм и отдих“, на справочника „София – европейска дестинация” и поредица от други издания. „Дакер“ ЕООД е собственик и на шест електронни сайта.
Източник: dimitarkirekchiev.com; 168chasa
Отдалечено от големите градове особено от столицата. Близко е до границата с Турция член на НАТО, а България тогава членува в противниковия военен блок – Варшавския договор. Светът е на прага на война. А „Триъгълникът на смъртта“ е най-близо до нея. Затова там се е поддържала висока степен на бойна готовност, постоянно учения и тревоги, стрелби, наряди, работа, строга дисциплина и малко отпуски за войниците.
По правило в трите поделения са изпращани предимно млади, жадни за успешна военна кариера офицери. Друга голяма част от военнослужещите на срочна и свръхсрочна служба, които са се провинили в други казарми в страната, наказателно са изпращани в някое от трите поделения.
Терминът добива широка популярност в Българската народна армия през 1970-те и 1980-те години, когато много от командирите заплашват наборните войници с командироване в „Триъгълника на смъртта“. Така терминът се превръща в нарицателно име за тежка военна служба за военнослужещите – наборните войници, сержантите и офицерите които никога не са служили в някоя от трите казарми.
По правило в трите поделения са изпращани предимно млади, жадни за успешна военна кариера офицери
Грудово е бил един от най-големите гарнизони на ІІІ армия с щаб в Сливен. През годините на социализма се превръща в своеобразен военен град, а пък e било и престижно да се омъжиш за български офицер. Много от по-възрастните днес са служили в поделенията на тогавашната Българска народна армия БНА и с носталгия си спомнят за отминалите години. А и има защо.
Когато и последната кубинка напуска градчето, започва и голямото рушене. Преди десетина години четирите поделения (артилерийска, танкова, механизирана част към Бургаската механизирана бригада и една механизирана част към Ямболската дивизия) са закрити напълно. Циганите само това и чакат. Въоръжени с чукове, кирки и лостове започват да разрушават бившите казарми и военни блокове. Керемидите и тухлите се сортират и товарят на каруци и се изнасят от района. После се продават. Дървените каси, греди, дограми и дюшемета се разбиват и трошат за дървен материал. Най-голям е интересът към металите. Каруци, натоварени с желязо, допълнително влачат арматура от колоните и сноват непрестанно между казармите и пунктовете за изкупуване на вторични суровини.
Най-възмутителното обаче било, когато циганите започнали да изнасят одеялата от поделението, а в същото време в местната болница нямало с какво да се завиеш
Най-възрастните и до днес си спомнят как в местността Градока през 1950 г. започва строежът на поделение. То трябва да ни пази денонощно от врага. Бившето Грудово е на 30-ина километра от границата с Турция. Малко повече пък е разстоянието до браздата с Гърция. Все страни, които до 1989 г. се считаха за врагове на България. Именно за това и в този регион са дислоцирани най-много военни поделения. Полкът е трябвало да издържи 4 часа на вражеска атака. Освен в Грудово много войска е имало и в Елхово, Звездец, Болярово.
След като казармата е готова и се стичат военни от цялата страна, започва строежът на жилища за семействата. Вдигат се десетина масивни блока на няколко метра от портала. Всяка година е по време на клетва е имало по 3-4 хил войници строени на площада, който не е можел да ги побере.. Хората пък, които са идвали на клетвите е нямало къде да отсядат и са ги настанявали по къщите на хората. Гарнизонът е наброявал 3700 души, а местните са се сработвали добре с военните. Днес от всичко това е останал само споменът на хората, които трудно се примиряват с днешната действителност, а тя е умопомрачителна.
Всичко е изоставено на произвола на съдбата. Поделенията са закрити, хангарите с техниката са опразнени, военното имущество е бракувано и унищожено, за да не може да се използва. За сградите споменахме вече.
Армията не се интересува от имотите си. Общината не прави нищо, защото не е собственик, полицията не прави нищо, защото няма подаден сигнал или оплакване и …така. А циганите, като виждат, че няма противодействие, за няколко месеца опоскват всичко.
Положението в Звездец не се различава съществено от тукашното. Напротив, дори е по-зле. Селцето от военно се е превърнало изцяло в циганско.
Единствено в Елхово нещата са малко по-добре. Там днес е съсредоточен центъра на Гранична полиция. Разрухата, която не липсва и там, като че ли не е толкова очебийна.
И все пак в годините на социализма в Елхово е имало над 20 000 жители, голяма част от които семейства на военни от цялата страна, изпратени да служат в полка, смятан за тежката артилерия на българската армия. След като България стана член на НАТО, поделението е закрито. Остават само старите Гранични войски, вече преобразувани в Регионална дирекция “Гранична полиция”. Жителите на градчето пък намаляват наполовина, а десетки военни блокове оттогава стоят празни.
www.socbg.com
Абонамент за:
Публикации (Atom)
