Появили се така наречените на жаргон „шанаджии". Работело се без контрол и дилърите не се отчитали на никого
.

Това разказа пред спецсъда бившият началник на Регионалното звено за борба с организираната престъпност в Перник Роберт Петров, който даде показания по делото срещу бандата „Килърите 3".

Петров разказа, че познава известния в криминалните среди основен свидетел по делото Станислав Методиев - Сиси като лице от криминалния контингент на Перник, занимаващо се с черното тото в миналото. В схемата с черното тото се играело извън регламентите, залагало се по подобна схема като при еврофутбола. В нея участвали хора от различни среди. При една спецакция на БОП за черното тото бил задържан и популярният сериен убиец Сиси.

Бившият антимафиот изтъкна с какво са се занимавали някои от подсъдимите от бандата, а именно Милчо Боянов - Чироза бил управител на пернишко заведение, а Борислав Михайлов бил шофьор в миналото на Райко Кръвта. Свидетелят разказа, че по негово време Райко Кръвта е бил задържан. Едно от образуваните дела срещу него било за фалшив документ за самоличност. В периода 2002-2006 г. свидетелят разказа, че в Перник са се случвали много взривове, част от тях са разкрити.

Що се отнася до Васил Василев - баща на Райко Кръвта, който е и сочен за ръководител на „Килърите 3", антимафиотът разказа, че го познавал по физиономия, но никога не са говорили.

По време на днешното заседание бе променена и мярката на един от подсъдимите Йордан Костадинов. Съдът определи за него намаляване на размера на паричната гаранция от 10 000 лв. на 5000 лева. Причината е, че Костадинов е в тежко материално положение и жена му е изтеглила заеми, които към момента са изискуеми от друга страна. 

Той се нуждае от спешна операция на очите, поради което защитата му адвокат Братоевска поиска от съда клиентът й да бъде облекчен с по-лека мярка, за да може да използва парите за операцията и да подпомогне семейството си.В началото на днешното заседание защитниците и прокурорите влязоха за пореден път в спор във връзка със заличени двама свидетели на предишното заседание. Предишния път съдът е изключил от списъка със свидетели лицата Румен Стоянов и Сашка Геринска, тъй като не могат да бъдат открити, а показанията им не са от първостепенна важност за делото.

Изненадващо прокурор Мойсев и колегата му подсигурили за днешното заседание свидетелите. Държавното обвинение обаче постави условие те да не бъдат разпитвани по общия ред, тъй като са вкарани в програма за защита на лица и явният им разпит би разкрил самоличността им.

Адвокатите се възпротивиха на това искане, тъй като според тях фактът, че свидетелите са вкарани в програма за защита по друго дело не налага те да бъдат разпитвани при специален режим и по делото срещу „Килърите 3".

Съдът прецени, че не следва въобще да разпитва свидетелите нито като явни, нито като защитени. От една страна прокуратурата не представи доказателства за това, че те действително са включени в програма за защита, а от друга страна съдът се съобрази и с риска, ако евентуално са включени в подобна програма, да бъде разкрита самоличността им.

Съдът отлага делото за 25 ноември от 9.30 часа, когато процесът ще продължи с разпит на още свидетели.Вижте още:Хървати взривяват джипа на Косьо Самоковеца 7 месеца преди разстрела в Амстердам

Източник:news.bg



ЦУМ е емблематична сграда на столицата и пази носталгичните спомени на милиони софиянци и гости на древния град. Вижте тези изумителни факти от историята на строежа на култовия „Соц-Мол“.

През 1949 г. след конкурс е взето решение на мястото на унищожения от англо-американските бомбардировки през войната център на столицата да се построи типичен за времето грамаден и внушителен комплекс, включващ сградите на Министерския съвет, ЦУМ, бившия партиен дом, президентството и днешния хотел „Шератон“.

Със започването на строежа за кратко са били разкрити римските останки от антична Сердика. Има слух, че още тогава от ЮНЕСКО дали идеята цялото Ларго да се покрие със специално стъкло, за да се запази автентичната древност на столицата. Логично за времето, взел предимство социалистическият барок.

Факт е, че на дълбочина 4 до 9м български археолози откриват останки от сгради, които още тогава очертават границите на античния град Сердика.Но разкопките са само временни – с дъх надежда за спасение, парите все не стигат.

„Археологическият институт и музей, късно предизвестени за започването на големите изкопи за основи на новите строежи, не разполагаха с необходимото време и средства да организират нужната домакинска база и в това отношение останаха напълно зависими от добрата народна воля, и ресурсите на строителното предприятие“, това е написал Тодор Герасимов в предговора на легендарния сборник „Сердика“ (1964).

Оправдание за пропуски са и мъгливите дни през декември 1952 – януари 1953 г., които „не позволяват да се направят дори ясни снимки на всички открити паметници, които след изкопаването подлежаха на разрушаване“.

В сборника се споменава за допълнителни трудности на терена на Министерския съвет. Там се копае само в предварително очертаните от строителите „стъпки“: правоъгълни дупки 2,20 на 2 м, които не дават възможност на археолозите да проследят античните зидове в цялост. На всичкото отгоре избива подпочвена вода и голяма част от намерената кръгла кула остава непроучена.

Под ЦУМ багерът загребва цяла инсула с паважа и зидовете, но не преди археолозите да установят наличието на поредица малки помещения, вероятно дюкяни.

„Едва 17-годишен бях, когато започнах работа на обекта – разказва пред „168 часа“ Иван Първанов, който е участвал в строителните дейности в периода 1952-1953 г. – Бях помпиер и задачата ми беше да включвам машините, които изпомпваха водата. Подпочвените води бяха много – като река.

Не минерална, а бистра, студена вода течеше. Беше толкова много, че помпите постоянно се затрудняваха и изгаряха. Голямата част от работниците бяха „неблагонадеждни“ според тогавашните представи, които бяха намерили начин за препитание на обекта.Всъщност повечето бяха интелектуалци от елита преди 9 септември 1944 г. – учители, адвокати.Копаеше се по най-примитивен начин с кирки и лопати и никой не държеше сметка за археологическите ценности. Имаше и малко трудоваци, които извършваха най-грубите дейности.

Най-големи бяха пораженията нанесени на старините под ЦУМ и Министерския съвет. За бъдещата сграда там се правеха така наречените „фусове“ – бетонни колони дълбоки по 12-15 метра в земята и широки 5 на 5 метра. Под сградата на Министерския съвет имаше цял дворец с огромни зали и дебели по няколко метра стени, но никой не го беше грижа за това и разбиха голяма част от тях. На строежа пазеха милиционери, които постоянно подвикваха да се бърза. По едно време идваха някакви археолози, като един Бояджиев, но милиционерите ги гонеха и тях.

„Хайде изчезвайте, че трябва да се работи!“,крещяха им строго пазачите.

Веднъж се вдигна голям шум – при изкопните работи за поредния фус на мястото, на най-северозападната колона на ЦУМ, където после беше гастрономът, трудоваците се натъкнали на голям кеп – огромна глинена делва около 100 килограма, пълна със златни монети от римско време.

Веднага се вдигна страшна тревога. Моментално на място дойдоха хора от вътрешни войски, „синигери“ или „синьокапци“ както ги наричахме. Събраха всичко, а след това ни обискираха да не би някой да е откраднал някоя жълтица.Най-зле бяха трудоваците – тях ги съблякоха чисто голи и ги проверяваха един по един на студа. Къде ли е днес това съкровище?“

Сградата е проектирана от арх. М. Писинов, а главен проектант на комплекса, формиран от сградите на ЦУМ и Министерския съвет, е арх. Коста Николов.

С него също е свързана интересна история. През войната в началото на 40-те години на ХХ век синът на арх. Николов, студент в Германия, увлечен от левичарски идеи, след тормоз от полицията е убит от Гестапо, а трупът му следва да бъде изгорен. Арх. Николов успява с всичките си връзки да прибере останките на сина си в България. Запазва пръст от ръката на трагично загиналия си син и един от малкото оцелели кичури коса, като се зарича някой ден да посвети на младежа най-великото си произведение.

В следващите години арх. Николов е сломен и почти неспособен да работи. Едва в средата на 50-те години се връща към чертожната дъска с мегапроекта за центъра на София, по който работи – днешната сграда на Министерския съвет в общ комплекс с ЦУМ). Именно там той решава да вгради останките на сина си.Най-после на 15 април 1957 г. Централният универсален магазин, известен като ЦУМ, е открит официално. Още в първите години на съществуването си той е


Определен за най-големия търговски център на Балканския полуостров!Тук са монтирани и едни от първите ескалатори в България.

Днес е трудно да се оцени каква придобивка е той за хората в онези години. За сивото ежедневие на социализма магазинът е имал неописуема притегателна сила и дълги години посетители от провинцията идват специално в София с надеждата да си купят някоя стока в него.

В интерес на истината в ЦУМ могат да се намерят много стоки, които липсват в тогавашната търговска мрежа в страната. Разбира се, там се предлага скромна и, меко казано, безлична конфекция и най-вече няколко модела отечествени обувки, присъщи на тоталитарното време. Неатрактивни детски дрешки в сивата цветова гама и обувчици, затова пък евтини. Но понякога пускат и вносни артикули, а за да се снабдиш с тях номерът е да имаш връзки сред продавачките.

На най-горния етаж от магазина се продава и битова техника, като често това е единственото място за закупуване на телевизор, радиоапарат, грамофон или магнетофон в цяла България.Точно по този начин описва съветския мол суинг легендата Леа Иванова,която през 50-те години на ХХ век започва да работи с оркестъра на Концертна дирекция. По музика на Бенцион Елиезер тя записва парчето „ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ“, в което пее как с пълно портмоне ще обходи „тоя друм сред витрините на ЦУМ“ и се заканва как „в тоя благодатен час нещичко ще купя аз“. От втория куплет разбираме, че по това време в соцмола се е предлагало почти всичко:

„От аванса ни следа, ала туй не е беда, че сега поне във къщи никой няма да се мръщи. Купих шлифер, нов балтон, шапка нова с нов фасон и червило, и чепици, и лепило, и фъстъци, нов юрган и нов тиган – всичко, всичко купих с плам! И килимче за тъщата и гърненца за децата!“

В първите години на откриването си ЦУМ е обслужвал 25 000 – 30 000 души дневно, за да достигне през 1988 г. около 120 000 души при реализирани 123 000 продажби.Основна реконструкция на сградата е направена през 1986 г. под ръководството на арх. Атанас Николов, а последният й основен ремонт е през 2000 г.

Източник: 168 часа



Важен момент в живота на всяко семейство в тревненските села беше построяването на къща. Тя трябваше да се огрява от слънцето от сутрин до вечер. Преди да започне строежът, цялото село правеха миджия. 

Докарваха камъните за основите, плочите за покрива и дървения материал. Това се вършеше доброволно, без никакво заплащане. Следваше освещаване на строежа. Стопанинът заколваше агне, сваряваше се курбан, печеше се месото и се слагаше трапеза. На нея сядаха майсторите, стопаните, близките и поканеният за освещаването свещеник.

При завършване на покрива се слагаше дървен кръст, окичен с ризи, кърпи, чорапи и др. Стените на къщите се правеха с плетеници от габрови, букови и лескови пръчки. Измазваха ги с кал, силно напоена с вода, която лепнеше по стените. Почти всички къщи бяха еднотипни, с малки прозорци, но достатъчни, за да влиза светлина във всички стаи. Най-напред в къщата се влизаше в малко помещение, наречено судурма. След това се влизаше в кухнята, в която се намираше откритото огнище, което бе свързано с джамала в съседната стая. Огънят от огнището затопляше джамала и стаята, която бе предназначена за младото семейство и децата. Някои къщи имаха още една стая, която използваха за гостна. 

Стопаните не забравяха да отделят малко място и за одаята. Това беше някогашният килер, малка тъмна стая без прозорци, в която на дървено легло, наречено одър, нареждаха богатството, сътворено от женските ръце. Това бяха черги за постилане, черги за завиване, килими, китеници, покривки, възглавници. Те се увиваха в ленени месали и се поръсваха с нафталин, за да се предпазят от молците. Под стаите бяха мазите и оборът за животни: коне, крави, волове. Встрани от къщата бяха плевнята и харманът. До къщата беше пещта за печене на хляб. Хляб се печеше един път в седмицата и готовите хлябове се увиваха в ленени месали, за да се запазят от втвърдяване. 

В кухнята се намираха медниците за вода, паралията (масата за хранене) и съдовете за готвене и хранене. Стаята беше изпълнена с дървени съдове – гаванки, захарници, солници, дървени лъжици за готвене, хранене, дори за лекуване. С тях се лекуваше херпес на устата. Дървената лъжица се нагряваше на огъня и се допираше до болното място. Болката изчезваше. Около паралията, седнали на трикраки столчета, се нареждаха сутрин, обяд и вечер членовете на цялата фамилия. Паницата беше обща в средата на масата. Имаше неписано правило. Ако по време на хранене влезе съсед или далечен гост, той трябваше да седне на софрата и да бъде нагостен.

Сега в селата почти няма хора. Обезлюдените улици, празните къщи – някои полусъборени, са загубили своята хубост и топлина. Трудно е да се повярва, че във всяка от тези къщи е имало хора, които са се трудили от сутрин до вечер, че във всяка къща е кипял живот, че във всяка къща се е вдигала глъчка от децата. Всичко това остана в миналото, като завет за бъдещето.

 Пенчо Пенчев, Трявна/Ретро.бг/



В последната година от следването си реших да се възползвам от правата си за почивка със студентска карта, която по онова време бе на стойност 3-4 лв., за двуседмичен отдих на родното Черноморие. (За информация – купонът за храна в студентския стол за обяд беше 0,40 лв., за вечеря 0,20 лв., а месечният наем за общежитието – 1,20 лв.).

Базовият лагер беше на станция „Почивка“ в близост до Варна. Бяхме студенти и студентки от всички вузове на страната. Беше началото на септември 1974 г. и малко преди това се бях дипломирал. Времето беше слънчево и приятно за преживявания от най-различно естество. Така спонтанно, още от самото начало на това безгрижие на морския бряг, прескочиха искри между мен и колежка по медицина (стоматология) от софийски университет, които прераснаха в огън, незагасващ и до днес, вече 47 лета.

Две години след морето, на 2 май 1976 г., решихме да продължим житейския си път заедно в семеен съюз. Нашето желание беше това да се случи на 1 май същата година, но управляващите не ни разрешиха заради съвпадението с празника на труда, което не знам с какво щеше да попречи на празнуващите величия да продължат да ръкомахат вяло от трибуната на манифестациите.

И така, в уречения ден, след като прозвуча „Менделсон“ в наша чест, се отправихме към престижния ресторант на „Балкантурист“ във Велико Търново, където започна голямото тържество. Присъстваха много гости и приятели. За да споделят радостта ни, представителите на моминската страна от Родопския край бяха дошли с коли и доста внушителен ескорт. Може би за да се уверят наяве в какво „болярско“ владение отива тяхната „девойка убава“. Мой роднина, технолог във винзавод, известен с производството на прочутото вино „Каберне“, се беше постарал подобаващо за алкохолния градус на всички сватбари.Тостове, поздравления, подаръци, родопски песни и много танци. Северняшкият темперамент също не е за пренебрегване и за него напомни брат ми с неговите колеги от танцовия състав в града ни. Изобщо забавата беше върховна, откъдето и да я погледнеш, и направи впечатление и остави незабравим спомен на всички.

Над ресторанта на няколко етажа се помещаваше хотелската част на комплекса, в която по онова време бяха отседнали чуждестранни туристи. Песните, музиката и шумотевицата от нашето мероприятие явно бяха привлекли вниманието им и някои надничаха откъм вратите на залата, като непрекъснато снимаха различни моменти от случващото се. Моят вуйчо, който бе и мой идол за подражание от скромната ни рода, с радост ги покани, за да ги почерпи с вече споменатото вино. Те така и не престанаха да правят снимки на традициите и сватбарските ритуали. Първи ни удостоиха с вниманието си представители от руска група, които, впечатлени от случващото се и възкликвайки „Невеста! Невеста!“, ни окичиха с множество значки. Малко по-късно се появиха американски и други туристи, и то в момент, когато младоженците с пълни чаши минавахме за поздравления с всички присъстващи, а гостите връчваха различни дарове или пари, с които закичваха булката и младоженеца. След като и туристите бяха почерпени от любезния ми роднина, пожелаха да се снимат с нас и по същия начин закичиха банкноти на булката от няколко вида валута.

По онова време съществуваха така наречените „Корекоми“, в които се пазаруваше само с валута. Но и това не беше безобидно. Дори и тогава се намесваха отново властите, за да привикат за обяснение дръзналите да се сдобият с някоя вносна дреха или техника с въпроса откъде са придобили чуждите парични знаци?! За да избегна негативни последствия, реших да ползвам съдействие от по-приближени до властта хора. Свързах се с внедрено лице от структурите в управлението на една от банките в града с молба да ми помогне в случая. Казах му, че желая да си закупя японски радиокасетофон, той вдигна телефона и се обади на управителя на градския Кореком, за да му нареди да ме приеме и да подготви въпросния касетофон. Последният чинно се съгласи.Отидох в Корекома, а той разгледа четирите вида валути, които носех. След като изрази известно недоволство от останалите следи при забождането им върху дрехите ни, започна да ги пресмята по действащите курсове за деня. Голямо беше учудването ми, след като ми върна 10 долара, оказали се в повече от цената на мечтания касетофон.Тръгвайки си за вкъщи, на няколко пъти се обръщах назад, за да проверя да не би все пак да ме следи някой. За мое успокоение всичко премина нормално.

След известно време отново придобих малко смелост и заедно с жена ми посетихме заветния магазин, за да похарчим останалите долари. С тях купихме изящни дамски чехли на висок ток за нея и малка портативна „Елка“ – пак японско производство, за мен. Така приключихме с валутните въпроси.

Касетофона ползвам и до днес, за да ме разсейва при земеделските занимания в почивните дни на вилната зона, както и да следя политическите каламбури на някои все още „неосвидетелствани“ мераклии в изборната надпревара напоследък. Калкулатора също пазя, но почти не го ползвам, тъй като размерът на пенсията ми не се нуждае от това поради постоянното увеличение на цените, което предрешава всичко още докато не съм я получил.

В малкия ни град преди се произвеждаха радиоапарати, транзисторни приемници и дори цветни телевизори. С някои от тях се снабдявахме по списък или с връзки след продължително чакане. Днес заводите са затворени, пустеят. Болшинството от специалистите ни, които в миналото мереха ръст със световните производители, са безработни или се занимават с несвойствени нископлатени дейности за оцеляване.



По-възрастните българи си спомнят, че едно време киселото мляко имаше трайност 72 часа, след което вкисваше и трябваше да се изхвърли. Днес млякото става за ядене, дори и цял месец да е престояло в хладилника. По времето на плановата икономика държавният млекопроизводител „Сердика” си е планирал доставките, знаейки потреблението и нуждите на пазара и всеки ден е зареждал прясна стока с трайност 3 дни, която бързо се е изкупувала от населението и е нямало опасност да залежи и да се изхвърли.


Има разлика и във вкуса. Преди млякото беше наистина кисело, а сега е на границата да започне да сладни. Вкусът, полезните качества и уникалността на продукта се дължат на задължителната симбиоза между два основни микроорганизма: лактобацилус булгарикус и стрептококус термофилус (единствената безвредна за човека стрептококова бактерия).От съотношението между двете бактерии пък зависи по-киселият (лактобацилус) или по-сладкият (термофилус) вкус на продукта. Киселата вирее и се възпроизвежда само по нашите географски ширини, затова е един от националните символи на България. Тази бактерия създава вкусен и полезен продукт, но и бързо го разваля.


Консистенцията сега също е променена.


Киселото мляко преди беше с тънък слой вода отгоре (нещо като саламура). Днес млякото стои твърдо в кофичката като торта и не пуска капчица вода. А производителите слагат в него нишесте и други добавки, които да го направят по-гъсто и плътно.


Припомняме, че непрекъснато у младите се насажда твърдението, че по време на социализма не е имало чипс, енергийни напитки, шоколадови яйца, кроасани, хамбургери и буквално сме умирали от глад. Да. Нямаше ги тези боклуци. Казвам боклуци, защото всеки знае какво съдържат и как тровят хората.


Но от глад не сме умирали. Не зная дали едно съвременно дете познава дъха на истинския топъл хляб с препечена коричка. А не на земелите, който идват замразени от чужбина и се пекат в супермаркетите. Този дъх на хляб беше незаменим. И не, не сме го мирисали само. Ядяхме го с истинско овче или краве сирене, които се продаваха навсякъде. Мажеха ни филии с истинско масло – от онова, което сега не може никъде да се намери. Върху него слагаха дебел пласт малмелад, или сладко. В магазините имаше всякакви сладка, но бабите правеха домашни.


От смокини, от малини, от къпини, от череши, от праскови и дюли и даже от портокалови кори.

И ако днешните младежи мислят, че сме яли само хляб, бъркат. Вкъщи винаги имаше готвено. Бабите ни се пенсионираха на 55 години и ни гледаха и все се въртяха пред печката. Оттам идваха ухания на пилешка супа, на страхотна бобена чорба, на супа от киселец и лапад с много масло и настъргано сирене, на телешка яхния, на пържени картофки, на кюфтета от истинска кайма, на пълнени чушки или сарми, на качамак с масло и сирене, на пържени филийки, на пилешка каша и всякакви вкусотийки.


Като започнеше сезонът на рибата, целият квартал ухаеше. Печена, пържена, на фурна, плакия…Аз не обичах риба и много ми се караха нашите. Плашеха ме, че ще ми се изкривят костите и ще станат чупливи. За нещастие това се случи, но не зная дали заради рибата. В ранното ми детство по улицата минаваше първо млекарят и продаваше мляко направо от гюмовете. Ходихме с порцеланови купи, а той ни го слагаше с черпак. Нямаше страх от отравяне, никой не проверяваше хигиената. Едно гъсто мляко с каймак отгоре, ядяхме, ушите ни плющяха.


После минаваха продавачите на риба, после на домашно сирене. В края на лятото изникваха огромни грамади от дини, пъпеши, домати и чушки, а после и тикви направо върху платнища на земята. Купувахме дини с чували. Бяха по-малки, но много вкусни.

Източник: Ретро



Името на митичния бос от бившата мафиотска организация ВИС-2 Мето Илиенски отново изплува на бял свят и породи поредните догадки жив ли е гангстерът. Това се случи, след като на 28 януари агенти на ДАНС, съвместно с прокуратурата, разбиха организирана престъпна група, занимаваща се с наркотрафик.


На паркинг в Пловдив бяха заловени 108 кг амфетамини, готвени за износ за Арабския свят, съобщава столичен седмичник. Арестувани бяха Иво Кръстанов, Насер Али Алшдаифат от Йордания и палестинецът Мохамед Салех Еуида, Александър Киров, Иван Иванов, Мартин Иванов и Енчо Янакиев. Последният е бил шеф на бандата и е най-интересният субект от цялата група. Източници твърдят, че Янакиев навремето е бил много близък до Мето Илиенски. Именно Мето го е уредил да започне работа при друг бос на групировката – Николай Цветин-Близнака, който е сочен за наследник на Георги Илиев след смъртта му. След разпада на ВИС Енчо прави опити да навлезе в легалния бизнес,пише БЛИЦ


Той участва в 4 търговски дружества. Според ченгетата, Янакиев и хората му имат лаборатория за производство на амфетамини близо до Елин Пелин. В ъндърграунда върви версия, че няма как бившият гард на Цветин да организира наркопроизводството, ако няма подкрепата на някой влиятелен мафиот. И на първо място се припомня приятелството му с Мето Илиенски, за когото до ден-днешен не е ясно дали е жив или мъртъв. Повечето теории сочат първото. Методи Златанов Методиев се води мъртъв от 29 ноември 2003 г. с решението на Софийския районен съд, въпреки че трупът му никога не е намерен.На тази дата той получава анонимно обаждане в дома си в столичния квартал „Бояна”:


„Ела сам и без охрана”. Преди да излезе той казал на жена си с кого отива на среща. За последно го видели да влиза в тъмно „Ауди”. Малко по-късно в полицейските масиви срещу описания номер излиза информация, че се води на „Опел Вектра”, откраднат 2 месеца преди това. За 13 години се появиха десетки версии какво се е случило. Сред тях са такива за лежерен живот в Бразилия, сътрудничество с американската служба ДЕА, а също и че Мето е разстрелян лично от шефа си Георги Илиев.Вижте още:Мистериозната смърт на основателят на охранителна фирма „Клуб 777“– Жоро Италианеца

Източник:БЛИЦ


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив