Тогава училището не беше зависимо от броя ученици и затова при лошо поведение или слаб успех те изключваха, без да им мигне окото.

Сутрин имаше дежурен учител и дежурни ученици, които ни посрещаха. Правеше се проверка за облеклото, за ноктите, косата, за носна кърпа и връзка – пионерска или чавдарска. Оставяхме си чантите и излизахме на двора на физзарядка. Всички спортуваха, няма болни, не болни. След това се правеше оборка на двора. После миене на ръце и в класните стаи.

Бие ли първият звънец, задължително всички са в стаята, приготвяха учебници, тетрадки и необходимите материали. За това следеше дежурен ученик по клас, редувахме се по пореден номер. Дежурният ученик стоеше на входа на вратата и когато другарката се зададеше, казваше: „Клас, стани, клас, мирно!“, и така стояхме прави, докато другарката влезе в стаята, остави си материалите на бюрото и каже „Седнете“.

В часа слушаш и внимаваш, а ако не – дървената показалка „играеше“. А това да те извикат в стаята на директора, беше равнозначно на смърт, защото там се явяваш с родител, че и бой ядяхме пред класен и директор, а после и вкъщи – пак.

Родителите ни набиваха в главите, че учителят е нашият родител в училище и каквото каже, се изпълнява! Иначе – бой и там, и вкъщи. Ред и дисциплина, уважение към учителя, ако не внимаваш или пречиш в час, напускаш и ти пишат неизвинено отсъствие. Ако има проблем с някой ученик като много отсъствия, явяване без домашни, се викат родителите. Ако това продължи, се намалява поведението му и като крайна мярка го преместват в друго училище. Учителите някак знаеха как да ни накарат да внимаваме.

Имаше много кръжоци, екскурзии, рецитали, спортни мероприятия, което ни сближаваше и бяхме организирани деца.

В XI клас всички пушехме, само че пушкомът беше далеч от сградата на училището, защото хванат ли те с цигара, ако не си на 18 – намалено поведение, при директора и накрая вкъщи – срам и резил!

А сега каква анархия е по училищата, всички знаем. За респект към учителя вече дори не може да се говори. А родителите масово са нагли и агресивни и дори детето им да има куп нарушения или лошо поведение, обвиняват за всичко учителите. Така и не разбраха, че липсата на възпитание вкъщи не може да се компенсира с нищо.Вижте още:Учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове

 Татяна Апостолова/ретро.бг/



Билетът за рейса беше 4 ст., средната заплата – 250 лв.Социалната драма, както може да се нарече рязкото увеличение на билетите за градския транспорт в София, неизбежно поражда сравнение с цените и условията на пътуването в недалечното минало на социализма. 

Нямам носталгия и не искам да давам за пример социалистическия градски транспорт, в сравнение с който софийското метро, съвременните трамваи, автобусите и тролеите в столицата са супер лукс, макар и част от тях да са закупени от други държави не като нови, а като рециклирани стари превозни средства.

Хубавото бе, че в соца държавата полагаше усилия да развива българско производство на превозни средства за градски транспорт. Ако тези производства не бяха ликвидирани след 10 ноември 1989 г., сега и ние щяхме да си имаме модерни, красиви и комфортни автобуси, тролеи и трамваи като например внесените от Полша трамвайни мотриси, които се движат бързо и безшумно по линията номер 7 в София.

През 50-те, 60-те и 70-те години на миналия век с много шум и снимки в печата тръгнаха първите български тролеи, първата българска трамвайна мотриса, създадени в Завод „6-и септември“ със съветска помощ. По-късно се появиха и автобуси „Чавдар“, както и унгарските „Икарус“. Сега за този период ни напомнят само екзотичните снимки от социалистическия печат.

Не съм запомнил обаче с възторг социалистическия градски транспорт. Разписанията често не се спазваха. Налагало ми се е след продължително чакане на някоя спирка, изнервен да тръгна пеша и да измина километри, докато стигна там, за където съм тръгнал. Някои от возилата бяха мръсни и с неугледен външен вид, а чистотата им отвътре съвсем не беше каквато трябва да бъде. За модерна климатична инсталация за охлаждане и отопление можеше само да се мечтае. Колите не достигаха, в пиковите часове се качвахме в голяма блъсканица, а вътре се натъпквахме като сардели в консервна кутия. Случваше се някоя пътничка възмутено да се провикне: „Не се натискайте бе, другарю“. През лятото някои от тролеите и автобусите така се прегряваха, че излизахме от там като от сауна.

Билетчето обаче беше на цена - мечта. През 70-те години то струваше 4 стотинки, а след петролната криза през 1973 г., когато цената на горивата се увеличи драстично, то поскъпна само с 2 стотинки. Със средната месечна заплата през 80-те години на соца, която беше 250 лева, човек можеше да пътува над 4000 пъти в градския транспорт. До 1 юни със сегашната средна заплата от 670 лева с билет от 1 лев можехме да пътуваме 5-6 пъти по-малко. А след увеличението на билета до 1,60 лева ще можем да се возим 7-8 пъти по-малко, или около 400 пъти, т.е. десетина пъти по-малко в сравнение с миналото на соца. Месечната карта за целия градски транспорт беше 5 лева. Нередовните пътници бяха глобявани с 2 лева, но контрольорите нямаха много работа, защото при 6 стотинки за билет гратисчии почти нямаше.

 Михаил Петров, София



Разхождайки се в далечния север, местният горски стопанин се натъква на ранен вълк. Осъзнавайки, че това е женска вълчица и се нуждае от помощта му, той я спасява, но никога не предполагал, че ще дойде ден в който тя ще му се отплати и ще спаси неговият живот.

Местните разказват, че историята започнала, когато горският изпълнявал рутинните си разходки из горичката, но изведнъж се натъкнал на огромен вълк. Уплашен до смърт, той спрял. Отнело му момент, но скоро осъзнал, че лапата на вълка е уловена в капан.Той се приближил до изтощения и наранен вълк и забелял, че тя е пълна с мляко и сигурно има малки наблизо. Той искал да я освободи от капана, но въпреки състоянието си, тя не го допуснала.

Без да знае какво друго да направи, той тръгнал да търси нейната вълча бърлога с надеждата, че може да помогне на малките й.  След като намерил бърлогата, той извикал гладните вълчета, които в крайна сметка се доверили на човека. Той хванал малките, сложил ги в торба и ги завел при майка им.Вълчицата веднага помирисала малките си и ги извикала. Бебетата се събрали около ранената си мама и скоро тя започнала да ги кърми. Човекът знаел, че и майка им има нужда от храна, и си спомнил, че по-рано през деня забелязал мъртъв елен, и решил да нахрани вълчицата с месото му.

Знаейки, че вълчицата имала достатъчно храна, за да издържи няколко дни, мъжът разположил лагера си наблизо, докато обмислял възможностите за да я освободи. На сутринта той открил малките в лагера му да играят, докато майка им гледала.Това му дало идея; може би той би могъл да спечели доверието на клетата вълчица чрез нейните кученца. Той започнал да се доближава до нея, да й говори, да я храни, докато накрая тя го допуснала до себе си.  Най-накрая той успял да освободи лапата й от стоманения капан.Вместо да избяга, вълкчицата показала своята благодарност, като извикала мъжа и го поканила да я последва в гората. Там той видял глутницата й от 8 други вълка, които я приветствали обратно с вой.

Той прекарал известно време на безопасна дистанция в наблюдение на величествената глутница, докато дошло време да си тръгне. Вълкът и малките й го последвали за известно време, сякаш искали да се сбогуват, сякаш искали да кажат “благодаря” , че спаси нашето семейство, но тяхната история не приключила до тук.

Четири години по-късно мъжът се върнал в гората. Посетил мястото на стария капан и се върнал там, където някога са живели вълците. Докато бил там, за нещастие, той се натъкнал на огромна мечка, която негостоприемно започнала да го следва и не му оставила избор освен да се покатери до най-близкото дърво. Страхувайки се за живота си, човекът не знаел какво друго да направи освен да вика за помощ с надеждата някой да се отзове.

За негово облекчение вълците чули виковете, и в типичния си стил обкръжили кръвожадното животно, спасявайки живота на горския. След като изплашената от вълците мечка си отишла, всички те си тръгнали с изключение на един.

Горския със свито сърце разбрал, че това е неговата стара приятелка вълчицата, която той някога е спасил.

Сега тя върнала сърдечният жест и вече можела да продължи по своят път. Горският никога повече не се върнал в тази част на гората, но в съзнанието му винаги ще остане невероятната история за една вълчица, нейните малки и благодарността на едно хищно животно.

Никой не може да каже дали историята е истина или не, но понякога не трябва да забравяме, че всяко едно добро ще ни се върне по един или друг начин. Светът е устроен така, че доброто винаги ще победи, без значение  от колко злоба и негативност сме обкръжени ежедневно. Никога не трябва да губим вяра.




Той е 55-годишен, нисък на ръст, с лек недъг в едното рамо.Сократ Киршвенг е името на първия сериен убиец в България. Той прилича по-скоро като жертва, отколкото на хладнокръвен и жесток убиец, но истината е друга. Той отнема живота на две свои съпруги и прави опит да убие трета. След като е заловен и осъден, той бива освободен заради двете му деца и... касапницата продължава.

Сократ Алберт Киршвенг е роден от майка циганка и баща с гръцко потекло в село Алино, Самоковско. Родителите му умират рано и сиракът отива в Самоков, където работи като чирак и калфа при един дърводелец, а после става и майстор, пише Desant.net.През 1908 г. се жени за Елена Манова и им се раждат две деца — Александър и Райна.

Животът в Самоков обаче, не му харесва, нито занаята му. Затова оставя семейството си и отива в София. През 1917 г. става надзирател във Военна болница и му е зачислено служебно оръжие - пистолет.

В столицата се среща с Вангелия Юрданова — шивачка, която изпълнява поръчки на болницата. Тя има малка къща в „Модерно предградие“ и той отива да живее при нея. Въпреки че делят един покрив, той не я харесва като жена, защото тя е доста е дебела, а и грозновата.

Междувременно той се запознава с Тинка Николова — прислужничка в болницата. Опитите му да я спечели обаче, удрят на камък, защото тя знае за връзката му с Вангелия.В този момент той решава да се отърве от шивачката. Казва й, че е откраднал голяма сума пари от болницата, които е заровил на скришно място. Предлага й да ги вземат и да заминат за Сърбия. Води я на гробището в Малашевци и й показва мястото, където уж са заровени парите. Започва да копае, но скоро казва, че си е навехнал ръката, затова Вангелия да продължи. Жената взима кирката, чопли земята с нея и изхвърля пръстта с лопата, а Сократ я напътства: „Копай по-дълбоко и надлъж, че не помня къде точно зарових тенекията с парите“.

Когато преценява, че ямата е достатъчно дълбока, той убива Вангелия с пистолета си и я заравя в дупката. На Тинка казва, че Вангелия е заминала неизвестно къде и вече може да се съберат, но тя иска да се оженят.

Понеже Сократ вече има християнски брак с Елена и това е записано в църковните регистри, той не може да се венчае отново, освен ако не се разведе. За да се измъкне от тази ситуация той заявява на Тинка, че майка му е била мюсюлманка и той иска да се върне към нейната вяра, а и тя трябва да стане мюсюлманка.

Тинка се съгласява и двамата приемат исляма, прекръстват се на Шакир и Айше и софийският мюфтия ги венчава. Въпреки добре измислената лъжа Сократ-Шакир се опасява, че новата му съпруга ще разбере за Елена и децата, затова взема още едно смъртоносно решение - да се отърве от първата си съпруга.

Наема каруцаря Димитър Цветков, с когото отиват в Самоков. Когато се прибира при законната си жена и децата си им казва, че ще ги води да живеят в София при него. Малко след Горни Пасарел предлага на Елена да слезе от каруцата, за да й покаже черешовата градина, която е купил.

Когато навлизат в гъсталака, я посича със секирата си, връща се и обяснява, че е оставил Елена при негови роднини. Мушка секирата под черджето в каруцата и когато пристигат в София, отива в полицията, където разказва, че Димитър Цветков е убил жена му. Намират окървавената секира и съдът приема, че убиецът е каруцарят. Той е осъден на смърт и обесен.

Сократ-Шакир заживява с Тинка-Айше, но и тя започва да му омръзва. Тя вече не изглежда така хубава, както преди и решава да се отърве и от нея. Завежда я на разходка в Горна баня и когато стигат до място, което той смята, че е достатъчно усамотено и няма кой да ги види, започва да я души. Тя обаче, успява да извика. Чули вика при тях се появяват хора, викат полиция и убиецът е заловен. Осъден е на смърт.

Заради двете си деца е помилван и лежи 17 г. в затвора, където работи като дърводелец, за да осигурява издръжката им.

Освободен е през 1937 г., но е без пукната пара. Отива при леля си Евтимия, сестра на баща му, която държи малка бакалница в квартал Подуяне, за да иска заем. Жената обаче му казва, че няма пари, но той не ѝ вярва и затова, когато се обръща с гръб към него я съсича със секирата, която носи със себе си. Претършува бакалницата, но намира само 20 лв., което е твърде малка сума. Затова се качва на втория етаж, където се намира жилището на леля му, но и там не намира пари.

В една от стаите е нейният съпруг — 85-годишният Иван. Заплашва го, че ако не му даде пари, ще го убие. Старецът изважда 2 лв. от портфейла си и казва, че това са всичките му пари. Тогава Сократ вижда, че той има позлатен часовник и иска да му го вземе. Старецът се съпротивлява и Сократ го убива със секирата. Взима часовника и някои други вещи, които смята, че може да продаде. На излизане слага табелка на вратата на бакалницата, на която пише, че няма да работи през следващите 10 дни.

Една от редовните клиентки обаче, се усъмнява в истинността на написаното, защото никога до сега магазинчено не е преставало да работи. Обажда се в полицията, разбиват вратата и намират двата трупа. Полицията няма представа, кой е убиецът.

Следователят има зорко око и забелязва, че на колана на Иван виси верижка, а няма часовник. Започва да обикаля часовникарските ателиета. Той разпитва дали някой наскоро не им е продавал позлатен джобен часовник, след като клиентката на убитото семейство разказва в полицията, че е виждала такъв у 85-годишния старец. Попада на един часовникар, който е купил такъв часовник преди два дни и дава описание на мъжа, който му го е продал.

Сократ има досие в полицията, към което са приложени и снимки. Когато ги показват на часовникаря, той веднага го разпознава. Скоро след това убиецът е заловен и осъден на смърт чрез обесване. Последното му желание е да бъде погребан като християнин и децата му да не узнаят, че е убил майка им.



На 31 декември 1993 година Ал Бано и Ромина Пауър чуват дъщеря си Иления Кариси за последен път. Малко по-късно най-голямото момиче на известните италиански певци излиза от хотел в Ню Орлиънс и повече не се връща.

Тогава Иления е на 23 години. Тя е художник, певица, актриса, пише поезия и обича да пътешества по целия свят. Именно хобито й я отвежда в САЩ, където нищо не предвещава, че нещо може да й се случи. Но в първите часове на 1994 година родителите й не успяват да се свържат с нея. Не успяват и в следващите дни. Не успяват никога. На 18 януари те съобщават на полицията за нейното изчезване.

Всичко това се случва при загадъчни обстоятелства в Ню Орлиънс, Луизиана. По това време Иления е отседнала в хотела заедно с уличния музикант Александър Маскела. Първоначално именно той е арестуван за изчезването й, но в последствие се разбира, че не е отговорен, и е освободен.

Следват дълги години на надежда и страх в очакване на различни новини. През тях бащата Ал Бано сякаш свиква с мисълта, че никога няма да открие детето си. Не и майката. Ромина Пауър не престава да вярва, че ще намери дъщеря си, защото тялото й така и не е открито.Една от версиите, които дълго време се разглежда като основна, се базира на показанията на охранител, който описва момиче, напомнящо за Иления. 

Той разказва, че тя се е хвърлила в река Мисисипи с думите, че принадлежи на водата. Тяло обаче така и не е открито. И докато Ромина не спира да смята, че дъщеря й е била отвлечена и сигурно е жива, Ал Бано се опитва да се примири с тъжната истина. През 2013 година той дава да се разбере, че приема версията на охранителя и дори иска декларация за предполагаемата смърт на дъщеря си.Но опитите да бъде разгадана загадката на изчезването не спират. Частни детективи и любители на заплетените случаи продължават да търсят друго обяснение. Не след дълго идва нова версия.

През 2015 г. в град Тампа е открито тяло. Възстановка на лицето на жертвата напомня поразително на Иления. Но без категорично доказателство не може да се твърди нищо. Затова и полицаи от САЩ се свързват с Ал Бано, за да поискат ДНК-то му. Следите на разследването завели полицаите до Кийт Хънтър Джесперсън – 60-годишен канадец, който излежава три доживотни присъди в щатския затвор Сейлъм, щата Орегон.

120-килограмовият сериен убиец е известен като Хепи Фейс – „щастливото лице“, заради усмивката, която рисува под самопризнанията си, изпращани от него до вестниците. Той се хвали с убийствата на 160 души, но е доказано, че е умъртвил 8. Сред тях е и намерената в Тампа жена.Той разказал, че жертвата се представила като Сюзън. Това е псевдонимът, който Иления си е избрала по време на престоя си в САЩ. 

Трупът е намерен на 15 септември 1994 г., а Кийт Джесперсън обяснил и че не помни добре кога точно е извършил убийството. През 2014 г. полицията в Палм Бийч моли експерта Пол Муди да реконструира лицето на неразпознатата жена от Тампа с помощта на заподозрения в престъплението Джесперсън. Приликата с Иления е поразителна, но въпреки това всяко съмнение ще отпадне едва след ДНК експертизата. 

За щастие или не, тя не дава съвпадения. Иления отново не е открита.Въпреки това през декември 2015 година трибунал в италианския град Бриндизи – района, в който била последната жилищна регистрация на Иления, обяви дъщерята на певците официално за мъртва. Това стана по молба на самия Ал Бано. Съдът спази процедурата и 2 г. очакваше новини за евентуалната съдба на момичето. Ромина Пауър обяви, че е дълбоко огорчена от решението на Ал Бано, с когото в този момент вече бяха разделени.

Въпреки всички опити историята да бъде разплетена, и до днес тя няма обяснение. И се е превърнала в един от най-големите италиански трилъри.Вижте още:Дете излиза да играе пред блока през 90-те и така и не се връща

Източник:bg-voice.com




Da Hong Pao, известен още като Big Red Robe, е китайски сорт чай, считан за най-скъпият в света. През 2002 г. човек плати около 28 000 долара само за 20 грама от този деликатес.


Историята на Да Хонг Пао е много интересна. Отглеждането му започва в планината Уи в провинция Фуджиан по време на династията Мин (1368-1644). Според местната легенда, когато майката на императора се разболяла, той я посъветвал да консумира този чай. Според информация за чай Oolong „След изпиване на чая тя се чувстваше все по-добре и в крайна сметка се възстанови. Императорът бил толкова щастлив, че тази зима изпратил да облече храстите, откъдето идвал чаят, в големи червени рокли, за да предотврати замръзването им до смърт. Червената тъкан произхожда от името: Big Red Robe Tea. "


Най-ранните храсти Да Хонг Пао са били на територията на храма Tianxin Yongle. По времето на Мао монасите бяха изгонени от храма. Въпреки че по-късно се завръщат, земята, на която израства Да Хонг Пао, остава под контрола на правителството. През 2005 г. растенията дадоха последната си реколта. Само няколко грама чаени листа остават в ръцете на колекционери, които ги ценят като злато.


Въпреки че в Китай можете да закупите Da Hong Pao за около $ 100, тези чаени листа не са от оригиналните растения. Вместо това те идват от генетично идентични растения, които са отгледани от резници от оригиналните растения и имат подобен вкус. За да усетите вкуса на оригиналния Da Hong Pao, трябва да сте готови да похарчите цяло състояние.През 1848 г. шотландски ботаник пътува до Китай, за да получи план за това чаено растение. По това време чужденците нямаха право да пътуват много далеч в страната. Ботаникът се представи като китайски чиновник, след което открадна и контрабандира семена и растения от чаени растения в планината Уи. Той също така научи правилния процес на засаждане, бране, обработка на листата и приготвяне на чай. След това семената бяха транспортирани до Индия, където бяха засадени.


ПОЛЗИ ЗА ЗДРАВЕТО

Da Hong Pao е богат на естествен антиоксидант, полифенол, който е източникът на много ползи за здравето на чая. Консумирането на Da Hong Pao увеличава метаболизма, позволявайки на стомаха да обработва храната по-бързо. В резултат на това храносмилателните проблеми са сведени до минимум. Антиоксидантите спомагат за укрепването на имунната система и осигуряват витамини и минерали, необходими за борба с болестите.


Пиенето на Da Hong Pao може да помогне в борбата с грапавостта на кожата, бръчките и тъмните петна. Той предотвратява натрупването на плака в артериалните стени на сърцето, намалявайки риска от коронарна болест на сърцето. Чаят помага и при отслабване. Da Hong Pao съдържа аминокиселина, наречена L-теанин, която успокоява нервите и ума.


За да приготвите Да Хонг Пао, първо поставете 2 чаени лъжички от листата в чайник, след което добавете около 200 мл вода. Водата трябва да има температура 90-95 ° C. Покрийте чайника и оставете ароматите на чая да проникнат във водата. След минута-две изсипете чая в чаша и сервирайте.



Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив