С четири куршума в гърба точно на 8 декември 1980 години, Марк Дейвид Чапман слага края на живота на великия Джон Ленън

Денят на убийството на Ленън не остава безпаметен и за младите хора в комунистическа България. На 8 декември 1986 г. група ученици от столичното 31-во Средно училище за чужди езици и мениджмънт „Иван Вазов“, по-известно като Бастилията, окупират ул.“Граф Игнатиев“ и на стената на бившия Софийски нотариат дръзват да поставят цветя в памет на легендарния бийтълс. Пред очите на тоталитарната власт оставят и своите послания, написани на английски език:

„Джон, ние сме с теб! Джон, обичаме те!, 

превръщайки Стената в негласен паметник на свободата. 

Проявявайки смелостта да изразят открито отношението си към своя кумир, въпреки наложените идеологически норми, тези момчета и момичета се превръщат в родоначалници на традицията да отдаваме почит на свободния човешки дух, в чийто символ се бе превърнал Джон Ленън. 30 години след убийството на душата на „Бийтълс”, през 2010 година, по инициатива на български рок музиканти, начело с блус-легендата Васко Кръпката на Стената на Джон Ленън поставят и негов барелеф.

Днес може би малцина си спомнят историята на бунтарите от Бастилията. Памет за нея пази Маргарита Цонева* - бивш директор на училището, чиито възпитаници са същите тези джонленънци. За тях тя си спомня с огромно умиление и гордост, но и с много болка и обида.

Съдбата я среща с умни, будни и увлечени по музиката на Бийтълс деветокласници. Ливърпулската четворка е станала техен кумир, вдъхновила младежите да направят състав, който всеки ден в голямото междучасие изнася петнадесетминутен концерт с музиката на "Бийтълс". В онова време на табута за всичко западно тези техни плахи пориви за свобода, желание за изява на младежкия им дух, вместо да будят възторг и подкрепа, се сблъскват с репресивните партийни и държавни органи в България. А постъпката им на 8 декември, обявен за ден на Софийския университет и празник на студентите, за хората от властта е нещо осъдително и позорно. За тях тези тийнейджъри са на най-големите нарушители на реда и законността, бунтовници срещу социалистическата идеология.

Попаднали в полезрението на репресивната машина, 15-годишните момчета и момичета  са подложени на неимоверни репресивни мерки. 

Принудени са всеки ден да ходят в милицията да се разписват. Родителите им са порицани и наказани да заплатят една значителна сума, за да бъдат заличени „позорните им послания“, изписани върху стената на нотариата, която е „социалистическа собственост“. Унижени и омерзени, родителите им остават безмълвни, с наведени глави, но не от срам заради постъпката на децата им, а от страх, че един младежки порив за свобода може да сложи „черен печат върху бъдещето им“.

Репресивната машина на тоталитарния режим не спира до тук. Случката все повече придобива идеологически характер. От Комсомола настояват за изключването на „нарушителите“ и да получат най-строги наказания за противозаконно държание от Педагогическия съвет. Но както във всяка приказка за доброто и злото, и тази история има своята щастлива развръзка. Бунтарите от 9-ти клас получават подкрепата на своите приятели и съученици. Убедени в тяхната невинност, зад тях застават повече от техните учители. А директорката на училището води истинска битка с тесногръди чиновници и надъхани идеолози на партията. Със стихосбирка на Джон Ленън в ръка тя пламенно защитава своите джонленънци, опитвайки се да докаже, че всеки човек има право да бъде себе си и отстоява своите идеи и ценности.

Свидетели на този „хулигански“ диспут тогава случайно стават журналистите Екатерина Генова и Еми Барух. Изненадани, но и истински въодушевени от случилото се те стават истински съмишленици на бунтарите от Бастилията. Вълнуващият разказ става повод за обществена дискусия във в. “Поглед“, в която отзивите са повече от положителни. След това влиза неофициално в афиша на театър „Народна армия“. Там в продължение на месеци всяко представление започва с увертюра – артистът Ицко Финци разказва, на фона на подходяща музика, ученическата история на бунтарите от Бастилията. И няма как тя да не е докоснала сърцата на тези, които са провидели в тези толкова чисти и искрени момичета и момчета надеждата да променят порочния и измислен свят, в който трябваше да живеят милиони българи.

Ехото от бунтарския им дух стига и до музикантите на станалата вече много популярна българска банда „Щурците“. Сам Кирил Маричков се среща с тези смели и жадни за познание млади хора, за да си говорят за трудния, изпълнен с изпитания и разочарования път на Бийтълс, за трагичната съдба на Джон Ленън.

Финален акорд в трогателната история за джонленънците от Бастилията поставя документалният филм на Искра Йосифова „Стената“, видял бял свят през 1989 година. Разказана правдиво и искрено, към нея не остават безразлични хиляди свободомислещи и търсещи промяна хора в България. А героите на филма – отварят нова страница в най-новата история на България.

На 8 декември 1986 година смели възпитаници на Бастилията в София правят своя избор – вдъхновени от музиката на „Бийтълс“, с един изстрел убиват „страха от един мракобесен режим“, изричайки безмълвно: „Искаме да бъдем свободни хора!“ ...вдъхвайки нов живот на своя кумир от Ливърпул.

*Есето на Маргарита Цонева може да прочетете в авторската й книга „Чуто, видяно и преживяно“ на изд. „Пропелер“.

Източник:"Фактор"

Научете повече

Любов води талантливия руснак Владимир Смирнов в България

В Тълковния речник на българския език срещу непригодност пише: Човек, който не притежава качества, за да се справи успешно с някаква работа. През 1994 г. “по непригодност” от Младежкия театър е уволнен един от най-обичаните актьори – Владимир Смирнов. Заповедта е кратка, без подробности за причините.

Нямам нищо общо с това, ще се оправдават по-късно авторите на скверното дело. По-късно съдът ще прецени, че има нарушение на закона, и ще върне обратно актьора в театъра. Но нищо вече няма да е същото. Раната се оказва твърде дълбока, за да може да заздравее… Намесва се алкохолът, инсултът и човекът, когото смятаха за преродения Владимир Висоцки, пое пътя към своя идол. 

Дори агенция ВВС не подмина с безразличие този тъжен факт. Това се случи на 10 август 2000 г. Точно преди шестнадесет години.Филмът “Сбогом, приятели” на режисьора Борислав Шаралиев е една от емблемите на родното кино. Той се появява на екрана през 1970 г. Тогава българските зрители виждат за първи път едно непознато, но без съмнение много красиво лице. Подобно на учениците от филма, ипубликата се влюбва в учителя Боев.

Твърде бързо популярността на Владимир Смирнов, актьорът, изиграл тази роля, надскача театъра, в който играе. По-любопитните, сред които повечето са жени, искат да знаят всичко за него. По това време Народният театър за младежта е в зенита си. Дълги опашки се проточват към касата му, за да видят “Тримата мускетари”, “Сезонът на големите дъждове”, “Оливър Туист”.

“В мюзикъла по Чарлз Дикенс с Владимир Смирнов се дублирахме в ролята на лошия бияч Бил Сайкс – спомня си колегата му Добромир Манев. – Бяхме си конкуренти, но той си оставаше все така приятелски настроен, леко дистанциран, като че ли не можеше да преодолее някакво притеснение. Когато вземеше китарата обаче, ставаше друг”.

В безсмъртния роман на Дикенс се разказва историята на Оливър, момчето, което не познава родителите си. Далеч преди да играе в него,

Владимир Смирнов ще изживее ролята на главния герой.

Той е роден в разгара на Втората световна война на 22 юни 1942 г. в Черногорск, Сибир. (Има твърдения, че рождената му година е 1941-ва). Бащата, военен летец, изчезва по време на боен полет някъде около Сталинград. Синът му още не се е появил на бял свят. Майката е актриса, изпълнителка на цигански романси. На 21 години тя оставя току-що роденото си дете на бабата по бащина линия Клавдия и се изгубва по артистичните си пътища. (Двамата ще се срещнат отново след много години, благодарение на упоритото желание и издирване от страна на сина.)

 Но преди това, в детството му, в мизерните фронтови години, старата жена няма възможност да го издържа с вдовишката си пенсия и го дава в Суворовско училище, където повечето деца нямат родители. Там израства бъдещият възпитаник на Ленинградския театрален институт и актьор в “Театъра на комсомола”. Но въпреки успешното начало,на Владимир Смирнов не му е писано да стане звезда на съветското кино и театър.

И то не поради липса на талант, а защото среща младата и красива студентка от софийския ВИТИЗ Силвия Спасова. Тя и колегите й, възпитаници на проф. Филип Филипов, са в града край Нева по линия на обмена, имат участие и в телевизията. Между двамата прескача не искра, а пламва огън. Във всички посоки хвърчат писма, а няколко месеца по-късно Володя е вече при любовта си в София. Без никакво колебание и жал по погубената в родината му кариера.При пристигането “ руснакът бил облечен в немислим за онези години червен, доста зле скроен костюм, чиито панталони силно го стягали. Косата му била боядисана почти в бяло заради някакъв филм. Странното присъствие объркало махалата, разочаровало тъста, адвокат и аристократ, и предизвикало силно възхищение у тъщата, която определила бъдещия си зет като северен принц.

Артистичното семейство играе в Шумен и Враца. А през 1969 г. руснакът дебютира като Володя Улянов в пиесата “Моят син Володя” в Младежкия театър. Това е началото.

Идват успехите и с тях завистта

Натякват му за акцента, въпреки че той с адски усилия се опитва да го преодолее. Дошъл от чужбина да ни взима ролите, скачат недоволните му колеги.

На всичкото отгоре и сънародниците му го обвиняват в предателство към родината. Това вече му идва в повече. Мечтае за сцената, а режисьорите все повече го пренебрегват. Принудителното бездействие е пагубно. Алкохолът и в този случай се оказва най-достъпният лек. Когато любимата му щерка навършва осемнадесет години, той напуща семейството си и отива при жената, която ще му се посвети до края му – Богдана.

Уволнението е чисто политически акт

Володя е червен в най-синьото време. Следва унижението да преживява от социални помощи. Отивам да дам автограф на служителките, казва на шега, но само той си знае как се чувства.

Инсултът го поразява през 1997 г. Богдана е човекът до него. Тя търси скъпите лекарства, грижи се за рехабилитацията, дава му надежда, че ще проговори отново и ще се качи на сцената. Телефоните отдавна са млъкнали, няма ги нито приятелите, нито почитателките. Някои ще дойдат три години по-късно, за да го изпратят. Смирнов тогава е на 58 и никога не е казал, че съжалява, че е дошъл в България.Владимир Смирнов си отиде на 58 години

Стига сте ни връщали в пещерата!

… Не ми е приятно да излизам сега по улицата. Не ми е приятно да гледам хората, които гледат долу в земята… Когато аз дойдох в България 66 – 67 година, аз се чудех – непознати хора ми казваха “Добър ден” и аз казвах “Добър ден”. Аз от там почнах да се уча. … Сега? Кой носи мрежите, пазарските, кой гледа в мрежата къде какво е купил, за колко е купил, питат от къде е хлябът. Чакайте бе! Стига! Стига сте ни връщали в пещерата. В природата – да! В пещерата – не! И затова не ми е приятно да ходя по улиците. Да гледам безразлични погледи. Няма “Добър ден!”. Е, тук-таме някой познат… някой приятел – “Как си?”, ама така, от единия тротоар до другия. Просто не можеш да се събереш, защото хвърчат мерцедесите, мобифоните и т.н. Защото ти си притиснат на едно тротоарче, където вече и колите са паркирани и ти няма откъде да минеш. Не ми е приятно… Мили хора, които сте в парламента, които сте в правителството, съберете се и помислете за културата. В най-трудните години за България. Това, което знам, което съм чул аз – в най-трудните години, когато свистяха ятаганите, културата е останала, културата се е запазила. И ние сега се чудим как се е запазила тази нация. Не футбол е спасил нацията, а културата, църквата, книгата, писмото, буквата, т.е. културата. И сега да седят там случайни хора, които да отговарят за културата?! Не мога да проумея как могат да търпят такива хора там?! …

Изповедта е пред Българското национално радио, юни 1996 г.,когато Владимир Смирнов навършва 55 години.

Източник:www.blitz.bg/снимка:artday.bg

Научете повече

На Коледа през СОЦА колехме прасето.Ето какви вкусотии приготвяхме от него/Рецепти/

Солено месо. Отделеното месо нарязваме нс големи парчета, насоляваме и нареждаме еднс върху друго. След 2 дни всяко парче потапяме въ1 вряла вода, в която сме сложили около 100 г захар 10—20 г селитра (зависи колко месо ще парим, слагс се, за да запази червения цвят на месото). Варим месото, докато побелее. Изваждаме го, изцеждаме и посо-ляваме с черен и червен пипер. Нареждаме го плътно в голям съд, покриваме с марля, затискаме с дъсчица и най-отгоре с камък. След като месото престои 10 дни, връзваме с канап всяко парче и окачваме на проветриво място.

Вкусна солена сланина. С остър нож отделяме сланината от месото. За осоляване е най-хубава сланината от страничните части на свинята, а от корема и от гърба се стопява за мас. За да стане сланината стегната, докато е още топла, се натрива със сол, после се нарязва на дълги ленти, а тях — напречно на малки парчета, всяко от които се натрива със сол и се нарежда плътно в съд.

Солта се разтапя в саламура и пази сланината от разваляне. През пролетта, когато времето се затопли, парчетата се изцеждат от саламурата и се заливат с нова саламура, която се изпитва с прясно яйце, което трябва да плава в нея. Притиска се добре, (саламурата да е над сланината). Така сланината се запазва през цялото лято розова, с хубав вкус.

Кървавица (бахур). Сваряват се в малко солена вода черният, белият дроб и сърцето на прасе-

то, след това се нарязват на дребно. Отделно се нарязват на много ситно 2 глави лук, запържват се с 1 супена лъжица мас. Слага се малко изчистен ориз, ггържи се. Налива се от водата, в крято са попарени дробът к сърцето. Щом се понадуе оризът, сваля се от огъня, смесва се със ситно нарязаните вътрешности. Прибавя се сол по вкус, смлян ^ерен пипер и бахар. Разбърква се добре и се пълн Връзват се от двата края, бод ват а места и се слагат в съд да се варят и отгоре се притискат с чиния. Варят се на слаб огън.

Бобето.Прави се само от главата на прасето, която се сварява цяла или на парчета с прибавка на сол. черен пипер, бахар на зърна и 5—6 дафинови листа Месото се отделя от кокалите.Нарязва се на парченца; посолява се със сол по вкус, черен и червен пипер, разбърква се. 

Кървавица (бахур). Сваряват се в малко на вода черният, белият дроб и сърцето на прасето. след това се нарязват на дребно. Отделно се нарязват на много ситно 2 глави лук, запържват се с 1 супена лъжица мас. Слага се малко изчистен ориз, пържи се. Напива се от водата, в крято са попарени дробът и сърцето. Щом се понадуе оризът, сваля се от огъня, смесва се със ситно нарязаните вътрешности. Прибавя се сол по вкус, смлян черен пипер и бахар. Разбърква се добре и се пълнят дебелите черва. Връзват се от двата края, бодват се с игла на няколко места и се слагат в съд да се варят. Заливат се с вода и отгоре се притискат с чиния. Варят се на слаб огън.

Бебето.Прави се само от главата на прасето, която се сварява цяла или на парчета с прибавка на сол, черен пипер, бахар на зърна и 5—6 дафинови листа. Месото се отделя от кокалите.Нарязва се на парченца; посолява се със сол по вкус, черен и червен пипер, разбърква се. Стомахчето се измива и изкисва доста. Оставя се отвор, колкото да влиза ръката, през него се натъпква месото и се зашива. Слага се да ври в съд, обляно с вода и затиснато с малка чинийка. Когото се извади от водата, оставя се да се изцеди. Поставя се на дъска и отгоре се слага друга дъска и тежест. В случай, че месото дойде повече и не може да се събере в бабето (стомахчето), може да се напълнят и дебели черва.

Вкусни луканки. Прави се кайма от 2/3 свинско и 1/3 говеждо. На всеки килограм кайма се слага по 20 г сол, 5 г черен пипер, 6 г смлян бахар, 1 г селитра по желание, 1 глава счукан чесън или 1/2 глава кромид. За всеки килограм месо се слага 4—5 г кимион, който се счуква и се залива с малко топла вода. При месенето на месото ръцете се топят в тази вода и така се прибавя всичкият кимион.

Меси се продължително време, оставя се на хладно място една нощ. На другия ден се пълнят тънките свински (говежди) черва през фунийка, прикрепена на машинката за месо.

При пълненето луканките се бодват тук-там с игла.Щом се напълнят, потапят се в гореща вода и се поставят на въже. Когато позасъхнат, пресоват се на няколко ггьти с точилка. Добре изсушени, луканките може да се запазят цяла година.

Увити в хартия и поставени на хладно място, изтрайват по-дълго време. Може да се сложат и в сандъче между дървена пепел и стърготини .Вижте още:Как да си направим вкусен домашен суджук като от едно време

КИНКА ДАНЧЕВАс. Росина, Търговищко

Научете повече

Как Дядо Мраз и Тодор Живков спасиха света от ядрена война

Тодор Живков не беше чест гост на срещите на Големите лидери. Още млад партиен кадър, той бе известен със своята гъвкавост и устойчивост на всякакви промени. Дори руските другари с интерес следяха всяка негова дума и се подбутваха "Ей сега пак ще ни преметне..."

Затова не го допускаха до големите събития, но той все успяваше да си вземе покана и да се появи изненадващо с неговия стилен костюм, произведен от завода в Троян, винаги усмихнат и с двама преводача. Защото незнанието му на чужди езици бе по-скоро поза, Живков знаеше прекрасно руски, а по време на партизанските години бе изкарал курс по самоучител по английски, немски и испански. Двамата преводачи и охраната от УБО бяха по-скоро параван, зад който той можеше да вдъхне малко въздух и да отговори на труден въпрос, а такива имаше много.

1973 година беше бурна за света, а лидерите на големите държави отчаяно търсеха път един към друг. Президентът Никсън в Америка търсеше формалното одобрение и разговор с лидера на СССР, защото войната във Виетнам току що беше приключила, а Съветите не бяха особено щастливи от това. Формален повод за среща се оказа едно представление на Болшой Театър в Париж, на което уж случайно щяха да се срещнат Брежнев и Никсън. Случайно, така го планираха службите на двете страни, без журналисти и без медиен шум. Беше почти края на декември, студено време, насред горещ необявен конфликт между двете системи.

Постановката още течеше, когато тайните служби на САЩ и СССР заградиха проходите към голяма зала за конференции в театър Париж. Към залата се запътиха и двамата президенти, от двата отдалечени края на театъра. 

Срещата започна с протоколен гаф - нямаше достатъчно столове за руската делегация. Брежнев беше вкарал достатъчно алкохол, Никсън беше изнервен - а обвиненията не закъсняха. Уж опознавателната среща между световните лидери щеше да се превърне в основание за скандал. Тоновете на агресия бяха осезаеми във въздуха, когато изведнъж зад една от колоните в огромната зала се показа...Тодор Живков. Ухилен, със стилния костюм от фабриката в Троян, с двамата преводачи. И приближавайки, той извика силно: Здравствуйте!

Преводачите на Никсън започнаха да превеждат, а хората от ЦРУ шепнеха в ухото на Никсън "Това е Тодор Живков, президентът на България, но какво търси той тук?"

"Другари, Господа,попаднах случайно тук и видях приятели! А на приятелите дядо Мраз носи подаръци"

Бързо от колоната се появиха няколко девойки в български традиционни носии (всичките с ранг капитан от ДС) и поднесоха на Никсън и на Брежнев големи кошници. В тях имаше всичко, което българската земя беше дала - жълти круши, сочни луканки, топли питки и бъклици с вино и ракия.

Лидерите замълчаха, защото от Живков струеше ярка светлина, като човек - ангел, дошъл от небето, за да спаси света.

- От дядо ви Мраз е това, ха, Льоня, наздраве! Ти обичаш нашата ракийка. Ричард, ти по-полека, не знам дали ще ти понесе, да ти нарежат луканка Петрохан, тя е много хубава за мезе.

Тодор Живков седна на масата до лидерите, които разтвориха кошниците и подредиха всичко на една трапеза. Той дъвчеше круша, усмихваше се и на него му се усмихваха всички. Вътре в главата му течаха милиони сметки - какво, ако световните лидери му се разсърдеха и решаха с една или две бомби да унищожат България?

Нямаше как, защото и те се усмихваха. Охраната на Никсън му наряза луканката Петрохан, Брежнев вече ядеше втора питка и беше преполвил ракията.

Светът стоеше на една маса, благодарение на дядо Мраз от Правец, който с даровете си спаси световния мир.

До сутринта офицерите от охраната на Никсън и на Брежнев се чудиха как е успял Живков да се скрие с още 10 човека зад една колона. Смятаха, гледаха с лупа, чудеха се. Само един офицер от КГБ успя да го обясни "Помня го още от срещите със Сталин. Даже и той се чудеше, откъде изниква този човек, все усмихнат. Гъвкав, все едно от гума направен!"

В това време вече Живков летеше към България, имаше неотложна задача - в 9 часа сутринта да открие първата детска градина в град Павликени, построена изцяло от труда на комсомолци и партийци. Лека дрямка го оборваше, но той пак стоеше неспокоен - притеснен за бъдещето на света.Вижте още:Последното новогодишно обръщение на Тодор Живков 1988 г.

Научете повече

Когато мъжете се пръскаха с „Тройной одеколон” а жените – с „Бич може“

Козметиката по време на социализма си беше жива мизерия. Нямаш ли долари за „Кореком”, си принуден да се пръскаш с примитивни парфюми и одеколони, които миришеха на бръснарница. Одеколони и парфюми по полупразните рафтове на магазините. 

За мъжете, освен българското недоразумение „Идеал” – вода за след бръснене, внасяха от СССР промишлени количества одеколон „Тройной”, който се продаваше навсякъде на символична цена.

Съдбата на дамите не беше много по-различна. Те масово ползваха полската соцкласика „Бич може”. Ако имаха дебели връзки в ЦУМ пък, можеха да се сдобият с българския „Джулия”, който беше хубав, но го произвеждаха за износ. По едно време  излезе модата да си гримираме очите с черна очна линия. 

Но откъде да туш и спирали за мигли. Вместо това се купуваше  черен молив за стъкло. Купувахме мляко за почистване на бебешки дупенца „Па-па” и се чувствахме отлично! Сега има купища френски парфюми. Всичко – и парфюми на Нина Ричи, и на Есте Лаудер, и мъжки на Хуго Бос, и на кой ли не друг световен майстор на модерната козметика. Но пък ние вече не сме млади…

Научете повече

Единственото село в България с действащи Пристанище и ЖП-гара /Видео/

Селото отстои на 12 км североизточно от гр. Гулянци, на 43 км северно от гр. Плевен и на 197 км североизточно от гр. София. Съседните села Долни вит и Милковица са съответно на 4 км и на 6 км южно. 

Разположено е на самия бряг на река Дунав, на надморска височина около 50 м. Климатът е умереноконтинентален със студена зима и топло лято, количеството на валежите е малко. В землището му преобладават гори от акациеви и тополови дървета. 

Железопътен и автобусен транспорт го свързват с останалите населени места. Има изграденото пристанище, което заедно с Никопол образува ГПП Сомовит-Никопол.

Селото е едно от големите в общината и е много добре уредено. Главните улици са асфалтирани и осветени, изградени са водопреносна и електропреносна мрежи. Построен е вятърен парк за производството на електричество. В Сомовит се намира най-високият на Балканския полуостров ветрогенератор. Покритие имат всички мобилни оператори. 

Постоянното население наброява 710 души.

Тук функционират кметство, читалище, детска градина, магазин и заведение. За здравето на хората се грижат един общопрактикуващ лекар и един стоматолог. Основно училище има в с. Милковица. Най-близките средни училища, медицински център и болница са на територията на град Гулянци.В миналото рибарите от селото продавали големи сомове в цялата страна, някои от които от река Вит и от там е произлязло името му Сомовит. Хора живеят там от 3 – 4 век преди Христа.

Сомовит – Черковица с дължина 6,253 km, изцяло построено върху подпорна стена по брега на река Дунав. Това е най-дългата подпорна стена в БДЖ.

Поради благоприятното географско разположение край брега на реката тук от най-дълбока древност е имало пристан за лодки и кораби. На запад от селото се намира просторната Карабоазка низина с площ около 200 хил. дка, дъно на голямо пресъхнало езеро между реките Дунав, Вит и Искър. Землището на селото е богато на археологически находки още от най-дълбока древност. 

Има останки от траките и римляните. Днес още личат останките от големия римски град Улпия Ескус, край с. Гиген. Край Сомовит е преминавал римския път за гр. Нове (при Свищов). Изследванията на археолозите през 1969 г. показват, че тук е била изградена крепостта Луцернариябургу, което означава „Кула снабдена с лампа“ – светещ кастел. В района на селото са разкрити некрополи от римската епоха, бронзови монети и други находки от това време.Вижте още:В България е най-високо разположената действаща гара на Балканския полуостров

Научете повече