Някога, по това време на деня и в това време на годината, пред портите на всяка къща се случваше истински мини събор. Хората в махалата, разбира се и в селото, бяха толкова много, че нито една пейка и пространството пред нея не можеше да събере всички наизлезли след дворна, кърска и полска работа, с желанието да се сговорят с комшиите си и да натаманят, всеки по свой тертип отиващият си ден.

На една или на повече от пейките седяха жените - коя захванала чорап да плете, коя дори изкарала да отреби ориза за утрешната си манджа, коя примъкнала се само на масалене... На другите пейки пък мъжете - един ще се похвали, че е окопал за последно късната царевица в есака си, а мамулите са се налели едри както никога, друг ще разкаже как джибрите му вече превират и предстои на казан да ходи, а трети - и той обикновено ще е махленския зевзек - просто ще се чуди какъв лаф да пусне, та някой от събралите се да отнесе майтапа на своя си гръб. Току от едната група - най-вече откъм мъжката - някой ще се провикне по посока на жените, за да го чуе неговата и ще й заръча бърже да изкара каничка вино от миналогодишното, защото друг, с тънкото намерение да удари една чаша на аванта го е бъзнал, че няма как да има още от ланското, като всеки околовръст го знае, че още пролетеска си го изпива до капка. Жена му се надига неохотно, знаейки, че докато слезе в мазата, докато наточи една кана и пак излезе отвън, ще е изтървала най-сочните клюки, но няма как - тръгва за виното, ако и да знае, че след малко пак ще я повикат, този път да изкара и някакво мезе. Чунким не знае табиета на мъж си, но пък и сама няма да му скърши чувството за господарство - той да поиска, а тя да му угоди.

Наоколо децата, сред които и аз, вършим нашите си хлапашки работи, мушкаме се ту сред едните, ту сред другите, ха сега при онези отсреща, после при най-крайните, където са се омешили и от двата пола и събираме думи и изречения, които иначе няма да чуем да се казват свободно, но заради неформалния характер на седянките възрастните изпускат и по нещо не за пред деца, а след това се събираме на наш си дернек някъде на скришно, за да интерпретираме чутото по наш си начин.

Става вече тъмно и някои се надигат да си ходят. Кой манджата да притопли за вечеря, кой да свърши още малко къщна работа по хладното, кой овцете да придои преди да ги назоби, та сутрешното мляко да е само от суха зоб - гъсто и мазно. Малко по-късно оставаме само ние, хлапетата, за да се гоним под уличните лампи и да броим звездите.

Точно под прозореца на къщата отсреща, до портата беше една от тези пейки. Последно там сядаше баба Веса. Едва допреди няма и 6-7 години. Последната от махалата, която спазваше ритуала. Дори и когато остана сама и вече нямаше кой да седне до нея за компания. Стоеше мълчаливо, гледаше по празната улица и вероятно си припомняше когато тя беше още жива и изобилна на хора.

Сега баба Веса е в другия край на селото. При всички останали, които накрая задължително се местят там. И вече само снимките на паметниците им си намират приказката за един последен, но дълъг като вечността селски дернек...

Никола Димитров

РЕКЛАМА
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉

0 comments:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Най-четени👇

Популярни публикации👇