"Мъск, Мъск, тръгнали са всички да го говорят, какво толкова", започва разказа си бат Жоро. Отваря чантата, вади морков и го гризе.

"Известно време бях в САЩ, голяма страна и страхотни хора. И много крадци има обаче. Няколко месеца бях сервитьор в един бюфет в Силициевата долина, голяма фирма, много хора и ядяха като разпрани. Аз такова ядене не съм виждал и у дома, на Слънчев бряг, дори и когато обслужвахме големите съветски групи. Но как ядяха там в този бюфет - вземат си от всичко по много, кусват по малко и хвърлят. Ту телефонът им звъни, ту на таблото ги викат, ту началник мине и те козируват. Работата е много, но не е нервна. Един ден гледам в гръб - Ники от основното училище в Берковица, моят приятел Ники. Седи с една табла и си избира какво да яде. Няма да повярвате какъв ток премина през мен, ама това е Ники, Ники от Берковица, с него съм изпушил моята първа цигара и как сваляхме мацки по едно време...И минавам тихо зад него, лееко, гледам го да не дъвче, за да не го задавя и тряс, шамар зад врата, както се поздравявахме в Берковица.

Обаче човекът си изпусна таблата от изненада, а като се обърна, това въобще не беше Ники. Разкрещя се, скочиха охраните, които до момента гризяха разни хапки на съседните маси. За секунда бате ти Жоро се оказа на земята, с белезници и едни опряни дула на гърба. Крещят ми нещо на английски, но аз зле разбирам, още по-зле и говоря, само повтарям "Ники, Берковица, сори, пийс!"

Вдигнаха ме, извикаха една рускиня, с която горе-долу се разбрах. И какво да ви кажа, това бил един от шефовете, а аз съм го объркал и не е никакъв Ники от Берковица, а Илон Мъск. Не го бях виждал преди това, но му се извиних искрено, дори пуснах и една сълза. Това със сълзата ми е стар трик, още откакто в Златна Ливада, Чирпанско, ме биха милиционерите за един мотоциклет.

И в Америка проработи, Илон се засмя, раздруса ми ръката, каза ми, че ми прощава, че и той иска да познава Ники от Берковица, щом е такъв "cool guy". Предложи ни да ни наеме на работа, но като разбра, че и двамата не  разбираме от компютри, каза да се научим първо.

Скоро след тази случка напуснах, въпреки, че искаха да ме правят шеф на бюфета, но аз се уморявам от условности и отговорности.

Всяка Коледа взех да пращам по едни терлици на адреса на офиса, пиша "За Илон Мъск" и те да му ги дадат. Първата година ми върна картичка и снимка, обул се беше и работеше. Но след това не му ги даваха явно, крадяха му ги от портала и ги продаваха в Ebay, така правят всички в Америка, защото са мошеници.

Няма да отида до Белоградчик да го видя, нека той да дойде при мен, знае къде съм. Те сега всички ни следят с чипове, ще ме открие. Не искам да се натрапван, най-грозното е да отидеш нежелан някъде."

Така завърши разказа си бат Жоро, дояде моркова и отиде да гледа мач от световното.


Навремето беше популярен един руски виц – в някаква деревня дошло подвижното кино и обявили, че вечерта ще дават шведския сексуален филм „Баба дала солдату“.

Събрало се цялото село вечерта, излязъл механикът и обяснил:


– Станала е малка грешка. Първо: филмът не е шведски, а е съветски. Второ: не е сексуален, а е социален. Трето: казва се „Балада о солдате“, а не „Баба дала солдату“.Горе-долу така мина детството ни, че и младежките ни години – все чакахме шведски филми, а ни пускаха съветски. В съветските, естествено, нямаше почти никакъв с*кс.


В една от новелите на комедията „Операция ЬI” героинята-студентка, увлечена в подготовката за някакъв изпит, неволно се събличаше и лягаше до непознат свой колега, но след като смъкваше роклята си, се оказваше, че вместо еротично бельо носи отдолу нещо като бански костюм. Изглежда голямо мислене е паднало докато се вземе такова компромисно решение – хем да има нещо като стриптийз, хем да няма „порнография“.


Американските филми бяха не по-малко целомъдрени. В уестърните след кадъра с първата целувка следваше кадър в църквата, в който направо се разменяха пръстените.


Ако все пак ни пускаха благосклонно нещо по-така, трябваше да гледаме филма още в понеделник. Защото до петък сексуалният филм можеше да стане социален. Операторите, които прожектираха филмите, имаха навика да си поизрязват по някое кадърче – за спомен. Разправяха, че един оператор имал сериозна колекция с кадри на поразголени звезди. Сега си мисля – какво ли би могла да съдържа тя?Помня, че във „Фанфан Лалето“ с Жерар Филип Джина Лолобриджида беше с малко по-голямо деколте и стегнат сутиен, та циците й се подаваха по начин, който вълнуваше публиката повече, отколкото сцена на групов секс днес. По-щастлив беше Жерар Филип в “Опасни връзки“ – съвременен вариант на прочутия епистолярен роман на Шодерло дьо Лакло. Там той пишеше домашното на своята приятелка ученичка, полагайки тетрадка та върху голото й дупе. Изглежда сцената се е сторила доста смела ма цензорите, защото филмът се прожектираше само в студийните кина.


В „Опасни муцуни“ имаше една креватна сцена, в която за секунда се мяркаше цяла гола гръд – виждаше се даже зърното. Няма човек който да е гледал филма и да не си спомня вълнуващия кадър.


Тогава нямаше силикон и известните актриси трябваше много да внимават със заголването. Някои на Запад си имаха дубльорки, но у нас не съм чул да е имало такива неща. Мисля, че в „Езоп” Доротея Тончева си показваше циците, но не представляваха нищо особено.


Полската руса звезда Барбара Брилска също се съблече във „Фараон” но и нейните цици бяха гола вода.


В много филми героите рано или късно стигаха до леглото, но точно след като настъпваше сюблимният момент, камерата срамежливо се отместваше към някаква картина, свещ или към камината, чийто огън символизираше страстите, които се разиграваха само на няколко метра встрани – тоест зад кадър.


Анджей Вайда в един от филмите си беше направил нещо по-интересно – камерата панорамираше от кревата нагоре, стигаше до някакви окачени паунови пера, които започваха многозначително да треперят под въздействието на любовните въздишки на героите.


По принцип от креватиите сцени (доколкото ги имаше) ставаше ясно, че партньорите предпочитат мисионерската поза.


Много неочаквано в някакъв филм на ГДР героинята доста смело възседна своя любим. Но неговото щастие свърши дотук – човекът беше граничар на Берлинската стена и на другия ден империалистите го убиха. Филмът беше силно пропаганден и очевидно сексуалната сцена е била пусната като примамка – да се привлекат повече зрители и покрай другото да им се обясни кои са добрите и кои са лошите в Берлин.


Чак в „XX век” на Бертолучи имаше нещо като шведска тройка и намек за нещо като орален секс. Режисьорът май беше комунист и това е била причината да се пусне филмът в този вариант. Как да се реже творбата на наш човек?!Преди това от прочутия филм на Иржи Менцел „Строго охранявани влакове” научихме какво означава „еякулация прекокс”  – бяхме на възраст, когато този проблем беше особено актуален. От филма разбрахме, че няма нищо страшно, просто трябва да си намерим по-зряла жена.


С първата зряла жена първо отидох на кино, държахме се за ръце и при някаква любовна сцена усетих как дланта й става влажна. Предположих, че това е добър знак, а то така се и оказа, и още същата вечер…


Няма как – стигаме до днешното порно по телевизията. И в най- смелите си мечти не сме допускали, че ще преживеем подобно нещо. А дали това е кино, или не – не мога да преценя.


Колко души го гледат – не съм срещал точна статистика.


В началото на новия век – мисля, че беше 2001 година – за пръв път получих българска пийпълметрия.


Ужасих се, когато видях срещу колко телевизионни предавания стоят кръгли нули – като аудитория. На авторите обаче не им пукаше – утешаваха се, че всичко е платено и нагласено.


Колкото повече разучавах отчетите на социолозите, толкова повече се убеждавах, че не може всичко да е лъжа. Докато най-накрая направих ужасяващо откритие.


Новата тогава телевизия 6ТВ имаше невероятно високи рейтинги през нощта. А програмата й все още не беше станала денонощна. Какво по-голямо доказателството от това, че хората на Мърдок си плащат.


С тогавашните майстори на пийпълметрията имахме общи познати, които помолих да предадат моето откритие – за да не се излагат повече.


Оказа се обаче, че няма никаква далавера.По много кабелни мрежи пускали порното точно на канала на 6ТВ, който не предавал друга програма през нощта. И всъщност нощните рейтинги сочели ясно обема на тази специфична аудитория.Та има и добри неща във времето на демокрацията.Лежиш си в леглото и гледаш на воля. Само дето няма превод.


Един колега преди време разправяше, че по някакъв нов канал хванал порно, което май имало и дублаж на български.

-Че ти не разбра ли имало ли е, нямало ли е? – попитах заинтригуван.

-Порно гледам само с изключен звук – призна си колегата. – За да не събудя жената.

Източник: „Наръчник на носталгика“, автор: Евгени Тодоров.



Още в зората на обществения транспорт е било обичайно явление използването му за рекламни цели. По-късно с усъвършенстването на транспорта и благоустройството на градовете тази форма е била изоставена, но в края на 60-те години тя отново се възражда, като се разпространява с присъщата на съвремието ни динамика. 

Интересни са няколко характерни щрихи в развитието на рекламата ,,в движение", както обикновено я наричат в рекламната практика. Интересна идея осъществява Ернст Фунс — вилен представител на т.нар „виенска школа", който проектира и изпълнява реклами за трамваите на Виена. През 1978 г. жителите на австрийската столица са приятно изненадани от появата на ярките „движещи се реклами”. 

Една от най-интересните трамвайни реклами е поръчаната от вестник , Кро-нен цзйтунг”. Тя е изработена в стил поп-арт и е решена по остроумен начин. Върху външните стени на трамвая са изобразени седящи и стоящи човешки фигури (торсове), а живите лица, които се виждат през прозорците, са тяхно продължение. Повечето от нарисуваните пътници четат вестника-рекламодател. Това решение е просто, ефектно и не се нуждае от коментар.


В последно време в София и в някои градове у нас, въпреки и със закъснение, също се забелязва известно „настъпление" на рекламата „в движение". Нейни носители са товарни автомобили, автобуси, тролейбуси, влакове. Осъществена професионално. рекламата чрез превозни средства прави не само приятно впечатление. но утвърждава и престижа на съответната фирма. Добър пример в това отношение са собствените автомобили на „Шератон — София — Хотел „Балкан". „Риба и рибни продукти", „ЦНСМ — Яница”, „Хранителни стоки” и др.


Използването на транспортните средства за рекламоносители не е елементарна работа, свързана само с добър художествено-графичен дизайн, с прецизност и чистота на изпълнението на рекламата. Става въпрос за това. че самото изографисване" на текст запазена марка и шрифт или илюстрация не е достатъчно за професионална реклама. Художествено графичното „предаване на информация" е само част от изискването за истинска, съдържателна реклама. За-щото, въпреки че рекламата е специфична информационна дейност, тя все пак трябва да бъде съобразена с особеностите и характера на нейния носител.


Следователно стопанската реклама избрала за носител съответното транспортно средство, преди всичко следва да има точна и ясна цел, да познава „своите" адресати, да отчита времето и мястото за комуникация.

Антон Юруш/www.sandacite.bg




В нашия род има много добри бизнесмени, разказва сервитьорът Гошо. Не съм ви разказвал за моя чичо, Янаки. Барман през 60-те и 70-те години в нашия град, несменяем зад бара в ресторанта на хотела. Изряден работник с бяла риза, черни панталони и докато никой не го види, обменял долари на чужденци за левове. 

В нашето малко градче нямало кой знае колко много чужденци, групи с руснаци понякога, поляци, но всички искали повече левове да харчат и носели скътани долари. Чичо Янаки бил много предпазлив, но през 1981 година влезе в затвора за 5 години. Според татко - от лакомия, според вуйна - от глупост. Но да ви разкажа историята.

Имало в Михайловград работническа спартакиада и докарали два автобуса със спортисти от Африка. От нямане къде, сложили ги в нашето градче на хотел, напълнили го с хора. Над 40 човека, които нямали никаква представа къде са. И дневните им ги били дали в долари. Никой не им дал ориентир какво да правят, как да обърнат парите - в банка или...

Чичо Янаки се усетил, че има голяма далавера пред него. Обменил първо 100 долара за 80 лева, след това продължил да обменя и за една седмица обменил всичките джобни на спортистите. Някъде успял над 4000 долара да вземе, като някъде даже разменял за храна - домати, яйца, сирене, кокошки. Откъде да знаят африканците цените какви са.

Тръгнали си автобусите, чичо Янаки бил много щастлив. Усещал се като милионер. Без да иска го издънила една от сервитьорките. Дал й 20 долара да си мълчи, а тя тръгнала да се хвали навсякъде. Прибраха го за 2 дни и го осъдиха набързо. Сервитьорката я уволниха, а кмета на града ни писа извинителни писма до всички спортисти. Най-смешното било, че вече им нямало държавата, била се разпаднала, докато провеждали състезанията. Писмата се върнали обратно и ги конфискувала Държавна сигурност.

Излезе чак април 1986 година, ухилен, обнадежден - имало още бизнес за него. И започна да мисли за първата будка в града ни за хот-дог. В затвора чул за хот-дога от едни ромчета, които били лежали преди това в италиански затвор. Но това е друга история, която някой ден ще ви разкажа. Още ги помня неговите хот-дог сандвичи, а аз му бях готвач.



Предаден от приятел за една вечер! Бях се върнал вече от Русия, с някой лев в джоба и с голямо желание да стана богат. Така ми бяха повлияли необятните руски простори, че исках във всичко да се намеся и където дръпна, лев да пада. 

Реших да стана собственик на ресторант, като търсех дълго време подходящо място за това. Сметката ми беше проста, ядене, пиене, музика, стаи за почивка. Хем да е евтино, хем да има оборот. По-закътано, на въздух. Приятели ми похвалиха една гостилница в село Дълги дел, близо до границата. Отивам да крада идеи.

Влюбих се в селото, спокойно, разкошна природа, близо до града. Гостилницата пълна с хора, ядат и ушите им плющят. Всичко наредено както трябва, собственичката Десислава лично готви. Тръгнала си от София, наляла някой лев, двор огромен и пълен с маси. Всичко идва от градината, пържени картофи да ти изпържи, така вкусни, че се топят в устата. И хубаво сервирани  Отпред паркирани коли с различни номера, от София, Пловдив. Планирала и къща за гости да отвори. Напуснала сериозен бизнес в рекламата, за да печели повече и на спокойствие.

Викам си - ето, разработен пазар, да се намеся и аз. Чистият въздух ми отвори една глътка. Пия и мечтая и си правя едни сметки. До мен седна човек, той също пийнал. Казахме си по едно наздраве, второ, трето, гостилницата затвори вече. Той Гошо и аз Гошо, как се намерихме. От селото бил, искал да остане там, било много хубаво.

Разказвам му и аз за моите идеи, той вика - Адаш, имам за теб точното място - стария стол на ТКЗС-то. Огромен, лесно ще ремонтираш, отгоре има стаи - канцеларии, за гости е страхотен. Няма нужда от ремонт, само малко освежаване. И тъкмо сега го продават. Купи го и ме вземи на работа. Цяла вечер изкарахме в разговори за този стол, колко хубав и голям бил, чист, почти не използван. И Гошето щял да помага с всичко. Ходихме в тъмното да го гледаме, много ми хареса. 

Почти не спах от емоции, викам си - каквото ми е донесла съдбата и късмета в този живот, никой не може да ми го отнеме.

На сутринта си хванах рейса, с уговорката, че ще се върна с 1000 долара в брой, за да взема този стол под наем за 10 години напред. Намерих бригада да го ремонтира, търся персонал, дори не съм го видял на светло. В уречения ден ме чака Гошето на спирката, вика ме настрани и тихо шепне - ще го вземем за по-евтино. Дай да вляза първи при шефа на кооператива, да му дам парите, а ти после влез и само подпиши. И стоя пред канцеларията, стоя, никой не излиза. Чукнах, една жена ме гледа учудено.


Къде е Гошето? Кое Гоше, пита ме учудено тя. Той влезе преди час...

Ааа, Митко ли, той влезе до тоалетната и излезе от другата страна.

Ами къде е шефът на кооператива?

Тя много учудена: Че него го няма тук, в София е от 3 дни.

Полиция, разправии. Гошето (известен иначе като Митко) се оказа пияницата на селото, който ме беше измамил плоско. Хванаха го, когато вече почти всичко беше втечнил в ракия и оправяне на стари борчове. Простих му. 

Аз съм сервитьор, много съм видял в живота, не съм вярващ, но познавам знаците на съдбата. Не е за мен явно този бизнес, изгладих си панталоните, бялата риза и веднага почнах работа в едно ресторантче в Пловдив. Късметът ми провървя. Не беше за мен да ставам собственик. Близо до хората ми е по-добре.


Снимка:24chasa.bg

Поклонението ще бъде в сряда, 23 ноември, от 14:30 ч. в храм "Свети Седмочисленици"

Тъжната новина потвърди семейството й пред NOVA.TV

Тачева започва работа в БНТ през 1962 г. след спечелен конкурс. Тя е едно от знаковите лица на Първа програма. 

Кратка биография:

Първият ѝ съпруг е актьорът Коста Цонев, за който се омъжва за първи път през 1958 г., веднага след завършване на гимназия.  Двамата се запознават по време на новогодишно тържество в зала „България”. 

По това време бъдещата телевизионна говорителка няма навършени още 18 години и за да се оженят, той лъже, че вече е бременна от него. Докато е омъжена за него се появява на екрана под името Ани Цонева. Те се развеждат и после отново се женят и развеждат. Имат две деца - Теодора и Димитър.

Последният ѝ брак е с Васил Тачев, успешен бизнесмен. С него имат едно дете - Анахид.




Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив