Вижте 28 от някогашните най-посещавани и хитови ханчета и ресторанти в България

Помните ли класическата мешана скара от едно време? А за питиета-ментета и храни с пълнители и консерванти никой не беше чувал. Вижте 28 от най-известните и посещавани ханчета и ресторанти по времето на социализма:

1. В ресторант „Крайморие“ (по-известен като „Кокошките“) в с. Крайморие, днес кв. на Бургас. Ресторантът се е намирал на брега на морето. Стопанисвал се е от ГТП “Здрава храна” и АПК „Крайморие“. Славел се е с агнешките си специалитети и веиколепния си оркестър.

2. В ресторанта на хотел „Хемус“ гр. Враца през 80-те. Най-представителният ресторант в града. Някога част от веригата „Балкантурист“. Почти всяка сватба или абитуриентски бал и до днес се провеждат в него.

Ресторант „Василико“ в центъра на Мичурин (днес Царево) през 80-те.

4. Ресторант „Бор“ в Благоевград, 70-те

5. Ресторант „Галатея“ – Варна (кв. Галата). Построен през 1968 г., „Галатея“ е бил най-живописният ресторант край Варна и несъмнено мястото с най-красив изглед към Варна и морето. През 1997 г. свлачище отнася долната тераса на ресторанта, а горната и сега стои счупена.

6. Ресторант „Трифон Зарезан“ по пътя Варна-Златни пясъци също остана в миналото. Романтичният ресторант край сп. „Журналист“ също бе засегнат от свлачището активизирало се в района преди десетина години. То затвори панорамния път между Варна и курорта Златни пясъци.

7. Ресторантът на Окръжния кооперативен съюз в Разград.

8. Ресторант „Панорама“ гр. Гоце Делчев в вдноименния парк през 80-те. Заведението отдавна не работи.

9. В ресторанта на хотел „Добруджа“ в Толбухин (днес Добрич) през 80-те. Един от най-луксозните а ла Балкантурист ресторанти в някогашния Толбухин.

10. Ресторантът в с. Филево (днес Върбица) общ. Димитровград през 80-те

11. Луксозният ресторант към Търговски комплекс „Загорка“ в Стара Загора през 80-те. Разположен в непосредствена близост с езерото и в съседство с бирената фабрика в града.

12. В ресторант „Ростов“ гр. Плевен през 80-те. Ресторантът, който е част от хотел „Ростов“ и до днес е най-големия ресторант в града.

13. В ресторант „Плевен“ към едноименния хотел в гр. Плевен през 80-те. Днес и хотелът, и ресторантът са само спомени за плевенчани.

14. В ресторант „Църногорово“ гр. Малко Търново през 80-те. Първият соцресторант в граничното градче отдавна е с заключен катинар.

15. В ресторанта към комплекс „Тихият кът“ на Витоша, славел се някога като място за прелюбодейци.

16. В култовия пловдивски „Бумбарник“ през 60-те. Официално наименуван като ресторант „Винарната“ към най-лъскавия пловдивски хотел „Тримонциум“, той става известен като „Бумбара“ заради едноименния пловдивски специалитет предлаган в него. Привечер тълпи от клиенти са чакали пред вратата, за да изпият по една каничка вино и хапнат от вкусния бумбар.

17. Един от символите на Казанлък – Бар-ресторант „Тюлбето“ през 70-те. През 90-те сградата остава безстопанствена и се саморазрушава. После на нейно място е изграден хотелски комплекс „Зорница“

18. Ресторан „Полски Боровец“ край Пазарджик през 70-те, днес е една руина.

19. Ресторант „Първи долап“ край едноименната местност в Търговище отдавна не съществува.

20. Ресторантът в с. Гергини, Габровско през 80-те

21. Ресторант с етно елементи в Девня през 80-те

22. Ресторант „Дружба“ в търговски комплекс „Будапеща“ в Плевен

23. Ресторант-механа „Банкя“ в гр. Банкя

24. Крайпътно заведение „Яворово“ на 20 км от Стара Загора, през 80-те

25. Ресторантът на РПК-Сунгурларе в гр. Сунгурларе през 80-те

26. Бар-ресторант „Нептун“ в ММЦ „Георги Димитров“ през 70-те

27. Ресторант „Москва“ в Лом през 80-те

28. Крайбрежният ресторант „Чайка“ в Лом от години е спомен за ломчани.

Научете повече

Там до Житния алан, там е ресторант “Балкан” – спомени от едни отминали години (Част 1)

Не помня до кои години под този блок работеше популярният сред старозагорци ресторант “Балкан”. Със сигурност беше отворен до идването на демокрацията, макар и вече да не беше в пълния си блясък, както през 60-те и 70-те години.
Тогава бях дете и за малките посещението в ресторант си беше събитие, не както в днешно време за повечето малчугани, които са водени на пицария, за хамбургери и за какво ли още не.

Обуваха ни новите лачени чепички, връзваха ни колосани пандели, плисирани полички, ръчно изплетени жилетчици, рипсени памучни чорапи(имаше само бели), закачени с жартиери на копчета. Копчетата пък зашити за специално ушито за случая елече. Така нагиздени ни хващаха за ръка и… на ресторант. А те в ония години не бяха толкова много. Ще ги изредя, доколкото си ги спомням: Верея, България, Балкан, Езерото (горното и долното), Хижата на Аязмото, малко по-късно и този на върха. Поне тези бяха най-популярните,пише zarata.info

Навсякъде обаче трябваше първо да се заредим с търпение, защото въпреки, че не се посещаваха често от повечето граждани, поради ограничения им брой, за маса се чакаше понякога и повече от час. Май “резерве-то” не е било много срещана практика.

Та конкретно за ресторант “Балкан”, срещу когото и до днес през улицата съществува сладкарница със същото име, имам много ярки спомени. Излизахме първо на разходка по “Движението”, както моите родители наричаха отсечката от “Методий Кусев”(тогава “Ленин”), между главната улица (бивша “Георги Димитров”, сега “Цар Симеон Велики”) и “Генерал Гурко”, покрай “Верея”. Купуваха ми най-вкусния за мен Аерошоколад с онова малко самолетче на опаковката, с когото прилично се омазвах, благоговейно стопявайки
малките празни балончета в какаовия еликсир. Нямаше мокри кърпички, с които да позабършат изцапаните ми пръстчета и устенца, но пък имаше много работещи чешмички и голямата мъжка кърпа в джоба на татко.

Приведена в приличен вид, прекосявайки “9-ти септември” (“Патриарх Евтимий), се озовавах със светнали очи пред ресторант “Балкан”. Музиката от оркестъра се чуваше отдалеч и из въздуха се носеха познати думи от текстове. Неслучайно нашето поколение знае толкова много песни на българската естрада от онова време. Просто друго не се слушаше ни по радио, ни по телевизията, ни по ресторантите.

Но… всичко е пълно, ресторантът се цепи по шевовете. През топлите месеци изкарваха и отвън сгъваеми маси и столове, изработени от дърво и желязо, боядисани или в зелено, или в червено.

Научете повече

Да хапнем в крайпътно ханче по пътя София-Бургас през 80-те

По целия почти 400-километров път в неделния ден можеш да отседнеш само на четири места — ханче „Мирково“Яворовското ханче, ханче „Бяла река“ и ресторант „Петолъчката“


„Нали ти казах да ядем у кака. Колкото пъти сме опитвали, знаеш, че никога не сме успявали да се нахраним като хората по пътя. Сега ти се разправяй с децата!“

Жената, явно ядосана, се обръща и тръгва към едно бяло жигули с пловдивска регистрация. Мъжът остава внимателно да изучава доста съблазнително меню зад покритите с решетки прозорци на заведението. Около него подскачат две деца със съвсем не неочаквани за възрастта им желания: „Татко, искам сладолед!“, „Татко, кога ще ядем?“След малко той ги хваща за ръка и с доста по-оптимистичен вид от майка им ги повежда към колата, опитвайки се да утеши и себе си: „По-рано тук работеха без прекъсване… Сега ще спрем на първото следващо място, там сигурно ще е отворено. Или може би е по-добре да се върнем до мотела на магистралата за Пловдив…“

Това се случи на 26 април в 17 часа и 20 минути пред вратата на крайпътното заведение по шосето София-Бургас веднага след околовръстния път. В София то е известно, не знам защо. под името „При китаеца“. И е място, където човек може да се нахрани вкусно и бързо. Така че не напразно този баща беше решил, прибирайки се от София, да предложи на семейството си нещо по-различно в края на седмичната почивка. Тук той не беше успял просто поради липса на достатъчно информация.

Работното време е от 12 до 15 и от 19 до 23 часа, а почивният ден е понеделник. Така че що се отнася до спазването на работното време, всичко бе наред. Друг е въпросът какво трябва да бъде работното време на заведенията за обществено хранене през почивните дни и с кого трябва да е съобразено — с нуждите на клиентите или с удобството на работещите в тях.Целта на нашето пътуване в този неделен ден бе доста по-различна от тази на десетките хиляди хора, които с автомобилите си се прибираха от различни места в края на двудневната си седмична почивка.

За нас, от редакцията на „Отечество“, пътуването бе работа. Бяхме решили да проверим дали скептицизмът на толкова много хора относно възможността в почивните дни да разнообразят пътуването си и да се нахранят и починат някъде по пътя има основание.

Идеята за тази проверка дойде от едно пътуване от София до Банско на 5 април, когато между 9,30 и 12 часа по целия около 150-километров път нямаше нито едно отворено заведение освен ресторант „Предела“.

Смятайки, че това е някаква нещастна случайност, направих си труда в още един неделен ден да пропътувам разстоянието от Банско до София. Този път следобед. И с по-голям късмет. От всичките единадесет заведения по пътя работеха три — ресторантът на Предела, една бира-скара в Мурсалево и ханчето „Бялата чешма“.

И така сега продължаваме по подбалканския път, към Бургас. Следващата спирка е ресторантът в Саранци. Той явно работи, защото още на няколкостотин метра преди площада, където се намира, се чува музика, която обикновено свързваме с многолюдна сватба.Това не ни учудва, тъй като вече сме свикнали в съботни и неделни дни повечето ресторанти и в големи, и в малки градове да са заети с такива „мероприятия“.

17.40, Долно Камарци. Ресторантът явно е затворен поне от половин час.18.00, ханче „Мирково“. Тук картината е доста по-различна. Работи не само ханчето, но и отделен пункт за продажба на сладолед и едно кафене, в което се предлагат кафе, сокове, закуски. Самото ханче е без почивен ден и работи непрекъснато от 8 до 22 часа. Кафенето почива понеделник и вторник, работното му време е от 9 до 13 и от 14 до 18.30 часа. Пунктът за сладолед също работи целодневно, а почивният му ден е четвъртък. Комплексът се стопанисва от РПК „Пчела“ в с. Мирково, Софийски окръг. Тук и настроението е по-различно от това на семейството с бялото жигули, пловдивска регистрация. Доволни са и децата, и майките им, в известно отношение сигурно и бащите… Макар че последните все пак може би са малко притеснени от цените, но, така или иначе, в почивните дни това е нещо, на която човек не обръща голямо внимание.Ханче „Водопада“ — работи. Намираме го почти празно. Ала веднага излизаме и ние — не ни се предлага почти нищо.

Ханче „Бяла река“, преди Калофер — луксозно, с топли питки, с добре познатата скара и с пито едно свободно място.

19.50, бира-скара на разклона за Търничане — затворено.

Бира-скара на разклона за Павел баня — затворено.

Бирария на разклона за Горно Сахране — затворено. Веднага след това къмпинг с бира- скара — отворено. И нищо за ядене.

Ресторант на разклона за Шипка — работи, но няма места, около десетина души чакат пред вратата й.

20.20, кафе закуска след Казанлък — затворено.

20.45, ресторант „Твърдица“ на 156 километра от Бургас – затворено.

21.00, ханче преди Сливен — затворено.

21.10, ханче на разклона за Глушник — работи, но всичко е свършило.

Ресторант „Петолъчката“ — отворено. Но отново няма места.

21.50, Айтос, РПК „Наркооп“ — затворено..,

И така към 22.30 часа стигаме в Бургас, където по това време човек няма къде да се нахрани.

Равносметката е проста. По целия почти 400-километров път в неделния ден можеш да отседнеш само на три места — ханче „Мирково“, ханче „Бяла река“ и ресторант „Петолъчката“. Разбира се — ако си готов да почакаш, докато се освободи маса. И ако си готов да заплатиш цени за категория „екстра“. А самите заведения, по всички показатели, са доста далеч от изискванията за тази категория (известно изключение прави само ханче „Бяла река“).Да видим менюто на ханче „Мирково“. Всъщност, както навсякъде, и тук може да получиш листа с менюто само ако си настойчив и търпелив.

Но тъй като ние пътуваме по работа, сме и търпеливи, и настоятелни. И имаме успех… Лист-менюто предлага три вида супи, четири вида салати, четири вида скара, пет вида аламинути, студени закуски.

Сервитьорът обаче предлага единствено филе на тиган с гъби и сос и карначета. Трябва, разбира се, да отчетем стремежа на персонала към все по-голямо разнообразие, тъй като филето на тиган с гъби и сос го няма в менюто — което предполага и нови затруднения за същия персонал при определяне на цената.

Сервитьорите ги преодоляват бързо, като при това подхождат творчески. На нашата маса за същото филе цената беше различна от тази, която бе поискана на съседната. Тук няма да се спирам на такива подробности като тази, че в цялото „екстра“ заведение никъде нямаше салфетки, че пържените картофи от гарнитурата бяха заменени с неколкодневка картофена салата (общо взето, гарнитурата, изглежда, се приготовлява в един ден за цялата седмица), че състоянието на тоалетните е ужасно и т. н. Иначе месото беше съвсем прясно и хлябът много вкусен.

Далеч съм от мисълта, че крайпътните заведения са единствената част от сферата на услугите, която има своите проблеми. Може би точно обратното. Всички недостатъци на pecторантите в градовете — и работното време, и обслужването, и бедното, еднообразно меню, и странностите при определяне на категорията на заведенията, а оттам и пълното несъответствие между обслужване и цени са пренесени и, бих казал, са се изострили в крайпътните заведения.

Проблемът по-скоро е в това, че докато в града човек може да обиколи на обед или вечер няколко места и накрая, малко тъжен и ядосан, да се прибере вкъщи, то на пътя той е напълно зависим от не често срещаните, но затова пък не особено уютни и с не най-ласкав персонал крайпътни гостилници, ханчета и др.

Това, което явно са забравили ръководителите на различните организации, които ги стопанисват, е, че тези „спирки“ са създадени не за да носят максимална печалба при минимални усилия, а да помагат на хората да се чувствуват по-добре и по-сигурни в почивните дни, за да могат след това и да работят по-добре.

И още нещо, което мисля, че е валидно за цялата сфера на услугите: много често там забравят, че трябва да работят тогава, когато другите почиват, така както леярят, лекарят, ватманът, журналистът, шофьорът, директорът са на своите работни места, когато пък те почиват.

А ние, клиентите, от своя страна не трябва да забравяме, че и от нас зависи заведенията да са уютни и чисти, а персоналът приветлив и учтив.

Източник: flagman

Научете повече

Престъпността по времето на социализма (Статия)

Най-доброто, което може да се каже за социализма е липсата на страх от бандити. Днес престъпността в България е ужасяваща. Медиите с радост ни заливат с престъпления, наказанията стават все по-леки, а престъпниците все по-нагли.  В годините преди 1989-та година гражданите преживяваха много несгоди, но всеки българин ще признае, че се страхуваше от Държавата, а не от престъпници.
Живях 25 години в социалистическа България. Помня, че никой в нашата кооперация не заключваше дома си ако си е вкъщи. Никой не се страхуваше, че крадец може да нахлуе в дома му и да открадне каквото може. Да, имаше кражби, но те бяха извършени или от близки на семейството, или обираха домове на хора, които имаха „нетрудови доходи”. Нямаше кражби на банки, офиси, магазини или заведения. Нямаше обири по селата. Нямаше нападения над хора по улиците. Престъпността по време на социализма беше толкова ниска, че днешните охранители и полицаи, които са над 50 годишни не могат да разберат какво се случва сега в България.

Преди 30 години в София имаше няколко обира на магазини по време на обедната почивка. В новините не споменаха за нито един обир, но търговците чуха от познати милиционери и ревизори как са извършени. Скоро неутрализираха крадеца, а търговците започнаха да крият  оборота за да отидат на обяд.

Защо при Социализма нямаше висока престъпност ?
Защото българите крадяха от Държавата. Хората се пазеха да не ги хванат, че крадат от частни лица, но крадяха спокойно от държавата. Селяните крадяха от ТКЗС-то. Гражданите крадяха от Предприятията.  Някои крадяха повече и имаха повече. Съдебната система не се занимаваше с кражби от домове, а с кражби от Държавата. Стотици къщи около София са построени с откраднат бетон при строежа на НДК, други стотици къщи са строени с бетон от Националните обекти.
Така беше и в провинцията. Всеки крадеше. За да не ги хванат правеха услуги.  Услуга е думата, която обгръща всяка кражба в България. Всеки, който има някаква власт прави услуги и получава в замяна нещо, което някой е откраднал от Държавата. Този вид ПРЕСТЪПНОСТ беше с ужасяващи размери !  Системата беше толкова прогнила, че Стопанска милиция очакваше всеки управител на магазин или заведение при ревизия да отчита „плюс”, а не 0 . Всеки, който отчиташе „плюс” можеше да спи спокойно, все едно е бил толкова глупав, че не си е направил ревизия и не е усвоил парите. Да, беше забранено да правите ревизия !!! Представяте ли си да имате стока за 100 000 лева, 16 души персонал и не можете да направите ревизия. Представете си го. Така беше.
Персоналът крадеше безмилостно, но те бяха защитени от ПрофПредседателя, а управителите, които отговарят за успехите на Търговията и Туризма в България нямаха никакви права. Забраната за ревизия и слабата култура на хиляди управители им осигуряваше присъди по една година затвор за всеки 1000 лева откраднати от Държавата.Познавам живота на екипа в добри столични ресторанти. Оборотът на НАЙ-големият ресторант в България – 1500 човека всяка вечер – се пренасяше от управителя без охрана. Всяка нощ г-н Бушев заедно със съпругата и дъщеричката си пренасяше огромни суми. Управителите на заведения носеха парите в дома си, а на другата сутрин се отчитаха в касата. Келнерите в този ресторант събираха бакшишите в рибарски ботуш. Тези, които са виждали високите мъжки ботуши за рибари си представят колко пари са се събирали. Когато ботушът се напълни го изсипваха на маса и разделяха. Никой не опита да обере ресторанта.  Не, всъщност, един Народен артист, комик, шоп, ЗЛО-употреби с властта си на Партиен секретар на Района и открадна Целия ресторант Лебеда – Панчарево. Изгони всички и постави семейство кафеджии да управляват НАЙ-големият ресторант в София. Това престъпление остана скрито от медиите. Един Враг на Народа бе изгонен. Няма значение, че същата Партия е избрала Бушев като най-подходящ за управление на ресторант с 32 / тридесет и двама / сервитьори.Имаше обири на търговци, но не от крадци, а от близки на семейството, което е друг вид престъпление. Хиляди управители на магазини и заведения бяха осъдени с тежки присъди за „нетрудови доходи”, но имаше малко обири на къщи и апартаменти. Присъдите на тези хора бяха на база на намерените в дома им пари в брой, злато или диаманти. В София се говореше за обири. Информацията беше малко и защото обраните не можеха да се оплачат, че са ограбени за да не ги питат откъде са откраднатите пари и бижута.Познавах бай Добрян от село Долни Богров. Бай Добрян беше голям производител на моркови и зеле. Той продаваше в София три качества моркови. С 1-во качество зареждаше добри ресторанти, 2-рото качество моркови продаваше на столове, а 3-то качество продаваше в Зоопарка. Зелето продаваше по същия начин.  Та, този човек нито веднъж не беше обран. Парите си съхраняваше в стара къща, край магистралата. Синът му беше комарджия и често отиваха в дома на бай Добрян за да изплати дълговете на сина си. Запознаха ме с бай Добрян и той ме водеше в Зоопарка да храня слоновете със зеле и моркови. Страхотно удоволствие… Много пъти сме говорили за Системата.
Бях близък със семейство от село до Дупница. Имаха автоработилница в двора. Зад къщата винаги чакаха няколко автомобила. Много работа и сериозни „нетрудови доходи”. Нито веднъж не ги обраха, а къщата им не се заключваше.
Виждал съм зеленчукови градина по селата. Никой не смееше да обере бахчата / зеленчукова градина / в което и да е българско село. В село Маринка, до Бургас е имало кражба на тикви от бостана. Видели крадеца и кмета го качил на каруца с откраднатите тикви и минал няколко пъти по улиците крещейки да видят крадеца в селото.Преди 1989-та година циганите не крадяха така, както го правят днес. Защото бяха много, ама много по-малко и работеха. Ходеха на училище, плащаха данъци и осигуровки. Да, плащаха.
Циганските кланове имаха невероятни права и отговаряха за събиране на валута. Да, циганите събираха необходимата валута за функциониране на Държавата България. БНБ разчиташе на Циганските кланове за покупка и продажба на валута, така както днес разчита на Чейндж бюрата из цяла България.  Циганите управляваха Черната борса, валутните сделки, цветята, наркотиците, продажбата в чужбина на откраднатото от иманярите. Тази всеобхватна дейност даваше огромна власт на циганските царе и барони и те държаха мирни дори най-откачените мангали, които биха нарушили Етническия мир. След 1989-та година циганските кланове загубиха „легалния” бизнес и затова станаха престъпници. Хора от СДС осъзнаха чак след 1994-та година какво става и потърсиха помощ от хора, които познават Циганската организация. Срещнах се с няколко човека, но не посмяха да се възползват от съветите ми. Така циганската престъпност стана това, което виждаме днес. За годините на Преход циганите са се увеличили поне двойно. Това ги прави Фактор в живота ни. Никой не знае колко от напусналите Родината над 2 000 000 българи се спасяват от тях и колко от страхливите политици и слаба икономика.По време на социализма нямаше имотни измами, поне не в тези размери, както е сега. Говореше се за измамени хора и откраднати имоти, обаче това бяха близки роднини, любовници, деца, внуци. Този вид измами нямат нищо общо с имотната мафия, която ограби десетки хиляди българи. Да, имаше кражби на имоти, но кражбите бяха облечени със законни думи. Законът не разрешаваше гражданите да имат повече от един апартамент и така верни на Партията се сдобиваха законно с откраднати имоти. Престъпление е, но беше узаконено и хиляди семейства загубиха наследени имоти. Преди 30-35 години имаше банда, която обираше скъпи вили в Бояна. Нито дума в медиите. След обира на няколко къщи на хора с власт се заговори, че ги напада ДС. Може би този слух принуди Властта да прави засади и да застреля крадците при поредния обир.По време на социализма можеше спокойно да пътувате из страната. Ако не ви спре милиция нямаше от кого да се страхувате. Пътувал съм и денем, и нощем. Никога не сме изпитвали страх. Често с приятели сме ходили на Кемера за да пазаруваме валута и никога не сме се страхували от кражба, а от Милицията.  МВР и ДС бяха най-страшните неща след Смъртта !
Израснал съм в семейство с малък бизнес. Апартаментът ни беше и работилница. Нито веднъж не сме били обирани. Да, идвали са от МВР и са ни „страхували”, но след 1950-1960 не е имало обири на служители на МВР или ДС „В името на Народа”. В годините след  Девети септември е имало опасност да нахлуят във всеки дом и да вземат всичко, което им хареса. Написват „Разписка” за конфискация „В името на Народа” и си отиват с плячката. След 1962-ра не е имало такива посещения. Поне не са били масови, както е било преди това.
Хиляди семейства в центъра на София пазят разписки от крадци с оръжие и лента на ръкава…
След 1962-ра година в чрез престъпността се управляваше лесно европейска държава Народна република България. Не е нужно да се притиска населението с тежко въоръжени войници, лагери, масови убийства, както правят други режими. Партията е разполагала с умни и способни кадри, които да са убедили Властта да остави Народа да краде Държавата за да няма опозиция.Почти всеки българин имаше в дома си нещо откраднато от Държавата. Нямаше как да няма. Нямаше откъде да купите важни за живота неща. Така всеки, добре, почти всеки българин притежаваше полезни предмети, които са обект на „престъпление”. Ако носите дънки или маратонки – сте прескочили Закона, защото сте ги купили на черно. Ако имате касетофон ще е купен с валута, която е купена на черно. Ако имате вила сте я построили с крадени материали, защото няма откъде да си купите законно. Да, ако имате кола и не сте чакали за нея поне 10 години значи сте платили за да прередите няколко хиляди чакащи. За ремонта на колата си ползвате крадени части.
Няма как да изброя всичко, което би ви потрябвало и като няма откъде да го купите прескачате Закона. Така Властта държеше в напрежение хората и те не се занимаваха с политика за да не ги попитат откъде са чорапите, сутиена, дамските превръзки, памперсите, макиажа, блузките, палтото, ризите, обувките и …
Учениците и студентите разбираха как работи Системата и се включваха доброволно за да ползват Държавните блага.  Партията управляваше усещанията на българите чрез посочване на различни врагове. Управителите на магазини и заведения бяха врагове. Келнерите бяха врагове. Имащите роднини в чужбина бяха врагове. Бягащите от Родината бяха врагове.
НО, артистите бяха Герои.Артистите оцветяваха PRопагандата и затова на тях беше позволено повече, много повече. Те също купуваха от Черната борса и прескачаха Закона, но не ги наричаха престъпници, а творци. Истината е, че артистите, децата на властимащите, децата и любовниците на хора от Кариерата, барманите, управителите на хотели и заведения, частниците, келнерите и готвачите имаха неписано право да получават подаръци от чужбина или да купуват „глезотии” от Черната борса.
Системата работи и днес. Всеки, който се оплаква от НЕработещата Съдебна система трябва да осъзнае, че проблемът не е създаден днес, а по време на Отечествения фронт. Партията определяше кой може да стане следовател, прокурор и съдия. Партията създаде анонимните юристи. Следователи, прокурори и съдии се ДОпитваха до Партийният секретар, ДС, ЦК и други фактори в Държавата за да обвинят и осъдят правилните хора с правилната присъда. Законът няма никакво значение. Българите не знаеха подробности, но съзнаваха, че Системата няма нищо общо с Темида. Всеки, който е с добри връзки и/или пари може да осъди когото и да било без никакви проблеми. Така се преразпределяше голяма част от БВП и се създаваше корупция в Системата, която трябва да се бори с престъпността.
Тези, които са планирали живота след 1989-та година са знаели, че за да намразят хората Прехода трябва да ги стреснат с престъпност.  Затова още през 1987-1988 създадоха магистрални банди. Те тихо обираха преминаващите транзитно турци и натрупваха огромни състояния. С тези пари и връзки след 1990-та година бригадите PRевзеха ума на частниците и блокирраха Българската икономиката завинаги.
Това е друг разказ…
 Aвтор Владимир Йосифов и BriagNews.
Със съкращения.Препечатано от :socbg.com

Научете повече

Стара Загора-Ресторант "Загорка" ( 4 снимки )

Езеро „Загорка“ е било построено от един от най-успешните градоначалници на Стара Загора – Йордан Капсамунов, управлявал между 1952-ра и 1962 г. Проектът на Йордан Капсамунов бил много мащабен, но в голямата си част останал неосъществен. Кметът искал да изгради в близост голяма къпалня, ресторант на няколко тераси, тенис-кортове, розариум, концертна зала. Йордан Капсамунов мечтаел в езерото да плува корабче, което да развлича старозагорци. На 7 август 1962 г. край езерото официално е открита бирария „Загорка“. 

През 1983 г. на мястото на бирария „Загорка“ общината построява ресторант с хотелска част, носещ същото име, но не успява да го завърши. Поводът за построяването му е предстоящото провеждане на Световно първенство по корабен моделизъм в езеро „Загорка“. Заради липса на средства повечето от проектите на Йордан Капсамунов, свързани с езерото, както и на кметовете след него, останали недовършени. Хотел-ресторант „Загорка“ е завършен и открит през 1987 г. На 30 юни 2012 г., на мястото на останалия безстопанствен в началото на 90-те години хотел-ресторант „Загорка“, е открит петзвезден комплекс - парк-хотел „Стара Загора“. 

В езерото отново плуват лодки и водни колелета, в дървени къщички, разположени във водата, живеят и се размножават над 100 диви патици и други водолюбиви птици. Езерото се зарибява ежегодно, в него се провеждат състезания по спортен риболов корабомоделизъм, триатлон и други водни спортове. В близост се намира и 670-годишен чинар (рекордьор). С него езерото е прочуто в много други градове.

Научете повече

Най-скандалните случки по родното ни черноморие в миналото (Статия)

Лошо обслужване ли получават съветските туристи при посещенията си в Народна република България и дискриминирани ли са за сметка на западните? В продължение на години този въпрос занимава  Държавна сигурност, като службите следят за антисъветски настроения сред персонала в курортните ни комплекси, показват разсекретени документи.
Оплакванията на гостите от СССР за пренебрежително отношение към тях по време на престоя им в България започват в началото на 60-те години, само няколко сезона след отварянето на първите хотели на „Златни пясъци” и „Слънчев бряг”. Настроенията, че са „втора ръка” туристи, особено ескалират след едно масово хранително натравяне.
В началото на юли 1966 г. в ресторант „Кривата липа” на „Златни пясъци” на голяма група от съветски туристи е сервирана развалена руска салата. Тя е приготвена два дни по-рано, а използваните продукти са заразени със салмонела. Оплакванията получават около 150 души, много от които попадат и в болница.

Скандалът е изключително голям и ДС започва светкавично разследване. То установява, че няма умисъл в натравянето на чужденците от „братската страна”, а причината е единствено влошата хигиена. Двама души от персонала са подведени под съдебна отговорност, а „Балкантурист” компенсира заболелите туристи, като на свои разноски ги изпраща на почивка в „Боровец” за „укрепване на здравословното им състояние”.
За да не се повтарят подобни случаи, ДС съставя план с превантивни мерки. Всички работещи в заведенията за обществено хранене минават проверка, а тези, за които се установят връзки с„вражески елементи”, са отстранени от работа. На вербуваните агенти в кухните и бюфетите пък са спуснати инструкции да информират незабавно, ако колегите им не спазват правилниците за обработка и съхранение на храната. Разпоредена е и мащабна инспекция на всички ресторанти, закусвални и сладкарници във Варна, която констатира, че почти навсякъде хигиената е на ниско ниво, а някъде липсват хладилници за съхранение на продуктите.
Натравянето на „Златни пясъци”, което съвсем не е първото, но е най-голямото дотогава, предизвиква лавина от упреци към България от страна на държавния съветски туроператор „Интурист”. Неговите клиенти се оплакват, че при престоя си в България персоналът проявява по-голямо внимание към западните гости и особено към тези от ФРГ.

ДС започва проверка, изводът от която е, че сред работещите в „Балкантурист” няма антисъветски настроения. Изредени са обаче редица слабости, заради които у съветските туристи остава усещането за дискриминация. Една от тях са новооткритите магазини „Кореком”, в които чужденците от социалистите държави не могат да пазаруват, защото нямат валута. Настаняването им в по-непретенциозни хотели за сметка на получващите луксозни стаи западногерманци се обяснява с по-изгодните договори, сключени с немските фирми.
Лошото обслужване в ресторантите се дължало на това, че съветските туристи не се хранели на свободна консумация, а групово. Поради тази причина управителите пращали на техните маси по-ниско квалифициран персонал, който понякога се държал грубо и неучтиво, тъй като не разчитал да получи бакшиш. В същото време опитните сервитьори обслужвали зоните за свободна консумация и си докарвали всеки месец между 100 и 120 лева башкиш от западногерманските туристи. Именно те били и най-честите клиенти на баровете и на единственото в средата на 60-те години казино на „Златни пясъци”. Високите цени в нощните заведения не били по джоба на летовниците от соцлагера, а освен това съветските граждани имали инструкции да не ги посещават и до полунощ да са се прибрали по стаите.

Въпреки набелязаните мерки за подобряване на обслужването след масовото отравяне през 1966 г. през следващото десетилетие не настъпва особена промяна в българския туризъм, ако се съди по продължилите оплаквания на съветските туристи. Държавна сигурност ежегодно ги обобщава и пише справки дали съществуват антисъветски настроения. Изводите всеки път са едни и същи – неприязън на персонала към „братския народ” няма, а проблемите се дължат на организационни слабости.
Поради неуредици, а не заради целенасочена дискриминация, гостите от СССР са пращани в занемарени и несъотвестващи на категорията хотели, в които няма пиколи да носят багажа им. Заради липсата на достатъчно персонал и консумативи стаите им се зареждат със захабено бельо, а кърпите им се сменят на 10 дни. Заради стремежа на управителите на заведенията за хранене да отчитат икономии в края на всеки месец им се сервира студена и некачествена храна и малки порции. А настаняването им на лоши места и на маси с мръсни покривки в ресторанти като популярния „Цигански табор” на „Златни пясъци” не било умишлено.
Най-много оплаквания постъпват от транспорта. Автобусите, с които се извозват организираните съветски туристи, са стари, а освен това постоянно закъсняват или въобще не идват и се провалят платени екскурзии.

Оплакванията постъпват от обслужването не само в морските курорти, а в цялата страна. В софийски ресторант сервитьорите демонстративно отказват да обслужват съветска група и не се трогват дори от сълзите на екскурзоводката им.
Като фрапиращи случаи офицери на ДС посочват в своите справки как служителки в плевенския хотел „Ростов на Дон” се скарали на руснак, който започнал да пее в бара „Три танкиста”. На всичкото отгоре чужденецът бил герой на социалистическия труд. Пак в Плевен, но в ресторант „Кайлъка”, сметката за прощалната чест по случай гостуването на първата жена космонавт Валентина Терешкова била надписана с 40 лева. Сумата не е никак малка, но е сравнително скромна в сравнение друг сервитьорски подвиг, при който на англичанин била представена сметка от 90 лева, а консумацията му била едва за 8 лева.

Заради разказан антисъвестки виц администратор в хотел на „Албена” загубил работата си само няколко часа по-късно, а докторът в курорта бил уволнен заради обиди към съветски туристи, става ясно от справка за туризма в окръг Толбухин през 1972 г.
Случай от 1976 г., който предизвиква голям отзвук, е отказът на управителя на пловдивския ресторант „Пълдин” да пусне вътре съветски туристи с думите „Тези нямат пари за моето заведение”. Водачът на групата се оплаква на самата Цола Драгойчева, която по това време е председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба. Взети са веднага нови решения за подобряване на обслужването, като едно от тях гласяло управители на хотелите лично да посрещат и да контролират настаняването и обслужването на групите от съветски туристи.

В изготвяните от офицери на ДС справки попадат информации, звучащи като несръчни доноси. Един от агентите на службите докладва, че журито на конкурс „Мис Камчия” през 1976 г. не проявило „политическа прозорливост и тактичност” и показало пристрастие към българските участнички. Това обидило представителките на СССР, ГДР и Унгария и дори се стигнало дотам, че немски туристи започнали да скандират „Стига местен локален патриотизъм”. Същият агент донася още, че на гостите от братската държава се сервират малограмажни порции, в които те намират косми, парчета найлон, хлебарки и паяци.
Източник : www.dariknews.bg
Препечатано от :www.socbg.com

Научете повече

Как управител на ресторант „Златното пиле“ през 80-те е смятал "своя" ресторант за "кана без дъно", а печеното пиле за него е било златно

Репортаж от един разговор с превантивен характер, организиран от Сoфийската градска прокуратура и Столичното управление на МВР с ръководствот Стопанската дирекция „Обществено хранене“ към СНС.

Беше след чиновническото работно време. Час, в който столичните заведения се подготвят да посрещнат своите постоянни и случайни посетители. Подготвяше се и ресторант „Гамбринус“, където и тази вечер цигулките щяха да пригласят на късащи душата стари градски песни.
Но ние бързахме за друга врата. Отсреща, на ул. „Цар Симеон“ № 57, вече очакваха представителите на прокуратурата и Столичното управление на МВР. Само че залата на дирекцията на СД „Обществено хранене“ се беше оказала тясна да побере поканените от административното, партийното и профсъюзното ръководство, та затова разговорът щеше да бъде пренесен в близкото клубче.
На какво се дължеше този интерес към срещата? Едно поне беше ясно: интересът е взаимен, не от вчера и винаги с мисълта за бъдещето на тази сфера, наречена „обслужваща“, която открай време услажда или вгорчава дните и вечерите на обслужвани и на обслужващи. Но тук въпросите и проблемите й трябваше да се разгледат от съвсем друг ъгъл — служебен. Сиреч: какво не бива повече да се търпи в тая сфера, за да свикнат всички хора в нея да работят така, както би трябвало: с мисъл и дълг не само за своето, а преди всичко за общото благо: за да не се стига до корупция и деградация: за да няма толкова много наказателни дела и преписки срещу служителите и; за да не се повтарят старите и всеизвестни грешки; за да има поука от случилото се…

Така именно започнаха този разговор — откровен и делови — представителите на Софийската градска прокуратура Ани Караиванова и Любен Клявчев. Клубчето, което скоро щеше да се оживи като кошер, сега мълчеше. Хората внимателно слушаха това, което още не знаеха в подробности или пък бяха само дочули оттук-оттам. Имаше още какво да се „дочуе“, какво да се доразбере. Защото:
— Тук сме не само за да отбележим поредните „червени точки“ — каза Ани Караиванова, — за да ви информираме, пък и вие да ни отвърнете със същото, за грешките и слабостите във вашата система, които са на дъното на почти всяко наказателно дело. За да не отиват на съд повече хора. Всички знаем, че без законност, без държавна дисциплина новият икономически механизъм е немислим. Но състоянието на тези два социални феномена в столицата сега много ни тревожи. Стотици души всяка година се осъждат за престъпления от общ характер. При това най-висока е степента на посегателствата срещу социалистическата собственост: присвояване, обсебване, кражби — те съставляват 27 процента от всички доказани престъпления. Сравнителните данни показват също така, че през 1983 г. и началото на 1984 г. е налице неколкократно увеличение на средния размер на присвоеното имущество от един подсъдим.

Реплика от залата: – Да, но целият живот отиде нагоре през тези години…
— … В структурата на разглежданата престъпност — продължи прокурорката Ани Караиванова, бе да обърне внимание на неуместния „аргумент“ откроява тази, извършвана в системата на столичната търговия. Престъпленията в тази сфера са около една трета от всички открити и доказани престъпления. В този незавиден списък на едно от първите места е и вашата дирекция. И да ни кажете, че това са си ваши проблеми, знаете, че ще сгрешите. Защото на всички е известна постановката за собственика и стопанина на социалистическата собственост.
После прокурорите и служителите на МВР анализираха по „профили“ престъпността в сферата на общественото хранене. Задълбочено и точно, с разнищване на „причините и условията“ за престъпленията, със съответните изводи. Ето картината, видяна от тяхна „гледна точка“.
Излишъците —
„кана без дъно“
Тази „болест“, казаха те, не е от вчера. Налице е масово измамване на клиентите в качеството, теглото и цената все с тая цел — да се създават излишъци, които после да се присвояват. Използуват се фирите, фиктивните фактури, създава се нарочен хаос в документацията. В контролните листове не винаги се вписва действително реализираният от заведението стокооборот. Умишлено се повреждат касовите апарати.
Липсата на ред в счетоводството на СП „Обществено хранене“ — Ленински район, е дала възможност на управителката на комплекс „Кристал“ Стоянка Дончева да присвои над 16 000 лв. (6000 лева от тях са били намерени, заровени в буркани, в района на вилата й.) Дончева вече е призната за виновна по чл. 203 от Наказателния кодекс, но явлението остава.
И Траян Траянов — управител на ресторант „Златното пиле“, години наред е смятал „своя“ ресторант за „кана без дъно“, а печеното пиле за него е било наистина златно. Пишел грамажа, но го таксувал като цена. И пилето излизало по 10 лв. килограма. Въпреки всичко Траянов давал нищожни излишъци. Защото си ги пресмятал на така наречените „вътрешни ревизии“ без чуждо око. И защото успял да открие още три павилиона към заведението, чрез които си оправял сметките.

Да уловиш „златната рибка“ — буквално и преносно…
Внасянето на напитки отвън в заведенията е практика, която продължава също от години, но никой, изглежда, не може да я спре. Защото публична тайна е, че сервитьорите и барманите се назначават в заведенията с… „препоръки“ от по две и три „сухи“ нули накрая. Да си припомним делата срещу многото служители в комплексите на хотел „Витоша“, „София“ и „Хемус“. А тези дела не би ги имало, ако отчитането на материалноотговорните лица ставаше не само стойностно, но и количествено!
Но всичко си продължава така, както е било. Ето я и „Златната рибка“ на ул. „Екзарх Йосиф“ с управител Селим Ибов Алиев, пред която и „Златното пиле“ бледнее. Към ресторанта има бар, който би трябвало да се захранва само със стоки от него, но сервитьорите и барманите предпочитали другия начин — купували напитките от магазините. На случайните посетители конякът „Златна котва“ се продавал за „Наполеон“, еспресото пък за нес-кафе. А „реализираните“ излишъци просто не могат да се установят — касовите ленти и сервитьорските марки са изчезнали безследно. Или просто не ги е имало. Щом контрол не съществува, всичко може…
Но нали има вътрешноведомствен контрол, ще каже някой и той явно ще е съвсем бос в материята. Знае се, че на този контрол силата не е голяма и за това има познати обяснения, едно от които е и тона, че той е на „мушката“ на всяко предстоящо съкращение на щата.
Съвсем пресен е случаят с Роза Владова от четвърти район на СД „Обществено хранене“, която на ревизиите показвала купища кашони с цигари. Питали я, защо все с тях се отчита, а тя отговаряла, че снабдява и други райони и че разменните листове били известни на ръководството. Едва при петнадесетата (!) ревизия се видяло, че кашоните са празни. Предполага се, че от както с поела обекта, Владова има за около 43 000 лева липси, по документите от първите ревизирани периоди вече са унищожени и сега тя е подведена под отговорност „само“ за 25 000 лева
Кадровият подбор?
Е, понякога е случаен…
А резултатите са тежки. Божана Паунова, управител на сладкарница „Иглика“ в Димитровски район, понякога допускала грешки при изготвянето на стоково-паричните начети, „възлагала“ на свои близки, но далеч от работата й хора да приемат стока и да се подписват под документите (а защо никой в счетоводството не е погледнал подписите?) и резултатът не закъснял. Тя е осъдена по чл. 219 от Наказателния кодекс за липса от 5552 лв.
За безстопанственост по този текст от закона е осъдена и Маргарита Славова, продавачка на бюфет в „Обществено хранене“ — Коларовски район. За осем месеца тя е допуснала липса от 7055 лева.
А какво да кажем за други случаи, при които управители на заведения, показали големи липси, не се уволняват въпреки категоричните разпореждания, а се оставят да си „доработят“, за да възстановят сумите от… оборота на обекта.
И още, и още. Имена и факти, безспорно установени по наказателни дела. Но защо някои хора са си затваряли очите пред тях? Защо? Това питаха и прокурорите, и служителите от Софийското градско управление на МВР. А отговор на своите въпроси дали получиха, нека сам да отсъди безпристрастният читател, след като прочете този репортаж от срещата с превантивен характер в СД „Обществено хранене“.
Нека чуем как изглеждат нещата откъм другата страна, през погледа на тези, които трябва преди всичко за стопанска сметка да мислят, печалба да гонят. А изказвания не липсваха. Явно хората ги болеше и за случилото се в тяхната система, и за упреците — макар и косвени — към стила и метода на тяхното ръководство.
„Капка в морето“

— Аз съм представител на тоя контрол, за когото тук се казаха най-тежките думи. Но ние сме „капка в морето“ — само 5—6 души. Къде да бъдем по-напред? И все пак през миналата година направихме цялостна проверка по 127-о постановление на Министерския съвет и Наредба № 3. В 217 обекта не открихме нито едно нарушение, но в 57 наложихме съответните дисциплинарни наказания. И все пак от критики не можем да се отървем. Ето при една проверка от държавен и народен контрол ни се отправи упрек, че не вземаме под внимание компонентите на кухненската продукция.
-специално за сандвичите. А как да ги вземем, след като нито една лаборатория не би се съгласила да ни направи този анализ? След като няма и стандарт за тези компоненти? Явно много неща куцат не само при нас. И нормативно.
Директорите — между чука и наковалнята
— Аз съм директор на четвърти район. Тук се изнесоха не един и два случая, наистина не само от нашия район, на престъпност и корупция. Почти излезе, че нашата работа едва ли не е само такава. От 13 години работя в тая система, но и сега, като ме попитат къде работя, казвам: в търговията, а не в общественото хранене, защото така се е разпространила мълвата, че тук едва ли не всички са крадци и мошеници. Въпреки че аз правя 28 милиона лева стокооборот, а нямам никаква техника; само двайсетина счетоводители имам и постоянно ги съкращават, без да се мисли кой ще обработва тая огромна документация.
А питате ли ни как можем да държим сметка на управителя на дадено заведение —като прословутия Салиев примерно, който си урежда работите не с нас, а със странично-висшестоящите органи? Нито един обикновен работник в кухня, уволнен по 127-о постановление, не е възстановен на работа, но управители и сервитьори -много. Отгоре ни ги налагат. И в края на краищата излиза, че ние, директорите, нямаме права по назначаването на барманите и сервитьорите; ако щете, дори по кадровата политика въобще. А всекичасно сме между чука и наковалнята. Тия неща трябва да си ги кажем очи в очи.
„Лъжат ни…“
И аз съм директор — на пети район. Не е тайна: лъжат ни. Идват при нас с чист документ за съдимост, после се оказва друго. На мен ми е омръзнало да идват откъде ли не и да ме питат защо не уволняваме такива хора. Ще отговоря с това: ние едва ли не сме се превърнали в проповедници; реална служебна власт ние нямаме. Ако Наредба № 3 все още съществува (50 управители вече сме уволнили за нарушаването й), то е само благодарение на голия ни кураж. Защото е трудна борбата с овластения ходатай… И аз поддържам мнението, че ако някой се облагодетелствува от общественото хранене, това са хора извън него. И че заради Илия, който ял и пил, който присвоил 2000 или 20 000 лева, не трябва да плюем по свети Илия…
И друго. Ако аз като директор уволня или санкционирам някого, тутакси към органите на прокуратурата и МВР тръгват анонимни сигнали: къде съм ял, с кого съм пил, какво съм говорил. После нищо от писаното в анонимките не се доказва, но нервите ми са похабени. Аз съм от двайсетина години в тази система и считам, че съм останал неопетнен дотук. Въпреки че наистина много нещо струва на някои хора да останат чисти при тия изкушения.
Накрая, часът вече беше доста понапреднал, главният директор на СД „Обществено хранене“ Илия Несторов  обобщи казаното и се спря на перспективите, за които, както каза той, се е мислило с доста по-предна дата:

— Главното в нашата работа не са закононарушенията — каза Илия Несторов. — Макар че един директор, когото сега съдят, наистина хвърли петно върху нашата организация. Ние считаме, че за да се нанесе удар на корупцията, за да се ликвидират „причините и условията” за закононарушенията, към нас трябва да се създаде електронноизчислителен център. Тук съм длъжен да призная, че при внедряването на електронните каси в обектите срещам голяма съпротива от управителите и сервитьорите. Но с тях все някак ще се преборя. Иначе ще се принудя, казал съм им го, цели заведения със сервитьорско обслужване да ги направя на са-мообслужване.
Една от слабостите, за които тук се говори, е, че не освобождаваме своевременно лицата, които имат начет или вече са осъждани за престъпления в търговията. Но не е така лесно. Ето, в „Ротондата“ на гарата управителят беше сменен и оборотът веднага спадна. Затова ние трябва да създаваме резервни кадри. Въпреки че в нашата система няма стремеж да се върви отдолу нагоре: сервитьорът и да го убиеш, не иска да стане управител, управителят не иска да стане директор, ако ще и с висше образование да е, щом вече се е хванал за „чекмеджето“.
Особено много при нас се затрудни борбата с корупцията, когато заведенията ни „излязоха“ на тротоара и това даде възможност на несъвестни управители да си реализират излишъците. Но връщане назад няма. Тук прокуратурата може да ни помогне много.

Разговорът в залата свърши, но продължи още известно време навън, на тротоара. Всички бяха премного оживени, премного напрегнати, за да си тръгнат веднага. Спореха, остро коментираха, доизказваха се…
А отсреща, в ресторант „Гамбринус“; цигулките вече се настройваха за своя репертоар от познати, до болка познати, както казват поетите, стари градски песни. Когато си тръгнахме, те тъкмо захващаха: „… Остави таз рана — нек да зарасте…“.

Източник:socbg.com

Научете повече

Стара Загора -ресторант "Загорка" в 2 снимки от 60-те и 70-те

Банкет в ресторант "Загорка" през 60-те

Ресторант "Загорка"през 70-те

Научете повече

Видин –Култовият бар-ресторант „Телеграф капия” Преди и Сега (Статия)

Едно от култовите места във Видин – бар-ресторант „Телеграф капия” от години се руши след приватизацията на "Балкантурист", съобщава в свой репортаж БНТ. През 80-те години заведението се е превърнало в един от символите на града. Уникалното място повече от десетилетие пустее заради тройна съсобственост – държавна, общинска и частна.

"Телеграф капия" е една от главните порти на Видинското кале и е паметник на културата. Във времето на социализма каменната постройка е превърната в бар и към него е изграден ресторант-градина. През 70-те и 80-те години бар-дискотека „Телеграф капия” става толкова популярен, че се превръща в един от символите на Видин. Тук се слушат най-актуалните парчета на световни звезди.

Колко емблематично е това място за хиляди хора говори легендата за Телеграфа, която е жива и днес. Има група във Фейсбук „Помните ли Телеграф капия?”, където хората качват клипчета от различен период от време – от 80-те, 90-те години... любима музика, хора, които са по цялото земно кълбо, не само в различни градове на България. А най-странното и шокиращото е, че в София, веднъж месечно се прави т.н. „Телеграф капия парти”, твърди Васко Громков, бивш дисководещ в „Телеграф капия".

След приватизацията на „Балкантурист” лятната градина и кухнята на заведението стават частна собственост. Същевременно заведението е публична

държавна собственост, а пристроените на входа сервизни помещения, както и земята е общинска. Общината има идея какво трябва да се направи, но досега нищо не е предприела.

"Сигурно ще се намери изход, ако самата "Телеграф капия" бъде предоставена на Община Видин като публична общинска собственост и след това Община Видин да уреди по някакъв начин със собствениците другите имоти, които са в комплекса", заяви Румен Видов, кмет на община Видин.

Според хората е недопустимо "Телеграф капия", символ на хубавата музика и свободата, да продължава да се руши. Те искат някой от собствениците да възстанови и върне предишната слава на това място.

Научете повече

Разходка по заведенията на черноморието ни в 5 снимки от 70-те

Фрегатата "Арабела" в Албена

Златни пясъци,ресторант "Златна рибка"

Бар "Лилия" Аркутино

Златни пясъци-Ресторант "Кошарата"

Слънчев бряг -ресторант "Българска сватба"

Научете повече

Спомен за лещата от 13 стотинки.Лична история:

„Когато бях на 12, ходех на уроци по пиано. Един ден Ани, с която свирехме на четири ръце Унгарските танци на Брамс, не дойде. Намерили й въшки. На следващата седмица очаквах да я видя подстригана. Тя обаче си седеше пред пианото с дългата си пухкава коса. Историята се беше преобърнала. Ани си признала, че в училищната столова отказала да изяде целия компот от сливи, и леличката, след няколко закани, й го изсипала на главата. В детския си ужас от внушителната фигура в оцапана престилка, тя пазила тайната достатъчно дълго, че сиропът да кристализира в косата й. Отнело известно време и докато майка й стигне до истината.

Стихче: „Сутринта настъпи хлад./ Наш Гъбарко сети глад,/ влезе в ресторант голям./ Викна: „Дайте ми да ям!“/ Тук безплатна е храната / за работници в гората./ Никой теб не те познава…“

Една социална институция може да бъде най-ясно разпозната като такава, когато започне да прелива във фикция. 

Тя навлиза в ежедневните разкази на хората, в смешките им и в езика им, после си проправя път към легендите на епохата и призракът й често се оказва по-устойчив от нейното физическо съществуване. В този смисъл столовата от времето на соца си е 100% обществена институция.

Изразът „като на стол“, употребяван най-често пейоративно, още служи да описва лоша, примитивно сготвена храна, твърде семпло меню, неприятна миризма във въздуха, кошмарно обслужване или потискаща обстановка. Понякога, много рядко – сготвена, почти домашна храна.

Но освен езиково призракът на социалистическата столова продължава да живее и по един по-неприятен начин: чрез свои само леко подобрени подобия. „Кантината“ щастливо и мирно съжителства с гурме културата и в най-развитите кулинарно дъжави, но в България устойчивите представи от някогашната соц реалност пречат на много днешни заведения от този тип да станат нормални места за хранене. В тях личат и устойчивите лоши практики, и възпитаната у хората непретенциозност към храната.Историческата реалност, в която те се коренят, е обект на неизличим колективен спомен. Чудно монолитен в някои свои части, и радикално разнопосочен в други, обобщен, той звучи горе-долу така:

Обстановката

Първо, още преди да си отворил вратата, те удря миризмата – тежка смесица от дезинфектант, евтин сапун, пържен лук, прегорена риба и наситените аромати на сготвени чушки и домати. Нещо уютно и нещо грозно, нещо умиляващо и нещо брутално. Миризма, противоречива като мътните реки на живота.

С разтварянето на вратата идва вторият елемент – шумът. Специфичен звук от тракане на метални прибори в метални чинии, на метални чинии върху голи маси, на голи маси върху гол под, на метални крака на столове върху цимент, на пластмасови табли и крака в груби обувки, бученето на горещия въздух от сешоарите за ръце – всичките тези неуютни тонове, умножени от ехото в подобната на тунел зала. И бъбренето – на няколко десетки до няколко стотин усти, крясъците на „лелките“ иззад отворите в стената.

Понякога – и музика. Но рядко. По онова време партията има проблем с музиката. „Основните положения“, които приема през 1982 г., препоръчват „да се подобри масовата интонационна среда, като се даде предимство на мелодии и ритми, които отговарят на народния вкус и социалистическия начин на живот. Българските естрадни артисти да изпълняват песни на чужди автори само в превод на български език. Да се подберат народни, възрожденски, революционни, лирически, детски и други песни, както и хора и ръченици за изпълнение по радиото и телевизията, в заведенията за обществено хранене, при народни тържества и веселия, на семейни празници и в приятелски кръгове“.

За да не газят из опасни територии, учрежденски, университетски, работнически, ученически столове предпочитат да не замъгляват тракането на алпаката с ненужни мелодии.

След звука идва третият елемент – гледката. Отваряш вратата и пред теб се разкрива голямо, полуиндустриално помещение с циментова мозайка и голи прозорци, отвъд които като че винаги е зима и винаги духа студен вятър. Сивеещо неоново осветление – неизменно неоново, като че в обикновените лампи има нещо несъвместимо, дори оскърбително за духа на социализма. 

И опашка от хора. Те стискат в ръка малки листчета с небрежно отпечатани цифри и букви – купоните, които са а. купили, б.разменили, в. измолили,г. уредили с връзки – или иначе казано, придобили чрез която и да е от малобройните форми на търговски отношения от онази епоха.

Сивотата, неуютът и студът са норма в социалистическия стол. Те са стандарт. В отделни периоди, на отделни места се случва те да се натъкнат на не съвсем осъзнатата съпротива на „лелките“. Водени от някакво майчино чувство на грижа и нужда да внесат поне малко човещина, те понякога окачват по прозорците силонови завеси, закриват масите с покивки или заселват первазите с прораснали от обилно поливане мушката и кактуси. Съвсем мимолетни, тези усилия са и абсурдни – като рози в устата на космат звяр, предметите от нормалния човешки бит само подчертават колко немислим и невъзможен е всякакъв уют в социалистическата столова.

Менюто

Да си спомниш едно типично меню на соц стола 25 години по-късно не е някакво особено предизвикателство – онези, които са се хранили в столова в продължение на години, трябва да са яли стотици пъти дузината ястия, които се въртят най-често в нея: 

пилешка супа с дребна юфка, водниста боб чорба, яко застроена супа топчета за начало. Лятото – и редичък таратор, който се случва да е от прекалено кисело кисело мляко, с леко ферментирали краставици. След това – пиле с картофи или със зеле, гювеч, руло „Стефани“, шницел (по виенски!). Веднъж в седмицата – деликатесната днес печена скумрия, в отговор на идеите за здравословно редуване на храните. Десерти: малеби (розово, обикновено пукнато, и с попил в пукнатината сироп), крем карамел и сутляш (мляко с ориз, поръсено с канела).

И ако менюто е повече от унифицирано, мненията за качества на храната варират диаметрално. От „винаги беше евтино и вкусно“, до „толкова беше гадно, че едва издържах седмица и се отказах“.Интересно е, че в спомените на хората тази храна някак се идентифицира с домашно готвене, много от тях имат представата, че „лелите“, както са наричани тогава готвачите, обикновено от женски пол, приготвят каквото си знаят от вкъщи. Истината е различна – тези „лели“ не са като „лионските майки“ – автори на талантлива, автентична кухня и матриарси на изкуството на готвенето, ами соц столовете готвят по общ рецептурник. Един от тях е издаден през 1960 г. – „Сборник готварски рецепти за заведенията за обществено хранене“ на Стефан Бояджиев, Захари Захариев и Георги Шишков. По-късно, от 1972 г. нататък това е „Единен сборник рецепти за заведенията за обществено хранене“ на по-голям колектив автори.

Рецептите, които тези книги съдържат, всъщност са доста прецизна класическа кухня. Тя е  описана достатъчно прескриптивно, за да не поощрява някакви излишни усилия на фантазията, но не е лоша сама по себе си – точно обратното, точното следване на рецептите осигурява съвсем прилично сготвена храна. Подходът, от една страна, е леко индустриализиран (говори се например за „порционни“ парчета, месото е „от труп“). От друга, теглото на продуктите е с нюанси от по 2-3 грама и доматите в гювеча се белят. Онова, което повечето преживели социализма са поглъщали в столовите, изглежда, е било следствие от един нетворчески, затова пък доста либерален откъм спестяване на усилия и продукти прочит на рецептурника.

Въпрос на престиж

Една от най-любопитните страни по време на соца са разнопосочните сигнали, които яденето на стол подава за статута на хората. В столова се хранят хора от различни социални прослойки и това носи най-различна информация за тях.

От една страна, да ядеш на стол може да изразява отсъствие на време за домашна кухня или изобщо на домашна кухня. Учениците, които ядат в стол например, често остават и в занималня, което по онова време е тълкувано донякъде като липса на добра майчина грижа – поради непопулярния тогава развод например.

За други обаче храненето на стол е даже престижно. Така е често за студентите, които идват от провинцията в забранената по онова време София. Социализмът ограничава свободната миграция дори в рамките на държавата и когато човек благополучно се оказва приет в университет и по този начин получава своята така желана „виза“ за столицата, столовите на университетите са мястото, където той я демонстрира и й се радва, показва я на обществото. Отделно, столовете на учебните заведения са привиждани в йерархия на престижност, която съответства на тази на самите учебни заведения по онова време. Най-желан сред всички е Софийският университет, заедно с него – и столовата му. Която освен всичко друго е и сравнително шик, в красивата стара сграда с високи тавани.

Освен това столовите варират в качеството си. Като всичко друго, което демонстрира макар и малко предимства, те стават обект на лека нелегална търговия (т.е. купоните им), или пък на упражняване на връзки и по този начин – на демонстриране на статут.

Следите остават

Всяка столова има свой статут в сложна йерархия с останалите. Храненето в нея носи различна информация за статута на хората. Но най-трайният отпечатък, който социалистическата столова като институция оставя след себе си, е идеята за „българско сготвено“ заедно с неговия контекст, с цялостната представа какво е нормално, когато става дума за храна.

И днес, повече от двайсет и пет години по-късно, нейните ниски стандарти правят българите едни от най-непретенциозните клиенти в ресторант в Европа. Те осигуряват роенето на копия на соц столовите в днешни условия и още по-лошо – обричат на мъчително съществуване всеки ресторант, който дръзне да се стреми към високо ниво.

–
Текст Албена Шкодрова
Източник:bacchus

Научете повече

Ресторант по Българското черноморие през 80-те

Познахте ли,къде е този ресторант ?

Научете повече

Кораб ресторанти в България в 3 снимки от 80-те

Хотел-ресторант "Кораба" Видин

Ресторант Кораба-Тутракан

Кораб "Камчия" Язовир Георги Трайков

Научете повече

Спомен за някогашните елитни ресторанти на "Балкантурист"

В някогашните елитни ресторанти се сервираха ястия, които  днес са класика

Повечето, родени през 80-те години и по-късно, едва ли си спомнят или знаят какво беше „Балкантурист“. Освен че марката обединяваше хотели, ресторанти, туристически агенции по времето на социализма, за обикновения човек „Балкантурист“ беше символ на „гурме“ /доколкото може да се говори за соц такова/ култура. Там се предлагаха най-качествените колбаси, сирена, напитки, можеше да се опитат произведенията на най-добрите готвачи или да се насладим на „екзотични“ блюда.

Сега, разбира се, цялата тази картина ни изглежда смешна , но до 90-те години, това беше царството на празничната кухня – не минаваше служебен банкет, тържество, личен празник, без резервация в „Балкантурист“. В най-елитните ресторанти на веригата сервитьорите бяха облечени с червени или черни сака, имаха папийонки и сервираха задължително с бели ръкавици по етикета на класическото френско обслужване.

Всеки ресторант имаше „емблема“ – специалитет, който задължително се поръчваше там. В софийският ресторант „България“ с голяма популярност се ползваше тортата „Гараш”, в „Унгарския“ задължително се започваше с „Рулца по чешки“ и „Домат шмеркезе“, а в „Рубин“ не се подминаваше „Котлет по киевски“. „Бьоф Строганов“ на хотел „София“ беше почти толкова добър, колкото руския оригинал, а в заведенията по морето неизменно присъстваше „Кавърма по воденичарски“. Малцина знаят, че класиките на българската кухня като „Снежанка“ и „Шопска салата“ са създадени точно в кухните на „Балкантурист“.

Вижте още:

Шопската салата е създадена от професионални готвачи на „Балкантурист“

Научете повече

Хотел-ресторант "Верея" Стара Загора

Хотел-ресторанта е построен по проект на арх.Милчо Бечев "Софстрой".
Открит е през далечната 1962 г.
Има 86 стаи със 183 легла и девет апартамента .Обслужва се от луксозен ресторант ,сладкарница и механа.

В ляво,хотел-ресторанта в строеж

Научете повече

Последната бележка на разстреляния на 25 април Васил Илиев: Да пратя на мама още пари за…

22 години след убийството на основателя на ВИС Васил Илиев, разследването е прекратено поради давност, убийците не са задържани, а версиите са десетки, припомня Дир.бг. в рубриката си „Студени досиета“. На 25 април 1995 г. около 21.15 часа 30-годишният Васил Илиев пътува с луксозния си „Мерцедес“ към „централата“ на ВИС – ресторант „Мираж“ в София. Двамата гардове на Императора го следват със „Сеат Толедо“. Двете коли навлизат в кварталната улица „Никола Каменов“, която е осеяна с дупки. Наблизо има строеж. Васил Илиев намалява скоростта, за да не потроши новия сребрист „Мерцедес“, който е купил ден по-рано от Филип Найденов-Фатик. Тогава от строежа изскачат двамата килъри, въоръжени с автомати „Заги“, и откриват огън по колата на Илиев.

Дъждът от куршуми пръска предното стъкло, а след това и предния десен прозорец на автомобила. Васил Илиев издъхва за секунди, а гардовете му така и не успяват да реагират на смъртоносната атака. Двамата убийци пък изчезват в тъмнината между блоковете. При огледа в мерцедеса на основателя на ВИС са открити видеокасети с филмите „Кръстникът” и „Шотландски боец”, златна гривна, златен часовник, мобилен телефон, 2000 лева, документи и бележка с надпис: „Да пратя на мама още пари за ремонта в Кюстендил!”. Два дни след убийството основателят на ВИС е погребан пищно в родния си град Кюстендил. Около 5000 облечени в черно мъже плачат на 4-километрова траурна процесия. Сред тях са братът на Васил – Георги Илиев, Константин Димитров-Самоковеца и Димитър Димитров-Маймуняка. През следващите 10 години и тримата бяха ликвидирани от наемни убийци. През 2015 г. разследването на поръчковия разстрел е прекратено поради давност. Убийците не са разкрити, поръчителят също. Сред най-спряганите имена обаче са тези на сръбския наркобос Сретен Йосич и на един от босовете на групировката СИК Милчо Бонев-Бай Миле, който бе застрелян заедно с охранителите си на 30 юли 2004 година от група маскирани като антимафиоти в ресторант-градина „Славия“ в София. В Кюстендил пък внушителната гробница, в която преди 22 години е погребан Васил Илиев, все още е под денонощна охрана. Основателят на ВИС има една дъщеря – Ивона от първата си съпруга Мариета. Преди две години Ивона Илиева присъства на юбилейното 20-о издание на международния турнир по борба за кадети „Васил и Георги Илиеви“. „Пазя само скъпи спомени с баща ми. Като всяко дете сме ходели на различни места, на почивки заедно. Бях на 9 години, когато почина, така че имам ярки спомени. Но това са лични неща и се натъжавам много. Винаги съм била свързана със спорта. Родителите ми са майстори на спорта. Майка ми е акробатка, а татко професионален борец. Може да се каже, че съм израснала в залите“, сподели тогава младата жена. Във „Фейсбук“ пък от няколко години са създадени групи ВИС-1 и ВИС-2, втората от които има вече над 35 000 последователи, обменящи снимки, разкази и спомени за мутренските времена от началото на 90-те години.

Източник: БЛИЦ

Научете повече

Нощния живот на Бургас през 90-те - от „Ла Пиаца“ до „Космополитън“ (СТАТИЯ)

Спомняте ли си 90-те? Годините на диското, магнетофонните ленти и дълбоките дънки. Живот без молове, смартфони и напреднали технологии. Музикалната култура в България тепърва се е зараждала, спомнят си бургаски меломани.
В началото на 90-те Бургас до голяма степен е диктувал музикалните тенденции в страната, съобщава "Флагман". „Тогава нямаше MTV. Ходехме чак до Петолъчката, за да си купуваме видеокасети с предавания. Така се запознавахме с тенденциите. Тук идваха хора от цялата страна. Понеже сме морски град имахме възможността да налагаме модата по клубовете. Поръчвахме плочи от моряци и стюардеси. Тогава имаше черен пазар на музика. С напредналите технолигии в днешно време това е невъзможно“, спомня си DJ Chocolate. Неговата кариера започва през далечната 1984 г. в Бургас.

Първите модерни нощни клубове – от ресторанти към дискотеки

Първата по-модерна дискотека в Бургас е „Ла Пиаца“. Тя се е намирала до сградата на КАТ в ж.к. „Славейков“. Заведението е с по-раздвижен интериор и бележи прехода от типичната визия на ресторант към нощен клуб. „Ла Пиаца“ беше супер актуална за времето си. Абсолютно всяка вечер се пукаше по шевовете. Идваха по 700-800 души“, разказва DJ Chocolate.Сериозна конкуренция на „Ла Пиаца“ по онова време прави „Пагане“ в ж.к. „Братя Миладинови“. Тя може дори да се определи като първия развлекателен център в града – със зала с електронни игри, джубокс и др. актракции.

Легендарният DJ „Боби Ай“ пристига специално за откриването на „Фантазия“ месеци преди смъртта си

През 1993 г. отваря врати дискотека „Фантазия“. Заведението се е намирало зад Пожарната, на ул. „Сливница“. Клубът залага на модела „Пагане“. Той е на два етажа, като освен дискотека е имало и зала за игри.

През следващите две години дискотеката се превръща в тотален хит сред бургазлии. Специално за двудневното откриване пристига легендарният DJ „Боби Ай“. По това време пловдивчанинът е на изключителна почит в България. Той е бил водещ на „Мелодия на годината“, диктувал е музикалните тенденции в страната. Броени месеци след откриването на „Фантазия“ той загива при мистериозни обстоятелства. И досега негови колеги подозират, че е убит.

„Плочата“ и „Палм Бийч“ – първите летни клубове

По-старите поколения бургазлии още си спомнят партитата в една от първите летни дискотеки в България. „Плочата“ се е намира на Централния плаж, точно до ресторант „Нептун“. Тя не се е отличавала с модерен интериор, а е била разположена върху покрива на една от близките сгради, откъдето идва и името й.

През 1996 г. настъпва времето на „Палм Бийч“. Хитовият клуб е на другия край на ивицата  спрямо „Плочата“ – на Северния плаж, но бързо се превръща в любимо място за купонджиите. Собствениците на заведението вече залагат на модерното – специални светлини и озвучаване гарантират доброто настроение на посетителите.

Първият фейс контрол, ретро и студентски партита

През 1999 г. за пръв път по нощните заведения в Бургас се въвежда т. нар. „фейс контрол“. Това става с откриването на „Рокси“. Първият фешън клуб в града буквално взривява меломаните. Не всеки е можел да влезе в хитовото зведение, пред което са се извивали тълпи от чакащи.

Мястото е било супер популярно още преди това заради „Фънки таун“. Меката на „черната музика“ в Бургас обаче е просъществувала само 3 години, преди да отстъпи на „Рокси“.

На огромна популярност се е радвала и намиращата се в Морската градина дискотека „Елит“. Там за пръв път са въведени тематични вечери – ретро и студентски партита.

С иновативения си интериор се е отличавал и рок клуб „Сатан“ до стадион „Черноморец“. Заведението, посещавано от любители на тежката музика, е приличало на затвор – с висящи от стените паяци и синджири.

Няма как да пропуснем „Трокадеро“, „Калибра“, Зорница“, „Диана“ и разбира се – „Космополитън“. Оформената като космически кораб дискотека предизвиква тотална революция в любителите на нощния живот. „Космоса“ събира хиляди хора почти всяка вечер. За съжаление, заведението запада след смъртта на собствениците си – подземните босове Маис Ахаян и Артур Ахаян.
DJ Chocolate

Новите технологии, социалните мрежи и влиянието им върху нощния живот

През 90-те години в Бургас е имало десетки дискотеки, които са се пукали по шевовете всяка вечер. В момента силните дни на подобен тип заведения са се свили до два в седмицата – петък и събота.
„През 90-те чужденците се дивяха на пълните ни всяка вечер дискотеки. Цъкаха с език и се чудеха как е възможно това. При тях подобен тип заведения били пълни само петък и събота. Виждаме, че сега и тук нещата стоят по този начин. В момента музикалната култура в Бургас е пълна трагедия! Имам чувството, че хората ходят в даден клуб само, защото е модерно. Виждам едни и същи лица в хаус и чалга дискотеки“, завършва DJ Chocolate.

www.blitz.bg

Научете повече