Един съученик от бившата II. софийска мъжка гимназия живееше там, още когато жилищният комплекс „Емил Марков“ не съществуваше дори в проектите на архитектите, когато на никого не бе минавало и през ума, че тези мучурливи места ще станат един ден най-живописната част от Южния парк на столицата. Там, в Боянските ливади, далече зад тухларните фабрики,беше къщичката на родителите му. Запомнихме го с това, че никога не закъсняваше за училище, макар че дълго вървеше пеша преди да вземе трамвая от последната спирка на единицата. А имаше зимни утрини, когато го заварвахме край парното с премръзнали пръсти и мокри крака. Сега Иван има тристаен апартамент на същото място, където беше къщата му и е учител в 121 училище — на 200 метра от тях . . .

Не ми се иска да разказвам за новия жилищен комплекс в полите на Витоша, познат на софиянците и под името „Мотописта". Просто не ми се ще да дразня апетитите па онези, които чакат с надежда да си вземат апартамент в този чист и уютен кът в подножието на планината. И не случайно започнах с първите пъртини към центъра на града, направени от моя съученик. Сега към Мотопистата водят много пътища, просторни и асфалтирани, много пътеки — загадъчни и романтични, криволичещи из младата зеленина на Южния парк.

Колкото и недостатъчни да са все още обществените превозни средства, колкото и критично да сме настроени към градския транспорт, комуникационната връзка между отделните големи райони на столичния град вече е осъществена. Именно този факт привлече вниманието ми и по отношение на Мотопистата. Днес този квартал се свързва с автобуси и тролейбуси не само с центъра на града, а и с Централна гара, комплекс „Младост“, „Хаджи Димитър“, Западния парк, Сточна гара ....

Най-напред дотук дойде продължението па тролейбус №2. А когато новодомците се нанасяха вече в апартаментите си, на последната спирка на трамвай № 1 те дълго чакаха двата автобуса от „Димитър Несторов“,за да се приберат в жилищата си. Единият автобус отиваше до ул. „Никола Каменов“, а другият до ул. „203“. II сега тази спирка водачите па превозни средства наричат „Павилиона“, по навик. Нагоре строителството продължаваше . . .

Това беше преди доста години. През 80-те, последната спирка на автобус №74 е на самия край на комплекса.

Автобус №71 е тясно свързан с битието на първите жители от комплекса. Домакините, с натежали мрежи в ръцете, неведнъж са ругали нередовния график. От този район хората пазаруваха на последната спирка на трамваи в квартал Иван Вазов и често дълго чакаха след това да се прехвърлят от единицата на автобуса. Може би моят съученик по това време но навик си е вървял пеша. После малките автобусчета станаха по-редови и докато един ден онова, за което обикновено по свойски, като бойни другари си говореха хората, стана факт: дългите червени „Икаруси“ заизвиваха туловища между блоковете. Те вече не правеха „унизително“ кратки рейсове няколко спирки до трамвай номер 5, спирка „Димитър Иееторон“, а завиваха на прелеза при Военната болница, продължаваха по бул. „Прага", после пресичаха едноименния площад и тръгваха но бул. „Христо Ботев 1, на право за гарата.

Първият пробив в комуникацията на новия квартал! Сега повечето от пътниците можеха да не сменяват непрекъснато нередовните превозни средства. Можеха да слизат и да се качват, където им е необходимо из центъра на столичния град.

Както лошото, така и доброто не идва само. Квартал „Емил Марков“ вече не беше само един от най-слънчевнте, най-тихите и чисти жилищни райони на столицата. Някак ненадейно, започнаха да никнат магазините, детските домове, училищата, битовите комбинати. Хората можеха да пазаруват и в „махалата“ си.Да не чакат с пълни мрежи в претъпканите автобуси. Но факт е, че и те не бяха вече така претъпкани и качиш ли се веднъж,след 15-тина минути можеш да бъдеш у дома си.

Приятно е да пътуваш в обществено превозно средство и да виждаш около себе си спокойни, заети с грижите си хора. „Старите“ жители на „Мотопистата“ отдавна са забравили онези неприятни щурмовашки дни, когато с лакти и мрежи търсеха своето право да пътуват. Пък и рейсовете са удобни и красиви. Дори и прав да постоиш . . .

Но . . .разбира се, по-добре е да седнем в един от тях на първа спирка и слезем на последната . Избрали сме ден като ден — на Мотопистата не се задържат мъгли, зли ветрове рядко шетат там. Просто ти се иска да започнеш пътепис, макар че тръгваш просто от една първа спирка на автобус от столичния градски транспорт.

Дългото туловище на автобуса се плъзва по чистия асфалт и величествено се понася между Витоша и белите блокове на комплекса.Спира на първата спирка, която доскоро беше последна първите хали на квартала. Сега планината остава зад гърба ни. Вляво и вдясно са белите блокове, зеленте площи и пъстрите дървета на есента. На изток е новото модерно училище, малко по-надолу, на запад — старото, покрито със зеленина. Спирка „Емил Марков". Тук, като реликва, на ъгъла на двата просторни булеварда „Васил Димитров“ и „Емил Марков“ стърчи все още старата тухлена къща на голямо семейство от малцинството. Един завой към центъра на града: Витоша е пак зад гърба ни. Тя просто не се разделя с нас до крайната спирка на автобуса до Централна гара.

И пак . . .На запад блокове, на изток — Южния парк. Квартал „Иван Вазов“ ВМИИ.Но колкото и да е красива столицата ни, градските пътеписи още не бяха на мода. Пък и съвсем не е нужно да се увличаме. Просто на човек му е приятно, този слънчев жилищен комплекс да си има автобус № 74! . . .

Моят съученик отдавна не пътува пеша. Не само защото работи вквартала си. Освен този автобус тон и неговите съквартални — стари и млади — имат на разположение и много други превозни средства: автобус №73, макар и все още твърде нередовен, пресича целия жилищен комплекс, за да го свърже с Хладилника. На път за Лозенец,човек с удоволствие би пресякъл пеша Южния парк,ако реши и Парка на свободата, за да стигне чак комплекса Изток. Един приятен маршрут за туризъм. Разбира се, динамиката на големия град търси други пътища.Ето появи се и автобус №76, който тръгва от последната спирка на своя събрат с номер 74, отделя се от него на бул. „Пенчо Славейков“, минава но „Евлоги Георгиев“, пресича Лозенец покрай стадион „Васил Левски** н през ква-тала Изток стига новия жилищен комплекс „Младост“. Пропуснах автобус № 83, един от най-старите тук — той тръгва от квартал„Иван Вазов“, пресича комплекс „Емил Марков“ и стига чак до Илиянци.

Един нов жилищен район на столичния град постепенно събира във фокус много пътища, по които летят наред с автобусите и много частни и таксиметрови коли.

Васил Златарев

По онова време, добрата идея се сблъскваше с реалностите на изкривената планирана икономика и валутния контрол.

Резултат: към началото на производството и дизайнът, и двигателите, бяха вече архаични. Мощността на двигателите не съответстваше на теглото на купето, автобусът се задъхваше на първа на всяко нанагорнище.

Местно произведените уплътнения на двигателния отсек, както и разните му маркучи, бяха отчайващи  и моите спомени са за миризма на гориво и изгорели газове в салона, и на мен ми ставаше лошо. Пълна липса на вентилация в салона поради спестените от оригинален дизайн климатици и вентилационна система, заменени с люкове на покрива, които бяха странен тип, отварящ се с често с удар. Изискваше се много сила за отварянето им, виждал съм шофьора да подскача няколко пъти, докато го отвори... Модерните тогава врати отварящи се навън (вместо разпространените дотогава хармоники) бяха с "подобрени" в соца заключващи механизми, които при условията на препълване по градските линии редовно отказваха.

След няколко инцидента, шофьорите получиха инструкции да не тръгват без щракване на ключалките и понякога стояха по 10 мин на всяка спирка, докато успеят да затворят вратите. Имаше и обратни инциденти - при аварии, вратите не можеше да се отворят поради спестена система за аварийно освобождаване на ключалките - вместо това трябваше да се чупят прозорците с някакви чукчета, които моментално изчезваха... замениха ги с прозорци монтирани със шнур за изтегляне за изтласкване на целия прозорец... Май никой никога не успя да го направи при реални аварии, имаше май и случаи на доста тежки инциденти...

Иван Колев

Отивахме до София, подминавахме Халите и едва ли не със страхопочитание пристъпвахме към грандиозната каменна сграда, строена в „сталински“ стил. Влизайки вътре се зашеметяваш от размерите на магазина – огромен, просторен, високи тавани… Цъкаш с език и се оглеждаш в болука от стоки, всякакви.

А и ескалатор кой ти беше виждал! Гледаш го отдалеч, за да се запознаеш с функционирането му. Софиянци хич и не го забелязваха – прекрачват и хоп, на стъпалото. Приказват, смеят се, а ние със страх да не ни защипят прибиращите се стъпала, гледаме и на лентата отстрани да не се хващаме. Шоу! Като слизаш внимаваш да не се спънеш и понякога направо излиташ от ескалатора. Картинки! Личахме си от километри, че идваме отдалеч, а като отворим уста с мекия заралийски говор, надменните столичани ни се подсмихваха снизходително като на бедни роднини.

При нас в провинцията си носехме заплатите все в джоба, защото току се чуеше, че някъде са пуснали нещо и ако нямаш пари в себе си, оставаш на сухо. А в ЦУМ окото ти пълно с обувки, козметика, играчки, платове и каквото не ти е дошло дори на ума. Тичаш от щанд на щанд и без още да си знаел какво е „шопинг терапия“, излизаш навън с пълни ръце и светнали очи, добре отръскан финансово, но все пак си бил в ЦУМ, в столицата и „Диана“ експрес ще те вземе в 16 ч. от Централна гара и ще те върне в Стара Загора пре доволен, напазарувал „квалитетни“ стоки от марки, за които само сме чували в провинцията. В по-късните студентски години влизахме в ЦУМ като в бащиния. Нямаше много левчета за разточителство, но вече поне не се страхувахме от ескалатора. А и можеше изкъсо да се следи новото зареждане.

След демокрацията през 1989-та пак там влязоха първите магазини на големите имена в модата и козметиката. След няколко годишна пауза, първото ми ходене в ЦУМ в онези години отново ме изуми. Пак се почувствах космическо, лъскавината беше изумителна, продавачките вече не бяха някакви стринки, а изтупани млади жени като манекенки, гримирани, лустросани като секретарките в американските филми. А ние пак все същите – провинциалисти. Сградата и до днес е величествена – търговска площ от 19 000 кв. м на 6 етажа, още 11 000 квадрата офис площи на три нива.

Кадри от щандовете са заснети през 70-те години във филма „Таралежите се раждат без бодли“. Основна реконструкция на сградата е направена през 1986 г. под ръководството на арх. Атанас Николов. До 1998 г. ЦУМ си работи като универсален магазин за конфекция, парфюмерия, козметика, електроника, а след обновяването през 2001 г., в което участва британски екип, е открит отново като търговски център, който приютява магазини на различни марки и вериги. 3 г. по-късно сградата е купена от бизнесмена Георги Гергов за 30 милиона евро.

Източник:www.zarata.info

Номерацията на населението по българските земи е въведена още през ХIХ в. от реформатора на Османската империя Мидхат паша в управлявания от него Русенски вилает. Тогава обаче номерът е бил еднакъв за всички, живеещи в едно домакинство. В началото се пишел главата на семейството, после жените и т. н.

ЕГН е въведен в България в края на 1977 г., а най-възрастният българин с такъв номер е бил роден през 1869 г. Каква е била причината България с има-няма 8 милиона население да въведе преди почти 40 г. единен граждански номер за всеки, когато държави с десетки и с неколкостотин милиона жители като СССР, Китай и демократична Европа хал хабер са нямали по въпроса? Какво се е случило на онова заседание на МС през 1977 г., когато е гласувано всеки български гражданин да носи от раждането до смъртта си ЕГН?

Бившият министър на културата Георги Йорданов смята, че за ЕГН сме ползвали чужд опит. Според Георги Караманев, тогава министър на вътрешната търговия и услугите, е възможно егенето да е разработено и въведено от Централното статистическо управление с председател Ангел Балевски. Григор Стоичков, който през 1977 г. е зам.-председател на Министерския съвет, пък казва: „МВР трябва да обясни, оттам го предложиха. В МС не е разисквано. Органите си го предложиха и бе прието без обсъждане. Казаха, че моделът бил европейски и точка.“ Интересен епизод разказва инж. Спас Ригов, който по това време е в Комитета за наука и технически прогрес, ръководен от проф. Иван Попов: „Бях в кабинета на Иван Попов, когато влезе ген. Кирил Стоичков – шефът на Паспортна служба, където се издаваха задграничните паспорти за цяла София. Той попита как може да се обхванат данните за всеки човек с един персонален номер. Попов му каза да питат в Щази, имали опит в номерирането на хора. Тогава не се смяташе, че това е посегателство върху човека. Изхождаше се от това, че трябва да има строга дисциплина и да се знае всичко за всеки“, спомня си Ригов. ЕГН-то се появява у нас през 1977 г. с постановлението на МС за Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН), а истинското раздаване на номерата на тогавашните граждани е станало само за месец. От 1 ноември до 30 ноември 1977 г. са анкетирани над 8 млн. души. Това са всички живи български граждани и чужденците, подлежащи на гражданска регистрация. Това означава, че всички починали преди тази година нямат ЕГН.

Фактически нуждите на машинната обработка на данни налагат създаването на единен идентификатор на населението. През 70-те години всяка система за машинна обработка е била с ограничени възможности. Тогава всеки проект първо е трябвало да минимализира дължината на въвежданата информация. А така конструиран, кодът дава и лесна възможност за справочна информация. До момента в България има издадени близо 12 млн. граждански номера. Точната им цифра обаче никога не може да се фиксира, тъй като постоянно се променя. Реално дори в годините с най-голяма раждаемост в страната дневно са раздавани не повече от 38% от свободните номера. Алгоритъмът на номера е така измислен, че на практика ЕГН-тата никога не могат да свършат. Те дават на администрацията базова информация за всеки гражданин – дата на раждане, място на първа гражданска регистрация, пол.

Как се смята Девет цифри в десетцифрената комбинация, наречена ЕГН, носят информация за притежателя на номера. Първите две означават годината. Те могат да са от 00 до 99. Втората двойка е за месеца на раждане. Те са от 01 до 12. В зависимост от века на раждане към тяхното число се добавя 20 за ХIХ в. или 40 за ХХI в. Третата двойка е денят на раждане и е в диапазона от 01 до 30 или 31 в зависимост от месеца. Седма, осма и девета цифра показват в коя община е първата гражданска регистрация.

Деветата цифра обаче показва и пола – четна за мъже, нечетна за жени. Десетата цифра е контролно число и се получава по формулата, дадена в таблицата. Всяка от първите 9 цифри има тегло в ЕГН-то. Тя се умножава по него и сборът от получените числа се дели на 11. Остатъкът при делението е контролната цифра. Ако остатъкът е 0, се записва 0, ако е 10 също се записва 0. Номерът най-къс в Сан Марино, най-дълъг в Китай Повечето страни в света бележат жителите си и временно пребиваващите с идентификационен номер, който потвърждава самоличността им. Чрез него властите могат да проследяват и откриват всеки човек за разни цели, свързани с управлението на държавата – от здравеопазването и сигурността до събирането на данъци, заетостта, бизнеса, социалното подпомагане, статистиката.

Обикновено хората се номерират още с раждането или щом навършат пълнолетие, а временно пребиваващите – при влизането в чуждата държава. В някои случаи такъв номер се издава с конкретна цел, но с времето се превръща в личен код. Така е в САЩ, където в началото номерът е бил за целите на социалното осигуряване, а днес де факто е идентификационен. Държавите, въвели номерация като нашия ЕГН, са мнозинство.

В нея са кодирани датата на раждане, полът и др. Така е в Румъния, Албания, Македония, Австрия, Полша, Чехия, Словакия, страните от бивша Югославия, цяла Скандинавия, Прибалтика, Южна Америка. Броят на цифрите в личния номер силно варира. В Сан Марино например те са 5, а в Румъния и Китай, където се фиксира и месторождението, са 13. В Италия съществува т.нар. фискален код от 16 знака. Той е съставен от първите съгласни на името и фамилията и от знаци за рождената дата, пола, общините на раждане и на местоживеене.

В някои държави към номера вадят и прибавят цифри в зависимост от областта на приложение. В САЩ 9-цифреният личен код, наречен Social Security Number, не съдържа лични данни и формално не е задължителен. Но на практика без него не може – нужен е, за да си извадиш шофьорска книжка, да откриеш банкова сметка, да ти издадат кредитна карта и т.н. Британците са сред народите, които не са възприелиномерирането. Те имат само NI Number за социално осигуряване без персонални данни. Така е и в Австралия, където се ползва не един, а различни кодове за медицинско, данъчно, социално обслужване. В Германия също няма код. Рискът информацията от личния код да се използва недобросъвестно е обект на дебати в много държави. Унгарците въстанаха срещу него и през 1991 г. Конституционният съд реши, че личният номер, „задължителен за всеки, който може да бъде употребяван без ограничения, е неконституционен“. Въпреки съдебното решение обаче цифров код, наричан личен идентификационен номер, се използва в много сфери. От съображения за сигурност достъпът до личния номер особено в „белите“ държави е силно ограничен и не се налага да го съобщаваш, когато си плащаш тока или си вземаш филм от видеоклуба, както е у нас. В много страни използването му е регламентирано със закон и се разрешава само в области като здравеопазване, данъци, социално осигуряване, обществен ред. 

Старозагорското село Ракитница,1981 година

1.Ученически и студентски бригади, изпълнени с труд, но и с много веселие, песни, танци, свалки, хубави спомени!!! Еее, вярно "много ни липсваха" тогава дрогата, чалгата, моловете, "марковите" парцалки, произведени днес в комунистически Китай, телефончетата, въобще безделието - все "хубави и стойности" придобивки за съвременните млади хора, които правят до голяма степен живота им безмислен!!!

2.Хм ами учиха ни да се трудим от малки. Един младец сега на 20-30г.които не пипал нищо само ходил по заведения той за нищо друго не мисли. В главата му се въртят мисли къде в кое заведение най хубаво е прекарал най хубав момент.......

3.Какви чувства навява?Ами да помисля.,.......Хм,смях,китари,песни,сваляне на гаджета,страхотни незабравими емоции.........май само хубави неща си спомням.

.....................................................

И негативните...

1.Бачкахме ангария! Даже имаше норма за изпълнение, ако не изпълниш - наказание!

2.Експлоатация на дестки труд.Нямам никакви хубави споимени от това време

3.Какво му е хубавото,да ти взеат 1 месец от ваканцията да работиш ангария ли ?? Не ми харесваха


Ще бъдем безкрайно благодарни ако споделите и вашите спомени от това незабравимо време

*Из коментари от мрежата,без редакторска намеса.

Татко, нали ние сме най-богатите хора на света! Така 6-годишният ми син реагира, когато в един летен ден на 1986 г. излязохме с 2 препълнени торби от малкия „Кореком“ зад опашката на Коня – разбирай паметника на Александър Втори срещу парламента. Наши близки, работили в посолството ни в Атина, ни бяха подарили 50 долара, които с огромно удоволствие превърнахме в десетина шоколадови яйца и още толкова швейцарски шоколади, бонбонки „Тик-так“, уиски, кенчета бира и великолепна червена кутия за гримове на италианска фирма.

Въпреки че са минали толкова години, помня съдържанието на двете торби като ден днешен. Защо ли? Ами защото за цялото ни семейство това бе невероятен празник. Както и когато преди Коледа успяхме веднъж да се доредим до цял кашон банани, без да чакаме на километрична опашка.

В младежкото ми съзнание ще остане завинаги и корекомският аромат на хубав парфюм. Той бе нещо като символ на красивия и богат Запад. Днес шоколадови яйца, да не говорим за кенчета бира и дамски гримове, има навсякъде. За тях не е нужно да се редиш на никакви опашки. Отдавна завръщащите се от чужбина не мъкнат куфари, пълни с дефицитни западни стоки.

Бихте ли споделили и вашите спомени ?

По времето на социализма в България децата дъвчеха само една дъвка – „Идеал“, защото друга нямаше. Дори я наричаха умалително идеалка. Тогава, когато липсваха дражета, лентички, когато нямаше разнообразие с вкус на манго,диня и папая – изборът беше един – розовата дъвка с нарисувано момиченце отпред и балончета.

 Малцина обаче знаят, че по едно време в магазините се появи така наричаният. "сакъз" – бели кристалчета, които след упорито премятане в устата заприличваха на гумено топче. Деца на село пък са стигали и до дъвчене на битумни парчета, макар днес това да звучи доста стряскащо. В интерес на истината дъвката от нашето детство  не остана само култов соц-продукт. От няколко години тя се появи отново по търговските обекти


Барон Сейго Ямадзава – първият японски самурай, стъпил на българска земя, участва в сражения с турците край Плевен. Чували ли сте името Сейго Ямадзава? Вероятно някои от вас си спомнят как преди време медиите разпространиха снимка, на която беше заснет японски благородник – първият самурай, стъпил на българска земя, беше направен и документален филм по БНТ.

Днес ще разкажем как тази личност от Далечния изток се е намесила в историческото развитие на нашата държава. Сейго Ямадзава е роден през първата половина на XIX век в Япония, в префектурата Кагошима. Бил е с благородно потекло и още от малък е показвал едни от най-типичните и висши ценности и характерности на японското общество. Сейго приел самурайския код на честта – бушидо, като своя религия. Популярен бил със своята огромна храброст и твърд характер и подобно на други японци от самурайското общество – известен със страстта си към алкохола По време на жизнения си път участва в една от най-значимите битки в модерната история на Япония – между войските на феодалния владетел на Чошу и армиите на японския Шогунат. Вследствие на проявите си в боя Ямадзава е приет в императорската армия. Продължава да жъне военни успехи и се издига до чин майор, след което напуска Нипон, за да усъвършенства уменията си в САЩ и Франция. Именно през 1877 г. се замесва и в политиката като японски пратеник в Руската императорска армия.

Пристигането му обаче съвпада с началото на Руско-турската освободителна война. Майор Ямадзава е пратен на фронта – разбира се, само като наблюдател. Той става свидетел на няколко сражения и е удивен от смелостта на руските войници, които проливат кръвта си по бойните полета на България. Сейго Ямадзава започва да изпитва онова така далечно за нас и типично за японците чувство на дълг. Той категорично заявява пред командващия руските войски, че иска да вземе участие. От страх за предстоящи скандали с Япония генерал Затов го кара да подпише следното писмо: „Желая от душа и сърце да участвам в третата атака на Плевенската крепост, в дивизията на белия генерал Скобелев!”.

След подписването майорът е назначен за командир на взвод и пратен на бойното поле. В деня на битката той се обръща към подчинените му войници с помощта на един френски преводач с думите: „Момчета, тъй като аз не говоря руски, а вие не знаете японски, по време на атаката няма да ви давам никакви заповеди. Следете ме и правете това, което аз правя. Имам едно-единствено изискване – бъдете бързи като светкавици. Разчитайте повече на своите щикове и приклади, отколкото на куршумите. Раниците и багажа си оставете тук, в окопите”. В началото на боя японецът се явил в своето традиционно бойно облекло, а единственото му оръжие било катаната (самурайският меч).

Той се хвърлил смело в атаката на Плевенската крепост. В. “Посредник” през 2011 г. публикува документално-художествения роман на Пелин Пелинов, който описва битката на самурая така: “Атаката започнала в 15 часа, след артилерийската подготовка от зори. Самураят веднага повел своя взвод в колона по един, направо към целта – табията Кованлък. От двете му страни се движели стрелците от батальона на Горталов. Когато преминали дерето на Къшинската бара и започнали изкачването на втория зелен хълм, от къшинската табия и от редута, намиращ се отдясно на Ловешкия път, блъвнал силен пушечен огън. Самураят веднага залегнал на мократа земя – от няколко дни валял силен дъжд – последван от своите момчета, а войниците на майор Горталов продължили да напредват, без да се смущават от куршумите.

Разбира се, много от тях паднали мъртви или ранени… Взводът на самурая започнал на пълзи през запустялата нива и с пълзене достигнал до хребета на втория зелен хълм, без поражение. Огънят на турците бил съсредоточен върху изправените Горталови войници. И там, на хребета, самураят се изправил като откачена пружина, махнал с ръка на момчетата и се понесъл като хала по нанадолнището… След надолнището следвало едно голямо голо пространство, наречено Мъртвата долина. Преодоляването му било много опасно и там останали завинаги десетки момчета. Но никой вече не залягал. Всички следвали неудържимия устрем на своя японски командир. След Мъртвата долина започвало възвишението към третия хълм, на който се намирали двете табии и преградният окоп. Щом стигнал до този окоп, самураят скочил в него и започнал да сече с острия си меч всичко живо, което се изпречва пред очите му. Момчетата го настигнали и също скочили в окопа, като започнали кървав бой с щикове и приклади. И макар бранителите да били много повече от нападателите, последните се уплашили от тази дръзка атака и хукнали към табиите, за да се спасят. Самураят ги последвал и съсичал на две де когото стигне.

А той бил по-бърз от турците и малцина от тия успели да се доберат до табията…. А ония, които все пак се добрали до табията Кованлък, викали колко им глас държи: Бягайте! Това не е човек, а жълт дявол, който няма очи, а само някакви цепки, от които излизат искри! Това създало смут в табията, което позволило на самурая да започне да ги сече като зелки в зеленчукова градина. Много от главите на турските войници с червени фесове паднали като покосени цветове на магарешки бодил, също така червени отгоре…”. По време на Руско-турската война (1877-1878) е представител на Японския император в Действуващата Руска армия на Балканския полуостров и военен кореспондент. По свое желание е назначен за командир на взвод в руска военна част от състава на Западния отряд. Проявява се при обсадата на Плевен. Награден е с руския Орден „Свети Владимир“ IV ст., както и с румънски отличия. Отличията му са следните: японски „Орден на изгряващото слънце“; руски Орден „Свети Владимир“ IV степен; руски орден на Георгиевско-Андреевската лента с медала за участие в Руско-турската война; румънски медал, т.нар. “Дунавски кръст”. След войната Ямадзава е удостоен с почетен орден от самия руски император.

Той отпътува към Азия, където дълги години служи в Китай. През 1880 г. се завръща в Япония и е повишен в звание полковник. Командва съответно 3-ти пехотен полк, 1-ви пехотен полк от японската императорска армия както и и първи императорски гвардейски пехотен полк. През май 1885 г. е повишен в чин генерал-майор. Командва 3-та пехотна бригада, 10-та пехотна бригада заедно с 10-та пехотна бригада (за защита на главните острови), а през януари 1895 г. е повишен в чин генерал-лейтенант от пехотата. Участва в Първата японско-китайска война (1894-1895 г.) като командващ на 5-та пехотна дивизия (за защита на главните острови) и на 4-та пехотна дивизия. През декември 1895 г. заради участието си в бунта на Сатсума и Първата японско-китайска война е награден с титлата барон.При завръщането си в Япония е награден и му е присъдена благородническата титла барон. Сейго умира през 1897 г. от тежко белодробно заболяване. Сейго е поразил десетки турци с уменията на самурайската школа Оно-ха Итто-рю Кенджуцу.

Школата е основана от Ито Иттосай Кагехиса (1550-?). Неговият наследник е Микогами Тендзен Йошиаки, който по-късно сменя името си на Оно Джироемон Тадааки и впоследствие става инструктор по бой с меч на шогуните Токугава. Основният принцип на тази школа е „Итто-соку-банто, банто-соку-итто” (Един меч е десет хиляди меча и десет хиляди меча са един). Повечето от катите завършват с отличителния удар кири-отоши, при който сеченето се извършва по централната линия на опонента по време на неговата атака, след което може да се приложи ново сечене или мушкане за окончателната победа. Кири-отоши е най-фундаменталната техника на този стил и усвояването й е едновременно смятано и за най-високо ниво на майсторство. Оно-ха Итто-рю е преподавана не само на шогуните Токугава, но и на самураи от областта Цугару, а също и в други региони на Япония. Сегашният соке е от седемнадесето поколение – Сасамори Такеми, който продължава Цугару традицията.

Правнукът на Ямадзава Такеми Сасамори е главен учител и продължител на школата по кенджуцу (изкуството на меча) Оноха Итторю Кенджуцу. Роден е през 1933 г. и учи в престижните японски университети Васеда и Аояма Гакуин, както и в Америка, където получава магистърски степени по литература и религиозно обучение. Школата по кенджуцу, чийто последовател е г-н Сасамори, е едно от древните японски бойни изкуства. (Такова е и иайджуцу-то на Школата Мусо Джикиден Ейшинрю Ямаучи-ха, което беше показано на премиера в Камакура.) Затова г-н Сасамори участва в издания на демонстрациите на древни японски изкуства в Ниппон Будокан на 6 февруари, където всеки човек, занимаващ се с бойно изкуство, би счел за чест да направи демонстрация.

Г-н Сасамори бе удостоен с тази чест, и още повече – награден с почетна грамота за приноса му за опазване и разпространение на древните бойни изкуства. Той е и един от постоянните председатели на Японската асоциация на древните бойни изкуства и Японската асоциация за насърчаване на древните бойни изкуства. Наследството продължи традицията На 12 март 2009 г. в Токио на годишното събрание на Японско-българското дружество за приятелство по случай 50-годишнината от възстановяването на дипломатическите отношения между двете страни гости на тържеството са били посланикът на Република България в Япония акад. Благовест Сендов, дипломати от посолството и Такеми Сасамори – инструктор по традиционни японския спортове, правнук на Сейго Ямадзава. 

В средата на 80-те години сараевската рок-група „Цървена ябука“ придобива изключителна популярност в бивша Югославия с веселите си и закачливи песни, а вокалистът Дражен Ричл става широко известен и с участието си в комедийното телевизионно шоу „Надреалисти“. Безспорен лидер на групата е харизматичният Дражен Ричл, син на босненка и чех.


На 18 септември 1986г. групата тръгва за поредния си концерт от Сараево към Мостар с два автомобила. Клавиристът Дражен Жерич и барабанистът Дарко Йелчич пристигат на градския стадион в Мостар. Дълго отлагат началото на концерта, но останалите така и не идват. Тогава още няма мобилни телефони. Звънят в хотела, но и там не ги намират. Тогава си спомнят как са подминали един размазан Фолксваген край Ябланица.
ВИДЕО:

Не са и допускали, че техните приятели и колеги са в него. Съдбата на тримата от Фолксвагена е различна: Альоша Буха (24г.) – баскитаристът, известен и с невероятното си чувство за хумор, загива на място. Вокалистът Дражен Ричл (24г.) е откаран в кома с хеликоптер в Белград, но умира две седмици по-късно. Единствено китарисът Златко Арсланагич оцелява въпреки многобройните травми. Той така и не се съвзема от трагичния инцидент. По-късно напуска групата и емигрира в Канада.

Източник:www.zarata.info

„Усмихвай се, бъди любезен с всички, не се вълнувай, когато те докачат, давай вид, че си богат, силен и нямаш неспокоен сън. Това е много важно. У нас, в България, само поповете, владиците и банкерите знаят тези правила. Бъди и предпазлив, когато те ласкаят, и засмян, когато те ругаят”, казва Атанас Буров

Буров се смята за капиталистическа икона на своето време. Останал е в историята като „банкера Буров”, а всъщност е бил повече политик, идеолог и философ, отколкото предприемач. Наследява богатството от баща си Димитър, семейните фирми са били по-скоро управлявани и доведени до просперитет от брат му Иван, докато Атанас е бил депутат и министър в четири правителства. Въпреки това той остава в съзнанието на нацията и достига почти култов статус. Едно от нещата, което най-много се набива на очи от живота на Буров е, че е бил изключителен патриот.

Негови са думите, че нацията ни никога няма да успее, ако не се отърве от най-долното си качество – да не си плаща и да се опитва винаги да мине метър.

Следват още силни прозрения на Буров. „Няма по-страшно бедствие за нацията от безработицата. Тя води до всички пороци и грешки. До глада, до болестите, до пороците, до кражбите, до насилията, до проституцията. Престъпник е този държавник, който допуска безработица.”

 *** „Парите покваряват дребния човек и извисяват големия. Те не развалят човека. Парата дава сила и кураж. Развалят само слабоватия, хилав човек, със слаб морал.”

*** „Всяко удоволствие се заплаща. И колкото по-честно плащаш, повече ще те търсят за партньор. Така е и в търговията.”

*** „Защото мъж без жена пет пари не струва. Мъжът е жалък като вдовец и самотник. Жената го крепи и го поддържа. Без жена светът би пропаднал. Ето защо, аз съм щастлив, че е жива и здрава жена ми.”

*** „Пазарът е равенство за всички. Там няма права, няма привилегии. Там има един закон, законът на високото качество.”

*** „Аз не се боя от голтаци. Дадеш му шепа злато и го купуваш. Той се продава, но богатият не се купува, не се продава. Той сам те купува. И те продава.”

*** „Търговията е преди всичко психология и прозорливост. Тя не търпи наивници, глупаци и хора, които „я карат през пръсти“. Затова тя се предава по наследство.”

*** „Не знаеш ли като мене арабски, турски, не четеш ли поверителните доклади ти не знаеш нищо.” *** „В историята влизат само тези, които не са на заплата.”

*** „Който залага на утре, свършено е с него. Важното е да пипнеш властта сега и да я доиш за себе си, но и за народа си. Всяка власт е силна, когато дава сега, а не утре.”

*** „Няма богат човек хайлазин, няма богат човек готованец.” *** „Пари не се дават никъде. Пари се изкарват. Пари се печелят. Пари се задигат. Пари се получават чрез зестра, но пари не се дикисват никъде. Как аз ще давам пари без нищо? Кой дава пари без нищо? За да дам, първо трябва да ми дадат.”

*** „В парата, в бизнеса се влиза с три неща – с взлом, с ум или с женитба.”

*** „При мене – в банката или в министерството – всеки работи за двама и за трима, не само за един. Ако човек на мене не ми работи двойно и тройно, аз го изгонвам. Ако е като писателя Йордан Йовков да носи две дини под мишница – сбогом, приятелю драг. Аз подготвям, аз обучавам хората около мене да работят двойно и тройно, защото плащам двойно и тройно. На мене писателят Йордан Йовков ми е мил като писател, но ми е враг като работник, като чиновник.”

С редакция:manager.bg


На пазар с голяма кошница и „малки“ прегрешения

В столичните централни хали през 70-те.Ей така ги хващат „натясно“ някои хора например в Централните софийски хали. В кошницата се мъдрят колкото „за очи“, за пред касиерката два-три продукта за левче-два (иначе е съмнително, нали?), а в джобовете, явни и тайни, под мишницата, под колана, в хастара на дрехите, в най-интимното бельо даже стои нащрек я парче пакетирана луканка или шунка, я бутилка коняк или водка… Има и куриози: една жена припаднала на изхода и докато се стекат да я свестяват, причината — замразен бройлер — паднала на пода заедно с шапката й. Хора много. Най-различни. Можеш ли да се съмняваш и да дебнеш всички, влезли в магазина! Унизително е за човека, но няма как на настоящия етап и това трябва да се прави…

В малката стаичка с надпис „Народна милиция“, досами търговската зала, разговаряме с дежурния старшина за портрета на крадеца от магазините и по-специално за този от най-централните в страната хали. От дума на дума и от разказ на разказ стигаме пак до познатия извод, че днес никой не краде от недоимък. Откакто е тук, десет години вече, старшината нито е видял, нито с чул някой да открадне хляб например. Тоест, жанвалжановци вече няма и не може да има. И въпреки това крадат се не само скъпи неща, крадат се понякога стоки със смешно ниски цени: горчица от 13 стотинки, суха пилешка супа от 25 стотинки, сапун от 30 стотинки…

„Крадат всякакви — обобщава старшината. — Крадат и хора с фасон и положение. Ето миналата година например хванахме един директор с два дезодоранта за тоалетна, представете си. А в портфейла му имаше 500 лева — лично негови! — и карта за безплатно пътуване по всички железопътни линии на страната. Вместо да се засрами, похвали се, че знаел три езика и бил обиколил света. Хващали сме и хора, познати от телевизионния екран даже. Думата ми е, че човекът не се познава по дрехите“

Наказанието — винаги ли съответствува на степента на вината?

Разговорът ни е прекъснат обаче от един „типичен случай“. Водят попрехвърлила годините жена с пакетче масло, укрито под палтото. Обясненията й? Просто й се прияло „масълце“, а пенсията нямала да й стигне до края на месеца. Жалко, че нямало и ръжено хлебче — него щяла да си го плати. Е, сега ще си плати и „масълцето“, за урок ще й е. Освобождават я, след като си плаща 68-те стотинки за „масълцето“. Датата е 25 март, понеделник, 12.30 часът по обяд. Едва ли ще я запомни (съмнявам се, защото дори не се изчерви!), ако не й е за първи път. Наказанието не е достатъчно, наказание всъщност няма — въпреки категоричните изисквания на закона, който не прави изключение никому.

Но и какво да я правят? Ако процедират по законно установения ред, може би напразно ще загубят ценно време и ще пропуснат и някой друг по-фрапиращ случай. Паспорт жената не носи и не може да се проверят нито идентичността на името й, нито адресът, които тя съобщава. Била тръгнала на баня, а в чантата й само лев и нещо и празен найлонов плик намират. Дори и глобата от 5 лева — задето не притежава документ за самоличност — не е в състояние да заплати в този момент. А да извикат по телефона кола и да я закарат в районното управление на МВР, където може да се направи справка и за точността на съобщените от нея данни, и за чистотата на свидетелството й за съдимост (необходимо условие за определяне на наказанието) „едва ли си заслужава бензина“, обясняват старшината и дежурната актосъставителка. Тогава?

Някога е било лесно, чувала съм да изтъкват в подобни случаи актосъставителите. Достатъчно е било да се прекара през селото заловеният на „местопрестъплението“ с окачената на шията му открадната вещ, за да не повтори той и — което е най-важното — да секнат кражбите в това село за дълго време напред. В Радомирско пък, както свидетелствува българското обичайно право, щом се случела подобна не случайна случка, кметът заповядвал да се свикат селяните на мегдана. И ги предупреждавал, че ако откраднатото не се предаде доброволно до уречен час, ще се ходи от къща на къща за обиск и където се намери то, ще бъдат ударени сто тояги по табаните (стъпалата) на стопанина на дома. „Процедурата“, през която минавал нарушителят на обичайните норми, напълно отговаряла на вроденото у българина чувство за справедливост и възмездие и независимо от нюансите й обикновено винаги съответствувала на степента на вината. Но това е било някога и този опит днес не ни ползува.

Сп. „Общество и право“, 1985 г.


Лентата стана толкова известна, че дори бе издадена книга по филма. Наскоро феновете на австралийската сага отново имаха възможност да се потопят във водовъртежа от интриги, измами и лъжи. А много от тях проявиха и любопитство как изглеждат любимите им актьори сега.

Ние решихме да отговорим на този въпрос. И ще ви покажем как са се променили актьорите през годините.
Екранната Стефани Харпър днес изглежда шеметно за възрастта си. Актрисата Ребека Гилинг е все така привлекателна, както в годините на голямата си слава. За жалост днес Ребека не участва в сериали. Вместо това е говорител на природозащитна организация в Австралия.

Доктор Маршал доста поостаря

Неотразимият шотландец Джеймс Смайли разтуптя хиляди сърца с въплъщението си като доктор Дан Маршал в „Завръщане в рая“. Днес актьорът видимо е поостарял, но това не му пречи да се изявява в различни театрални постановки и шоупрограми.

Джеймс Райън /Грег Марсдън/ замени киното с музикалната сцена

Що се отнася до очарователния злодей Грег Марсдън изигран толкова блестящо от легендарния австралийски рок–музикант, Джеймс Рейн той е все така на гребена на вълната. След цели седем филма зад гърба си той продължава да не слиза от сцената. А както се говори и от върховете на музикалните класации в Австралия.

Фаталната Джили остарява със стил

Няма начин да сте забравили най-голямата злодейка в сериала огнената Джили Стюарт. Актрисата Уенди Хюдж толкова умело се превъплъщава в нея, че минават години преди зрителите да спрат да я разпознават като най-големия враг на екранната Стефани Харпър. Малцина знаят, че звездата от „Завръщане в рая“ има още една знаменита роля. През 90-те години тя влезе в образа на лейтенант Нел Дарън в легендарната поредица „Стар трек“. С цели 13 награди зад гърба си, преди 20 години Уенди бе обявена за най-красивата жена в света от престижно международно списание.

Екранният Джейк Сандърс не е загубил младежкия си чар

Друга голяма звезда в сериала е актьорът Даниел Абинери.  Той влезе в продължението на лентата като неустоимия чаровник и измамник Джейк Сандърс. За радост на фенките му бързаме да кажем, че  Даниел не е загубил от чара си.  Въпреки че е поостарял.

Актьорите преди близо 30 години

И за финал една приятна новина за феновете на сериала. От миналата година се говори, че хитовата сага вероятно ще се върне на екран. Дали обаче ще видим старите герои в нови битки и предизвикателства тепърва ще стане ясно.

Сега ще Ви представим 17 от правилата, които ние стриктно спазвахме тогава:

1.Най-дебелото дете винаги е вратар.

2.Притежателят на топката решава кой да играе.

3.Дузпа се дава само ако пострадалият крещи достатъчно силно.

4.Мачът свършва, когато всички са изморени или майката на момчето с топката го прибере насилствено.

5.Без значение кой от двата отбора води в мача, победата се определя със златен гол. “Играем до гол. Който вкара, бие.”

6.Няма съдии, правилата са ясни!

7.Ако няма топка, мачът се играе с празна пластмасова бутилка.

8.Ако те избират последен, всички вярват, че нямаш шанс в живота, а след години и в любовта.

9.Глава чисти.

10.Който разкара топката, той отива да си я вземе!

11.Най-неприятното и стресиращо нещо е топката да попадне под кола или в двор с куче.

12.Когато на притежателя на топката му писне, срещата свършва. Той никога не дава топката на останалите, защото техните ще му се карат.

13.Защитата винаги куца.

14.Няма кръв, няма фаул.

15.Играчите остават с човек по-малко, когато някоя нагла баба каже, че внучето й е гладно.

16.Фаул се дава винаги, когато по-якото момче поиска такъв. По-слабите не получават шанс да бият фаул.

17.Ако те избират винаги пръв, значи си най-добрия.

Може да допълвате

Източник:www.arenaretro.net

Действието се развива през далечната 1996 година. Моя милост - вече старо куче в родната казарма. С какъв акъл военните ме бяха направили сапьор, не ми е ясно до ден днешен. Или не са забелязали налудничавия блуждаещ поглед, или бяха решили, че защото съм завършил тeхникум, има шанс да различа противотанкова мина от кравешко лайно. Дори за целта да ми се наложи, да използвам вкусовите си рецептори.

В тогавашния момент обаче ме занимаваха съвсем различни проблеми. Същата сутрин бях получил писмо от любимата. Писмото беше дълго към четири страници и изпълнено със солидна доза нежност. Проблемът беше, че цялото писмо би могло спокойно да се резюмира така: „Минаваш на чекии, той не е толкова хубав колкото теб, но е тук...”. Здрава женска логика, която ми се стовари като саксия с бегония върху случаен минувач. Лошото е, че когато си на 19 и си в казармата, с радост би избрал саксията.

Та седя си аз на чешмичката на плаца, гледам в една точка, като току-що шомполиран, долната ми челюст любопитно се е приближила до топките ми, а пръстите ми се опитват да направят от писмото парченца, видни само през електронен микроскоп.

В този момент към мен се приближава Пецата /а.к.а – редник Петков/. Пецата е рожба на едно Тетевенско село, 140 кила по чорапи и с лазурен поглед на надзирател в централния с махмурлук. Говедото можеше да носи 40 кила противотанкови мини 20 километра, без после да си връзва прав връзките на обувките.

Пецата беше подробно запознат с настоящата ми психологическа епикриза и изобщо не одобряваше как реагирах на рутинната казармена история. Застана до мен и с ужасяващо делови глас ми съобщи, че в момента решава, дали да ми тегли такъв бой, че после да ме сглобяват в лабораторни условия, или просто приятелски да ми тресне веднъж главата в чешмата и да изкара от там всички глупости. После явно видя, че на мен лично в момента ми беше все едно, дали ще ми преаранжира физиономията и с тежка въздишка, като кон на който са свалили седлото, седна и той на чешмата.

Така ни завари сержантът на взвода, дявол го знае откъде се пръкна в събота, но явно и той беше запознат с тежката участ на съцето ми и изпитанията стоящи пред дясната ми ръка.

Предишната седмица с Пецата бяхме налепили тапети в апартамента му, строен от строителни войски. Никога не бях предполагал, че мангалите от СВ имат такова влечение към изкуството и такова свободно виждане за архитектурните форми. Явно някой беше вменил в дълг на строителите в сградата да няма нито един 90 градусов ъгъл. За да налепиш правилно тапети в такава дупка, трябва или да си кривоглед астигматик, или пиян като трета смяна, началник движение в БДЖ-то. Ние естествено избрахме второто и също така естествено, се справихме блестящо със задачата. После немската овчарка на сержанта ме изведе на разходка в гората, изпика ме, изчака ме да повърна и ме прибра обратно, но това е друга история.
Та нека се върнем при чешмичката, където в момента сержантът обясняваше на Пецата, че ни пуска гарнизонка и двамата, и той - Пецата, да вземел под ръка циврещата аморфна михлюза, тоест мен, и да налеел в мен толкова алкохол, щото да изчезнел кравешкия елемент в погледа ми.

Пецата чинно спазвайки субординацията, прие задачата, като заповед от висшестоящ и се зае с изпълнението. Обади се на баща си – як тираджия, малко по-едър от отрочето си, който пристигна от Тетевен до Карлово за толкова време, щото после бях убеден, че стандартното оборудване на Опел Кадет, включва и телепорт.

Семейство Петкови качиха мощите ми в колата и поехме обратно към Тетевенския Балкан. Започнах да ме наливат с бира още по пътя. Опитах се да обясня, че не обичам бира, но в семейия речник на семейство Петкови словосъчетанието „не искам” се намираше някъде между глаголите „насран” и „наебан”. Така че при съотношение във водоизместването 300 към 80 кила, нямах много голям избор – бях засмукал 5 бири още преди да пристигнем. Като резултат, долната ми челюст започна леко да се отдалечава от топките и да се приближава към горната такава – неочакван и недостатъчно изследван свиващ ефект на Каменица Светло. Последва запознаване с родата – много мили хора, оказа се все пак, че най-едрият член на семейството, е не бащата, а сестрата на Пецата. Проблемът ми беше подложен на обсъждане. Диагнозата изяснена и лечението одобрено - накараха ме да изпия три големи сливови ракии. Към този момент вече погледът ми беше започнал лека-полека да възвръща излъчването си на нещо, претърпяло 50 000 години еволюция.

След това започна страшното. Оказа се, че в селото празнуват изпращане на войник – едно наистина нещастно стечение на обстоятелствата. Конфигурацията беше напълно стандартна. Дворът на фабриката за дървени профили, много маси с бели покривки, много хора. Средно количество алкохол в кръвта, на присъстващите балканджии - около 3.6 промила, ако броим и децата. Спрях да броя бирите, а и не мисля, че в този момент, мозъкът ми би се справил с подобни големи числа. За сметка на това започнах да говоря, предимно глупости и предимно на висок глас. Вписах се в обстановката като стара мома в секс-шоп. Хората ме харесаха, в смисъл - ей го на, и свестни Софиянци имало, тоя тука му се е изместил центъра на погледа от пиене, пък и носи – абе наше момче. В реката до фабриката, защо паднах, нямам идея. Предполагам съм отишъл да пикая, което обясняваше и защо съм паднал по очи. Кога в навалицата загубих сем. Петкови и защо, по дяволите, се опитах да включа най-голямата фреза във фабриката, предизвиквайки паника, също не тая спомен.

В последствие, като се опитах да възстановя вечерта, се получаваха накъсани кадри, като реклама на второстепенен екшън. Няколко от местните ме влачат/бутат/дърпат/крепят в посока към къщата на домакините ми: „Аре бе момче, стегни ги тия макарони, какво си се спаружил като рибарски хуй”.

Аз вече сам в двора на къщата, седя и не мога да реша: дали да си легна при свинята в кочината, точно до портата, на която съм се подпрял, или да се опитам да намеря къде по дяволите е входа на тая къща /мътни спомени, че май имаше вход/. Аз, отчаяно търсещ тоалетната. Аз, седящ в основата на стълбата към втория етаж и подскачайки от крак на крак, чакам бащата на Пецата, който пък е в горния край на стълбата, да слезе и да се разминем. Аз, осъзнавайки след половин час подскачане на място и почти напикал се, че това горе не е бащата на Пецата, а закачалка със зимното му палто, която едва ли скоро ще слезе по стълбата. После нещата станаха много бързо. Качих се по стълбите на втория етаж, където помнех, че е тоалетната. Влетях почти тичайки, разкопчавайки си дюкяна и залитайки в предполагаемата тоалетна. Свеж полъх, ниско парапетче, ръцете се борят с дюкяна, краката бутат напред и паднах от балкончето. Оказа се, че вратата в която влетях, водела към малкото балконче на втория етаж. Как съм се преметнал – не знам. Ако бях трезвен сигурно щях да си счупя нещо. Лошото беше, че съм отново в изходна позиция, лежащ в калта пред кочината на прасето, което вече се беше събудило и смутено грухтеше. Предполагам си мислеше, нещо от рода на: тия тъпи човеци, не могат ли да се упражняват да летят в по-свинско време, абсолютна човещина, ще спра да наддавам от това недоспиване.

Вече не ми се пикаеше. Предполагам съм я свършил тая работа при падането – дано не е било в полет. Качих се отново по стълбата, по която, поради стечението на обстоятелсвата, вече втори път се качвах, но не бях слязъл нито веднъж.

Тихичко влязох в стаята, която ми бяха дали да спя. Естествено отново обърках стаите. Любопитното е, че задачата да се движа тихо беше заела целия капацитет на мозъка ми. Само така мога да си обясня, че стигнах до средата на стаята, преди да осъзная, че в стаята свети, а в леглото майката и бащата на Пецата правят секс. Предполагам, че те са били по изумени от мен. Някакъв пиян тип, наклонен под неестествен ъгъл и стоящ прав напук на всичко, което те знаят за физиката, освен това целия в кал и с широка усмивка на лицето, изразяваща бащино благоволение към младите, които са решили да полудуват рано сутрин. Майката едва успя да промълви: „Отсрещната врата момченце”, аз се усмихнах разбиращо и паднах. После сигурно са ме сложили да си легна.

Това е историята. Оттогава хич не обичам бира. Когато няколко месеца по-късно излязох от казармата, въпросната мацка ми се обеси отново на врата. За мен обаче нещата вече не бяха сериозни и скоро я зарязах. Не на последно място, защото всеки път, като правехме секс и се сещах как лежа в калта до прасето и гледам учудено балкончето над мен. Не върви всеки път, като правиш секс и да те напушва смях...нали?

Източник:interesnivremena


Един ден сме на карето. Охранява ни старшината Ради. Имаше един затворник шегаджия. Доближи се до старшината и му каза: – Гражданино старши, нещо май става в Чехословакия? Старшината му отговори:

Какво кат става? Руснаците ще влязат и… толкоз. Шегаджията продължава: – То тъй е лесно. Стане нещо в Унгария – руснаците влизат, стане в Чехословакия – руснаците пак влязат… Ами, я си представи, старши, че някой ден стане подобно нещо в Съветския съюз. Тогава какво ще правите? Старшината Ради мига, мига, като някоя мишка, когато я изхвърлят от брашното, надига козирката на шапката си и изломоти:

В Съветския съюз никога няма да стават такива работи.

Не мина много време и срещу манифеста от две хиляди думи на чешкия писател Лудвиг Вацулик тръгнаха две хилди съветски танка. Съветските ръководители не държаха сметка, какво ще кажат комунистическите партии на Запад, а искаха да останат велика сила. Събитието даде голямо отражение. Започнаха да пристигат в затвора групи, осъдени във връзка с тези събития. Пристигна група студенти от София, начело с Едуард Генов. После – голяма замаделска група от Пловдив, сред които, Петър Попиванов от с. Куклен, Иван Керемедчиев, братя Петър и Владо Гошеви и Коста Симеонов. В началото на 1969 г. в затвора в Стара Загора докараха двама души – Петър Бояджиев, математик и Алфред Фосколо – французин, завършил международно право. Тези две личности ще се преплитат в моя разказ по-нататък и ще го съпровождат до самия му край. И двамата са с демократични възгледи.

И с двамата се сближих. И с двамата станах приятел. Една голяма част от интелигенцията, която пристигаше в затворите, ставаха членове на кулсъвета или имаше един хор – също рожба на кулсъвета – отиваха там и пееха. Наричахме ги „певците“. А някои отиваха и пееха в кабинетите на началниците. Тия двамата – Петър и Алфред не направиха така. Чувства се, че администрацията им оказва натиск – особено на Петър Бояджиев. Привикват ги, говорят им: „Вие сте интелигенти, нямате работа между тези прости хора“… Предлагат им по-лека работа, но те не приемат.

Пристигат и подкрепления. Споменах вече името на Едуард Генов. По късно пристигна Хайг Пилигян – адвокат от София (арменец). И той не отива „да пее“, и той не търси лека работа. Докараха професор Йордан Тодоров, медик. Изглежда, че администрацията не хранеше към него никаква надежда. Още като го докараха и – направо в Разряда. Започнаха да вкарват в килията му разни криминални типове, като Алеко Дундич, които го тормозеха. Ние го бренехме. В този период партийните знамена се посвиха, освободи се енергия, която се насочи срещу администрацията. Един ден ни прибират от карето. Влязохме в коридора на салона А, и чухме зад гърбовете си глас: – Пуснете ме да се прибера! Защо ме биете? Като че ли някой ни изкомандва – заковахме се на място. Обърнахме глави към вратата, през която преди малко минахме. Гледаме – старшината Тильо заключва вратата, а друг старшина държи един младеж от нашите – Георги, от Кабиле, Ямболско, и по всичко личи, че ние като се приберем, те ще го бият.

Старшината Тильо вика: – Тръгвайте!

От нас никой не се помръдва. Старшините от колелото усетиха, че ще стане нещо. Разтичаха се. Едни дойдоха при нас и уплашени питаха. какво е станало. Нашите погледи ги насочиха към вратата. Намесиха се и колегите им, отключиха вратата и младежът дойде при нас разтреперан и каза: – Благодаря ви, благодаря ви, те щяха да ме пребият. Между тия, кито стояха, като заковани, бяха Едуард Генов, Хайг Пилигян, професор Тодоров, Петър Бояджиев, Стафан Савовски. На 8 октомври 1969 г. около 21 часа започна бунтът на безумно смелите в Старозагорския затвор. Ето накратко как стана това: Затворът в Стара Загора има формата на кръст. В салон „А“ бяха настанени политически. И аз бях в този салон. В салон „Б“ бяха настанени също политически, но неработещи. В салон „В“ бяха настанени криминални затворници. В четвъртото крило е настанена администрацията. Срещу нея е порталът на затвора. В това същото крило, на втория етаж е киносалонът с прозорци към портала. Осем политически решават да се сдобият с най-святото нещо – Свободата.

Ето имената им:

Петко Чобанов, Васил Димитров, Кръстьо Атанасов, Марин Стоянов, Атанас Петров, Димитър Карамфилов, Недю Тодоров и Ганчо Димитров. Всички те са млади, на по двадесет години. Ето как са решили да избягат. Четирима от участниците не бяха завършили прогимназия (осми клас). В затвора имаше училище – една стая на последния етаж на салон „А“. Те се записват да учат. Учебните занятия продължават до 21 часа. Учителят си заминава, учениците се прибират в килиите. През това време – до 21 часа – на всички затворници е направена проверка и килиите са заключени. Участниците- бунтари се въоръжават предимно с железа. Планът им е следния: четиримата, които ходят на училище, като се връщат в 21 часа ще нападнат надзирателите, които са на колелото, ще им вземат ключовете и ще отворят килиите на другите участници. Ще отключат вратата към администрацията – там е дежурният офицер. И с него трябва да се справят. И от там – на портала. Ето какво става. Определят една вечер да бягат, но учениците бунтари, като се връщат от училище, виждат, че на колелото е старшината Господинов. Той минаваше за добър старшина и бунтарите не искат да го удрят. Отлагат бягството. Заплануват нова дата – 8 октомври. В 21 часа учителят си тръгва. Те изчакват малко в класната стая, тръгват към колелото, виждат, че учителя го няма на колелото – значи е някъде към портала.

Това е добре. Виждат, че на криминалните не име е направена още проверка и са извън килиите, но решават повече да не отлагат бягството. Започват. Коелото на затвора става жестока арена, но този път онеправданите имат надмощие. Надзирателите са изненадани и бързо се предават. Само един от тях – най-младият, успява да се отплесне, хуква по стълбите нагоре, но Кръстьо Атанасов – той е пък най-младият от бунтарите – прави няколко лъвски скока след него, настига го още на първия завой на стълбището, удря го с желязото по главата и го поваля. Грабва му ключа и хуква да отваря останалите четирима участници, които са в различни килии. На арената остават трима бунтари. Криминалните, както казах, са извън килиите и започват да викат. Те са страхливи и винаги са на страната на администрацията. Използват този момент, че бегълците са само трима и започват вкупом да настъпват към колелото. Но тогава Недю е отключен, изскача от килията с желязо в ръка, изръмжава срещу криминалните и ги насмита в дъното на коридора в салон „В“. Всички действат светкавично. Тази вечер дежурен офицер е Кънчо Нанев – Плондера. Чул писъците, той излиза от канцеларията и тръгва към колелото. В този момент бегълците отключват вратата към администрацията. Плондерът ги вижда, изревава и хуква по коридора. Те го настигат и го халосват. И той започва да се моли и да вика, че имал деца.

Бунтарите завладяват административната сграда. Остава само порталът – последният щурм. Но един криминален престъпник, който отговаряше за киносалона, вижда какво става на колелото, хуква към киносалона, отваря прозореца, който е към портала и вика: – политическите избиват надзирателите на колелото! Милиционерите, охраняващи портала, грабват автоматите и една лека картечница. В този момент бунтарите тръгват към портала. Виждат автоматите. В двора, между административната сграда и портала има врата, която води към дърводелната. Успяват и минават през тази врата. Изкачват се на втория етаж на дърводелната и от там виждат как от града прииждат коли и слизат въоръжени милиционери. Настъпват мъчителни минути, няма никакъв изход. Петко Чобанов се хвърля от втория етаж и загива на място.

След него скача Димитър Карамфилов, който получи нараняваня, но остава жив. Гледах към колелото – имаше кръв. Двама милиционери са на пода, плачат, третият – на стълбището, не смее да се помръдне, четвъртият обикаля, като полу-луд колелото и вика: – Не ме убивайте, имам деца! Пристига на колелото и началникът на затвора, придружен от много милиционери. Стреля няколко пъти в купола на затвора и вика: – Всички да се прибират в килиите! Тази нощ затворът не спа. Успешното бягство стана през пролетта на 1972 г. Нищо не може да съкруши стремежа на човека към свобода. Група политзатворници в Старозагорския затвор решават да прокопаят тунел, който ще мине под стените на затвора. Копаят 364 дни, изнасят пръстта в джобовете си и я разнасят по малко, на различни места. Най после – светлина! Тунелът е дълъг 18 метра, с височина половин метър и ширината е толкова. Това става на обект „Щайги“.

Там работехме около 70 човека – половината бяха българи, половината турци. Хората, които прокопаха тунела, също бяха българи и турци. Имах чувство, че само началникът на обекта и надзирателиет не знаеха. Тунелът минаваше близо до вишката. Бягащите трябва да използват момента, когато предстои часовите да се сменят. През тунела минаха Димитър Влайчев, Невзат Ниязи, Николай Радков и Орхан Орханов. Гледах, как началникът на „Щайгите“ обикаля обекта, спря се – вероятно е видял зеещата яма, издаде някакъв звук на животно и хукна към администрацията. Началници и надзиратели се мотаеха с наведени глави. Желязко Денев завеждаше „Специална служба“. На вечеря в стола не се чува никакъв глас – чуваше се само тракането на лъжиците. Всички бяха впечатлени от голямото събитие. Един младеж наруши мълчанието на нашата маса и направи безмилостна равносметка: – Нещо, шпионската мрежа на Желязко Денев не бачка. Нямам представа, как началникът е известил в София, но разбрахме, че големите специалисти пристигнали веднага с вертолет и още във въздуха взели две решения – първото, да сменята цялата управа на затвора. Направиха го. И другото решение – ако хванат бягащи, търсещи свобода, да убият на място, без съд, най-малко двама. Направиха и това. Убиха без съд Димитър Влайчев и Невзет Ниазин. Те бяха много млади. Останалите двама ги съдиха….

Използван е текст от книгата на  Димитър Пенчев „Идеалната жертва“ 

С този стар цветен телевизор ще ви върнем повече от 20 години назад. Помните ли как го покривахме обикновено с някоя бродерия, с цел да запазим кинескопа по-дълго време, поне така твърдяха някой. И така този съвет вървеше като лавинообразно народно творчество. И се спазваше неминуемо от всички.

А и в онези времена жените бродираха, не чакаха да им дрънне съобщение от Фейса… По-кадърните фъкаха едни брюкселски или калоферски дантели, други виеха така нареченото „мильо“на една кука с конци в цвят „екрю“ (задължително), по-непретенциозните шиеха карета с всякакви мотиви. И те така тези полезни ръкоделия влизаха в повсеместна употреба в социалистическия дом. Най-практично те се използваха точно за покриване на телевизора. Особено актуални станаха с идването на цветната телевизия, изключваме тези, които пътуваха в командировка по чужбините и оттам си купуваха невижданите дълги години у нас марки JVC, Ranasonic, Sony, Sharp…

Тук си имахме екстра качество руски подобни като „Рубин“ – различни модификации, после и наше производство „Велико Търново“, „София“. От едно каре какви ужасии ми се върнаха в главата! Рубин-ът имаше едно капаче като с чекмедженце и разните там врътки и плъзгачи. Ламповата му душичка сдаваше често багажа и за заформяха едни писани черги на екрана тъкмо, когато почнат „Птиците умират сами“, например. Най-напред го „лекувахме“ като сложим една книга върху него за тежест и така се получаваше. После този метод омаля.

Картината зацикляше, започнахме да потупваме дървената рамка отляво, отдясно, както се случи. Ама ръката, която плющеше ТВ-то започна да ме боли и приемникът не искаше да заработи като хората. Затова пренесох един чук край него. Истински чук с дръжка и започнах като геолог, търсещ ценни изкопаеми да потропвам по корубата. Вътре най-вероятно лампите примигваха като щурави, но в един момент намираха правилната конфигурация екранът светваше, сериалът се гледаше, докато ние неистово бяхме вперили очи и уши в него. След това цъкваш копчето, вземаш сгънатото каре, постилаш отгоре и отиваш да спиш.

Източник:www.zarata.info

Имало едно време Българско Училище. Някога то давало истинско образование. Имало е и много сурови критерии за приемане във ВУЗ. Тогава и лекарите били лекари, инженерите – инженери, учените – учени.

Учениците не са се пребивали пияни или надрусани до смърт. Имали са и училищни униформи. Сутрин са ги проверявали дали са измити, дали са с изрязани нокти, дали са подстригани и дали са си написали домашните. По онова време обаче на учениците и през ум не им е минавало да държат тон на учител, а какво остава пък да скочат да го бият.

По онова време учениците са се притеснявали от родителите си, когато са получавали слаби оценки, а днес учителите се притесняват от родителите, които се саморазправят с тях, ако децата им получат двойка. Интересно, какво ли са учили тогава учениците? Учили са това, което днес предизвиква истерия у всички арогантни и гръмогласни „модернисти“, които неспирно се бият в гърдите, колко велики постижения има „секуларната ни държава“. Как ли сме оцелявали без такива?

Как ли българското училище е оцелявало без „европейско финансиране“, без печелене на „проекти“ от чужди държави, които прокарват собствените си интереси, чрез евтините ни държавници?

/Александър Сандев, публичен пост във Фейсбук /


Архивна снимка на табела, стояща някога в обществена къпалня, предизвиква усмивка в днешните млади хора, защото те нямат никаква представа какво представляваше ритуалът „къпане“ веднъж седмично в градска баня.

На табелата ясно е записана цялата трудова характеристика на особено важната личност, изпълняваща отговорната длъжност „теляк“. Грешка, изписах теляк с малка буква, а задължително трябваше да и сложа главна, защото без Теляка къпането, особено за мъжете, си беше само поливане с топла вода. Жените се организираха по двойки, тройки, като тръгнеха по няколко от родaта или по приятелски, помагаха си в изтриването поне, но Мъжът неминуемо се нуждаеше от специалната грижа на Теляка.

В модерните хамами за онова време, от 30-те години на миналия век, има създадени невиждани за българина до тогава удобства, като така наречената Потилня. В специално обособено помещение хората са престоявали в сгорещен въздух с много пара (нещо като популярната днес сауна), затова и са я наричали още Парната. Там за 2-3 минути кирта кипва, шупва и клиентът е подготвен за Теляка с „дезинфектираната кесия“, както пише на табелата. След 70-те години на 20 век някои от изредените задължителни функции на Теляка определено не се изпълняваха, но явно преди това са били закон.

Четем табелата: 

1. Да покани клиента за потилнята 2. Да изтърка кирта с дезинфектирана кесия 3. Да сапуниса цялото тяло и да измие главата три пъти 4. Да препрати клиента сам да се оплакне на определения душ Вероятно в онези години, когато Телякът функционираше активно, Човекът, отишъл на баня, се е чувствал обгрижен почти като римски патриций.

Източник:www.zarata.info

Беше през 1987 – лятото. С приятелско семейство и децата бяхме на една хижа край Стара Загора.

По едно време пристигнаха около 15-20 турски младежи на наша възраст. Започнаха да си готвят и вечерта седнаха на масата. Голяма и отрупана софра. Ние като малцинство бяхме в единия ъгъл на столовата. Изпитвахме известно смущение. По това време нещата бяха доста разбунени. Навсякъде се говореше за „голямата екскурзия“, както и за това какви предатели били турците, които оставили реколтата неприбрана от полето.

Как ненадейно напуснали фабриките и заводите и с действията си докарвали българската икономика до катастрофа. На ухо се шушукаше за атентати, арести и ДС. Та в този смисъл бяхме малко смутени от ситуацията. По едно време един от тяхната компания дойде при нас и ни попита може ли да си пуснат малко турска музика. „Пуснете си, разбира се.“ Кои сме ние, че да определяме кой какво да слуша. Пуснаха си няколко кючека и маанета, които и ние българите играем и до ден днешен, като се напием, защото тези балкански ритми са превъплатени в днешната чалга. Но това е друга тема…

Та нали всички бяхме млади хора – от 20-25 години – скоро сляхме трапезата. От дума на дума стана ясно, че тези хора са дошли да се простят с България – Родината. На другия ден заминаваха за Турция. И сега като пиша тези редове очите ми се пълнят със сълзи. Защото пяхме песни до зори. Песните бяха „Вятър ечи, Край Босфора, Стани, Стани юнак балкански“ и прочие. Песни пяти с пълно гърло от два етноса, но на един език – български…

Източник:www.zarata.info

Годината е 1987, Русе е систематично обгазяван с хлор от химическия комбинат в Гюргево. Заради българо-румънската дружба между двете социалистически държави, реакция няма, въпреки че хиляди семейства напускат града, за да могат децата им да дишат, пише bTV.

Цонка Букурова, Дора Бобева, Стефка Монова, Албена Велкова, Евгения Желева и Вяра Георгиева преодоляват страха си от тоталитарната държава и през септември излизат първи на протест на площада в Русе. Чашата на търпението прелива на 23 септември – денят, в който децата получават червените си пионерски връзки на площада. Навън не се диша от хлорната мъгла, но церемонията не е отменена. „Имаше линейки на площада. Не се намери един от ръководителите да прекрати това нещо, такова издевателстване над децата. Връчвайки пионерските връзки, на които първото предназначение беше да си запушат нослетата децата, ни накара сериозно вече да решим и чашата преля”, спомня си Бобева.

В деня на протеста, организиран тайно по телефоните, на площада е пълно с милиция. Партийните организации са забранили на работниците да присъстват, но хората не се подчиняват. Желанието за чист въздух е по-силно от страха. „Разпънахме първия лозунг и започнахме да се оглеждаме и хората започнаха зад гърба ни да пристигат. Само се поглеждахме и си казвахме „получи се, стана”. Това беше най-важното за нас, да има хора зад гърба ни”, разказва Бобева. Следват нови, още по-масови протести, докато се стига до големия успех – затварянето на химическия завод в Гюргево. 30 години по-късно от шестте организаторки живи са само четири, които обаче активно участват и в днешните екопротести. Те не приемат да ги наричат герои, а просто майки, изпълнили своя граждански дълг – да осигурят чист въздух на децата си. 

На 76 години почина любимата на няколко поколения актриса Мариана Аламанчева. Ето какво разказа за нея актьорът Николай Николаев, по-известен като Бате Николай:

Мариана е моята сестра. Некръвна. С нея сме заедно от 50 години. От 1968 г., откакто основахме „Сладкарница „Захарно петле”. Това е най-добрият човек, който може да се роди на планетата, не в България. Мариана имаше пенсия 300 лв., моята е 320, защото съм раково болен. Тя беше такъв човек, че ако има 2 лв. и срещне на улицата някой просяк, бедняк, отива при него и му дава 1 лев. Това само човек с огромно сърце може да го направи.
Тя имаше един мъж, с когото безумно се обичаха – големият композитор и музикант Дечо Таралежков. Той обаче взе че се залюби с някаква млада жена и поиска развод от Мариана. Тогава тя остана с това дете Зори, което с Дечо бяха осиновили от Дом „Майка и дете” от пеленаче. Като се разведоха, Дечо въобще не се грижеше и лев не даваше за детето си. И Мариана започна да отглежда тази прекрасна Зори, която започна да расте. Но те живееха в недоимък. Мариана беше стигнала дотам, че нямаха какво да ядат с дни. Аз ходех да им нося нещо за ядене. След което тя се хвана да чисти стълбището на кооперацията, в която живееше за 100 лв.

После Мариана започна да прави мартеници – невероятно красиви, обаче то трае един месец. Хиляда мартеници да направи примерно по 50 ст. … Зори беше чудесен художник и започна да продава по някоя картинка. Ама то не е всеки ден. И тя не ги продаваше по 2-3 хил. лв. като професионалистите, а по стотина лева. И пак започна драмата.
Зори имаше един приятел, чудно влюбен в нея, щяха да се женят. Аз щях да им ставам кум. Обаче така стана, че тя си отиде, умря, самоуби се. Мариана остана сама и вече тогава диабетът и се обостри, скръбта по детето, немотията… Тя викаше: „Искам да умра”. Казвах и: „Няма да умираш, това са изпитания, които Бог даде на мене и на тебе. Цял живот ще бъде мъка по тези прекрасни деца“. (Дъщерята на Бате Николай се самоуби преди няколко месеца – бел.ред.)

Такава държава България няма. А хората, които са оставили пътечка в духовната нива на нацията, никой не ги бръсне. Може ли пенсия на един актьор като мен да е 300 лв.! Получавам и голяма инвалидна пенсия – 20 лв. Великата Пепа Николова умря със 70 лв. пенсия!

Източник:retro.bg

Който не е живял по времето на Корекомите, нищо не знае нито за зелените банани, нито за смразяващите разкази за диверсанти, а още по-малко за рокличките с камили.

Бях в пети клас. В малко провинциално градче, първа гранична зона, в квартално училище, където най-интересното бе пристигането всяка година на нови ученици, деца на офицери, служещи в планинската застава. Те оставаха за шест месеца или най-много година, докато не преместеха бащите им на друго място .

Всички очаквахме с нетърпение новото попълнение. Тръпнехме в очакване момче ли ще бъде или момиче. Едната група очакваше вратар, а другата – център в играта „народна топка“.Първият учебен ден поех към училище изпълнена с любопитство, каквото не е сгрявало дори Малкото слонче от световноизвестната приказка на Киплинг. Новината ме посрещна ухилена на тротоара пред игрището, с буза, издута от бонбон „Карамел Му“.

-Момиче, ама  каквоооо! Облечено от Кореком, в рокличка с камили!

Зяпнах ошашавена, а дъвката „Балони“ тупна на плочките с тройно салто. Изпънах шия, преглътнах и оправих руската панделка (с размери на футболна топка) върху плитката си и се запътих да видя корекомското чудо.

Тълпа от момичета я обграждаше плътно. Разбутах ги да видя долетялата птица. Очите ми залепнаха за облеченото по-различно дете като с лепило „Оху“. Сърцето ми за първи път усети завист, ревност и дори щипка омраза. Новодошлата бе облечена в светлосиня рокличка, леко разкроена, обточена с тънка бяла дантела. На гърба се кръстосваха широки презрамки с копче цвете, а поличката завършваше с най-прекрасните камили, което детското въображение може да нарисува. Зад тях разперваха грациозно листа палми и  се мяркаха пирамиди.

-Американска е – обясняваше русото момиче гордо – леля ми я подари. От Кореком.

 Не стига това, ами започна да разказва как баща u ловял диверсантите като зайци, затова го местели по заставите, да лови нарушители, където не се справят.

Надувка! Щеше да види тя! Обърнах гръб на врящия от възхищение момичешки кокошарник, заставайки малко встрани.

Най-лошото тепърва предстоеше. Още първия час учителката я сложи да седне до мен.

-Помагай на Сирма по математика, изпуснала е доста материал.

Как не! Да u помагат камилите от американската рокличка. Наведох глава и не обелих дума до края на учебния ден.

Прибрах се намусена като зимна вечер. Дори купеният с връзки „Швепс“ не ме зарадва. Завистта бе пуснала пипала като хидра в душата ми и виждах прекрасната синя рокличка, където и да се завъртях. На въпроса: „Какво ново в училище?“ думите рукнаха като летен дъжд. По едно време в ход влязоха и сълзите, а после доприпкаха и сополите. Ревях , изливайки недоволството си в ария, достойна за „Травиата“.

-Искам и аз, искааааам…

Усетих тихото затваряне на вратата. Избърсах лицето, издухах носа. Гордостта ми се смеси с омразата в гърмяща смес. Откъде у нас долари за Кореком? Татко беше работник в „Лимонадената“. Мама ходеше на нощни дежурства през вечер в болницата, за да връзваме двата края.

На другия ден обявих война на новата. Уж случайно изпусках боички върху роклята с камилите, мачках u рисунките, а по физкултура забивах топката  само в нея. Тя търпеше всичко с високомерно пренебрежение. Дори имаше нахалството да ми предлага сандвичи със салами, чието име не бях чувала. Устата ми се пълнеха със слюнка, но инатливо отказвах, дъвчейки демонстративно пържена филийка с мас.

 -Не се притеснявай. – успокояваше ме баща ми – Скоро ще стане студено.

Проклетата есен сякаш ни беше подслушвала. Като се  разпери над града, та се забрави. Септември свърши, октомври се изниза, а проклетата съученичка продължаваше да навира  камилите в очите ми, обула бял чорапогащник и жилетка. Истинско щастие ме споходи, когато най-после застудя и Сирма дойде на училище с панталон. Обаче моята завист не миряса. Щом я погледнех, виждах синята u рокля и по-скоро бих  отказала подарък за Нова година, отколкото да u стана приятел.

Декември пристигна весел-весел и един ден учителката по литература ни възложи да напишем съчинение – „Писмо до Дядо Мраз“. Готова бях да си отрежа и двете уши, че всички момичета искаха синя рокличка с камили от Кореком. И аз желаех лудо тази прекрасна дрешка, но нямаше да призная, дори да ме вържеха за зъболекарския стол и с машинката да пробиеха по три дупки на всеки зъб. Затова написах друго,  което също бе вярно. Молех добрия старец да даде здраве на всички. Единствена получих шестица и когато вече мислех, че съм натрила носа на Сирма, новината ми прасна един зад врата.

-Таткото на Сирма е прострелян. Обаче е хванал нарушителя.

Това нямаше как да преборя. Баща u беше герой, а моя – обикновен лимонададжия.

Вървях към къщи  бавно. Съзрях опашката пред „Плод-зеленчук“-а и се спуснах като стрела. Пуснали бяха кубински портокали – зелени като палмовите листа  върху… На бегом стигнах у дома, грабнах пари от  спешната кутия за екстрени покупки. От там вземахме, когато пуснеха нещо по магазините, докато нашите са на работа. Я зелени банани, я трипластови салфетки или някоя друга липсваща стока. Наредих се – даваха по един килограм. След петнайсет минути дойде моя ред и щастлива тръгнах със зеленото съкровище обратно. На крачка от опашката спрях. Сирма стоеше до вратата на магазина и подсмърчаше, а очите u бяха залепнали като дъвка „Турбо“ в плодовете. Приближих се към нея.

-Може лии – със заекване подшмръкна тя – един портокал за татии… – тук вече зарева  с пълен глас.

Помъкнах я към вкъщи. Тикнах в ръцете u пари от „спешната кутия“ и я пратих в магазина скорострелно. Докато вървяхме натам, тя заплака още по-силно и тогава, като незнаен юнак, отрязах с един мах и трите глави на ламята на завистта. Постепенно омразата отпраши на някъде, а ревността не смееше да пристъпва наблизо. Все още много исках рокличката с камили и я сънувах през вечер, но се бях примирила, че не мога да имам такава.

Бащата на Сирма се влоши и тя започна да спи у нас, докато майка u прекраваше вечерите в болницата.

Преди Новогодишната ваканция друга новина ме хлопна по главата. Местеха героя в София,  а с него заминаваше и дъщеря му. Дойде да се сбогуваме и ни остави  подаръци. Отворих моя веднага.  Ако в него имаше гърмяща змия с крака, едва ли щях да съм по-изненадана. Цяла-целеничка, там се кипреше рокличката с камили – ухилена до уши.

Мама едва издърпа безценното съкровище от ръцете ми, за да го разгледа. Взира се дълго в етикета, понеже знаеше английски, после ми го подаде усмихната:

-Нощница, произведена в Бангладеш!

Беше по-жестоко дори от Нова година без торта с „родопчета“. Грабнах ножицата, отрязах светкавично противния етикет, метнах го в нафтовата печка и изкрещях през сълзи, притискайки дрешката до сърцето си:

-Това е американска рокличка с камили, купена от Кореком! Разбрахте ли?

Родителите ми излязоха тихо от стаята.

А подаръкът на Сирма  –  спомен от едно  чудно време – и до днес пазя.

Автор:Ина Крейн
www.socbg.com

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив