Варненският бобслей

Златни пясъци

Златни пясъци




Варна-трансмобилът


Най-добрият комедиен сериал, пресъздаващ живота във Франция по време на революцията и съпротивата, е жив и днес и забавлява милиони по света
Филмовото чудо, наречено „Ало, ало!” е сериал, който е оставил дълбоки следи в почитателите на комедийното кино по целия свят. Този уникален сериал, пресъздаващ живота във Франция по време на революцията и съпротивата, е жив и днес, пише actualno.com.Много са култовите фрази, които ни хрумват щом се спомним за героите на този уникален сериал. Сред тях са „Слушайте внимателно, няма да повтарям” на водачката на съпротивата Мишел, или „Това съм аз, Люклер”, които ни карат да се усмихнем с истинска наслада.
Тази година героите от това филмово чудо „Ало, ало!” гостуваха в България и поднесоха на българските си почитатели един огромен подарък. Актьорите, пресъздали условията на френската борба, дадоха специална пресконференция в столицата ни.Гостуваха лейтенант Грубер – Гай Сайнър, Хер Флик – Ричард Гибсън, прислужничката Ивет – Вики Мишел, полицай Крабтрий – Артър Бостром, чаровната Мими – Сю Ходж и сътрудничката на Хер Флик – Хелга, в ролята й Ким Хартман. С тях беше и мениджърът им Кийт Ричардс.
Ало, Ало!
„Ало, ало!“ – незабравими персонажи
Настроението и шегите не липсваха през цялата вечер. Героите със сладка тъга си припомниха много спомени от снимачните дни и култовите роли, които са се запечатали в нашето съзнание ни ярки и смешни.

Любимите герои споделиха и своите виждания за успеха на сериала „Ало, Ало!” за последните 10 години. Най-важната причина за успеха на сериала е, че всички са се забавлявали от сърце, докато са снимали.

Ало, Ало!
„Ало, ало!“ – бяха млади и красиви

„Ало, ало!“ – любимите и забавни актьори днес
Любимите и забавни актьори днес
Актьорите разкриха още, че сбирката им в София, която ги е срещнала с техните български нови приятели, са всъщност част от един необичаен проект. Ще бъде излъчена специална прожекция на непоказваните до този момент кадри на „Завръщането на „Ало, ало!”. Именно този филм събира всички актьори отново след 20 години и те се чувстват изключително щастливи.

Ало, Ало!
„Ало, ало!“ – любимите и забавни актьори днес
Този сериал завинаги се превърна в едно филмово чудо, което ни кара да се забавляваме и да се смеем на култовите реплики на героите му. Дори и непознати събития за нас, но пресъздадени по уникален начин и с неизменната усмивка, ни кара да чувстваме героите като близки наши приятели!
Старото Кино

„Осъдени души” – разтърсваща романтика от 1975 г.
Ако човек се замисли колко филми са създадени през периода на Народна република България, определено ще се откаже от броенето. Ако обаче трябва да направи класация с най – добрите от тях, то този, за който говорим по – долу със сигурност ще е на челно място.
„Осъдени души“ е български игрален филм (военен, драма) от 1975 година, по сценарий и режисура на Въло Радев. Оператор е Христо Тотев. Създаден е по романа „Осъдени души“ на Димитър Димов. Музиката във филма е композирана от Митко Щерев.
Сюжет:
Испания след гражданската война. В хотелска стая в Мадрид разговарят английската аристократка Фани Хорн (Едит Салай) и испанецът Луис Ередия (Сватоплуг Матиаш). След поредната наркотична криза тя си спомня, че преди месеци, по пътя за Толедо, тя заедно с приятелите си – французина д-р Жак Мюрие (Руси Чанев) и американците Джордж Уинки (Роман Громадский) и Клара (Силвия Рангелова), отсяда в крайпътен хан. Там среща отец Ередия (Ян Енглерт, Коста Цонев) – монах от йезуитския орден, брат на Луис. Той отива в Пеня Ронда – огнище на епидемия от тиф. Фани решава да замина за там, с нея тръгва и Жак. Работата е изтощителна – всеки ден са изправени през смъртта. Въпреки това, Фани се влюбва в Ередия. Монахът упорито се бори срещу това чувство. В последствие Жак се заразява от тиф и умира. За да издържи на тежкия труд, болестите и нещастната любов, Фани започва да взима наркотици. В същото време обръча се затяга и  фалангистите настъпват. В крайна сметка, отчаяна от фанатичната вяра на Ередия в Бога, стигнала до пълна безизходица, тя стреля в него.
Филмът е отличен със следните награди:
Награда на СБФД за режисура, 1975
Златен медал и награда за мъжка роля на Ян Енглерт на VI МКФ на Червенокръстките и здравни филми, Варна, 1975
Награда за режисура, награда за операторска работа, награда на СБХ на Константин Джидров на фестивала „Златната роза“, Варна-1976г.
Няколкото реда по – горе не могат да изразят целия драматизъм на филма. Това обаче по уникален начин прави Лили Иванова, използвайки живописността на красивия си глас и дълбокомислен текст.

Първите Трудово-възпитателни училища се появяват през 1952-1953 г. Едни от най-рано създадените са тези в Ракитово и Завет. ТВУ-то в Стара Загора е открито през 1955 година.
През 60-те години на ХХ век се наблюдава бум на ТВУ-та. По онова време вече има 27-28 интерната с около 5000 настанени в тях деца.
През 70-те започва процес по редуциране броя на ТВУ-тата.
През 1981 г. броят на училищата вече е сведен до 16.
В момента бройката е свита до краен размер. Има 7 ВУИ (възпитателни училища-интернати, наследници на ТВУ) в страната. В тях са настанени под 500 деца.






Телевизионният приемник „София 83“ е с кинескоп с диагонал 56 см, като се задоволява нуждата от телевизор за инсталиране в средни и малки помещения.
Органите за управление и манипулирането с тях не се различават от моделите „София 81“ и „София 82“. Програматорът е осем канален.
Захранването е трансформаторно с мрежово напрежение 220 V, а общата консумирана мощност е 155 W.
Масата на приемника е 26 kg при размери на кутията 660x465x370 mm
Модели
София`81 – Ц, 63 см, кинескопи Тошиба, Филипс (A66-510X) и някои немски
София`82 – Ц, 63 см, кинескопи Тошиба, Филипс (A66-510X), ЕИ Ниш
София`83 – Ц, 53 см, кинескопи Унитра
София`84 – Ц, 63 см, кинескопи Тошиба, Филипс (A66-510X)
София`85 – Ц, 43 см, кинескопи Тошиба и WF
София 31 – Ч-Б, 31 см, кинескопи 31ЛК3Б
София 21 – Ч-Б, 59 см, кнескопи 59ЛК2Б, 61ЛК3Б
София 22 – Ч-Б, 50 см, кинескопи 50ЛК2Б
София 11 – Ч-Б, 59 см, кинескопи 59ЛК2Б
София 59 от I модификация – Ч-Б, 59 см, кинескопи WF B59G1, 59ЛК1Б
София 59 от II модификация – Ч-Б, 59 см, кинескопи 59ЛК1Б, 59ЛК2Б
София 59 от III модификация – Ч-Б, 59 см, кинескопи 59ЛК1Б, 59ЛК2Б
София 59 от IV модификация – Ч-Б, 59 см, кинескопи 59ЛК1Б, 59ЛК2Б
София 59 от V модификация – Ч-Б, 59 см, кинескопи 61ЛК3Б
София 53 – Ч-Б, 53 см, кинескопи Тесла (53QQ-44)

Червените чушки се измиват, подсушават и почистват от семките и дръжките.Пекат се на огнище и се поставят в съд с похлупак за да изстинат. Така задушените чушки се белят лесно, а изпичането на огнище им придава приятен пушен аромат.Патладжаните също се пекат на огнище и се задушават в съд с похлупак. При липса на огнище, зеленчуците се пекат във фурна, като се обръщат периодично.Изпечените чушки и патладжани се обелват.След това се смилат на едро.Едросмляните зеленчуци се смесват с предварително приготвеното доматено пюре. Добавя се олио, и се варят на слаб огън.Когато лютеницата заври, се бърка постоянно за да не загори. Добавят се сол и захар, и се опитва. При нужда се добавят още подправки.Готовата лютеница се пълни в бурканчета до ръба. Стерилизира се 30 мин.
10 кг червени чушки
2 л доматено пюре
1 1/2 кг патладжани
500-600 мл олио
3 с. л. сол (добавя се на вкус)
5 с. л. захар (добавя се на вкус)
люти пиперки (пожелание)
магданоз (пожелание)
Как да си направим вкусен домашен суджук като от едно време

Преди  години Стефан Мирославов – Крушата отвори нова страница в родната история, влизайки в нея като първата мутра, жертва на показен разстрел, напомня вестник „Уикенд“. По ирония на съдбата противоречивият ловешки герой стана по-известен след смъртта си. Преди това бил сочен за бандит от средно ниво, който държал в страх целия Ловешки регион. Въпреки това разстрелът му се превръща в първото показно борческо убийство.С ликвидирането на Крушата мнозина от родния ъндърграунд предусещат, че идва и техният край, а атентатът срещу ловешкия гангстер е увековечен доста колоритно в романа на Христо Калчев „Нерон Вълка“.
„Бащата“ на вулгарните романи събира и подрежда в система всички версии, които плъзват из пресата след разстрела на Крушата и се повтарят многократно при последвалите покушения срещу Васил Илиев, Кимбата, Богата и Картофа, тримата полицаи от „Люлин 1?, сарафите от „Форекс“ и Андрей Луканов. Майсторът на перото бил убеден, че „черен списък“ на нарочените за разстрел и "ескадрони на смъртта“ съществуват. 20 години след разстрела на Крушата делото за екзекуцията му е на път да бъде разсекретено от архивите на МВР. През май 1994 г. дело № 2441/93 за убийството на ловешкия гангстер е отново възобновено и за пореден път спряно, а днес събира прах в архивите на следствието.

На 4 септември 1993 г.три куршума покосяват от засада край Ловеч бившия европейски първенец за младежи и многократен републикански шампион по класическа борба Стефан Мирославов. Полицаите откриват на мястото, където е лежал убиецът му, три гилзи от 7,62-милиметрово оръжие.

Първоначалната версия била, че те са от автомат „Калашников“. По-късно експертизата доказала, че гилзите са от полуавтоматична карабина „Самозарядний Симонова“, която също стреля със 7,62-ми-лиметрови патрони. Карабината се използвала от снайперисти в армията.

Следите от гуми на джип, гилзи и хартийки от бонбони били всичко, което намерили полицаите на височинката, откъдето е стрелял професионалният килър. Отлично избраното място, откъдето убиецът е следял профучаващия мерцедес, и точната стрелба довели разследващите до тезата, че става въпрос за брилянтен професионалист. Оставените улики обаче дали повод за съмнения в това. Следственият експеримент доказал, че точността на изстрелите се дължала до голяма степен на случайност.

Днес от близките иа покойния гангстер са живи –  майка му Мария, 48-годишният му брат Иван с прякор Цайса, който е шеф на „Литекс-джус“ ЕООД – едно от многото, свързани с „Литекс комерс“ дружества. Крушата не доживява раждането на внука си Иван, син на племенницата му Ангелина. Майката на Крушата – Мария, надживява трима много близки мъже – съпруг, син и внук. Живее в Ловеч, в къщата на по-големия си син Иван. Веднъж месечно възрастната жена ходи на гробището в село Кирчево, за да запали свещ на гробовете им. Единственият спомен на вдовицата от Крушата е шарена кърпа на цветя, подарък за рожден ден.

„Понякога си слагам кърпата и ми е добре с нея. И двамата ми сина се родиха в Кирчево. Иван през 62-ра година, а Стефан през 65-та. На село отраснаха. Иван го взеха в спортното училище в Ловеч, после висше в София. След него и Стефан изкара до пети клас, после се премести в централното спортно училище в София. Подир тях и ние дойдохме в града. В селото бях готвачка в ресторанта, в сладкарницата също съм била, като домакинка съм се хващала.

Ние с мъжа ми сме с основно образование. В Ловеч почнахме в месокомбината. Аз като опаковчик на кантар, а мъжът ми беше общ работник при хладилниците. Не сме учени, но пък успяхме да си отгледаме децата, да ги възпитаме, да ги оженим.

На тепиха Крушата събарял всички и треньорът му рекъл: „Ей, Стефане, тръшкаш ги като круши, разказва родителката. Не знам в какво се е забъркал. Майките винаги научават всичко последни. Когато вече е късно…“, философства майката на Крушата – Мария, която още не може да повярва, че синът и е бил бандит. За нея е добро, честно и справедливо момче.  Стефан напуска родното село, когато е едва 4-ти клас. Записва се да учи в Спортното училище в Ловеч, в специалност „Борба“.

После го приемат в столичния спортен интернат „Олимпийски надежди“, именно там се сприятелил с бъдещите силови босове, които по-късно формирали прословутата „Бригада на борците“, а той станал неизменна част от тях.

Първоначално по-големият му брат Иван също се занимава със спорт. Двамата обаче са доста различни. Крушата кривва по лошия път, докато брат му завършва финанси и става счетоводител. Любимата му песен е „Бедни и богати“ – хитът на Тони Дачева, който бил специален и за братята Георги и Васил Илиеви.

Най-голямото преимущество на Крушата е физическата му сила. Той винаги иска победа на всяка цена. През 1988 г. лейтенант Стефан Мирославов, който се състезавал от ЦСКА, бил осъден за побой на 2 години затвор от Военния съд. Осем месеца от тях той излежал в Казичене, но бил помилван от тогавашния президент Петър Младенов. След затвора Крушата направил опит да се върне в борбата, но на финала на републиканското първенство загубил от някогашния борец и настоящ бизнесмен Ангел Бончев.

Брат му Иван обаче има свое виждане за убийството: „Стефан беше навлязъл в дълбоки води. Месец преди покушението се върна от Гърция много угрижен. Ядосваше се, че е навлязъл в лош бизнес, от който отърване няма. А искаше да почне на чисто. Дори курбан за здраве прави две седмици преди разстрела. На 90 процента аз знам кой е поръчал смъртта на брат ми, но нямам преки доказателства, за да издържат в съда“, категоричен е братът на Крушата.

През тези 19 години той не спира да се надява, че убийството ще бъде разплетено при някое от следващите нашумели покушения. По ирония на съдбата единственото дете на Крушата умира като него. Когато известният борец е убит, синът му Мирослав е едва 8-годишен. Хлапето, което е копие на баща си, трудно понася вестта за смъртта му. По това време родителите му вече са разведени и той живее с майка си Ани в София. Също като Крушата Мирослав започва да тренира борба в школата на „Славия“ при Стоян Петков. Всички наричат момчето, което е одрало кожата на баща си, Малката Круша. Наследило е и неговия характер. Майка му сключва втори брак и нейните родители го осиновяват. Дядо му Рафет е тираджия и с баба му Алие живеят в САЩ.

Четири години след показния разстрел на баща си Мирослав заживява при тях в Онтарио. Малката Круша се записва в колеж, обича моторите, тренира баскетбол и мечтае някой ден да направи спортна кариера като борец. На 14 февруари 2003 г. в Деня на влюбените, чернокожият му приятел Кийт Дозиер го взема с колата си от дома му. Двамата тръгват на обиколка по магазините, за да купят подаръци на приятелките си. Докато пътуват, момчетата са застигнати от друг автомобил, от който откриват стрелба по тях. Малката Круша е улучен в шията и издъхва на място точно като баща си, който му е кумир.
Неразкритото и до днес жестоко двойно убийство през 1980 г
Януари 1984 г. България е потресена от дързостта на двама млади мъже.
Мистерия около смъртта на Людмила Живкова
razkritia.com

Ретроспективен репортаж от фаталния ден за основателя на ВИС Васил Илиев
25 април, 1995 г.
Около 8 ч. сутринта
Васил Илиев излиза от гарсониерката си в „Дружба” и целува за довиждане приятелката си Кристина, която е болна от грип. „Как си мишленце, да ти донеса ли сокче” – са последните думи на императора към инфантата.
Последната делова среща на Васил Илиев е с Александър Маринов, шеф на градската организация на БСП. Пият уиски в панорамата на парк-хотел „Москва” близо час и разговарят.
20,15 ч.
Васил Илиев сяда в белия си мерцедес, купен предишния ден от Фатик, и потегля за ресторант „Мираж”. Пътува за среща със Слави Трифонов. В друга кола го следват двама охранители.20,50 ч.
Броячът на смъртта отмерва последните му секунди. Васил Илиев наближава „Мираж”. Белият му мерцедес преминава край незавършен строеж близо до заведението. Двамата убийци изскачат. Единият се прицелва във висаджията. Натиска спусъка на хърватски пистолет „Заги”. Изригва заря от куршуми. Дясното стъкло на мерцедеса става на сол. Стрелецът уцелва мишената си безпогрешно и Илиев издъхва за секунди. В последния си миг шофьорът е натиснал газта и колата продължава механично, докато се блъсне в тенекиена ограда. Гардовете също механично следват колата още 20-30 метра. Те изскачат и виждат, че Васил Илиев е бездиханен и тичат към „Мираж”, за да предадат лошата вест.
11,30 ч.
Към лобното място на Васил Илиев прииждат здравеняци със скъпи коли. Плачат като осиротели. В пристъп на истерия лошите момчета блъскат и ритат фотографи. Пристига вътрешният министър Любомир Начев. В типичния си екстравагантен стил той обявява, че полицията е щяла да арестува Васил Илиев, но убийците я изпреварили.
Първия убит гангстер-Стефан Мирославов (Крушата), килърът на ВИС- 2
www.razkritia.com

Преди 1989 г. ДСО ”Родопа” е била единствената държавна фирма осигурявала снабдяването на населението с месо и месни продукти. Месокомбинатът е имал клонове във всеки окръжен град, както и много цехове пръснати в различни кътчета на страната. Производител на мечтаните от трудещите се маси панагюрски, смядовски и карловски луканки, шпекови салами и свински филета, за които по празниците са се извивали опашки. Тогава хубавите луканки, суджук на подкови и някои видове колбаси, са дефицитна стока, която се появява в търговската мрежа от време на време и най-вече по празници.
Най-масовите т.н.малотрайни основни марки са салам „Камчия”, „Хамбургски” и „Телешки”, кренвирши, сарфалади, дебърцини и др. Колбасите от най-ниския ценови клас народът им дава името „Кучешка радост”.  За деликатес се считат филе “Елена”, салам „България” – класически луканков салам, „Амбарица”, Деликатесният”, луканковия „Мусалла“, „Пражка шунка“ от бут, лебервурстът и др.
Вкусът и качеството на колбасите ни тогава кара поетът Орлин Орлинов да възпее бившия социалистически монополист ”Родопа” в грандиозна поема, която завършва с високопатриотичния въпрос „Такива салами да има в Маями?“

Дори и най-върлият опонент на социалистическия режим в България не би отрекъл подема на множество направления в сферата на промишлеността, селското стопанство, туризма и др. Именно заради това ние решихме в серия от няколко публикации да разкажем за някои от отраслите, в които България става световен лидер. Безспорно един от тях е производството на кари. Само за няколко десетилетия страната ни се превръща в един от световните лидери в производството на електро и мотокари, а печалбите от износа са определят на милиарди левове. Благодарение на нашите приятели от „Спомени от Народната република“ ви предоставяме изключително интересна информация по темата, която може да прочетете в следващите редове.

По времето на социализма страната ни се нарежда сред световните лидери по производство на кари.“ Балканкар“ достига по натури, обеми и експорт на електро- и мотокари американската „Кларк“ и японската „Тойота“. Същата челна позиция заема и електротелферното производство съсредоточено в Габрово.

Производството на кари в България е един от секторите на родната промишленост, който в историята си е имал значителни постижения. От разработването на първата опитна серия на подемно-транспортните машини у нас през 1952 г. отрасълът непрекъснато се разраства и усъвършенства докато към края на 70-те години на миналия век страната ни излиза на първо място по обем на производство на кари в света. Късните 80 години на века обаче са началото на края за държавната фирма „Балканкар“. Структурни промени, започнали още преди началото на прехода от планова към пазарна икономика довеждат до постепенната деградация на каростроенето в България.

Идеята за производството на кари у нас се появява в ранните 50 години на 20 век. Към нейната реализация на практика се пристъпва през 1952 г., когато е разработена и първата опитна серия български платформени електрокари, общо 5 на брой. По-късно, през 1955 г. е произведена още една серия и на следващата година, по време на 7-та сесия на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), страната ни получава специализация за производство на безрелсови подемно-транспортни средства с електрозадвижване. Поради тази причина през идущата 1957 г. започва и фактическата продукция на кари у нас. Началото е поставено в софийския завод „6-ти септември“, който по това време изработва трамвайни мотриси и тролейбуси. За да се подготвят за създаването на машините, наши специалисти са изпратени на обучение в гр. Дечин, Чехословакия, която тогава е основен производител на електрокари. Производството започва на старата площадка на „6-ти септември“. По късно – в началото на 60-те, функциониращият вече каростроителен завод се премества, като новите му сгради и съоръжения са изградени с помощта на френския автомобилен гигант „Рено“.Още през 1957 г. е реализиран и първият износ на новата продукция – 150 платформени електрокари са продадени в Чехословакия и СССР. Следващата 1958 г. бележи и първата голяма партида от подемно-транспортните средства, изтъргувана в чужбина. Тогава 3 000 машини са изнесени за Китай. Същата година в страната ни започва и производството на нов вид кари – високоповдигачи. То се съсредоточава в завод „6-ти септември“, а продукцията на нископовдигащи и платформени електрокари се премества в столичното предприятие „Средец“ – бившият „Завод 12“.

В началото на 60-те години структурата на българското каростроене продължава да се разширява. Открит е завод „Дунав“ в гр. Лом. Той се специализира за производството на платформени електрокари и влекачи. Капацитетът му е за създаване на 15 000 – 18 000 машини годишно. Ново поделение на държавната фирма се открива и във Враца, където в преустроена коларска работилница започва продукцията на особен вид електрокари – с ръчно направляване. По-късно е създаден и завод „Вит“ в Плевен, който поема врачанското производство на ръчно-водими машини. Тук започват да се правят и мотокари. Средногодишно продукцията на този завод през периода на функционирането му достига 8 500 – 9 500 броя кари.

Може би най-известното предприятие от веригата – завод „Рекорд“ в Пловдив се появява в началото на 70-те години. Той е специализиран в производството на мотокари. Каростроенето в България се развива с нарастващ темп. Увеличава се обемът на произведена продукция, задълбочава се специализацията на страната ни в тази сфера на машиностроенето. През 1963 г. у нас дори е създаден Институтът по електро- и мотокари – единствена по рода си в света научно-изследователска и проектно-конструкторска организация. Малко по-късно се ражда и първото в България държавно стопанско обединение (ДСО) с основна дейност производство на подемно транспортни машини – ДСО „Транспортно машиностроене“. От него в последствие възникват ДСО „Хидравлика“ в Казанлък и телферостроенето в Габрово.Марката „Балканкар“ се появява към края на 60-те години на века. Нейното запазено лого обаче става повод за интернационален съдебен спор. След като България започва да изнася кари за запада, се оказва, че белгийска фирма, която търгува на международните пазари е регистрирала почти идентична търговска марка. Случаят е отнесен в съда, като чуждата компания се опитва да принуди „Балканкар“ да промени логото си. Но от българска страна в спора се намесват едни от най-добрите ни юристи. Те успяват да докажат, че марката на родната фирма съществено се различава от тази на белгийската и така нашето предприятие запазва своето лого. В структурата на държавното обединение „Балканкар“ влизат не само петте монтажни завода. То включва и предприятия за производство на междинни продукти, използвани при създаването на електро- и мотокари. В края на 80-те години в състава му има 39 поделения – 31 в страната и 8 в чужбина. В неговите заводи се произвеждат и автобуси, леки коли, велосипеди и др.

От година на година броят на транспортно-подемните машини, които се правят у нас нараства. През 1978 г. България дори излиза на чело в света по общ обем производство и износ на кари- около 89 000 броя. На тази позиция страната ни се задържа редица години. За сравнение по това време във всички останали страни от Европа общо се произвеждат около 17 000 – 18 000 подобни машини годишно. През 1988 г. България произвежда 1/5 от световното производство на електрокари и мотокари и по производство на човек от населението заема първо място в света (82,5 хил. за година). За 1986 г. по абсолютно производство на електро- и мотокари е на трето място в света: ФРГ – 113,7 хил., Япония – 111,6 хил., България – 84,8 хил., САЩ – 50,0 хил. За периода 1981-1990 г. средно 90% от тази продукция се изнася. В периода 1984-1990 г. делът на износа на българските електро- и мотокари е 17% от общото световно производство. (СГ-91 г. с. 311, 519).По-голямата част от продукцията на български електро- и мотокари отива за износ. Средногодишнонеговият обем се движи в рамките на 70 000 – 75 000 броя машини. Естествено, повечето от тях – около 60 000 бройки заминават за СССР, 5 000 – 6 000 отиват в Германската демократична република (ГДР), а по т. нар. второ направление (страните извън СИВ) се търгуват около 4 500 бройки годишно. Кари се изнасят за Великобритания, Франция, Испания, Италия, Федерална република Германия (ФРГ), Египет, Сингапур и т.н. Срещу износа на кари за страните от СИВ България получава нефт, газ и метали на по-ниски цени. На практика от тази търговия страната ни само печели. Изнасяните от нас машини не винаги са изпълнени на ниво, тъй като конкуренция липсва и договорените бройки така или иначе се закупуват от социалистическите страни. Срещу тях обаче България получава конкурентоспособни, дори на западните пазари стоки.

Освен близо 40-те завода у нас, които създават продукция с марката “Балканкар”, започва кооперирано производство на кари в различни части на света – Китай, Иран, Куба, КНДР, Турция, Алжир, Югославия, Нигерия. В края на 80-те години „Балканкар“ произвежда продукция на обща стойност около 1,4 милиарда рубли. Той се нарежда сред водещите предприятия в страната ни, заедно с „ИЗОТ“ (за електроника), „Булгарплод“, „Булгартабак“ и др.

1987 г. обаче бележи началото на края за „Балканкар“. От неговите структури са извадени предприятията, които създават междинни продукти, необходими за производството на кари. Това води до нарушаване процеса на доставки на нужните части – ненавременно и неточно изпълнение. Това е и една от причините поради, която производството на кари постепенно намалява, докато в началото на 90-те години спада до едва 2 000 – 3 000 бройки годишно.Тогава и в общественото пространство се появява твърдението, че японците купували нашите мотокари, единствено заради чугуна използван като баланс, за да го влагат в производството на техните “Тойота”. ” Явно там е имало голям глад за чугун, за да си позволят лукса да купуват нашите мотокари за скраб, които са имали осигурен огромен пазар.

Преди 1990 г. в сектора са заети над 40 000 души. ДСО “Балканкар” притежава много имоти в страната и в чужбина сред, които и почивни станции в Китен и Боровец. Днес транспортното машиностроене е разрушено. Производството на кари е намаляло в десетки пъти, а на мястото на столичния завод “Шести септември” зее огромно буренясало пространство.
Източник:bulgarianhistory.org



Банкет в ресторант "Загорка" през 60-те

Ресторант "Загорка"през 70-те

Българската държавна граница в края на 80-те години на миналия век беше опасана с бодлива тел, един вид ограда. Тя започваше от черноморския ни бряг и свършваше в най-северозападната точка на българската територия, река Дунав. В тази ограда от бодлива тел имаше отвори само за т. нар. ГКПП-та (Гранични контролно-пропускателни пунктове).

На самата граница имаше издълбана така наречената „гранична бразда”. Де факто това беше линията на държавната граница. Съответно на тази линия, на определени разстояния бяха поставени така наречените „каменни гранични пирамиди”. От едната страна - наша страна, беше издълбан надпис НРБ. От другата - СФРЮ. Уточнявам, че аз служех на българо–югославската граница през 1988-1990 г.

На въпросната ограда с бодлива тел бяха поставени проводници. Това беше кльон - електросигнализационна система за охрана на държавната граница. Съветски „патент”, възприет от НРБ в началото на 50-те години. При опит да се премине през оградата от бодлива тел, проводниците се допираха, създаваше се верига и в граничната застава се получаваше сигнал „за действие ” - опит за нарушение на границата. Съответно граничната застава се вдигаше ”в оръжие” и се изпращаше така наречената „тревожна група”. Тя се състоеше от няколко въоръжени граничари, командвани от офицер. В групата задължително влизаше служебно куче, порода източноевропейска или немска овчарка.До кльона, по-точно от вътрешната му страна, имаше разорана ивица земя. Това беше така наречената контролно-следова полоса. Предназначението и беше да „запечатва” следите на евентуалните нарушители на границата. Групата трябваше да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата и евентуално да задържи нарушителите. Ако не беше в състояние сама да се справи със задачата, на мястото на нарушението на границата пристигаха и останалите граничари от заставата. Определен участък от границата се охраняваше от т. нар. Граничен отряд. Това беше войскова единица в Гранични войски. В него беше съсредоточена цялата оперативна дейност. Там се провеждаше единичното обучение на младите граничари. Там беше щабът на отряда. Там беше и маневрената група, в която ми протече по-голямата част от военната служба. Заставите носеха имена като „Юнак”, ”Казак”, ”Полтава”, ”Панама”, ”Хала’’, ”Спартак”.
Автор:Георги Бойчев

НЛО колкото 5-етажна сграда летяло на 400 метра от наш самолет над езерото Балатон в Унгария. Случката е от 1981 година и за нея разказва пилотът, управлявал самолета Господин Господинов.
Документираните и официално признати случаи на срещи на български пилоти с НЛО са много малко. Голяма част от пилотите просто премълчават за тези случки, за да не бъдат отстранени от работа. Даже и да бъдат документирани, чрез запис на разговорите им с наземните диспечери или с други средства, те рядко стават публично достояние.
Но все пак някои го правят. Ето някои интересни срещи на български пилоти с НЛО. За тях признават и разказват самите пилоти, но след пенсионирането си. За това разказва видеоматериал, публикуван в YouTube.
През 1981-ва година българският пилот Господин Господинов става свидетел на необичайно явление в небето. Тогава той е бил в гражданската авиация, командир на самолет Ту-154.
През месец юни изпълнявали чартърен полет по направление София-Франкфурт-Варна. На 11 500 метра височина, около езерото Балатон в Унгария, екипажът получава съобщение от диспечерската служба на Виена, че по данни на друг самолет се виждало някаква светеща точка в небето.Когато приближават мястото, виждат как светещият обект с висока скорост ги приближава, след това рязко завива, изравнява се със самолета и продължава да лети успоредно с него от дясната му страна.
Радиовръзката изчезнала внезапно, локаторът също спрял да работи. Това продължило в рамките на 7 минути. Всички пътници също станали свидетели на срещата с НЛО-то.
Усещало се как въздухът в кабината на самолета вибрира. Самото НЛО било голямо, с размерите на 5 етажна сграда и според екипажа се намирало на около 400 метра от самолета. В средата си било черно и се усещало леко притегляне в негова посока.
На 7-мата минута изведнъж странния обект се отдалечава от самолета и с висока скорост изчезва в обратна посока, след което всичко се възстановило в рамките на нормалното.
Господинов и останалите от екипажа решават да не вдигат шум за случилото се, защото около месец преди това е имало подобен случай с друг екипаж, който докладвал за среща с НЛО и след това пилотите от него били свалени от полети и не им позволили да се върнат на служба.
Поради тази причина Господин Господинов мълчи за случката и решава да я разкаже чак след като се оттегля от активна служба в авиацията.
През 1964 година подполковник Дочо Генковски от авиобаза Граф Игнатиево среща НЛО докато извършва полет с боен изтребител МиГ над Родопите. Самолетът му буквално се слива с яркия светлинен обект в небето и двигателят на изтребителя угасва.Ярка светлина облива, полковникът не чува звуци, времето сякаш спира. Усеща сякаш има някакъв магнит в себе си. След това светлина изчезва, самолетът продължава полета си и се приземява успешно.Докладвал е на висшето командавне, но дали е имало разследване, не се знае.
През 1984-та година българските пилоти на хеликоптер Георги Димитров и Николай Белев засекли НЛО над Родопите. Те успели да се приближат на около 500 метра до обекта преди да настъпят аномалии в апаратурата на хеликоптера им.
Години по-късно, пилотите разкриват подробности за тази среща с НЛО пред български журналисти. Димитров и Белев провеждали нощен полет през октомври 1984-а година и забелязали огромен светещ обект, който бил с формата на пумпал.
Хеликоптерът на българите преминавал над местността „Копривките“ в Родопите, когато се натъкнали на НЛО, от чието дъно излизал сноп светлина, който осветявал една от поляните.
Пилотите се снижили и приближили непознатия апарат на около 500 метра. Тогава той изведнъж се отдалечил, а после пак се върнал в старата си позиция. И така ставало при всеки опит на пилотите да го притиснат. След поредния им опит да се приближат, настъпили аномалии в апаратурата на хеликоптера и пилотите били принудени да се върнат в базата.
Източник:dnes.bg

Лили Иванова отмени куп ангажименти заради състоянието си.
Примата на българската естрада  от един месец не е излизала от дома си.

Лили Иванова слиза от сцената заради коварна болест. Примата на родната естрада от един месец не е излизала от дома си и е отменила всичките си ангажименти. Нейни близки издават, че естрадната звезда преживява тежко прехода от лято към есен и особено ниските температури, които отключват хроничния й артрит.Легендата от години страда от възпаление на ставите и когато има промяна във времето, чувства ужасяващи болки. Това е и причината да замлъкне в последните седмици и да отказва да работи.

„Много е нетипично за нея да мързелува, още повече че имахме насрочени дати за репетиции и записи. Тя обаче отказа всички ангажименти и не иска да пее, което много ни изненада. Явно болките й са наистина силни”, обясняват от музикалния екип на звездата, с които тя планирала да запише 3 песни в края на септември, но това досега така и не се е случило.

Обяснението на хора от антуража й било, че иска да си почива, тъй като лятото й било натоварено и малко щяла да отложи репетициите и записите. Явно примата е измислила това оправдание, за да не се разбере, че е уязвима и изпитва физически болки. Тя винаги е държала да има имидж на непобедима и да изглежда силна в очите на феновете. С напредване на възрастта обаче е нормално да я налягат все повече болежки, с които, изглежда, тя не умее да се примирява, предават от Retro.bg.
Източник:www.razkritia.com

Симеон Павлов
Това е една разградска история, започнала през 1984 г. Тогава Симеон Павлов среща Милена Савова и от пръв поглед се влюбва в нея. Не се спира пред нищо, за да спечели сърцето й, въпреки че е омъжена с две деца и е с 5 г. по-възрастна от него. През 2-3 дена я причаква с огромен букет цветя, кани я на ресторант, купува й бижута.

Постепенно Милена започва да го харесва и след 2 г. се решава на развод. Двамата със Симеон създават ново семейство, раждат им се две деца, а Милена е довела и своите от първия брак. Всички живеят в къщата на бащата на Симеон – Петър, който е млад пенсионер, бивш военен, вдовец.Синът му работи като шофьор в СО МАТ и често отсъства от къщи. Тогава Петър и Милена са сами с децата. Още по-сами остават, когато децата си легнат, а те седят пред телевизора и си правят компания за изпиването на бутилка вино.

Една вечер Милена се изпуска и казва на свекъра си, че Симеон е охладнял към нея, дори когато се връща от пътувания,не я уважава като жена, затова се чувства нещастна.

„Аз ще ти помогна”, казва й Петър и същата вечер влиза в спалнята, където правят любов. После това се случва многократно, когато Симеон е на пътувания. Най-голямото от децата – Яким от първия брак, който вече е на 17 г., разбира за връзката и казва на втория си баща. Симеон не може да повярва, но решава да провери. Казва, че отива в командировка, но късно вечерта се връща. Тогава разбира, че баща му е в тяхната спалня с жена му. Не нахлува в нея, а отива да преспи при приятел.

След края на учебната година и четирите деца са изпратени в почивен лагер. Тогава Симеон казва на жена си и баща си, че и за тях е време за отмора. Взел си е отпуск и ще ги води на море.

Тръгват по пътя, който той познава като пръстите на ръцете си. На една права, където на 1 м от пътя има бетонен стълб, той насочва жигулата право в него
Преди това скача от колата, а тя се блъска в стълба и избухва в пламъци. Самият той е откаран в болница с две счупени ребра и ръка. Така пропуска погребението на баща си и жена си.
Автор:Йордан ВАСИЛЕВ blitz.bg

Най четени:

Популярни публикации👇