8:34
Фердинанд Козовски станал зам.-министър, посланик и председател на Народното събрание, а Лев Главинчев – шеф на Гранични войски
На 1 срещу 2 февруари 1945 г. на Софийските централни гробища се разиграва грозна сцена. Група екзекутори са се събрали за последни инструкции преди да разстрелят представителите на бившия политически елит. Командата от професионални убийци е организирана от БРП (к) под ръководството на Веселин Георгиев и дори си има партиен секретар – Кольо Петков-Моряка, близък съратник на зловещия Мирчо Спасов.В наказателния отряд са включени жестоки палачи – Фердинанд Козовски, бивш интербригадист, приближен на самия Георги Димитров, Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев – палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД, по-късно – началник служба в I-ви отдел на ДС и шефа на спецотдела полковник Лев Главинчев, участник в много комунистически зверства още преди 1944 г. Това са хората, които отговарят
“работата” да се свърши
с нужната бързина
и дискретност
На самото гробище началникът Георгиев дръпнал едно слово за голямото доверие, което партията е оказала на избраните палачи за важната политическа задача. Партийният секретар пък обърнал внимание на „високата отговорност“ и как трябва да се действа бързо за да не се остави възможност на англоамериканските представители в съюзническата комисия да реагират и да спасят някои от екзекуцията.
После взема думата Лев Главинчев. Изправен до огромен трап, изровен от съюзническите бомбардировки, той възторжено заговорил какъв късмет са извадили, че в крайна сметка се решило осъдените да бъдат разстреляни, защото имало предложение да ги бесят…
Но веднага възникнали пререкания кой кого да убие.Сцената е подробно описана в книгата на Христо Троански „Убийствено червено“:
„Апетитите са насочени към княз Кирил. След години Веселин Георгиев неведнъж ще се хвали на приятелски разпивки: „Лично пролях синята му кръв!“
Същото ще твърди и Главинчев, колчем се отвори приказка за нощта на 1 срещу 2 февруари: той бил ликвидирал княза, професорите Филов и Станишев, а и генерал Михов.Няма да остане назад и Кольо Моряка, който пък щял едва ли не да се сбие с Георгиев: „Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата на мене се пада тази чест. Контингентът (тоест князът – бел. авт.) е мой и не го отстъпвам на друг. Весо се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го „взех“ Кики…“
Разиграват се и срамни сцени на мародерство.Палачите грабят всичко по-ценно, което може да се намери у труповете на убитите – часовници, пръстени, златни халки, дори дрехи.
А един от тях – Фердинанд Козовски, даже изува от убития княз ботушите му.Казват че след това често го виждали да се разхожда с тях из центъра на София.
Версиите за тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашния началник на служба “Паркове и градини” в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите.
Според него мястото, определено за екзекуцията, е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а
екзекуцията започнала с разстрела на княз Кирил, после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите.
“Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов.
Стреляха в тила им с пистолет и труповете падаха в ямите.После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно.
Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора.
Уби го Главинчев” – разказва свидетелят Цеко Алексиев след години. Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа. В тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз. За сведение Нюрнбергският трибунал се “отчита” със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският „народен съд” с всичките си областни поделения директно избива 2 730 държавници.
Телата на държавния елит на България са струпани в бомбените ями.Камиони със сгурия са изсипани върху тях.
На всичкото отгоре след това физическите убийци стартират успешна кариера за дълги години по върховете на тоталитарната държава.
Всъщност машината за убийства е задействана със страшна сила веднага след деветосептемврийския преврат. Направо е чудно как екзекуторите смогват да избият толкова народ в такива кратки срокове.
На 10 септември 1944 г. княз Кирил Преславски и генерал Михов са арестувани в двореца от самия Лев Главинчев, придружен от подпоручик Любен Ванков, по известен с прозвището си Люши Авантюрата. В началото явно са се уточнявали списъците на жертвите. През този ден Главинчев е забелязан да влиза с двама души с каскети и шмайзери и в така наречения щаб на Народната милиция в хотел “Славянска беседа”, ръководен от Тодор Живков. Вечерта вече е в Банкя, където го чака част от бандата му и привиканите в привидна мобилизация набелязани. Извеждат ги извън градчето и повече никой не ги вижда.
По-късно пък често отива във Военното комендантство на бул. „Патриарх Евтимий“ 22, където се установило командването „със специални функции“ на съветския генерал Желтов.През следващите дни се установяват още няколко репресивни центъра – в две къщи на бул. „Евлоги Георгиев“, в ІIV участък на МВР и в Дома на слепите.
На 11 септември от Лъвов мост пак към Банкя потегля една камионетка. Тя е пълна с наивни полицаи, които са повярвали на съобщението по радиото, че никой няма да ги закача, ако се върнат на работа и продължат да изпълняват задълженията си.
Още тогава новата власт дава ясен сигнал, че убийствата водят до бързо израстване в йерархията. На тази дата военният министър подписва заповед, с която Главинчев е произведен в чин полковник, а Люши Авантюрата – майор. Със същото нареждане Тодор Живков и Славчо Радомирски стават подполковници, а Антон Югов – генерал-майор.
Дали поради скромност или защото от многото „специални задачи“ не е имал време да се преоблече в униформата, Левчо, както на галено са наричали палача, дълго време ходил цивилен по домовете на набелязаните жертви.
Всички запазани свидетелства за него го характеризират като изпечен садист – изпитвал върховно удоволствие лично да се среща с жертвите си, с някои от които се познавал в миналото.
Такъв е случаят с известният журналист и редактор на вестник “Щурец” Райко Алексиев. Главинчев лично го арестува в сладкарница “Цар Освободител” и го предава в ръцете на биячите си. След две седмици на свиждане в болницата съпругата му едва го познала и това е последния й спомен за него.
В същото време отечественофронтовското правителство на Кимон Гергиев излиза с лицемерни обещания по радиото, че “властта е здраво стъпила на краката си”
и “от ничия глава няма да падне и косъм” – това щял да преценява подготвяният “народен съд”. Всъщност саморазправата е в разгара си и е поощрявана тайно от висшето ръководство на комунистическата партия. На 16 септември Георги Димитров изпраща телеграма от Москва с предписание: „Да се гори с нажежено желязо великобългарският шовинизъм, национализъм, антикомунизъм”, а четири дни по-късно ЦК на БРП (к) издава окръжно № 6 с призив за масова саморазправа и ликвидиране от комунистите на „враговете на народа“. В провинцията физическото унищожаване на набелязаните е прикрито зад лаконичното „да се изпратят в столицата“. На практика това означава да се отведат в определените места за разстрел и заравяне в масови гробове. При това често палачите дори не хабят патрони, а зверски чупят главите на нещастниците с кирки, лопати и колове или дори ги запалват на импровизирани аутодафета.
В същото време в София пред сградата на Лъвов мост непрекъснато спират камионетки и дори каруци с арестуваните, които зловещият полковник трябва да отметне в списъците си, за да могат да преминат в графата на „безследно изчезналите“.
По правило убитите са интелектуалци – журналисти, адвокати, предприемачи, учители, държавни и общински чиновници, духовници. Също и обикновени хора, и граждани и селяни, които по някаква причина са били неудобни на някой от новите властници.
На 21 септември по време на заседание на Духовния съд е арестуван неговият председател архимандрит Ириней. Първоначално го откарват в „Славянска беседа“, а после го дават в ръцете на Главинчев.
И до днес не се знае с положителност мястото на неговото мъченичество. Според някои сведения той е бил включен в група, избита на “Редута”. Но има и още по-зловещи версии за кончината му. Интересно е, че след една публикация за него през 90-те години, при един от племенниците му дошъл 60-70-годишен човек от
Пернишко и развълнувано разказал, че видял убийството на човека от снимката, приложена към текста на статията.
Той разказал, че като бил дете, пасял овцете на един рид. Видял кола, от която изкарали в синорите един духовник като този на снимката. След като го изхвърлили от колата, започнали да се гаврят с него. Дърпали му брадата, блъскали го в земята. Той паднал на колене, понеже ръцете му били вързани отзад.
Накрая го залели с бензин и го запалили.Проф. Радко Поптодоров споделя друга версия. Той слушал да се говори, че някъде към Годеч и Трън в отдалечено място бил накладен огън. Наредили се мъчителите в кръг, а в средата оставили отец Ириней. Блъскали го поред към огъня. Той политал, побягвал опален, олюлявал се и от изтощение паднал в пламъците. Докато горял, те играели хоро.
За Главинчев този случай не е някакво изключение. Казват, че подобен метод е използвал и при убийството на бившия македонски деец Васил Василев. С него полковникът имал сметки за уреждане още от 1932 г. Василев е доведен при Главинчев от Варна на 28 септември и оттогава се води изчезнал. След години на една “другарска среща” в ДС някой попитал зловещия екзекутор за участта на Василев. Палачът се обърнал въодушевен към Тома Трайков:
„Кажи му, кажи му как скачаше в огъня…“
Друга от тези групи се ръководи от Мирчо Спасов, един от най-близките до Тодор Живков партийни функционери, придобил впоследствие мрачна слава с дейността си в МВР-ДС, като организатор и отговорник на лагерите край Ловеч и Скравена, и като носител на корупция и ръководител на контрабандни канали и неправомерно изразходване на милиони левове в служба „Културно наследство“ към МВнР през 70-те години, ръководена от Людмила Живкова.
Палачът, когото виждали да се разхожда с ботушите на княз Кирил в центъра на София също не бил кой да е – генерал Фердинанд Козовски. Участник в ръководството на Септемврийското въстание, интербригадист и офицер от Червената армия, Козовски се превръща бързо в ръководен кадър у нас. Първоначално се издига за зам.-министър на отбраната, а впоследствие е изпратен като посланик с ранг на пълномощен министър в Унгария и Полша. След завръщането си е „избран“ за председател на Народното събрание и на този пост поставя истински рекорд – цели 15 години.
В спомените на съвременниците си обаче той не е оставил нищо за разказване. Единствено се носела мълвата за безпаметните му запои, тъй като издигналият се палач бил известен алкохолик.
Не по-добре завършва и бързото издигане на избилия стотици, ако не и хиляди българи Лев Главинчев. След като го направили камандващ на Гранични войски, той бързо проявил порочния си нрав. Измислил чудовищна схема за мародерство. С подставени агенти примамвал хора, които искат нелегално да напуснат страната срещу заплащане, а след като ги обирал до граничната бразда, ги убивал на място. Накрая явно някой от приближените му завидял за „лесната“ печалба, казал където трябва и началниците го разжалвали. Дори го изпратили на лагер в Белене, но там бившият заслужил екзекутор все пак се ползвал с някакви привилегии и бил при значително по-добри условия, отколкото другите затворници. После пък през 1956 г. Тодор Живков го реабилитирал и дори станал кум на една от дъщерите му. Умира от рак в страшни мъки през 1970 г.
инфо: 168chasa.bg
