Заради едно какао и 4 долара щяха да ме арестуват в „КОРЕКОМА“ през 70-те

В не толкова далечното соц. минало имаше една верига от магазини – „Кореком”, с която се свързваха мечтите на стотици хиляди младежи, че и далеч по-възрастни българи. В тези грижливо пазени от взора на простосмъртните с плътни пердета и специална охрана търговски обекти в центъра на София, на големите бензиностанции, на летището и по границата, можеше да се намери от пиле мляко. 

Поне така ни се струваше тогава, когато пазарът беше сив и повече от беден. Като се започне от красиви дамски блузки, модерни/ за онова време!/ шушлякови якенца – да ти изтекат очите, мохерени жилетки, ухаещи маркови парфюми, кремове и гримове, и се стигне до електроуреди от недостижимите за средния нашенец марки, млечни шоколади и прословутата „Фанта”. В кенчета. На подобни красоти се бяхме дивили единствено в дебелите каталози на „Некерман”, апокрифно примъквани от Германия през границата.

Само че в ухаещите на „гнил капитализъм“ родни „Кореком”-и не можеше да влезе всеки. 

А само хора, които притежават ЗАКОННА валута. Разбирайте големци, пътуващи често на Запад в командировки, работили в странство – минали през ситна връзкарска цедка все люде с партийни билети. А не лекари, инженери, учители, дръзнали, завалиите, да си купят 10-20 долара на черно пред кафенето „Магурата” на Витошка – там беше незаконната валутна борса. Трябва да имаш чужд, задграничен паспорт и разрешение за валута, за да влезеш в „Кореком”. Хванат ли те без тях, а с няколко долара в джоба, тутакси изхвърчаваш от работа, лепва ти се черна дамга в досието за цял живот и отиваш на съд.

Но „неправоимащи” смелчаци да пипнат поне с пръст хубавата стока винаги се намираха.

Ето как изглеждаше централният „Кореком” пред хотел „Рила“. Тук потокът от хора – влизащи и излизащи, не спираше. Още с първите крачки в те лъхваше ароматът на западни парфюми. И започваш да се блъскаш с лакти, за да се добереш до някой от щандовете, после чиннопреклонно искаш стоката. В джоба си стискаш доларите, т.нар. зелени човечета и мислено се молиш милиционерите поне днеска да не нахлуят в магазина да ловят „престъпни елементи” с американски пари. Стигаш до щанда. 

Посрещат те нелюбезни и груби момичета – те до едно са щерки или съпруги на големци. Да те назначат на работа в „Кореком” – ами трябват връзки по-големи, отколкото за министър. А и проучвания до 9-то коляно дали си от фамилия на наши добри другари. Същите тези продавачки никога не връщаха пари. Примерно, покупката струва 8 долара и половина. Подавате банкнота от 10 долара. Вместо ресто те подхвърляха като на просяк една дъвка и едно евтино бонбонче – и толкова. Върви се оплаквай, ако ти стиска…

Та, отиваме с мъжа ми в „Корекома” пред хотел Рила, годината е 1977-а. Имаме 4 долара, купихме ги от Стоянчо, наш приятел бензинаджия. 

Мечтата ни е да купим за детенцето – то беше на 4 годинки, какао. Бяха ни казали, че продават такова с меченце на кутията и обогатено с куп витамини. Тъкмо стигаме до щанда и се усеща някакво необичайно оживление. Вратите на магазина биват залостени, в него се вмъква шайка от 5-6 милиционера. За секунди всичко живо се измъкна от щандовете и трескаво започна да изхвърля долари от джобовете и портмонетата по кюшетата. Подът едва ли не позеленя от зелени човечета. Оказа се в крайна сметка, че и у никой нямаше валута, освен в някакъв заблуден германец. Човекът беше дошъл с паспорта си да купи с германски марки един касетофон за сина на хазяина си – момче, което навлизаше в журналистиката. 

Докато германецът стоеше онемял от почуда, милиционерите професионално преджобиха поне 25-30 души, между които и моя мъж. Изстинах от ужас, но за мое учудване, той много пъргаво беше успял да запокити фаталните 4 долара зад една олющена тръба досами вратата на склада. Боже, май отървахме кожите! Е, не успяхме да вземем за детето какаото с мечето на кутийката и с аромат на истински шоколад, а не на марципан. Но кой ти гледа, друг път ще дойдем на пазар с валута. И белким имаме повече късмет, си казахме с лекота в сърцата…

Калина Стаменова/Ретро.бг

Научете повече

Как НРБ уби разнообразието в кухнята

Преди 1944 година българската кухня е разнообразна и отворена към света. В НРБ обаче поне осем вида сирена и редица други продукти изчезват от трапезата. А на тяхно място идват „вкуснотиите“ на столовете.

С навлизането на европейските търговски вериги в България и покрай конкуренцията в хранителната и аграрната индустрия хранителните навици на българина се промениха. На масата му днес има италиански сирена, европейски колбаси и много други чуждестранни специалитети. Само преди 30 години нещата изглеждаха другояче: до края на 1989 в българските магазини можеха да се открият само по два-три вида сирене и кашкавал. Подобно беше и разнообразието от трайни и малотрайни колбаси – разбира се, не наведнъж.

Преди идването на съветските войски и налагането на „народната власт“ обаче изобилието от местни и вносни продукти по пазарите в България е било много по-голямо. Стандартизацията на храната по съветски модел, затварянето на пазара в рамките на СИВ, индустриализацията и налагането на любимия на Ленин модел на обществено хранене са довели до изчезването на десетки традиционни за България продукти. Продукти, които в наши дни вече не съществуват, поне не и масово.

Поне осем български сирена са практически изчезнали и днес са непознати, пише в книгата си „Производство на традиционни млечни продукти при домашни условия“ професор Петър Груев, публикувана през 1994 година. 

В рецепти от ловешката кухня от 1893, издадени от Регионалния исторически музей в Ловеч, откриваме продукти като октопод, миди, охлюви и китова мас. А това означава, че те са били нещо обичайно за пазара в първите години на Третата българска държава. От реклами на търговци в стари вестници се вижда, че в магазините и кръчмите е имало отбрани алкохолни напитки, вина и бири от цял свят.

Тънката книжка „Производство на традиционни млечни продукти при домашни условия“ на проф. Груев е написана с цел да се възстановят технологиите за производство на изчезналите млечни продукти. Шанс за това Петър Груев вероятно вижда в завръщането на частното животновъдство и малките мандри в началото на 1990-те.

Кои са изчезналите български сирена?

Да започнем с Куртмач (Куркмач) и неговата разновидност – куртмачово сирене. Интересното е, че технологията на производството на този продукт е открита в италианската специализирана литература. Приготвя се след изваряване на овче мляко и вкусът му се описва като близък до сладка, но гъста сметана. Ако продуктът се остави да узрее и ферментира, се получва куртмачово сирене. Ахчакът е друг изчезнал вид меко сирене, което узрявало при съхраняване в стомна. Поставянето му в този съд позволявало да се транспортира на далечни разстояния и да има необходимата за това трайност. 

Преди употреба стомната се чупела. Производството е възможно и в други съдове. Негов братовчед е катъкът – при него се добавяло бяло саламурено сирене. Сегашният катък по магазините няма много общо с оригинала. Разновидност на катъка е тулумското сирене, тоест катъкът узрява в тулум (торба от животинска кожа, наричана още мях). Смята се, че рецептата е останала от каракачаните. 

В Централните Родопи това сирене е известно и като „мяхово сирене“ или като „ядково сирене“ – заради това, че се образуват своеобразни ядки, в които са съчетани няколко консистенции и вкусове – от този на извара, през бяло сирене и кашкавал. Малки количества от него могат да се опитат и в наши дни – като атракция за туристи. Разбира се, тулумското сирене сега не се съхранява в мях, а в буркани.

Преди Първата световна война най-популярното сирене в Родопите е битата брънза. По пазарите в Пловдив е било известно и като Рупско сирене, тъй като предлаганото там се е правело в района, наричан Рупчос – около селата Хвойна, Павелско и Орехово.

Освен тулумското сирене, каракачаните приготвяли и сирене Стромботири, известно още като „кремик сирене“ или „жилавец“, което траело цяла година.

Освен изброените в книгата на проф. Груев сирена, преди 1944 в България са били популярни и рецепти за млечни продукти от съседните страни, чийто вкус отдавна е забравен. Каймакът например, който все още е специалитет в Сърбия, е бил част от българската трапеза до 9-ти септември.

Столовете като „кълнове на комунизма“

„В утвърдения от третата редовна сесия на Народното събрание доклад „За ускоряване на развитието на народното стопанство“ ние си поставихме задачата да подобрим и разширим мрежата на общественото хранене с оглед в перспектива постепенно всички наши съграждани да получават готова, евтина и питателна храна“, пише в доклад, изнесен пред Политбюро на 18 май 1959 година. В документа се прогнозира, че през близките няколко години ще се премине от „индивидуално-семейния към обществения начин на хранене“. „Този начин не само осигурява икономия на материални и трудови ресурси, но изменя коренно бита на семейството, освобождавайки жената от тежестта на домакинския труд“, се посочва още там. Както в почти всеки документ от соца, така и в този доклад се цитира Ленин, който наричал столовете „кълнове на комунизма“ и ги смятал за важен фактор за „социалистическото преустройство на бита на народа“.

Голяма част от работещите в столовете в НРБ нямат готварско образование, храната в повечето заведения за обществено хранене е с голяма надценка, а освен това съществуват и проблеми с необходимата техника.

От документа, намиращ се в дигиталната колекция на Държавна агенция „Архиви“, не става ясно кой е неговият автор. За негово съжаление, но пък за наше щастие „индивидуално-семейният начин на хранене“ е оцелял, а с него и част от кухнята и кулинарията. Общественото хранене в годините на социализма обаче е довело до почти пълно унифициране на рецептите и изчезване на много традиционни продукти.

Научете повече

По времето на соца пръскаха храните с ДДТ, а в зеленчуците имаше нитрати

През 50- години в България започва строежа на Голямата индустрия и Голямата химия, които замърсяват стотици хиляди хектара земеделска земя; злоупотребява се с азотни торове, с ДДТ, с пестициди и пр.Днес българите се оплакват от занижените стандарти на хранителните продукти. Каквото и да хване човек от витрината съдържа или опасен химикал, или е с ГМО. 

Всички ние казваме, че сегашните стоки са безвкусни и пълни с вредни остатъци от химически торове. После с носталгия си спомняме за вкуса на краставиците и доматите от едно време. Във всеки супермаркет ще чуете коментар за зеленчуците от рода на „Хем бяха по-сочни, хем по-полезни“…

Вкусът на храната може и да се е променил, но твърдението, че препаратите, с които днес аграрните културите се третират, са по-опасни от използваните в миналото вещества, може да се подложи на съмнение. В днешната статия ние ще разгледаме прекомерната и силно опасна употреба на ДДТ през 50-те и 60-те, за която повечето хора дори не подозират.

Нека първо разкажем накратко какво е ДДТ и защо химикалът е толкова вреден за здравето ни.

 

Дихлоро-дифенил-трихлороетанът представлява препарат за изтребване на всевъзможни вредители – от насекоми до мишки. Попадайки в организма на по-дребните животни, опасният пестицид води до моментална смърт. При консумация от хора обаче веществото се натрупва незабелязано в тялото, като постепенно води до появата на ракови образувания, както и до трайни увреждания по нервната система, цироза и дори психични заболявания.

Макар ефектите от ДДТ да са познати на човечеството от началото на 20-ти век, в България, както и в целия Източен блок, препаратът е широко използван до 80-те години. В първата половина на Социализма има дори няколко фрапиращи случая, при които с химикала е пръскано върху събраната и готова за продажба реколта.

През 1950-та година в хранителните складове на няколко места в България се появява напаст от гъгрици. Насекомите нападат зърнените запаси и за да се спаси огромното количество продоволствия с тегло около 250 хиляди тона, местните власти решават да напръскат целите хамбари с ДДТ.

От доклад на ДС, изваден наяве след падането на Комунизма, става ясно, че мерките, които държавата взима, са доста неефективни и натровената храна се появява на пазара.

От писмения документ разбираме, че пръскането на инсектицида директно върху зърнените пластове е одобрено от министерството, а не е решение на местните директори. Макар тогавашният главен инспектор на отдел „Хранителна защита“ да отрича заповедта да излиза от неговия кабинет, множеството донесения на агентите на ДС сочат друго…

Агенцията по Държавна Сигурност потвърждава, че пестицидът е използван неправилно, тъй като според техните информатори „Наблюдател“ и „Ташкин“ правилната употреба на ДДТ за третиране на растителни култури, отглеждани за храна, е само и единствено за обезпаразитяване на семената.

Самото използване на препарата става в няколко области – Русе, Ямбол, Бургас, Варна, Добрич и Стара Загора. След разследване на предприятията става ясно, че в складовете на Града на липите е масова практика зърното да се пръска с ДДТ с цел ликвидиране на паразити, след това зърното се мели и се пласира из цялата околия. Такива „традиции“ са открити още в хамбарите на Горна Оряховица, Пловдив и Плевен. След изследване се оказва, че същата година от тези градове са излезли около 2 000 тона хранителни продукти, обработвани с опасното вещество.

Това не е единствения случай, в който химикалът попада в храната на българина през периода. Из цялата страна се е считало за безвредно люцерната да се третира с ДДТ и после да се дава за консумация на селскостопанските животни. Същите тези хранени с отрова крави и прасета попадат под формата на колбаси на трапезата на всеки един гражданин. Ние само можем да си представим какво количество от веществото е отнасяно от вятъра и дъждовете в заобикалящите всички селища ниви и стопанства.Самото обезпаразитяване на домове в градовете по времето на „Соца“ се нарича „дедетизация“. 

От средата на 50-те се обособява нов самостоятелен отдел към предприятието „Всестранни услуги“ (в София от 1951 г., а във всички окръжни центрове от 1957 г.) с интересното название „Дедетизация“, за третиране на инсекти и паразити по домовете на гражданите (не ще и дума името иде от „ДДТ“, дихлоро-дифенил-трихлоретан, препаратът с мрачна слава от най-ранната фаза на химизация на нашето селско стопанство). Съвсем друг проблем е фактът, че децата и възрастни са дишали отровния прах след всяко пръскане с пестицида…

Едва през 1984 г. се прави първия централизиран опит за държавен контрол над нитратите в българските зеленчуци, но три години по-късно, през 1987 г., партийна проверка установява, че контролът всъщност не е осъществен. 

Ето какво казва поверителен партиен доклад от 1987 г.:

 „Събрани и обобщени, разните изследвания на зеленчуци в пределите на цялата страна за времето от 1981-1986 г., наред с тези от проверките през май 1987 г., показват, че „в над 40% от взетите проби наднормено съдържание на нитратен йон в милиграми на килограм свеж продукт“. Докладът посочва още, че надвишаването на допустимите дози нитрати в различните зеленчуци варира в „от 0,4 до 16 пъти по-високи от приетите хигиенни норми“; а специално в детските храни с моркови количеството нитрати надскача цели 19 пъти максимално допустимите стойности за деца!Освен това, което виждаме на таблицата, можем да добавим и факта, че през 1986 г. в оранжерията на института „Н. Пушкаров“ столичната ХЕИ установила неколкократно в пъти по-високо съдържание на нитрати в произведеното, което и наложило цялата налична продукция да бъде унищожавана; става дума за института, който научно разработва и контролира торенето на зеленчуковите култури в цялата страна. (всички данни са взети от изследването на Иван Еленков „Нитратите и социализмът“52).

Това е далеч от носталгията по „чистите храни“, нали?!

Ползван материал от Георги Динев и снимки https://desebg.com/Източник:www.istoricheskidnevnik.eu

Научете повече

Как се обличаше българският мъж през 70-те

Факт е, че ретро стилът всяка година започва да намира място под някаква форма в колекциите на големите модни къщи. Разликата е единствено в това, кое конкретно десетилетие преобладава или може би е по-правилно да се каже – надделява. 

Това е и най-лесният начин да характеризираме новите (или пък новите стари) тенденции – причислявайки ги към някое десетилетие. Заострените обувки и вталените сака принадлежат на 50-те, мини роклите са запазена марка за 60-те, подплънките в рамената са спомен от 80-те, лъскавите материи са асоциация с 90-те… Да, пропуснахме 70-те. 

Тях с какво ги свързвате? Може би с ярките цветове, многото деним, дългите ревери на саката. И с вечната класика за това десетилетие – чарлстонът. Или може би с разнообразието. Всъщност водещото, което се случва през 70-те години на миналия век е именно това, че модата вече не е така силно ограничаваща, ами на потребителя се дава възможност да избира. При това не просто да избира между това дали да си купи тъмносин или тъмносив костюм, ами сам да определя какъв стил ще носи.

Научете повече