Има едно малко схлупено селце в покрайнините на Радомирските полета. На пръв поглед изглежда най-обикновено село с няколко десетки баби и дядовци с бастунчета и гуменки по улиците, но далеч не е така. Даже самите те са участници в историите и тайните на това райско място - Гълъбник! Всички тези добри хора всъщност са баби и дядовци на мен, на вас, на децата на 80-те и 90-те години и благодарение на тях и техните деца, ние трябва да сме благодарни затова, което са ни подарили, а именно едно незабравимо детство, прекарано на село. Всеки един от нас е идвал поне за два, три месеца през лятната ваканция, ако не в останалия период от годината.

Аз имах възможността да ходя далеч по-често от някои, а пък някои си живееха там и все още не изневеряват на селото.  Да започнем с главния актьор, разбира се, че това е ОУ “Христо Ботев” и неговото дворче с игрището, кошовете, стола и всичките му “изобилия”. В този двор има едно дърво и всеки без изключение е седял под неговите широки зелени листа и е люпил семки. На мен лично са ми се случили неща, които ще ме държат цял живот. Едни са вкусили алкохол за първи път или пък някой фас от земята, защото е нямал пари да си вземе кутия, а пък други са целунали момчето/момичето, което харесват от миналото лято и са нямали търпение да дойде пак.

Битките на стражари и апаши редовно се случваха около храстите и брезите, втори ритаха мач на вратите, докато не се мръкне, защото осветлението не стигаше да освети целия двор. Трети пък седяха на пейката и обсъждаха различни теми, като например къде може да се съберем да направим купон, да има силна музика и разбира се, девойки пред, които да се перчим. Ставаха доста интересни неща като цяло, имало е и случаи на караници и дори до физическа разправа, но все се намираше, някой който да разтърве и да сдобрява. Първите ни колела бяха "Балканчета", а някои се наслаждаваха на по-високич клас, като "Украйна" или "Школник", останал от някой чичо или близък роднина. Обикаляхме като луди из улиците, слагахме пластмасова чашка между рамката и гумата за да шуми повече като мотор...детска ни работа. Ходехме по Друганския рид на разходка по тъмно и се изпитвахме кой ще влезе по-навътре в горската тъмница. Обикаляхме по крайните къщи, за да крадем череши, но преди това обирахме джанките на баба Мирка - лека ѝ пръст на жената. Ахх, тази джанка,все още не съм по-сладка джанка от нея.

Отбивахме се от време на време до местността ”Дервено “.. до някоя чудна градина с розови домати и големи зелки към “Иванеш”. Лятото на всяка цена ходехме да се къпем в блатото, на което родителите ни бяха забранили, защото си беше мръсно, но ние не я спазвахме тая забрана. Когато дойдеше зимата, аз нямах търпение, защото ще падне сняг, съответно стягаме шейните за сезона, мажехме ги с парафин или свещ, за да се хлъзгат повече, но уви моята с каквото и да я мажех не искаше да върви, затова прибягвах до по-елементарно возило, което изисква да имаш здрав задник - стария найлон!  Забравих да спомена и за самоделните колички, които правехме от дъска, две оси с по два лагера. Лагерницата си беше голяма забава, защото се спускаш по стръмните улички и нямаш спирачки, освен краката в асфалта. Еее.. Историите са безкрайни, но се надявам всеки да е открил нещо, дори и малко за себе си, което да му напомня колко е било хубаво времето прекарано на село. Там в този двор се сплотяваха деца и останаха приятели до гроб.. Те си знаят кои са!!!

Снимка:Веселин Велков
Автор: Георги Росенов
Източник:dama.bg
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ👇
loading...
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ В МОМЕНТА:

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623

Архив на сайта

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ