Бар на "Балкан турист",70-те
Първият автомобил, първият трактор…
А първото уиски в България?
Удивително, но то става популярно чак по време на комунизма. Започва да прониква като един забранен плод от Запад…
Милениум 1900 г. в София започва с първия ток и първия трамвай. От този момент по света постепенно става нещо непревидено. Филоксерата продължава да унищожава лозята в Европа. И френският коняк, който тогава е най-престижният по света твърд алкохол, свършва. Започват да правят ментета и той губи авторитет. Тогава изгрява звездата на шотландското и на ирландското уиски. Те постепенно завземат място на пазарите по цял свят, не само във Великобритания, САЩ.
Но България още въобще я няма на картата на уискито. Уиски се пие само в няколко посолства в София.
Чак в началото на 60-те години български дипломати, шофьори от международния транспорт и др. работещи на Запад започват да носят бутилки уиски и да черпят гости и приятели.

Бутилки от гроздова и водка от началото на 80-те години (вляво), руска водка "Столичная" от социализма - без винтова капачка и "Джони Уокър".
Новото питие за няколко години става най-престижното, което пие цялата т. нар. художествено-творческа интелигенция, както наричат по онова време писатели, художници, кинаджии и т. н.
Тодор Живков по това време още ходи с каскет на официални посещения из страната. И има побеляла коса и златно зъбче встрани като се усмихва – има го запечатан на някои снимки. А към края на 70-те вече е с мека шапка, косата му е черна и никакви златни зъбчета.
В този няма и 10-годишен период, докато Живков махне каскета, уискито става символ на престиж, вдъхновение, любим наркотик на интелигенцията, с който тя забравя глупостта на режима. Уискито също така става най-представителната форма на благодарност и рушвет в страната на развития социализъм. Според размера на услугата, като най-висока категория подарък за благодарност е бутилка уиски. Подаряват я на лекари (въпреки че тогава е забранено да приемат за подарък повече от цветя и бонбони), на майстори, които ти ремонтират колата (тогава сервизите са държавни), на приятели за услуга и т. н.
На който от тогавашните вождове му е хрумнало да създаде “Кореком” и безмитните магазини, едва ли е съзнавал, че забива първия як пирон в ковчега на комунизма.
Какво пият писателят, режисьорът, професорът, лекарят, докато се появи уискито? Трагедия.

Композиторите Тончо Русев (вляво) и Митко Щерев пият уиски "White Horse" - около 1970 г. Снимка: "Изгубената България" - lostbulgaria.com
Социалистическият пазар е залят с евтина ракия, която се прави само от остатъчни продукти от винопроизводството – джибри, винена кал, винена утайка и др. На гроздовата, с грозен етикет с изобразена чепка, й викат “Витамин Г” – 3,90 лв. бутилката към началото на 80-те години. Ужасна е. Тук-там от някой винпром се случва хубава партида и всички тичат да търсят точно от тая партида, ама свършила… Неслучайно е толкова висок престижът на домашната ракия.
Представителното българско питие е “коняк” “Плиска”. Нелошо, но тежичко, грубо (поне някои партиди), обикновено от него боли глава. По-масовият „коняк“ е „Слънчев бряг“ – по-евтин вариант на същото, направен предимно от спирт и оцветен с карамел. „Коняците“ на социализма не могат да съперничат на уискито като питие и то някак естествено се нарежда като най-престижно.
По-хубавите специални ракии – мускатови и др., направени от вино и от грозде, се появяват чак към 80-те, когато уискито вече е утвърден фаворит и с най-голям престиж.
Разбира се, на пазара присъства и руската водка – “Столичная”, отначало по 1,73 лв. бутилката, после по 4 лв., а накрая на режима – по 8 и 10 лв. бутилката…
Но по българските магазини уиски няма чак до края на 70-те години. Само в “Кореком” и безмитните. В гастронома на ъгъла през 70-те се появяват първите перверзии, измислени от социализма – уиски, произведено в Германската демократична република. Ге-де-ер-ско. Отврат. Даже не е подобие на шотландското.
Появява се японско уиски “Сънтори голд”, което бегло прилича на шотландско и от него можеш да се издрайфаш, ако изпиеш половин бутилка. Появяват се и странни марки уиски като “Жокей клуб”, произведени кой знае къде… По 12 лв. бутилката. А тогава минималната заплата е 80 лв., средната – 250 лв. После тук-там из по представителни магазини в София и по баровете на „Балкантурист“ се появяват и 2-3 марки шотландско уиски, първо по 12 лв. бутилката, после – по 18 лв. (Нека читателят допълни във форума по темата кога и къде са се продавали различни марки уиски през 70-те и 80-те, за да напишем историята на уискито у нас).

Сладкарницата на хотел "София" (сега "Радисън") в края на 70-те, началото на 80-те години. Снимка: lostbulgaria.com - "Изгубената България"
А истинското уиски се продава в “Кореком”. Класическото “Джони Уокър” червен етикет, “Балантайнс”, “Тийчърс” ,”Уайт хорс” и др. Отначало е по-евтино – 4-5 долара бутилката (моля, който има точни спомени за цени, да допълни). Но в последните 10-ина години от социализма бутилката струва 6-7 долара, или в т. нар. бонове – валутни лева, хартийки приравнени към долар, които българската Външнотърговска банка раздава на вложителите, вместо да им дава долари.
През 70-те и 80-те уискито сатава символ на западно, вносно, на фона на оскъдния социалистически пазар. От златистия цвят в бутилката сякаш пробива светлина отвъд Желязната завеса и свободния западен начин на живот, по-високият стандарт, по-качествените стоки…
И така – от трибуната на партийни конгреси и писателски форуми говорят за светлото бъдеще на комунизма, а след това сядат в бара и поръчват уиски. Заветните бутилки със златист цвят и атрактивен дизайн и етикети привличат погледа и неминуемо се сравняват с бутафорното родно производство. Първенците на режима тайно и явно пият уиски. За тях има специално снабдяване от магазин към правителствения хотел “Рила” с най-елитни вина и ракии от избата в резиденция “Евксиноград”, каквито ги няма на пазара. Включително и няколко марки уиски, които трудно се намират с български пари в магазина. Там се продава и 20-годишен коняк “Евксиняк” и марки вина, които никой не е виждал. Но, партийният елит предпочита уиски. Зетят на Живков, Иван Славков, е като рекламно лице на шотландското уиски. Отначало експериментира с различни марки, накрая се спира на “Чивас Ригал” и навсякъде пие такова.

Заведението в подлеза пред ЦУМ около 1980 г. Снимка: "Изгубената България" - lostbulgaria.com
Има обаче една любопитна подробност – за дипломати се прави 50% отстъпка от цената на уискито в „Кореком“. Има и специални дипломатически магазини, но в „Кореком“ можед да купиш на половин цена, като покажеш дипломатически паспорт. А комунистическата държава отглежда много дипломати. Мисиите са пълни с всякакви измислени длъжности, част от които шпиони (тоест – разузнавачи по тогавашната терминология). И много номенклатурни кадри вътре в България пък имат дипломатически паспорт, без да работят в посолства. Огромен брой деца на въпросните дипломати и номенклатура, също притежават дипломатически паспорти. С тях в “Кореком” уиски се купува на половин цена. Ако сред състудентите ти има някой с дипломатически паспорт, само купуваш от някой арабски колега 36 долара (на черно долара върви по 2,50-3 лв. към 80-те), водиш го в „Кореком“, и за тия пари ще си купиш цял кашон уиски – “Уайт хорс”, “Балантайнс”, “Паспорт”, “Тийчърс” и т. н. Червеното “Джони” е 1 долар по-скъпо – 7 долара бутилката (3,50 с отстъпката), но е най-популярно. Даваш 1-2 бутилки за услугата на колежката с дипломатическия паспорт и след това черпиш мадамите. Направо си като онези, които жулят уиски всеки ден… Като Иван Славков – Батето…
Е, някои правят и търговия по този начин, но това са обичайни явления в икономиката на социализма…
В този период, до края на 90-те години, малцовите уискита са непознати в България. Изключение прави “Гленфидих” (Glenfidich), с характерните еленови рога на етикета, който се появява от време на време в “Кореком” и безмитните магазини. По време на социализма по-популярните малцове никой не ги внася, не ги търси и не ги познава. Впрочем до 90-те години малцовете не са толкова популярни и по света, пият ги само ценители. Ако нещо малцово се е появило в “Кореком” и безмитните, то е било само случайно, като част от някаква партида за внос, покрай масовите марки.
След 10 ноември 1989 г. има една кризисна година, след което започва тотален контрабанден внос на всякакви марки уиски и те се продават на сравнително достъпна цена около 7-8 долара бутилката. Символът на Запада вече е навсякъде, по всички рафтове и павильони. Всеки магаазин съперничи на някогашния „Кореком“, най-малкото защото продава уиски. В края на 80-те и началото на 90-те вносът на уиски в България по данни на Скоч уиски асосиешън (SWA) е около 230-250 хил. кашона (по 12 бутилки) годишно. После нараства, но сметката се губи, защото вносът е тотална контрабанда, с реекспорт, с нелегално вкарани контейнери, първоначално експедирани за другаде и т. н. По същото време, в средата на 90-те години, официалните данни на министерство на финансите за внос на уиски показват, че той е около 12 хил. кашона годишно, за които е платен акциз. Тоест – контрабандният внос е около 95%. Безмитните магазини по границите реализират огромни обороти, които практически не е възможно да продадат в тях. Всъщност те са само витрина, а количествата се продават на вътрешния пазар. През 90-те започва и масово производство на менте-уиски, от най-продаваните марки.
Уискито превзема България. Българинът започват да го бомбардират и с реклама по телевиизията. Борбата вече е само между марките. Съперник на пазара са само разните видове водка. В барове и дискотеки националното питие ракия не се продава. Но и никой не си го поръчва. Ракията не е прeстижна и е за „по-низшите“ класи, и за домашна употреба. Масовото питие все още е ракия, но представителното е уиски.
Източник:http://whisky-taste.com/







Годината е 1987-ма. Случва се битово непредумишлено убийство при семеен скандал. Мъж убива жена си в Казанлък. Днес за такова убийство четем всеки ден във вестника. Този тип убийци днес се разхождат с голяма усмивка на лицето си между нас. Но да убиеш тогава е значело почти винаги да бъдеш осъден на смърт. Да убиеш днес е развлечение и ежедневие. Това е жанрът демокрация. Но тогава, през 87-ма жанрът се нарича „развит социализъм” . Тогава Димитър удря жена си така, че тя не след дълго умира в болницата.

През 1987-ма Димитър е осъден заради непредумишленото убийство на жена си, която подозирал в изневяра. „Отечествен фронт” разказа неговата съдба (2008 г.), „появяването” му шест години след присъдата и вярата на неговите престарели родители,  че синът им е още жив.

Това е история за надеждата ведно с ужасяващата истина за изпълнението на смъртните присъди в комунистическа България. Тази история ни върна в годините на тихия соц – историята на един от хората, недочакали мораториума, наложен през 1989 г.
Съдбата на оживелия смъртник - от нея ще си спомните отдавна забравени неща – смъртната присъда, социалистическия затвор, безпощадната ръка на закона и тоталната липса на късмет за един човек, който ако беше убил жена си месеци  по-късно, днес щеше да е на свобода - ни повече ни по-малко. Родителите на Димитър са основните действащи лица в този разказ и може би основните виновници за неговата съдба. В тях е покълнала една надежда - че синът им ги е забравил и може би все още е някъде - лежащ по затворите, но жив. Ние трябваше да потвърдим или да отречем тази надежда породена от врачки, гледачки и информации по медиите... Но най-страшното ни откритие докато разследвахме беше, че някъде между нас бродят бивши убийци. Някъде между нас са тези, които помнят целия ужас на изпълнението на смъртните присъди в комунистическа България. Някои са държали пистолета Макаров и са прострелвали в тила хора, които по днешните стандарти на правосъдието не биха лежали и една казарма време. Случаят на последния смъртник е синтез на уникалната история на една незабравима България и един неин гражданин без късмет. И цяла една епоха, пречупена през съдбите на едно семейство обикновени българи. Те силно вярваха, че синът им, осъден на смърт, е още жив някъде по затворите. Или на друго място. Понеже в една статия пишело, че синът на бай Димо, който се казва Димитър е жив в затвора в Белене, където всеки ден отново и отново с всяко потропване очаква да дойдат и да му изпълнят присъдата. Надеждата им беше подклаждана и от факта, че  не разполагаха с дрехите и гроба на убитото си дете.
Издирвахме гроба на Димитър Димов Димитров. Ходихме и по затворническите гробища. Там също ни очакваше ужасна изненада – къде погребваха смъртниците на комунистическата правораздавателна система?!? Къде са гробовете на осъдените на смърт по времето на комунизма? Страшни неща научихме...

Ние разбрахме истината по случая Димитър Димов Димитров. Истината е злокобна и не засяга само семейството на Димитър. Истината по този случай засяга цяла една епоха. Историята на оживелият смъртник. Едни родители на осъден на смърт по времето на комунизма ни помолиха да разберем има ли шанс техния син да го е хванал мораториумът върху смъртните присъди през 1989-та. Ако няма шанс помолиха поне да намерим гроба му. Надеждата беше силна - ако присъдата е изпълнена в началото на годината 89-та то това означава, че Димитър е последният или един от последните хора без късмет застреляни от упор в тила от доброволец от управата на затвора. Но ако присъдата е изпълнена – тогава къде е гробът на Димитър? Сигурно е в някое затворническо социалистическо гробище? След като от Министерство на правосъдието не пожелаха да ни съдействат за повече информация, твърдейки че присъдата е изпълнена на 17 януари 1989-та година ние тръгнахме да търсим гроба на Димитър. Но гроб нямаше. Отказаха ни всякакво съдействие за намиране на тленните останки на един човек, убит от държавата преди 1989-та. Нямали сме право на тази информация, защото в нея са „замесени трети лица”... Замесени трети лица – това означава, че екзекуторът на Димитър е някъде около нас и сигурно се радва на добра пенсия. Не обвиняваме в нищо този човек, но все пак тръпки ме побиват като знам, че това може да е седящият на пейката пред нас пенсионер. И коя новина може да е по-лоша за една майка от тази, че синът й най-вероятно е разстрелян – по-лошата новина за една майка е, че синът й няма гроб. Явно няма и да има. Такива бяха порядките на комунизма - осъдените на смърт са заравяни като кучета в някоя непристъпна местност. Стотици присъди без гробове. Стотици майки – без място за оплакване на децата си...

Минаха 23 години от мораториума над смъртните присъди у нас. За тези години никой не пожела да каже къде са тайните гробища на режима. Оцелели затворници казват, че са на 20 минути път с камионетка от затворите. А може да са в изоставени мини. Може да са в ниви или лозя. Или може да са навсякъде. Някой ден тези кости ще изскочат и ще тормозят любителите на комунистическата идеология в съня им. А за онези , които мразят времената преди 89-та - заслужава си, най-малкото заради тези стотици заровени като кучета обикновени престъпници.

Последното право на майката и на осъденият на смърт не се е спазвало. Майката на Димитър Димов Димитров – леля Марийка Хърсева, въпреки смяната на режима и до днес не знае къде са костите на сина й. Четири години след разследването ни се оказа, че тя може би ще си отиде спокойна от този свят. Четири години по-късно и около 24 след разстрела на сина й, една майка спечели дело срещу държавата. Съдът отсъди, че тази жена има право на достъп до всякаква информация, свързана с присъдата на сина си. Сега остава да разберем как, къде и какво се е съхранило от студените досиета на кръвожадния комунизъм...
Вчера казахме на леля Марийка за тази малка нейна победа. А тя се просълзи и отговори: „Ами ако пише, че е жив!”


Източник:http://www.lentata.com/




Снимка:Yoana Savova

Гойко Митич – един от най-горещите образи в фантазията на всяко дете от социалистическото минало.
Бате Гойко, както го зоват у нас, е част от митологията на социалистическото кино, а също и от постсоциалистическата култура. Снимал се е редом с българските актьори Искра Радева и Стефан Пейчев във филма „Оцеола“ ( 1971) на устието на Камчия. През 1998 г. „Хиподил“ пък изпяха „Бате Гойко ти си мъж/ Бате Гойко е веднъж“.
В България той изгря като вожда Токай-Ихто в „Синовете на Великата мечка“(1966). Излишно е да се подчертава, че днес филмите му трудно стават за гледане – мудни са, звучат старомодно, манихейски, далече са от класиката. Освен това замислете се – защо му е на ГДР да прави толкова много „индиански“ филми? Ами за да покаже колко са лоши „белите“, американците!Но навремето тези филми („Голямата змия“, „Оцеола“ “Улцана”, “Следите на Сокола”, „Текумзе“, „Апахи“, „Северино“, „Кръвни братя“) пълнеха салоните и детските глави. На практика никой не възприемаше „идеологията“, а – Америка! Дори фалшивата Америка беше по-привлекателна от реалния социалистически рай!
Гойко Митич бе най-известният “индианец” в страните от източния блок през 70-те години. Според статия от преди 8 години, през последните десетилетия той живее в стария берлински квартал “Кьопеник” в двустаен апартамент под наем. Получава малка пенсия и затова му се налага да играе в театъра на Мекленбург в пиесата „Полет над кукувиче гнездо“. (Познай коя роля?)
Гойко кара стар “Нисан”, а на покупки ходи с велосипед. 75-годишният актьор, който на младини е бил в националния отбор по гребане на Югославия, доскоро караше кану в езерата на Берлин.Той е заклет непушач и затова среща навремето големи трудности в сцените с „лулата на мира“. Все пак изпълнява всички сцени сам, без дубльори е и в каскадите в индианските филми.
В късната си кариера Гойко Митич се опитва да излезе от сянката на славата си на “индианец” и прави роли в други филмови жанрове. На театралната сцена се превъплъщава като Спартак. Бил е и водещ на няколко ТВ шоу програми. Играл е още Д`Артанян, Наполеон Бонапарт и любовник на Мария Антоанета. До 2006 доброволно играе вожда Винету на фестивала „под открито небе“ в градчето Бад Зегелберг край Хамбург. Участва и в един от епизодите на тийнеджърската ТВ “сапунена опера” Schloss Einstein.
През 2010 Гойко Митич е награден със сръбския приз за цялостна актьорска кариера “Братя Карич”

Използвани са материали от :https://nglas.wordpress.com

Когато хората ме видят, те се смеят, но никой не знае какво е в душата ми — е казвал често той.


Естествено, като човек излезнал от болница, му беше казано след петнайсе-двайсет дни да отиде на контролен преглед. Парцалев отиде пет-шест пъти, но после отказа да ходи повече. Веднъж ми каза:
— Добре съм, бате, не ми се ходи повече да ме бодат!
За новогодишните празници отново участвахме с програма в Пловдив. Там посрещнахме 1988-ма година. Парцалев беше в отлично настроение и с нищо не подсказа, че съвсем скоро е излезнал от болница. През следващите месеци имахме много участия из цялата страна, организирани от „Концертна дирекция.“ Лятото дори пътувахме със шоуто „Парад на смеха“ с организатор Иван Алексиев. Това беше един от най-добрите комедийни спектакли за онова време, в който заедно с Парцалев участваха Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов и Латинка Петрова.
Следващата 1989 година Парцалев посрещна в къщи, със семейството си. Чувстваше се изолиран и пренебрегнат, защото не беше включен в нито една постановка в театъра. Не беше поканен и за Новогодишната програма на телевизията.
През февруари, той замина за Гърция на гости на свой познат, гръцки бизнесмен. Когато го посрещнах на аерогарата след петнайсет дни, той сподели, че отново не се чувства добре и трябва да отиде на преглед. Тогава неговото желание беше да не се приемат ангажименти, далеч от София.
Пролетта на 1989 година беше топла и уханна. Дали Парцалев вземаше някакви лекарства, това така и не разбрах. Той по принцип не говореше пред никого за болестта си и страданията си. Още няколко пъти го придружих до болницата. Въпреки всичко, той не изостави своите привички, а работата ни запази обичайната си динамичност. След редица представления в Пловдив, с оркестър „Канарите“, на 30-ти юни заминахме за Бургас и заедно с нашумялата тогава група НЛО изнесохме спектакли по цялото Черноморие.
Някъде по това време Парцалев започна да отпада, но той се опитваше да го скрие. В края на лятото, когато се прибрахме в София една вечер ми се обади по телефона и ме помоли да отида да го взема от дома му. Когато позвъних, видях че вече е готов и ме чака.
— Бате, хайде да се поразходим из София.
Усмихна ми се и бавно заслиза по стълбите. С видимо усилие той се качи в колата и запали цигара. Беше някъде към 9 часа вечерта. Разходката ни продължи около час и половина — два. От време на време скришом го поглеждах и виждах, че очите му са пълни с тъга и нещо недоизказано.
Подкарах бавно колата най-напред по ул. „Иван Асен“, завихме по булевард „Евлоги Георгиев“, после по „Оборище“ и така продължихме по „Раковски“ тръгнахме към Руски паметник. По негово настояване го обиколихме два пъти и се отправихме към НДК. Тук се спряхме да изпушим по една цигара.
Тогава той ми каза:
— Тези дни ще направя нещо, което много отдавна съм замислил. Аз и сестра ми нямаме наследници, няма на кого да оставя всичко, което притежавам. Ще взема да го оставя на съгражданите ми в Левски, да ме запомнят.
След това рече:
— Я, карай в „Шератон“.
Само след броени минути бяхме в дневния бар, удобно разположени. Приятна изненада за нас беше, че на пианото в бара свиреше нашия общ познат Камен Драндийски, ръководител на първия ми състав „Звезди“. Камен ни видя и поздрави Парцалев специално с песента на Франк Синатра „Странници в нощта“. Малко по-късно той се присъедини към нас и разговорът ни се пренесе за минали участия, за хубавите дни, за младостта ни. Беше някъде около полунощ, когато се върнахме обратно у дома му. Преди да се разделим той ми каза:
— Бате, утре имам репетиция на „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“. Тя е за пет часа. Ще можеш ли в 16.30 да ме закараш до театъра?
— Иска ли питане? — отговорих му аз и така се разделихме.
На другия ден, на път за театъра, ми се видя много блед и нестабилен в придвижването си. Каза ми:
— Ще те чакам в 9 в кафето на театъра, за да видим какво ще правим после.
Имах някакво лошо предчувствие и още около 7 ч вечерта отидох в театъра. Безпокойството ми наистина се оказа основателно. На Парцалев отново му беше прилошало по време на репетиция. Той бе закаран пак в Правителствената болница.
Първите подробности за здравето на Парцалев научих от леля Веска. В продължение на 18 дни той не напусна реанимацията и никой не успя да го види. Не пускаха при него дори и майка му, макар че всекидневно я информираха за състоянието му.
Четири дни преди смъртта му на 31 октомври 1989 г. отидох на свиждане. Цветът на лицето му беше почти черносив. Лежеше увит в няколко одеала, защото му беше студено. Над него висеше специална луминисцентна лампа, за дезинфекция на въздуха в стаята му. Усмивката му застиваше на лицето. И разговорът ни не вървеше:
— Пуши ми се една цигара, но няма да запаля, защото лекарите не ми дават. Обадих се на майка и тя ще ти даде един куфар с мои снимки Ти знаеш как да ги запазиш. — говореше бавно и вече без усмивка.
В неделя отново го видях и тогава му казах, че куфарът със снимките е вече у мен. Поне външно изглеждаше по-добре. Опитах се да го насърча:
— Ще се оправиш, Бате. Няма страшно.
— Тя, мойта се е свършила, Илия, — рече той и разговорът секна. Постоях още 5–6 минути и си тръгнах обнадежден. Това обаче се оказа последната ми среща с Парцалев.
В понеделник сутринта отидох при леля Веска, за да се обадим заедно по телефона на Парцалев. Тя беше много притеснена, защото от стаята му никой не отговаряше.
— Случило се е нещо, проплака тя.
Чак след два часа разбрахме, че Парцалев е починал към 8.30 ч. сутринта. Следобед тялото на актьора беше изпратено за аутопсия в Катедрата по патология на Медицинска академия. По-късно разбрах, че лекарите плакали, когато правили аутопсията му.
Преди известно време четох в някои вестници, че поради болестта си Парцалев не е носил златните си накити в болницата, а спял върху тях. Искам най-правдоподобно да кажа и да опровергая това, защото и четирите му златни пръстена на дясната ръка и трите на лявата бяха на него до последно. Кръстчето с диаманти също си го носеше до края на живота си. Парцалев умира от скоротечна левкемия. Измислица е също, че е бил пребит по време на дисидентската акция в градинката пред „Кристал“.
Нощта преди да си отиде Парцалев, заспах трудно, разкъсван от нерадостни мисли. Дълбоко някъде в мен ме глождеше мисълта: „А ако умре Парцалев?“ Знаех и разбирах много добре, че с неговата смърт ще се затвори една страница от моя живот, не само съвместните ни изяви, но и искреното ни приятелство.
От този момент нататък нещата започнаха да се развиват мълниеносно. На Парцалев му беше отказано поклонение в камерната зала на Сатиричния театър. Траурната церемония се състоя в ритуалната зала на Софийските гробища, където последна почит му отдадоха хората, които го обичаха. От смъртта на най-добрите ни футболисти Аспарухов и Котков, толкова много люде не бяха се събирали тук. Още от 10 ч. сутринта плътен кордон от милиционери охраняваха и не пускаха да се влезе вътре. По-късно хората разкъсаха кордона и обградиха цялата ритуална зала. Грамада от съболезнователни телеграми и писма от различни градове и организации пристигаха ежеминутно. В една от телеграмите до семейството на Парцалев се казваше, че със смъртта на актьора умира и смеха на България.
Георги Парцалев беше погребан в Алеята на артистите и културните дейци, почти в края на парцела. Той можеше да бъде погребан и на по-хубаво място.
След неговата смърт отидох в жилището му, където бях идвал толкова пъти. Седнах на земята, край камината. Запалих си от любимите на Парцалев цигари „Марлборо“ и си сипах чаша уиски. Усетих как сълзите ми се стичат. Петнайсет години се бяха изнизали като миг. Мислех си за това какво е приятелството и как смъртта не може да раздели хората. Защото те живеят в техните спомени.

Използвани са материали от книгата на Илия Ангелов „Тъжния клоун“.

















С черен и скъп костюм, купен от ЦУМ, Борисов е един от най-елегантните абитуриенти.Първият български премиер, който официално е картотекиран като футболист, е завършил 78-о СОУ в Банкя, а тържеството било в парк-хотел „Москва". На бала си Бойко отишъл с „Москвич"-а на баща си, а негова дама била съученичката му Елена Ранкова. „Не ми беше интересно на бала", е сподеил по-късно премиерът, който признава, че по това време не е пиел и е нямало как да му бъде забавно в компанията на пияните му съученици, затова и се е прибрал вкъщи още в 21.30 часа.

Баловете са период, в който завършващите средно образование сякаш си забравят главата вкъщи и си поставят за цел да извършат колкото е възможно повече първосигнални глупости



Всеки човек е запазил някакъв спомен за времето, когато е завършил училище. Безгрижието свършва и всеки поема по своя път, където сам трябва да решава бъдещето си. Сбогуването с това време през различните години е различно. Раздялата с училището, учителите и приятелите, с които е бил години наред, е вълнуващо събитие. Абитуриентският бал наистина е едно преживяване.Абитуриент в превод на по-прост български означава зрелостник или в деня на абитуриентския бал човек символично преминава в зрялата си възраст. В която се очаква и по-зряло, умерено, овладяно поведение, характеризиращо се с това, че преди да направиш нещо, първо поне се опитваш да се замислиш. Логично е именно денят на абитуриентския бал да е първият, в който да демонстрираш тази промяна. Абитуриентите обаче правят точно обратното. Баловете са период, в който завършващите средно образование сякаш си забравят главата вкъщи и си поставят за цел да извършат колкото е възможно повече първосигнални глупости за единица време. Всяко следващо поколение обаче сякаш се опитва да надмине предишните по изтрещялост в деня на бала. Как са празнували поколенията от периода на зрелия и не толкова зрял социализъм, ще се опитаме да обрисуваме в следващите редове.В годините на социализма абитуриентският бал е ознаменувал превръщането на униформените какавиди в пеперуди, краят на училищното еднообразие, потискащата дисциплина, престилките и белите гуменки. Балът е бил празник на свободата и свенлива демонстрация на еснафската представа за шик.

През 60-те години като традиция преди празничната абитуриентска вечер започнали да се налагат серенадите под прозорците на учителите. Те се правели няколко вечери подред и завършвали непосредствено преди бала. Песните за любимите учители се пеели на живо от абитуриентите в съпровод  на китара. Тогава в почти всеки клас е имало поне по един китарист. След серенадата абитуриентите са били канени от своите вече бивши преподаватели на почерпка, която е изключвала алкохол. Във всеки град традицията е била различна. В по-малките градове серенадите на зрелостниците са се съхранили през годините, въпреки превратностите на времето.В последния учебен ден завършващите взаимно надписвали за спомен белите си униформени ризи. Следвало е изпращането в двора на училището, където пред целия строй директорът прочитал своето напътствено слово. Правели се снимки за спомен, албум с посвещения. После абитуриентите манифестирали в колоната на 24 май не с ученическите си униформи, а с цивилни дрехи. До към началото на 70-те липсва обаче превърналото се по-късно в традиция събиране на цялата рода, за да се полее фактът, че детето е успяло да завърши средното си образование.Година преди бала родителите започвали да търсят оригинален плат и обувки за своите деца. За тази цел ходели на екскурзия в ГДР, Чехия и Румъния.  В Бургас и Варна например се използвали връзки с моряците, които пътували до Италия, Франция, Англия, да им внесат нещо «по-така».
Безценни били познанствата с тексимаджиите или с хора работещи в чужбина. От провинцията най-често пътували до София, за да си набавят дрехите за балната нощ от ЦУМ, ЦНСМ, фирменият магазин на завод „Витоша”, заедно с други елементи от облеклото, като обувките и чантата.  През 70-те си било „гъзария” момчето да носи костюм конфекция от варненския завод „Дружба”, който бил най-реномирания производител на мъжка мода по това време. Любопитен факт е, че  след появата на филма „Сбогом приятели” през 1970 г., той става истински хит сред абитуриентите и много от девойките на бала са имали същите тоалети като на героините от филма.В повечето случаи самите дрехи за празника се шиели специално. Не от желание да си различен от останалите, а просто защото конфекцията по магазините била дефицит.  За модели се ползвали, кройките от апокрифните списания ”Бурда” и „Некерман”, както и източногерманското „Прамо”. Популярните платове за рокли са били жоржет, тафта, шантунг, кадифе с тафта, гладко кадифе, естествена коприна и разни изкуствени и крепирани тъкани. През 60-те много актуално било в плата да има вградена сребърна нишка. През 80-те са били много на мода сребърните и златистите платове с втъкано ламе. Наблягало се е на бялото и на розово-цикламената гама.
В средата на 60-те години в деня на бала момичетата били облечени според тогавашната мода с дълги до коляното рокли, ушити от изкуствените модни немачкаеми полиестерни коприни, найлони и дидерони, рожба на новата химия. Косите им – вдигнати в класически кок или с тупирани прически за обем тип «купа сено». Момчетата носели тесни панталони «кюнци», яките на ризите били високи, а вратовръзките – тесни и дълги, тип «въже», съвсем като на кумирите им от «Бийтълс». Само в прическите не можели да докарат дължината на косата на своите идоли Джон Ленън, Пол Макартни и особенно на Ринго Стар, защото до последния ден били подстригвани старателно, според правилника на училището.Абитуриентките балансирали за първи път в живота си на силно заострени обувки с ток над 10 см. Прическите били с букли, падащи до раменете, с втъкнати коронки от изкуствени камъни или цветя. И тогава девойките предпочитали белия и синия цвят. Задължително се шиело и манто за по-хладно време. Въпрос на чест за всяка уважаваща себе си абитуриентка било да се спретне в минижуп за бала. Гримът бил пестелив и ненатрапчив. Младите дами ползвали полските парфюми като «Бич Може» («BicMoze»), чийто основен аромат наподобявал на «Chanel 5» «MitsoukoGuerlaina». Други парфюми за времето били «Алиция» и «Беата». Те, заедно с крема «Нивея», се продавали през лятото на черно по плажовете от полски курортистки. Линията около очите се подчертавала с черен молив.
Под овациите на родители и приятели абитуриентите дефилирали по главната улица и се отправяли към най-представителния ресторант в града. Елитните гимназии си имали своите особености. Понеже момчетата в класа са били по-малко, са имали честа да бъдат  заобиколени от много девойки. Случва се да  съпровождат по няколко дами на бала плюс класната.
През 60-те и до края на 70-те още я е нямало практиката кавалерът да вземе момичето от дома му и да го отведе на бала. То в повечето случаи е нямало и с какво да го отведе – колите са били сравнително рядък лукс, а абитуриентите масово се придвижвали пеша до заветната дестинация. Въпреки това от края на 60-те  някои от абитуриентите използвали колите на родителите си, за да бъдат откарани до ресторанта. През 80-те това вече се превърнало в по-масова практика.

Баловете от онова време са  били доста по-скромни на фона на сегашните избухвания. През 60-те години в по-малките градчета те са се правели дори и в училищния стол. Основната част от събитието, разбира се се е случвало в ресторанта – обикновено най-хубавият в града. По масите се е леел алкохол, абитуриентите за първи път  пушели цигари, без да им се налага да се крият от своите учители. Вечерята е била ала Балкантурист, но на кой ли му е пукало за нея, важно е купона да е на макс. Празничната вечер е била съпътствана с непрестанни наздравици, правели са се снимки, а веселбата преминавала в танци и песни до зори… или докато не си тръгне оркестърът. Да, музиката най-често е била на живо, плочите са рядкост и пристигали от чужбина. Забранените през 1964 година у нас туист и рок енд рол се играели, но в поредица от народни хора. Музиката и песните на модерните за това време «Бийтълс», «Ролинг Стоунс» и Елвис Пресли се изпълнявали от музикантите в ресторанта на български език.

Музикалното оформление се състояло предимно от българска естрада. През 70-те Лили Иванова и Емил Димитров вече са на върха на славата си, популярни са и Йорданка Христова, Борис Годжунов и Богдана Карадочева. Тук-там по баловете се прокрадвали и любимата за младежите и девойките западна музика, които младите иначе не спирали да въртят в домашни условия на култовите магнетофони „Мамбо”. През 60-те абитуриентите танцували румба и по-бързите туист и шейк. Вихрели се буйни танци часове след полунощ. За доброто им настроение най-често се грижел най-добрия оркестър в града. Края на 70-те и 80-те вече е времето на диското. Звучали песни на «АББА», «Бони М», «Смоуки», «Блонди». На балната вечер в повечето случаи били канени всички учители, които са преподавали на абитуриентите. Изключително голяма гордост и признание за всяка абитуриентка било да бъде избрана за Мис Абитуриентски бал от своите съученици.

Имало ли е  Мистър не е ясно, пък и е имало случаи, когато всички момчета са изглеждали еднакво – с остригани нула номер глави след заповед на директорката, разгневена от издънка по време на бригада. Към дамите строгата педагожка би могла да е по-благосклонна като им разреши да пуснат по-дълги коси, за да се получат абитуриентските прически. През 70-те например безспорният хит в коафьорското изкуство е силно тупираната прическа тип „купа сено“ или „кошер“.

През 70-те освен в най-изисканите ресторанти на града, в по-големите градове абитуриентските балове се организирали и  в огромни помещения, които побирали випуски на няколко големи училища в града. Така например за тази цел в Бургас се ползвала спортна зала „Изгрев”, Младежкия дом, във Варна – ДКС, а в София зала „Универсиада”. През 80-те хит сред столичните зрелостници било да организират бала си в НДК.
В залите имало естради, на които се редували да свирят и пеят състави и поканени певци. За програмата идвали специално поканени известни певци и актьори. Артистичните програми били организирани от окръжните комитети на Комсомола, които са избирали гостуващите артисти и са им плащали за изнесената от тях програма.

Програмата на масовото веселие често обаче не завършвала в ресторанта. През 60-те за  старозагорските абитуриенти например е било популярно да изкачват през нощта стръмния хълм над града Аязмото и да играят хора на върха. Момичетата за първи път в живота си обували популярните тогава лачени обувки със 7–8-сантиметрови, тънки като игла токчета, затова слизането надолу било по чорапи. За щастие през 70-те на мода вече са били обувките с платформа. Софийските зрелостници обикновено завършвали купона в Борисовата градина (тогава Парк на свободата), пловдивчани се качвали на Альоша, а бургазлии и варненци посрещали зората на морския бряг. От средата на 70-те и през 80-те хит сред бургаските абитуриенти става Слънчев бряг. А през 80-те почти е нямало училище в града, което да не си организира т.нар. втора абитуриентска вечер в курорта. Шиел се и специален тоалет за нея. Някои успявали да влязат с връзки и в нощния Бар Вариете, намиращ се в лъскавия курортен комплекс. Когато призори всичко приключвало, младите хора развеселени се отправяли към спирката да чакат най-ранния автобус за Бургас.

След запомнящата се за цял живот вечер, абитуриентите нагазвали в бурното море на живота. Следвали матурите, казармата за момчетата, кандидатстването в университет за едни, сватба за други. Животът продължавал, но преминал на нов коловоз.

Източник:http://www.flagman.bg/






Алексей Петров е роден през 1962 г. в тетевенското село Градешница, Ловешки окръг. Произхожда от бедно селско семейство. Баща му работил като извозвач на дървен материал в ТКЗС в Тетевен. Той се е проявил като един от най-добрите секачи в България на организираните социалистически съревнования. Впоследствие работи като секач в СССР – Коми. „Безпартиен, но с положително отношение към мероприятията на народната власт“, е записано в една секретна справка на МВР. Майката на Алексей Петров работи като пастирка на добитък в държавното земеделско стопанство в с. Гложене, Тетевенско. Тя също е безпартийна. Алексей Петров е първородното им дете. Той има брат Огнян Илиев Петров (1964) и сестра Теменужка Илиева Петрова (1968), които тогава са ученици.
Кандидат в милиционерското училище в Пазарджик
Алексей Петров завършва основно образование в тетевенското с. Глогово и кандидатства в Средното милиционерско училище в Пазарджик.
„По характер е тих, скромен и общителен. За добра комсомолска работа е награждаван многократно. Здравословното му състояние е добро. Отговаря на основните изисквания за курсант в СМУ. Няма близки и роднини, засегнати от мероприятията на народната власт и такива зад граница в капиталистическите страни“, се посочва в справката на Окръжно управление на МВР – Ловеч. По това време е член на ДКМС. При приемането в СМУ в Пазарджик Алексей Петров е подписал декларация, която го задължава след завършване на милиционерското училище да служи в органите на МВР най-малко 10 години.
В батальона на баретитите.През 1981 г. завършва СМУ в Пазарджик с общ успех отличен 5.71 и през август същата година е назначен в поделение №72620 – Мотомилиционерския батальон край резиденция „Врана“, който по това време се води към Софийско градско управление (СГУ) на МВР. Заповедта за назначаването като старшина от Народната милиция носи датата 13 август 1981 г.
През март 1983 г. той подава рапорт до началника на СГУ с молба да кандидатства в Висшия икономически институт (ВИИ) „Крал Маркс“ (днес УНСС, бел. ред.) Желанието му е да продължи образованието си задочно обучение в търговския факултет на ВИИ, специалност икономика и организация на вътрешната търговия.
В служебната му характеристика от този период е отбелязано, че „като характерна черта следва да се посочи професионалното му отношение към подготовката и особено активността в занятията му при провеждане на учебния процес, а също така и при носене на службата.“ Неколкократно му е присъждано званието „Образцов служител“.
В документ със заглавие „Преценка за комсомолската работа на Петров“ е отбелязано, че той се „проявява и утвърждава като изпълнителен, принципен и настоятелен комсомолец и служител“. Отговорник е по спортно-масовата дейност в комсомолската организация на баретите.
В началото на службата си в поделението е профилиран в състава на щурмовите групи. Постепенно се очертава като един от най-перспективните кадри в специализирания батальон и един от служителите с изявени лидерски качества. В предложение относно: „Повишаване в длъжност на служител от под. 72620 СГУ на МВР“, за Алексей Петров е посочено:
„Показва стабилни и високи резултати в периодично провежданите изпити и особено по бойно приложните дисциплини. Има изграден правилен марксистко-ленински мироглед, разбира и работи за изпълнение на партийните решения. Многократно е определян за „Образцов служител“ в ротата, където служи. В момента е един от най-добре подготвените служители в страната по джудо и карате. Има завоювано звание „инструктор“, а на състезания, организирани от районния комитет на ДКМС при МВР зае първо място. През 1982 г. е избран за комсомолски групов отговорник. Има завоюван авторитет между колегите си в поделението.“
През 1983 г. Петров подава рапорт до началника на СГУ – МВР да му бъде разрешено да сключи граждански брак с девойка, произхождаща от работническо семейство, която работи в ЦУМ като продавачка на дамски обувки. След подробно проучване на момичето, определено в документите като „скромна и трудолюбива девойка“ и на родителите й, началниците на старшина Петров му разрешават да се ожени.
Лидер и каратист №1
5Документите от кадровото дело на Алексей Петров разкриват, че в средата на 80-те години Алексей Петров вече се откроява от останалите барети и се налага като лидер и човек със специални умения във военно-приложни дисциплини и най-вече в джудото и каратето. В една справка за служебната дейност на Алексей Петров от този период е посочено:
„Политически е много добре ориентиран. От 1 януари 1984 г. е назначен за командир на отделение. Със задълженията се правя добре. Физически е отлично развит. Има наклонности към карате и военно-приложни дисциплини. На състезание по карете е първенец на София. Председател е на секцията по карате. Винаги получава отлични оценки по стрелба. Награждаван е от министъра на вътрешните работи, от началника на СГУ и ръководството на поделението.“
Провинение след употреба на алкохол
Въпреки, че е определен като дисциплиниран служител, в кадровото му дело не е пропуснато и едно негово провинение, регистрирано през 1985 г. Тогава след употреба на алкохол той участва в скандал, който за малко не прераства във физическа разправа. От секретна справка се разбира, че става въпрос е замесен в инцидент с шофьори от стопанско предприятие „Таксиметрови превози“.
Алексей Петров е наказан с „Предупреждение за непълно служебно съответствие“. Впоследствие то е било отменено, тъй като според началниците на баретата то е изиграло възпитателна роля.
В състава на Шесто управление на ДС
01След бомбените атентати, извършени в България през 1984-1985 г., предизвикани от наредената от Тодор Живков и Политбюро на ЦК на БКП политика за насилствено преименуване на българските турци, в Шесто управление на ДС е създадено направление „Т“ (Терор), към чиято структура е присъединен и Специализирания милиционерски батальон на баретите. От началото на 1987 г. всички негови служители за преназначени на щат в Шесто управление на ДС.
Със заповед от 3 януари 1987 г. Алексей Петров е назначен за командир на отделение, а с последвала заповед от 5 януари същата година е назначен за помощник инструктор към Шесто управление. Рапортите на Петров от този период за адресирани чрез началника на батальона до началника на направление „Терор“ в Шесто управление на ДС.
Макар в кадровото дело на баретата няма описания на операциите, в които той е участвал, батальонът като цяло е използван по време на „възродителния процес“. През 1987 г. Петров е награден със значка „Отличник на МВР“ и както многократно е отбелязано в документите заради професионалните му качества многократно е бил използван при специални операции.
В редовете на БКП
През 1988 г. Алексей Петров е приет за член на БКП. В една „Оценка за политическите, личностни и делови качества на Алексей Петров, комунист – помощник инструктор“ се казва, че „като комунист активно участва в обществено-политическия живот на поделението, проявява критичност и самокритичност в дейността на партийната организация.“
Политическите промени в България през 1989 г. не повлияват на възходящата кариера на Петров от отряда на баретите. Със заповед от 2 ноември 1990 г. той получава офицерско звание – старши лейтенант, направление ДС.
Преди това той е подложен на психологическо изследване в Центъра за научно-приложна и учебна дейност по психология в МВР. В него се казва:
„Личност с устойчива нагласа за личностно самоутвърждаване в рискова, отговорна и обществено значима дейност. Склонен е да отстоява справедливи каузи, хармониращи с неговата ценностна система. Преживял е значими идейни колизии в процеса на професионалното и образователното си развитие. Активна, динамична личност, той не избягва сблъсъците при открито отстояване на собствените си разбирания и убеденост.
Добри интелектуални възможности и сравнително уравновесеният му характер позволяват да прояви необходимото хладнокръвие и премереност в поведението при възникване на конфликтни взаимоотношения. Общителен, контактен човек, проявяващ афинитет към работата с хора, с много добре развити комуникативни способности.
Културен, задълбочен събеседник, склонен да проявява съпричастност и ангажираност към социално-начими проблеми.
Към предложената дейност се насочва с известни колебания, породени от неувереността му в наличието на обективни възможности за усъвършенстване и творческо преобразуване на някои елементи от дейността с оглед повишаване на нейната ефективност и надеждност. Има изразена потребност от постигане на успех в начинанията и намеренията си.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Данните са благоприятни за работа като офицер І група в под. 72620-МВР.“
В „Оценка за професионалните и лични качества на Алексей Петров – помощник инструктор в под. 72620? от юли 1990 г., е изтъкнато:
02„В учебния процес постига отлични резултати по всички дисциплини. Изключително добре овладява бойно-приложните техники на оперативно джудо-карате, методите и тактическите способи за предотвратяване и обезвреждане на терористични действия. Притежава и отлична теоретична подготовка, изразяваща се в познаване на нормативната база и правилни тактически действия при изпълнение на поставените му задачи, което го откроява от останалия състав. Отличен спортист – многократен републикански шампион по карате.“
Тогава му е присвоено офицерско звание „Лейтенант“. През юли 1990 г. Алексей Петров завършва ВИИ „Карл Макс“. Същата година името на батальона е сменено на Специализираното поделение за борба с тероризма, (впоследствие отряд, б.а.). В секретно „предложение относно: преназначаване на служител от МВР от сержантска на офицерска длъжност“ от октомври 1990 г. до управление „Кадри“ на МВР за Алексей Петров се посочва:
„Като младши командир има изградени много добри командно-организаторски качества. Има уравновесен, твърд, волеви характер. В екстремални ситуации проявява изключително хладнокръвие, съобразителност, бърза реакция, умение за вземане на правилни решения, за което е използван многократно при изпълнение на специални задачи“.
Дадено му е звание старши лейтенант и заплата от 325 лева и 25 лева за изпълнение на важни и отговорни задачи…

Източник: http://agentibg.com/







С любов към Българското кино.Познахте ли филма ?



„На всеки километър“ не е просто сериал, той е легенда в българското телевизионно кино и може би най-хитовия български сериал до момента. Приключенската тв продукция на партизанска тематика се ражда от голямата любов между Българска телевизия и МВР. Главните инициатори са Леда Милева и писателят Костадин Кюлюмов, който е първият зам.-началник на прословутото Шесто управление на ДС. Кюлюмов, който е и един от петимата сценаристи на сериала измисля и името „На всеки километър“. Финансирането на продукцията идва от ЦК на БКП – със сериала е трябвало да бъде ознаменувана 25-годишнината от деветосептемврийската победа. Първте 13 серии, излъчени през 1969 г, имат невероятен зрителски успех и това кара създателите му да направят още 13, показани по БТ през 1971 г. Така сериалът се разделя в две художествени части – първата се развива преди 9 септември 1944, а другата – след това.
Снимките на сериала започват през 1969 г. Сценаристите на филма са Павел Вежинов, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов и писателят-дисидент Георги Марков. Режисьори са Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев. Петимата сценаристи си разпределят 13-те епизода и всеки пише своя. Когато обаче накрая ги събират, се оказва, че един и същи герой говори по различен начин в зависимост от стила на автора си. Тогава Георги Марков-Джери влиза в ролята на диалогист и „рендосва“ репликите. На него принадлежи и последната литературно-художествена редакция на текста.
Ако Костадин Кюлюмов е основният двигател на проекта, Павел Вежинов е литературният тартор на групата. Заради безспорния си авторитет той има последната дума в творческите спорове при писането на сериите. Вежинов е „бащата“ на Никола Деянов. Главният герой на сериала с нелегалното име Сергей е събирателен образ на дейците на БКП през годините на нелегалната съпротива. В изграждането му са използвани най-много черти и факти от живота на парашутиста Цвятко Радойнов и подводничаря Съби Димитров, пристигнали нелегално в България, но заловени и убити от полицията. Той е убеден комунист, чийто баща е убит по време на Септемврийското въстание от 1923 г. По-късно става агент на съветското разузнаване, участва в Гражданската война в Испания и в партизанското движение в България. Той е емоционален, излъчва момчешки чар, на моменти се изявява като плейбой. Главната роля е поверена на 27 годишния Стефан Данаилов. С чара си и ненатрапчивия образ на “готино копеле”, младият красавец става всенароден любимец, а картичките му се продават по РЕП-овете редом до тези на Лили Иванова.
Двамата главни герои, които въплъщават противоположностите и се намират в постоянно противоборство, са майор Деянов и Богдан Велински. Георги Марков извайва образа на полицая Богдан Велински, като използва части от биографията на прочутия началник на отделение „Б“ в Дирекцията на полицията Никола Гешев. Той първо е млад и пробивен полицай, впоследствие се издига до началник на тайните служби на Царството, а след 9 септември 1944 става агент на американското разузнаване. Велински е пресметлив, с хладен и съобразителен ум. Вярва, че заровете му предсказват изхода от започнатото. Въздържа се от излишна жестокост спрямо комунистите. Ролята му се изпълнява от незабравимия Георги Черкелов, напуснал ни неотдавна.
Марков е особено ревнив към героя си и не дава да се промени дори и реплика без изричното му съгласие. Когато излъчват „На всеки километър“ по БТ през късното лято на 1969 г., Марков вече е избягал от България и затова го няма сред авторите на сериала. По нареждане на ЦК на БКП името му е свалено от надписите на филма и не е включено в Указа за удостояване на авторите с Димитровска награда.всеки българин трябва да види това
45 години "На всеки километър" - легендата от малкия екран.
Неделя, 20 Септември 2015

„На всеки километър“ не е просто сериал, той е легенда в българското телевизионно кино и може би най-хитовия български сериал до момента. Приключенската тв продукция на партизанска тематика се ражда от голямата любов между Българска телевизия и МВР. Главните инициатори са Леда Милева и писателят Костадин Кюлюмов, който е първият зам.-началник на прословутото Шесто управление на ДС. Кюлюмов, който е и един от петимата сценаристи на сериала измисля и името „На всеки километър“. Финансирането на продукцията идва от ЦК на БКП – със сериала е трябвало да бъде ознаменувана 25-годишнината от деветосептемврийската победа. Първте 13 серии, излъчени през 1969 г, имат невероятен зрителски успех и това кара създателите му да направят още 13, показани по БТ през 1971 г. Така сериалът се разделя в две художествени части – първата се развива преди 9 септември 1944, а другата – след това.
Снимките на сериала започват през 1969 г. Сценаристите на филма са Павел Вежинов, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов и писателят-дисидент Георги Марков. Режисьори са Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев. Петимата сценаристи си разпределят 13-те епизода и всеки пише своя. Когато обаче накрая ги събират, се оказва, че един и същи герой говори по различен начин в зависимост от стила на автора си. Тогава Георги Марков-Джери влиза в ролята на диалогист и „рендосва“ репликите. На него принадлежи и последната литературно-художествена редакция на текста.
Ако Костадин Кюлюмов е основният двигател на проекта, Павел Вежинов е литературният тартор на групата. Заради безспорния си авторитет той има последната дума в творческите спорове при писането на сериите. Вежинов е „бащата“ на Никола Деянов. Главният герой на сериала с нелегалното име Сергей е събирателен образ на дейците на БКП през годините на нелегалната съпротива. В изграждането му са използвани най-много черти и факти от живота на парашутиста Цвятко Радойнов и подводничаря Съби Димитров, пристигнали нелегално в България, но заловени и убити от полицията. Той е убеден комунист, чийто баща е убит по време на Септемврийското въстание от 1923 г. По-късно става агент на съветското разузнаване, участва в Гражданската война в Испания и в партизанското движение в България. Той е емоционален, излъчва момчешки чар, на моменти се изявява като плейбой. Главната роля е поверена на 27 годишния Стефан Данаилов. С чара си и ненатрапчивия образ на “готино копеле”, младият красавец става всенароден любимец, а картичките му се продават по РЕП-овете редом до тези на Лили Иванова.
Двамата главни герои, които въплъщават противоположностите и се намират в постоянно противоборство, са майор Деянов и Богдан Велински. Георги Марков извайва образа на полицая Богдан Велински, като използва части от биографията на прочутия началник на отделение „Б“ в Дирекцията на полицията Никола Гешев. Той първо е млад и пробивен полицай, впоследствие се издига до началник на тайните служби на Царството, а след 9 септември 1944 става агент на американското разузнаване. Велински е пресметлив, с хладен и съобразителен ум. Вярва, че заровете му предсказват изхода от започнатото. Въздържа се от излишна жестокост спрямо комунистите. Ролята му се изпълнява от незабравимия Георги Черкелов, напуснал ни неотдавна.
Марков е особено ревнив към героя си и не дава да се промени дори и реплика без изричното му съгласие. Когато излъчват „На всеки километър“ по БТ през късното лято на 1969 г., Марков вече е избягал от България и затова го няма сред авторите на сериала. По нареждане на ЦК на БКП името му е свалено от надписите на филма и не е включено в Указа за удостояване на авторите с Димитровска награда.

Най-колоритният герой в сериала е Димитър Бомбов, известен повече като Митко Бомбата. Приятел на Серго от детството, негов верен съратник. Простодушен, но живописен характер. Той е рожба на единствената жена в екипа Свобода Бъчварова. Много от най-смешните реплики обаче актьорът Григор Вачков си измисля сам на снимачната площадка. Всъщност за ролята на Митко Бомбата е гласен Георги Калоянчев. По онова време никой не можел да му оспорва палмата на комедиен ас №1. Калата обаче се снима в ролята на Езоп в едноименния филм на Рангел Вълчанов и режисьорът Шарланджиев предлага Григор Вачков за негов заместник. Първоначално героят му е доста слабо разработен, цялата драматургична сила била хвърлена върху образа на Сергей. Когато обаче снимат епизода „Циганката“ с незабравимата Пепа Николова в ролята на Джалма, статистите и натрупалите се да гледат сеир селяни от Долни Пасарел умират от смях при изпълненията на Григор Вачков. Редакторът на филма Никола Петров споделя това със сценаристката Свобода Бъчварова и тя задълбочава образа на Бомбата.
Други запомнящи се образи във филма са:
  Майор Симеон Каназирев (Каназирчето) — с майор Деянов са съученици и донякъде приятели в детството, но по време на Септемврийското въстание бащите им застават от двете различни страни на барикадата, което слага край на приятелството им. Образът му е на садистичен и праволинеен военен. В ролята Петър Пенков.
  Войводата— стар и опитен комунист, участвал във всички нелегални борби на партията. Отличава се със стабилен характер и особеното достойнство на старейшина. В ролята Георги Георгиев – Гец.
  Алексей Вершинин — агент на съветските тайни служби, също отдавнашен съратник на майор Деянов. В ролята Любомир Кабакчиев.
  Гимназистът— появява се в малко серии, но става знаков образ. Въплъщава наивността и силната емоционалност на ремсистите (юношите от РМС) по време на нелегалната съпротива.„На всеки километър“ ще остане в историята и с един от най-големите гафове в киното ни. В девета серия е онзи кадър, с който започва всеки епизод: Ученика (в ролята е Коста Карагеоргиев) пада убит край един километричен камък, успявайки със сетни сили да извика: „Ние сме на всеки километър…“ В последната серия – „Първият ден“, в партизанската колона, която отива да завземе властта в София, отново виждаме Ученика с пушка на рамо.Появата на „На всеки километър“ по телевизията се превръща в истински празник за социалистическия труженик. Филмът има огромен успех, а героите му стават истински звезди. Хората над 55 годишна възраст и до днес си спомнят как улиците опустявали, когато почнел поредният епизод от „На всеки километър“. Топ сериалът е излъчван по всички социалистически телевизии, включително и в Китай, както и в някои западни страни. Най-високомерно е отношението към него в Съветския съюз, там не приемат, че някой друг може да направи по-добър сериал от техните „Щит и меч“, „17 мига от пролетта“ и др. Според редактора Никола Петров сериалът е гледан от над 400 милиона зрители. На БТ обаче не донася и един лев. Според тогавашната практика „братските телевизии“ си разменят на бартер филми, сериали и забавни програми.45 години след първото му излъчване от този свят си отидоха всички актьори, изиграли главните и някои от второстепенните роли в телевизионния сериал, без Ламбо, разбира се. Няма ги Григор Вачков, Любомир Кабакчиев, Петър Слабаков, Георги Георгиев-Гец, Коста Карагеоргиев, Петър Пенков, Евстати Стратев, Петър Чернев, Георги Попов, Васил Попилиев, Стефан Гецов, Коста Цонев, Андрей Чапразов, Богомил Симеонов, Невена Коканова, Пепа Николова…всеки българин трябва да види това
45 години "На всеки километър" - легендата от малкия екран.
Неделя, 20 Септември 2015

„На всеки километър“ не е просто сериал, той е легенда в българското телевизионно кино и може би най-хитовия български сериал до момента. Приключенската тв продукция на партизанска тематика се ражда от голямата любов между Българска телевизия и МВР. Главните инициатори са Леда Милева и писателят Костадин Кюлюмов, който е първият зам.-началник на прословутото Шесто управление на ДС. Кюлюмов, който е и един от петимата сценаристи на сериала измисля и името „На всеки километър“. Финансирането на продукцията идва от ЦК на БКП – със сериала е трябвало да бъде ознаменувана 25-годишнината от деветосептемврийската победа. Първте 13 серии, излъчени през 1969 г, имат невероятен зрителски успех и това кара създателите му да направят още 13, показани по БТ през 1971 г. Така сериалът се разделя в две художествени части – първата се развива преди 9 септември 1944, а другата – след това.
Снимките на сериала започват през 1969 г. Сценаристите на филма са Павел Вежинов, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов и писателят-дисидент Георги Марков. Режисьори са Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев. Петимата сценаристи си разпределят 13-те епизода и всеки пише своя. Когато обаче накрая ги събират, се оказва, че един и същи герой говори по различен начин в зависимост от стила на автора си. Тогава Георги Марков-Джери влиза в ролята на диалогист и „рендосва“ репликите. На него принадлежи и последната литературно-художествена редакция на текста.
Ако Костадин Кюлюмов е основният двигател на проекта, Павел Вежинов е литературният тартор на групата. Заради безспорния си авторитет той има последната дума в творческите спорове при писането на сериите. Вежинов е „бащата“ на Никола Деянов. Главният герой на сериала с нелегалното име Сергей е събирателен образ на дейците на БКП през годините на нелегалната съпротива. В изграждането му са използвани най-много черти и факти от живота на парашутиста Цвятко Радойнов и подводничаря Съби Димитров, пристигнали нелегално в България, но заловени и убити от полицията. Той е убеден комунист, чийто баща е убит по време на Септемврийското въстание от 1923 г. По-късно става агент на съветското разузнаване, участва в Гражданската война в Испания и в партизанското движение в България. Той е емоционален, излъчва момчешки чар, на моменти се изявява като плейбой. Главната роля е поверена на 27 годишния Стефан Данаилов. С чара си и ненатрапчивия образ на “готино копеле”, младият красавец става всенароден любимец, а картичките му се продават по РЕП-овете редом до тези на Лили Иванова.
Двамата главни герои, които въплъщават противоположностите и се намират в постоянно противоборство, са майор Деянов и Богдан Велински. Георги Марков извайва образа на полицая Богдан Велински, като използва части от биографията на прочутия началник на отделение „Б“ в Дирекцията на полицията Никола Гешев. Той първо е млад и пробивен полицай, впоследствие се издига до началник на тайните служби на Царството, а след 9 септември 1944 става агент на американското разузнаване. Велински е пресметлив, с хладен и съобразителен ум. Вярва, че заровете му предсказват изхода от започнатото. Въздържа се от излишна жестокост спрямо комунистите. Ролята му се изпълнява от незабравимия Георги Черкелов, напуснал ни неотдавна.
Марков е особено ревнив към героя си и не дава да се промени дори и реплика без изричното му съгласие. Когато излъчват „На всеки километър“ по БТ през късното лято на 1969 г., Марков вече е избягал от България и затова го няма сред авторите на сериала. По нареждане на ЦК на БКП името му е свалено от надписите на филма и не е включено в Указа за удостояване на авторите с Димитровска награда.

Най-колоритният герой в сериала е Димитър Бомбов, известен повече като Митко Бомбата. Приятел на Серго от детството, негов верен съратник. Простодушен, но живописен характер. Той е рожба на единствената жена в екипа Свобода Бъчварова. Много от най-смешните реплики обаче актьорът Григор Вачков си измисля сам на снимачната площадка. Всъщност за ролята на Митко Бомбата е гласен Георги Калоянчев. По онова време никой не можел да му оспорва палмата на комедиен ас №1. Калата обаче се снима в ролята на Езоп в едноименния филм на Рангел Вълчанов и режисьорът Шарланджиев предлага Григор Вачков за негов заместник. Първоначално героят му е доста слабо разработен, цялата драматургична сила била хвърлена върху образа на Сергей. Когато обаче снимат епизода „Циганката“ с незабравимата Пепа Николова в ролята на Джалма, статистите и натрупалите се да гледат сеир селяни от Долни Пасарел умират от смях при изпълненията на Григор Вачков. Редакторът на филма Никола Петров споделя това със сценаристката Свобода Бъчварова и тя задълбочава образа на Бомбата.
Други запомнящи се образи във филма са:
  Майор Симеон Каназирев (Каназирчето) — с майор Деянов са съученици и донякъде приятели в детството, но по време на Септемврийското въстание бащите им застават от двете различни страни на барикадата, което слага край на приятелството им. Образът му е на садистичен и праволинеен военен. В ролята Петър Пенков.
  Войводата— стар и опитен комунист, участвал във всички нелегални борби на партията. Отличава се със стабилен характер и особеното достойнство на старейшина. В ролята Георги Георгиев – Гец.
  Алексей Вершинин — агент на съветските тайни служби, също отдавнашен съратник на майор Деянов. В ролята Любомир Кабакчиев.
  Гимназистът— появява се в малко серии, но става знаков образ. Въплъщава наивността и силната емоционалност на ремсистите (юношите от РМС) по време на нелегалната съпротива.
„На всеки километър“ ще остане в историята и с един от най-големите гафове в киното ни. В девета серия е онзи кадър, с който започва всеки епизод: Ученика (в ролята е Коста Карагеоргиев) пада убит край един километричен камък, успявайки със сетни сили да извика: „Ние сме на всеки километър…“ В последната серия – „Първият ден“, в партизанската колона, която отива да завземе властта в София, отново виждаме Ученика с пушка на рамо.
Появата на „На всеки километър“ по телевизията се превръща в истински празник за социалистическия труженик. Филмът има огромен успех, а героите му стават истински звезди. Хората над 55 годишна възраст и до днес си спомнят как улиците опустявали, когато почнел поредният епизод от „На всеки километър“. Топ сериалът е излъчван по всички социалистически телевизии, включително и в Китай, както и в някои западни страни. Най-високомерно е отношението към него в Съветския съюз, там не приемат, че някой друг може да направи по-добър сериал от техните „Щит и меч“, „17 мига от пролетта“ и др. Според редактора Никола Петров сериалът е гледан от над 400 милиона зрители. На БТ обаче не донася и един лев. Според тогавашната практика „братските телевизии“ си разменят на бартер филми, сериали и забавни програми.
45 години след първото му излъчване от този свят си отидоха всички актьори, изиграли главните и някои от второстепенните роли в телевизионния сериал, без Ламбо, разбира се. Няма ги Григор Вачков, Любомир Кабакчиев, Петър Слабаков, Георги Георгиев-Гец, Коста Карагеоргиев, Петър Пенков, Евстати Стратев, Петър Чернев, Георги Попов, Васил Попилиев, Стефан Гецов, Коста Цонев, Андрей Чапразов, Богомил Симеонов, Невена Коканова, Пепа Николова…
Отдавна не са сред нас двамата режисьори Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев, операторът Емил Вагенщайн, композиторът Петър Ступел, редакторът Никола Петров, художникът Петко Бончев. Няма я и бойната група от сценаристи.
Но е жив поетът Найден Вълчев, който написва текста към песента във филма:
Нас червеното знаме
роди ни,
нас не ще ни уплаши
смъртта
- ние сме на всеки километър
и така – до края на света…
Източник: socbg

Най четени:

Популярни публикации👇