30 юни 1971 г.-Загиват легендарните футболисти Георги Аспарухов – Гунди и Никола Котков (Статия)

В края на юни преди 44 години в тежка катастрофа загиват легендарният футболист от “Левски” Георги Аспарухов – Гунди и локомотивецът Никола Котков – Котето.Георги Аспарухов загива на 30 юни 1971 г. при автомобилна катастрофа в северното подножие на прохода Витиня. Заедно с него загива и Никола Котков, който се вози в същия автомобил. Гунди кара собствения си автомобил, бежово „Alfa Romeo Giulia GT“ с номер СА 9999. Той се движи с несъобразена скорост, вероятно максималната възможна, спуска се по северния (по посока Ботевград) склон на прохода Арабаконак. Преминава по моста над река Бебреш и не спира (или не успява да спре) на стопа на Т-образия разклон с пътя Ботевград-Витиня-София. Блъска се в движещ се по посока София (за него – отдясно наляво) камион „ЗИЛ“ с ремарке, точно зад шофьорската врата, в резервоара. „Алфа Ромео“-то, се запалва, Аспарухов и Котков изгарят. Ако не е бил камиона, е щял да пресече пътя и да се блъсне в склона, тогава покрит с гора.
Знаете ли, че медиите у нас отразяват по безумен начин смъртта на Гунди и Котков на 30 юни
1971 година. Вестта за трагичната им смърт мълниеносно обикаля България. Пресата обаче отбягва да отразява кончината. Причината – партийно нареждане.Тогава излизат три спортни издания – вестник “Народен Спорт” (в понеделник, четвъртък и събота), Илюстрованият спортен седмичник “Старт” (във вторник) и седмичникът “Футбол” (в този период излиза в сряда).
В същия ден – сряда, 30 юни 1971 година, става една от най-големите катастрофи в историята на космонавтиката. Членовете на руския космически кораб “Съюз 11” Георгий Доброволски, Владислав Волков, Виктор Пацаев загиват. “Съюз 11” извежда в Космоса първия екипаж на първата в света орбитална станция – “Салют 1”. Мисията обаче завършва трагично, след като при подготовката за завръщане в земната атмосфера капсулата се разхерметизира.Цялата българска преса акцентира на първите си страници новината за гибелта на руските космонавти. Трагичната смърт на Гунди и Котков е завряна навътре по страниците. Все едно от този свят са си отишли най-обикновени хора, а не любимците на толкова много футболни привърженици. Челният материал на официоза на ЦК на БКП и най-голям вестник в социалистическа България “Работническо дело” е свързан с аварията в Космоса. Журналисти, работили тогава в органа на Партията, твърдят, че колегите от спортния им отдел си отворили устата на вечерната планьорка новината за Гунди и Котков да бъде отбелязана поне в малко каре на първа страница. След телефонно обаждане до ЦК обаче последвало изсъскване и заповед: “Отпред пускате само за космонавтите! За Гунди и Котков – навътре по страниците!”.Нека сега да погледнем в детайли какво пише в “Работническо дело” на първата му страница в броя от 1 юли 1971 (четвъртък) с цена 3 стотинки.
Под главата на вестника вляво се мъдри материал със заглавие: “Голяма и отговорна задача пред селското стопанство”. В средата на първа страница, пак под главата, виждаме още по-страховито заглавие, типично за ония години: “С мащабите на големия замисъл”. В текста се сипят похвали за трудещите се от Пазарджик, а подзаглавията са четири и гласят следното: По 800 кг царевично зърно средно от декар в целия окръг, Високо съзнание и дисциплина, Механизаторите са неотлъчно на своя пост, Материалното стимулиране – в действие. Вдясно, на челно място, е новината за смъртта на тримата руски космонавти и с техните портрети. Под този материал е публикувана съболезнователната телеграма на ЦК на БКП до другарите от ЦК на КПСС в Москва. Пуснат е и материал, озаглавен: “България скърби за гибелта на тримата звездни герои”. Има още три “новини” на първа страница на “Работническо дело” – “Международна школа по философия”, “Заместник-министърът на външните работи на Гърция в София” и естествено има вест и за Тато: “Прием на другаря Тодор Живков”. Нищичко обаче за Гунди и Котков. Чак на последната страница се съобщава за смъртта на двамата футболисти. Какво е заглавието? Ами няма заглавие… Има едно каре, обградено в черно, и вътре в него са написани имената на Георги Аспарухов и Никола Котков. А ето и текста: “30 юни 1971 година, при автомобилна катастрофа, в изпълнение на служебния си дълг загинаха нашите изтъкнати футболисти, заслужилите майстори на спорта, служителите на МВР майор Георги Аспарухов и майор Никола Котков. Георги Аспарухов и Никола Котков се отличаваха със своето трудолюбие, висок спортен морал, горещ патриотизъм и всеотдайност. Те бяха истински бойци на спортното поле, незабравими другари, приятели, любимци. Тяхното многократно участие в състава на националния футболен отбор – световни, олимпийски и множество вътрешни и международни първенства и турнири са венец на достойно изпълнен дълг пред родината. Заслужилите майстори на спорта Георги Аспарухов и Никола Котков не са вече между нас, но светлият спомен за тях ще живее в сърцата на многобройните приятели на спорта. Поклонението ще бъде на 2 юли т.г. от 8 до 11 часа на представителния стадион на дружеството “Левски”, квартал “Подуяне”. Погребението ще се състои същия ден от 12 часа на Софийските гробища.”Така… Стигаме до “Народен Спорт”, до единствения тогава полу…ежедневник. На първата страница в броя от 1 юли 1971 заглавието е шокиращо и стряскащо: “Категорично “Да” за щастието на народа и разцвета на родината”. В текста се говори за….някакви си избори за общински съветници, съдии и съдебни заседатели. Да, да, няма грешка. Това е първата водеща “новина” на “Спорт”. Вдясно е другата водеща вест: “Поклон пред паметта на героите-космонавти”. Под този текст има три кратки заглавия, които са свързани отново с кончината на руснаците.На първа страница на “Спорт” от 1 юли 1971 година откриваме още: “ЦСКА Септемврийско знаме с шампионски медали” (под материала за титлата на “армейците” има крайно класиране на сезон 1970/71). Пуснат е и коментар, озаглавен: “Към нови успехи, футболисти!”. Отделено е място за…хандбала с убийственото заглавие, на което всички биха се спукали от завист: “Без някои центрове…” Има и текст за спортната гимнастика. Но нито редче за Гунди и Котков. Чак на трета страница, горе вдясно, спортният вестник е пуснал новината за тежката катастрофа, отнела живота на футболните легенди. Заглавие няма. Има само имената на Георги Аспарухов и Никола Котков.
Във вестник “Спорт” тогава работят доста журналисти, привърженици на “Левски”. По подобие на колегите си от “Дело” и те правят и невъзможното, за да пуснат на първа страница новината за Гунди и Котков. Аргументират се, че все пак вестникът е спортен. От ЦК обаче отново размахват заплашително с пръст….
Абсолютно по същия начин реагират и в останалите вестници като “Труд”, “Кооперативно село”, “Земеделско знаме” и др.В следващия брой, 3 юли (събота), “Народен Спорт” все пак публикува снимка от погребението на Гунди и Котков и нов, но изключително кратък материал.
“Старт” измива срама на тогавашните журналисти. Седмичникът пуска до главата в броя си от 6 юли цветна снимка на Аспарухов и Котков с екипа на “Левски”. Материалът е обграден с черни ленти, а заглавието е: “Незабравимите”. Вътре има цяла страница (№2) за великите футболисти. Направо да не повярва човек… Любопитното е, че са отпечатани последните автографи, които Гунди и Котков дават преди да загинат.
Вестник “Футбол” излиза на пазара в същия ден – сряда, 30 юни, и по обясними причини в него липсва информация за катастрофата край Витиня. След седмица, в следващия брой, логично е отделено място, макар и не много, за случилото се 7 дни по-рано.
Как радиото и телевизията отразяват новината на 30 юни?Програма “Хоризонт” първа съобщава за Гунди и Котков в емисията си в 15 часа.
Вечерта в 20 часа започва “По света и у нас” по БНТ. Водещата новина е гибелта на тримата космонавти. Вторият репортаж е за труженици от Пловдивско, които преизпълнили плана. Следва новина за посещението на зам.външния министър на Гърция у нас. После е отделено време за сеитбата в Добруджа и т.н. Едва в края на новините е съобщено, че “днес при пътен инцидент загинаха футболистите на “Левски-Спартак” и националния отбор Георги Аспарухов и Никола Котков”.

Въпреки информационното затъмнение, нищо не може да спре тези, които обичат Гунди и Котков. В прощалния ден към столицата се стичат хора от цялата страна. Във влаковете и автобусите няма места, а има фенове, които пристигат и пеша! Смята се, че над 550 000 души се сбогуват завинаги с българските футболни идоли!На „Герена”, където е поклонението, тълпата чака с часове да се отворят вратите на съоръжението.  Столицата потъва в дълбока скръб… Цялата столична милиция, огромен брой военни, пожарникари и цивилви ченгета се мъчат да въдворят ред на стадиона, а всекидневно снимките и некролозите за двамата футболисти старателно се прибират от агенти на ДС. И тази манифестация на всенародна любов е в момент, когато се погребват съветски космонавти от екипажа на „Союз 11”! Обстановката в страната става наистина тревожна и се налага политбюро на ЦК на БКП съвместно с колегиума на МВР да обсъди „някои отрицателни постъпки” на вътрешния министър Ангел Солаков. Той е определен за изкупителната жертва и става такава след прочутото заседание на 13 юли 1971 г., когато е свален от поста си. На това съвещание в присъствието на най – видните членове на политбюро на ЦК на БКП и на милиционерските шефове самият Тодор Живков прави емоционално изказване, с което слага край на кариерата на Ангер Солаков.От разсекретените архиви на ЦК на БКП четем: „Това, което ни разтревожи, е погребението на двама спортисти – казва Първия на заседанието. – Ние ценим тези спортисти, те са талантливи, но това, което др. Солаков извърши, не зная дали в някоя друга социалистическа страна биха си позволили да извършат, без да се разтревожи партийното и държавно ръководство. Участват в погребението над 150 000 души! Някои другари твърдят, че такова погребение в България не е имало. 150 000 души не са участвали в шествието при погребението на Георги Димитров.
Другарю Солаков, не си ли зададе въпроса, че всички тези хора работят някъде, че те трябваше да напуснат своите научни институти, учреждения, фабрики за това погребение? Не ти ли е известно на тебе, че такива спортисти като Аспарухов и Котков са достатъчно известни и не е нужно да се лепят афиши и да се призовават гражданите да участвуват в погребението, че не е необходимо да се провежда тази хитрост, че на стадиона ще се проведе голямо поклонение?Такова поклонение не е имало. Оттам се е разгърнала манифестация.  Наредил си административно целият ръководещ състав на министерството да участвува. Защо извърши погребението в часа, когато се погребваха съветските космонав? Защо трябваше да огорчим съветските хора, на какво основание? Ние уважаваме всички талантливи хора в нашата страна, в това число и футболистите, но не можем да търпим и няма да търпим да се издигат други кумири за нашата младеж и за народа освен тези, които партията издига.“

Ангел Солаков е уволнен на 19 юли 1971 г. от позициите му на шеф на МВР и КДС, какъвто е от 12 март 1966 г.На мястото му е назначен Ангел Цанев. Политбюро и ЦК на БКП са изплашени от потенциала му, тъй като той успява да овладее, контролира и задоволи страстите на хората при прощаването им с техните любимци.
Мобилизацията и овладяването на над половин милион граждани предизвикват страх у тоталитарната власт – и от силата на обикновените хора, и от евентуалните амбиции ва МВР – шефа Солаков.
Източник:socbg.com
СПОДЕЛЕТЕ

"Кремиковци"-Металургичният гигант продаден за 1 долар (Статия)

По време на управлението на СДС проблемите на комбината  се задълбочават съобщава  сайтът novinar.bg. Част от външните пазари на комбината са загубени, а безстопанствеността достига драстични размери. На входа и на изхода стоят фирми, близки до управляващите, които изцеждат комбината безмилостно. Изчезват ценни материали, краде се метал. Така постепенно дружеството влиза в черния списък на губещите предприятия и по настояване на Международния валутен фонд (МВФ) трябва да бъде ликвидирано на 1 юли 1999 г., ако не се приватизира. В този черен списък освен “Кремиковци” са и авиокомпания “Балкан”, ДЗУ”, ГОРУБСО, част от военните заводи, които също са източени и доведени до пълен крах и безпорядък заради безхаберието на държавата.

По това време работещите в металургичния комбинат живеят с една единствена надежда. Тя е заводът да бъде купен от сериозен инвеститор, който да изправи предприятието на крака. Поради лошото състояние на комбината и натрупаните огромни дългове от 640 млн. деноминирани лева заинтересуваните да участват в приватизационната процедура са малко. Инвестиционен интерес проявяват три фирми - турската “Ердемир”, регистрираната в Швейцария италианска компания “Дюферко” и българската “Дару металс”.

На 14 юни 1999 г. в “наддаването” печели българската фирма, управлявана от Валентин Захариев, която купува 71% от акциите на “Кремиковци” срещу символичния 1 долар и ангажимент за погасяване на задълженията на дружеството. По-късно фирмата е преименувана на “Финметалс холдинг”. Държавата запазва малко над 25% от собствеността в завода, а 3% са притежание на дребни акционери.

Според приватизационния договор пет години след сключването на сделката – до юни 2004 г., новият собственик няма право да продава акциите си. В замяна на символичния 1 долар, купувачът се ангажира да инвестира в предприятието 300 млн. долара от 2000 г. до 2005 г. През същата година държавата опрощава задължения на комбината в размер на 201 млн. лв., като по-късно с решение на Министерски съвет са отпуснати още 183 млн. лв. за погасяване на дълговете към “Булгаргаз” и НЕК. Този жест от страна на управниците позволява на новия собственик през първите години от сделката да покрие задълженията си към външни доставчици и партньори. Подписан е дългосрочен договор за доставка на металургична продукция с италианската “Марчегалия”. В един момент се получава така, че държавата субсидира предприятие с преобладаващо частен капитал.

Създадената пред обществото легенда, че новият собственик ще си плаща добросъвестно дълговете, рухва още със самата приватизация. Фирмата не погасява в срок борчовете си към “Булгаргаз”, НЕК и НОИ, трупа още дългове към митниците и Агенцията за държавни вземания. Общият им размер към края на 2001 г. е 837 млн. лв.

Според данни на Агенцията за следприватизационен контрол обаче вместо договорените 300 млн. лв. вложения, “Финметълс” влага едва 50 млн. долара до 2005 г.

Изострят се социалните проблеми на работещите в комбината. Не се плащат социални осигуровки, нито обезщетения при съкращения, хората получават заплатите си с по 2-3 месеца закъснение.

През 2002 г. темата за източването на комбината отново е на дневен ред. Според тогавашния вицепремиер от кабинета Сакскобургготски – Николай Василев, “Кремиковци” продава стоката си на ниски цени на офшорни компании, които не й плащат за получените суровини. След това компаниите препродавали металите на по-висока цена, а разликата постъпвала в джобовете на ръководството на металургичния комбинат. По случая се създава временна парламентарна комисия, но акцията се стопира от икономическото министерство. Според ведомството това само ще дестабилизира “Кремиковци”, а държавата определено няма нужда от това.

Скандалите стихват до януари 2004 г., когато в комбината загиват трима души след изтичане на доменен газ и внезапно редица служби се сещат да извършват проверки на условията на труд в завода. Съвсем естествено въникват въпроси за инвестициите не само в здравословни и безопасни условия на труд, а и в технологиите, които ги осигуряват. Създадена е парламентарна комисия, която да разследва условията на труд в комбината с председател Рамадан Аталай, който от 1986 г. до 1991 г. е отговарял за безопасността в “Кремиковци”. За този период там са станали над 2000 трудови злополуки, при които са загинали общо 44 души. От 1992 г. до 1995 г. пак той е директор внос под името Ради Михайлов. Според тогавашния шеф на завода Валентин Захариев, вместо да се разследват условията на труд, бившите шефове замитали следите си от източването на “Кремиковци”.

От доклада, който изготвя временната комисия, става ясно, че към март 2004 г. дълговете на комбината са 284,7 млн. лв. Най-големи са неиздължените плащания на дружеството към НЕК. Предприятието продължава да има задължения и към Агенцията за държавни вземания, “Булгаргаз”, БДЖ и НОИ. За да се избегне процедурата за обявяване в несъстоятелност на дружеството, част от тези дългове са разсрочени. Подписани са погасителни договори с “Булгаргаз” и НЕК за срок от десет години.

От скандалната приватизация на комбината през 1999 г. досега темата за евентуален нов инвеститор периодично се подновява. Според приватизационния договор “Финметълс” няма право да продава акциите си в комбината до пет години след сключването на сделката за завода. През 2004 г. тази забрана изтича и управленския екип на предприятието все по-често прави изявления за възможна нова продажба на “Кремиковци”.

Шефът “Финметълс” Валентин Захариев води усилени преговори за продажбата на комбината с четири чужди компании. Между тях са италианската “Марчегалия”, с която заводът имаше взимане-даване в миналото, фирма от САЩ и индийската компания, регистрирана в Англия – “Испат”, преименувана по-късно “Митал стийл”. Последната влиза в челната тройка в бранша с производството си на близо 50 млн. тона стомана годишно. За сравнение българското предприятие произвежда годишно около 1,2 млн. тона. Едрият индийски инвеститор не остава незабелязан и именно към него се насочват надеждите, че е намерен спасител, който ще накара глинените крака на завода да стъпят здраво на земята.

През април 2004 г. Софийски градски съд налага запор върху акциите на “Финметълс”. Причината за решението на магистратите е искът на Агенцията за следприватизационен контрол към собственика на “Кремиковци” за 23 млн. долара неустойки и лихви за това, че Захариев не изпълнява инвестиционната програма на дружеството за 2001 г. Според приватизационния договор той трябва да инвестира в предприятието 300 млн. долара за периода 2000 – 2005 г., а такива вложения реално липсват.

Това прави невъзможно за Захариев да продаде на индийския бизнесмен акциите си в “Кремиковци”. Затова се налага “Испат” да купи българската “Финметълс”, която държи 71% от акциите на завода.

През август 2005 г. “Финметълс” официално става собственост на “Глобал стийл холдинг лимитед” (GSHL), холдинговата компания на “Испат”. Продажбата на “Кремиковци” на индийския гигант е удар в десетката за досегашния й собственик Валентин Захариев, който придоби предприятието за смешната сума от 1 долар. В медийното пространство се носят слухове, че цената, която Митал плаща на Захариев за придобиването на “Финметълс” и оттам на “Кремиковци” е 300 млн. долара. Захариев оставя комбината с неизпълнена инвестиционна програма и неустойки за 56,8 млн. долара.

Новите индийски собственици обаче, обещават бляскаво бъдеще на комбината, увеличение на производството, заплати, изплащани на време, допълнителни възнаграждения, както и връщането на дълговете на предприятието.

През май 2006 г. металургичният гигант превежда в бюджета 112, 8 млн. лв. С парите се покриват натрупаните задължения към Агенцията за държавни вземания и към НОИ за данъци и пенсии. По-късно подписва догово с „Булгаргаз” и НЕК за разсрочено плащане на задълженията за 10 години. Индийският собственик на комбината Прамод Митал обявява мащабна инвестиционна програма за следващите пет години, като се предвижда до 2011 г. сумата да набъбне до 300 млн. евро.

В крайна сметка НЕК и „Булгаргаз” продължават да чакат поетапно парите си от „Кремиковци” с надеждата, че няма да се появят нови дългове или още идеи за отсрочка. При положение, че металургичният комбинат дава работа на 7000 души на няколко километра от София, разбираемо е защо предложенията на гиганта са трудни за отказване, поне докато държавата е собственик на кредиторите „Булгаргаз” и НЕК.

Според отчетите на дружеството за 2006 г., публикувани на Българската фондова борса – София „Кремиковци” реализира загуба от 266 млн. лв. Това е с 32% над загубата за предходната година. Според отчета това се дължи на увеличените финансови разходи на фирмата. В същото време нетните приходи от продажба се увеличават с над 9% до 915 млн. лв., показват данните на отчета. От документа става ясно още, че заводът реализира постъпления от клиенти на стойност над 19 млн. лв., а не е извършвало плащания към доставчици.
Из заводите на страната ни в 8 снимки от 80-те
Индустрията на България-Преди и Сега (Статия)
Народна Република България от 1944 г. до 1989 г. в цифри и факти (Статия)
Завода за товарни автомобили “Мадара” (Статия)
СПОДЕЛЕТЕ

Толбухин (Добрич),80-те


СПОДЕЛЕТЕ

Телевизор "Електрон" и неговата цена в 2 снимки



СПОДЕЛЕТЕ

Велосипедите от нашето детство в 6 снимки







СПОДЕЛЕТЕ

Димитровград в 3 снимки от 80-те




СПОДЕЛЕТЕ

„Смърт чрез разстрел” за осквернителя на един гроб..(Статия)

„Смърт чрез разстрел” за осквернилия гроба на Людмила Живкова
Сред най-интересните случаи, засекретени в бюлетините на МВР, е гаврата с гроба на Людмила Живкова през 1984 г., която след бърз съдебен процес приключва със смърт за нейният извършител.
Хронологията на един разстрел…
 На 27 юни 1984 г., след полунощ, е нападнат постовият войник Милчо Милев, охраняващ сградата на Противопожарната охрана на ул. „Екзарх Йосиф“ в столицата. Нападателят го подминава, обръща се рязко и го удря по главата. При удара Милев пада, изпуска служебния си автомат „Калашников“, зареден с пълнител с халосни патрони, непознатият го грабва и побягва. Войникът е откаран в „Пирогов“ със счупен череп и само навременната намеса на лекарския екип успява да спаси живота му. Дръзкото нападение шокира органите на реда, вдига се цялата Народна милиция. По случая се работи усилено с месеци, но без резултат – извършителят сякаш е потънал вдън земя.По-рано същата вечер, в квартал „Хаджи Димитър“, е нападнат милиционерът Веселин Веселинов. Изневиделица някой му нанася силен удар в дясното рамо, след това в лявото. Изненадан и уплашен, той побягва и посяга към кобура си да извади пистолета. Нападателят се стряска и хуква да бяга. И този случай е отразен в служебния бюлетин и е поставен на вниманието на всички служби на МВР.
Междувременно в секретните бюлетини на МВР е отразено, че на 26.06.1984 г. е извършено дръзко нападение на гроба на покойната Людмила Живкова. Деянието е квалифицирано като „кощунство“. След покушението гробът е заграден, забранено е на гражданите да минават оттам и  месеци наред  бдят секретни  постове.
Лично Тодор Живков изисква от службите да види този, който се е подиграл с паметта на покойната му дъщеря. За залавянето на злосторника са впрегнати всички сили на ДС и милицията.Дали по случайност, или по ирония на съдбата, точно на петия месец след гореспоменатите случаи, милицията арестува 24-годишния Тодор Петров Дечев. Привечер младежът е спрян в подлеза на НДК за документна проверка. Когато вижда приближаващите се към него служители на реда, той тръгва да бяга. Следва кратка схватка, Дечев оказва яростна съпротива, но накрая е обезвреден, задържан и предаден на следствените органи. У него е намерен, скрит под шлифера му, автомат „Калашников“, зареден с бойни патрони. От тук нататък събитията се развиват в съвсем неочаквана насока.
По време на разпитите Дечев признава, че именно той е нападнал войника на 27 юни. Работел като шофьор в АП „Малашевци“, парите не му стигали, имал купища неплатени сметки. Току-що сгоден за голямата си любов Цветанка, Дечев е воден от идеята да извърши голям удар, да ограби някоя каса или банка и да оправи положението си. За целта обаче му е необходимо оръжие. След нападението, снабден с надеждния „Калашников“, Тодор преработва халосните патрони в бойни. За сигурност и самочувствие отива в гората над Драгалевци и изстрелва два от патроните в едно буково дърво – опитът е сполучлив, оръжието действа.Когато на 18 ноември се ражда синът му, Дечев решава, че моментът е дошъл. Осем дни по-късно, след почерпка с приятели, добил кураж от изпития алкохол, той се приготвя да извърши грабежа. Изважда скрития автомат „Калашников“ и го зарежда. Екипира се със скиорска шапка, премята през врата си предварително направената от бикините на жена му черна маска и се запътва към кафе „Еспресо“ в подлеза за НДК. Надява се, че оборотът е голям. Именно там е и заловен от органите на реда.
Веднага щом излиза от кома, нападнатият през лятото войник Милев дава подробни показания пред следствието. По време на разпитите той разказва, че нападателят му прилича на главния герой от известния по онова време филм „Комбина“ –  актьора Иван Иванов
По време на разпитите Дечев споменава, че в деня на нападението е минал и през гробищата. Какво е правил там, не уточнява. Впоследствие следователят се сеща, че именно в този ден е извършено и кощунството на гроба на Людмила Живкова.
Междувременно при обиск в квартирата на Дечев е намерен личният му дневник, в който е записано: „Остарях твърде млад. Всичко загуби смисъл. Не вярвам в никой и в нищо… Всичко е лъжа и измама. Как искам да съм дете, вярващо в живота, в прогреса, в държавата, във всичко. Кажи какво да направя, о, природо! Положението ми е безизходно. Не умирам от глад, а така страшно ме боли тук, отвътре, не издържам повече. Аз се чувствам роб на човеците, наречени „комунисти“, с провиснали шкембенца, но с авторитетни муцуни. Това са един вид мошеници, дупедавци, педерасти, които не заслужават нищо друго освен огън, бавна, изгаряща смърт…“.Интуицията на следователя му подсказва – от ненавистта към политическия строй, през нападението над войника, до съвпадението в датите – и историята започва да се разплита.
Дечев разказва как във въпросния ден отива на Централни гробища, там изпива бутилка коняк „Слънчев бряг“ за смелост. В един момент  забелязва, че седи върху гроба на някакъв турчин. „Де да знам какво ми стана. Обзе ме ярост към тоя Юсуф. Скочих и ритнах паметната плоча… след това отидох при друга плоча, при трета, при четвърта… Аз мразя турците“, обяснява той пред следователя.
В крайна сметка Дечев признава, че се е озовал на гроба на Людмила Живкова:
Опитах се да го  бутна с крак, но не успях. След това се опитах да вдигна една мраморна ваза, много тежка… Изпуснах я и тя се претърколи… Исках с тая ваза да ударя бюста на Людмила Живкова, но не можах да я вдигна… Тогава взех една тротоарна плоча и ударих бюста по главата. Плочата се счупи… Докато удрях барелефа на Людмила Живкова… в злобата си виках (не много силно): „Престъпници сте всички, мошеници сте всички!“. Имах предвид Людмила Живкова, разни партийни секретари, разни партийци“, развълнувано продължава разказа си Дечев. „С това си подписах смъртната присъда, нали?“, отронва след кратка пауза. Съвършено правилно…
Между ходенето на гробищата и нападението на войника след полунощ, в обясненията на Дечев все още се губят няколко часа. При един от поредните разпити той признава и друго – нападението на милиционера Веселин Веселинов също е негово дело. В хода на разследването по делото се събират и доказателства за още едно провинение пред закона – валутно престъпление.Обвинителната реч на прокурора пред съда гласи следното: „Без каквото и да било основание, Тодор Дечев, явно под влияние на буржоазната идеология, е приел само някои отрицателни страни от живота в нашата страна. Своите декадентски настроения, идеи и чувства не споделя с никого, а отразява в своя бележник. У него не е имало място за никакви ценности – материални и морални… Житейската му карта е ясна – живее на квартира под наем, получава нормално трудово възнаграждение.. Така, както десетки хиляди хора се задоволяват с подобно положение… Така е трябвало да постъпи и той… За мен, макар учудващо, той се е оформил като човек с човеконенавистни чувства. Подсъдимият, изпълнен с егоизъм, признава само себе си – заслужава ли да живее? Кой може да гарантира, че след 15, след 20 години няма да извърши същото…“.Кое е „същото“, от речта не става ясно. За извършеното престъпление спрямо войника (грабеж, придружен с опит за убийство), Наказателният кодекс предвижда 20 години лишаване от свобода или смъртна присъда. От друга страна, следствието квалифицира т. нар. „кощунство“ на гроба на Людмила Живкова като „хулиганство, отличаващо се  с изключителен цинизъм или дързост“. За ДС обаче този акт е „противодържавна агитация и пропаганда“. А държавата не прощава подобно нещо, още повече ако става въпрос за дъщерята на Първия… На 15 март 1985 г. съдията Димитър Попов произнася присъдата „смърт чрез разстрел“. Върховният съд я потвърждава и въпреки надеждите на близките Държавният съвет също отказва да помилва осъдения.
През това време никой не дава информация на майката на Дечев, Живка. Отчаяна, тя отива при следователя с молба да разбере какво се е случило със сина й, подозира, че е най-страшното. От неведението до истината разстоянието е едно телефонно обаждане… Разбирайки майчината тревога пред неизвестността, следователят вдига телефона и набира някакъв номер… говори кратко, затваря, мълчи… Самият той е изненадан, защото му е казано: „Заличен от списъците по гражданско състояние“. Майката разбира без думи, че наложената смъртна присъда е изпълнена. Синът й вече е мъртъв…
Близки на разстреляното момче и до днес твърдят, че обвиненията за нападенията над войника и милиционера са скалъпени от ченгетата, за да може той да получи най-суровото наказание.Съдията Димитър Попов 5 години по-късно, на 5 април 1990 г., прави изявление : „Категорично заявявам, че процесът беше публичен, не беше политически. В дългогодишната си практика на съдия не съм поемал нито един политически процес“. Въпреки това същото дело №2 от 1985 г. е засекретено в архивите на поделение 72110 на МВР… Загадъчен е и фактът, че в съда не са призовани и разпитани като свидетели най-близките  хора на „похитителя“ – майка му и съпругата му…
„Аз бях като човека с восъчни криле, който иска да достигне слънцето… Исках да имам къща с двор… Виждах младо добро семейство. Мечтаех да направя щастлива жената, която обичам и която ме обича… Исках да й правя подаръци, да се почувствам мъж. А парите не стигаха. Гладувахме, като капак съдийката ни изгони от квартирата. Заложих всичко на карта – или щях да изгубя живота си, или щях да спечеля пари. Не ги обичам тия гадни пари, но исках да прекрача бариерата на тази мизерия“. Това са едни от последните думи на Тодор Дечев преди разстрела.

Смятал комунистите за мошеници.
Тодор Дечев разказва за себе си пред следователя: „Роден съм през 1960 г. в с. Караманово, Русенско. Помня, че като малък все ходехме с майка ми и баща ми из цяла България да търсим жилище и работа. Живеехме в дупки. В Челопечене, в Бухово, в Ботунец. Най-накрая отидохме в Кремиковци, гордостта на социализма, заради жителство и работа, разбира се. Още от малък голямата ми мечта беше да имам собствено жилище и да виждам слънце. Имах силното желание да се уча. Всяка сутрин отивах от Ботунец до София. Аз вярвах в комунизма, вярвах, че ще преобрази хората, но това беше едно от моите разочарования. Аз видях как живеят хората в София и как се мъчим ние, като животни, като черни роби.  Започнах постепенно да разбирам, че трябва да има промяна, трябва нещо да стане. Така повече не може да се живее. Трябва, трябва нещо да се направи, за да се смени тази система. Всички комунисти са мошеници с тлъсти и оядени шкембета и въобще не се интересуват от съдбата на хората. Смятат ги за роби, а пък и хората толкова търпят, че просто да им се чудиш…“.
Днес майката на убития живее в родното си село Караманово и забравена от всички чака сина си да се върне. 30 годишния син на Георги учи и работи в САЩ.
Източник: в-к Монитор 28.04.2014.                                                                                                                                          

СПОДЕЛЕТЕ

През 1988 г. България достига най-високото си ниво на производство (Статия)

България достига най-високо ниво на производството си през 1988 г. Към тази година сме били средно развита промишлено-аграрна европейска държава. Тези производства са били организирани на основата на интеграцията в рамките на СИВ. След това започва икономическият разгром във всички сектори на икономиката. Единственото оцеляло производство е на електроенергетиката, създадена преди това от прозорливи български енергетици, главно с техническата помощ и оборудване на Съветския съюз.
Производствата, които не са били унищожени веднага след 1989 г., се доликвидират с асоциирането ни към ЕС в 1995 г. и с присъединяването ни към ЕС в 2007 г., когато се извършва престъпната приватизация и не по-малко престъпното концесиониране, приключва въвеждането на пълна либерализация на външната търговия и на капиталовите потоци и се отменят протекциите на местното производство. По-конкурентоспособните производства на най-развитите страни смазват нашите все още недостатъчно конкурентни и оставени без защита местни индустриални и земеделски производства.Всеобщата разруха протича с различни нюанси. Едни производства, съпротивлявайки се срещу външната конкуренция, се свиват постепенно, без да изчезват, като разчитат главно на вътрешния пазар. Други също намаляват и почти изчезват или остават със символични обеми, които статистиката не винаги отчита.
Всеобщият разпад на производството, съчетан с престъпна приватизация, прави излишни много годни производствени машини и съоръжения и ги превръща в скрап, който бива организирано разпродаван или разграбван. Често се съобщава за изхвърляне като скрап на току-що доставени и неразопаковани нови машини и съоръжения.
Тоталният разгром на производството породи голяма безработица, емиграция на многохиляден квалифициран персонал в чужбина, масова деквалификация и деградация на работна сила, рязко намаление на доходите, семейни и лични трагедии, убийства и самоубийства, изоставени невръстни деца, които израстват като бъдещи бандити, намаляване обхвата на децата в училище, ново повишение на неграмотността, особено сред циганското население.Появи се дори понятието „обезкуражени безработни“ – трайно безработни в продължение на 3-4 и повече години, професионално деквалифицирани и деградирали, загубили надежда, че ще си намерят работа. Статистиката и досега отчита техния брой (188,7 хил. души в края на 2014 г.), без обаче да ги включва в официално отчитаната безработица. Официалната безработица сега е около 10,5-11,5%, а с включването на обезкуражените – около 18-20%. Ако не бяха отворени границите за емиграция на около 1,5-2,0 млн. души, повечето от
тях – работоспособни, безработицата би достигнала около 45-50%. Дори само по това може да се съди за социалните последствия на икономическата разруха. Съдете за мащабите на социално-икономическата катастрофа, щом половината от заетата преди това работна сила е станала излишна.Асоциирането и присъединяването към ЕС продължиха разрушителната тенденция, започнала в края на 1989 г. Няма признаци за конструктивно въздействие на членството ни в ЕС върху стопанската дейност. С разширяването на либерализацията на вноса и износа в рамките на Общия европейски пазар членството ни в ЕС по-скоро довършва, в някои случаи дори ускорява започналите по-рано разрушителни процеси. Дискриминационното субсидиране на нашето земеделие от ЕС в продължение на 7 години  го досъсипа.
Размерът на пораженията за България от този тотален разгром на икономиката е огромен. Той не подлежи дори на приблизителна количествена оценка. Като вземем предвид пораженията върху физическия, човешкия и интелектуалния капитал и пропуснатите в резултат на това бъдещи ползи, може да се предполага, че загубите на България са в порядъка на много десетки, а може би и на няколкостотин милиарда щатски долара през изминалите 25 години. Те ще се чувстват още много дълго. Представете си само какво означава изхвърлянето на улицата на стотици хиляди квалифицирани специалисти с висше и средно техническо, агрономическо и друго образование. България е икономически опустошена държава.Радикални промени настъпиха и във външноикономическите отношения и особено във външнотърговския стокообмен. До саморазпускането на СИВ на 27 юни 1991 г. България беше член на тази интеграционна общност. През 1988 г. 84,5% от нашия износ беше към страните от СИВ, а само със Съветския съюз 62,8%. През същата година 76,7% от вноса ни беше от страните членки на СИВ, а 53,7% – само от Съветския съюз.
Главен механизъм за функциониране на СИВ беше координираното разпределение на производството и търговията между страните членки, т.е. тяхната производствена
специализация и коопериране на основата на определени критерии, така че всяка страна членка да участва в производството и обмена на перспективни стоки с цел да се осигури постепенно сближаване на нивото на икономическо развитие на всички страни от общността. За специализираните продукти изнасяхме 70-80-90% от продукцията за страните от СИВ и се възползвахме от големия пазар на общността. Благодарение на това България произвеждаше и изнасяше на взаимноизгодни условия стоки за другите страни членки, за които сега можем само да мечтаем.Нашата икономика е произвеждаше в големи мащаби средно технологични, а в редица случаи, например в електрониката, и високо технологични продукти, които са приемани на външните пазари.
Индустрията и земеделието бяха тясно специализирани в рамките на СИВ и преобладаващата част от продукцията на най-важните сравнително сложни продукти са продавани в страните членки, а остатъкът извън тях. Без тази производствена специализация, техническа помощ от по-развитите страни членки и огромния пазар на СИВ не би било възможно рентабилното масово производство на сравнително сложни машини и съоръжения в малка страна като нашата.
Производството и износът се сриват тотално след 1989-1990 г. Много от произвежданите и изнасяни по-рано продукти изчезват от експортната ни листа, а заедно с тях изчезват стотици хиляди български работни места и многомилиардни доходи на българските домакинства. При пълната либерализация на вноса и липсата на защита на местното все още неконкурентоспособно производство, преустановеното вътрешно производство се заменя с
внос от по-конкурентоспособни чуждестранни производители с голям стопански опит в съответните области.Всеки, който познава стопанската история на сегашните най-богати страни: в Америка, в Европа, Япония, Австралия, Южна Корея и други, знае, че никоя от тях, когато е била на нашето сегашно равнище на прохождащо икономическо развитие, не е допускала такава брутална внезапна либерализация на вноса и снемане на протекцията на местното производство, както постъпи България, заедно с други източноевропейски страни, под натиска на МВФ, Световната банка, Световната търговска организация, Европейската комисия. Наред с бързата либерализация на цените, либерализацията на вноса и прибързаното снемане на протекцията на местното производство, е едно от най-големите престъпления на шоковата терапия, наложена ни от горепосочените институции.
Външният пазар и особено пазарът на СИВ е бил силно чувствителен на деструктивните политически и икономически процеси у нас след края на 1989 г. Спадът на производството се чувства още от началото, но той протича с известна инерционност, може би, защото част от производството е било за вътрешния пазар. Сривът на износа е незабавен и рязък, особено след саморазпускането на СИВ през 1991 г. Цялата производствена и експортна система, изграждана в продължение на години, рухва веднага.
Загубените веднъж пазари трудно ще се възстановят. Преобладаващата част от тях са загубени завинаги. Бедата за България е в това, че при настоящия механизъм на функциониране на Общия европейски пазар, на който се реализира преобладаващата част от нашия износ, нямаме шансове в обозримото бъдеще да възстановим производството и експорта на такова качествено и количествено равнище, каквото имахме до 1988 г. Не бихме могли дори да се приближим до него, защото не сме конкурентоспособни. А за постигането на сравнима конкурентоспособност с тази на развитите страни, при идеални условия са нужни поне 15-20, а може би и повече години.
Автор: Иван Ангелов
СПОДЕЛЕТЕ

„Синьо лято“ бе любим на милиони зрители по света, вижте какво разказват актьорите зад кадър..Статия)

Те бяха любими герои на повече от едно поколение деца. Героите от „Синьо лято“ ни караха да смеем, да плачем и да се вълнуваме заедно с тях, докато преживяваха своите летни приключения. Заедно с това обаче, зад светлините на прожекторите, те са преживявали свои лични драми, за които никой дори не е подозирал.Кристина Торес (Десита) с усмивка си спомня любопитни истории от снимачната площадка. „Няколко месеца бяхме гаджета с Хави (Хуан Хосе Артеро) в живота. Мнозина ми завиждаха, а и си бях направо за завиждане тогава“, споделя тя.


И докато в сериала Хавиер е гадже на най-добрата й приятелка—красивата Беатрис (В живота нейна сестра—Пилар Торес), то в живота ролите се сменят. За разлика от Пилар, Кристина няма нищо против да се снима отново в сериали. Но и за разлика от нея, тя не преживява любовна драма по време на снимките, която става достояние на всички.Днес двете звезди от „Синьо лято“ са медицински сестри, разкрива Кристина в интервю за „24 часа". „Чуваме се често с останалите. В живота останахме приятели, макар само Хави /Хуан/ да сбъдна мечтата си да бъде актьор. Често си говорим с Тито по телефона, Пираня живее близо до нас и сме постоянно заедно. С Хавиер си говорим редовно и с часове по телефона. А когато имам време винаги го гледам на театралната постоановка“, споделя още екранната Деси за живота си след сериала.Двете сестри са напълнели, променени, доста години
Героите от сериала 30 години по-късно
след сериала и просто неузнаваеми. Въпреки това Кристина не е загубила приключенския си дух и с удоволствие признава, че би се снимала в някой сериал. За разлика от нея обаче, сестра й Пилар Торес, далеч не е толкова спонтанна и прави всичко възможно, за да забрави дните, когато е била звезда.

СПОДЕЛЕТЕ

Хотел "Осетия"-Момчилград,80-те


СПОДЕЛЕТЕ

Тихата агресия на видеото по времето на социализма (Статия)

Автор: Росен Хубенов
В началото на миналата година зрителите и в четирите кина на Пазарджик започнали рязко да намаляват. Явно нещо ставало… Разтревоженият директор на ОУ „Кинефикация“ Васил Власов първо недоумявал, после дочул нещо, накрая разбрал какво става. В един окръжен град, заразен от епидемията на „нелегални“ видеопрожекции, тайната не може да остане дълго време тайна. Органите на МВР направили проверка и разкритията надхвърлили очакванията:
В двора на Асен Асенов заварили над 50 души, които търпеливо чакали ред за следващата прожекция. Макар че предприемчивият собственик бил съборил стената между две от стаите в дома си, обзаведеният с пейки и столове „видеосалон“ пак бил тесен да побере желаещите.
Пред екрана в дома на Михаил и Мира Иванови заварили 29 зрители, осем от които — деца, с приготвени за плащане пари в ръцете си.
В няколко частни видеокина освен местната публика заварили и ценители на „изкуството“, специално пристигнали от Пловдив и Кърджали.
Претъпкан бил и „салонът“ в дома на Фанка Асенова, брат й Сашо Михайлов и зетят Ангел Андонов. Въпреки прескъпия вход и тази вечер както всяка друга на прожекцията присъствували над 30 „кинолюбители“. От тях узнали, че за порнографски филми тарифата е двойна, затова пък за малолетните входът бил с намаление … Самата собственичка, Фанка, не гледала сексифилмите — срам я било!
Разкритите махленски «видеоклубове»били общо над двадесет! Публиката – главно млада и невръстна, се тълпяла в тях. Учениците бягали от училище, за да си запазят ред, „екскурзианти“ от други окръзи се вмествали с предимство, собствениците печелили…
Каква е тази упойка, какво толкова невиждано може да се види в душните „салончета“? Ами наистина неща, които другаде не могат да се видят (за щастие, бихме казали ние). Ако човек се потруди да добие достъп до „закритите прожекции“ и да ги погледа, ще разбере, че продукцията, която е в обращение, се свежда до няколко потока:
Карате-филми — героите са от жълтата раса, боят не спира от първата до последната минута. Някакъв излинял полусюжет свързва отделните бойни сцени, озвучени от стенанията на падналите трупове, от характерните ъкания, с които се нанасят смъртоносните удари, и други звуци, които няма как да наречеш човешки. Кадрите са гросови като в учебен филм.Шоупрограми, естрада, роксъстави — нищо общо с това, което телевизията ни е показвала. Като гледаш изпълнителите, напразно ще се питаш що за хора са това – певци, шутове или скитници, или привидения, или наемни убийци … Музиката е в тон с реквизита и мизансцена.
Серията „Джеймз Бонд“ — приключенията на кръвожадния агент 007, са канавата на съшити с бели конци уж сюжети, но пък „осмислени“ идеологически с борбата против „червената опасност“. И тук много бой от всякакъв вид — ръкопашен, стрелба, и, разбира се, трупове, кърви, стенания, гърчове и неизменният триумф на суперагента, който между боищата, пре-следванията и бягствата непременно среща и някоя блондинка, за да се убеди публиката с очите си, че е и супермъж.Порнофилми — всичко, което едно разпалено и болно въображение може да измисли, е нищо в сравнение с това, което оргиите в порнофилмите ще му покажат. Сцените са предимно масови, действието не спира нито за миг, сюжет почти не съществува. И пак гросови кадри като в учебен филм. (Казват, че след една такава прожекция станало групово изнасилване.)Има още и филми на ужаса, катастрофически, диаболични, каубойски и т. н. Въртели се дори няколко касети, в които главната роля изпълнява с колт в ръка младият Рейгън … Продукцията в обращение е много голяма, но съдържанието и качеството й, общо взето, са това. След шока на първото стъписване настъпва скуката. Тя идва много бързо. Но това го казваме ние, вие. Не тези, които се тъпчат или мечтаят да влязат в нелегалните салончета.
В Пазарджик първи в страната реагираха остро срещу епидемичното разпространение на доходоносните частни видеопрожекции. Осъдени са над 30 души, 20 уредби заедно с касетите към тях са конфискувани. Не трябва да премълчаваме, че на пазарджишкия районен съд не му е било много лесно в тези особени дела, за които няма никъде прецедент. Махленските видеобизнесмени са осъдени на основание чл. 324, ал. 1 от Наказателния кодекс — за това, че са упражнявали професия без съответна правоспособност и разрешение. Текст, по който биха били осъдени и ако са продавали семки без разрешително … По едно от делата четиримата подсъдими са оправдани, защото не е могло да бъде доказано по безспорен начин, че са събирали пари от над 600-те си зрители — т. е., че са упражнявали професия. И съответно уредбите и видеокасетите им са върнати. Нищо не пречи „културната революция“ в дома им, а и не само в техния, да продължи, стига да не носи или да не се докаже, че носи —неправомерни доходи!
Същата история в едър план:
Тревогата е фалшива! може би ще каже някой. — Видеоманията не е масово явление.“ Няма как да го опровергаем само що се отнася до частните видеопрожекции срещу заплащане, защото за тях официални данни няма. Но пък няма и основание да вярваме, че тревогата е само пазарджишка, и че нещата другаде са съвсем различни.
За обществените заведения обаче можем да бъдем много по-точни. През пролетта на миналата година представители на Комитета за държавен и народен контрол и на Комитета за култура са направили проверка в 48 заведения, увеселителни и други, с цел да установят как се изпълнява решение № НК-8 от 8 юли 1982 г., с което Комисията за наука, култура и подготовка на кадри към Министерския съвет регламентира производството, вноса, износа, презаписа и разпространението на видеофилми и видеопрограми у нас. Какво се оказва?Жейно Жейнов, главен инспектор в Комитета за държавен и народен контрол:
— Повечето от видеоапаратурите, ползувани на обществени места, са собственост на частни лица. Близо 90 процента от програмите са придобити и се разпространяват по частни пътища. От 80 касети в студиото за тиражиране на музика към Държавния комитет по туризъм само 6 са получени по официален път, а видеопрограми се излъчват редовно в повече от 100 подшефни на комитета заведения. В най-големия хотел на столицата „Витоша-Ню Отани“ има специално тон-студио за снабдяване на хотелските заведения с музикални и видеопрограми. Но от намерените 35 касети само 19 са на хотела и само 3 — с български записи. Безконтролно се излъчват и филми, доставяни от гости-чужденци. Подобно е положението и в Клуба на младия търговски работник „Астория“, видиотека „Орбита“, бар-дансинг „Ритъм“ в Клуба на моряка и в младежката дискотека към СП „Вода и канал“ — Варна, в дискотека „Балик“ — Толбухин… Намерени са 120 касети с над 250 часа видеопрограми, съдържащи насилие, еротика, екстремизъм…
През миналата година само в дискотеките има над 8 милиона посещения. В колко от дискотеките има видеоуредби, колко видеоуредби има на други обществени места не се знае!Неосведомения читател сигурно вече се пита; по кой начин, по какви пътища и канали видеото е успяло да нахлуе у нас? В български магазин видеокасетофон не се е появявал, нито видеофилми. Откъде са се снабдили собствениците им, пък и обществените заведения?
До миналата година ВТО „Кореком“ е продало 1580 видеокасетофона, а за тази са договорирани нови 1220. По неофициални данни официално в страната са внесени над 10 000 видеоустройства. Не са малко и любителите на новости, които, за да имат видео, вършат закононарушения, а тенденциите сочат нагоре. Не можем да си представим, че някой ще държи такава скъпа техника само за украса или демонстрация на „в крак с модата“.
Видеофилми се продават официално само в системата на „Интерхотели“, и то само срещу валута и с беден асортимент — предимно анимационни, рядко игрални, нито един музикален. Затова пък имат филми-балети — за половин година не са продали нито, един и накрая се принудили да ги приберат с все балерините и оркестъра в склада … Специализирани ателиета за видеозаписи няма, да не говорим за магазини или щандове за даване на видеофилми под наем, както се прави по света.Това са официалните източници за снабдяване. Явно не от тях са покрити нито реалният брой уредби в частни ръце, а още по-малко огромните количества филми и касети, които вървят от ръка на ръка между собствениците на частни колекции. Значи съществуват и други начини.На изясняването на тази „загадка“ (загадка не и за въвлечените в нелегалния пазар) посветихме едно пътуване на автостоп с ТИР. Шофьорът се оказа словоохотлив:— Кой носи видеофилми? Работниците в Либия, моряците, шофьорите от международните превози. А нашего брата не е аташе по културата. Той гони печалбата. На сезонната разпродажба във ФРГ можеш да купиш видеокасетофон за 400—500 марки и у нас да го продадеш за 5000 лв.
С касетите пък е съвсем лесно — скриваш ги на сума места в колата и тук ги продаваш със 100—150 лева печалба.
За купувачите важи правилото: който търси, намира. На бит-пазарите в София и Пловдив, на пристанищата, по магистралите… Добре снабдените по описаните начини продавачи фактически са монополизирали тази дейност и диктуват вида, качеството и цените на предлаганото. Трябва да признаем, че те показват завиден търговски нюх, проучили са добре конюнктурата, добре познават и се съобразяват с интересите и предпочитанията на платежоспособната публика.
А когато скъпо купената касета се върти, върти и накрая омръзне на собственика й? И това е уредено — този кръг хора пряко или чрез посредници имат безброй връзки помежду си и могат винаги да разчитат на приятелски услуги за нови записи, които се заплащат между 50 и 120 лв.
Забраната:
ека сега отново се върнем в Пазарджик, откъдето започнахме да разплитаме нелегалното нахлуване на видеото — не за друго в Пазарджик, а защото в рамките на този окръг нещо е направено и се прави, за да се противодействува. Последната мярка е от март тази година — решение на ИК на общинския народен съвет, с което временно се забранява видеото в обществените заведения.Само месец след забраната е минал, когато журналистическото проучване ме отвежда в крайпътен ресторант недалеч от града. Докато вечерям, на екрана на цветен монитор видеосуперменът Брюс Лий, окуражаван от възторжените възгласи на младежите, претъпкали ресторанта, просва десетина трупа. Как така след забраната? — интересувам се. Никой не крие нищо — видеото е на бармана, купил го на старо от шофьор в Международния автомобилен транспорт. Има и около 40 касети с най-различни записи. (Е, не чак толкова различни…) Държи го в заведението, защото персоналът тук е на процент, а видеото привлича клиентелата. За сравнение можем да надникнем в казиното, където има и добър оркестър, и магнетофон, а за разлика оттук винаги има доста празни маси. Спрели видеото, но в тази седмица, когато нямало прожекции, оборотът намалял наполовина. На бармана му плаща бюро „Естрада“ — Пловдив, по съвместителство за длъжност „звукооператор“ — все едно, че пуска магнетофон.
Особено интересно е признанието на управителя:— Цялата история е търгашеска. От 28 години работя в системата на търговията и виждам, че нещата не отиват на хубаво. Сам дори се чудя как обстоятелствата постепенно ни принуждават да отстъпваме. Позицията ни е пораженческа — правим пропуски за сметка на младото поколение.
Защо разказвам този дребен случай? Защото той доказва, че голата забрана няма да спре нахлуването на видеото — дори и там, където напълно са осъзнати злините и обществената опасност на явлението.
А и защо да го спираме? Защо да се действува по по-лекия, но неефикасен път на забраната? Само по себе си видеото е постижение на техническия прогрес, което може само да се адмирира. Единственият въпрос, целият въпрос се свежда до това кой, как и с каква цел го използува. И тук вече се вижда, че въпросът: „Защо се тръгва от най-ненадеждното в случая средство „забраната“ — е чисто реторичен. Няма алтернатива, няма какво друго да се предложи вместо тъпите, скудоумни, зловредни и опасни филми, които в момента държат в плен сърцата на масовата видеопублика. (Едно уточнение — има един малоброен слой сред нея, които са в истинския и добрия смисъл на думата кинолюбители, хора, които търсят — и намират — нашумял филм в чужбина или филмите на актьора X, или любим стар филм. Но тази публика е вън от явлението и от тревогата ни във връзка с него.)
Защо, защо, защо? След като по принцип не се отричат достойнствата на видеото, дори напротив от години се набелязват конкретни мерки за внедряването му в бита на българина
Защо тогава срещу български пари не се предлагат нито видеокасетофони, нито видеофилми?
Защо няма българска забавна видеопродукция? Или вносна, но внесена официално, със съответния контрол и преценка?
Защо видеоуредбите за разлика от телевизионните приемници и радиоапаратите не се регистрират?
Защо няма утвърден видеорепертоар за обществените заведения, както например има за оркестрите? (И как практически да св утвърди, след като почти всичко, с което разполагат собствениците, е чуждо?)
Защо няма нормативен акт, уреждащ отношенията между собствениците на видеоапаратура и различните ведомства? (А няма и нормативен акт, позволяващ на предприятията да сключват договори със собствениците, затова всеки начин за заплащане, измислен намясто, върши работа…)
Времето върви бързо. Сякаш беше вчера, когато изразът „Включете видеото“, който чувахме във „Всяка неделя“, не ни говореше почти нищо. А днес сякаш изведнъж откриваме, че видеото е проникнало в живота ни — тихомълком, през задната врата, като вода под рогозка. Разбираме, че сме застрашени от тиха, но опасна агресия и че не можем да си позволим да отлагаме тревожния въпрос: докъде трябва да стигне водата, за да започнем да се браним?
На тоя етап предприемчивите собственици на частни „видеосалони“ просто попълват празнината, защото добре са оценили, че на всичките наши „Защо?“ липсват реални отговори. Иначе празнина не би имало. И не е най-голямата беда, че пълнят незаконно джобовете си за сметка на жадната за зрелища публика. По-голяма беда е нравственото и идеологическо въздействие от тези зрелища. А и законът е изпреварен от явлението: зараждащата се „професия“ видеобизнесмен е твърде далеч от безобидната професия на семкаджията …
Б. Р. На 2. 8. 1984 г., когато този брой на списанието вече беше под печат, Министерският съвет прие постановление 43 (Държавен вестник, бр. 64 от 14. 8. 1984 г.) за създаването и разпространяването на видеофилми и видеопрограми и производството на видеотехника. Постановлението предвижда да се образува творческо-производствено нестопанско сдружение „Българско видео“.
Източник:www.socbg.com

СПОДЕЛЕТЕ

Трагедията на варненското пристанище през 1977 година (Статия)

През 1977 г. пожар избухва на танкера „Ерма“, който се намира във варненското пристанище. На кораба има хиляди тонове нефт, а гасенето на пожара продължава почти цяло денонощие.
Варна е била заплашена от унищожителен взрив, който, според специалисти, е щял да помете всичко на 2 километра разстояние.
На 22 юни танкерът Ерма пристига във Варна с над 18 000 тона висококачествен либийски нефт. За едно денонощие са разтоварени близо половината.
На 23 юни в 17,35 на кораба се чува мощна експлозия, съпроводена със силен пожар. По късно ще стане ясно, че той е предизвикан от внезапно възникнала повреда в спомагателен генератор на танкера. При взрива в машинното отделение загиват механикът Александър Бонев и огнярят Никола Николов.
На борда е само една трета от екипажа, извършващи рутинни разтоварни операции. След първия взрив моряците панически напускат кораба, но старши помощник капитанът, с помощта на двама моряци, успява да затвори крановете, по които мазутът тече към бреговата магистрала.
4Корабът остава без осветление, унищожени са пожарните и отводнителните помпи. Полупълният танкер се превръща в куп горящ и трещящ метал.
Ерма“ гори на първо кейово място на нефтеното пристанище. Недалеч на брега се намират няколко огромни цистерни с нефтопродукти на „Петрол“. Зад кърмата на горящия кораб има друг танкер, разтоварващ бензин, а на жп коловозите има много цистерни с неизвестни количества и различни по състав нефтопродукти, спомня си капитан Никифор Герчев, тогава началник на аварийно-спасителния отдел към Управлението за поддържане на морските канали и акваторията на пристанищата.
Денят е горещ. В този момент малцина осъзнават, че над Варна е надвиснала изключително сериозна опасност. Хората по улиците не разбират накъде и защо са се засилили с вой множество пожарни автомобили. Зрителите на червенокръстки филми в Спортна зала само се досещат, че има нещо тревожно, когато се прекъсва прожекцията, за да се помолят всички лекари и друг медицински персонал, да се явят веднага на работните си места.
Първи предприемат действия пожарникарите, които са вече на мястото само 10-15 минути след оповестяването им. Пожарът обхваща цялата кърмова част, от единия борд влекачите поливат туловището на горящия танкер, а от другата страна екип от пожарникари се опитва да гаси от брега. В първите няколко часа резултат от гасенето няма.Полковникът от резерва Цанко Ганев е един от хората, прекарали близо 24 часа в борбата с пламъците. По онова време е бил старши лейтенант, заместник-началник на Втора варненска противопожарна служба. Той е един от първите огнеборци, стъпили на борда на горящия танкер.
„Безстрашни хора няма. Изпитвах смущение и опасността я чувствах, защото на 2 метра от мен имаше взривове. Няма обаче къде да отидеш. Мислех си, сега ако има взрив, умея да плувам добре, все ще изплувам до брега. Но веднага ми идва на ума – къде ще плувам, то всичко ще гори. Така че нямаше накъде да се отива“, споделя 72-годишният днес бивш огнеборец.
Мащабите на бедствието са застрашително големи и всички възможни сили и средства са призовани да се включат в борбата с възникналото бедствие. Спасителният кораб „Нептун“ по това време е ангажиран с осигуряване безопасността на най голямата ежегодна ветроходна регата с чуждестранно участие, е се намира край Несебър. Веднага му е наредено да изостави 100-тината ветроходни яхти и с пълен ход да се отправи към Варна.
След серията от взривове „Ерма“ опира дъното и безплодни се оказват опитите да бъдат срязани котвените вериги. Тогава става мощна експлозия , след която всички кораби се отдалечават на безопасно разстояние. Процесът става неуправляем. Всички плавателни съдове са евакуирани от порта. Тогава от София със самолет пристига началникът на националната Противопожарна охрана.
Стига се и до рискования план на два 100-тонни кран-платформи да се натоварят противопожарни коли и така да се приближат непосредствено до борда на „Ерма“. Това става под канонада от взривове от горящото и пушещо туловище на танкера.
Появата на генерал Илия Дончев и неговият личен пример вдъхват кураж на останалите и създава условия за организирано осъществяване на операцията по загасяване на пожара. Прокрадва се надеждата, че нощта няма да свърши трагично за града.
На сутринта в действие влизат и водолази, които трябва да изпълнят сложна мисия в горивния танк. Нужни са двама, но няма желаещи. След жребий късите клечки изтеглят Веселин Димов и Пламен Димов. Те атакуват газьоления танк отвътре и успешно запушват цепнатините, подхранващи непрекъснато „нафтовата печка“ – огнището на пожара.По време на операцията е изразходено цялото количество пенообразовател на пожарните служби на областите Добрич, Шумен, Търговище, Разград и Бургас. До окончателното потушаването на пожара в следобеда на 24 юни педантично броените взривове от Бреговия щаб са 91.
След като си тръгва от местопроизшествието, огнеборецът Цанко Ганев забелязва, че подметките на обувките му ги няма. „Не съм чувствал никаква болка. Само че отдолу ходилата ми бяха станали като на бебе червени. Шегувахме се после с колегите, че никога повече няма да се изпотяват“, разказва той.
По чудо няма сериозно пострадали при операцията по ликвидиране на пожара. Според полковника от резерва Цанко Ганев обаче, стресът по време на пожара се е отразил на някои от огнеборците и в следващите 3 години са починали 9 от офицерите, участвали в операцията.
9 дни след инцидента „Ерма“ е преместен от мястото на инцидента. Никога повече танкерът не вижда открито море и отива за резервни части.
След случая с „Ерма“ в страната идват представители на пожарните служби от тогавашните социалистически страни, за да се запознаят с опита ни за успешната ликвидация на инцидента. Анализите показват, че при евентуално взривяване на товара на танкера е щяло да бъде пометена всичко в радиус от 2 километра.
Според о.р. полковник Цанко Ганев, евентуалният взрив на „Ерма“ е можел да нанесе щети в целия Варненски залив, а в града е можел да стигне чак до сградата на театъра.
Специалистите казва, че надеждата за овладяване на пожара на „Ерма“ е била малка, тъй като в световната практика са известни само няколко случая на спасен танкер. А случаят „Ерма“ остава в историята като единственият, при който горящ танкер е загасен на територията на пристанище.
Днес, 39 години след случая „Ерма“, част от героите в него не са между живите. А спасяването на „Ерма“ спокойно може да се определи като спасяването на Варна.
Автор: Пламен Петров
СПОДЕЛЕТЕ

Ежедневието на войника в полевия лагер и как е протичал той (Статия)

Представете си една голяма поляна в края на месец януари с около половин метър снежна покривка. Камионите стоварват около 100 войници в пълно бойно снаряжение на развиделяване, около пет часа сутринта. В рамките на предстоящия ден районът трябва да се отцепи и обезопаси (с цел да не се появят хора и животни), да се скрие бойната техника (с цел „врагът“ да не ни открие от въздуха), да се построят тоалетни и столова, да се разпънат палатките на офицерите и най-накрая – да си създадеш „жилище” за следващите 20 дни. Как става това ли? Ето как:

Как се прави жилище…

Една група от 4-5 войници разчиства снега на площ от минимум 4 кв. м и започва да копае дупка, дълбока минимум 1.5 м. Копае се с малка лопатка, която всеки носи на кръста си. Копае се трудно, защото земята е замръзнала поне на половин метър. Докато едните копаят, другите трябва да зашият четири платнища в едно и да намерят подходящ кол, клон или нещо друго, което да е достатъчно издържливо и дълго минимум 2 метра. Когато дупката е готова, колът се слага по средата, а платнищата служат за покрив, върху който се връща част от снега. В дупката се правят стълби и ниши, в които се слагат раниците и другото снаряжение. Вечерта четирима влизат в дупката – без огън, без светлина, но с оръжие и вяра, че това е необходимо. На другия ден ученията започват, колелото се завърта… Положителните разлики с партизаните са, че не се грижиш за прехраната и че „врагът” не стреля по теб с истински патрони, а отрицателните – че трябва да търпиш капризите на старото куче, старшината, взводния командир и всички над него.

Но така се ражда войнишката дружба – сега може да я гледате само по старите филми. Нито семейството, нито затворът могат да изградят толкова силна връзка. Имам предвид стойностна връзка, основана на взаимното доверие и подкрепа, на вярата, че няма да те предадат в труден момент.
Още спомени от родната казарма ТУК>>>
СПОДЕЛЕТЕ

Популярни публикации