На 20 април, 1984 година в 18:15 часа, Христо Проданов влиза в историята като първия българин, изкачил най-високия връх в света Еверест. Успешната атака е извършена по Западния гребен, известен още като "Жестокия път".Проданов е първият човек в света , който изкачва върха по западната стена и то без кислородна маска.Христо остава на върха 33 минути.
Поклон пред този велик българин!!!!

На 17 април 1821 легендарният Индже Войвода загива геройски в сражение с турците край град Скулени на река Прут. След смъртта му остава споменът за един славен кърджалия, който давал мило и драго за своите братя българи.
Поклон пред паметта му!

Историята на Индже ни връща в годините от края на 18 век. Истинското му име е Стоян, родом от селата на север от Бакърджика. Съвсем малък остава сирак, но майка му се омъжва повторно в Сливен. Едва 7-годишен Стоян е прогонен от дома на втория си баща, който го дава в школата за еничари в Цариград. Заради стройната му фигура получава прякора “Индже” (от турски "ince", "тънък"). Като човек с изключителни способности е включен във формирование за изтребване на разбойници. По пътя към България смелчагата убива турския военен ръководител и е избран за кърджалийски главатар. След време се разделя с кърджалийството. Запазил спомена за род и принадлежност, повежда конна хайдушка дружина из Странджа, Сакар и Бакаджиците. Байрактар му е Кара Кольо Омарчалията. Силен по дух и изключителен организатор Индже прави опит да организира бунт срещу турците в началото на 19 век, завършил безславно. Буйният му нрав не му дава мира и заминава за Молдова през 1806 г., където служи в гвардията на молдовските князе. По това време е наричан капитан Индже и Стоян волентир. Взема участие във въстанието в Дунавските княжества от 1821 г., където загива геройски в сражение с турците край град Скулени на река Прут.

От тогава народът ни разказва предания и и пее песни за този безстрашен поборник, закрилник и спасител на своите събратя по съдба. Светлият му образ вдъхновява разказвачи и текстописци. А една от най-вълнуващите истории ни е оставил големият Йордан Йовков - разказът му "Индже" (1926) от цикъла "Старопланински легенди", за да имаме памет за този легендарен герой, който не трябва да бъде забравен.

Спомени от Родната Казарма:

През 1949 г. отбивах редовната си военна служба в поделение 55120, 17-и родопски полк в Кърджали. Нашият полк охраняваше и сградата на щаба на дивизията в града, която се намираше на левия бряг на река Арда. Беше лято и в Кърджали беше много горещо. Бях караул на щаба на дивизията. В 1 ч. през нощта караулният началник ме постави на пост зад сградата на дивизията до реката.

На самия бряг някои офицери от щаба си бяха направили примитивни дървени бараки, в които си отглеждаха домашни птици. По едно време на покрива на една от тези бараки нещо валчесто се разшава. И както казвам, нощем очите на страха са големи и аз се изплаших много. Помислих си, че на покрива на бараката има горянин (нелегални младежи тогава, които се бореха против комунистическата власт). Качил се на покрива откъм реката и се готви да извърши диверсия срещу щаба на дивизията. Моментално се прикрих зад стената на сградата, свалих автомата от рамото си, опрях цевта му в стената и се приготвих да стрелям. Изчаквах само да шавне главата на горянина, за да попадне по-добре на мушката ми.

В това време на покрива на бараката една пуйка вдигна високо глава и разкърши криле. Вместо в курника легнала на покрива за по-хладно. Успокоих се, защото ако бях стрелял, в полка другарите ми щяха да ме подиграват: Ефрейтор Ангелов посред нощ от страх разстрелял една пуйка, когато бил на пост.

Ангел Ангелов, Габрово
Източник: РЕТРО

U-3523 е една от подводниците на Хитлер тип XXI - за времето си тя е с нов и изключително напреднал дизайн, но е внедрена твърде късно, за да спре съюзническите победи. Около нея витае интересна легенда. Това е първият за тогавашното си време клас кораби, предназначени да плават под вода за продължителен период от време, снабдени са с технология, която им позволява да преминават без прекъсване в Южна Америка.
Смята се, че U-3523 потъва след британската атака от Б24 "Освободител" на 6 май 1945 г. Подводницата на Хитлер така и не е открита, затова и се появяват слуховете, че е успяла да се измъкне и всъщност е изпълнила доста тайна мисия. В момента историческата подводница се намира на десет морски мили на север от Скаген - най-северния град на Дания - и на девет мили западно от позицията, съобщена през 1945-та година от британския бомбардировач. Представители на датския морски военен музей, които са открили подводницата, твърдят, че няма доказателства, че тя е успяла да се измъкне с нацистки лидери на борда или плячка. Герт Норман Андерсен, директор на музея, твърди: "Според слуховете, подводницата е била натоварена cъс  скъпоценности от Германия, оттегляйки се след края на войната. Мисля, че около нея витаят такива слухове, защото U-3523 е наистина модерна подводница за дълги разстояния, а е публичен факт опитът на някои нацисти да избягат с ценности в последните дни. Все пак подводницата е отивала в Норвегия, а не в Аржентина, където след войната се укриват много нацисти, успели да се измъкнат заедно със скъпоценни предмети и произведения на изкуството." Декласифицирани документи от американското разузнаване повдигат светлина около твърденията, че нацистки лидери, сред които и самият Хитлер, са успели да избягат в Аржентина през последните дни на войната.

Един от документите на ЦРУ е от 3 октомври 1955 г. В него се споменават до твърденията на бивш  войник на име Филип Ситроен, според който Хитлер се укрил в Колумбия, а по-късно - в Аржентина. Той дори направил снимка, направена през 1954 г. в колумбийския град Тунха и разказал, че на нея е не кой да е, а именно Хитлер. В документа се твърди: "Според Ситроен германците, живеещи в Тунха, последвали този предполагаем Адолф Хитлер с идолопоклонство от нацисткото минало, като го обръщали към него с "дер Фюрер", отдавайки му нацистки поздрав. Междувременно в архива на ФБР е разсекретен документ от 21 септември 1945 г. В него очевидец описва подробно как Хитлер пристига в Аржентина с подводница няколко седмици след падането на Берлин.

В свидетелството си той казва: "Хитлер беше посрещнат от шестима висши аржентински служители, които натовариха всички запаси на конски впряг и се отправиха към подножието на Южните Анди. Привечер групата пристигна в ранчо, където Хитлер и неговите хора се укриха". За други нацисти също се смята, че успяват да избягат в Аржентина след края на войната. Сред тях са Адолф Айхман - идеологът на Холокоста, и прословутият доктор от Аушвиц Йозеф Менгеле. И все пак, наистина ли U-3523 е подводницата, с която успяват да избягат Хитлер и хората му? Според последните открития тя е потънала с всичките 58 членове на екипажа. В датския музей се пази и копие от последната телеграма, изпратена от подводницата на 5 май 1945 г. В нея не се споменават никакви ценни товари или високопоставени пътници. Нацистка Германия ще подпише първия инструмент за безусловно предаване едва два дни по-късно на 7 май 1945 г.
Учените извършват сканиране на морското дъно, което разкрива, че U-лодката сега лежи на 123 метра под водата, което я прави много трудно достъпна. Необичайно, цялата предна част на кораба е погребана в пясъка, докато кърмата стои на 20 метра над дъното.

Източник:БЛИЦ

Малцина пилоти са имали честта да вдъхновят повест, опера, филм и дори комикс. Такава обаче е историята на героя на СССР Алексей Петрович Маресиев, роден на бреговете на Волга през 1916 година.
Като младеж Маресиев решава да стане пилот, след като гледа в киносалона на гр. Камишин кинопреглед за съветските авиатори. По онова време централното правителство стимулира младежите от страната да се обединяват в клубове по парашутизъм и любителска авиация.
След като учи за стругар, перспективите да влезе веднага в армията са осуетени, защото местната организация на Комунистическата партия го избира да участва в строителството на гр. Комсомолск на Амур, в студения Далечен изток.
Алексей упорито отказва да замине. Тогава мнозина негови учители се намесват, за да го предупредят, че един отказ да изпълни партийната повеля би провалил бъдещата му кариера.
Един от учителите успява да убеди Маресиев с аргумент, който откликва на най-силните желания на младежа. "Ако отидеш и работиш при този толкова суров климат, кръвообращението ти ще се подобри и няма да имаш никакъв проблем, когато по-късно се опиташ да влезеш в авиацията". В крайна сметка Алексей се съгласява.

Началото на неговата кариера

През 1940 г., след като служи известно време като техник в подразделение на граничната авиация, през което, според думите на самия Маресиев, той нагласял опашката на самолетите в правилна позиция при паркиране, успява в крайна сметка да сбъдне мечтата си и завършва училището по военна авиация в Батайск.
Започва да лети като военен пилот през август 1941 г. и през март 1942 г. вече има свалени четири германски самолета. Само че неговия "Поликарпов И-16" – остарял модел, който не може да направи кой знае какво срещу съвременните германски военни самолети, е свален близо до Старая Руса, след като влиза в бой с две вражески машини. Територията е окупирана от войските на нацистка Германия.

Тежко ранен, той се укрива 18 дни в гъстата руска гора, преди да успее да стигне до село Плавни, измъчван от силни болки и почти влачешком. Там едно селско семейство го скрива от германските патрули и успява да поддържа живота му, без да има лекар, който да му окаже помощ.

Седмица след свалянето му спасителен самолет го прибира и го транспортира в болница. Само че лекарите не са в състояние да направян нищо друго, освен да ампутират краката му под коленете, за да спасят живота му. Точно преди операцията Маресиев прочита в един вестник историята на друг руски пилот – Александър Прокофиев-Северски, който след като губи единия си крак, успява отново да лети. Той решава, че ще направи същото.

Една година води нова битка:

Да се научи да използва протезираните си крака. И я печели. След известно време и след много терапия успява да проходи и дори да танцува. Когато военната комисия, която трябва да реши дали той ще лети или не на активна служба, вижда това, членовете ѝ не могат да кажат друго, освен "да".
Маресиев се връща в Ескадрила 63, но нейният недоверчив командир го праща два месеца на изпитателни полети над Централна Русия и едва след това – на предната линия. При един от първите си бойни полети той сваля три Фау Ве-190 на Луфтвафе.
На 24 август 1943 г. асът без крака е награден със Златната звезда на Герой на Съветския съюз – най-високо военно отличие в СССР. По това време се запознава с военния кореспондент Борис Полевой, който през 1947 г. ще публикува романа "Повест за истинския човек" ("Повесть о настоящем человеке") по епопеята на Маресиев.
Алексей Маресиев е освободен като пилот през 1944 г. и става инструктор по полетите. Изпълнил е 86 бойни мисии, свалил е общо 11 вражески самолета. През 1946 г. се отказва от военната кариера и прекарва остатъка от живота си, като помага на съветски ветерани от войната. През 1956 г. става секретар на тяхното сдружение, а през 1983 г. – негов председател. Освен това е избран за член на Върховния съвет.
Случайностите на съдбата стават причина неговата история да привлече вниманието на руския композитор Сергей Прокофиев, който съзира в нея удобен случай да се отърси от обвиненията по негов адрес, отправяни му от комунистическите власти, че е "антидемократичен формалист".
Руският маестро взема повестта на Полевой, за да я превърне в опера в четири действия. Премиерата ѝ е на 3 декември 1948 г. в театър "Киров" в Санкт Петербург, а нейната публика – най-вече съветски културтрегери, които я обсипват с мрачна критика.
Творбата номер 114 на Сергей Прокофиев ще се окаже и последна. Тя е забранена и няма да види бял свят, преди да бъде показана пред публика на 7 октомври 1960 г. в Болшой театър, повече от десетилетие след смъртта на гениалния композитор.
През 1949 г. се поява филмовата версия на историята на Маресиев, дело на Мосфилм. Филмът трае 96 минути и някои го определят на "медицинска драма", тъй като голяма част от историята е посветена на възстановяването на героя във военна болница.
Режисьор на лентата е Александър Столпер, а главната роля е поверена на големия актьор Павел Кадочников (централен изпълнител и в известния филм "Иван Грозни"), който се превъплътява като Алексей Маресиев. Филмът и книгата се превръщат в еталон за героизъм и жертвоготовност за учениците в целия СССР. Един от ключовите моменти в лентата e онзи, в който "Мересиев" (да, фамилията на пилота е променена, за да се придаде повече драматизъм на лентата) танцува пред комисията от лекари, които трябва да одобрят връщането му към пилотажа. Когато го питат как може да прави това, той отговаря: "Ами аз съм съветски човек!". Маресиев не приема добре славата през остатъка от живота си и твърди: "Дразни ме фактът, че съм легенда".

На 19 май 2001 г. стотици почитатели и почитателки се събират в Централния театър на Червената армия, за да отбележат 85-ата годишнина на своя герой. Това обаче се оказва невъзможно.
Същата сутрин Маресиев е приет в московска болница с коронарни проблеми. Умира час и половина преди началото на церемонията за годишнината му. Когато новината стига до театъра, много негови другари ветерани избухват в плач, докато Оркестърът на руските въоръжени сили обявява минута мълчание за човека на истината.
През 2005 г. невероятната история на този осакатен пилот вдъхновява Евгений Гусев да създаде комикс.

Източник:bg.rbth.com

Историята за този невероятен случай достига до нас благодарение на революционера Милан Матов, който дава подробен разказ в своите спомени,пише сайтът bulgarianhistory.org. Действието се развива по време на Междусъюзническата война (1913 г.), когато Милан Матов (брат на един от идеолозите на ВМОРО Христо Матов) е част от Сборната партизанска рота на Македоно-одринското опълчение като войвода на чета. На 15 юни групата на Матов получава заповед от щаба на 2-а армия. Началник щабът нарежда  на четата да мине Вардар, овладее Мориховските планини и като събере милиция от Битоля да завземе Шар при Качаник, където „живо-мъртво ще дадете големи сражения в гърба на неприятеля, за да го смутите в центъра.“

Тази задача изглежда неизпълнима. Четата на Матов е съставена от 18 души, а най-добрите членове на милицията са в състава ѝ. Предложението да се отпусне поне една дружина от Опълчението не е прието. Още вечерта Матов напуска Радовиш, като взима със себе си още 5 души и тръгва за с. Дедино, където са и неговите четници. Рано зори на 18 юни четата тръгва към с. Демир Капия и преминава големия мост под контрола на българската армия. Преди да стигне „до самите камънаци на Демир Капия“ пред Матов се открива невероятната гледка от около 80 пленени сръбски войници, водени от бившия му четник Милан Илиев и двама селяни. Четата се разполага в близост до селото. Скоро при тях се появява запъхтян селянин, който съобщава за голям брой сръбски войници, показали се срещу една от позициите в близост до Демир Капия. Войводата веднага събира другарите си и ги разполага на позицията.

Eто как Матов описва тактическото разположение на четата непосредствено преди съдбоносния момент: „Щом се задали отдалеко сърбите, както и бехме планирали, всеки по местата беше полегнал на големо разстояние един от друг. А сам Милан и Лазар – мои най-верни другари, тръгнали един към една страна, друг към срещуположната и започнали са да викат „отчаяни заповеди“, които заповеди отдалече, като ги слуша човек, все би се смутил. Крайните отдесно и отлево са хвърлили по една пушка за сигнал, това накарало сърбите да застанат. Настанало смущение между четниците, когато са видели големия брой на сърбите, но всеки останал на своето място, само Милан повторил да тича по рида със своята куца кобила, която току-що бехме взели от сърбите (най-вероятно става дума за предишните пленници), с издигната шашка в ръка – да вика, да не се стреля. Другарите ми беха все добри момци, отбрани стари четници, участвали по няколко пъти в сражения.

Лазар решил без много колебания да влезе с бела кърпа като парламентьор в лагера на сърбите, качен на тази куца кобила, с която представляваше себе си за кавалерист. Сръбският патрул го спрел; след малко при него дошел един капитан, запитал го от коя част е, комуто Лазар отговорил много правилно, за което бех говорил вечерта преди тръгването на всички, че всеки требва да казва от 25-и полк, I-а дружина, III-а рота, имената на ротен, взводен, полкови командири да се поменят, без да се сгреши, иначе рискът е много голем. И само Лазар беше с пълна униформа от опълчението македонско. Другите бехме полуцивилни, полувоенни.

Капитанът запитал Лазара: „Дали не е възможно да се видим с полковника, за да говорим да ни се даде път да минем за Сърбия, като дадем честна дума, че нема да се бием с българите“ и Лазар му отвърнал: „За свиждане е много лесно, заповедайте с мене, полковникът е тук на позицията, но за път – не зная, не е моя работа. Аз ида да ви предложа да се предадете. В случай на отказ или забава – стрелбата ще почне.“ Капитанът се завърнал с голема бързина, взел си коня. По него един полкови свещеник и един фелдфебел веднага тръгнали с Лазар, който ги водил и докарал при Гюрлуков (става дума за войводата Милан Гюрлуков). Учудени останали всички, когато видели Лазар да води офицерина и други.“

За да прикрие истинското състояние на нещата Гюрлуков нарежда на околните да се покрият. След като Лазар довежда тримата при него, той ги обезоръжава и сам съпровожда до станцията на Демир Капия. Отсъствието на капитана очевидно предизвиква несигурност у сърбите, като „отделни единици сръбски войници доближавали се до позицията, като са показвали бели листове и кърпи – и викали, че искат да се предават.“ Матов разпорежда да не се приемат единични молби, а единствено предаване по групи, с вдигнати ръце. Последва и триумфът на четниците:

„Не след много откъм сръбския лагер почнаха да се показват групи от 40-50 души и вървят по пътя, щом наближиха позицията, вдигат ръце и продължават. Щом навлезоха в самата позиция при нас, започнаха да викат некои, че „ние не искаме да се бием с българите, а нашите офицери ни заставят. Те требва да бъдат избити до един.“ Ние, разбира се, бехме пияни от радост, а особено моят другар Гюрлуков беше вън от себе си (из)паднал бе в екстаз. Спрехме групата в една глапка, подир нея друга се показа; неколко такива малки и големи групи и всички ги спрехме в глапката, а ние просто треперехме от радост и страх, докато се привърши тази игра.“

Ето какъв е и резултатът от тази „игра“: „Извиках да дойдат всички четници, които едвам брояхме със селяните всичко 14 души (след като Матов изпраща част от четниците си на друга позиция), а сърбите надминаваха 450 души.  С една магическа бързина всички сърби бидоха заобиколени.  Само селяните стояха по-далече, без да се показват съвсем, за да не забележат техните дрипи, едновременно и да не се знае числото на другарите. По пътя срещнахме отделение от 8 души изпратено от Павел Христов за подкрепа, което щом се доближи до нас и ги изпратих да придружат войниците към гарата.

Около нас в рида се слушаше по некоя селска громка заповед, да пазят уж тишина, да не се отклоняват от прицела и пр. Всичко това правеше ефект и даваше съмнение, че има сума свет в долищата. Тръгнахме. Шествието беше импозантно. Никога в живота си не сме се радвали ние, войводи и четници, както тогава. Всички бехме вън от себе си.“

В това време един от четниците дойде и ми съобщи, че Кольо – един прост като фасул четник, но здрав и силен, който вървеше напред до подполковника бил запитан от последния, който сигурно е забелязал, че това е чета, „колко души сме“. Кольо му отговорил: „Колкото ни гледаш“, а подполковникът почнал да се бие по главата със свита ръка, да плаче и да вика: „Дей гиди, Сърбие, Сърбие, ди е твоя слава…“

Офицерът незабавно е поставен на щик и е принуден през сълзи да се раздели с  револвера си. В този момент яхналият на кон Милан Гюрлуков заповядва на пленените сърби да извикат: „Да живее България“, „Да живее Цар Фердинанд“. Сърбите веднага извикват „Живела Булгарска“, а някои от войниците повтарят, че офицерите им трябва да бъдат избити като „еднички виновници за братоубийствената война“.

В крайна сметка пленниците са предадени на части на 27-и пехотен полк от българската армия. Интересен e писменият акт на предаването. Сръбският командващ подполковник Сава Милоевич моли да бъдат написани имената на множество войводи за извинение пред неговото началство. Актът е преписван три пъти по настояване на Гюрлуков, за да не бъде пропуснат нито един от присъстващите войводи. С голяма тъга и нежелание Милоевич предава сабята си, но вместо да я даде в ръцете на някои от войводите, символично просто я пуска на земята, тъй като няма по-висш противников офицер, на когото да я предаде.

Известни препирни възникват, когато поручик от 27-и полк настоява четниците да предадат цялата плячка взета от офицерите, войниците и цивилните придружители. Милан Матов не скрива отношението си към това настояване поради това, че „От тона, с който искаше тези работи, разбрахме, че той счита нас за плячкаджии, като запитваше всекиго от сръбските офицери какво е взето. Ние му предадохме шашките, освен една –оная на подполковника, която я прикрихме за спомен между четниците, както и неколко от хубавите ездитни и обозни коне, за да ни се намират из пътя.“

Пленяването на сръбските войници е колкото щастлива случайност, толкова и свидетелство за хладнокръвието и изобретателността на българските четници от Македония, водили множество неравни борби през живота си и свикнали да се измъкват от ситуации, в които численото предимство не е на тяхна страна.  Те се доказват не само като умели воини, но и като добри хора.

Като пленник в София подполк. Милоевич среща един от другарите на Матов Марко Иванов. По разказа на последния подполковникът „стиснал му ръката в знак на кавалерство и признателност, като добавил, че се възхищава от хубавото държание, защото дотогавашното мнение за българските комити му е било много лошо. Той  очаквал голема част да бъдат безмилостно избити, особено поради настояването на некои от неговите войници пред нас.“

Източник:bulgarianhistory.org

Известният американски кинорежисьор от чешки произход Милош Форман е починал в дома си в Холивуд. Той е създател на шедьоврите „Ах, този джаз!“, „Полет над кукувиче гнездо“, „Коса“ и „Амадеус“. Форман е издъхнал на 86 годишна възраст. Това съобщиха световните медии. Той е роден през 1932 г. в Чеслав. Родителите му загиват в концлагер по време на Втората световна война /1939-1945 г./. Кинокариерата на Форман започва през 1955 г. В Чехословакия снима филмите „Черен Петър“ (1964 г.), „Любовта на русокосата“ (1965 г.) и „Пожар, момичето ми“ (1967 г.).

През 1967 г. заминава на специализация в САЩ, през 1968 г. е в Париж за преговори за провеждане на снимки на нов филм и остава там, заради събитията от Пражката пролет. От 1971 г. работи в САЩ и още с първия си филм печели престижния Кански фестивал. През 1975 г. Форман постига световен успех с екранизацията на „Полет над кукувиче гнездо“ и за него печели награда „Оскар“. Други известни негови филми са „Коса“ /1979 г./ и „Амадеус“ /1984 г./. Последният получава 8 награди „Оскар“ и 4 „Златни глобуса“.

ВИДЕО:

Форман работи с операторите Хаскъл Уекслър и Мирослав Ондржичек, и актьорите Джак Никълсън, Луис Флечър, Трийт Уилямс, Джон Савидж, Джеймс Кагни, Хауърд Ролинс, Брат Дуриф, Том Хълси, Ф. Мъри Ейбръхам, Анет Бенинг и други.

Източник: БЛИЦ

"По старите хора я помнят като пивница "9-ти Септември" или като "Трите гайди"... Впоследствие стана "Механа". А на пазара имаше кръчма, която наричаха "Двата лева" - Георги Данаилов

"Когато бяхме малки със сестра ми, татко на всяка заплата ни водеше там. Винаги поръчваше специалитета "Странджански колиби" мисля, че се казваше.Три шишчета като колиба, навито на тях карначе и кюфте, кебапче и пържолка под тях. Не можехме да го изядем, но той винаги поръчваше по една за всеки." - Иванка Атанасова

"Механата" беше под старата фурна, която от години не работи. Знам, защото беше на дядо ми, а в момента живея аз там :) Била съм много малка, но питките ги помня." - Петя Тончева

Източник: Елена Кошничарова

Марко Фридман със съпругата си

Атентатът в църквата „Св. Неделя’ в София е най-тежкият терористичен акт в историята на България, а по това време и в света. Извършен е на 16 април 1925 г., Велики четвъртък, когато група крайнолеви дейци на Военната организация (ВО) на Българската комунистическа партия (БКП) взривява покрива на църквата „Света Неделя“ в София. 

По това време в нея се провежда церемонията по погребението на генерал Константин Георгиев.При атентата в „Света Неделя“ загиват 134 души, други умират по-късно от раните си, и така общият брой на жертвите е 213. Ранените са 500. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати и множество граждани, включително деца.“

Старозагорецът Марко Хаим Фридман е най-високопоставеният атентатор, който е обесен. Той е български евреин – член на БРСДП (т.с.) от 1911 г. Участва като ученик в Стара Загора в социалистически кръжок. Завършва право в Софийския университет. През Първата световна война е командир на рота. Член е на партийния комитет в софийския квартал Юч Бунар (1918-23), общински съветник в София (1923). Редактор във вестник „Братство“ (1921 – 1923). Един от основателите на кооперация „Освобождение“. 

Участва в подготовката на Септемврийското въстание (1923). От 1924 г. е член на Централната военна комисия при ЦК на БКП и участва в подготовката на атентата в църквата „Света Неделя“. На 26 март 1925 г. е ранен в престрелка с полицията. След атентата на 16 април, Велики четвъртък, е заловен, и съден. Преди четенето на присъдата, вземайки последна дума, заявява, че имайки ясното съзнание влязъл в една нелегална организация, с крайна цел – повдигане на въоръжено въстание. Съжалявал, че след Деветоюнския преврат, партията като една революционна организация трябвало да застане на страната на един контрапреврат, но тя изменила на идеалите си и го докарала до положението да дойде пред съда и да отговаря за избиването на невинни хора. 

Признат за виновен по две от трите му предявени обвинения (по ЗЗД в свръзка с Наказателния закон, а последното със Закона за изтребление на разбойниците) и по съвкупност е осъден на смърт чрез обесване на публично място и обесен публично. Любопитен факт е, че Фридман пише молба до царя няколко часа преди да бъде изпълнена смъртната му присъда на 27 май 1925 г. – той моли бесилото да бъде заменено с разстрел. Царят обаче отказва да удовлетвори последната молба на осъдения. Преди това се изповядват пред свещеник, който е извикан специално за процеса.

ЕКЗЕКУТОРИТЕ:
След убийството единият от палачите полудява. Самият той получавал огромна възбуда и удоволствие от всяка екзекуция, в която участвал. Другият ром е убит по време на сбиване.


Печката на дърва на село е незаменим спомен за всеки, докоснал се до нея с детските си пръстчета и за първи път научил житейския урок, че от огъня може да се изгориш, макар и да не го виждаш. Затворени зад няколкото вратички, пламъците облизват търкалата на плочата, а те правят всичко, за което са предназначени. В единия ѝ край винаги има чайник или тенджера с топла вода, а дилафът и ръженът стоят я в струпаните отстрани цепеници, я подпрени до емайлираните страници на печката.  Липовият чай в тенджерката е станал с цвят на карамел и стаята ухае на билки. Рано сутрин през зимата баба или дядо са я запалили, баба прехвърля от масата, където е месила и нарязала на ромбове бухти със сирене, старият очукан и обгорял тиган е загрял, колкото може, тя пуска в него парчетата тесто, чува се едно сладко, сладко „джъс“ и само след малко кухнята замирисва на пържени вкуснотии. Мътеницата е студеничка от мазето и всичко е точно. (Усмивка към един съвременен „хит“, в който се прави кекс на всяка втора дума)

Понякога за такава закуска баба няма време, смъкне един още суров суджук от пръта, който виси под стряхата, щипне го с дилафа, разбута въглените в печката и го цвърне за няколко минути. Отреже една голяма филия, като държи хляба опрян в престилката на корема си, стопли и нея, а ти колкото и да си злояд, все ще се навъртиш край масата, облизвайки се. Ако все още баба не е успяла да те подкупи с наденицата, те примамва с печено върху хартия яйце, а ти потропваш отстрани и гледаш как белтъкът му се втвърдява, а жълтъкът се стяга и става на кръгче. Всичко, сготвено на пламък, на истински огън, е вкусно. Ако ще и само да препърлиш порязаница от селския дъхав хляб на плочата отгоре, па да я намажеш с бяла свинска мас, която веднага бързо попива в дупчиците на филията, а тя омеква без да губи хрупкавостта си по коричката. Да поръсиш домашно смлян червен пипер, макар и по-едричък от купешкия. Да ти замирише на сушена чушка, а дървата в печката да пукат, мокрите да цвърчат пронизително, извивайки някаква своя си песен, като от високите тонове на кларинет.

Децата не помнят чиста ли е била печката, излъскана ли и дали плочата ѝ някога е мазана с боя „Щъркел“, която си беше единствената екстра, с която да се вкара отоплителния и готварски уред в приличен вид. Ама пък така лустросана можеш ли отгоре ѝ да метнеш хляба? Помнят се ароматите от всичко приготвено върху нея. Помни се уютът и топлината. Помнят се до ден днешен напуканите вълшебни ръце на баба и нейната обич, която грее по-силно и от остарялата печка.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Детството на село в 5 мига от миналото

Източник: www.zarata.info

Понякога ни се налага да направим сравнение с нивото на живот у нас и в други страни. Точно такова прави българка, която от години живее в Америка. Валя Брадшоу разработва проект за качеството на живот на възрастни хора и за това, че животът не свършва, когато станеш пенсионер. Ето разказът й за един обикновен старчески дом, който е посетила покрай проекта си: „Приятели, това е кратък разказ в снимки за мястото, където, по време на Великденските ни празници, прекарах няколко часа в компанията на две прекрасни дами без възраст, героини в моя проект „Изкуството да живеем дълго и красиво“. Тук подобно място не се нарича старчески дом, а носи достойното име RESIDENCE FOR SENIORS.

Снимките прекрасно показват как протича ежедневието на възрастните хора… Останах очарована и изумена! Всичко има, за всичко е помислено, за да живеят те, независимо дали са трудноподвижни или все още самостоятелни, достойно и смислено. Салон за концерти, където могат да потанцуват, уютно барче за едно питие, огромна библиотека, в която има цял отдел книги, написани от хора, живеещи в дома и където спокойно взимаш книгата, която си избрал и я връщаш, когато си я прочел; голям басейн с джакузи и стол, който потапя плавно във водата тези, които са в инвалидна количка, за часовете по водна гимнастика; прекрасен ресторант с меню, където сам избираш храната си; зала за рисуване и творчество; уютни кътове в ниши на коридорите, откъдето през идеално чистите прозорци се откриват прекрасни гледки към градината и залива…

Казах, че има всичко и не преувеличавам-фризьорски салон, пощенски клон, банка, зала за игра на карти, билярдна маса, маса за пинк-понг, огромни пъзели, разположени върху маси в различни кътове, за да са достъпни за всеки любител на пъзели… Организират се ексурзии всякакви, има музикални бендове, два от които се ръководят от Сю, дамата на снимката, която е и член на Управителния Борд на дома…Обядвахме на маса с чудесен изглед към фонтана във двора и синьото море… И всичко това в един… старчески дом, както наричат у нас подобни домове… И си мисля… никога, ама никога няма да ги настигнем американците… А толкова много ми се иска…“ А ето и каква е атмосферата от дома в няколко снимки:


Понякога ни се налага да направим сравнение с нивото на живот у нас и в други страни. Точно такова прави българка, която от години живее в Америка. Валя Брадшоу разработва проект за качеството на живот на възрастни хора и за това, че животът не свършва, когато станеш пенсионер. Ето разказът й за един обикновен старчески дом, който е посетила покрай проекта си: „Приятели, това е кратък разказ в снимки за мястото, където, по време на Великденските ни празници, прекарах няколко часа в компанията на две прекрасни дами без възраст, героини в моя проект „Изкуството да живеем дълго и красиво“. Тук подобно място не се нарича старчески дом, а носи достойното име RESIDENCE FOR SENIORS.
Страшна подигравка с пенсионерите за Великден: Обещаха им добавки, а накрая ги оставиха без стотинка за празника


Снимките прекрасно показват как протича ежедневието на възрастните хора… Останах очарована и изумена! Всичко има, за всичко е помислено, за да живеят те, независимо дали са трудноподвижни или все още самостоятелни, достойно и смислено. Салон за концерти, където могат да потанцуват, уютно барче за едно питие, огромна библиотека, в която има цял отдел книги, написани от хора, живеещи в дома и където спокойно взимаш книгата, която си избрал и я връщаш, когато си я прочел; голям басейн с джакузи и стол, който потапя плавно във водата тези, които са в инвалидна количка, за часовете по водна гимнастика; прекрасен ресторант с меню, където сам избираш храната си; зала за рисуване и творчество; уютни кътове в ниши на коридорите, откъдето през идеално чистите прозорци се откриват прекрасни гледки към градината и залива…

Казах, че има всичко и не преувеличавам-фризьорски салон, пощенски клон, банка, зала за игра на карти, билярдна маса, маса за пинк-понг, огромни пъзели, разположени върху маси в различни кътове, за да са достъпни за всеки любител на пъзели… Организират се ексурзии всякакви, има музикални бендове, два от които се ръководят от Сю, дамата на снимката, която е и член на Управителния Борд на дома…Обядвахме на маса с чудесен изглед към фонтана във двора и синьото море… И всичко това в един… старчески дом, както наричат у нас подобни домове… И си мисля… никога, ама никога няма да ги настигнем американците… А толкова много ми се иска…“
 А ето и каква е атмосферата от дома в няколко снимки:




Много неприятна вест за българските пенсионери: Социалното министерство им точи тесла, която ще ги удари жестоко

Източник: БЛИЦ

Това е вписано в последното издание на сборника с всичките и прогнози. До момента около 80%  от тях са се сбъднали.
В случая става дума за:

„От отровен предател ще започне Третата война, България на ръба ще прогледне и ще иде при майка си Русия…“
Както изглежда, става дума са катастрофалното поведение на България в последните 28 години, която се присъедини към напълно несвойствения и, и зъл, англосаксонски свят. И като част от него подпалваше войни къде ли не, и сега е на път да изгори него в ада на Третата световна.
Но според пророчицата, макар „на косъм“, в последния момент ще вземем правилното решение, и ще се спасим.
Както е известно, Ванга предвижда победа в Третата световна на силите на „Доброто“, които тя разбира като Русия и православието. След това – както пише и в Библията, а и при Нострадамус – ще настане 1000 години мир.
Въпреки изтерзаната ни съдба, очевидно генералният късмет го имаме.
Слуховете сочат, че Борисов е склонил да стане русофил, заради наближаващите предсрочни избори. Огромен натиск e оказал и Президентът.
Оставен без избор, мутрата-премиер, е капитулирал. Той не вярва в стореното, но в крайна сметка, е принуден, и го е направил.

Там са събрали идилични кадри от морско летуване  по време на Народната република...
Някой беше определил морската ваканция на социалистическия българин така: Ходи ти се на море? Имаш три избора...
А ето ги и споменатите  алтернативи:

1. Къмпинг - около 4,10 лв. на вечер за двама с палатка и кола в претъпкани къмпинги, повечето без топла вода, безкрайни опашки по магазините или скъпи кебапчета в бира-скарата. Гледай да си набавиш отнякъде къмпинг оборудване от Чехия и ГДР, в България съвременно такова не се продава;


Къмпингарска идилия.
2. Почивна станция - около 30-40 лв. на седмица, строго разписание на времето – закуска рано сутрин, обяд по точно определено време и вечеря сравнително рано, има предвидени и „културно-масови мероприятия”. Има топла вода. Вратата се заключва след 12 часа;


Култовата някога станция Международен младежки център (ММЦ) в Приморско.
3. На квартира - наемаш стая и оттам нататък се грижиш сам за себе си, топлата вода не е гарантирана. Планираш почивката си поне няколко месеца преди това — отпуските на съпрузите трябва да съвпаднат (не е задължително обаче, зависи от работодателя).

Другар и другарка, щастливи, че са успели да синхронизират отпуските си. Добре де - може и с нечия чужда другарка...
Да, нямаше кой знае колко удобства, да не кажем никакви! Нямаше изобилие от ресторанти с всевъзможни чуждестранни деликатеси, нито безброй лъскави барове и дискотеки. И, за да сме сигурни, че няма да останем гладни, повечето от нас пълнеха багажниците на Москвичите си с пъпеши, дини и зарзават.


Заведение край Созопол. Личи, че снимката е от туристическа брошура - реално места нямаше никога...
Нямаше гигантски аквапаркове на всеки ъгъл. И какво от това? Нали имахме море!


Мичурин (днес Царево).
И въздух!

Дишахме спокойно, без притеснението, че всеки момент може да ни падне някоя тухла на главата от близкия строеж. Имахме и девствени плажове, залези спиращи дъха ни, нежни влюбени нощи…


Имахме природа, а това ни беше повече от достатъчно!

Сега ни останаха само спомените за почивните станции с вечерен час, столовата и… няколко снимки.




Пътна помощ, като услуга има доста стара история, но тук идва по-късно.
Автомобилите в миналото ни са били съвсем прости по устройство. Всеки знае, че руските автомобили, могат да се поправят временно, както се казва „ със малко тел, въже и лепило‘‘ и е готова за път. Но с увеличаването на автомобилите в България ( както и по света е било така ), както и на броят шофьори любители, които с времето, както и днес са с все по-малко знания относно автомобилите и поддръжката им. Това допринася за създаването на тази услуга.

Първата организация в България, предлагаща такъв тип услуги е неправителствена и изградена изцяло от група автомобилисти.
Създадена е на 3 юли 195 година със името „Български автомобилен и туринг клуб“ (БАТК). Предимно е била за обгрижване на автомобилите към асоциацията, туристически разходи, събирания и други мероприятия. Малко по малко се развива и закупуват доста автомобили с които да обслужват по областните градове и главни пътни артерии, не само членове на клуба, но и други граждани на тогавашна НРБ.
След това е преименувана на СБА ( Съюз на българските автомобилисти ), както е и до днес.

Преди създаването на БАТК, предимно Гражданска защита и тогавашната Милиция са помагали на гражданите, като това е предимно в бедствия и аварии или ако случайно се засекът, все пак по онова време при нас не е имало мобилни телефони. Срещали са се рядко и самоделни устройства – автомобили с колесар в някои населени места.

Около средата на 90-те се появяват и доста частни учреждения, занимаващи се само с пътна помощ услуги или комбинирано – пътна помощ и автосервизна дейност. Като мнозина от тях са били незаконни, без фирми, без . Имало е инциденти с такива ‘‘фирми‘‘, поради липсата на компетентност и зания за обезопасяване на товар.

Основните функции са били както в миналото, така и сега – репатриране на пострадали, закъсали автомобили, поправка на място, доставка на горива, консумативи и други.




В годините се появява и жаргонното наименование репатрак, което идва от думата репатриране.
Теглене на боксир е слабо познато словосъчетание за този вид дейност, но също е правилно, предимно означава превоз на вилица или дърпане с въже.

roadhelp.bg

Преди седем години, на 24 април 2011-а, на 84-годишна възраст от физическата ни реалност си отиде Сатя Сай Баба  – индийски духовен учител, лечител и чудотворец, когото мнозина наричаха „Велик духовен аватар”, сиреч същество, познало Бога. Докато нашият духовник отец Георги Гелеменов, единственият български екзорсист, го определя като „обикновен шарлатанин”, милионите му последователи в Индия и цял свят, когото наричат още Космическия Христос, се надяват Сай Баба да се завърне в нова инкарнация много скоро. Един от малцината българи, докоснали се до източния шаман и окултист, сравняван с Ванга, е 48-годишният рейки-учител Кирил Стоянов (снимка 2). От дълго време той усърдно се занимава с рейки и медитация, без да е имал никакви здравословни проблеми. „Когато ученикът е готов, учителят сам идва”, гласи една източна мъдрост. Така се случва и с него. Отначало попада под ръководството на индиеца д-р Самир Кале, а след това наставник му става не кой да е, а самият Сатя Сай Баба. Името на духовния баща на милиардния народ е познато у нас още от времето на соца. Именно чудотворецът подарява в ашрама си прословутия пръстен на Людмила Живкова, чиято смърт все още тъне в мистерия.
Сатя Сай Баба

– Много неща се изписаха за странния армаган на Татовата дъщеря. Вашата информация докъде се простира?
– Информацията ми не е от първа ръка, но знам, че Сай Баба подарява пръстена на Людмила Живкова като енергийна защита и я предупреждава, че когато й дойде времето да се раздели с тоя свят, камъкът върху него ще потъмнее. Както и става!
– Пръстенът не само потъмнява, както твърди един от приближените й, поетът Любомир Левчев, но след кончината й дирите му се губят. Можем ли да си обясним този факт с неговата дематериализация, естествен „приоритет” на Сай Баба?
– Има и други версии. Една от тях е, че пръстенът е задигнат от КГБ, уж да бъде изследван, но просто е бил откраднат. За тогавашните служби това не би бил някакъв проблем. Но това е само хипотеза, нищо със сигурност не може да се докаже.

– Разкажете нещо любопитно за вашия учител Сатя Сай Баба.
– За последно гостувах в ашрама му през февруари, когато той бе на 82 години /сиреч две години преди преселението му в отвъдното – б.а./. Разположен бе в градчето Бутапарти, Южна Индия, близо до Бангалор. Той бе най-популярната личност в страната, охраняван от държавна полиция. Беше, както казах, на 82 години, но нямаше бял косъм. Над 1 милион души се събираха специално за него от най-различни краища на света – европейци, американци, азиатци, африканци. Поне веднъж годишно в ашрама му идваха министър-председателят и президентът на Индия, за да изразят почитта си към него. Чудотворецът нямаше никакви светски титли, не е професор дори, но бе уважаван и от властниците, и от бизнесмените в милиардната държава, а тя е с много лица – от пълна мизерия до развити технологии, включително и ядрени.
– Именно този Сай Баба ли подари невероятния пръстен на Людмила Живкова?
– За същия става въпрос. Няма друг! Той има способността да материализира неща, да демонстрира невероятните си способности пред хора, имащи колебания във възможностите му, да засилва тяхната вяра. През този февруари станах свидетел на едно от многобройните му чудеса. Имаше церемония по награждаването на студенти. Неговата фондация поддържаше елитен университет, в който се учеха предимно сираци и бедни деца. Обявиха името на един от отличниците на випуска. Сай Баба притвори леко ръце, ръкавите на робата му бяха почти до лактите. След като ги разтвори, в дланта му имаше масивен златен медальон. Положи го лично върху врата на първенеца. Бях само на два метра разстояние. Тълпата изпадна в дива еуфория.

– Абсолютно всички болести ли се лекуват с рейки?
– Няма здравословен проблем, върху който да не може да се въздейства с рейки, включително и върху болести, нелечими според официалната медицина. Когато заболяването е на кармична основа, лечението може да продължи по-дълго време. Всички останали болести се дължат на начина на живот, който живеем. Когато се научим да живеем по-позитивно – да не изпитваме гняв, алчност, злоба, завист, болестите ще бягат от нас. В противен случай си „залагаме” програма на саморазрушение. Човек дори да не практикува никаква методика, позитивен ли е към себе си и околните, ще бъде много по-здрав от всички останали.
– Кои са случаите, с които най-много се гордеете?
– На първо място със стотиците си ученици и последователи. Когато един човек дойде при мен отчаян, а се появи след ден-два усмихнат, въпреки че проблемите му все още си стоят, но той ми казва: „Вече не ми пука!”, аз знам, че той се е мобилизирал, че се е взел в ръце. Неотдавна дойде при мен една женица от Карлово. Тя беше от този тип хора, които постоянно гледат в земята. Безработна, смазана от проблеми. Дъщеря й, която живее в София, я пита какво иска да й подари за рождения ден. Изпадналата зад борда Петя, така беше името й, й казва, че иска да премине курс за рейки. Софиянката й отвръща: Не знам какво означава това, но ще изпълня желанието ти”. Петя получи инициация, сеанси. Само след седмица дойде пак в центъра. Каза, че продължава да си бъде безработна, но вече стои над проблемите си, хич не й пука. След месец-два си намери много добра работа. Обажда ми се наскоро: „Рейки промени живота ми!”

– Политици, депутати, звезди от шоубизнеса търсят ли помощта ви?
– Имам и такива случаи, но поради тяхната публичност не искам да споменавам конкретни имена. Голяма част от висшето общество е отворено към рейки, но не смеят да го споделят, за да не ги помислят за странни. Още не сме дораснали. Веднъж пристигна при мен един известен столичен банкер. По време на сеанса му звъни негов колега. Пита го къде е в момента. Последният отговаря, че е в рейки-центъра. Оказва се, че другият от година време практикувал източни техники, но не посмял да си признае, за да не го сметнат за луд. А иначе и двамата били не само в професионални, но и в приятелски отношения. Във висшата йерархия не си споделят, какво остава за по-обикновените хора. За моя радост, тази вътрешна бариера започва да се преодолява. Когато едно нещо е добро, не може да се спре. Може само да се забави, но изгубените години за някои хора могат да се окажат фатални. Така че хората от държавната власт, които помагат за разпространението на рейки, ще се запишат със златни букви в историята на България. Този негативизъм, който ни преследва навсякъде, ще намалее, ще започнат да изпъкват положителните качества на хората, а с подобна настройка всичко се променя. Бих отправил един апел: „Бъдете положителни личности, без да се занимавате с източни практики!”

Източник: БЛИЦ

По времето на социализма в НРБ продаваха киселото мляко на килограм от големи алуминиеви легени, които стоварваха през нощта пред млекарниците. Същото беше и по-късно, когато млякото се продаваше в стъклени бурканчета. При нас, в центъра на София, сутрин минаваше млекар с голяма количка и когато извикаше в двора на кооперацията "Млекарят е тук", всички слизаха с празни бутилки и бурканчета, които заменяха за пълни. Сладкарниците бяха затрупани от вкусни ИСТИНСКИ пастички, поне три вида баклави, плезири, топли банички, кифлички, гевречета, мекички. Изобщо не са ни липсвали шоколадовите яйца...как ли оцеляхме се чудя... Ах, да! Да не забравя...четяха ни книжки, после ние четяхме и опашките бяха пред книжарниците. Телевизията я имаше, колкото - толкова, но пък НИЕ ИГРАЕХМЕ НАВЪН, кой ти се заседяваше пред телевизора....

Автор:Jasna Ivanov

13 септември 1972, Стара Загора, ст. "Берое"; 15 700 зрители
Голмайстори: 1:0 Петков 12', 2:0 Белчев 25', 6:0 Петков 29'(д), 45', 81', 87', 7:0 Янчовски 89'
Берое (Стара Загора): Олимпиев, Кордов, Тодоров, Тасев, Ст.Иванов, Желев, Киров, Янчовски, Петков, Д.Димитров, Г.Белчев

ЛЮБОПИТНО:

– Средната посещаемост в Стара Загора е 11 600 зрители

– Според в. „Народен спорт“ в отбора на годината попадат Петко Олимпиев, Борис Киров и Петко Петков


– На 23 август 1972 г. в Торино се играе мач в чест на 75-годишнината на италианския „Ювентус“, който се изправя срещу Националния отбор на Българя. Петко Петков реализира един от головете за победата на българите с 1:2

– Евгени Янчовски изиграва своя мач номер 300 за „Берое“ в „А“ група на 3 декември 1972 г. в двубой срещу ЦСКА „Септемврийско знаме“. Мачът е спечелен с 2:0

– Последен сезон, в който „Берое“ играе изцяло в бяло!


Apaбcĸaтa ĸyлтypa винaги e пpeдпoлaгaлa oпpeдeлeнa зaгaдъчнocт и миcтиĸa, ĸoитo ниe тpyднo paзбиpaмe. Tъpceнeтo нa cĸpитoтo, нeoбичaйнитe бoгaтcтвa и бeднocт, бeзĸpaйнитe пycтини и xилядoлeтнaтa ĸyлтypa - нeĸa дa ce нacлaдим нa 25 apaбcĸи пoгoвopĸи, ĸoитo мoгaт дa пpoмeнят paзбиpaниятa ви зa cвeтa. Cтигa дa oтвopитe дocтoтъчнo дълбoĸo cъpцeтo cи, paзбиpa ce.

- Oчaĸвaй лoшoтo, нo нe гo пpиeмaй.
- Aĸo ce cмeeш, цeлият cвят ce cмee c тeб. Tъжиш ли, тъгaтa e caмo твoя.
- Πoзнaтaтa гpeшĸa e пo-дoбpa oт нeпoзнaтa иcтинa.
- Oтвopи cи ycтaтa, caмo aĸo мoжeш дa ĸaжeш нeщo пo-дoбpo oт мълчaниe.
- Aĸo имaш мнoгo, paздaвaй гo нa бeднитe, aĸo имaш мaлĸo, дaвaй вяpa нa oбeзcъpчeнитe.
- Bcяĸa глaвa cи имa глaвoбoлиeтo.
- Bяpвaй в Бoг, нo cи вpъзвaй ĸaмилaтa.
- Πpeĸaлeнo мнoгo cлънцe пpaви пycтиня.
- Πиши oбидитe в пяcъĸa, a пoxвaлитe - въpxy ĸaмъĸ.
- Aĸo нe ти ce cлyчвa тoвa, ĸoeтo иcĸaш, нayчи ce дa ce paдвaш нa тoвa, ĸoeтo ти ce cлyчвa.
- Apмия oт oвцe, вoдeнa oт лъв, винaги пoбeждaвa apмиятa oт лъвoвe, вoдeнa oт oвцa.
- Bpeмeтo нe пpoмeня, тo paзĸpивa.
- Oбeщaниeтo e oблaĸ, a дa гo изпълниш e дъжд.
- Kъдeтo имa cпpaвeдливocт, вcичĸи cмe бpaтя.
- Cтpaxът мoжe дa нaĸapa и мaгape дa нaпaднe лъвa.
- Hocи cъc ceбe cи вoдa, aĸo cи тpъгнaл дa я тъpcиш в пycтинятa.
- Гнeвът зaпoчвa c лyдocт и зaвъpшвa cъc cъжaлeниe.
- Лyнaтa и нoвинитe мoжeш дa ги зapoвиш в пяcъĸa, нo тe щe ce измъĸнaт.
- Πитaй ĸecиятa cи ĸaĸвo дa ĸyпиш.
- Haй-гoлямaтa нayĸa e eĸcпepимeнтът.
- Toзи ĸoйтo зaвиждa, лecнo ce ядocвa.
- Πapитe идвaт ĸaтo ĸocтeнypĸa и cи oтивaт ĸaтo гaзeлa.
- Oбщyвaйтe ĸaтo бpaтя, нo paбoтeтe ĸaтo нeпoзнaти.
- He мoжeш дa cмeниш вятъpa, нo мoжeш дa oбъpнaш плaтнaтa.
- Дoĸaтo гъpнeтo c xpaнaтa e тoплo и пълнo, пpиятeли винaги имa.

Големият български композитор Тончо Русев почина след кратко боледуване. Тъжната вест съобщиха от неговото семейство.

„След кратко боледуване, дни преди рождения си ден, днес ни напусна композиторът Тончо Русев. Написал над хиляда песни, спечелил десетки престижни награди на български и международни музикални конкурси, Тончо Русев оставя диря в българската естрадна музика. Голям музикант, но преди всичко той беше и голям човек. Почивай в мир!”, написаха неговите близки във „Фейсбук”.

Тончо Русев е роден в Бургас през 1932 г. Завършва Музикалната академия, специалност „Тромпет”. През 1960 г. участва в първия състав на биг-бенда на Българското национално радио.

През 1962 г. основава заедно с Димитър Ганев, Морис Аладжем и др. оркестър „Балкантон”.От 60-те години на миналия век насам неговите песни са изпълнявани от много български певци и певици, като Лили Иванова, Васил Найденов, Веселин Маринов и др. Сред чуждестранните изпълнители на неговите произведения са София Ротару, Филип Киркоров, Дагмар Фредерик, Фара Мария и др.

Повечето от песните му са създадени по текстове на български поети като Елисавета Багряна, Иван Вазов, Ваньо Вълчев, Дора Габе, Атанас Далчев, Дамян Дамянов, Калин Донков, Георги Джагаров, Петя Дубарова, Евтим Евтимов, Павел Матев, Христо Фотев и  Борис Христов.

Автор е и на детски песни, музика към театрални спектакли, телевизионни, детски мюзикъли и саундтрака на филми като „Юлия Вревская”, „Петимата от РМС”, „Тайфуни с нежни имена”.

Песните му са издавани в САЩ, Англия, Франция, Испания, Италия, Гърция, Турция и  Русия.

Източник:www.vesti.bg

Момчета, които са любители в търсенето на антични и военни находки откриха и изкопаха много запазен и тежък сандък от времето на Втората световна война. След отварянето му, те за изумени от откритията и състоянието в което са се запазили.
„Невски пятачок“ е местност, където се е разиграла една от най-жестоките битки през Блокада на Ленинград. Намира се близо 50 км югоизточно от града, а историците са на мнение, че това е мястото, от където Втората световна война се обръща в полза на руснаците.
Двама любопитни младежи отидоха на полето и започнаха да обхождат мястото. В тяхното търсене помогна метален детектор.Лопатата удря на нещо твърдо… Това, което откриха е наистина невиждано!
Вижте и вие интересните находки:







Едното момче разпознава, че това най-вероятно е стар нацистки сандък. „Доста е тежък…какво ли има вътре“ – пита учудено момчето, а в изваждането се включва и другото момче.След, като успяват с общи усилия да го отворят, започва преглед на находките…Тайнственият сандък се оказва, че е бил притежание на офицер от SS, който е бил любител на най-скъпите пури.Както и почитател на марковият ром!Другите вещи са военни дрехи и принадлежности на офицера.Носел е и солидна сума и лични документи със себе си.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив