Войната, която не се състоя...(Статия)

На 30 декември 1989 година в Кърджали пристигат представители на ЦК на БКП, за да разяснят решението за възстановяване имената на българските турци. Реакцията на местния актив е много остра. „Имаше опасения, че като им възстановим имената, българските турци могат да предявят прекалено големи претенции, които да застрашат българския етнически елемент“, спомня си Милан Миланов, тогава председател на съвета за духовно развитие при общинския народен съвет.
Искрата пламва 
в Кърджали
На 31 декември по обяд колони от таксиметрови коли с развети трибагреници и надути клаксони обикалят града и призовават българите да излязат. Вечерта на площад „Девети септември“ се събират хиляди. Четат се декларации срещу връщането на имената. Още в първия ден на новата 1990-а напрежението ескалира, на практика цялото българско население е по улиците на Кърджали.
На 2 януари в града пристига Андрей Луканов. Пред сградата на Партийния дом са излезли хиляди българи. Към града пътуват мюсюлмани от всички общини на бившия окръг. Има над двайсет хиляди души. Едните крещят „Турците в Турция“, „България на българите“, „Спрете потурчването на България“. Турците пък скандират на турски „Върнете ни имената“, „Турци сме!“.
„Нямахме никаква организация. Хората тръгваха сами – с коли, с автобусите на обществения транспорт. Искахме си правата“, спомня си Фикрет Яшар, един от неформалните лидери на местните турци тогава.
Двете групи са разделени от тънък кордон милиционери.
„По осевата линия разположихме около 30 милиционери – на петнадесетина метра един от друг. Толкова ни бяха силите. От едната страна имаше над десет хиляди българи, от другата – над десет хиляди турци. И сред двете групи имаше екстремистки настроени елементи. Иззехме няколко бокса. Когато видехме хора, които са по-екзалтирани, по-възбудени и по-войнствено настроени, веднага ги отстранявахме. Ситуацията беше критична, но заслугата да не се допусне физически сблъсък е на всички жители на Кърджали. И едните, и другите знаеха, че са жертви“, спомня си Петър Георгиев, тогава временно изпълняващ длъжността началник на милицията в Кърджали.
Освиркват 
Андрей Луканов
Андрей Луканов се опитва да успокои хората с думите: „Ние смятаме за свой свещен дълг да защитаваме гражданските, човешките и демократичните права на всеки!“ Българите го освиркват. „Сред българите имаше страх. Имаше и обида. Докладът на Лилов беше приет като вменяване на вина към всички българи от районите със смесено население, които също пострадаха от този процес. На практика българите станаха изкупителна жертва, без да имат вина“, казва Миланов.
На 2 януари протестите се разрастват. В Хасково излизат над 25 хиляди души.
На 3 януари пред Народното събрание има митинг. Много софиянци подкрепят недоволните, носят им храна, топъл чай, одеяла. Протестират в Хасково, Разград, Исперих, Русе, Тутракан, Кубрат, Смолян. В Кърджали животът е парализиран. Стачкуват всички заводи и предприятия.
Турците протестират на площад „Девети септември“, българите са пред Дома на културата. В града е пристигнала група народни представители, водени от акад. Илчо Димитров. Милан Миланов разказва за събитията: „Реши се аз и акад. Илчо Димитров първо да идем при турците. Илчо Димитров се обърна към тях: „Да, вие сте в правото си, вашите права ще бъдат гарантирани. Това беше груба грешка, имената ви ще бъдат възстановени. Ще се гласува закон.“ Не ни повярваха. По едно време един се докопа до микрофона и каза: „Предлагам да почетем с падане на колене жертвите от възродителния процес.“ Всички клекнаха. Акад. Димитров ме пита: „Ние какво да правим?“ „Клякаме, защото ще ни разкъсат“, казах му аз. Отиваме на българския митинг. Поискахме думата и тогава гражданин взе микрофона: „Искат думата тия двамата, дето на турския митинг паднаха на колене.“ Тълпата реве. Аз се опитах да кажа нещо: „Другари и другарки…“ Но веднага се чуха викове: „Махай се“, „Не искаме да те слушаме“. След като малко се поумориха, им казах, че сформираме група за среща с държавния глава Петър Младенов. Присъстващите отсякоха: „Не, Младенов да дойде тук. Младенов в Кърджали!“ Беше страшно.“
На 4 януари митингите в Кърджали продължават. Включва се и Силистра. В София има два протеста – и на мюсюлмани, и на българи.
Страната пламва
На 5 януари Хасково обявява стачка. На централния площад се събират над 25 хиляди души. Митинги и стачки има в Пловдив, Асеновград, Русе, Шумен, Перник, Стара Загора. В Гоце Делчев на улицата излизат над 10 000 души. Камбаните на църквите бият като за въстание. 10 000 души се събират и в Разград. Генерал Атанас Семерджиев, министър на вътрешните работи, звъни непрекъснато в Кърджали и пита дали има нужда от допълнителни сили. „Уверихме министъра, че ще се справим сами“, спомня си Петър Георгиев, бивш началник на милицията.
Турски медии излизат със заглавия „Над България се вее белият флаг“. „Победа на турците“, „България на колене“. Страстите се нажежават. На турския митинг в Кърджали демонстративно се говори само на турски. В града пристига Ахмед Доган. Ден по-рано той е основал във Варна Движение за права и свободи на турците в България.
„Вечерта се събрахме в един апартамент. Заседавахме до сутринта. Доган не говореше много-много. Решихме да създадем организация и в нашия окръг“, спомня си Фикрет Яшар. Взема се решение да започнат митинги на турците във всички общини на бившия окръг.
Кулминацията 
е на 6 януари
В София митингът пред Народното събрание вече е денонощен. Протести има във всички райони със смесено население. В Ардино се чуват призиви за обявяване на автономия. Фикрет Яшар, участник в митинга в Ардино, отрича: „Нито един от ораторите не е искал автономия. Възможно е някой от хората да е извикал нещо такова, но от трибуната изказвания за автономия нямаше.“ В Кърджали на митинга на българите се съобщава за призивите за автономия. Разпространяват се слухове, че турците вече се въоръжават и че на вратите на българските къщи се поставят знаци. Изпраща се телеграма за помощ до Хасково. На площада там има над 20 хиляди души. Оратори обявяват: „В Кърджали вече се лее кръв.“ И хиляди се качват на колите.
„Като влязоха в Кърджали, автомобилите се подредиха по 5 в редица. Колоната беше дълга близо два километра. По наши сметки онази нощ от Хасково дойдоха между 7000 и 10 000 души“, разказва Петър Георгиев.
Пристигат и групи от Асеновград, Смолян, Пловдив, Пазарджик, Харманли, Любимец. Веят се националните знамена, носят се плакати с надпис „Българи от Кърджали, ние сме с вас!“. Митингът надхвърля 30 хиляди души. Министър Семерджиев пристига с хеликоптер. Излиза на трибуната. „На всеки български гражданин трябва да бъде ясно, че става дума за съдбата на родината ни. На тази земя няма да има нито турска, нито каквато и да е автономия“, казва той.
Турция само наблюдава
Сладкарница Българияв Кърджали, 80-те„Приказките за въоръжаването на турците и поставянето на знаци по вратите на българите бяха измислици. Не беше вярно също, че турската армия всеки момент ще навлезе на наша територия. Истината е, че Турция се въздържаше от намеса. Имахме информация, че нейните специални служби живо се интересуват как се развива обстановката в Кърджали. Имаше активен обмен на информация за събитията в окръга. Не мога да преценя дали Турция щеше да се намеси, ако избухне етнически конфликт, но се съмнявам, че бяха готови за това“, спомня си бившият началник на милицията Петър Георгиев„Нямахме контакти с Турция. Оттам не получихме дори и знак, че ни подкрепят“, твърди Фикрет Яшар.
В нощта на 6 срещу 7 януари в София е учреден Общонароден комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ). „Бяхме се събрали в едно помещение в приземния етаж на хотел „България“. Имаше хора от цялата страна. ОКЗНИ беше създадено в отговор на създаването на ДПС. Това помогна нещата постепенно да се канализират и успокоят“, спомня си Вячеслав Спасов, един от учредителите на комитета.
На 7 януари пред „Свети Александър Невски“ се провежда многохиляден митинг. Генерал Атанас Семерджиев и Георги Атанасов, председател на Министерския съвет, успяват да успокоят страстите. На 12 януари Народното събрание гласува „Декларация по националния въпрос“. В нея се гарантират правата на всички български граждани, а за смяната на имената се изискват „процедури, които гарантират доброволността и свободата на този избор“. Напрежението постепенно стихва.
Тайна вечеря с Доган развърза възела
„Нещата се канализираха, когато седнахме с Ахмед Доган в ресторанта на хотел „Родина“. Тогава нещата висяха на косъм“, спомня си Вячеслав Спасов. Решихме да се обадим на лидера на ДПС и да се разберем. Бяхме аз, Минчо Минчев, Димитър Арнаудов. Доган дойде сам. Говорехме дълго. Основната му теза беше, че те имат правото да се самоопределят и това никой не го отрече. Аз му казах: „Това е принцип и при нас. Трябва да сме различни, но като нация да сме единни.“ Доган плати сметката“, допълва още Вячеслав Спасов.
На 11 май в Кърджали българи и турци провеждат общ митинг. На трибуната са Ахмед Доган, ген. Семерджиев и ръководството на ОКЗНИ в Кърджали. „Всички сме жертви на репресивен режим. Думата „автономия“ не се среща в платформата на ДПС и тя никога няма да бъде използвана. България е наша обща родина“, обръща се към присъстващите Доган. Това обаче не е щастливият край на приказката. Напрежението в Кърджали продължава да тлее още няколко години. Участниците в събитията от януари 1990 година твърдят, че никога дотогава, а и след това България не е била толкова близо до етнически конфликт и гражданска война.
Из в-к „Преса“/ presa.bg

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ👉 СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉