Младоженците Янчо Таков и Лили Иванова на маса в Столична механа

Кумове на младоженците бяха Людмила Живкова и съпругът и Иван Славков. Навремето това бе една от шумно обсъжданите „градски легенди” от времето на социализма

Бракът на Лили и Янчо не просъществува дълго – разводът (пак център на обществената клюка!) се състоя през 1975 г. На някои от публикуваните снимки е автентичният автограф на певицата – доказателство, че Лили се е чувствала пълноценен член на „златната фамилия” Такови.Докато бе снаха на бай Пеко, певицата се засели в надстроения обширен мансарден апартамент на улица „Оборище”.След раздялата Янчо се премести да живее на друг адрес, а Лили си остана на „Оборище” – само 2-3 етажа над бившата си свекърва Вълка Горанова.
Примата на българската естрада си живее там и до днес.

Научете повече

Напусна ни изпълнителката на „Пусть всегда будет солнце!“

Тамара Миансарова – руската естрадна певица, известна с изпълнението на популярната песен „Нека винаги да бъде слънце!“ („Пусть всегда будет солнце!“), почина на 87-годишна възраст, съобщава вестник „Коммерсант“.

Миансарова e издъхнала в късните часове на сряда, 12 юли, в Москва.
„Тя бе хоспитализирана на 6 юли с пневмония“, информира съпругът й Марк Фелдман, пише Блиц.

Научете повече

ДС осуетява атентат над мавзолея по време на манифестация през 1956 г.

В края на август 1999 г. цяла София, а може би и цяла България бяха настръхнали. Правителството на СДС реши да взриви бившия вече мавзолей на Георги Димитров. Сградата, която над четири десетилетия е била дом на най-скъпия покойник почти десетилетие след падането на комунистическия режим стърчи поругана и изпразнена от съдържание.

На 18 юли 1990 г. правителството на Андрей Луканов изважда мумията от обиталището й и я погреба в „Орландовци“. Оттук започна истинската битка за съдбата на сградата. Защитниците на правото на нейното съществуване лансират всякакви идеи – от художествена галерия или пантеон на загиналите във войните софиянци до дискотека. И така – цели девет години. Когато все пак надделя позицията, че под каквато и форма да остане да съществува бетонният куб в центъра на София, той ще си остане символ на тоталитаризма и място за носталгични комунистически сборища. И затова трябва да бъде разрушен. Властите се опасяват от безредици и провокации. И затова избират за разрушаването „мъртвото“ отпускарско време.

Самото разрушаване донася не малко конфузии за изпълнителите. Защото отне 7 дни – повече време, отколкото е било нужно за построяването му.  Този чисто технически гаф и до днес не е забравен и буди присмех у много хора. Първият взрив бе в 14,37 ч на 21 август 1999 г. Последните отломки са извозени в късния следобед на 27 август. Оказва се, че през 1957 г. и през 1978 г. сградата е била укрепявана допълнително и пригодена за противоатомно скривалище.
Малцина обаче знаят, че в най-новата ни история има един дързък терористичен опит срещу монументалната сграда. Той обаче остава скрит за широката публика.

През 1956 г. антикомунистът Стоян Зарев сериозно подготвял взривяването на Мавзолея по време на една първомайска манифестация. Бомбите с часовников механизъм е трябвало да избухнат, когато на трибуната са най-важните личности в държавата и партията. Така пред очите на хиляди хора е трябвало да загинат членовете на Политбюро, министри, генерали. С тази си постъпка Стоян Зарев-Тони е искал да привлече вниманието на световните медии към себе си. Смятал е, че терористичните актове са напълно нормални в борбата с комунизма. Той е успял да привлече към тая група още 14 души. Освен Мавзолея Зарев е планирал да взриви и пет важни министерства. Групата среща трудности в изпълнението на плана и много се забавя. Конспирацията е разкрита. През  февруари 1960 г. Държавна сигурност осуетява замисъла на заговорниците и задържа терористите.

Източник:Марица

Научете повече

Войници от царската армия бягат при партизаните през 1943 година

В дни на най-голямо напрежение, когато умората и гладът ни измъчваха и у някои настъпваше униние, случваше се да получим някоя радостна новина, която ни ободряваше. С чувство на дълбока радост и с голям възторг бойците и командирите от нашата бригада посрещнаха съобщението за формирането в района на гр. Лебане, Сърбия, нова бригада от войници, избягали от царската армия, получила името „Георги Димитров“. Основата на тази бригада бяха войниците от една дружина на 123-и сливенски полк, която след попълването си в Сливен през декември 1943 година била отправена за окупация в Лебане.

В състава на тази дружина били мобилизирани като офицери и школници другарите Атанас Русев, Киро Игнатов, Въльо Вълев, Димитър Баев, Йордан Йорданов, Иван Маринов и др., които по зова на партията за работа всред войската още с влизането си в казармата започнали да издирват прогресивните офицери и войници. За кратко време им се удало да привлекат на своя страна десетки организирани и неорганизирани младежи.

В Лебане другарите Игнатов и Русев установили контакт с югославските партизани и уговорили с тях времето и начина на присъединяването на дружината.

Един ден командирът на дружината заминал в отпуск и фактически ръководството на дружината останало в ръцете на нашите хора. Използувайки това благоприятно обстоятелство, другарите Игнатов и Русев създали изкуствена обстановка, която уж изисквала отправяне на дружината в акция срещу една сръбска бригада. Тази бригада се намирала в село Прекупчелица. Получили разрешение, другарите отправили дружината в указания район, където, вместо да влезе в бой с партизаните, се присъединила към тях. Тук в присъствието на много селяни от околните села станало тържественото й формиране в бригада „Георги Димитров“.

Бригадата се състоеше от два батальона и наброяваше около 250 души. Интересно е да се спомене, че когато другарите Игнатов и Русев обявили преминаването на дружината на страната на партизаните, от страна на войниците не се обявил против нито един, а между офицерите се намерили само трима души. Това положение до голяма степен благоприят-ствувало за единството в бригадата и за нейната боеготовност и боеспособност. Участвувайки в десетки боеве срещу немски и български части самостоятелно и съвместно със сръбските партизани, бригадата си извоювала огромен авторитет. Болшинството от офицерите и войниците виждаха в лицето на другарите Русев, Игнатов, Вълев, Баев, Йорданов и Маринов истински народни командири и бяха готови да изпълнят всяка тяхна заповед.

Като получихме това радостно съобщение, ние бяхме уверени, че след тази дружина ще има още много, които ще преминат на наша страна, защото комунистите бяха навсякъде и работеха неуморно за претворяване директивата на партията в живо дело.

Научете повече

Стара Загора:Окръжен Народен съвет

ОКРЪЖЕН НАРОДЕН СЪВЕТ (Площад на свободата). Министерството на правосъдието построява сградата за съдебна палата по проект на проф. арх. Загоров. Завършена е през 1943 г. и е типичен представител на конструктивизма и функционализма, характерни за немската архитектура през тези години.

През 1968 г. е надстроен още един етаж и на входа е поставена бетонна козирка. Благоустрояването пред входа е направено през 1975 г.

Научете повече

Донаборник носи Тапа от морков пред военната комисия. Това бил тайният знак, че иска да стане барета..

За днешните младежи военните комисии са само екзотика от едно отминало време. За нас обаче, децата на соца, те бяха съвсем реална и болезнена действителност. 

Ще ви разкажа за една комична случка, която е най-яркият ми спомен от тези комисии. Беше една от първите ми донаборни комисии. Отидох заедно с двама приятели, Чворко и Пеци. Пеци беше опортюнист, винаги готов за глупости, а Чворко беше идиот. Затова с Пеци решихме да вкараме Чворко в приключение. Знаехме, че няма да е трудно да го навием – винаги ни се връзваше. Убедихме го, че единствения начин да влезе при баретите – а на него това му беше голямата мечта, да стане барета – е да покаже на комисията колко твърд и непоколебим е по отношение… на педерастите(тогава нямаше още гейове в България, само педали, манафи и обратни). Тогава от тия комисии до голяма степен зависеше къде ще те разпределят да служиш (ако си нямаш връзки). Обяснихме на Чворко, че трябва да носи „тапа“. Тапа от парче от морков. Това бил тайния знак, че иска да стане барета. За един момент Чворко като че ли бе на път да провали нещата, замисли се… Но само за минута, а после каза „Еми добре. Много искам да стана барета, ще го направя“. Сутринта се събрахме за комисията и първото нещо, което направихме с Пеци, бе да проверим дали Чворко си е сложил морковената тапа за барети. Влязохме в кенефа на училището заедно с приятеля ни и го накарахме да се наведе със свалени гащи. Не знам как се сдържахме да не изцвилим от смях с Пеци. Много трудно беше. „Да, ти определено не си гей и сега всички ще го разберат!“ – каза със сериозен глас Пеци, а аз трябваше да вляза в една от кабинките, защото повече не издържах. „Ама ме боли. Дано си струва“ – пооплака се Чворко. „Целта оправдава средствата. Без болка няма победа!“ – Пеци беше пълен с подобни мъдрости като лайно с витамини, както гласеше старият соц лаф.


Комисията започна. За онези от вас, които не знаят какво представлява донаборната военна комисия, ще опитам накратко да разясня. Провеждаха се всяка година в края на лятото или началото на есента, в училищата, защото там имаше необходимото място и инфраструктура от множество стаи, така да кажем. На 2 етажа, обикновено, се разпределяха по стаи всички видове лекарски кабинети. Болшинството лекари бяха от военна болница и други подобни учреждения. Внасяше се необходимата апаратура по стаите и прегледите започваха. Минаваше се в група от по 5-6 човека от стая в стая, съответно от един лекар на друг. В началото на маршрута имаше закачалки, където се събличаш по бельо, взимаш си медицинския картон и зеления паспорт (ако вече имаш, ако не – лична карта) и тръгваш. С Пеци бяхме в една група, а Чворко беше в предходната. Цяла сутрин с Пеци се подхилквахме и ръчкахме доволно в очакване на голямото шоу. И ето че групата на Чворко влезе в стаята с вътрешния преглед, където ти разтваряха бузките. По филмите дават как бъркат, но всъщност само оглеждаха. Нашата група чакаше реда си отвън. С Пеци надничахме на пръсти от вратата, но имаше параван и нищо не се виждаше. Изведнъж се чу вик:
- Какво е това бе?!

Настъпи гробна тишина. Чуваше се само едва сдържаното, полуистерично хихикане, което идваше от мен и Пеци. От вратата изхвърча един от докторите. Лицето му беше пламнало. След него се появиха Чворко и един военен, който шибна един зад врата на приятеля ни и го подкара след доктора. С Пеци вече се смеехме на глас. Чворко ни хвърли озадачен поглед. Той май още не разбираше какво става и как сме го наредили. Докторът се спря по средата на коридора и се обърна към нас:
- Смешно ли ви е? Що направо не си изберете едно от трите: Грудово, Елхово или Звездец, а? А-а, вече не се смеете?! Заради такива като тоя хубавец и като вас българската армия вече не е това, което беше! Някога английските офицери ни сочеха за пример заради дисциплината и боеспособността на армията ни. А сега? Не ви е срам!...

Да, Грудо-Елхово-Звездец не беше смешно. „Триъгълникът на смъртта“ за донаборниците…
По-късно Чворко ни разказа, че го завели при началника на военно-полевата болница, както се водеше тая комисия. Някакъв беловлас академик или професор от Военна болница. Той го разпитал за предмета вътре в тялото му и Чворко чистосърдечно му признал защо си го бил сложил. Чворко просто отчаяно искаше да бъде барета! Но с такива приятели като нас, стигна само до поделението на ракетните войски в с. Горна Малина. Чворко и ракети! Това също си беше голям майтап.
/Авторски текст www.bgspomen.com/

Научете повече

Как живяхме ние,децата на 80-те:Една тънка струна по лирата на сладките спомени

Конкретен период: 1980-1989. Много често е ставало дума за това, че ние, децата на социализма, имахме други игри. Ние наистина не се прибирахме вкъщи. Родителите ни трябваше да се показват по няколко пъти по балкони и прозорци за да ни викат.  Много модерни бяха свиркащите сигнали, както между родители и деца, така и между отделни квартални банди. Костваше ми много време и усилия докато успея да се науча да свиркам с пръсти. Сериозно умение за едно дете по онова време . 

Съвременните малчугани имат хиляди страхотни компютърни игри, ние имахме стотици страхотни улични игри. Това бяха велики игри, чак не мога да повярвам, че на днешните деца не съм им интересни и никога не са ги играли. Фишки, топчета, стражари и апаши(стените на блоковете, тротоарите и улиците бяха изрисувани с разноцветни стрелки), жмичка, ръбче, мач, хокей през зимата, водни регати( когато се спукаше тръба пред някой блок, се състезавахме във водните улеи покрай тротоарите със собственоръчно изработени лодки от лъжички за сладолед - голямо търкане падаше по бордюрите), Седморката на Блейк, Междузвездни войни… Междузвездни войни! Зачудих се как точно да го категоризирам: като най-значимото събитие в художествено-творчески план за няколко поколения деца от соца, като най-великият филм за всички времена или просто като най-значимото събитие изобщо в социалистическото ни детство. Според мен последното е вярното, защото в момента, в който излезеше някой от епизодите по кината и нашия свят тотално се превръщаше в Междузвездни войни.

Живеехме, дишахме и сънувахме междугалактически битки, Люк, Бен, принцеса Леа, Хан Соло и Чуи. Дарт Вейдър! Не спяхме за да се редим от ранни зори по километрични опашки на касите на кината(обикновено първо го пускаха в кино „Сердика“) за да си вземем билети, както за себе си, така и за всички приятели в квартала. Нямаше дете, което да не е гледало всеки епизод от трилогията поне по 3-4 пъти. А имах приятели, момчета и момичета, които го бяха гледали по 20-30 пъти. Невероятен феномен! Не бяхме виждали подобно зрелище, подобна завладяваща фантазия, толкова съвършени аудио и визуални ефекти, такъв мащаб и размах на действието, толкова готини герои – караха те безусловно да се влюбиш в тях, както добрите, така и лошите. Изумително! Абсолютно завладяващо! Просто прекрасно!

Този филм беше почти като юношеско влюбване, с целия този трепет на очакването, пеперудите в стомаха, неистовото желание да бъдеш с него и да споделяш всеки аспект от същността му... Изработвахме корабите на империята и бунтовниците от стириопор и бяхме толкова добри, че се получаваха почти едно към едно. След това си организирахме космически битки. Знаехме всяка подробност за филма. Познавахме в детайли всеки артист. Попивахме всяка информация, която успееше да премине през ситото на соц-цензурата, като малки гъби. Събирахме снимки, плакати, играчки, значки, сувенири. И разбира се, разигравахме всяка сцена от филма по всевъзможни начини. Благодарение на този филм станах фен на научната фантастика. Благодарение на този филм и до сега съм луд по науката. Благодарение на този филм израснаха няколко поколения идеалисти и мечтатели с добри сърца. И не само в социалистическа България. Никога не е имало и няма да има подобен феномен. За нас този филм беше жадувано и прекрасно бягство от сивичката действителност, в която живеехме. Но пък винаги си намирахме достатъчно цветни, и интересни забавления и никога не скучаехме. Защото въображението ни работеше с пълна пара. Защото знаехме как да играем. 

Научете повече

Войник зарязан от приятелката си бяга с танк от Сливенското танково поделение

Годината е 1980. Светът е Олимпиада! Хубави времена за социалистическа България. Тато е хванал цаката на Брежнев, влязъл му е под кожата и Големия Брат е пуснал кранчето на газта с пълна сила. Гоним 9 млн. население на страната.Бодри труженички преизпълняват петилетката за 1 година… 

Сливенското танково поделение също е част от просперираща социалистическа България. Верен страж на народа… Н.П. е обикновен ефрейтор-танкист. Постъпил в редовете на БА преди близо година. Остават му още толкова. Той си има една утеха, една опора – неговото момиче, което го чака вкъщи. Тя се казва Мина и двамата са се врекли веднага щом той се уволни, да се вземат. И на двамата това им беше първата голяма любов. Н. не ядеше с дни докато я ухажваше. Беше му по-важна от въздуха. В корема му живееха пеперуди. От големите. А когато нещата станаха, дълго не можа да повярва, че приказно красивата Мина му е пристанала. Голяма любов, голямо щастие. Бяха неразделни и в училище, и извън него. Щяха да започнат да живеят заедно, но тогава дойде казармата. Мина искаше двамата да учат, но Н. нямаше добра диплома. Честно казано, нямаше и такива мераци. Но какво беше една казарма, някакви си 2 години, за такава голяма любов?!... Първите 2 месеца тя идваше всяка седмица да го вижда. После я приеха в университета на друг град. Започна да идва веднъж в месеца. После веднъж на два месеца. Поне пишеше редовно. За Н. нейните писма бяха най-голямото щастие и събитие в тежкия, а после и скучен казармен живот. Не беше лесно да си танкист в БА.  Това бяха тежки, смъртоносни машини. Но Н. веднага разбра: ако се отнасяш с уважение към „Животното“, така кръсти зачисления на него и екипажа му танк, Животното също ще е добро с теб. Не се разваляше, не създаваше грижи, но и Н. и момчетата се грижеха наистина добре за него. Миеха го, смазваха го, не го юркаха прекалено и не говореха кофти за него. Н. много внимаваше за тия неща, той беше нежна душа, на мравката път сторваше…

Когато писмото пристигна, той нямаше търпение да го отвори. Усамоти се в дъното на спалното. Когато спря да чете, и светът спря за него. Не знаеше кой е и къде е. Не можеше да помръдне. Не знаеше как да продължи. Не знаеше как да живее  и диша без любимата си Мина. Тя буквално беше взривила целия му живот. Любимата му Мина… „….много те обичам, Н., но тук пътищата ни се разделят. Опитай се да продължиш без мен, знам че ще ти бъде по-добре. Аз вече уча в друг град, а на теб ти остава още много време. С времето ще ме забравиш. Ще си намериш друга. А и аз тук срещнах друго момче. Добро момче е. Прости ми и ме забрави. Моля те!“…

Сякаш тъмна пелена се спусна около Н. Стоя неподвижно без дори да мигва цял час. След това с празен поглед се огледа. Все още стискаше писмото в ръка. Когато се изправи обаче, писмото се свлече в краката му. Той тръгна и го стъпка, както думите на момичето на белия лист бяха стъпкали живота му. Излезе от жилищните помещения и се насочи към гаража. Усещаше болката от нажеженото до червено парче метал отзад между плешките си. Усещаше ножът забит в гърба му с всяка фибра от тялото си. На този свят в момента имаше само един верен другар и той отиваше при него. „Животното“, както винаги, послушно, но със стаена опасна мощ, го очакваше в притъмнелия гараж. Н. напълни резервоара. Остави само един снаряд, останалите свали от танка. Този снаряд беше за нея. След като той не можеше да я има, нямаше да я има и никой друг. Животното изръмжа с грубата си мощ от хиляди тонове и конски сили. Н.знаеше, че може да разчита на него, той нямаше да го предаде като някои други… Щеше да стигне до града, в който Мина учеше и да сложи край на всичко. Преди да подкара напред, Н. провери затвора и предпазителя на пистолета Макаров в кобура. Всичко беше, както трябва. Т-72 се юрна като отвързан звяр. Н. беше опитен водач. Бариерата на входа се разхвърча на тресчици, а виковете и изстрелите на караула потънаха в рева на Животното. В поделението заби тревога, но танкът вече беше далеч по пътя.
Като неизчерпаемо гориво черните мисли в главата на Н. го тласкаха все по-напред с пълна газ. Той беше решен да стигне до края с цената на всичко. Любовта на живота му беше мъртва, той също нямаше за какво да живее. Но щеше да вземе и Мина със себе си…

ВИЖТЕ ОЩЕ:На 19 декември 1967г.войник застрелва 14 свои колеги

Първата барикада беше преди Сливен. Старшина от милицията говореше нещо в светлосин мегафон в ръка. Н. дори не се заслуша в думите. Няколкото милиционерски жигулки комично бяха изблъскани от пътя. Други две опитаха да му засекат пътя, но и те се озоваха в канавката. В края на града се появи един БТР. Но не можеше да се мери с Т-72 в пълна бойна готовност. Ако успееше да премине и тук, имаше шанс да стигне до съседния град. За последен път щеше да види Мина… Н. настъпи газта. Вече преминаваше през барикадата. Хора и коли се разхвърчаха, нищо не можеше да се опре на Животното… В последният момент видя показалия се от покрива на БТР-а милиционер, който хвърли една след друга две ръчни гранати. Едната пропусна, но другата буквално влетя между двете последни колела на верижния механизъм. Н. чу глух удар и усети как танка подскочи. Точно като ранено животно адската машина продължи да се влачи още 50-тина метра преди да спре окончателно в калта на разораното поле. Предпазливо и на прибежки милиционери и военни обградиха безпомощния звяр…

/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/

Научете повече

Жандармеристи ликвидират Тако Пописаев за това,че синът му е избягал при партизаните

Жестоко се разправят жандармеристите с Тако Пописаев от село Костуринци. Един ден жандармерията блокирала Костуринци, арестувала всички мъже и ги събрала в училищния двор. Отделно от групата, под строга охрана, стоял бос кметският наместник на селото — Тако Пописаев. Жандармеристите нанесли жесток побой на част от селяните и ги разгонили. Само Тако останал при тях — него очаквала друга участ. Един от жандармеристите с три жълти линии на пагоните се разкрачил до него, надул се като пуяк, загледал го кръвнишки и започнал да го разпитва:

—Къде е синът ти?

—При партизаните — отвърнал Тако.

—Защо си го пуснал да отиде при тези разбойници? — озъбил се жандармеристът.

—Той е пълнолетен и може сам да прецени кое е добро и кое лошо.

—Значи, и ти си на тяхна страна, разбойник с разбойник! — Вбесен, изсъскал жандармеристът и като го ударил няколко пъти с юмрук по лицето, дал знак на охраната да го карат по пътя към село Вукан.

Когато невинният човек тръгнал пред конвоиращите го жандармеристи, четирите му деца от три- до осемнадесетгодишна възраст се спуснали с плач след бащата.

-Татко, обуй цървулите, не отивай бос! — викало със сълзи на очи едно от по-големите.

Жандармеристите препречили пътя на децата и ги разгонили. След малко в дълбоката долина на края на селото се разнесли пушечни гърмежи. Няколко селяни, които стояли на площада, свели глави и едва чуто промълвили: „Убиха го, кучетата.“

На 2 август, 1943 година било погребението на Тако. Макар да не била черковната камбана, вестта за погребението се разнесла бързо по цялото село. Хората се стекли масово. До ковчега, украсен с най-хубавите цветя на сезона, стоял замислен поп Стамен от Лешниковци. Той изгледал озадачено насъбралите се почитатели на Тако и рекъл с развълнуван глас:

—Да се говори за смъртта на Тако е излишно. Знае се кой го уби и защо го уби, но. . . ще дойде ден, когато виновниците ще отговарят. . .

ВИЖТЕ ОЩЕ:20 декември 1944 година.Народният съд заседава

Думите на попа развълнували още повече селяните. Чувството на омраза към народните врагове закипяло у тях още по-силно. Те хвърляли по шепа пръст върху гроба на Тако и тихо произнасяли: „Проклети да са убийците ти!“

/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/

Научете повече