В памет на едно момиче останало завинаги на 16 години

Една от най-мрачните и болезнени страници в историята на България през Втората световна война са съдбите на децата, въвлечени и унищожени от фашисткия терор. Сред тях е и Цветана Живкова Велева – Лиляна, едва на 16 години, от Перник. Момиче, което вместо ученически тетрадки носи нелегалната съдба на партизанка, вместо бъдеще – куршума и дървото на палачите.

Цветана е участничка в партизанското движение, част от Първа софийска бригада. Във време, в което страхът и насилието са държавна политика, тя избира съпротивата. Ранена в сражение, заловена от властите, тя попада в ръцете на онези, които превръщат жестокостта в метод, а унижението – в спектакъл. На 19 май 1944 година, край Трън, животът й е отнет по особено жесток начин.

Днес, точно срещу Младежкия дом в Перник, стои нейният паметник. Мраморно момиче, край което поколения минават забързано, без да знаят, без да питат. Малцина от по-възрастните перничани си дават сметка коя е тя и защо е там. А паметникът не е просто знак от миналото – той е обвинение, предупреждение и памет за цената на свободата.

Историята на Цветана не е суха хроника. Тя е жива рана, разказана от нейната сестра Стефанка Живкова – свидетелство, което не допуска забрава и не търпи украса.

Сестрата на Цветанка – Стефанка Живкова разказва покъртителната история на убийството

на едно младо момиче:

След сражението на Огорелица чухме, че Цветанка е закарана в участъка в с. Трекляно. Разкарвали я по селата – да я познаят хората и да я изкажат, да я заплюят. Били я, мъчили я, дано издаде някого. А треклянският кръчмар се престарал: разбил челюстта й с чук и тогава й дал вода да пие…

Чак през 1947 г. дядо Никола от Цигриловци видял снимката на Цветана и разказал как през май 1944 г. изкарал добитъка на паша над селото, как кравите се размучали и той намерил в един ров няколко човешки трупа, а по-настрана – момиче с отрязана глава. Дошъл през нощта и я заровил. На 2 юни 1947 г. ни донесоха костите в сандъче. Казват, че не е била разстреляна, а с дърво пребита. Казват, че вътре били и намерените в тръните плитки. Нямах сили да погледна, нито на мама дадох да види.

Това не е просто лична трагедия. Това е образ на системно насилие, на държава, която воюва срещу собствените си деца. Цветана е една от многото – но и една от онези, които остават завинаги на 16.

Антифашистката борба в България не е абстрактно понятие или лозунг от учебник. Тя има лица, имена и възраст. И понякога – плитки, намерени в тръните. Паметта за Цветана Живкова Велева – Лиляна е дълг не само към миналото, а и към бъдещето. За да не минаваме повече покрай паметници, без да знаем кого оплакват.

РЕКЛАМА:

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉