Показват се публикациите с етикет ЛЮБОПИТНО. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет ЛЮБОПИТНО. Показване на всички публикации


Бирата „Астика“ се появява на българския пазар през 1980 г., като част от портфолиото на Пивоварен завод „Хасково“. Наименованието „Астика“ произлиза от името на тракийското племе асти, населявало района на Източните Родопи.


Марката бързо се налага както в страната, така и в чужбина и печели международна популярност. „Астика“ печели пет поредни златни медала през периода 1981 – 1985 г. на Международното изложение „Monde Selection“. Последната годишна награда за 1985 г. се присъжда като „Златен медал с палма и трофей“ за пет последователни върхови постижения. „Астика“ е най-изнасяната българска бира през социализма, а „Астика Лукс“ се налага като символ на високо качество и на редица експортни пазари.


Бирата „Астика“ се отличава с кехлибарен цвят, снежнобяла пяна, плътен вкус, лек плодов аромат и мека горчивина. Те са резултат от съчетанието на висококачествен малц, специално подбрани сортове хмел – американски горчив Tomahawk и немски ароматен Hallertau и кристалночиста вода.

В статията е ползван текст от bg.wikipedia.org



По-малкият брат на покойната и велика принцеса Даяна разкри шокираща новина за това, което му се е случило, когато е бил дете и е посещавал училище-интернат. Трагичната тайна на Чарлз Спенсър, 9-и граф Спенсър, която той дълго време криеше, идва по същото време, когато той сподели с обществеността други спомени от детството си.В разкритие, което предизвика шокови вълни в обществените среди, Чарлз Спенсър, 9-ият граф Спенсър и брат на покойната принцеса Даяна, разкри тайна, която е лежала погребана повече от четири десетилетия. 

Британският благородник – сега на 59 години – се отправи на пътешествие на болезнен самоанализ, чиято кулминация бе издаването на мемоарната му книга “Много частно училище”, в която той се изправя срещу тъмните сенки от миналото си.В основата на мемоарите на Чарлз е детството му, белязано от дълбока травма. “Провеждах 10-дневен курс на много дълбока интроспекция и терапия”, разкрива Чарлс пред една медия.

След това той разкрива: “Моят терапевт каза на всеки от нас: 

“Прошепни ми една тайна, която никога не си казвал на никого”. Аз му прошепнах, че като дете съм бил сексуално малтретиран от възрастен. И си спомням, че той изглеждаше толкова шокиран, а беше чул всичко това. След това ме взе настрана и каза: “Това е много сериозно нещо”. Това признание бележи началото на отдавна закъсняла конфронтация с миналото му.Годините на Чарлз в Мейдуел Хол – елитно английско училище-интернат – се характеризират с култура на бруталност и насилие, скрити зад фасадата на привилегиите и образованието. Авторът заявява, че срещите му с бивши съученици и техните също толкова ужасяващи разкази за насилие са го накарали да се върне към собствената си травма.

Той разказва за потресаващите преживявания на свои съученици, сред които и един, който е бил принуден да се чувства безполезен и е бил подложен на многократни сексуални посегателства в най-крехка възраст. “Аз си казах: “Това е твърде ужасно – не мога да разкажа тази история”. Той се пресегна, хвана ме за ръката и каза: “Някой трябва да го направи – това трябва да си ти”. Това ме убеди, че истината трябва да бъде споделена със света”, заявява Чарлз.

Сблъсъците му с малтретиране и телесни наказания в училището оформят смразяващ разказ за ранните му години. Въпреки това, като съпоставка с натрапчивите и травматични преживявания, Чарлз с удоволствие размишлява и за връзката, която е споделял със сестра си, преди тя да почине.“Тя беше най-близкият ми човек, когато израснах ходехме навсякъде заедно. Правехме всичко заедно Тя беше абсолютно прекрасна по-голяма сестра Бяхме съюзници”, казва Чарлз.

Преди да започнат кошмарите на интерната, братята и сестрите изживяват радостно детство в Park House. Неотдавна Чарлз се включи в профила си в Instagram, за да сподели скъпи детски сувенири (табелки за вратата на спалнята от семейната им къща), които предизвикват спомени за по-щастливото време.

Феновете бяха развълнувани от тези сувенири, а коментарите им отразяваха дълбоко чувство на носталгия и възхищение от непреходното наследство на принцеса Даяна. “Още тогава Даяна беше розата на Англия “, написа един фен, а друг изрази мнението си: “Това е толкова дълбоко”. Някой друг просто се просълзи: “Красиво “.Други фенове разказаха собствените си спомени за подобни табелки с имената на вратите в домовете си, цитирайки: “Всички деца на определена възраст имаха такива. Спомени”, “Майка ми имаше такава на тоалетната за гости на долния етаж: на нея пишеше: “Нашето селско място”. Бих искала да я запазя, винаги ме караше да се усмихвам!” и “Поне едно от децата ми имаше точно такава табелка на вратата на спалнята си вкъщи!”

В допълнение към снимката Чарлз хвърля светлина и върху защитната природа на принцеса Даяна спрямо него, особено след като майка им напуска семейната им къща. По този въпрос Чарлз споменава: “Даяна се грижеше за мен, защото беше почти три години по-голяма от мен. Тя казваше, че най-лошото е било да ме чува как плача в коридора, защото се е страхувала от тъмнината и не е можела да дойде при мен”.Близките им отношения понасят и изпитанията на кралския живот, когато принцеса Даяна се омъжва. Чарлз се е стремял да я държи здраво стъпила на земята на фона на новопридобитата ѝ слава.Поглеждайки назад към трагичната смърт на сестра си, Чарлз по-рано говори за опасното медийно внимание, с което се е сблъсквала принцеса Даяна, правейки паралели с наблюдението, с което се сблъскват съвременните кралски особи, като Кейт Мидълтън. 

Той разсъждаваше за последиците от смъртта ѝ като за момент, който е принудил папараците да преценят действията си не от морал, а поради обществения отзвук.Откровенията на Чарлз служат не само за катарзисно освобождаване, но и като лъч на надежда за онези, които са изправени пред подобни битки. Чрез мемоарите си и публичните дискусии той подчертава важността на това да се изправим срещу миналото си, независимо колко болезнено е то, и възможността за изцеление и изкупление.Докато светът размишлява върху смелостта на Чарлз и незаличимото наследство на принцеса Даяна, това е трогателно напомняне за устойчивостта на човешкия дух пред лицето на невъобразими изпитания.Както вече съобщихме, на 22 януари 2024 г. Чарлз сподели рядка ретроспективна снимка на принцеса Даяна и майка им, която предизвика лавина от коментари на фенове, които бяха изумени от общата прилика между покойната майка и дъщеря ѝ.

Неотдавна синът на лорд и лейди Алторп, Чарлз Спенсър, 9-и граф Спенсър, сподели невиждани досега семейни снимки на покойната си сестра, принцеса Даяна, и покойната си майка, Франсис Шанд Кид. Постът показваше бебето на принцеса Даяна, люлеено от майка си.Подписът на Чарлз уточнява, че публикацията му е в чест на 88-ия рожден ден на Франсис. Веднага след като обществеността се запозна със снимките, мнозина бяха смаяни от това колко много покойната принцеса на Уелс прилича на майка си.Един човек отбелязва: “Уау, Даяна прилича на майка си и виждам, че Шарлот също прилича на нея.” Друг направи комплимент: “Тя беше много красива. Даяна много приличаше на нея.”Друг потребител на Инстаграм каза: “Красива… и принцеса Даяна прилича на нея.” Някой друг пък припадна: “Аууу бебето Даяна .”

Постът на брата на принцеса Даяна идва пет години след като той даде ексклузивно интервю, в което разкри за загубата на сестра си. Чарлз разказа, че е изхлипал в самолета от Лондон до Кейптаун, когато е научил за трагичната кончина на сестра си.След като е бил утешен от стюардеса, Чарлз си спомня как си е помислил, че трябва да бъде силен, за да може да се справи с процесите след смъртта ѝ. В тази връзка той разкрива: “Първото нещо, което трябваше да направя, беше да намеря някой, който да напише и произнесе надгробната реч.”

Въпреки че е имал книга, пълна с имена на хора, от които да избира, Чарлз споделя, че след като е стигнал до края на книгата, не е почувствал, че някой от изброените е подходящ. Тогава той каза: “Имах това ужасно усещане, че това ще трябва да бъда аз”.Първоначално опечаленият по-голям брат отложил задачата с няколко дни, докато не намерил воля да напише надгробното слово една много ранна сряда сутрин, между смъртта на принцеса Даяна и нейното погребение. Надгробната реч, която според Чарлз е излязла естествено, е била съставена за около час и половина.Някои други подробности, представени от Чарлз в интервюто му, включват факта, че той всъщност е прочел надгробното си слово за принцеса Даяна, докато тя е лежала в ковчега си, и каза, че по някакъв начин е усещал положителна енергия, излъчвана от нея. Той приел това като някакъв вид потвърждение, че тя одобрява това, което е искал да каже.



Около месец остава до това да разберем как България ще организира военното обучение на цивилните. В края на юни приключва срокът за създаване на Стратегическия преглед на отбраната.

Но в част от европейските държави вече се предлагат варианти цивилните да се сдобият с военно обучение. 

Обобщение на медийните публикации от началото на годината показва тенденцията – много от НАТО-вските държави започват диалог за военното обучение на цивилните.Армията на Полша обяви лятна програма "Ваканция с армията". Мъже и жени на възраст между 18 и 35 години с полско гражданство могат да се запишат за продължаващо 27 дни основно военно обучение в една от 70-те военни бази в Полша. Равностойно на около 1520 долара.

Норвегия обяви, че увеличава броя на наборните войници. Дания планира да въведе военна служба за жени от 2026 г. Като в същото време удължи от четири на 11 месеца наборната си служба.

Латвия и Швеция подновиха военната служба. Дори и в Румъния генерали поскаха по-бързо приемане на законите за отбраната. Един от тях е за доброволната военна служба на лицата на възраст между 18 и 35 години.

И в Румъния са сметнали, че трябва да се търси подход за военно обучение за следващите 10 години. Защото тогава, ако не и по- рано, армия ще остане без резерв, предава БНР.

Всичко това военният експерт Йордан Божилов си обяснява със ситуацията на войната на Русия. Но уточнява  - не е за вкарване във война.

"Случва се промяна на стратегическата среда за сигурност. Войната, която Русия започна срещу Украйна, е връщане към тази форма за решаване на международни спорове.В Румъния това се случва, защото оценката от риска за мащабна война е много по-различен, отколкото оценката на риска в България. В Румъния, Полша и Балтийските страни оценката, че е много вероятно да влязат във военен конфликт с Русия е изключително висока. Търсят и решения.

При нас има някои националистически, патриотарски изказвания да си увеличим армията. Това обаче не е самоцел. Трябва да имаме политическа оценка за ситуацията и тогава да вземем решение.

Най-лесно е да се вкара закон и да се задължат българските граждани да служат. Но това ще бъде прието от обществото като форма на принуда", заяви Божилов. 

"Запознати са коментирали, че въпросът за това как страните-членки на НАТО си организират мирновременното комплектоване със сили, нужни за сдържане, е национален въпрос. Но НАТО вече е поставило изисквания за мирновременно комплектоване. И това има своята логика", обясни Йордан Божилов и поясни:

"НАТО има планиране. То се води на базата на рисковете и заплахите.

Всяка държава поема определени ангажименти какви способности трябва да даде, когато се извършва операция на НАТО. България е поела ангажименти за механизирана бригада и т.н.

Ако някоя страна бъде нападната, преди да се задейства НАТО като организация, тя трябва да започне да се защитава. Затова Полша надгражда своята армия.Има форми на наборна армия, но не на 100%, например във Финландия. Там доброволното отиване в наборния резерв е изведено в национален култ. Това е престиж.

При нас, за съжаление, престижът го няма. Има и един уплах, че в тази ситуация е почти неизбежно да се влезе във война и хората просто бягат". 

Последното глобално проучване на Галъп показа, че 30% от българите биха се били за страната ни в случай на война. 42% от сънародниците ни не биха го направили, а останалите от запитаните се колебаят.

Малко над месец остава до изтичането на срока, който отбранителното министерство си даде, за да реши как да подходи към търсенето на цивилни с адекватна военна подготовка.

"Не говорим за връщане на наборната служба", каза преди месец служебният министър на отбраната Атанас Запрянов. 

"Говорим за задължителна подготовка на гражданите за защита на отечеството, която е свързана с някои категории държавни служители, за които може да се въведе задължителното изискване да имат военна подготовка.

Имам предвид тези структури от системата за национална сигурност по член 50, алинея 2, както и за работа в МВР, правосъдната система и други категории. Но това ще бъде мярка, която може да се наложи, ако не сработи с тези мерки доброволната служба в резерва и подготовката на хора в нашите учебни центрове", поясни той. Но всичко това щяло да се прави и ако не даде ефект едно от последните решения на предишния парламент – самата военна професия да стане привлекателна.

"Модернизацията, социалният пакет, заплащането на хората и издигането на авторитета на офицерската професия ще доведе до по-голям интерес", каза Запрянов.

Последният доклад за отбраната препоръча спешни законодателни мерки за условия за подготовка на запаса в мирно време. Между 2010-2020 г. той е намалял с 43%. И продължава да намалява с около 5% до 7% на година.

Разчетите показват, че ако този темп се запази, след 15 години запасът ще бъде напълно изчерпан. Експертът по сигурност Йордан Божилов, който е бил и заместник-министър на отбраната, вижда частично решение по предложението Министерство на отбраната (МО) да обучава хора от системата на администрацията:

"Ако обучим само администрацията и се наложи да взимаме обучените, какво ще остане?!

Необходимо е да се попълни основният състав – професионалната армия. Ние сега имаме непопълнена една пета.

Следващото нещо е да се създаде съответната мотивация за постъпване на хора в т.нар. доброволен резерв. Това е основната система да се надградят въоръжените сили при една война.И у нас сега има възможност студенти да заявят желание и отидат да се обучават. Проблемът е липсата на мотивация.

Трябва да се обърне внимание върху здравето и психическата подготовка на младежите още в средното училище.

Диалогът не е лесен, но когато този въпрос се постави в обществото, се създава напрежение. Има до известна степен обратен ефект и много от младите хора започват да търсят начин да бягат.

Ние имаме голям резерв, който не е използван. Това са младежи, които нито работят, нито учат. Има и младежи от ниски социални слоеве. Може би там също трябва да се обърне внимание".

Източник:Блиц



Дори онези, които не пазят спомени за „онова време“, хиляди пъти са чували историите за очакваните в продължение на 365 дни банани и портокали. Когато именно извиващи се до необозримост редици от готови да награбят екзотичните за ширините ни плодове, се превръщат в символ на Нова година, а и на Коледа дори. 

За Бай-Тошовото време, сиреч зрелия социализъм, тия банани и портокали спадат към така наречените „дефицитни стоки“. Нещо съвсем непонятно за нас, съвременните консуматори, чието най-голямо затруднение идва от обратното –  изобилието и цената му. 

Отрасналите преди 89-а обаче нямат такъв проблем, защото изборът е сведен до две категории, на каквито се делят и стоките според произхода им: "I направление", българско или чуждоземно, но социалистическо производство, и "II направление" - стоки от капиталистическите страни, които могат да се купят само от „Кореком”. 

При все това „купуване“ е силна дума, тъй като дори всички да са равни, някои са по-равни от другите и, общо взето, с такава сгода разполага само едно малцинство, самоназоващо се "правоимащи". Тези, които нямаха право да пазаруват в магазините на „Кореком“, прибягваха до друга хитрост - купуваха си долари или дойче марки и отиваха направо в лъскавия Запад, тоест в местния „Кореком“, за да си купят дънки, касетофони и истински швейцарски шоколади.



Златен джобен часовник, принадлежал на най-богатия човек, който пътувал на кораба "Титаник", бе продаден на търг за 6 пъти по-висока цена от очакваната, съобщи Би Би Си.Първоначално очакваната стойност бе 150 000 британски лири, но бижуто бе продадено за 900 000 паунда.

Бизнесменът Джон Джейкъб Астор загива на 47-годишна възраст, когато "Титаник" потъва през 1912 г. Съпругата му се спасява. Вместо да се евакуира на една от спасителна лодка, видният член на богатото семейство Астор за последно е видян да пуши цигара и да разговаря с друг пасажер.


Тялото му е извадено от Атлантическия океан седем дни по-късно и в дрехите му откриват изящен 14-каратов златен джобен часовник Waltham с гравирани инициали JJA. Той бе продаден в аукционната къща "Хенри Олдридж енд Сон" в събота, съобщи БТА."Астор е известен като най-богатият пътник на борда на кораба "Титаник" и се смята, че е сред най-заможните хора в света по онова време, с нетно състояние от приблизително 87 милиона щатски долара, което се равнява на няколко милиарда долара днес", каза аукционерът Андрю Олдридж.


"Малко преди полунощ на 14 април 1912 г. "Титаник" се удря в айсберг и започва да се пълни с вода. Първоначално Астор не вярва, че корабът е в сериозна опасност, но по-късно става ясно, че потъва и капитанът започва евакуация. Джон помага на жена си да се качи в спасителна лодка номер 4", допълни аукционерът.


Г-жа Астор оцелява, а тялото на съпруга й е извадено на 22 април, недалеч от мястото на потъването."Часовникът е напълно реставриран. Върнат е на семейството на г-н Астор и е носен от сина му. Той е уникална част от историята на "Титаник", добави Олдридж. 

Източник:dir.bg



Помните ли как минаваха дните по време на сивото  социалистическо ежедневие. В някой панелен жилищен комплекс бащата на малкия Гошко е отворил е капака на ладата пред блока, захапал цигара „Слънце”, и се поти над руската машина, която не ще да пали. Жена му току-що е измили чините от обяда – супа топчета, гювеч и мляко с ориз за десерт, и е изчистила с прахосмукачката. Извадила е прането от новата пералня „Перла 5” /върхът на лукса/ и е простряла. Сега седи по пеньоар на дивана в хола върху белия китеник, разлиства списание „Некерман” и хвърля едно око към руски филм за войната, който дават по телевизията. 


Звукът на купения с връзки цветен телевизор е изключен, а от вефа на секцията се разнася гласът на Лили Иванова и нейната „Детелини”. На масата стои отворена кутия шоколадови бонбони „Амфора”. От детската стая се дочува звукът на пиано – малкият Гошко се упражнява старателно за урока си в понеделник и очаква с нетърпение Тошко да го извика да играят навън. В това време баба му плете пуловер, а дядо му се затворил в кухнята и се опитва да хване радио „Свободна Европа”.


В наше време картината е много по-различна. Малкият Гошко е оставен на произвола на съдбата. Майка му и баща му от сутрин до вечер са на работа, дори и през уикенда. Баба му е в провинцията и няма кой да го контролира. Той не излиза от стаята си и като хипнотизиран щрака на компютъра, увлечен в най-новата игра. Ядене за обяд няма и по някое време той излиза да си купи хамбургер и пържени картофи. После отново сяда на компютъра и пак забравя да си напише домашното. Междувременно си чати с приятели.


Майка му се връща и хвърля в микровълновата замразен полуфабрикат. Поръчва на Гошко пица и той си я изяжда в стаята. Баща му си идва изнервен, хапва набързо, а после вади документи от раницата си и сяда на компютъра да си довърши работата. Майката пък току-що е изгледала новия епизод на „Откраднат живот” и започва да си пише с приятелки във фейсбук.


Да, нещата много са се променили. Ето защо изпитвам носталгия по отминалите времена, когато семействата живееха задружно и сплотено и разговаряха, вместо малки и големи да стоят като зомбита пред лаптопите си.



Маршировки, учения, отдаване на почест на командира, нощни дежурства, лъскане на кубинките, сапунка в спалното, стрелби, тактики, караули, наряди, дрямка вечер пред телевизора или в часовете по политинформация, всичко това ставаше част от ежедневието на младия български войник.


И така ден, след ден до УВО….



Нека всеки който желае да разкаже къде и кога е отбивал военната си служба.Така може да откриете стари другари от незабравимата за поколения българи казарма


Пред вечния огън на мемориала „Априлци” Панагюрище, 80-те


Станке Димитров, 80-те


Местност  Равен край гр. Белица,80-те


м. Голеш, Червен бряг, 80-те


Паметникът на Тримата ремсисти в Хасково, 80-те


с. Полковник Серафимово, Смолянско, 80-те


Среща на кърджалийски пионери с ветеран – антифашист, 80-те


Плевен, 80-те


Пантеонът в Бургас, 80-те


Стара Загора, 80-те


Познахте ли вече коя актриса е изобразена на снимката? Това е актрисата Рейчъл Уорд, която изигра ролята на Маги в сериала „Птиците умират сами“


През 2023 г. култовата сага стана на 40 години, а Рейчъл Уорд навърши 66 години. В годините на излизане на продукцията тя беше обявена за най-красивата филмова актриса, като двамата с Ричард Чембърлейн бяха безспорни любимци на зрителите.


Решихме да проследим съдбата на тази красива актриса, която се снима в много филми, а след това избра доста уединен начин на живот.

Тя е родена в Англия. Бащата на Рейчъл бил аристократ. Според самата Уорд баща й се интересувал само от пари, власт и статус. Той не участвал много в отглеждането на дъщеря си, какот и майка й. Семейството живеело в имение от 16-ти век с 12 спални и безкрайна поредица от бавачки се грижели за момичето. Майка й идвала само през уикендите.


На 16 години Уорд напуска училище и става модел. Тя се снима за кориците на Vogue и Cosmopolitan. Малко по-късно се премества в САЩ, където започва да се появява в реклами.През 1979 г. дебютира във филма „Lilies of the Field“. Звездната й роля обаче тепърва предстояла.


През 1982 г. Рейчъл е номинирана за награда „Златен глобус“ в категорията „Нова звезда на годината“ за ролята си във филма „Машината на Шарки“. Тогава обаче тя така и не получи жадуваната статуетка.


Големият пробив


Звездата на Рейчъл Уорд изгрява през 1983 г., когато публиката я вижда като Маги в „Птиците умират сами“. Актрисата тогава е на 26 години.


Тази роля й носи не само световна слава, но и любов. На снимачната площадка тя се запознава с Брайън Браун, който на екрана е неин нелюбим съпруг, а по-късно става такъв и в живота.


Според Брайън между тях веднага е възникнало привличане. Той споделя, че на шега е казал на Рейчъл, че ще има 3 деца, и добавя: „Но аз самият не знаех, че това ще бъдат нашите общи деца.“


Няколко месеца по-късно се разделят, но само за да се съберат отново – завинаги.


Браун признава: „Удивително е, че сме женени от 40 години. Без значение къде ще играя, винаги ще благодаря на „Птиците умират сами“ за моя брак и семейство.”


Рейчъл казва, че веднага била очарована от способността му да разсмива хората . Тя казва: „Той има отлично чувство за хумор. Беше толкова уверен, но изобщо не беше арогантен. И тялото му е красиво. Първата ни целувка се случи на екрана и до края на снимките вече се познавахме много добре.“През 1983 г. Рейчъл е призната за една от 10-те най-красиви жени в света.


Известно време актрисата работи активно и след снимките на „Крепостта“ (1985) си взема почивка, за да… учи актьорско майсторство. През 1987 г. се завръща на екраните, играейки със съпруга си във филма „Добрата съпруга“. През 90-те години Уорд участва в 11 филма и сериали.


През 2001 г. е номинирана за Златен глобус за ролята си във филма The Farthest Shore, но актрисата отново не получава статуетката.Актрисата е щастлива майка на 3 деца. Всички деца тръгнаха по стъпките на родителите си. През 2019 г. Рейчъл и Браян станаха баба и дядо – дъщеря им роди син.


Днес кариерата на Рейчъл е в застой и тя иска да прекарва време със семейството си.


Актрисата обича да язди коне със съпруга си. Двамата често седят прегърнати и гледат любимите си британски сериали.


Веднъж Брайън разкри тайната на техния щастлив брак: „Основното нещо е постоянно да се съгласявате с жена си. Ако нещо се обърка, тогава трябва да признаете, че да, вината е моя. Ако мъжете научат това, всички бракове щяха да бъдат много по-щастливи.“


Рейчъл е доста критична към себе си: „Винаги съм мечтала да бъда актриса, но не тази, която в крайна сметка станах.“


Тя мрази да се гледа на екрана: „Никога не гледам филмите, в които съм участвала. Когато ги видя, се крия под одеялото.


Онзи ден по телевизията показаха „Птиците умират сами“. И си казах: „Седни и виж колко си била красива“. Но не, не можах да се преборя със себе си“.



Когато си роден в края на осемдесетте или началото на деветдесетте, помниш неща от ранните си години, които вече не се случват на децата в свестни семейства.

Епохите се менят и понякога всичко изглежда, сякаш изпадаш от някаква паралелна действителност, случила се преди има-няма 30 години, за която никой не говори по една или друга причина.

И все пак ние бяхме там, играехме волейбол на улицата, където моторно превозно средство минаваше веднъж на 15 минути с шофьор, търпеливо изчакващ да отместим мрежата, за да продължи по пътя си.Возехме се в колички за дърва и въглища, бутани от смущаващо ухилен приятел по тротоара, а някои от нас общуваха отблизо с почти екзотични животни, които после биваха убивани по особено жесток и показен начин малко преди Коледа…

Ето 8 неща от нашето детство, които сега често звучат, меко казано, смущаващо:Излизане от къщи без телефон, цел и придружител

Понякога и без предупреждение.

ПРОСТО СТАВАШ СУТРИН ПРЕЗ ЛЯТОТО И ОТИВАШ ДА ИГРАЕШ СЪС СЪСЕДЧЕТО НЯКЪДЕ ТАМ – НАВЪН.

За целта първо се проверява дали човекът си е вкъщи посредством звънене на входната му врата и любезен разговор с баба му, която винаги е сигурна, че именно ТИ ще научиш внучето ? на наркотици и лоши неща в този живот, нищо че си в четвърти клас и за наркотици и лоши неща си чувал само от баба си.

Евентуално хвърляш дребни на вид камъни по прозорец, ако другарчето живее в ниското и стаята му е разпознаваема отвън.

Не го ли завариш у дома, тръгваш да го издирваш из квартала. Друг начин за среща няма. По някое време неочаквано се стъмва и в най-добрия случай близък роднина ти крещи с всичка сила от балкона да се прибираш да ядеш ВЕДНАГА, „защото иначе не знам“, а в най-лошия те търси да те бие.

Ползване на прашки, фунийки, бой с пръчки, кеч

Значи, във фунийките по-отворените слагаха иглички. Става дума за хартиени фунийки, които се изстрелват през метална тръба чрез духане срещу даден обект. Идеята е уж да стреляш по неодушевени предмети и статични мишени, но масово дечицата на 90-те таргетираха дребни животни, защо не и досадни лели.

Хулиганчета.

За да се запази вселенският баланс, се намираха и добри деца, които да стрелят по тях в съпричастност с дребните животни. Без иглички. Нали сме добри…

В този ред на мисли веднъж с братовчедките и компания решихме да играем на „замерванка с павета“. Не знам на кого му хрумна тази брилянтна идея. Наредихме се в две колони по един и почнахме.

Представител на нашия лагер уцели по-малката с паве в главата някъде на петнайсетата секунда от старта. Всичко стана в кръв и рев. Позашемети се, но оцеля. Още има белег.

Това – отделно от кеча и „задушаващите тръшвания“, които се практикуваха на дневна база за купона. По едно време пуснаха дори миришещи листчета с кечисти, помня… Култ!

Катерене по дървета и други височини

Прескачаш разни огради из квартала по цял ден, навлизаш в чужди територии и се катериш по дървета, за да ядеш неузрели плодове, от които после те боли коремът, или просто за да наблюдаваш какво се случва там долу с простосмъртните, без никой да те вижда. Важно е да си във високото.

Веднъж, докато баща ми си работеше нещо из двора, пред нас паркира патрулка и от нея излязоха чичковци, които съобщиха, че взимат брат ми в районното, защото е хванат да се катери по строителния кран до болницата над нас заедно със съседското момче Миленчо. Беше някъде пети клас. Отиде да дава обяснения.

Детски (физически) труд

Друг спомен: събирахме охлюви за пари. Просто наблизо едни хора в един склад изкупваха охлюви и ние им ги събирахме и им ги носехме. Една част, де. Една малка част.

НА ПО-КЪСЕН ЕТАП ОСЪЗНАХ, ЧЕ ГИ УБИВАТ НЯКЪДЕ ТАМ ПО ВЕРИГАТА, И МИ СТАНА ТЪПО. НО СИ БЕШЕ РАБОТА. КАТО ЗА ГОЛЕМИ.

В тази връзка се сещам как веднъж твърде ексцентричната ни преподавателка по изобразително изкуство, светла ? памет на жената, в 6 клас ме изпрати до болницата в съседство на училището да проуча работното време на гинеколог Еди-кой си. Снаха ? чакаше дете. Беше голямо вълнение, в което всички ученици, щем не щем, бяхме въвлечени. Други деца ходеха да ? купуват разни неща от магазина примерно. При нужда. Ей така – между другото, по време на час…

Ядене на каквото ти даде съседката

Или как баба ти понякога пържи картофи в тава, пълна със свинска мас. И пак си си кльощаво дете. Да не е по-лошо от буритото „на мола“? Питам.

Ако живееш или прекарваш летата си в населени места с къщи и градини, то ядеш всичко, което хората са си посадили. Понякога дори да не е за ядене. А и все някой ще те нахрани с нещо. Обикновено с филия с лютеница или с мед и масло. Оферта отвсякъде.

На мен дядо ми беше най-добрият сладкар в Искърското дефиле. Може би и на планетата. Непрекъснато идваха хора да поръчват торти вкъщи, а в работилницата му имаше едно канче с течен шоколад, вечно пълно, от което тайно кусах всеки ден по няколко пъти. Водех при възможност и избрани приятели, особено ако исках да ги впечатля или спечеля на своя страна за определена кауза. Работеше. Вече сладко не ям.

Строене на съоръжения, работене с машини, майсторене на неща

Вкъщи, помня, имахме един пирограф. И въпреки че изобразителното изкуство така и не ми се удаде в тоя живот, обичах да горя дърво с тази машинка и да си правя разни артове за спорта. Бях леко пироман дете. Огън да има.

Пирографът е уред, който се включва в контакта, за да се нагрее една метална пластина до червено, след което започваш да дълбаеш с нея в дърво с цел правене на изкуство. Разбира се, винаги можеш да си изгориш главата от несъобразителност или твърде много вдъхновение.

Иначе по едно време баба ми и дядо ми, с които споделяхме един дом, гледаха зайци. В един момент, разбира се, ги убиваха и от тях оставаха само опашките. С братовчед ми веднъж ги събрахме и погребахме малките пухкави топчета козина около къщата.

ЦЕЛИЯТ ДВОР БЕШЕ В КРЪСТОВЕ ОТ ДЪСКИ, КОИТО САМИ ЗАКОВАВАХМЕ С ПИРОНИ.

Помня как майка ми се прибра от работа и откачи. Помня го ясно.

Возене в кола без столче, въздушни възглавници и други обезопасяващи приспособления

В бяла лада комби човек се вози, стига да успее да затвори вратата. От петия опит. Няма 56 хиляди протекции и системи за сигурно придвижване на деца, но то и трафик няма толкова по улиците.

Скоростите са ниски, а до морето се пътува 8 часа с кола, ако си от Западна България, като се спира по няколко пъти да се яде на капака или да се повръща (тогава – по-често) заради острата миризма на бензин в автомобила и заради завоите. Все пак не си на магистрала. А и децата си повръщат на общо основание, да не забравяме това.

Управляване на немоторни превозни средства без каска и предпазители

Учиш се да караш колело в двора на училището, което все още не посещаваш, и веднага се забиваш в огромен храст, който, разбира се, се оказва шипка или коприва и те прави червен, ранен, подут и ревящ за секунди.

Спускаш се с найлон по улиците, с шейна – ако баща ти има пари за такава и/или на него също му се спуска с шейна.

Помня как в по-горните класове с приятелки редовно се влюбвахме в скейтъри.

Заради едно момче със скейт за първи и последен път влязох в погото на един концерт някъде на „Пиротска“. Големи бяхме вече, в първите класове на гимназията. Изгубих си обувката, след като паднах в мелето. Вдигнаха ме и ме и ме изкараха. Той дори не забеляза.

Ами, така беше. Много други неща също се случиха. Като компреси и разтривки с ракия например при лека настинка. Или пък да вземеш дъвка от земята… Не беше изключено. Пълен скандал.

И все пак станахме хора някак. Каквото и да значи това. Понякога не значи нещо особено, друг път е УАУ. Всичко е в първите седем години, казват…

Източник:goguide.bg


Ако някой ви каже, че по времето на социализма не е имало свалячи и че те са чуждестранна измишльотина, не му вярвайте. Имаше, и още как. Да видим тези герои на социалистическия труд, подредени в класацията ни Топ 10:


1. Баш-майсторът 


Ето го Човекът от народа, труженикът, Сей, земеделецо, но и Хей, другарю, ти какво решил си с чука. Този класически български мъжкар върви в комплект с тен „на потник”, цигара зад ухото и дъх на чеснов афродизиак. В предприемчивия си вариант заработва на частно, къта пачки под дюшека и веднъж годишно отива да си поживее царски на морето. Липсата на обноски и незнаенето на чужди езици не го смущават ни най-малко, важното е да може да отведе някоя Ингрид в Бар-вариетето и да я почерпи с порция луканка (а после и с бахур, хо-хо).

Развитие на типажа: Това е традиционният български сваляч. Здраво стъпил на земята, с непоклатимо самочувствие и ненакърнимо либидо, той се тупа по косматите гърди и крещи „Булгар, булгааар!”. В днешно време той успява във всичко, с което се захване, воден от максимата „Който играй – пичели”. И ако няма кой да го оцени в чужбина и да му каже „Конграчулейшънс!”, винаги може да стане ВИП в някое родно риалити.


2. Гларусът


Друг легендарен персонаж, от когото е тръгнал митът за българското гостоприемство. Той е живата реклама на черноморските ни курорти, мил спомен за хиляди чужденки на и над средна възраст от времената, когато All inclusive означаваше просто „всичко вътре”. Добре сложен, добре изпечен (но и пьекан), с прилепнали (по възможност вносни) бански и с екзистенц-минимум от свалячески реплики на няколко езика, той самоотвержено защитава честта на родината с надеждата някоя Ингрид да си падне дотолкова, че да го ожени за себе си и да го отведе далече, далече. Зимната му разновидност е ски-учителят.

Развитие на типажа: Откак мъжете вече могат да излизат в чужбина не само по полов път, ятото на гларусите пооредя. Останаха предимно аматьорите, които си въобразяват, че като заговорят българка на немски, й правят комплимент. Някои неща като силен тен, мек говор и перчене по плажа са си почти същите, но гларусите вече не са онези калени и минали през всичко воини. Чехкините вече си бръснат краката, все пак.


3. Тарикатът


Баш-майстор в ърбън вариант. Освен на космата гръд, той вече разчита и на „Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?”. В арсенала му влизат още лафчета като „готено”, цигари Кент, бонбонки Тик-так и еветуално познанство с Франк Лойд Райт. Тарикатът обикновено е софистициран използвач, той получава с лекота това, което иска – от скута на някоя свенлива другарка до спестяванията й. Около него витае някакъв полъх на „вносно”, който го прави неустоим.

Развитие на типажа: Понастоящем е на изчезване. Уви, жените вече далеч не са толкова романтични и надали някоя би се вързала на онова за „страшните очи”. В епохата на Златките тарикатът няма какво да предложи, а ако става дума за бабоебци-жигола под прикритие – там нещата са си ясни и без тарикатлъци.


4. Международният шофьор/морякът


Децата на тираджиите бяха най-популярни в училище, спор няма. Това бяха онези нафукани копеленца, които споделяха дъвките си Вриглеу’с и порно-списанията си само с избрани. Бащите им, съответно, също бяха много вървежни. При тях полъхът на „вносно” е достатъчно силен, за да отклони вниманието от евентуалните башмайсторски проявления. Така де, друго си е да знаеш, че в Барселона сервират Кока-колата с лед и лимон, много преди в Шератон да се сетят да правят същото. И да се оригнеш след това, няма значение.

Развитие на типажа: Още едни, на които акциите им спаднаха. Добри заплати, вярно, но на кой вече му дреме за полъха на „вносно”? Предпочитани са за съпрузи от свободолюбиви дами с вкус към дебитните карти.


5. Чужденецът


Най-вносният от вносните, принцът на бял западен кон, властелинът на цигарите Кент и бонбонките Тик-так. Чужденецът е съкровеният блян на всяка възпитаничка на Английската, олицетворение на мечтата за по-добър живот. Няма значение дали е млад или стар, красив или грозен, важното е да е неженен или поне склонен на развод и замъкът му да е някъде отвъд Желязната завеса.

Развитие на типажа: Чужденците са класика и винаги ще се котират, макар че колкото повече ги опознаваме, толкова повече ги демитологизираме. Така де, що за принц е тоя, който иска да зареже чужбината, да си купи къща в Сусурлево и да се пресели там? Освен това изискват овладяването на поне един чужд език, което е излишно усилие, при положение, че можеш да имаш лъскав живот и тук – ей го Пайнер къде е.


6. Културният деец


Културният деец обикновено е ВИТИЗ-чийски продукт, който смуче меланхолично Рикадона в някой Клуб на културните дейци и бройка ученички от елитни гимназии. Той е Човек На Изкуството и всички наоколо трябва да го разберат – рецитиране на Ибсен на висок глас след третото питие е добър вариант. Бохемският му чар (завиждачите му викат „алкохолизъм”) с лекота покорява всички „по-така” мацки – от гореспоменатите ученички до начинаещите актриси.

Развитие на типажа: Културният деец е на изчезване не само като сваляч, ами и въобще. Може би все още има отломки, смучещи меланхолично Рикадона (или каквото там пият днес културните дейци), но как, за бога, да сваляш ученички, които смятат, че Кнут Хамсун е един от шефовете на Виваком?


7. Директорът


Той е бащицата, в него са и ножът, и хлябът. Директорът не сваля, на него му се натискат. Ако все пак му се наложи, е кратък и делови – „Михайлова, явете се при мен!”. В неговата уста обръщението „колежке” звучи като “say fuck me” при Боби Перу, а оръжията му се наричат „специализации”, „командировки” и „премиални”. Ако му се опънеш – лошо, но пък на кой ли би му минало през ум да му се опъва.

Развитие на типажа: Директорът (днес по-популярен като Шефът) е непреходен типаж, както е непреходна играта на власт и произтичащият от това секс. Разликата е, че сега отношенията са по-изчистени и ясни, което спестява на шефа излишното кокетничене от рода на „Ох, ама другарю директор, ама какво правите сега, ама недейте, моля ви се, ох!”


8. Партийният секретар


Подобен на Директора, но по-зловещ заради политическата си окраска и евентуалните последици, ако му се опънеш. Тук сексът е идеологизиран (ако бях партиен секретар, сигурно щях да казвам неща като „миришете ми на морално разложение, другарко”, перверзно е). В повечето случаи е комплексирана мижитурка, злоупотребяваща с власт и положение, така че не си струва да си хабим повече времето с него.Развитие на типажа: Слава богу, този вече е в музея. Или не съвсем?


9. Червеният сваляч


Червеният сваляч (или още „момчето на тате”) е расов кон, рекламното лице на развития социализъм. Завършил елитна гимназия и висше образование в чужбина (най-често Москва, но нищо), той е достатъчно лустросан, за да компенсира цървулите на баща си от епохата преди Политбюро. Всички си мечтаят да са с него, но той изявява предпочитания към стюардеси, засукани говорителки и манекенки от ЦНСМ.

Развитие на типажа: Днес „момчетата на тате” не са червени и не са деца на политическия, а на бизнес-елита. Всичко останало – лустрото, манекенките и цървулите на бащите им – си е същото.


10.Тато ди тути тати


На върха на сексуалната пирамида, разбира се, стои само един – човекът, който раздава апартаменти, но и почивки на дунавските острови. На срещите му с художествено-творческата интелигенция един куп млади актриси (понастоящем винтидж-секссимволи) се надпреварват да пърхат с мигли около Него. Личността му е обвита в тайнственост и легенди, особено в този аспект.

Развитие на типажа: Как се е развил този типаж в момента, ще покаже историята. Ние не се ангажираме с коментар, понеже не искаме мъмрене и силно потупване по гърба, мда.

Теодор Михайлов. /socbg.com/



Помните ли момчето, което отиде на бала си само, с метро? Случаят с Кристиян трогно България преди шест години.

Свидетел на неговото изпращане тогава написа следното:

“Бал 24.05.2016 г. Наблюдаваме момчето със светлосиния костюм. Чудех се дали да пиша, но съм доста огорчена и разочарована, затова реших да споделя какво се случи. Пред блока ни се „изсипа“ цял клас абитуриенти с луксозни коли, джипове, лимузини, коя от коя по-луксозна.Всичко беше хубаво, хората се забавляваха, брояха от 1 до 12, а бе всичко както си му е редът. Заваля и се скрих под козирката, целият клас вече беше в апартамента на съседката ми/тяхната класна, когато пристигна пеша закъснялото момче със светлосиния костюм. Отворихме му входната врата, казахме му къде да се качи, той благодари и приключихме. Добре де, стана време да тръгват към хотела, излизат всички, качват си се по колите… и си заминават.


Изпращам ги аз като типичната клюкарка и виждам отново момчето със синия костюм да ходи пеша по улицата надолу. Питам съседа ми: Далече ли е паркирал човекът, който го кара, при което чувам отговор който ме шашна, стъписа: „Ами не, той е пеша, отива към метрото.“

Викам… МОЛЯ?!? От там газззз към нас, оставям кучето си, грабвам ключовете от колата и с 300… да го догоня. Намерих го, тъкмо щеше да пресича, почнах да бибиткам, отварям вратата викам: „Влизай, днеска си с мене“. Къде се намира хотелът??

Момчето влезе притеснено, ами хотелът е след „Хемус” по бул. „Черни връх”… Викам, добре. Аз карам, Вие ще ме упътвате. Тръгнахме и питам, защо не питахте дали някой не може да Ви вземе с тях? Ами питах ги, всички ми отказаха. В едната кола били само момичета, в другата класната, а другите ми казаха: „Бегай от тука бе, разкарай се“. Ейййй, викам, да няма места, а тази лимузина??? А другите джипове, как пък едно място не се намери??? Как може да са толкова озлобени и егоистични??? И той вика, ами не можем да ги съдим, такива са, каквито са си и се усмихна.

За момент се замислих как са го изпратили горките му родители, тихо кротко с метрото… без обичайното бибиткане, балони, броене… та той нямаше дори чадър. Добре, че спря да вали. Само защото момчето не се държеше като другите – просташки, грубо, невъзпитано и защото беше свит, срамежлив и притеснителен, никой не го покани в колите си, които бяха взели „Под наем“, нали се сещаш… големите гъзари. Та хвана ме яд на днешната младеж, как само го отбягваха… и к’во като е по-беден? Аз пък си му бях дама на бала и си го закарах до хотела!

През цялото време ми благодареше… миличкият. Почувствах се щастлива, че макар и с малко съм помогнала. Тези, с които е учил толкова години, се направиха, че не го познават а аз, която дори не го познавах, се радвам, че се запознах с такава чиста душа, с такова възпитано момче. Колко заслепени са хората…


Спасихте от дъжда – вашите скъпи дрехи, прически, грим и обувки, но оставихте момчето да ходи пеша към метрото, валейки го дъжд, ходейки с наведена глава в един от уж най-щастливите му дни, неговия бал.

Поздравявам те, Кристияне, че не свали усмивката от лицето си… нито веднъж. Честито завършване и успех!“

А ето и коментар с днешна дата:

„До съучениците на Кристиян, помните ли го? Днес, вече 4 години, откакто вие поехте по пътя на живота, имаме новини за вас! Помните ли Крис, за когото не намерихте място в нито една кола, помните ли тази душица, на която се подигравахте колко е загубен и смешен и така 4 години?

Ами минаха вече няколко години от завършването ви, днес Крис е успешен IT специалист и изкарва – докато добавя най-престижните дипломи в IT сектора, някъде към пет пъти повече от вас.

А вие? Вие все още го играете на мутри и кифли с парите на родителите ви! Поздрави и за класната за отношението й, с което възпита мутри и кифли, а Крис – Крис е добре.

Източник:www.flagman.bg



Помните ли най-атрактивния абитуриент за 2015 г.? Уникалната находка взриви мрежата и направи известно едно до този момент непознато момче от Бургас, пише "Флагман"


Ето как започна всичко:  Годината е 2015-та, мястото – Френската гимназия в Бургас, събитието – абитуриентският бал на учениците. Костюмът – черен, фина материя, марка „ Филип Плейн”, цена – 18 хил. лева, обувките – елегантни, заострени, италиански, марка „Чезаре Пачоти”, цена 12 хил. лева. Ученик с предложение за работа в Арабските емирства, с желание да учи круизен мениджмънт в Бали. Такава бе картинката през онзи 24-ти май в двора на ПГРЕ „Г. С. Раковски”, а името на главния герой Павел Горанов бе най-обсъжданото в продължение на дълго време.

Днес, 4 години по-късно, историята продължава в същия дух. Високите стандарти, които показа най-атрактивният абитуриент в България за 2015 г., не са били просто думи, твърди самият той. Бързо придобитата слава изстреля Павел буквално в космоса и младежът споделя, че успява набързо да сбъдне всичките си мечти. 22-годишният младеж е вече един истински млад мениджър.

След завършването на образованието си животът му се преобръща на 360 градуса. Започва да учи в Нов български университет, специалност хотелиерски мениджмънт. Година по-късно го пращат за 6 месеца на специализация във Франция и Швейцария. Опиянен от възможностите, които му се дават, Павел решава да започне развитието си в нещо по-сериозно.


Амбициозният младеж говори перфектно 3 езика – френски, английски и руски. Забелязан от Ейч ар отдела на една от водещите компании, занимаваща се с круизни почивки, Павел бива привлечен от опитния екип и започва работа в Louis Vuitton Moët Hennesy (LVMH) на борда на Celebrity Cruises, разкри самият той. Бързо успява да докаже себе си пред висшестоящите и само след 2 месеца го издигат в йерархията на позиция мениджър - Luxury Retail Manager. Така се сбъдва мечтата на онова 18-годишно момче, с костюм за 18 хил. лева. След назначението не се прибира в България повече от година. Обикаля из едни от най-екзотичните, красиви и привлекателни дестинации – Хаваи, Таити, Бора Бора, Папуа-Нова Гвинея, Маями и много други.

Заради високата позиция, която заема бургазлията, получава и солидно възнаграждение от 5-6 цифри. Точната си заплата Павел предпочете да запази в тайна, но все пак посочи, че успява да поддържа високия си стандарт на живот и няма от какво да се оплаче. Младият мениджър е решил обаче да се откъсне за малко от бляскавия начин на живот и да се върне до България, макар и за две седмици.


След 5 години вижда живота си още по-успешен, смята да запише още едно висше образование в Ню Йорк или Ел Ей, където и да се установи за постоянно и да създаде свое семейство. На този етап обаче бургазлията се е концентрирал главно върху професионалното си развитие.

Вижте още:Помните ли Кристиян, който тръгна с метро за бала си? Ето какво се случва с него днес (СНИМКИ




Писмото, датирано от 1916 г., е адресирано до императрица Александра Фьодоровна. В него Распутин споделя мислите си за бъдещето на Русия, Първата световна война и съдбата на царското семейство.

"Това е откритие с невероятно значение“, казва Иван Петров, водещ археолог на експедицията и доктор на историческите науки. „Писмото на Распутин може да хвърли светлина върху много тъмни страници от руската история от началото на XX век“.

Съдържанието на писмото все още не е оповестено. Специалистите провеждат щателна експертиза, за да потвърдят автентичността на документа.„Ако автентичността на писмото се потвърди, това ще бъде истински пробив в изследването на личността на Распутин и влиянието му върху царското семейство“, казва Сергей Морозов, историк и професор в Московския държавен университет.

Очаква се скоро да се проведе пресконференция, на която учените ще представят повече информация за находката.


Реакция на находката:


Министерството на културата на Русия: „Приветстваме тази сензационна находка и очакваме резултатите от експертизата. Това откритие може да се превърне във важен принос към нашата историческа наука“.

Руската православна църква: „Засега не можем да коментираме автентичността на писмото. Но ако то наистина е написано от Распутин, може да има значение за историята на църквата.“

Потомците на царското семейство: „Очакваме с нетърпение публикуването на съдържанието на писмото. Надяваме се, че то ще ни помогне да научим по-добре истината за нашите предци“.

Това откритие, разбира се, ще бъде обект на разгорещени дискусии и дебати. Но едно е сигурно: писмото на Распутин е сензация, която може да промени представата ни за много събития от руската история.



Преди 1990 г. България много силно е работила с Мерцедес още от 50-те години. Eдин от най-големите клиенти на марката са Тексим и СО МАТ. Те имат поръчани толкова много камиони от сериите LPS, LP, NG и SK, че СО МАТ става и представителство на Мерцедес за България, Кувейт и др.

Мерцедес доставя не само автомобили, но и много резервни части и оборудване на много изгодни за България условия.


Кратка история на Мерцедес:


Марката Mercedes-Benz е основана от автомобилните пионери Карл Бенц и Готлиб Даймлер през 1926 г. като Daimler-Benz. Бенц е построил първия автомобил, задвижван с бензин, докато Даймлер е патентовал първия мотоциклет и по-късно е построил собствен автомобил, като и двата са проектирани с помощта на Вилхелм Майбах, който също има редица пробиви в автомобилната технология на свое име. Марката Mercedes-Benz продължава наследството на своите новаторски основатели през дългата си история, непрекъснато в челните редици на иновациите, свързани с производителността, стила и безопасността. Въпреки че днес Mercedes-Benz има офиси на почти сто места по целия свят, той има скромно начало като много други успешни фирми, издържали теста на времето, с нищо повече от смела визия. В този случай тази визия е била да се построят първите в света автомобили с бензинови двигатели.


Източник:Sandacite.BG – Българският портал за стара техника


1. Абитуриенти от СПТУ по промишлено строителство във фоайето на ресторант „Верея“ гр. Стара Загора, 1984 г.



2. В последния учебен ден завършващите взаимно надписват за спомен белите си униформени ризи



3.София, Новотел „Европа“ – 1987 г. Зрелостници от техникума по жп транспорт „Никола Корчев“



4. Момчетата и момичетата от випуск 1987 г. на Националната математическа гимназия в София



5.Така изглеждаха абитуриентите преди повече от 30 години



6.Стилни и елегантни – абитуриенти от средата на 70-те





7. Абитуриентската вечер за випуск 1985 г е в разгара си, София – НДК „Людмила Живкова“





8. Абитуриентите от випуск 1974 на малкотърновската гимназия празнуват завършването си в мотел-ресторанта на Балкантурист





9. Лъвчетата на Михайлова от V „г“ на ТМСС – гр. Карнобат, 1975 г.



10. Чест за всеки кавалер е да бъде с най-красивата дама на бала, Велинград-1990 г.



11. Един неразделен клас от 70-те на прага на бурното море на живота



12. Какво е абитуриентската нощ без снимка за спомен с любимия класен ръководител



13. Абитуриенти от пловдивска гимназия в хотел „Тримонциум“, 80-те



14. Явно такива са били модните тенденции за абитуриентките от випуск 1989 г.



15. На добър час, абитуриенти!



16. Абитуриентска нощ в столичната зала „Универсиада“ през 60-те


17.Абитуриенти в Чирпан,началото на 90-те



1.Да преодоляваме невъзможното - „Затваряй си устата и яж!“

2.Да вярваме в свръхестественото- „Моли се, това петно, да се изпере лесно!“

3.На логика- „Защото аз така казвам!“

4.На издръжливост- „Няма да станеш от масата, докато не си го изядеш!“

5 На субординация- „Абе, ти ли ще ме учиш, мене ...“

6.Основи на генетиката- „Същия си, като баща си!“

7.На причнинно-следственни връзки- „Никакво излизане, докато стаята не светне!“

8.На тишина- "Тихо, да не чуе баща ти /пляс, пляс два шамара/"

9.На постигане желаните цели- „Искаш лимонада, стани и си вземи от хладилника!“

10.На самостоятелност- „Абе, ей, аз да не съм ти слугиня!“

11.На острота на слуха- „Аз на тебе, колко пъти ще ти повтарям едно и също!“

12.Да се пазим от наранявания- „Аз, казах ли ти, че ще паднеш от това дърво, сега ела да те набия!“

Може да допълвате по ваши спомени.




На времето имаше практически курсове и като шофьори знаехме как да сменим гума, как да залепим спукана гума, как да сменим свещи, как да почистим карбуратор, как да сменим масло и филтър, как да сменим спирачната течност и много други дребни ремонти.


Имаше и Шофьорски паралелки в някой  специализирани гимназии.Разказ по спомени през 60-те. 


Три години обучение на трофеен джип, ГАЗ 51 с дървена врата, Опел Блиц камион от войната, Мерцедес Бенц, трофейни от войната, Щайер с вериги на задния мост 16 места на дървени пейки, Москвич 407, Победа...1965 - стажант шофьор на ЗИС 555, самосвал, 5 т - "огромен" за тогавашните понятия с въздушни спирачки! После казарма- ГАЗ 69, 63, Прага. Зилове и Урал който гореше 60 на 100 бензин.


Един спомен от 70-те.Вилата на родителите ми е на един висок баир но пътя първо минава през дере. Един ден отивахме пеша и един съсед с някаква луксозна за времето си кола, не помня марката, остана в дерето а другия с такъв Москвич като на снимката изкачи безпроблемно стръмнините по баира.



Британската актриса Вики Мишел стана известна с ролята на сервитьорката Ивет Карт-Бланш в комедийния сериал „Ало ало“
.

Критикуваната поредица заради осмиването на Втората световна война, се снима 10 години и има 9 сезона, като ни среща с много интересни герои. Сред тях е и Вики, която зарадва феновете с външния си вид и макар днес да е на 72 години, чаровницата почти не се е променила,пише Труд.

След снимките на „Ало, ало“, Вики се появява в над 30 филма и сериала и продължава да играе и днес. Актрисата се гордее с външния си вид, често подчертава, че никога не се е подлагала на козметични процедури и е решена да остарее достойно.


„Никога не съм си правила нищо на лицето, без пластични операции, без ботокс. Слава Богу за гените ми. Аз съм актриса, лицето ми трябва да се движи. Хората изглеждат страхотно, когато правят тези процедури, но след това лицата им се гипсират и накрая всички изглеждат еднакви. Майка ми ми каза никога да не излизам от къщи без червило и се придържам към това до ден днешен“, каза наскоро актрисата в интервю за The Sun.


Снимка: HOLLIE ADAMS/AFP via Getty Images

Вики Мишел е омъжена за оператора Греъм Фаулър  и имат 33-годишна дъщеря Луиз. „С мъжа ми съм от 40 години. Ключът към нашата връзка е, че се разбираме. И че сме приятели. Ако искам да се отдуша и да крещя, той просто ще изчака да мине. Това е взаимно разбирателство и то е най-важното. Много съм щастлива“, завършва легендарната актриса.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив