Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката ловеч. Сортиране по дата Показване на всички публикации
Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката ловеч. Сортиране по дата Показване на всички публикации

Мирчо Спасов се разпоредил в лагера край Ловеч да работят до умиране

О. р. ген. Мирчо Спасов (възрастният вдясно), главен отговорник за лагера по време на съдебния процес през юни 1993 г. | Фотограф: Георги Георгиев.

На 5 април 2012 г. се навършват 50 години от закриването на последните концлагери на комунистическия режим в България край Ловеч и Скравена. На същата дата през 1962 г. Политбюро на ЦК на БКП начело с Тодор Живков тихомълком взима решение да закрие своето тайно творение, което създава през 1959 г. Причината е, че в партийната върхушка гръмва скандал за убийствата в лагерите и това застрашава властта на Живков.

Сайтът Държавна сигурност.com  отбелязва годишнината с публикуването на поредица, която разкрива малко известни или забравени факти за последните лагери на комунизма. Материалите са час от документалната книга на журналиста Христо Христов „Секретното дело за лагерите”, която наскоро издателство „Сиела” преиздаде.

В част 1 от поредицата беше представена политиката на комунистическото управление след 9 септември 1944 г. за създаване на концлагери в страната и въдворяването на „политически опасни лица” в тях, както и на хора, оценявани от ДС като потенциални врагове на „народната власт”.

Част 2 е посветена на началото на лагера край Ловеч през 1959 г. В нея се осветляват разпорежданията на близкия на Тодор Живков зам.-министър на вътрешните работи ген. Мирчо Спасов за създаването на изключително тежък и жесток режим. .



Първите  лагеристи са настанени в няколко бараки останали от младежката бригада, строила ж. п. линията Ловеч-Троян. Лагерът се намира на около 3 км от Ловеч по посока Троян в близост до разклона за с. Хлевене. Първият шеф на Трудовата група-Ловеч (ТГ), за кратко е полк. Иван Тричков, началник на лагера в Белене. След това за началник е назначен Петър Гогов, дотогава зам.-началник на Белене.


Началото на Трудовата група

Бившият лагерист Тодор Минков от София, задържан през 1957 г. по време на една от "хулиганските" акция и изпратен в Белене без съд и присъда, е сред първите, които са докарани в лагера край Ловеч. Като дата на заминаването за новия лагер в показанията си той посочва 10 септември  1959 г.:

"Вкараха ни в дълга барака с нарове на два етажа. Още първата вечер ни биха милиционери. На другия ден ни закараха на мястото на бъдещата кариера да къртим камъни и с бягане да ги носим на 150-160 м., където ги струпвахме на камари. При бягането минавахме по коридор от милиционери, които от двете страни ни биеха с тояги. Побоят командваше капитан Горанов, той също биеше..."

Първата група от новопристигнали лагеристи наброява около 40-50 души.  Само след няколко месеца край Ловеч вече има около 1000 души. При идването на нови въдворени под командването на Горанов се е изпълнявал специален "ритуал", приет като традиционен за лагера – старите са строявани на плаца в шпалир и им е било заповядано да бият с тояги новодошлите. Който не е изпълнявал също е получавал тояга.


Режимът в лагера

Сутрин денят е започвал към 4-5 ч. без значение от сезона. "Нямаше лято, нямаше зима. Откарваха ни на кариерата, където работихме до късно през нощта, защото много хора не можеха да си изкарат нормите", спомня си лагеристът Тодор Минков. Почивка се е разрешавала само на обяд за един час. Товаренето на влаковата композиция е трябвало да се извърши за 5-10 мин. Дневната норма за мъжете е била между 8-20 куб. м. камъни. Всичко се е извършвало на бегом.

Храната обикновено се е била постна и предимно от зеленчуци - цвекло, зеле, спанак, бобена чорба, сутрин – студен чай с парченце мармалад. Дневната дажба от хляб е била около 700 гр. и се е давала наведнъж вечер като се е изяждала веднага. Къпането е ставало само в близката р. Осъм. Лагеристите са обличани в стари войнишки дрехи, били са въшлясали, а в бараките не е могло да се спи от дървеници и други паразити. Повече от година не е имало никакво лекарско обслужване. Бившият лагерист Нено Христов от с. Изворово, Старозагорско признава:

"Никога през живота си не бях виждал гнойни рани по телата на хората, в които имаше червеи. Единственото нещо, което можеше да се направи бе да помолиш близките да уринират върху раните по гърбовете, за да заздравеят, други средства нямаше..."

Назначената през юли 1990 г. от военната прокуратура лекарска експертиза, в която са ангажирани светилата на здравеопазването ни като проф. д-р Стойчо Раданов, ръководител катедра по "Съдебна медицина" на Медицинска академия, прави потресаващи изводи:

„Лагеристите не са имали възможност да говорят помежду си, да поддържат контакт с външния свят, да предявяват претенции и оплаквания, да запазят личното си достойнство и самочувствие на човешки същества. Още при постъпването в лагера, както и по време на целия престой в него, повечето от тях са били жестоко и в повечето случаи безпричинно бити с тояги и гумени маркучи... Условията на живот са носили известен белег на неоправдан садизъм..."


Устните заповеди на Мирчо Спасов

Писмени разпореждания за режима в лагера не са давани. В показанията си всички от ръководството на Трудовата група сочат, че са действали единствено по усти указания на близкия на Тодор Живков зам.-министър на вътрешните работи Мирчо Спасов. Началникът на лагера Петър Гогов признава при първия си разпит през март 1990 г.:

"Нормативни документи нямаше. Всичко се изпълняваше по устни заповеди на Мирчо Спасов. Здравен пункт се създаде през ноември 1961. Чакъров  (Делчо Чакъров е началник на отделение "Въдворяване и изселване" при МВР, б. а.) от София ми се обади да не правим свиждания. Разрешавахме колети с храна до 2 кг и до 100 лв. на месец. Къпането ставаше в неделя следобед на реката – това бе заповед на Мирчо Спасов, устна по телефона. Той забрани болните да се изпращат в болница и разпореди труповете да не се връщат на близките.”

Цвятко Горанов, началник-обект в лагера, заявява пред прокурора:

"С откриването на ГТ-Ловеч Мирчо Спасов устно нареди да се работи от изгрев до залез слънце. Той не издаваше писмени заповеди. Мирчо Спасов каза, че тези хора трябва да работят при много тежък режим "да им се напукат ръцете от работа и когато излязат навън да свалят шапка на работника". На нас казваха, че всички, които идват са криминални престъпници и ние ги смятахме за такива. Аз лично никога не съм нанасял побоища, нито съм убивал. Те умираха от тежък физически труд, слаба храна. Често се избиваха помежду си.

Десетина дни след като се прехвърлихме в лагера дойде Мирчо Спасов и ми каза: "Това са най-непоправимите криминални престъпници. Те трябва да работят при най-тежък режим от тъмно до тъмно, при най-високо напрежение! Почивка само на обяд! Да работят до умиране!" Никакви дисциплинарни наказания не са налагани, защото нямаше правилник. Нямаше норми. Ние изпълнявахме само нарежданията от горе."

Самият Мирчо Спасов твърди, че "министър Георги Цанков ми даде задача да отговарям за лагера след като той вече функционираше. Нареждал съм режима да бъде строг". По това време като зам.-министър на МВР по ДС отговаря за две централни поделения и няколко служби между които отделение "Въдворяване и изселване", към което се водят лагерите и изселванията. По този начин Мирчо Спасов се превръща в едноличен шеф на лагера и още при създаването му се разпорежда така, че никой друг освен него да има достъп до адското място.

За това свидетелства и първият секретар на окръжния комитет на БКП в Ловеч по това време Дочо Шипков: "През 1960 г. лично при мен идва Мирчо Спасов и ме уведоми, че в лагера са настанени престъпници и хулигани и затова режимът е строг. Каза още, че лагерът би на централно подчинение на МВР. Препоръча ние да не се интересуваме и да не се месим в работата на лагера".

След арестуването му през март 1990 г. от военна прокуратура Мирчо Спасов признава:

"Това, че съществуваше лагера в Ловеч се знаеше много добре от Политбюро на ЦК на БКП и от ръководните и партийни кадри в страната. Знам, че по същото време на партийни събрания имаше изказвания, че лагера в Ловеч е внесъл порядък в страната. От всички, включително и от Тодор Живков се знаеше, че режима в лагера е много строг, и бих казал суров. Указания за този режим се даваха от ръководството на МВР и от Политбюро. Тези указания се даваха директно на мен от министър Цанков.


Такъв тежък режим беше създаден за превъзпитаване на настанените в лагера престъпници. По това време се смяташе, че един голям криминален престъпник е и политически престъпник, и че взиманите спрямо него мерки са законни. Това беше виждането на ЦК на БКП. Аз законите не ги правех, аз бях само един изпълнител".


Надпреварата в издевателствата между Газдов и Горанов

По време на съществуването на лагера зам.-началникът Цвятко Горанов и офицерът на Държавна сигурност в лагера Николай Газдов си съперничат в побоищата и издевателствата. Бившият лагерист Александър Златарски от София  описва много садистичните им наклонности така: "Горанов и Газдов биеха зверски, биеха така жестоко все едно, че се вживяваха като правеха това. Може би биеха от любов към побоя. След като те започваха се знаеше какъв е края на човека".

Газдов пристига в Ловеч като оперативен работник по ДС от ТВО Белене през 1960 г. При първия си разпит заявява: "Всички заповеди на задържани бяха подписани от Мирчо Спасов, нямаше прокурорски подпис или подпис на вътрешния министър. Заповедите за въдворяване бяха за срок от 1 година. Задържаните бяха само криминално изявени лица, поне така пишеше в справките им".

Бившият бъчвар, роден през 1920 г. в с. Деляновци, Великотърновско и приет за член на БКП през 1945 г., обаче е ненадминат в методите, чрез които упражнява ежедневен физически и психически терор над лагеристите. "До идването на Газдов режимът в лагера бе такъв, че даваше гаранции на този задържан, който не изпълняваше нормата, че някога ще излезе жив от лагера. След пристигането на Газдов тази гаранция отпадна. Той се разпореждаше с живота на лагерниците без да се съобразява дали те са си изпълнили нормата или не", заявява бившият лагерист Георги Йосифов. Той цитира една от любимите фрази на майора от Държавна сигурност: "На кариерата бачкане и бой до смърт!"


Признанията на началника на лагера Гогов

Началникът на лагера Петър Гогов признава пред прокуратурата:


„Аз лично съм присъствал на побой нанасян от Газдов и Горанов. Горанов ги биеше с бастун навсякъде, не гледаше къде удря. Много пъти съм му правил забележка да не бие хора, дори едни път му взех бастуна и го направих на парчета. Той после започна да бие с дъска. Газдов и той биеше комуто му падне, но повечето нареждаше на затворници да бият други задържани. Не съм констатирал дали след такъв побой е настъпила смърт на някой задържан. Окръжният началник на МВР-Плевен Георги Аргиров ми каза, че който умре – умре. Който остане жив остане и като излезе и види работник, да му сваля шапка. От него разбрах, че това указание е дадено от Тодор Живков, той го предал на Мирчо Спасов, който го казал на Аргиров, а той на мен".

Газдов е имал свой смразяващ "специалитет", който е демонстрирал нееднократно пред лагеристите, потвърден в показанията на повечето оцелели от ада край Ловеч. Когато е набелязвал някого, който трябва да бъде убит, е очертавал пред строя кръг, викал е по име жертвата, поставял я е в очертанието и й е подавал огледалце, за да се огледа за последно. Обикновено на жертвата е заповядано да си вземе таргата и от кариерата са връщали трупа й, загърнат в сламеник.

Освен, че е биел до припадък, Газдов е имал склонността да нарежда жертвите да бъдат довършвани от бригадирите – най-изявените криминални затворници, докарани от Белене. Сред най-често споменаваните имена са тези на Стоян Узукчиев-Шахо от София, Атанас Иванов Левордашки от Враца, Благой Гайтанджийски – Благо Магарето от Пловдив, Димитър Цветков от София, Антон Шаров – Шаро Кучето от Бургас, които с очевидно усърдие, жестокост и престараване са изпълнявали неговите заповеди.

През ноември 1961 г. Газдов е уволнен от лагера, въпреки жалването му до зам.-вътрешния министър Григор Шопов, че Гогов му се месил в работата по линия на ДС. Петър Гогов, който през август-октомври 1961 г. се разболява и отсъства от лагера оставя за свой заместник Газдов. "След връщането ми партийният секретар на поделението капитан Георги Атанасов ми каза, че в лагера стават страшни неща. Газдов биел наред и се разпореждал задържани да бият други, някои от които починали", заявява Гогов пред следствието.

На партийно бюро в присъствието на началника на Окръжно управление на МВР-Ловеч Кирил Александров се взима решение за освобождаването на Газдов и налагането му на партийно наказание "мъмрене". "Газдов бе жесток човек, постоянно затягаше режима. Той бе уволнен през ноември 1961 г. Формално в предложението писах, че е изпращал въдворявани да му крадат орехи", признава Гогов.

"Биеха ни като животни, храниха ни като животни, работихме като животни", казва в показанията си бившият лагерист Лозан Лозанов, попаднал в лагера през 1961 г., защото пътувал без причина с влак от София до Ямбол, като най-точно характеризира, онова, което е ставало преди 50 години в последния лагер на комунизма край Ловеч.

Източник:desebg.com

Ловеч 1944 г

През 1959 г. в каменната кариера край Ловеч комунистическата власт изгражда трудов лагер с наименование „ТГ“ (трудова група) под ръководството на поделение 1248 „ВИ“ МВР гр. София, а от лятото на 1961 г. – на поделение 10 001 МВР гр. София.

Той е секретен и един от най-жестоките лагери в България.В лагера без съд и присъда са въдворявани хора заради „подривно-диверсионна дейност“, фалшифициране на документи, разказване на вицове срещу комунистическите управници, бивши депутати-земеделци, както и младежи, изпратени от местните управления на Народната милиция като „хулигани“. От 1501 души, минали през концлагера край Ловеч, 155 стават жертва на убийства и на изключително тежкия режим.


През септември 1961 г. жените от лагера, около 150, са преместени в с. Скравена. Лагерът край Ловеч е закрит през април 1962 г., след като проверка на висшето комунистическо ръководство установява нарушения на закона, тежък режим и физическо насилие, но от никого не е потърсена наказателна отговорност.
Лагерът се намира при разклона за с. Хлевене вдясно по посока Троян и се състои от няколко бараки, останали от младежката бригада, която през 1947/8 г. изгражда ж. п. линията Ловеч-Троян.

Как любовно предателство завършва в лагера край Ловеч (Статия)

На 15 април 1990 г. в телевизионното предаване “Всяка неделя” Кеворк Кеворкян отправи към своя събеседник инж. Тодор Минков –  бивш лагерист от Ловеч, недоумяващ въпрос:
– Е, добре де, не се ли знаеше тогава за Ловеч?
От това предаване, а и от многобройните публикации в печата по същото време се утвърди впечатлението, че лагерът край Ловеч е бил неизвестен сред обществеността, както и сред определени официални институции у нас.
Чиста лъжа!
За лагера край Ловеч знаеха хиляди функционери от комунистическата партия, милицията, съдилищата.
Знаеха също и стотици хиляди български граждани и за този факт съществуват множество неопровержими доказателства. Примерно често отправяното по повод и без повод към някои:
–  Я, много да не знаеш, че да не идеш да чукаш чакъл!
А нарицателното “чакъл” винаги се отъждествяваше със зловещия образ на лагерите.
Не са верни също твърденията и на покойния министър на МВР Георги Цанков във в. “Дума”, бр. 15 от 18.04.1990 г. и на неговия заместник Мирчо Спасов, че в лагера край Ловеч били въдворявани само “… бивши престъпници, за да бъдат изолирани. Предимно криминални. И за хулигански прояви… Това са престъпници. Там няма невинен човек…” (в. “Антени”, бр. 14 от 04.04.1990 г.)
По този повод ще разказа за случая със Здравко от Бургас. Същият, който беше хвърлен там съвсем невинно от неизвестни и досега субекти, без някога да е бил “криминален”.
Драмата започна от Бургас през лятото на 1961 година. Тогава в окръжния отдел “Просвета и култура” с мен работеше З. Д. – разведена млада жена и майка на осем-деветгодишно момче (не споменавам името й, както и това на бившия й съпруг, защото те навярно имат вече други семейства и не е приятно за никого да си припомнят за преживените горчилки от миналото им).
Веднъж З. Д. сподели, че имала “любов” с някакъв мъж – разведен и баща на две деца. За поглъщащата им обич слушах от нея почти всекидневно в продължение на месеци. Така постепенно узнах и за връзките им.
Един ден по обед заедно с други мои колеги отидохме на плаж. Тогава към нас приближи Здравко, с когото моята колежка ме запозна. Беше много красив млад мъж, със силно къдрава черна коса и с телосложение на плувец. Говореше с приведена глава, тихо и с видимо стеснение.
От този ден Здравко започна понякога да се отбива в нашия кабинет на разговор. Не криех човешките си симпатии към него, както и към бившия съпруг на моята колежка, когото също познавах (той пък беше отговорен работник в МВР – висок, слаб, скромен, с подчертана интелигентност и добро възпитание).
В един предиобед на същото това лято З. Д. връхлетя в кабинета и с ридание започна да ми разказва как рано заранта Здравко бил арестуван и откаран нанякъде с джип. А след няколко дни се разбра, че бил въдворен в лагера край Ловеч. Това тя научила от брат му (един от секретарите на градския комитет на партията, но при все това не можел нищо да направи за освобождаването на своя брат. Милицията била над неговите секретарски права и власт). Кой и защо беше сторил това – моята колежка не знаеше.
Няколко седмици след това телефонът на бюрото ми иззвъня и мъжки глас помоли за разговор с колежката. Подадох слушалката на З. Д. и тя едносрично заповтаря: “Да… да…” След малко остави слушалката и излезе. До края на работното време не се върна.
Дойде на заранта с повехнало лице и с тъмен поглед. С възпалени от плач очи ми каза, че Здравко избягал от лагера. Ударил с каменарския си чук милиционера от охраната, взел му оръжието, дрехите и се промъкнал през оградата. Онзи, който вчера следобед я потърсил по телефона, бил Здравко. А три дни преди това я повикали в ГК на партията да й кажат за извършеното от Здравко убийство и бягство. Предупредили я, че ако потърси връзка с нея, незабавно да им съобщи, за да вземат мерки за залавянето му. Иначе с оръжието, което бил отнел от милиционера, непременно щял да опита да си отмъсти някому, а после сам или с нея да избяга зад граница.
Слушах и не можех да повярвам на думите й. Исках да я попитам какво мисли да прави, когато тя изведнъж каза, че вече го е направила – предала го е!
– Знам, че постъпих подло и жестоко – отвърна моята колежка на обвинението ми. – Но го сторих, защото го обичам. Искам да го спася – затова го предадох. За да не извърши и друго престъпление! –  и зарида. – Михайлов, искам всичко да ти кажа...
И тогава чух цялата истина.
Когато я повикали в партията и й съобщили, че Здравко убил милиционера, в първия миг тя не можела да повярва и отказала да го предаде.
– Вие знаете за чувствата ми към него и нямате право да искате това от мен самоq защото съм член на партията! – заявила тя. Но след обаждането на Здравко по телефона се уплашила да не би той наистина да извърши и друго престъпление, и взела решение …
Едва дочакала вечерта, когато трябвало да се срещнат пред окръжната болница. Когато наближила мястото, било точно осем часът. А там милицията вече извършила своето. На ъгъла стоял автобус с цивилни агенти вместо пътници, докато през това време шофьорът привидно отстранявал от мотора несъществуваща повреда. Други четирима мъже играели на тротоара карти, трети обковавали дървена ограда на отсрещния двор, четвърти отпочивал от тежестта на кофа с вода недалеч от спрелия автобус. Тя се вглеждала във всички тези мъже учудена и смутена, без да разбира намеренията им. А когато Здравко наближил към нея – брадясал, изнемощял, бос и с опърпани дрехи, успял да произнесе само:
– Донесе ли ми нещо за ядене? Три дена не съм сложил троха в устата си. Ден и нощ бягах през планините, полята, реките... Целите ми крака са в рани и кръв...
–  Не знаех това, Здравко – едва успяла да произнесе З. Д., защото в същия миг към него връхлетели мелиционерите от автобуса и го заловили.
После се оказа, че той не е убил милиционера от лагера, а просто го ударил с каменарския си чук, за да му вземе дрехите и оръжието. Но от партията съзнателно излъгали З. Д., че е убил, за да го предаде.
След залавянето му чрез предателството на неговата любима З. Д., той престоя в затвора дълги години, после отиде в Кремиковнци. Накрая беше освободен, откъдето се завърна в родния си град.
Така, че не са верни твърденията на тоз и онзи министър, че в лагерите са въдворявали само криминални престъпници.
Не са верни също и твърденията на широк кръг от народа, че не е знаел за съществуващите лагери из страната ни. Имаше такива и хората знаеха за тях, но кой смееше тогава да говори за тях? Демокрацията беше още далеч на космични разстояния!
Но дали след време няма пак да се подновят?

Станко МИХАЙЛОВ.(наборе.бг)

Първия убит гангстер-Стефан Мирославов (Крушата), килърът на ВИС- 2



Преди  години Стефан Мирославов – Крушата отвори нова страница в родната история, влизайки в нея като първата мутра, жертва на показен разстрел, напомня вестник „Уикенд“. По ирония на съдбата противоречивият ловешки герой стана по-известен след смъртта си. 

Преди това бил сочен за бандит от средно ниво, който държал в страх целия Ловешки регион. Въпреки това разстрелът му се превръща в първото показно борческо убийство.С ликвидирането на Крушата мнозина от родния ъндърграунд предусещат, че идва и техният край, а атентатът срещу ловешкия гангстер е увековечен доста колоритно в романа на Христо Калчев „Нерон Вълка“.
„Бащата“ на вулгарните романи събира и подрежда в система всички версии, които плъзват из пресата след разстрела на Крушата и се повтарят многократно при последвалите покушения срещу Васил Илиев, Кимбата, Богата и Картофа, тримата полицаи от „Люлин 1?, сарафите от „Форекс“ и Андрей Луканов. Майсторът на перото бил убеден, че „черен списък“ на нарочените за разстрел и "ескадрони на смъртта“ съществуват. 20 години след разстрела на Крушата делото за екзекуцията му е на път да бъде разсекретено от архивите на МВР. През май 1994 г. дело № 2441/93 за убийството на ловешкия гангстер е отново възобновено и за пореден път спряно, а днес събира прах в архивите на следствието.

На 4 септември 1993 г.три куршума покосяват от засада край Ловеч бившия европейски първенец за младежи и многократен републикански шампион по класическа борба Стефан Мирославов. Полицаите откриват на мястото, където е лежал убиецът му, три гилзи от 7,62-милиметрово оръжие.

Първоначалната версия била, че те са от автомат „Калашников“. По-късно експертизата доказала, че гилзите са от полуавтоматична карабина „Самозарядний Симонова“, която също стреля със 7,62-ми-лиметрови патрони. Карабината се използвала от снайперисти в армията.

Следите от гуми на джип, гилзи и хартийки от бонбони били всичко, което намерили полицаите на височинката, откъдето е стрелял професионалният килър. Отлично избраното място, откъдето убиецът е следял профучаващия мерцедес, и точната стрелба довели разследващите до тезата, че става въпрос за брилянтен професионалист. Оставените улики обаче дали повод за съмнения в това. Следственият експеримент доказал, че точността на изстрелите се дължала до голяма степен на случайност.

Днес от близките иа покойния гангстер са живи –  майка му Мария, 48-годишният му брат Иван с прякор Цайса, който е шеф на „Литекс-джус“ ЕООД – едно от многото, свързани с „Литекс комерс“ дружества. Крушата не доживява раждането на внука си Иван, син на племенницата му Ангелина. Майката на Крушата – Мария, надживява трима много близки мъже – съпруг, син и внук. Живее в Ловеч, в къщата на по-големия си син Иван. Веднъж месечно възрастната жена ходи на гробището в село Кирчево, за да запали свещ на гробовете им. Единственият спомен на вдовицата от Крушата е шарена кърпа на цветя, подарък за рожден ден.

„Понякога си слагам кърпата и ми е добре с нея. И двамата ми сина се родиха в Кирчево. Иван през 62-ра година, а Стефан през 65-та. На село отраснаха. Иван го взеха в спортното училище в Ловеч, после висше в София. След него и Стефан изкара до пети клас, после се премести в централното спортно училище в София. Подир тях и ние дойдохме в града. В селото бях готвачка в ресторанта, в сладкарницата също съм била, като домакинка съм се хващала.

Ние с мъжа ми сме с основно образование. В Ловеч почнахме в месокомбината. Аз като опаковчик на кантар, а мъжът ми беше общ работник при хладилниците. Не сме учени, но пък успяхме да си отгледаме децата, да ги възпитаме, да ги оженим.

На тепиха Крушата събарял всички и треньорът му рекъл: „Ей, Стефане, тръшкаш ги като круши, разказва родителката. Не знам в какво се е забъркал. Майките винаги научават всичко последни. Когато вече е късно…“, философства майката на Крушата – Мария, която още не може да повярва, че синът и е бил бандит. За нея е добро, честно и справедливо момче.  Стефан напуска родното село, когато е едва 4-ти клас. Записва се да учи в Спортното училище в Ловеч, в специалност „Борба“.

После го приемат в столичния спортен интернат „Олимпийски надежди“, именно там се сприятелил с бъдещите силови босове, които по-късно формирали прословутата „Бригада на борците“, а той станал неизменна част от тях.

Първоначално по-големият му брат Иван също се занимава със спорт. Двамата обаче са доста различни. Крушата кривва по лошия път, докато брат му завършва финанси и става счетоводител. Любимата му песен е „Бедни и богати“ – хитът на Тони Дачева, който бил специален и за братята Георги и Васил Илиеви.

Най-голямото преимущество на Крушата е физическата му сила. Той винаги иска победа на всяка цена. През 1988 г. лейтенант Стефан Мирославов, който се състезавал от ЦСКА, бил осъден за побой на 2 години затвор от Военния съд. Осем месеца от тях той излежал в Казичене, но бил помилван от тогавашния президент Петър Младенов. След затвора Крушата направил опит да се върне в борбата, но на финала на републиканското първенство загубил от някогашния борец и настоящ бизнесмен Ангел Бончев.

Брат му Иван обаче има свое виждане за убийството: „Стефан беше навлязъл в дълбоки води. Месец преди покушението се върна от Гърция много угрижен. Ядосваше се, че е навлязъл в лош бизнес, от който отърване няма. А искаше да почне на чисто. Дори курбан за здраве прави две седмици преди разстрела. На 90 процента аз знам кой е поръчал смъртта на брат ми, но нямам преки доказателства, за да издържат в съда“, категоричен е братът на Крушата.

През тези 19 години той не спира да се надява, че убийството ще бъде разплетено при някое от следващите нашумели покушения. По ирония на съдбата единственото дете на Крушата умира като него. Когато известният борец е убит, синът му Мирослав е едва 8-годишен. Хлапето, което е копие на баща си, трудно понася вестта за смъртта му. По това време родителите му вече са разведени и той живее с майка си Ани в София. Също като Крушата Мирослав започва да тренира борба в школата на „Славия“ при Стоян Петков. Всички наричат момчето, което е одрало кожата на баща си, Малката Круша. Наследило е и неговия характер. Майка му сключва втори брак и нейните родители го осиновяват. Дядо му Рафет е тираджия и с баба му Алие живеят в САЩ.

Четири години след показния разстрел на баща си Мирослав заживява при тях в Онтарио. Малката Круша се записва в колеж, обича моторите, тренира баскетбол и мечтае някой ден да направи спортна кариера като борец. На 14 февруари 2003 г. в Деня на влюбените, чернокожият му приятел Кийт Дозиер го взема с колата си от дома му. Двамата тръгват на обиколка по магазините, за да купят подаръци на приятелките си. Докато пътуват, момчетата са застигнати от друг автомобил, от който откриват стрелба по тях. Малката Круша е улучен в шията и издъхва на място точно като баща си, който му е кумир.
Неразкритото и до днес жестоко двойно убийство през 1980 г
Януари 1984 г. България е потресена от дързостта на двама млади мъже.
Мистерия около смъртта на Людмила Живкова
razkritia.com

Най-големият паметник на Левски в България

Паметникът на Васил Левски в Ловеч е открит на 27 май 1965г. и е най-големият и внушителен паметник на Васил Левски изграден до момента. Един от символите на града и е част от герба му в продължение на почти половин век. Намира се в Архитектурно-историческия резерват „Вароша“.През пролетта на 1959 г. началника на отдел „Просвета и култура“ на Градския народен съвет в Ловеч Геновева Сиркова, внася в Окръжния народен съвет предложение „За построяване на паметник на Васил Левски в гр. Ловеч“. Мотивът е „Град Ловеч е столица на великия Апостол за революционната му дейност и най-много от времето си той е прекарвал в Ловеч. Кварталите „Вароша“ и „Дръстене“ са свързани с дейността на Васил Левски, но подходящ паметник за увековечаване на неговата дейност няма“. В предложението е определена площадката за построяването на паметника „До историческата крепост „Хисаря“ , която разделя „Вароша“ и „Дръстене“… и ги свързва с къщата-музей „Васил Левски“. Там е и мястото, където великият българин в късни доби често е минавал, отивайки към някоя от тайните си квартири при местни люде.

Труп на 23-годишна французойка е открит тази сутрин в центъра на Ловеч.

Районът около сградата на Областна администрация в момента е отцепен. Има засилено полицейско присъствие.

В РУМВР-Ловеч е образувано досъдебно производство във връзка с намерена мъртва млада жена в ниша на сградата на Областна администрация –Ловеч, съобщиха от прокуратурата. При огледа е установено ,че жената виси на кабел, преминаващ по стената на нишата.

Починалата е френска гражданка, на 23 г., пристигнала на 1 ноември Ловеч със свой приятел. През нощта срещу 2 ноември е била в заведение с приятелите си, откъдето си тръгнали след полунощ.

Извършен е оглед на местопроизшествието, провеждат се разпити. В ход е и проверка за наличие на записи от камери за видеонаблюдение. Предстои извършване аутопсия на тялото. Обсъждат се всички възможни версии във връзка с настъпването на смъртта. Разследването се води под ръководството на прокурор от Окръжна прокуратура-Ловеч.

Българското автомобилостроене през годините (СТАТИЯ)

1924 г.: Ботевградският майстор-колар Рачо Джамбов започва изработването на първите български пътнически каросерии. За основа служат бракувани шасита на военни линейки и камиони. През същата година у нас са внесени 219 автомобила.
1926 г.: Новопостроената самолетна фабрика в Казанлък започва изработването на автомобилни каросерии върху шаси на Chevrolet. Начинанието продължава само три години. През същата година у нас са внесени 470 автомобила.
1929 г.: Според вестник “Юг” Хенри Форд възнамерява да посети България и Турция с намерението да построи завод. Той така и не идва, но за сметка на това заводът в Турция вече е факт. Основано е дружеството “Бакиш” – първият български производител на гуми. У нас са внесени 931 автомобила.


1937 г.: Братя Илчеви, вносители на International в България, основават собствена работилница във Варна и започват изработването на автобусни и други каросерии върху шасита от същата марка. Първият български автобус е пуснат в движение по линията Варна – Бургас на 27 май 1937 г.
1938 г.: Ботевградската работилница на Рачо Джамбазов се усъвършенства, при негово посещение в германския автобусен завод Kassbohrer в гр. Улм са закупени нови машини. През същата година у нас са внесени 478 автомобила, автомобилният парк на страната вече наброява 2585 автомобила.
1939 г.: Построен е първият аутобан у нас между Пловдив и Пазарджик.
1947 г.: Ботевградската работилница на Рачо Джамбазов е национализирана. Показан е първият й следвоенен автобус по време на панаира в Пловдив. Тя достига предвоенния капацитет от 100 каросерии годишно едва през 1949 г.
1948 г.: Ботевградската фабрика е преименувана на “Чавдар”, тя започва сътрудничеството си с Skoda RTO.


1951 г.: В София е усвоено сглобяването на съветските тролейбуси МТБ 82, като първият е пуснат в движение на 15 февруари.1956 г.: В бившата държавна самолетна фабрика в Ловеч, преименувана на завод “Балкан”, е произведен първият български мотоциклет.
1960 г.: На Пловдивския панаир е показан първият български автомобил “Балкан 1200”, произведен на базата на VW Kafer. За съжаление той остава само прототип.
1961 г.: Появява се първата автомобилна реклама, тя е на страниците на сп.“Авто-Мото” и е на Renault Dauphine.
1962 г.: Отново по време на Пловдивския панаир завод “Балкан” – Ловеч, демонстрира първите български пикап и микробус, този път механиката е от “Волга”, но и те остават само прототипи.


1965 г.: Първата голяма автомобилна инвестиция в България, в Пловдив започва производството на Renault 8 – “Булгаррено”.
1966 г.: Ловешки завод започва сглобяването на „Москвич“. Ботевградският завод “Чавдар” пуска нова серия автобуси М81 с модерен български дизайн.
1967 г.: Завод “Балкан” – Ловеч, започва да сглобява FIAT, модели 850, 850 Купе и 124 (по-късно известен като „Жигули”). Производството продължава само 4 години. В Пловдив отново е показан микробус “Балкан”, отново само като прототип. ХИПКИЕМ проектира електромобил “Пионер 63”.
1968 г.: Проектиран е автомобилът “Хеброс 1100”, плановете са той да замести произвежданите в Пловдив “Булгаррено 8” и “Булгаррено 10”. SAAB предлага да сглобява автомобили в България, което е уникално предложение, защото шведите не произвеждат своите модели извън Скандинавия. Предложението е отхвърлено. Завод “Мадара” – Шумен, започва сглобяването на ГАЗ и ЗИЛ.


1969 г.: Дебютира най-ефектният български автомобил до днес – “Булгаралпин 1100”.1970 г.: “Мадара” – Шумен, се кооперира с чешките заводи ЛИАЗ за сглобяване на товарни автомобили Skoda. По-късно се специализира в производството на задни мостове. В Пловдив е представен нов прототип на автобус “Чавдар”, създаден по лиценз на Kaesbohrer.
1975 г.: Производството на “Москвич” в Ловеч достига 15 000 броя годишно. Автомобилният парк на страната вече е надхвърлил 1 милион. През същата година у нас са регистрирани 56 060 автомобила.
1977 г.: “Чавдар” окончателно усвоява производството на Setra.
1978 г.: Конструиран е първият български спортен автомобил от известния ни състезател Бончо Дунев – “Формула Естер”. “Балканкар” става най-големият производител на подемно-транспортна техника в света.
1979 г.: Спира производството на Renault в Пловдив, единствените автомобили, които все още се произвеждат, са “Москвич” 1360/1500. Продажбите надхвърлят 75 00 автомобила годишно.
1982 г.: “Мадара” – Шумен, започва производството на малките камиони Avia.
1985 г.: Инж. Велизар Андреев показва спортния автомобил “София”, който произвежда в малка серия до началото на 90-те. Усвоява се производството на дизелови двигатели MAN в добричкия завод “Клемент Готвалд”.


1988 г.: Започва производството на “Москвич 2141 Алеко” в Ловеч. През същата година у нас са регистрирани 37 450 автомобила.
1989 г.: Създаден е българо-югославският консорциум “Балканавто” с цел производство на Zastava у нас.
1994 г.: В Дупница започва производство на лекотоварните NAMCO Ford Pony, но още през същата година то е прекратено. Една година по-късно умира Рачо Джамбазов, основател на фабриката в Ботевград. Регистрирани са 13 566 нови МПС.
1995 г.: Започва вторият голям автомобилен проект в България, във Варна се произвежда Rover Maestro. Производството продължава 6 месеца, за които са асемблирани 3641 автомобила. Регистрирани са 11 129 нови МПС.1996 г.: Опит за производство на автомобили Skoda Beta, базирани на Hyundai, но без успех. Zastava отново предлага у нас да започне производството на автомобили Yugo Florida, след като производството на Rover е спряно. Продажбите у нас падат до рекордно ниски нива, сравними с 50-те години – 7600 нови автомобила.
1998 г.: Дебют на първия български всъдеход “Преслав”, който така и не влиза в серийно производство. Година по-късно заводът “Чавдар” е ликвидиран. Регистрирани са 12 196 нови МПС.


2001 г.: Световният лидер в областта на автомобилната електроника и софтуера за нея Johnson Controls открива клон в София, който се занимава с развойната дейност около продукти за автомобили Citroen, Nissan, Renault и др. Регистрирани са 13 365 нови МПС.
2004 г.: В Ботевград започва производството на предприятието “Сензор Найт”, което доставя температурни сензори на водещи автомобилни гиганти като Volkswagen Group и Hyundai. Регистрирани 25 786 нови МПС.
2006 г.: Melexis Bulgaria отваря нова производствена база в София. В Кърджали е открит завод на турската компания “Теклас”, специализирана в гумени и пластмасови компоненти за автомобили. Регистрирани са 45 300 нови МПС.
2007 г.: Японската корпорация “Язаки” построява завод за кабелно оборудване за автомобили в Ямбол, който произвежда компоненти за вграждане в колите Renault.
Регистрирани са 56 281 нови МПС.


2008 г.: Специализираният в производството на алуминиеви компоненти завод на френската група “Монтюпе” в Русе официално започва работа. Предприятието произвежда цилиндрови глави за Audi, BMW,PSA и Renault, както и носачи. Регистрирани са 60 600 нови МПС.
2009 г.: Заводът на „Витте Аутомотив“ в Русе стартира производството на компоненти като заключващи механизми за автомобилни капаци, размерни компенсатори и др. Регистрирани са 26 842 нови МПС.
2011 г.: В Търговище е открит завод за производство на автомобилни стъкла на “Тракия Глас България”. Продуктите се вграждат в модели на Dacia, Skoda, Audi, BMW и други. В Кърджали е открит втори цех на завода на “Теклас” за каучукови и пластмасови изделия (напр. тръби за охладителни системи, уплътнителни елементи и др.), използвани в автомобилната индустрия. Регистрирани са 22 667 нови МПС.


2012 г.: Заводът на “Литекс Моторс” до с. Баховица за автомобили от китайската марка Great Wall започва работа. От поточната линия слизат компактният Voleex C10, високопроходимият Hover H5 и пикапът Steed. “Язаки” подготвя производството на кабелни комплекти за Ford в Сливен. Доставчикът на BMW ALC открива фабрика за кожени седалки в село Мусачево до гр. Елин Пелин. Учреден е “Аутомотив Клъстер България”, целта на сдружението е да промени драстично и трайно показателите и да подкрепи развитието на автомобилната индустрия в страната ни. Регистрирани са 22 154 нови МПС.
2013 г.: Според Financial Times българската автомобилна индустрия се превръща в пример за успешно развитие, продажбите в сектора надхвърлят 1 млрд. евро и съставляват над 5% от общия износ на страната.
Регистрирани са 24 953 нови МПС.


2014 г.: Започва производството на Great Wall Hover H6 и специални варианти на пикапът Steed. ALC разкрива втори завод край Ихтиман. Продадени са 24 331 нови леки МПС.
2015 г.: Behr-Hella Thermocontrol (BHTC) отваря врати в индустриална зона “Божурище”, немската компания е сред ключовите производители на оборудване и контролни системи за климатици за автомобили, за производители, като Lamborghini, Рorsche, Bugatti, Volkswagen, Audi, Bentley, Ford и Renault.

Източник:24chasa.bg

Главорези тероризират България след Първата световна война (СТАТИЯ)

След края на Първата световна война в пределите на България върлуват разбойнически чети, съставени от закоравели престъпници, отличаващи се с изключителна жестокост. Голяма част от тях са били дезертьори от фронта, леви екстремисти и анархисти, проповядващи безвластие, както и типове с психически отклонения, за които насилието било начин на живот.

Изключително тежката следвоенна ситуация в България, изживяваща своята национална катастрофа, е причината за появата на тези бандитски формирования. Номер един от поставените извън законите в царството престъпници бил известният Васил Попов-Героя, следван от ловешкия главорез Дочо Узунов, а в четата им влизали още: Йордан Михайлов-Сърбина (един от най-жестоките серийни убийци в българската история), Тинко Симов, Вълчо Шанков, Илия Стоилов, Боян Георгиев, Тошо Севански, Михаил Коцев, както и любовницата на Дочо Узунов – Йонка Курделска (Палето), която ходела винаги облечена в мъжки дрехи. В този си състав разбойническата шайка грабела и убивала предимно на териториите на тогавашната Ловешка, Севлиевска, Троянска, Тетевенска и Луковитска околия.


През декември 1922 г. по време на управлението на Ал. Стамболийски е приет Закон за изтребление на разбойниците в Царство България. Десетки престъпници са избити и заловени, а други преминават границата със Сърбия, където тамошните военни и полицейски власти ги подпомагат и екипират за нови набези у нас. Кой е Васил Героя? Васил Стоянов Попов-Героя е роден на 4 август 1889 г. в село Микре, Ловешко. Произхожда от чиновническо семейство. Като гимназист в Ловеч бил един от най-силните по успех. Потърсен от властта през 1923 г. Васил Героя минава в нелегалност. На 12 юни 1924 г. той екзекутирал в град Плевен полицейския пристав Сербезов. С това жестоко убийство Героя се прочул като един от най-известните анархисти в района. Прозвището Героя според сподвижника му Георги Башикаров получил още като ученик в Ловешката гимназия от учителя по математика, след като единствен решил много трудна задача.


 Васил Попов и дружината му са участвали в избиването на военни – офицери и генерали, в Арабаконашкия проход при опита за покушение над цар Борис III, извършен на 14 април 1925 г. Освен Героя в групата анархокомунисти влизат Васил Икономов, Нешо Тумангелов, Антон Ганчев и Нешо Мандулов. Царят успява да се спаси, но загиват пътуващият с него ентомолог проф. Делчо Илчев и шофьорът на колата и главен ловджия Петър Котев. Героя участва и в най-кървавия атентат в нашата история – в църквата “Свети Крал” (дн. “Света Неделя”) в столицата през 1925 година. След тези кървави събития, разтърсили страната, групата му преминава първа в съседна Сърбия, откъдето след едногодишен престой се връща отново в България.


Ловешкият анархист е участвал и в убийството на околийския началник Тифчев през 1925 г.; в нападението и обира на Троянската поща по шосето Ловеч – Троян през юни 1926 г., когато били убити и тримата придружаващи пощата стражари; в нападението над село Голяма Желязна, когато били ограбени общината и държавният бирник, а секретар-бирникът бил убит; в убийството на полицейския пристав при Ловешкото околийско управление Петко Пешов; в убийството на Пенчо Илиев от село Шанкая на 3 август 1927 г.; в нападението и обира на пътниците по шосето Севлиево – Ловеч на 6 септември 1927 г.; в убийството на секретар-бирника на село Голяма Брестница; в обесването на говедаря от село Блъсничево (Луковитско); в убийството на Банко Киров на 19 септември 1927 г.; в отвличането и екзекутирането на радювенския кмет Петко Цанков на 21 септември 1927 г., измъчван жестоко, по чието тяло следователите открили 42 рани от нож.


Едно от убежищата на разбойническата чета през есента на 1927 г. е била Гознишката колиба, която се намирала на най-високия хълм вдясно на шосето между махалите Изворджика и Шанките (Ловчанско). Собственикът на колибата, Георги Ненов от село Гозница, бил стар приятел на един от бандитите – Дочо Узунов. В средата на ноември 1927 г. в махалите Изворджика, Шанките и в селата Радювене, Хлевене, Ябланица, Голец и Микре били настанени бойни ядра, всяка от които била съставена от шест младши стражари и един старши от резерва на полицейския ескадрон в София. Центърът на разузнаването се установил в град Ловеч. На 16 ноември 1927 г. следеният от полицейски агенти Георги Ненов тръгнал за Ловеч. Веднага била издадена заповед “да бъдат блокирани разбойниците в широк мащаб”.


Към Гознишката колиба потеглили стражари, военни части и доброволци от съседните села. Когато нахлули в колибата намерили само раницата и куртката на Васил Героя. Той и петимата му другари надушили опасността и се изнесли към Ябланица. Там груповият полицейски началник Иван Найденов, щом разбрал, че анархистите се навъртали около колибата на връх Голяма Берая над селото, решил да ги нападне. На 18 ноември 1927 г. повел две групи по десет доброволци, а стражарите оставил в селото за охрана на държавния бирник, който бил отседнал там. Първата група доброволци били пленени от разбойниците.


Те ги накарали да седнат покрай колибата и да запеят песни, сякаш нищо не са открили горе. Тази хитрост заблудила стражаря Иван Найденов, който прескочил плета и чак тогава видял цевите на пушките. Държали го на мушка. – Слагай оръжието! – извикали едновременно Васил Героя и Дочо Узунов. Иван Найденов вдигнал карабината си и куршумите им го покосили. – Да живее България! – успял да извика предсмъртно. От думите му четниците се втрещили. – Защо го убихте?! – обадил се един от селяните. – Добро момче беше… Бандитите нищо не отговорили. Взели си по навик всеки нещо за “муска” от убития и изчезнали с наведени глави. Почувствали се сразени от факта, че застреляният стражар в очите на селяните бил наистина герой, поразен от тях – хората извън закона. На 5 април 1928 г. Васил Стоянов Попов-Героя при нападение на банката в град Троян бил ранен и обграден от полицаи. За да не попадне жив в ръцете им, той се самоубил. По-късно при огледа на трупа в джоба му била намерена снимка на полицейския стражар Иван Найденов. На гърба й Васил Героя написал: “Умря сиромахът, геройски загина на връх Голяма Берая.” Според тогавашните полицейски експерти текстът на снимката не изяснявал нищо, но съдържал учудваща сантименталност, проявена от лице, убило по изключително жесток начин толкова невинни хора.
Източник: ТРУД

Как Борис Велчев-старши закрива зловещия лагер в Ловеч (СТАТИЯ)

Когато си тръгвали за в къщи освободените лагерници скандирали: „БКП, БКП…!”

След 10 ноември 1989 г. обществото научи (почти) цялата истина за лагера край Ловеч, известен с жестокия си режим и наречен с парадоксален хумор „Слънчев бряг”. През 1959-62 г. Там са били въдворявани (повечето без присъда) противници на властта, бивши депутати-земеделци и младежи, изпращани там от милицията като „зози” и „суинги”. По тогавашната терминология лагерът се нарича ТГ (трудова група) или ТВО (трудово-възпитателно общежитие). За трите години от съществуването си ловешкият лагер оставя мрачна статистика: от 1501 души, минали оттам, 155 стават жертва на убийства и на изкючително тежките условия. През 1961 г. жените от лагера, около 150, са преместени в с. Скравена.
През зимата на 1961 г. двама затворници успяват да избягат през бодливата тел на лагера.


  Милицията успява да ги задържи чак в София – тръгва следствие. Бегълците са разприказват и разкриват ужасяващи подробности за тежкия труд и боя, на който всекидневно са подложени. Висши офицери от ДС успяват да подадат сигнал до ЦК какви безобразия стават зад лагерната ограда. Пряк началник на тогавашните ТВО е генерал Мирчо Спасов, любимец на Тодор Живков. Следователите, които информират висшето партийно ръководство всъщност го заобикалят. Работата се размирисва – пък и политическите ветрове, които духат от Москва по това време са вече други. ХХ конгрес на КПСС е заклеймил сталинизма и ГУЛАГ, в СССР започват да се закриват сибирските лагери. В Политбюро решават, че е дошло времето да се сложи кръст на „свързаните с култа към личността” трудови лагери. На бърза ръка се сформира комисия на ЦК, която трябва да направи проверка в ловешкото ТВО. Така на 24. III. 1962 специалната група оглавявана от члена на Политбюро Борис Велчев е готова с доклада си.
В него се казва: "Според нас извращение на законността и социалистическия морал е целият режим, установен в общежитието. В сигналите до ЦК се изтъкваше, че някои от въдворените са умирали от нанесения им побой. … Предлагаме ТГ в Ловеч и Скравена да се разформирова.”
Бързо по доклада се събира на заседание Политбюро. От запазените днес протоколи личи, че партийните бонзи са имали една цел – хем вълкът да е сит,

хем агнето цяло.

Главният виновник за физическия тормоз на лагерниците Мирчо Спасов припомня думите на своя патрон Тодор Живков: „Вие другарю Живков ми наредихте и спомняте ли си, че когато ви докладвах какви лица се изпращат в лагерите ми казахте: "Да се чистят, да се чистят тия хулигани!"  Истината е доста неудобна,но докладът, внесен от дядото на бившия главен прокурор Борис Велчев-старши е еднозначен – ловешкият лагер трябва да се закрие.
Красноречиви са изказванията на членовете на Политбюро, запазени в стенограмата:
Тодор Живков: Трябва занапред да ликвидираме заведения от подобен род. Ако е хулиган, да го съдим.
Антон Югов: Това е недопустимо при нашата власт. Не бива да прибягваме до такива средства и при най-тежките случаи…Мирчо Спасов трябва да се прати на друга работа.
Райко Дамянов: Там са усвоили такива методи, които трябва да се осъдят. Често в ТВО се изпращат хора, които не са толкова злостни.
Тодор Живков: Да се ликвидира лагерът. На времето сме се увлекли… Лагерът да се разпусне!”
През април 1962 г. без много шум, както е заповядано отгоре, лагерът в Ловеч бил закрит. Преместили „златният човек” Мирчо Спасов от МВР на работа в ЦК – де факто не го наказали, а го издигнали в йерархията. И една историческа ирония: когато на освободените лагерниците прочели решението на Политбюро за закриване на лагерите в Ловеч и Скравена, всички скандирали в един глас: "БКП, БКП! Да живее ЦК на БКП!"

Валери БОЯНОВ Наборе.бг

Разказът на един оцелял от лагера „Слънчев бряг” край Ловеч.(Статия)

Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на смъртта „Слънчев бряг” край Ловеч. Той е един от малкото оцелели страдалци, пратени в кариерата единствено за да бъдат „ликвидарани”. На много от техните досиета е написано „ЗН” – „завръщането нежелателно”. Това е изповедта на Кольо Колев – автентично свидетелство за едно от най-страшните престъпления в историята ни. И документ за терористичният характер на обществен строй, който се гордееше с това, „човек за човека е приятел и брат”. Свирепостта и садизмът на ловешките палачи вероятно биха възхитили и учителите им от НКВД.

Жените живееха в другото крило на лагера. Работеха заедно с нас същата работа. И тях ги биеха постоянно. Гавреха се, завираха им неща, където не трябва. Вечер някои ги водеха до бъчвите с вода, Ръжгева или Куна им поливаха да се измият от кръста надолу и ги вкарваха в канцелариите. Изнасилваха ги постоянно, те не смееха да протестират. Защото иначе ги чакаше смърт. Беше много страшно. Ръцете ни бяха кървящи рани. Товарехме камъните с голи ръце. Вечер спяхме като застреляни. Мнозина стенеха от болки. Понякога някой викаше, че минава змия или смок – по скалите ги има много, а в спалното дъските са през пръст разстояние. Ходехме по нужда в една кофа, но най-непоносима бе миризмата на гной и пот. Сутрин миришеше на мърша.През лятото беше непоносимо горещо. Камъните се нагряваха, ако счупиш яйце към обяд, пече се за 5 минути. Есента скалите изстиваха и сутрин беше много студено, но само докато стигнем кариерата. Работехме сутрин от 6 до тъмно. Не усещахме студа, защото бяхме потни дори през най-големите студове през зимата. Пот и кръв се лееха непрекъснато Мирчо Спасов искаше „много, много работа”. Свободно време нямахме. Докараха едно момче от Гложене, сираче. Докато разбера, че е земляк, го убиха. Най-близък ми беше Божидар от София, дошъл 4 дни преди мен и останал до разтурянето на лагера. Имаше много опити за бягство, но все неуспешни. Бегълците ги убиваха или на място, или пред нас за назидание. Ако циганинът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и бият да кажат къде са избягалите. Той бъркаше нарочно. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на БКП на хълма. Носехме камък, желязо, вода, цимент – палат, построен с робски труд. Благо или някой от циганите слагаше пръчка на пътеката и трябва да я прескочиш с камъка. Който закачи пръчката, беше пребиван веднага. Ако стане, продължава, ако не може-доубиваха го.

Убийствата ставаха по всевъзможни начини:
с тояги, с инструменти, с ножове, с душене. В деня, когато убиха бай Иван Карадочев, оцелях по чудо. Работих с него в една група два или три месеца. Шахо го удари лошо с тоягата и той падна. Извиках, взех го в скута си. Бай Иван умря в ръцете ми. Тогава чух вик и в последния миг видях Шахо да замахва с прибора си за убиване. Това беше вързана за ръката му палка, за която със синджир бе окачена тънка стоманена лента около 20 см, изключително остра. Често ни показваше върху ръката си, че може да бръсне. С едно движение я хващаше и убиваше с нея. Ако стигне врат, човекът умираше на място, ако пък докачи нечий гръб, раната е до костта. Хората умираха от загуба на кръв или раните гноясваха и се пълнеха с червеи. И в онзи ден, когато сълзи течаха от очите ми, Божидар извика силно „Бате-е!” Погледнах – лентата свисти към главата ми. Отдръпнах се инстиктивно назад и както бях приклекнал, ножът направи две дълбоки рани-на ръката и крака ми. Белезите и сега стоят. Шахо щеше да ме довърши, но в тоя момент Газдов го извика долу при бараките за „нещо важно”. Това означаваше, че са дошли нови хора и има работа за него. Бяха две момичета и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се гавриха с тримата. Цяла нощ се чуваха страшни викове, макар че им запушваха устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето беше мъртво, а момичета с разкъсани дрехи, разчорлени и окървавени, ги изкараха от помещението на началниците.

Гноясалите и червясали рани бай Георги – фелшерът, лекуваше по два начина. Или караше някой по-млад да уринира върху раната, или с обелени клечки човъркаше и изкарваше червеите. Всеки болен беше обречен. Веднъж един човек скочи от силозите. Искаше да избяга с тръгващия влак, но падна на релсите и вагонът мина през краката му. Закараха го в болницата,след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в „моргата” зад тоалетната и той умря в страшни мъки. Беше жив между трупове, молеше за вода, стенеше. Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лева – тогава имаше такива – и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожденен и имен ден, правеше 24 години. Помолил един старшина да купи с парите лукчета, но милиционерът го предаде. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за кол с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се вдигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше много студено, 15° под нулата. Газдов нареди на всеки два часа да го заливат с вода. При всяка кофа му казваха: „Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве?” Два дена остана на кола и не спряха да го поливат. На третия Газдов дойде като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, покрит с лед. Събраха ни да го видим. „Има ли други желаещи да празнуват?” Данчо изстена само: „Братя…аз …си… отивааам…”. И издъхна. Докараха едно момче от Габрово, родителите му били големци, пратили го да го сплашат. Имаше самочувствие, но още на третия ден го убиха. След няколко дни го потърсиха. Първо казали, че го няма, после че тръгнал да бяга. Накараха няколко души да съберат пръст и да сложат кръст от две клечки. Но майката усети с инстинкта си, че я лъжат. Разрови пръстта и разбра, че няма гроб. Ние не знаехме тогава, че телата, откарвани в Белене, са заравяни плитко и разкъсвани от настървените на мърша прасета.Предатели между нас нямаше, сигурен съм. Ние не говорехме помежду си – нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо – чук, инструмент – и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е – Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само високообразовани и културни хора – заплахата за „мирния комунизъм”.Имаше адвокати, народни представители и др. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел „България”. Имаше хора на 40, на 50, на 58 години. Те не издържаха.

Помня две момчета – дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Мичо избяга, но го хванаха. Убиха го много мъчително. В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед „да се събере мършата в газката”. И ни накараха да „почистим”. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място – черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха на място.

Полуживи ги захвърляха в „моргата”и като издъхнат – с другите убити към Белене с газката. Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Чер като рингова тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да късат трева и листа и казваха: „Аз колкото да си разквася устата.” Но гълтаха. Вода пиехме от бурета, които никога не се миеха, а само доливаха. На дъното им имаше тиня, мръсотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, както са клекнали.

Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито последен. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или осакатен. Ще го кажа открито – той не е полезен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при неизпълнение – следва смърт. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Не съм ги броил, но не са по-малко от 800. И това е само за една година.

Един път Мирчо Спасов държа реч

Тогава Васко от Струмяни се обади: „Другарю полковник (той беше полковник тогава), защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?” Мирчо Спасов каза: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.” И ако някой мислел, че може да стане птичка и прехвръкне през телените мрежи, той тутакси щял да стане герак, който нямало да позволи и перушинка да излети. Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше. За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. Казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата. Но това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.Днес ми тежи, че няколко души загинаха заради мен. Преди да вляза, тренирах борба. Когато Ловеч стана окръг, нямало състезател в категорията ми и ме потърсили за състезание. Надзирателите разбрали, че ще вземат някакъв борец, и убиха няколко по-едри и здрави мъже. Не знаели кой е, аз бях 40 кила. Една сутрин видях, че идват за мен и се разтреперах. Казах на Божидар, че се свърши, днес ще ме убият. Той прошепна да не се боя. После Газдов ме извика. Отидох, той замахна с тоягата. Като паднах, стъпи на главата ми и ухото ми се разпра в камъните. И тогава чух вик: „Стигааа!” Той отпусна тоягата и ми каза: „Ако се върнеш, няма да осъмнеш, ако осъмнеш, няма да замръкнеш.” Излязох, паднах на шосето, взех две шепи пръст и я целунах. Пазя я и сега.

Гледах по-късно поне 20 пъти филма „Спартак”, който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех. Като отидох на първото честване на 12 април 1990, направих няколко крачки и припаднах. Така припадаха всички оцелели. Там видях Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридахме на раменете си.

Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога човешко насилие!”

Мирчо Спасов е български политик от БКП, заместник вътрешен министър в НРБ. Като един от най-близките сподвижници на Тодор Живков, организира и ръководи лагерите край Ловеч и Скравена, ръководил контрабандни канали и отговорен за източването на милиони левове от служба „Културно наследство“ към Министерството на външните работи. В хода на разследването на престъпленията в лагера в Ловеч, всички от ръководството на лагера свидетелстват, че писмени заповеди никога не са давани, а е действано единствено по устни указания от Мирчо Спасов. Той оправдава затварянето в лагери на хора без съд и присъда като „борба с гнилия американски капитализъм“, зародиша на който били хората, затворени в лагера, които да бъдат подложени на „физическо и стерилно унищожаване“[.

През 1990, за извършените зверства край лагера в Ловеч, Спасов е изключен от БСП, а тогавашният президент Петър Младенов му отнема генералското звание . Срещу Спасов и ръководството на лагера в Ловеч е повдигнато разследване, от тогавашния главен прокурор Иван Татарчев. Спасов прави самопризнания, като оправдава действията си с копиране на опита на съветските другари. На 8 юни 1993 е даден ход на делото, на когато лично Иван Татарчев пледира за смъртни присъди. Спасов умира един месец след началото на делото, в дома си, където е под домашен арест.
http://ntotkov.blogspot.com

Оцелял от лагера в Ловеч разказва ...(Статия)

Никола Дафинов, лагерник в Ловеч: Убиваха от бой с тояги, труповете – в клозета, а после на прасетата
Надзирателката Ръжгева идваше да ни бие нощем, Газдов ни караше да носим ледени блокове от р. Осъм.
– Г-н Дафинов, защо ви пратиха в лагера?
– През 1960 г. бях на 18 години и учех в езикова гимназия. Говорех 3 езика – френски, английски и италиански. Държавна сигурност ме подгони, защото съм се срещал с чужденци.
Можете да си представите в онези години колко чужденци от Западна Европа е имало у нас, но това се смяташе за страшно престъпление.
Обявиха ме за идеологически враг и въпреки че бях последна година във Френската гимназия, не можах да я завърша. През декември 1960 г. без съд и присъда ме пратиха в поделение 0789 в Ловеч – това е лагерът.
Взеха ме от вкъщи по етапен ред.
Двама милиционери ме водеха с белезници 5 км пеша от гарата в Ловеч до кариерата. Там заварих около 200 души от лагера в Белене, който е закрит през 1958 г. Изкарах 14 месеца, от които повече от 6 на „кариерата на смъртта“.
– Какви бяха условията, храната?
– Имаше 3 каменни кариери и работата беше убийствена – от 7 до 22,30 часа. Помещенията бяха с нарове на 4 етажа, пълни с грамадни дървеници. Спиш с „кофража“. Бяхме подложени на непрекъснат страхотен тормоз. Особено от тези, които бяха от ДС. През цялото време бой с тояги. От тях ставаха гнойни рани. След толкова години още имам белези по гърба.
Всеки ден ставаха по няколко убийства. Даваха ни помия, разбира се, която и свине не биха яли. Въпреки това много от въдворените молеха за допълнително, тъй като гладът беше ужасен.
Но след като станаха толкова убийства с тояги, защо да говорим каква храна са ни давали. Млади момчета си отиваха през ден. Някои още на втория ден ги пребиваха от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан по няколко дена в една тоалетна. Отначало бяхме 200 души, но броят на лагерниците нарасна на 2000 и повече, а тоалетната си беше същата.  Труповете в чували, завързани с тел, ги складираха в нея.
Една от най-отвратителните гледки, запечатани в паметта ми, е точно тази тоалетна. Тя беше със 7 клекала и труповете по 6, по 7, бяха наредени между тях. По няколко дена чакаха да дойде една молотовка от Белене и да ги откара.
Там отначало ги хвърляха в Дунава, но те започнаха да изплуват и вече ги даваха на прасетата. Заравяха ги на плитко, за да могат прасетата да ги изровят и да няма следи след време. Това е и причината никой да не е получил тялото на роднина, защото щеше да стане ясно от какво са умрели.
Официално причина за смъртта най-често бе „слънчев удар“ дори посред зима
На 200 м от помещенията имаше 6-7 крана с ледена вода, където зимно време можеше евентуално да се измиеш. Нямаше никакви лекарства или медицинска помощ. За дезинфекция уринирахме на ръцете си и по гърбовете, които бяха целите в рани от камъните.
Освен убийствената работа трябваше да изпълняваме и разни прищевки на началствата. Спомням си как веднъж Газдов ни накара да носим грамадни блокове с лед от замръзналата река Осъм, за да си направи „хладилник“. Това ставаше, като в голяма яма се подреждаха блоковете с леда и слама, а между тях се слагаше месо.
Ледът се изрязва с брадви от Осъма на късове по 50-60 кг. Като носихме набегом леда, от притискането тялото направо замръзва. Помещенията не се отопляваха и няма да забравя тази нощ, в която спах с ледена кора по гърдите.
На обекта работехме в кал. На връщане от кариерата сме се хванали под мишница по 4-ма души със скъсани шинели, без цървули – почти боси и зиме, и лете и винаги един кордон с милиционери около нас. От 22 до 23 часа имаше побой: „Ти защо не си изкарал нормата!“ Забоите бяха от по 5 души и много рядко някои успяваха да изкарат нормата.
– А надзирателите?
– Като пристигнах, ме предадоха на Газдов. С влизането в канцеларията му започна нечовешки бой с тояга. Учудваше се: „Как може да си толкова малък и да си такъв мръсник?! Ти си враг!“ Гогов, който беше шеф на лагерите и в Белене, беше невероятен простак и мъчител. Юлия Ръжгева ме е пребивала също. Викаше: „Мръсник!, Враг! Жив няма да излезнеш от тука!“
– Тя е отговаряла за жените?
– Да – в Ловеч имаше 200 жени и тя отговаряше за тях, но вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и
изпитваше зверско садистично удоволствие. Убила е лично поне 40 души.
А имаше и бригадири, избрани от криминалния контингент. Всъщност те бяха подставените убийци на Газдов, Горанов и Гогов. Началниците явно са знаели, че вършат нещо нередно, защото започнаха да вземат мерки да не излезне информация. Например един от най-големите убийци – бригадира Цветков, на чиято съвест лежат сигурно 200-300 убийства, го ликвидираха. Инсценираха, че е откраднал някакво месо от кухнята и го свалиха от длъжността бригадир. От страх да не му отмъстят останалите, той си сложи ръката под вагонетката. Вечерта, в спалното всички бяха настръхнали заради зверствата му. Направо щяха да го изядат. Помня как седи на пода в помещението със смачкана ръка и с измъчен глас ми казва: „Коленце, дай една цигарка, моля ти се.“ И аз му подхвърлих една цигара. На другия ден се хвърли от скалата на забоя и се самоуби.
Трябваше да бъде ликвидиран, защото можеше да разкаже.
Но най-големият убиец беше един сакат циганин от Коньовица – Шахо. Беше толкова жесток, че пребиваше и брат си, който също беше в лагера. Него го освободиха чак накрая. Милиционерите прибраха Шахо, за да не говори. При закриването на лагера през май 1962 г. го пускат с още трима лагеристи. Качват ги на катафалката и ги карат до гарата в Левски. На път за София тримата се хващат и го хвърлят от влака, за да се претрепе, но той оцелял. После го скриха с измислена криминална присъда в Централния затвор и той там е умрял. Ако обаче беше попаднал на бивши лагерници, щяха да го нарежат на парчета.– Вие ли бяхте най-младият на кариерата?
– Отначало да. След мен дойдоха още 7-8 момчета. Имаше един Емил Първанов, който живее във Виена от много отдавна. Беше пиколо в хотел „България“ и беше на моите години. След това дойде един, който го убиха на втория ден и не помня името му. После едно момче с прякор Бриджитката – също на моята възраст. По-късно докараха и няколко ученици от Варна и Бургас. Имаше един, Петела му викаха, от много аристократична варненска фамилия, но и него го ликвидираха на първия месец. Убиваха наред и възрастта нямаше значение. От младите оцеляхме само 3 – 4-ма души
Другите ги убиха. Най-важното е писмото, с което те докарват. От него зависеше, като те вкарат в мелницата, дали ще оживееш.
– Вие как оцеляхте?
– На шестия месец започнаха да прииждат хора от цяла България, дотогава бяхме 300-400 души. И бройката се увеличи на над 1000. В един момент започнаха по-младите да ни изкарват да работим на обекти в Ловеч. Строяхме градския съвет, стадиона, тухлена фабрика. Там също беше много опасно, защото имаше допир с цивилни и можеш да издадеш какво става в лагера. Между лагеристите имаше шпиони и се пазехме и от тях, но най-страшното беше, ако споделиш за режима в лагера с цивилен. Тогава още вечерта на проверката си ликвидиран. Все пак може би благодарение на този режим се куртулисах малко.
– Защо лагерът се е наричал трудововъзпитателно общежитие?
– На кариерата нормата бе 75 вагонетки камък. Пет души на забой трябва да я изпълним. Всъщност те повече от 30 вагонетки не можеха да натоварят. Това са към 30 кубика. Отначало като най-млад аз бях вагонджия. Като се натовари вагонетката, трябва да се закара 500 м по наклона на една рампа и да се разтовари там, защото сутрин към 11 ч. се товареше 30-вагонен влак.– Как се стигна до закриването на лагера?
– Малко хора знаят, че заслугата за това е на един от лагеристите. През 1961 г. докараха едно момче – Трайчо Сръбчето от Благоевград. Той се скри под един камион от тези, които ги товарехме, освен влака. Камионът спира преди покрития мост в Ловеч – „Понте Векио“, както го наричахме, той се мушнал под него и така успява да избяга. Рискът беше много голям, защото всеки беглец го връщаха и след 2 минути го няма
А той успява да стигне в София и там разбил два магазина нарочно, за да го задържат. Казва на милиционерите: „Нищо не съм откраднал, но искам да ви разкажа за едно място.“ В ареста чупи една лъжица и я гълта. Закарват го в МВР болница. Тогава при него идват големците и генералите, противници на Мирчо Спасов – 3 – 4-ма души, между които и Борис Велчев от политбюро. И започва да разказва за целия режим и мизерия в лагера, че ако го върнат там, ще го убият. Въпреки това го подкарват обратно. В Плевенското етапно чупи и гълта втора лъжица. Влиза и там в болница и успява отново да даде някаква гласност за лагера. Накрая го връщат в лагера, но не пада и косъм от главата му. Може би два месеца по-късно, през октомври и ноември 1961 г., под давлението на Борис Велчев пристигна ревизията от ЦК. Един по един ни разпитваха близо месец. Бяхме жалка гледка, защото повече от половината бяхме с гноясали рани с червеи по гърбовете. Благодарение на този случай премахнаха и тоягите, и убийствените норми. Побоят спря, но още тогава ги скриха и Газдов, и Гогов, и Горанов. Назначиха началника на Белене – някакъв Александров ли, Николаев ли беше. След тази комисия направиха и имитация на лечебница с фелдшер от Варна, чиято работа всъщност беше да пише смъртните актове.
– Кога ви освободиха?
– През януари 1962 г. Беше ужасен студ, а проверката траеше по 3 часа. Извикаха: „Никола Дафинов пред строя!“ Бях ужасен, помислих си: „Тези накрая ли са решили да ме ликвидират?“ А те ми наредиха да се преоблека с цивилни дрехи и ме пуснаха. След това бях изселен в село Врани кон, Шуменско, за 6 години. После ме изселиха „завинаги“ в село Светлен, Търговищко.
– Срещнахте ли някои от мъчителите след 1989 г.?
– Да – бригадира Благой Гайтанджиев-Благо Магарето. Той беше от Пловдив, виждахме се няколко пъти. След 10 ноември ми се обаждаше, явно се беше уплашил, че истината излиза на бял свят, и казваше: „Коле, ела да те видя, нали знаеш, с пръст не съм те пипал.“ Казвам му: „Не те ли е срам!“
Бях при Лилко Йоцев през 1992 г. и уж ще се води някакво дело. Той ми казва: „Сега в кабинета ми ще дойде един човек да видиме дали ще го познаеш.“ И доведоха някакво 19-годишно момиче. „Познаваш ли я?“ А то – дъщерята на Ръжгева, която приличала много на нея и на същите години, на които майка , когато беше в лагера. После доведоха и самата Ръжгева. Хвърлих се: „Помниш ли, мръснице, какво ни правеше, сега ще ти прегриза гърлото!“ Лилко Йоцев стои и не се намеси, а тя отговаря: „Не е вярно, аз не те познавам.“ Правеше се на луда и на процеса. Мирчо Спасов, инициаторът, умря преди 23 години. Газдов, Гогов, Горанов също вече не са живи. Убийците умряха ненаказани. Покриха ги, имената им смениха даже. Уж имаше процес, но видите ли, не се намерили съдебни заседатели – полковници и генерали, тъй като подсъдмите били майори. Когато влязохме с Кольо Босия в Координационния съвет на СДС, мръсотията продължи. Баталов, председателят на Съюза на репресираните, беше от ДС и дори не го криеше.
Доволен съм, че все пак успях да оглася истината Още през 1990 г. излязоха пространни интервюта с мен в „Шпигел“ и „Либерасион“ Участвах и в документалните филми – на Би Би Си и „Престъпленията на другарите“ на Ана Петкова, които се гледаха по целия свят. Пак по това време благодарение на Цветан Тодоров и Виктор Пасков успяхме да издадем във Франция и „В името на народа“ – книга за българските лагери по времето на комунизма.
– От закриването на лагера изминаха 50 г. Какво мислите сега?
– Надявам се, докато съм жив, наследниците на палачите да поискат прошка. Крайно време е да поискат извинение от народа. Лошото е, че през тези години никой не чу и не разбра за какво става дума, а това е истинското лице на комунизма. Нека да не се правят на ударени, със заповед на Тодор Живков се открива този лагер и имам документи, с които да го докажа. Именно той направи шеф на режима и най-големия изрод – Мирчо Спасов.
Днес, когато социалистите сядат на европейски столове, искам да им кажа: „Разкажете кои сте и как без съд и присъда убиваха стотици с тояги.“
 Едно интервю на Иван Бутовски

Легендарното "Балканче" и как СИВ съсипва родните мотоциклети (СТАТИЯ)

След Първата световна война германци и чехи влагат усилия в строежа на моторни двуколесни возила. Конкурират се работещият в Кемниц и Чопау датчанин Йоген Расмусен и механикът от Судетската област на Чехословакия Албин Либиш. Германските мотори се наричат ДКВ, съкращение от немското "Дес Кнабен Вюнш", в превод "Момчешкото желание" Либиш произвежда мотоциклетите "Бьомерланд". Талантливият механик се прочува през 1924 г., когато представя най-дългия мотоциклет в света "Бьомерланд" с две, три и четири седалки, с девет скорости и обща дължина 3,20 метра. Тази чудесия е замислена с военно предназначение, но не влиза в употреба.
При съвместни военни маневри на немския Вермахт и съветската Червена армия след подялбата на Полша през 1939 г. руснаците облизват пръсти при вида на германските мотоциклети. Така получават от Райха правата да произвеждат в Москва немските мотори с кош БМВ Р 71. Под съветското название "Урал" здравите стоманени коне вече стават врагове на роднинските БМВ, а когато немците напредват към Москва, производствените мощности се преместват в Ибит в полите на Урал.

След края на Втората световна война настъпва бум в мотоциклетостроенето. В Европа много държави се вписват в регистрите на производителите на тези удобни, пестеливи и модерни возила. И отново в челните редици се нареждат германците и чехите. В разделената след войната Германия в западната част конвейерите серийно бълват БМВ, източногерманците развиват конструктивно марките "МЗ" и "АВО". Чехословаците се перчат на пазара с традиционната "Ява"(названието идва от производителя Янечек и немското Вандерер - пътници, туристи). През 1970 г. пражките мотоциклети вече имат братовчед - произвежданите в Ухерски брод "Чехска збройовка", или "ЧЗ".

А дали европейските комшии са останали назад? През 50-те, 60-те и 70-те години унгарските заводи "Чепел" край Будапеща правят марките "Чепел", "Панония", "Данувия". Поляците предлагат мотоциклетите ВФМ, "Юнак", "Газела". Страната на съветите е привърженик на многокубиковите "Урал", "Днепър", до тях популярният "Иж", малките "Киев" и „Ковровец”.

Изброяваме само мотоциклети от класове 125 до 750 куб. см, няма да споменаваме многобройните 50-кубикови мотопеди и триколки. Спомените обаче имат и балкански адрес. От 1960 до 1990 г. в Румъния се произвеждат по немски образец "Карпати". Още от 1954 г. в Югославия в производство е марката "Томос", за което се базират конструкционно на австрийската фирма "Пух". Третият голям в мотоциклетното дело в региона е българският завод "Балкан" в Ловеч."Балкан” 250 С2, М 175 и М 75

Малцина вече си спомнят, че България имаше някога добри мотоциклети. А едва ли някой от читателите подозира, че нашите хвърчилки са били продавани и в Меката на моторите Германия!

Началото е през 1958 г., но проектите датират две години по-рано. Когато 250-кубиковите мотори слизат от поточните линии, много от тях директно заминават за експорт в СССР. Мотоциклетите от тоя тип харчат 4,5 до 5 литра бензин на сто километра пробег, тежат 150 кг и развиват до 110 км в час.

Напълно изненадващо за специалистите, българите произвеждат и пускат на пазара през 1970 г. новата си разработка на "Балкан" 175 куб. см. Този модел притежава съвременна оптика, а едноцилиндровият му двутактов мотор има половин конска сила мощност повече от 250-кубиковия. И въпреки че спирачната система ползва детайли от мотоциклетите "МЗ" в Чопау, другарите източногерманци не обелват и дума за мотоциклетите ни и в тогавашната ГДР няма нито една пласирана бройка. Затова пък "Балкан 175" се продава в ГФР...

От 1970 до 1975 г. ловешките майстори правят два варианта на леки мотоциклети: "Балкан М 50" и "Балкан М 75". В тях влагат много части от 175-кубиковия модел. Двете нови леки машини се произвеждат в стандартно и луксозно изпълнение и имат "привлекателен западноевропейски вид" (прочетено в книгата източник "Двуколесници от Изтока", немско издание от 2014 г.).
"Балкан М 75" тежи като перце - 78 кг, развива 90 км в час и "мирише" бензина: употребява само 2,5 литра на сто километра пробег.
Разбира се, след години немски специалисти с основание смятат, че в българските мотоциклети сполучлива намеса има известният френски производител фирмата "Мотобекан". А българите са убедени, че спирането на успешния мотостроителен процес в Ловеч става заради банална завист на германци и чехи, които изразяват в СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ) становището, че България най-добре ще отглежда чушки и домати...

Май ни прецака и комшулукът. Като ученик в Ловеч през шейсетте години си спомням как се говореше, че турците върнали от износ голяма партида мотоциклети, защото били боядисани в червено.

Борислав КОСТОВ www.blitz.bg

От понеделник до неделя дни за убиване – автентичен разказ на Надя Дункин, оцеляла в концлагера Слънчев ден

Надя Дункин, снимка от досието и в милицията

През вече далечната 1994 в жилището й в София Надя Дункин е намерена зверски убита. Дункин е главният свидетел по скандалното дело за лагерите и палачите на комунизма. Предстояло е Темида да поднови съдебния процес, а Надя е трябвало да даде нови свидетелски показани за мъченията в Белене, Ловеч, Скравена, Куциян… С убийството й обаче е даден ясен публичен знак, че

„който не мълчи, ще умре“

Така и до днес няма осъдени и наказани за убийствата и издевателствата срещу хиляди невинни българи в комунистическите лагери на смъртта, но няма осъден или обвивен и за смъртта на Надя Дункин.
Журналистът и член на Комисията по досиетата Екатерина Бончева предостави на Faktor.bg единствения запазен автентичен разказ на актрисата, както и нейни  снимки. На бюрото си във вестник “Демокрация“ Бончева намира писмо от неизвестната жена, която иска среща.
„Видяхме се през април на 1990 г. в градинката пред „Кристал“. Тогава се запознах с Надя Дункин и страшната й съдба. Тя беше единствената жена, която първа дръзна да проговори за дните прекарани в комунистическите лагери. По-късно през есента на 1990 г. Надя участва и на среща, организирана в редакцията на „Демокрация“ с оцелели лагерници. Много от тях се виждаха за първи път след зловещите дни в Белене и Слънчев ден. Инициатори бяхме с покойния Свилен Пътов. Но никога няма да забравя, че в един момент стенографката на вестника – младо момиче, не издържа на тежките разкази, разплака се, хвърли писалката, а по-късно научих, че е имигрирала“, спомня си Бончева. По-късно разказите на лагеристите са издадени в книгата „Българският ГУЛАГ – свидетели“, която днес е библиографска рядкост.

Ето автентичния разказ на Надя Дункин представен в сайта  kolevn38.blog.bg
„Една сутрин през 1959 година се позвъни у нас в 5 часа сутринта. Помислих, че е адресна проверка, нещо обикновено за това време. Отворих вратата. Цивилен агент стоеше отвън: „Елате с мен за справка в Трето районно управление. Там ме вкараха в една стая като изба, стоях три-четири часа, без никой да ме потърси. После дойде един милиционер, качи в кола със спуснати пердета, да не се вижда кой е вътре и ме заведе в „етапното“ на гара София. Там отново ме вкара в една малка стая, след около час вкара още една жена, много развълнувана, плачеше. Прегърна ме, макар че не се познавахме и ми каза: „Арестуваха ме, понеже видях моя мъж с приятелката му пред халите. Бях много разстроена, нахвърлих се върху него да му скъсам пагоните, той е военен. А имаме две –годишно дете. То вика, е ще се отърве от мен и явно е наредил да ме изселят“. Маргарирта се казваше.
Прекарахме нощта в тази стая, на сутринта идват двама милиционери. „Излизайте навън, на двора, там има мъже, но с никой няма да говорите.“ Отидохме, където ни наредиха и чакахме . по едно време започнаха да отвеждат мъжете към влака, един от тях, минавайки покрай мен, успя да ми каже: „Не падайте духом.“ Качихме се във вагоните, пътуваме нанякъде и все питаме къде отиваме. Не знаем, не можем да ви кажем, ни отговарят милиционерите. На гара Плевен слязохме и пак в „етапното“. Началникът на гарата беше културен на вид човек, обърна се към мен, аз бях млада тогава, с много бяло лице и каза: „Жалко за хубавото лице, на Слънчевия бряг е много топло.“ По-късно ми дойде наум, че той сигурно се е опитал да ме подготви за това къде ни водят, може би за да опитаме да избягаме. Ние обаче не го разбрахме, макар че бяхме чували за лагер в Ловеч. Освен това не се страхувах, защото не бях извършила никакво престъпление. Чак когато стигнахме до гара Ловеч, разбрахме какво ни се готви. На гарата любопитни хора, гледан ни, опитват се да ни дадат цигари, локум, усеща се, че ни съчувстват. Натовариха ни на една затворническа кола и към лагера. Зловещо място в дълбока долина, заобиколена с високи скали. Още със спирането на затворническата кола един куц циганин, Шохо му казвахме, ни почна с бичовете по лицата. Аз само си криех очите, страх ме беше да не ослепея. Страхотен бой за „добре дошли“. Би ни повече от 20 минути. Казвам на моята приятелка: Маргарита, Господ да ни е на помощ,

тук ще мрем

 Нека се опитаме да бъдем силни, да издържим на този ужас. Виждам, че вече е страшно. Това е лагер.“
Вкараха ни в едно помещение, поизмихме се и чакаме. Почнаха да идват лагеристките. Окъсани, мръсни, гладни, мършави, заобиколиха ни, нови ли сте, питат, от къде идвате, вестници носите ли, пари имате ли, знаят ли за нас нещо навън? Все жени с интелигентни лица. Дойде време за проверка. Идва една жена в милиционерска униформа, хубава, стройна. Изкомандва: „новите навън!“ Излизаме ние, тя се приближава към мен и пита: „Ти ли си артистката! Помниш ли Пловдивския театър, аз бях също там, но ти беше надменна, не ми обръщаше внимание, защото играеше, даваха ти все централни роли.“
Аз я гледам и най-човешки питам: „Как може да не ви познавам, след като сте били в театъра? А тя отново: „А, не помниш?“ И почна да ме бие с бичовете. Явно ме е предизвикала, за да й отговоря и това да стане повод да ме бие. В никакъв театър никога не е била. И жесток бой с бичовете, а аз само си пазя очите, за да не ослепея. След това вика Маргарита. „Ти, каква си ма? А Маргарита отговаряше: „Защо сте така груа, какво съм ви направила? „А, питаш какво си ми направила?“ И това беше  повод за жесток побой. Наричаха я Юлка Хубавата. Така ни „включиха“ в живота на лагера.
Помещението , където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с по 4—50 см място. Ако едната се обърнеше на лявата страна и другата трябва да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавници. Бяхме около 200 жени. Вечер, като се съберем, се питаме, знаете ли защо сте тук, кой ви е изпратил. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки.
Първият ден, след като пристигнахме, ни водят да копаем царевица в село Българене. Беше много топъл ден, ужасно слънце. Казаха ни, ще вървите всички в една редица и ще копаете. Която изостане, бичовете ще я догонят. Аз за първи път държах в ръката си мотика. Старите лагеристки, по-опитни, явно, станах им симпатична, почнаха да ми помагат. Но аз нали не съм свикнала, работата много, слънцето жари и съм припаднала. От изтощение и слънчев удар. И надзирателките почват с бичовете по мен. Ако издържа – да продължа да работя. Ако не – да умирам. И тъй като не съм се свестила, ме хвърлили в храстите. После ми казаха, че съм била

 в безсъзнание 14 часа

Минал работният ден, аз все още в несвяст и когато всички тръгват да се прибират, мен ме захвърлят при кучетата. Там имаше огромни граничарски кучета, но завързани. В това време се връща от работа и мъжете. Минават по същия път и един доктор, който после умря в лагера / бил партиен секретар в ИСУ/ ме видял, опипал  ми пулса и казал: „Едва работи сърцето, до един час тя ще си отида!“ Но тъй като се грижел а персонала в лагера, имал в себе си камфорови инжекции и ме инжектирал. И чудото става. Когато си отворих очите, нищо не помня, имах само усещането, че съм била умряла. Около мен тъмнина и звезди. Уплаших се и започнах да вика. Кучетата се разлаяха, милиционерите идват и ме вкарват в лагера. А там знаят, че аз съм умряла. Почват жените да пищя, но виждат, че постепенно идвам на себе си, покриват ме с някакви парцали и ме оставят на спокойствие. На другия ден ми дадоха почивка. Заключиха ме, разбира се  без храна, за лекарства да не говорим.

Така оцелях

За работата вече знаете. Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 килограма – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можехме да изпълним нормата – по 20 бича на всяка от нас. А когато сутрин, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга – това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои жени станаха биячки. За да не се морят биячките, които бяха тук на заплата – Къна, Тотка от едно плевенско село, тя биеше най-много, тя ми счупи пръста.
Една вечер чуваме страхотно лаене на кучета. И си викаме – сигурно ще ни нападнат отвън, идват да ни освободят. Нали все за това си мислехме. На сутринта гледаме – долината блокирана от милия и кучета. Разбра се, че някакво момче, син на комунист от Бургас, избягало. Пребил милиционера на входа с камъни и избягал. Не можаха да го намерят. Разправяше се, че отишъл в Ловеч и разказал за нас. Но такава помощ не получихме.
Имаше обаче и един милиционер, който беше човек. Казваше ни:

„Не мога да гледам страданията ви повече. Хвърлям униформата“

 И действително напусна. Колко го молихме да остане, но той не склони, явно не му издържаха нервите. Бяхме го кръстили „Дъждовничето“, защото когато той беше на смяна, винаги валеше дъжд и той ни прибираше от работа. И като го видехме, че идва на работа, си казвахме: „Днес ще останем живи, днес няма да ни убият“.
Веднъж в кариерата пристигна явно голям началник. Идва при мен и ме пита: „Вие сте била актриса! Какви роли сте играла“ Отговарям му: „Не ме питайте какви роли съм играла, другарю, а ме питайте сега какво игра. Играя ролята на умиращ лебед.“ Погледна ме състрадателно, нищо не каза. Отиде при втора, при трета жена и вечерта казвам на лагеристките: „Този човек ще ни спаси.“ И наистина, след 15-20 дни, една сутрин ни казват: „Ставайте, която си чуе името, няма да отиде на работа“. И действително освободиха около 50 жени. Ние вече се намирахме в лагера в с. Славена около 100 жени. И казват: „Като минава камионът през Ботевград, ще пеете.“ И ние пеем, щастливи, ние въобще не сме бити и пребити. Кой беше този, който ни помогна, така и не разбрахме. Хубав човек, елегантен, интелигентно лице.
Но две случки никога няма да забравя. Един ден, когато работехме на кариерата, гледаме водят двама души – млад и по-възрастен. Разбрахме после, били баща и син. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то само вика: „Татко, татенце, татко, татенце.“ Биха го до припадък. После се хвърлиха върху баща му. Момчето на другия ден поина. А бащата след три дни. Не си спомням вече как, но научихме, че бащата бил известен художник от Русе. Така че системата за „превъзпитание“ беше следната: пребиват те още в началото и ако издържиш – ще работиш, а ко ли не, пукай.
Спомням си за една млада и хубава жена, мисля, беше от София, често разказваше за детенцето си. Беше обаче оперена. И им казва веднъж на убийците: „Един ден и вие ще дойдете тук. Вие не сте хора, вие сте зверове. Бийте ме, няма да работя. Не съм за каменната кариера. Убийте ме, искам да умра.“ Тя просто ги предизвикваше. И те почват зверски да я бият. А ние трябва да гледаме за назидание. Те бият, а тя не умира. И изведнъж чуваме: „Абе, запалете й косата.“
И запалиха косата й. това вече не можехме да издържим, не можехме да гледаме. Тя умря в адски мъки. Само накрая повтаряше: „Детето ми, детето ми, да знае как един ден…Бузлуджа, Бузлуджа…“ Явно имаше предвид улицата, но не каза нито номер, нито някакво име, та тези, които оцелеят да разкажат на близките й…“

С БИЧ И ТОЯГА В ДУХА НА НОВОТО ВРЕМЕ

В ловешкия концлагер Надя я наричали „Тревичката“, разказва Екатерина Бончева. Защото веднъж, когато окопавала царевицата, а смъртоносният бич плющял зад гърба, тя простенала на глас: „Тревичке, моля те излизай, да ти..“ Изрекла нецензурните думи грубо, но мъжки, а всъщност била млада, хубава и нежна, артистка от Пловдивския и Русенския театър. Навя Илкова, по мъж Дункин, дъщеря на пловдивския комунист и политзатворник  Васил Христов Илков. В Ловешката преизподня попаднала както всички останали – без съд и присъда. Заради думи срещу комунистическата власт.
Две години там я „превъзпитали“ с бичове и тояги в духа на новото время. Тя обаче оцеляла. Освободили я заедно с още 50 жени. Натоварили ги на един камион и ги стоварили на Ботевградското шосе. Чували с картофи.
Месец по-късно извикали Надя Дункин в МВР и й се извинили. Обяснили, че знаят за прогресивния й произход, но нейни лоши другари я били наклеветили. Обещали грешката да не се повтаря. С две думи – пито-платено.
Но белезите в душите ни за тези зверства остават завинаги, казва Бончева.
Фактор

Източник:kolevn38.blog.bg
Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен