През лятото с връзки, можеш се сдобиеш с две каси бира, за да ги изпиете по време на двуседмичната почивка в бунгалото “на Ахтопол”Подготовката беше епична. Шест месеца предварително се търсеха връзки, за да си уредим карта. Като всяко нещо в духа на добрите соц.-традиции и тук другарите биваха равни и по-равни. По-равните имаха джиджани станции на брега на морето около Варна и Златните. Но там беше за по-устойчивите другари, които няма да се подлъжат по лукса и да решат, че на Запад е по-хубаво от у нас, защото там (на Северното ни Черноморие) имаше повече и хотели, и полякини, а понякога даже и шведки. Затова там, при лукса, бяха разпределени почивните станции на активните борци, писателите, художниците и журналистите.
И на ченгетата. От всички чинове и рангове. По-простолюдието като нас се бореше за бунгало на юг – Китен, Приморско, Мичурин, Ахтопол. Там някъде. Далаверата на бунгалото беше в това, че можеш да си помъкнеш цялата посуда, барабар с преносимия котлон и майка да готви през цялото време. Защото, освен че картата беше скъпа, в стола беше гадно, а за ресторант пари нямаше.
Тук започва втората част на подготовката за почивката – задължително трябваше да се намерят пари назаем. Заплатата на татко беше 120 лв, а на мама – 220 лв. Нейната се смяташе за “колосална”. Но пак парите не стигаха за вноската за апартамента (70 квадрата панелка в Люлин), заема за мебелите, който изплащахме и заема за колата, която също изплащахме (нищо че беше почти подарък от един наш по-възрастен роднина, професор, преподаващ в Техникума по електроника, защото иначе нямаше как да се сдобием с ценната бележка “Оправи човека!” от правилния човек за “Лада” без ред, а се чакаше години), а и всичките ни ежедневни разходи, колкото и скромни да бяха те.
Та… след като се сдобиехме с карта – 6 месеца преди “почивката”, месец по-рано се почваше звънене по приятели за пари назаем. Седмица преди отпътуването почваше подготовката за самото пътуване – да се постегне колата. Защото е Москвич 407, нали, на съответната преклонна възраст… Имаше галеното име “Танечка” и майка ми казваше, че е направена от ламарината на руски танкове. Това беше официалната версия за пред хората. За между нас си, версията беше, че е направена от каски на немски войници (но тихо, да не чуят съседите и навън това не се разказва, защото не бива).
След като колата беше потегната, което означаваше, че баща ми беше прекарал цялото си свободно време пред, под, зад и около нея, както и вътре под капака й, омазан до уши, идваше моментът, в който ние ставаме в 4, за да натоварим и към 5 – 5.30 да тръгнем. И не си мислете, че пристигахме същия ден… Нееее…. Пътят до морето се вземаше с преспиване. Защото освен, че беше 12 часа път с камили (буквално!), ние задължително преспивахме в Стара Загора, където е целият ми бащин род, за да разделим пътуването. Иначе то беше непосилно, а и щяхме да видим роднините и… да заредим празните каси от бирени бутилки, с пълни. И да, приятели, трябваха ни връзки, за да направим това упражнение, ей Богу! Това е вкусът на Загорка Ретро, ако искате да знаете! През лятото, след изтерзаващо пътуване и с връзки, можеш се сдобиеш с две каси бира (пълно за празно, иначе не ставаше дори и с връзки), за да ги изпиете по време на двуседмичната почивка в бунгалото “на Ахтопол”. Бонусът от цялото упражнение бяха и две каси “Пепси кола”. Защото по онова време по някакво чудо на чудесата някой комунистически вожд беше разрешил в Стара Загора да се произвежда и тази гадна капиталистическа напитка. Но поради факта, че тя се произвеждаше в града на липите, съответно можеше да бъде намерена единствено и само там. ОТНОВО С ВРЪЗКИ.
На следващия ден вечерта успявахме да пристигнем до заветното бунгало на морето. Което задължително беше потънало в прах и мръсотия и следваше основното му почистване. А, да. Споменах ли, че си носехме чаршафи от вкъщи, защото хигиената на тези места не беше много как, м!? Как се побираше половината ни къща в Танечка, през погледа на днешното ми 40+ годишно аз, не се сещам. По-точно спомням се, очевидно, но не го проумявам. Следват историите от плажа, където културата на масовия плажуващ означаваше заравяне на бутилки бира на плиткото в морето заедно с няколко дини, за да бъдат студени; обяд на мазен вестник; карти и табла.
Крънкането на стотинки за семки беше основното детско занимание. А най-луксозният “снакс” май си беше кукуруза. Който (да живей!) очевидно оцелява успешно в прехода, за да пребъде като онази непреходна връзка с непрежалимото минало – и сега го разнасят по плажа по същия начин идентично изглеждащи хора. Кукурузът и задължителната морска диария! И тогава, и сега – ешерихия коли си е една и съща – резултат от екскрементите в морето, които са вечни, също като носталгията по соца. За да има щипка интрига, задължително се появяваше някоя “леличка” от по-луксозните приятелски семейства на родителите ми, която имаше долари и купуваше шоколадово яйце на детето си и дъвки Wrigley’s, а понякога и по някой шоколадов бонбон във вид на монета, опакован със златно – символ на ултимативното щастие.
Този напълно недостижим за мен разкош ме докарваше до сълзи на отчаяние и истинска детска мъка, които от своя страна докарваха родителите ми до ситуацията, в която да се молят под сурдинка да закупят някой и друг долар от въпросната леля на черно, за да могат да ми угодят на лиготията. Към онзи момент, това за тях означаваше, че трябва да фалират целия ни бюджет за почивката, заради едно ши*ано шоколадово яйце, да се унижат, за да се молят за въпросните долари и накрая, но не последно място – да се изложат на риск, защото този тип търговия беше жестоко нелегална и дори наказуема.
До степен, че за един, два долара можеше да отидеш в затвора или най-малкото – да останеш семпъл чиновник на 80 лв. заплата доживот. [Необходимо уточнение за онези, които не знаят, защото не са били родени или за онези, които удобно са забравили защото са #АзСъмБСП – долари имаха право да притежават само онези, които могат да докажат, че са получавали легитимно заплащане в долари. Т.е. са работели в чужбина или са били в командировка, или… имат специална бележка, че имат право, бе. За всички останали това беше незаконно. Бел. авт.]
Ако трябва да обобщя: в соц-а “на море” означаваше преди всичко свито сърце през цялото време заради лишенията, които тази почивка ни костваше преди, по време и след нея; два дена път, много повръщане, поне една авария на стария и раздрънкан Москвич на пътя без ясна перспектива дали той изобщо ще може да тръгне отново и задължителната диария. Така че, приятели, не! Няма вкус на Загорка Ретро, нито на кренвирши, пълни с тоалетна хартия и соя, вместо с месо. И сладоледа го пускаха като бананите и беше гаден, защото не се правеше с яйца и мляко – бяха скъпи, а само с вода, захар и ванилия. Соц-а на море (и не само) има дъх на недостижима корекомска дъвка, малко бой, че съм се разплакала от сърце, че не мога да я имам, защото съм разглезена лигла и после 5 минути щастие докато ароматът й умре, сдъвкан и после изплют.