Командирът погледна часовника си и многозначително ги изгледа. Четиримата разбраха погледа му. Трябваше да осигурят свръзка с подразделениятана офицерите Мариников, Барбов и Стоянов.

 Бързо свалиха имуществото и се заеха с работата. Младши сержантите Маргаритов и Георгиев се заеха с телефонните апарати. Трябваше всичко да се провери и поправи. Нарамил катушката, редник Говедаров с устремна крачка се отправи в указаната посока и черния кабел показваше пътя. На стотина метра от подразделението на капитан Барбов кабела свърши.

След малко с донесената катушка редник Говедаров стигна определеното място. Сега обратно. Времето е малко, а има още много работа. В друга посока редник Петров размотаваше телефонния кабел. Когато редник Говедаров се върна, погледнах краката му. Панталоните му бяха мокри и кални до колене от нощната роса. Гърдите му още се повдигаха от бързото ходене. А ръцете трепереха от преживяното напрежение.


След малко клапаните паднаха. Обаждаха се абонатите. Няколко минути оставаха до определеното от командира време. Четиримата свързочници младши сержантите Маргаритов и Георгиев, редниците Говедаров и Петров изпълниха поставената задача.

Редник Стефчо КИРИН
(Публикацията е от едновремешния военен вестник  „Бойно знаме”)

През 1967 г. новият автомобилен завод под тепетата започва производството на бързите коли по френски лиценз. Мнозина са чували, но малцина са виждали легендарния български спортен автомобил „Булгаралпин“. Преди половин век – през 1967 г., новопостроеният завод в Пловдив пуска първите бройки. Производството започна след като България купува лиценз от основателя на „Алпин“ Жен Ределе, който посещава нашата страна.

Към този момент френско-българското сътрудничество вече е набрало скорост с производството на два други модела – „Булгарено 8“ и „Булгарено 10“.

Ефектната спортна кола с 1100-кубиков двигател става хит на Международния панаир в Пловдив през 1967 г. Малко по-късно автомобилният състезател Илия Чубриков с „Булгаралпин“ успява да спечели първо място на рали „Трансбалкания“. Два български екипажа пък участват с автомобила на престижното рали „Монте Карло“.

Известният български режисьор Васил Мирчев един от малцината притежатели на  спортния звяр, достъпен за цена от 8200 лв. на ограничен кръг купувачи.  Той тръгва с „Булгаралпин“ за филмовия фестивал в Кан е успява да вземе разстоянието от София до френското градче само за 16 часа.

За съжаление заводът, който се е намирал на ул. „Асеновградско шосе“ в Пловдив, произвежда колите  само две години. По неофициални данни са произведени 120 автомобила, повечето от които за износ. Няколко „Булгаралпин“ и до днес са в движение благодарение на усилията на търпеливите си собственици и представляват антикварна рядкост.

Армии от съсипани българи остават без апартаменти и коли!


82-годишната баба Севда, с треперещи от старост ръце, пита на гише на банката Х: „Извинявай, леля,  ама видях че ми няма един лев в картата, по която си получавам пенсията от 206 лева и 87 ст. Защо сте ми го взели?”  А служителката й отговаря: „Как защо, ма бабо? Вече имаш нова функционалност по картата, която включва разплащателна сметка. Така че можеш онлайн да банкираш (тежкарско, нали!) твоите 206 лв. и 87 ст….”. Баба Севда гледа с неразбиращи и сълзливи очи. И извинително промънква: „…Ама аз не искам такава сметка, бе леля…”.


 Кой те пита, бабо Севде, какво искаш! Теб са ти натресли „отгоре” банка Х чрез която, а не чрез пощата, вече ще си получаваш пенсията с дебитна карта. И толкова. Не за да те отърват от дългите опашки, на никой не му пука за баба Севда. А за да ти отмъкнат и последното левче. Така както правят с всички останали милиони дребни като атоми на молекули жертви на порочната, крадливата и алчната/ на първо място в света!/  банкова система в България.
В случая на баба Севда банка Х, следвайки челния опит на друга банка У прилага прясно измислената форма от ръководните си служители /с месечни заплати от 80 000 до 120 000 лв./. А именно  – от всеки клиент с дебитна карта да се изсмуче по още 1 лев по т.нар. ненужна за хората разплащателна сметка.


Само че това е най-малкият и най-белият кахър за българите, мачкани и безжалостно ограбвани от банковата ни система. Да вземем ЛИХВИТЕ по кредитите, които ние плащаме на 22-те банки в страната /от тях само 3 са български, останалите са чужди).
Справка на Световната банка показва, че ако един българин и един немец вземат еднакъв банков кредит от 100 000 лв., който да изплащат 20 години, лихвата на българина ще бъде 18%, а на немеца – 1,5 %. Така в края на периода нашенецът ще  е внесъл в трезорите на банката 370 395 лева, докато немецът – 115 811 лв. Казано иначе – българинът ще е броил на банката само за безогледни, непознати никъде в света, лихви….270 395 лева, докато германският гражданин, пак за лихви  – само 15 811 лв.


Е, ако това не е грабежът на века, какво друго е? Още повече че безобразието се случва в най-бедната страна на Европа – България. И какво става?
Армия от съсипани хора, които не могат да си платят кредитите, притискани и от фирмите за бързи кредити, буквално изпадат на дъното на социалното блато
Без дом, без  работа, без пари да нахранят семействата си. Защото банките са им отнели жилищата, колите, нивите. Какъв  е механизмът на грабежа? Тъй като липсва контрол и защита на интересите на хората, банките непрекъснато надуват дълговете им, като ги натоварват с всякакви несъществуващи задължения – безумни лихви, измислени разноски, и допълнителни плащания.


Един от видните банкери тези дни призна: „Банките съществуват, за да печелят акционерите!”
Та, причината за огромната им печалба – само за първото полугодие на м.г. тя е над 504 млн. лв., се корени в приетия през 2007 г. Гражданско процесуален кодекс. И по-специално в неговия член 407, който напълно и законно развързва ръцете на банкерите. В този текст банките по права са приравнени на държавата и общините без да са обвързани с каквито  и да са задължения. И понеже те се стремят единствено към непрекъснати високи печалби, благославят липсата на всякаква държавна регулация на тяхната дейност. Започва масово роене на т.нар. дъщерни фирми на банките – това е уродливо явление, което съсипва обществото ни. Тези дъщерни фирми по правило се управляват от същите лица, които са в ръководството на банките и това може да се провери в Търговския регистър. Най-малкото те са на поставени от банките лица. И се занимават със застрахователна дейност и събиране на дългове. Става дума тъкмо за тези фирми, които заплашват и изнудват хората. Още: дават консултации, купуват и продават имоти.


Стоп! Ето тук се крие разковничето. Става дума за купените на безценица от съдия изпълнителите къщи и апартаменти по дела на съответната банка. Примерно, Петър С. от Харманли има задължение към банка Z. Тя надува нарочно неговия дълг , натоварвайки го с несъществуващи и измислени такси. В случая потребителят на кредита Петър С. не разбира от финанси, както повечето хора,  и не знае как да се защити. Човекът е отчаян, защото докато се усети съдия-изпълнител е обявил къщата му в Харманли за продажба. И пак докато се усети тя вече е продадена на символично малка цена. Ама Петър не е казал колко струва имота му? Никой не го пита. Според нашите „хуманни” закони оценката на съдия-изпълнителя не подлежи на съдебен контрол. Така къщата на Петър бързо е грабната. Познайте от кой – от фирма, близка до банката, срещу поне 10-15 пъти по-малко пари от действителната й стойност.
Пак пъргаво същата, приближена до шефове на банката фирма, я предлага на Петър да си я откупи  обратно , разбира се  на 10 пъти по-висока цена. И понеже той не може да го стори – банката вади от задължението на Петър към нея получените мизерни пари, за които уж я е „продала” и му напомня, че горкият човек продължава да й дължи  поне 20 000-30 000 лв. от взетия кредит.  Щом той не може да ги брои, това трябва да сторят децата или внуците му. Ще плащат до гроб, тъй като лихвите растат в геометрична прогресия! Или ще им вземат и техните къщи.


    Жестоката истина е, че законодателят в България съзнателно остави без защита потребителите на банкови услуги. В същото време се толерира  монополното поведение на банките, поставяйки българина и бизнеса на колене. Стотици хиляди работници са уволнени, те заедно с работодателите остават без доходи и препитание. Така се източва  и човешкият капитал.


Е, жертвата на банковата ни система може да подаде жалба в съда срещу действията на съдия-изпълнителя. Но какво от това, дори да спечели такова дело, на „длъжника” вече му е продаден имотът, банката му е присвоила всичко, за него остава само един лист хартия – съдебно решение, че не дължи пари. И отчаянието. Защото живее в такава държава, която не иска да си отвори очите. И която води самоубийствена политика за България. Дала е огромни права в ръцете на нечестиви банкери, които разполагат с живота на българите. Мнозина вече се питат – дали пък банките в родината ни един ден няма да поискат да се разплащаме с дарени органи? И дали щеше да се стигне до тази финансова и лична трагедия на милиони българи, ако Народното събрание не беше гласувало държавна регулация и пряка намеса в определянето на лихвите на банките в България?

 Източник: nabore.bg

Старозагорските минерални бани се намират на 15 км северозападно от град Стара Загора и на 240 км от София. Курортът е разположен в южната част на Средна гора, на 360 м надморска височина. Местността е покрита с дъбови, габърови, лескови и борови гори. Старозагорските бани като селище е възникнало 5 хил. години преди Христа. Първите хора, заселили се тук,  дошли от областта на днешните Иран и Ирак. Заселили се в този район най-вече заради топлите минерални извори, бликащи от земните недра. Техният поминък бил добиването на медна руда, която разменяли за необходимите им стоки.


Курортът Старозагорски минерални бани е привлекателен с възможностите за климатолечение и балнеолечение, както и с обновената база за отдих, която включва почивни станции и балнеохотели. В близост е местността *"Богородична стъпка", добила известност като считана за свято място с изграден малък параклис "Рождество Богородично".
Минералните извори са разположени в района на Старозагорските минерални бани. Водата излиза на повърхността от 1600 м дълбочина с температура около 40°С и дебит 12 л/сек.
Минералната вода е леко минерализирана, хипертермална, с неутрална реакция. Съдържа хидрокарбонати, сулфати, калций, магнезий, силиций, флуор и други микроелементи. Има лечебни свойства при заболявания на опорно-двигателния апарат, периферната нервна система, гинекологични, бъбречно-урологични, стомашно-чревни и чернодробно-жлъчни болести.

 В ресторанта са се предлагали традиционно български гозби по стари  изпитани рецепти от всички региони на България


За нея изписали от странство и дървета, и цветя, и градинар 

Зелената площ пред Народния театър някога била единствената обществена градина на София, любимо място за разходки, събирания и клюки на софийския “хайлайф”. Тази малка градина съществувала още пред някогашния турски конак. След Освобождението, по инициатива на губернатора П. В. Алабин и под ръководството на градския архитект Антон Колар тя претърпява цялостна промяна - засажда се нова растителност, правят се алеи, строи се кафене-кьошк за музикантите, както и ограда, която има врати от четирите страни, заключвани нощно време. Наречена е “Градина “Александър II” в чест на руския император. Открита е официално в 1878 г. В сградата, наричана тогава “Казиното” (днес Софийската градска галерия), имало зала за балове, концерти, градски тържества. Казиното, в което има и ресторант, и кафе-сладкарница, всъщност е по-скоро нещо като клуб на софийската интелигенция, която след вечерното представление в театъра се чувствала задължена да приседне на чаша подходящо питие и одумки около пиесата, актьорите, висшестоящите гости в ложата и пр. През деня в страничните крила на ресторанта и в сепаретата дигали аларма любителите на таблата, картите, моникса, а в късните часове тук присядали като приятели или като врагове политици, артисти, поети, художници. Клюки, новини и прогнози се носели в силно задимения въздух, плюс женски кикот - защото заведението си имало и постоянен екип леконравни дами. Казиното работело до два след полунощ, а официалният му вход бил откъм Двореца.


При внимателно вглеждане може да се видят някои от “голите” статуи

На 15 март 1891 г. в тази градина е убит министърът на финансите Христо Белчев - млад, красив, съпруг на Мара Белчева, впоследствие близка приятелка на Пенчо Славейков. Всъщност четиримата атентатори искали да убият Стамболов, причаквайки го да излезе от сладкарница “Панах” на бул. “Цар Освободител”, където се отбивал често, връщайки се от Министерския съвет. Стефан Стамболов обаче е с Христо Белчев, двамата са долу-горе на един ръст, а улицата е лошо осветена. В момента на спречкването и суматохата от разменените удари и изстрели Христо Белчев побягва в градината и там, близо до източния вход, го застига куршумът на 18-годишния Денчо Тюфекчиев. През това време Стамболов, силно изплашен, се скрива в една месарница и едва по-късно отива до полицейския участък и се връща в градината със стражари. Но вече е късно - Христо Белчев е издъхнал в локва кръв. И пак тук, в Казиното, на 13 срещу 14 февруари 1915 г.

в един след полунощ е взривена бомба, от която четирима души умират, а осем са ранени

По това време в Казиното имало благотворителен “бал с маски”, по случай Заговезни, организиран по традиция от актьорите на Народния театър. Атентатът навярно е дело на правителството на Османската империя и цели да бъдат компрометирани привържениците на Антантата в българските политически кръгове. Когато в България пристигнал прочутият мексикански певец и американски киноактьор Хосе Мохика, именно Казиното му предоставя своята зала и сцена. Името на мургавия хубавец е свързано с една и смешна, и срамна ситуация - щом той стъпил на софийската гара, към него се втурнали тълпа от почитателки и всяка искала да го пипне.

Мохика едва се добрал до автомобила, но... почти без дрехи

Дълго време след това софийските дами се хвалели една на друга с трофеите си - парченца плат от дрехите на Хосе Мохика. По време на концерта били изпочупени вратите и някои от прозорците на Казиното, защото напливът на желаещи надхвърлял възможностите. На другия ден д-р Захариев излиза с обръщение към певеца във в. “Зора”, в което се извинява и подчертава, че българките далеч не са така разюздани и безсрамни, че случилото се е по вина на малка общност охолни, разглезени и необуздани жени.

 Градската градина е свързана и с рождението на българския организиран туризъм.

Тук на 27 март 1895 г. се събрали, за да тръгнат към Черни връх, около 300 души възторжени туристи, предвождани от Алеко Константинов Не можем да отминем и първото велосипедно състезание, при което спортистите, по-малко от две дузини, просто обиколили осем пъти околовръстната алея на Градската градина, показвайки “маймунджилъци” (според един вестник) - каране без ръце, без седло или покачени само на един педал. Всичко това - в последната година на XIX век.


Турският мраморен фонтан

Казиното е свързано и със спомена за първия конкурс “Мис България”, спечелен от Люба Йоцова, дъщеря на известен търговец от Враца. В журито участвали видни български мъже и ценители на женската красота: проф. Асен Златаров, скулпторът Андрей Николов, художникът Никола Маринов, портретистът Стефан Иванов. Момата спечелила овациите главно с тоалета си, включващ български шевици. През годините Градската градина претърпява няколко преустройства. Първите професионални грижи за нея полага немският градинар Карл Бенц, заменен през 1882 г. от Даниел Неф. В началото на м. в. градината отново се преустройва от градския градинар Йосиф Фрай. Основен декоративен елемент е чугуненият фонтан. Дали е работел по-редовно от днешния? Кой да ти каже. По едно време на някого му хрумва да сложи в градината статуи - имитация на тези, изобразяващи древногръцки богове и богини пред Двореца във Версай.

Но софиянци не погледнали с добро око на тези “голотии” 

След време тихомълком били махнати. В историята на градината има и една загадка - турският мраморен фонтан. В софийския общински вестник от 4 август 1917 г. се казва, че фонтанът е открит наскоро с най-високо присъствие - министър-председателят, министри, кметът, дипломати... И че занапред той ще се осветява... три пъти в седмицата! Явно и тогава са правили икономии с електричеството. Пак в този вестник има пояснение от директора на народния музей г-н Филов, според когото фонтанът е правен в 1577 г. при царуването на Селим II и със своите “отлични скулптурни украшения” представлява достойна творба от най-бляскавия период от развитието на турското изкуство. Споменават се ажурените орнаменти, композицията, напомняща сграда с пет купола, красивите цветни спирали върху плочките на басейна... Как е попаднал в София? Не се казва нищо по този въпрос, но специалистите по-късно изказват предположение, че е военен трофей от парка на Ниш. През 1924 г. фонтанът се връща в Ниш, а през 1935 г. отпътува за Белград и за кратко става украшение в парка пред конака на княгиня Любица. Днес е един от ефектните експонати на музея в Ниш. Градската градина съвсем се променя, смалява и обезличава, когато се построява мавзолеят. Маха се оградата, Казиното става художествена галерия, а новата композиция се “отваря” към Народния театър, загърбвайки Двореца. Петя АЛЕКСАНДРОВА

Автор: Петя АЛЕКСАНДРОВА  blitz

Тъжна гледка посреща поклонници и туристи край "Колелото на живота" на Захари Зограф


Легендарният Преображенски манастир е четвърти по големина в България. Строена от майстор Кольо Фичето и зографисвана от феноменалния Захарий Зограф манастирската църква посреща миряните със стенописания на южната й фасада шедьовър „Колелото на живота", изобразяващо със смайваща символика жизнения път на човека.

Безценните стенописи във вътрешността на храма са реставрирани и греят със своите пищни и омайващи багри. Дъхът спира и великолепният ажурен иконостас, изработен от група майстори от Тревненската резбарска школа, със стилизирани изображения на приказно красиви птици, градински цветя и слънчогледи, позлатени от тревненеца поп Генко.

В началото на 90-те години на миналия век огромни каменни блокове се откъртват от близките скали и като по чудо пощадяват църквата, но полуразрушават част от монашеските килии, в които преди години редели съзяклятия Матей Миткалото и Левски. Свлачището засяга и други манастирски постройки.

Оттогава са минали години. Възстановена и укрепена е камбанарията с часовника, както и трапезарията. Но останалите сгради продължават да се рушат.

Екип на desant.net посещава мястото и е потресен от разрухата. Едното крило е изцяло оставено на прищевките на климата и годините. Прозорците са счупени, вратите зеят безпомощно, а по пода на одаите се въргалят стари документи, богослужбени книги и захвърлени някогашни епархийски одежди.

Тонове стари свещи са вкаменени от времето в жалка безформена восъчна скулптура и изпълват изоставените стаи като неми свидетели на безстопанствеността.

По-страшното е, че някои от сградите в комплекса са пред самосрутване и като нищо може да се стигне до нещастен случай - все пак това е едно от най-посещаваното от поклонници и туристи място около старопрестолно Велико Търново. А дори входът му вече видимо се руши и посреща посетителите с изкривени прозорчета и провиснал покрив.

Всичките ни опити да разберем каква ще е по-нататъшната съдба на светинята удариха на камък. От Българската патриаршия ни напътиха да потърсим секретаря на Великотърновската митрополия отец Михаил. Повече от месец звъняхме на стационарния, и на мобилния му телефон, но никой не отговаря.

Свързахме се с протосингела на епархията свещеноиконом Славчо Иванов, но ужасен от нашите въпроси за състоянието на манастира, той упорито се завайка, че нищо не знае по въпроса – да сме питали игумена. Но и с него също не можахме да влезем във връзка.

А светата обител е национален паметник на архитектурата и изкуството. Вече има европейски програми, по които може да се кандидатства за финансиране на евентуални възстановителни дейности. Стига да има кой да поиска помощ.

Ще е грехота и проява на престъпна небрежност и бездушие, ако не се предприемат стъпки за възстановяването на този шедьовър на православните ни градежи с вълнуваща летопис и значимо място в славната ни църковна и отечествена история.

Автор: Диана Славчева desant.net

Първият музей в Копривщица е уреден през 1930 г. в читалището. Това е обща музейна сбирка с различни отдели: история, етнография, революционно движение, видни копривщенци и т. н. През 1935 г. музеят, значително обогатен вече, е разположен на първия етаж в Каблешковата къща, назначен е и първият "щатен“ музеен работник.
По време на съпротивата (1923 – 1944) в града и района действат Копривщенската анархо-комунистическа чета[, организирала атентатът в Арабаконак и Партизанска бригада "Георги Бенковски".
Разрухата на града е спряна с обявяването на Копривщица за град-музей през 1952 г. През 1971 г. той получава статут на архитектурен и исторически резерват, а през 1978 г. – и на национален архитектурен резерват с международно значение и селище за международен туризъм. Съществен принос за това дело имат първият братовчед на Димчо Дебелянов – арх. Вельо Дебелянов и Петко Теофилов.
През 1956 г. в Копривщица се създава Дирекция на музеите с цел запазване, съхраняване и популяризиране на културно-историческото наследство на града.
През 1970-те години е предприета значителна по мащаб реставрация и консервация на музеи, паметници на културата, както и на улиците в града, който е обявен за национален исторически резерват. Решението за това е взето на 29 юни 1971 г. от Второто правителство на Тодор Живков. За десет години държавата инвестира 28 млн. лева в построяването на 400 нови къщи и 100 нови обекта. Най-значимият паметник, построен вследствие на това решение е този на Георги Бенковски.

















Легендата  разказва:

Млада жена се заселва  на мястото на днешна Копривщица, тъй като местността и се сторила подходяща за отглеждане на добитък. Малко след пристигането си тя заминала за Одрин (днешна Турция), където измолила от султана ферман, чрез който ставала владетелка на Копривщица, а селото получавало големи привилегии. В този ферман за първи път султанът нарекъл Копривщица Авраталан – „женска поляна“, название, което след това често се използвало от турците. Преданията разказват, че турчин с подкован кон нямал право да мине през селото, а жителите му можели свободно да носят оръжие. От благодарност и почит към болярката копривщенци я нарекли Султанката, а нейните потомци дълги години се именували Султанекови.
Възможно е тези две версии за създаването на Копривщица да са свързани. В началния период след заселването на старата жупа родствените връзки били много близки. Поради тази причина копривщенци не са се женели помежду си, а си търсели жени от другаде. Възможно е някой от членовете на жупата с благороден произход и благосъстояние да е взел за жена момиче от болярски род.


Компанията UAZ пусна в серийно производство обновената версия на своя модел Patriot.

 От Уляновския автомобилен завод заявиха, че новия модел ще постъпи в дилърските центрове на марката още от следващия месец. Цената на базовата версия е 649 000 рубли – сума, равняваща се приблизително на 25 000 лв.Разликите в предницата на UAZ Patriot се откриват в новата радиаторна решетка и в различните предни фарове с диодни дневни светлини. Страничните огледала за обратно виждане, увеличения размер на фаровете против мъгла и допълнителната стоп светлина са останалите по-видими промени по екстериора.


Предлаганите двигатели са два – дизелов и бензинов. Първият е с работен обем от 2.2 литра, а мощността му е 122 конски сили. Бензиновият вариант включва 2.7-литров мотор, мощността на който е 128 конски сили. И двата агрегата работят съвместно с петстепенна механична скоростна кутия.


Красимир Генчев Балъков е бивш български футболист, един от най-добрите полузащитници в националния отбор и настоящ треньор по футбол. Избран е в идеалния отбор на Световното първенство през 1994 г. и в идеалния отбор на България за всички времена.


Футболна кариера:

В "А" група има 143 мача и 35 гола. Бронзов медалист от първенството през 1989 и 1990 г. с Етър, трето място за Купата на България през 1986 г., играе през есента на шампионския сезон 1990/1991 г.
Носител на Купата и Суперкупата на Португалия през 1995 със Спортинг, финалист за купата през 1994, вицешампион през 1995 и бронзов медалист през 1991, 1993 и 1994, обявен е за най-добър футболист в Португалската Суперлига през 1992 г. от в. „А Бола“. Носител на Купата на Германия през 1997 с ФФБ Щутгарт, вицешампион през 2003, финалист за КНК през 1998, носител на Купа Интертото през 2000 и 2002 г.
Определен за най-добър играч в Щутгарт, с най-висока заплата (6 млн. марки годишно) от всички играчи в Бундеслигата. В Германия Бала, както е популярен там, направи фурор още през първия си сезон. Той стана част от триото Балъков-Бобич-Елбер.
Футболист № 1 на България през 1995 и 1997 г. Дебютира за националния отбор на 2 ноември 1988 г. в световна квалификация срещу Дания (1:1 в Копенхаген). Последния му мач е на 30 април 2003 г. срещу Албания (2:0 в София).
Изиграл е 92 мача, в които е отбелязал 16 гола. Участва на СП-1994 в САЩ, където става бронзов медалист (играе в 7 мача, заедно с Христо Стоичков е в идеалния отбор на първенството), на СП-1998 във Франция (в 3 мача) и на ЕП-1996 в Англия (в 3 мача). На 29 май 2003 г. е прощалният му мач в Щутгарт между „Дрийм тим“, съставен от световни звезди като Бебето, Юрген Клинсман, Томас Хеслер, Гуидо Бухвалд, Роберт Просинечки и др., (както и български звезди като Борислав Михайлов, Наско Сираков, Йордан Лечков, Емил Костадинов, Петър Хубчев, Любослав Пенев) срещу отбор, съставен от негови бивши съотборници като Дунга, Джоване Елбер, Фреди Бобич и др.

Град Хисаря се намира в централната част на България, под южните склонове на Средна гора, на 346 м н. в. Отстои на 44 км северно от областния град Пловдив и 24 км южно от град Карлово.


Хисаря се отличава с 22-та извора с различни физико-химични характеристики и температура и с доказани лечебни качества. В града се поставят основите на организираното балнеолечение в България. През 1882 г. правителството на Източна Румелия издава „Правилник за експлоатация на хисарските бани“. В лабораторията на Санитарния съвет в Пловдив чешкият химик Состержонек прави химически анализ на водата от пет хисарски извора – това е първият химически анализ на минерална вода в България.
Минералната вода от извор Момина баня е с най-високо съдържание на радон (160 емана) и температура 41 градуса, което я прави най-подходяща за лечението на бъбречно-урологични заболявания и заболявания на опорно-двигателния апарат. Водата е слабоминерализирана, без цвят и мирис, с приятен вкус. Един от изворите, които Состержонек изследва през 1882 г. е именно Момина баня.

1924 г.: Ботевградският майстор-колар Рачо Джамбов започва изработването на първите български пътнически каросерии. За основа служат бракувани шасита на военни линейки и камиони. През същата година у нас са внесени 219 автомобила.
1926 г.: Новопостроената самолетна фабрика в Казанлък започва изработването на автомобилни каросерии върху шаси на Chevrolet. Начинанието продължава само три години. През същата година у нас са внесени 470 автомобила.
1929 г.: Според вестник “Юг” Хенри Форд възнамерява да посети България и Турция с намерението да построи завод. Той така и не идва, но за сметка на това заводът в Турция вече е факт. Основано е дружеството “Бакиш” – първият български производител на гуми. У нас са внесени 931 автомобила.


1937 г.: Братя Илчеви, вносители на International в България, основават собствена работилница във Варна и започват изработването на автобусни и други каросерии върху шасита от същата марка. Първият български автобус е пуснат в движение по линията Варна – Бургас на 27 май 1937 г.
1938 г.: Ботевградската работилница на Рачо Джамбазов се усъвършенства, при негово посещение в германския автобусен завод Kassbohrer в гр. Улм са закупени нови машини. През същата година у нас са внесени 478 автомобила, автомобилният парк на страната вече наброява 2585 автомобила.
1939 г.: Построен е първият аутобан у нас между Пловдив и Пазарджик.
1947 г.: Ботевградската работилница на Рачо Джамбазов е национализирана. Показан е първият й следвоенен автобус по време на панаира в Пловдив. Тя достига предвоенния капацитет от 100 каросерии годишно едва през 1949 г.
1948 г.: Ботевградската фабрика е преименувана на “Чавдар”, тя започва сътрудничеството си с Skoda RTO.


1951 г.: В София е усвоено сглобяването на съветските тролейбуси МТБ 82, като първият е пуснат в движение на 15 февруари.1956 г.: В бившата държавна самолетна фабрика в Ловеч, преименувана на завод “Балкан”, е произведен първият български мотоциклет.
1960 г.: На Пловдивския панаир е показан първият български автомобил “Балкан 1200”, произведен на базата на VW Kafer. За съжаление той остава само прототип.
1961 г.: Появява се първата автомобилна реклама, тя е на страниците на сп.“Авто-Мото” и е на Renault Dauphine.
1962 г.: Отново по време на Пловдивския панаир завод “Балкан” – Ловеч, демонстрира първите български пикап и микробус, този път механиката е от “Волга”, но и те остават само прототипи.


1965 г.: Първата голяма автомобилна инвестиция в България, в Пловдив започва производството на Renault 8 – “Булгаррено”.
1966 г.: Ловешки завод започва сглобяването на „Москвич“. Ботевградският завод “Чавдар” пуска нова серия автобуси М81 с модерен български дизайн.
1967 г.: Завод “Балкан” – Ловеч, започва да сглобява FIAT, модели 850, 850 Купе и 124 (по-късно известен като „Жигули”). Производството продължава само 4 години. В Пловдив отново е показан микробус “Балкан”, отново само като прототип. ХИПКИЕМ проектира електромобил “Пионер 63”.
1968 г.: Проектиран е автомобилът “Хеброс 1100”, плановете са той да замести произвежданите в Пловдив “Булгаррено 8” и “Булгаррено 10”. SAAB предлага да сглобява автомобили в България, което е уникално предложение, защото шведите не произвеждат своите модели извън Скандинавия. Предложението е отхвърлено. Завод “Мадара” – Шумен, започва сглобяването на ГАЗ и ЗИЛ.


1969 г.: Дебютира най-ефектният български автомобил до днес – “Булгаралпин 1100”.1970 г.: “Мадара” – Шумен, се кооперира с чешките заводи ЛИАЗ за сглобяване на товарни автомобили Skoda. По-късно се специализира в производството на задни мостове. В Пловдив е представен нов прототип на автобус “Чавдар”, създаден по лиценз на Kaesbohrer.
1975 г.: Производството на “Москвич” в Ловеч достига 15 000 броя годишно. Автомобилният парк на страната вече е надхвърлил 1 милион. През същата година у нас са регистрирани 56 060 автомобила.
1977 г.: “Чавдар” окончателно усвоява производството на Setra.
1978 г.: Конструиран е първият български спортен автомобил от известния ни състезател Бончо Дунев – “Формула Естер”. “Балканкар” става най-големият производител на подемно-транспортна техника в света.
1979 г.: Спира производството на Renault в Пловдив, единствените автомобили, които все още се произвеждат, са “Москвич” 1360/1500. Продажбите надхвърлят 75 00 автомобила годишно.
1982 г.: “Мадара” – Шумен, започва производството на малките камиони Avia.
1985 г.: Инж. Велизар Андреев показва спортния автомобил “София”, който произвежда в малка серия до началото на 90-те. Усвоява се производството на дизелови двигатели MAN в добричкия завод “Клемент Готвалд”.


1988 г.: Започва производството на “Москвич 2141 Алеко” в Ловеч. През същата година у нас са регистрирани 37 450 автомобила.
1989 г.: Създаден е българо-югославският консорциум “Балканавто” с цел производство на Zastava у нас.
1994 г.: В Дупница започва производство на лекотоварните NAMCO Ford Pony, но още през същата година то е прекратено. Една година по-късно умира Рачо Джамбазов, основател на фабриката в Ботевград. Регистрирани са 13 566 нови МПС.
1995 г.: Започва вторият голям автомобилен проект в България, във Варна се произвежда Rover Maestro. Производството продължава 6 месеца, за които са асемблирани 3641 автомобила. Регистрирани са 11 129 нови МПС.1996 г.: Опит за производство на автомобили Skoda Beta, базирани на Hyundai, но без успех. Zastava отново предлага у нас да започне производството на автомобили Yugo Florida, след като производството на Rover е спряно. Продажбите у нас падат до рекордно ниски нива, сравними с 50-те години – 7600 нови автомобила.
1998 г.: Дебют на първия български всъдеход “Преслав”, който така и не влиза в серийно производство. Година по-късно заводът “Чавдар” е ликвидиран. Регистрирани са 12 196 нови МПС.


2001 г.: Световният лидер в областта на автомобилната електроника и софтуера за нея Johnson Controls открива клон в София, който се занимава с развойната дейност около продукти за автомобили Citroen, Nissan, Renault и др. Регистрирани са 13 365 нови МПС.
2004 г.: В Ботевград започва производството на предприятието “Сензор Найт”, което доставя температурни сензори на водещи автомобилни гиганти като Volkswagen Group и Hyundai. Регистрирани 25 786 нови МПС.
2006 г.: Melexis Bulgaria отваря нова производствена база в София. В Кърджали е открит завод на турската компания “Теклас”, специализирана в гумени и пластмасови компоненти за автомобили. Регистрирани са 45 300 нови МПС.
2007 г.: Японската корпорация “Язаки” построява завод за кабелно оборудване за автомобили в Ямбол, който произвежда компоненти за вграждане в колите Renault.
Регистрирани са 56 281 нови МПС.


2008 г.: Специализираният в производството на алуминиеви компоненти завод на френската група “Монтюпе” в Русе официално започва работа. Предприятието произвежда цилиндрови глави за Audi, BMW,PSA и Renault, както и носачи. Регистрирани са 60 600 нови МПС.
2009 г.: Заводът на „Витте Аутомотив“ в Русе стартира производството на компоненти като заключващи механизми за автомобилни капаци, размерни компенсатори и др. Регистрирани са 26 842 нови МПС.
2011 г.: В Търговище е открит завод за производство на автомобилни стъкла на “Тракия Глас България”. Продуктите се вграждат в модели на Dacia, Skoda, Audi, BMW и други. В Кърджали е открит втори цех на завода на “Теклас” за каучукови и пластмасови изделия (напр. тръби за охладителни системи, уплътнителни елементи и др.), използвани в автомобилната индустрия. Регистрирани са 22 667 нови МПС.


2012 г.: Заводът на “Литекс Моторс” до с. Баховица за автомобили от китайската марка Great Wall започва работа. От поточната линия слизат компактният Voleex C10, високопроходимият Hover H5 и пикапът Steed. “Язаки” подготвя производството на кабелни комплекти за Ford в Сливен. Доставчикът на BMW ALC открива фабрика за кожени седалки в село Мусачево до гр. Елин Пелин. Учреден е “Аутомотив Клъстер България”, целта на сдружението е да промени драстично и трайно показателите и да подкрепи развитието на автомобилната индустрия в страната ни. Регистрирани са 22 154 нови МПС.
2013 г.: Според Financial Times българската автомобилна индустрия се превръща в пример за успешно развитие, продажбите в сектора надхвърлят 1 млрд. евро и съставляват над 5% от общия износ на страната.
Регистрирани са 24 953 нови МПС.


2014 г.: Започва производството на Great Wall Hover H6 и специални варианти на пикапът Steed. ALC разкрива втори завод край Ихтиман. Продадени са 24 331 нови леки МПС.
2015 г.: Behr-Hella Thermocontrol (BHTC) отваря врати в индустриална зона “Божурище”, немската компания е сред ключовите производители на оборудване и контролни системи за климатици за автомобили, за производители, като Lamborghini, Рorsche, Bugatti, Volkswagen, Audi, Bentley, Ford и Renault.

Източник:24chasa.bg

Премиерът е завършил СОУ „Христо Смирненски“ в Банкя. Макар да не обичал много да заляга над учебниците, благодарение на майка си, която е била учителка в същото училище – буйният Бойко разгръща потенциала си и завършва с пълен Отличен!

Варна е един от най-красивите морски градове в България. Вижте в 11 уникални снимки ,как е изглеждал града през 60-те,70-те и 80-те години:

Град Варна е разположен на северния и западния бряг на Варненския залив и край Варненското езеро. Най-южната и централната част на града се свързват през Аспаруховия мост. Варна заема площ от 238 km.













Южно от протока, свързващ залива и езерото, са разположени кварталите Аспарухово и Галата. На северния бряг се намират промишлената зона и пристанищният комплекс. Североизточно от тях са централната градска част с историческия център (т.нар. „Гръцка махала“) и централните плажове.
Около града постепенно се образува агломерация с вилните зони край „Евксиноград“, квартал „Виница“, чак до „Златни пясъци“ . Територията в посока град Аксаково също е в процес на застрояване.
В чертите на града са курортните комплекси Св. Св. Константин и Елена и Златни пясъци

Русия издирва българите от някогашния екипаж на кораба "Авиор", спасили моряците от потъналата през 1970 година съветска атомна подводница "К-8".

Те ще бъдат предложени за награда от президента Владимир Путин по случай 45-годишнината от инцидента в Бискайския залив, която ще бъде отбелязана през април 2015 година. Това съобщи председателят на Българската военноморска конфедерация и Съюза на подводничарите в България о.з. капитан първи ранг Станко Станков.

Според него, търсенето ще се проточи, защото част от плавалите по онова време на "Авиор" (преименуван на "Хаджи Димитър"), са известни не с фамилии, а с прякори като Радо Чорбата, Митьо Шишето и др. Освен това живеят в София, Бургас и други градове на страната, съобщава "Телеграф". Инициатори на издирването са ветераните от 7-а дивизия на Червенознаменния северен флот в Санкт Петербург.

 Трагедията със съветската подводница се разиграла на 7 април 1970 година в Бискайския залив, след като на борда избухнал пожар в реакторния отсек. 20 души от екипажа загинали, докато се борили с огъня, а останалите оцелели излезли от подводницата и изстреляли сигнални ракети за помощ. Те били видени на 11 април от кораба "Авиор", който успял да спаси 43 подводничари.

През април 2015 година руските подводничари се готвят да отбележат официално 45 години от гибелта на К-8. Те вече са намерили близките на 17 от 20-те загинали при потъването на подводницата. Издирването и на българските моряци вече започна, коментира кап. Станков, според когото засега са открити к.д.п. Георги Петров, вторият механик Светослав Юрекчиев и четвъртият механик Владимир Стойнов. Проблемът е, че част от спасителите са известни само с прякорите си. Съюзът на подводничарите призовава всеки, който има информация за тях, да се свърже с ръководството на организацията във Варна.

Източник:novini.bg

Деца позират пред Мерцедес в центъра на Стара Загора 

Легендарното маймун-фото в градската градина на Стара Загора,70-те

Убих го, защото иначе щеше да убие мене! Просто исках да го изпреваря! От затвор се излиза, от гроб – не, споделила Спаска


На 20 август 1985 г. сутринта мощна бомба разтърсва тихия планински курорт Вършец. Адската машина е поставена в автомобил и тежко ранява собственика му, старшината от авиополка в Габровница Зарко Харалампиев. Три дни по-късно военният умира от раните си. Минути след експлозията на крак е вдигната цялата милиция,

 Държавна сигурност и Военното разузнаване в Северозапада, припомня "Труд" драмата отпреди 30 години. По това време в България тече насилственото преименуване на българските мюсюлмани, известно като „възродителен процес”. В страната вече са станали няколко терористични акта, за които властта мълчи, но хората знаят.

Първите подозрения на разследващите са насочени към радикални турски националисти, но такива в Северозападна България няма. Криминалистите започват разпити на роднини и приятели на взривения мъж и постепенно стигат до истината – старшина Харалампиев е убит не от терористи, а от любов, превърнала се в ревност и омраза. Зарко Харалампиев работел като автобусен шофьор в Михайловград (днес Монтана).

Бил висок, строен и красив мъж, душа на компанията и любимец на жените, описват го познатите му. Заради чара и нежните му завоевания приятелите го наричали Ален Делон. Всяка минала през леглото му жена хубавецът записвал в специално тефтерче. Съпругата му Спаска Дмитрова, за която се оженил през 1974 г., обаче никак не се радвала на приказките за забежките на мъжа си.

Младото семейство, което вече имало и малка дъщеря, се тресяло почти всяка вечер от скандали. За да избяга от ядове и да спечели повече пари, Зарко заминал за няколко години като шофьор в Либия. Но тогава историята се обърнала. До Зарко започнали да достигат слухове, че Спаска събира компании и мъже остават да преспят в дома им. Гурбетчията предупреждавал в писма жена си да внимава и да не го срами, но накрая, побеснял от ревност, се върнал. В началото общият живот като че ли потръгнал.

Тогава Зарко започнал работа като старшина в авиоподелението в село Габровница. Срещите му с хубави жени обаче пак започнали и скандалите отново пламнали. Заради караниците Зарко често посягал и на жена си и тя се оплакала на командирите на авиополка. Те скастрили старшината и го предупредили, че ще изхвръкне от армията. Стреснат, той предупредил съпругата си да мълчи и дори се заканил, че ще я убие.

Разядена от ревност, изтормозена от скандалите и уплашена до смърт, Спаска потърсила за помощ брат си Иван. „Вече не се издържа! Не стига, че не спира да хойка и ме бие, но вече се кани и да ме убие!”, изплакала жената. И брат й се заел да реши проблема. Той се снабдил с тротил от познат иманяр и сглобил самоделна бомба, пише още "Труд". На 19 август 1985 г. Иван Митов, придружен от приятел, пъхнал взрива под ладата на Зарко и свързал жиците с радиото на колата. Когато на следващата сутрин старшината включил радиото, колата заедно с него хвръкнала във въздуха.

Арестувани от милицията, Спаска и участниците в атентата признали всичко. Иван Митов и иманярът Симеон Димитров били осъдени на смърт, а Спаска – на 20 години затвор. Двамата мъже били разстреляни – екзекуциите им са сред последните в България преди падането на комунизма. Планът на убийците поне според тях бил перфектен. Заради възродителния процес през 80-те години на ХХ век адски машини експлодирали в Пловдив, на летище Варна, на гара Буново и в хотел в Сливен. Бомбите убили осем души, сред които две деца, ранени били над 50. За да прати следствието в грешна посока, ден след взрива Спаска занесла в милицията парче от вестник, на което пишело „Така покръстваме ние! Иде ред и на други!”.

Криминалистите не се хванали на номера. Оказало се, че почеркът не е на терористи, а на самата Спаска. „Убихме го, защото иначе щеше да убие мене! Просто исках да го изпреваря! От затвор се излиза, от гроб – не”, заявила на разпитите Спаска. Тя прекарала 10 години в затвора и през 1995 г. излязла на свобода. Животът й вън от килията не бил лек.

Комунизмът вече бил паднал, заводите в родния край били затворени, царели безработица и бедност. За да изкарва прехраната си и да помага на отрасналата без нея дъщеря, Спаска заминала на гурбет в Италия. Няколко години след като се върнала в България заболяла тежко и починала. „Бях малка, когато се случи всичко, но постепенно научих за станалото. С майка ми не говорехме много за атентата. Тя ми разказа, че се е уплашила най-вече за мен. Баща ми се заканвал, че първо мен ще убие, а после и нея. Сигурно е имало и друг начин да решат проблемите си, но от страх и мъка майка ми не е видяла друг изход!“, разказва Албена, 36-годишната дъщеря на Зарко и Спаска. Тя отрасла при баба си и дядо си и ходела на свиждане на майка си в затвора. Анжела има собствено семейство и се мъчи да забрави преживяното в детските  години, но взривът, поръчан от майка й, подпален от чичо й и убил баща й, е сложил неизличим белег на живота и.

Източник:Blitz.bg

Наследниците на милиардера Джон Рокфелер едва свързват двата края в свищовското село Ореш. Анка и Захари Йозови са само двама от общо 32-мата наследници на приказното богатство в размер на 2,5 млрд. долара, златни мини в САЩ и хотели в цяла Америка. Възрастните хора обаче живеят като останалите свои съселяни, пише „Телеграф” в своя статия преди години. Имат си малка градинка, в която сеят картофи, лук, боб и всичко останало за трапезата, за да не харчат пари за тях. Старците, притежатели на милиарди долари и златни кюлчета в американските банки, са принудени да оцеляват само с мизерните си учителски пенсийки. Анка е изкарала живота си като директор на детска градина, а съпругът й като учител в родното село. Жената има и тежко заболяване, което допълнително затруднява живота им. Двамата не желаят да говорят за несметното богатство, което ги чака отвъд океана. Не искат и да бъдат снимани, тъй като се страхуват, че престъпници могат да ги нападнат и убият. Мистериозната история за българските наследници започва в началото на миналия век, когато младият свищовлия Иван Чорбаджийозов тръгва да си търси късмета по света. С параход той стига до Америка и започва в работа в една от златните мини в щата Милуоки. Там се жени за Жаклин Кларк, племенница на самия Джон Д. Рокфелер, която няколко години по-късно обаче умира при падане от езда. Така нашенецът става наследник на огромно богатство – златни мини в Америка и Южна Африка, 7 хотела в Ню Йорк и 6 в Чикаго, автопаркове за милиони долари. През 1932 г. някогашният сиромах се връща в родината си вече приказен богаташ и оставя на родата си няколко папки с документи. След смъртта му роднините на Чорбаджийозов решават да си потърсят наследството и подават молба за съдействие до българското външно министерство. Оттук нататък мистерията става пълна. Държавна сигурност изземва папките с документи, уж да ги провери и да помогне на хората да се свържат с банката в Америка. Малко по-късно обаче изведнъж се оказва, че документите са изчезнали. След падането на комунизма наследниците научават, че дядо им Иван е вложил пари и в българска банка, които обаче също са изчезнали. По времето на Вълко Червенков от банковата сметка изчезват 640 млн. долара. Като основание за тегленето в графата е записано „за коопериране на селското стопанство”. В кацата с меда бърка и Цола Драгойчева, която също щипва от наследството „за подпомагане на братски комунистически партии”. Освен тези пари в продължение на дълги години от САЩ редовно изпращат в България по 720 хил. долара – рентата от наследствените недвижими имоти. Тези пари обаче така и не стигнали до получателите. Според наследниците на Чорбаджийозов с парите им се облажили хора от управляващата комунистическа върхушка. Преди десетина години великотърновската адвокатка Невяна Христова се съгласи да представлява наследниците на Чорбаджийозов пред американското законодателство и да заведе съдебно дело за получаване на законно полагащото им се наследство. Тя обаче не довърши започнатото, тъй като не успя да събере пълномощни от всички законно наследници. Сега обаче тези пари са намерени благодарение на българския емигрант в Германия Иван Атанасов. А след като американският съд вече е насрочил делото, има реални шансове внуците на бай Иван – Рокфелер от Свищов да получат наследството си и да станат милиардери. Анка и Захари от Ореш обаче не вярват това да се случи, а продължават да си копаят градинката, защото тя е тяхната прехрана.

Източник:Blitz.bg

Землището на селото, подобно и на останалите в горнотракийската низина, е населено още от каменната епоха, в античността то е част от племенната територия на траките от племената Беси и впоследствие, към 450 г. пр. Хр., става една от централните земи в Одриската държава, от 45 г. сл. Хр. е в Римската империя в провинция Тракия.





Много скоро след основаването на Българската държава на Балканите при наследника на Аспарух - кан Тервел от 705 г. то става част от първата българска държавна територия на юг от Стара планина - обрастта "Загоре". Областта първоначално не е пряко отвоювана, а е подарена по договор между византийският император Юстиниян Риномет и кана. Според Теофан Изповедник (IX в.) през 716 г. между новия император Теодосий ІІІ (715 -717) и Тервел бил сключен нов договор, според който към окончателно отстъпената област Загора на българите се отстъпва още земя, до неизвестната засега „Милеона в Тракия”. Интересно е, че точно тази нова област включва землищата на манастира Свети Атанасий, селата Златна Ливада и Ябълково както и римските крепости от двете страни на река Марица. Съществува поверие, че кан Тервел е изпратил доверени хора от канското семейство да пазят тези крепости.


Историята тук е пряко свързана с историята на християнската църква и с дейността на Свети Атанасий Велики патриарх Александрийски по нашите земи. В 344 г. патриархът тук основава първият манастир в Европа. Това е посочено в житието на светеца и е потвърдено от съвременните научни изследвания. Така става известно, че днешният Златноливадски (или Чирпански) манастир Св. Атанасий е най-старият манастир в пределите на Европа.

Най четени:

Популярни публикации👇