Макар често да казваме, че България никога не се е славела като морска сила и в нито един момент от нейното съществуване морският или речният флот да не е играл ключова роля във военно отношение, то има няколко случая, които ни показват точно обратното.Последните владетели на Второто българско царство осъзнават значимостта на този тип войска и правят първи стъпки в развитието му, но ударите на османските турци слагат край на тези амбиции. Добре позната обаче остава победата на деспот Добротица над могъщия генуезки флот.

След Освобождението, въпреки че традицията е продължена и България влага значителни ресурси в развитието на сухопътните сили, а флотът да остава на заден план, всички днес знаем за подвига на миненосеца „Дръзки“ срещу турския крайцер „Хамидие“.

В наши дни, на фона на тези славни военни победи от историята ни, името на последната българска подводница звучи неуместно и някак иронично. Особено предвид задаващата се трагична съдба на „Слава“, която тя кротко очаква години наред.

През 2011 г. подводницата е свалена от въоръжение и гние във Варна, а проектът за превръщането й в музей все още не е започнал. Засега изглежда, че той никога няма да бъде осъществен, а последния съд за подводно плаване у нас ще продължи да тъне в разруха и ръжда, докато не бъде предаден за скрап.

След „пенсионирането“ си, подводницата бе прехвърлена на Община Варна с надеждата тя да стане музей.  Пo cвeтa имa нaд 150 пoдвoдници, извeдeни нa брeгa кaтo музeи. Нa Бaлкaнcкия пoлуocтрoв ca мнoгo мaлкo, кaтo пocлeднo Чeрнa гoрa e излoжилa зa туриcти двeтe cи пeнcиoнирaни пoдвoдни лoдки

Кап. I ранг Камен Кукуров, който е и последният командир на „Слава“ споделя:

НАЙ-ТРАГИЧНИЯТ МИ СПОМЕН Е, КОГАТО СВАЛИХМЕ ФЛАГА НА ПОДВОДНИЦАТА И ГО ПРЕДАДОХМЕ. ЗА СЕБЕ СИ РАЗБРАХ, ЧЕ ТАЗИ ИГРА, НАРЕЧЕНА ПОДВОДНО ПЛАВАНЕ, Е ПРИКЛЮЧИЛА ЗАВИНАГИ. ТОВА Е ВСЕ ЕДНО ЕДИН ЧОВЕК СИ Е ЗАМИНАЛ.

И действително, оказва се, че този „заминал си човек“ е на цели 100 години, тъй като още по време на Първата световна война България разполага с подводница. След една от бомбардировките на руския имперския флот, българското командване взима мерки. Не е изненадващо, че през 1916 г. UB-18 e била базирана именно във Варна.„Слава“ е дълга 76 метра, широка — 7 метра, има дълбочина на газене 6 метра. Максималната дълбочина на потапяне е 300 м. Развива максимална скорост на повърхността 15,3 възела, а под вода — 13,2 възела. Подводницата е построена през 1959 г. в бившия Съветски съюз и е една от гордостите на българските Военноморски сили.

Едно от последните предложения за спасяването на подUB-18, тя е базирана във Варнаводницата идва през 2016 г., когато се обсъжда идеята „Слава” да бъде потопена в бъдещото рибарско пристанище в квартал” Аспарухово” и да стане военноисторическа атракция. Нищо от това не се случва.

Намираме се в исторически момент, но едва ли го осъзнаваме. Исторически момент, защото предстои да бъде заличена и последната следа от едновековната история на българското подводно плаване, а паметта за него да отиде за скрап. Безспорно трагичен завършек на една красива история.

Снимка: btvnovinite.bg


 


Това изпълнение беше кулминацията в празничния ден в сливенското село Селиминово!

Село Селиминово се намира в ниските части на Стара планина. На юг граничи със Средна гора. Селиминово е отдалечено на 18 км от областния град Сливен. Край селото преминава река Тунджа, а на 15 км на запад от него се намира язовир Жребчево.

О, Шипка!


Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: "Търчете! Тамо са раите!"

И ордите тръгват с викове сърдити,

и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

ВИДЕО:


пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

насипи налитат и падат, и мрът; -

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаян, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всичките нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: "Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!"

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди

бесни и шумещи! О, геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва - гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

"България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!"

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,

всяко нещо - удар, всяка душа - плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

"Грабайте телата!" - някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч...

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки...

Йоще миг - ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!



Пасти и боза, толумби и реванета, баклави и саралии - каквото ти душа иска. С един лев в сладкарница можеше да се почерпиш до насита. Да, така беше по времето на СОЦА в НРБ.


Снимка:Български Визуален Архив /Милена Николова



В недалечното минало всички по-забележителни празници бяха почитани във всички балкански села. Хората с голямо желание празнуваха Коледа и Нова година. Най-радостни бяха децата, които по това време бяха във ваканция. Коледа се празнуваше на 7 януари, а Нова година на 13 януари, съчетано с Васильовден. Всяко семейство отглеждаше в личното си стопанство прасе, а някои семейства – по две. Няколко дни преди Коледа всички колеха прасетата. Напълваха каците със сланина и месо, за да има храна за цялата година. Пълнеха кървавицата и наденицата. Под стрехите увисваха пръти с луканки.


Идваше денят „Бъдни вечер“. Вечерта всички от семейството се нареждаха около софрата, която бе заредена с постни храни – салата, боб, жито, ошав от плодове. Най-възрастният казваше молитвата „Отче наш“. Всички бяха прави и се прекръстваха няколко пъти. След това слагаха на полешника живи въглени и тамян. Прикадяваха трапезата, за да бъдат живи и здрави през годината. После прикадяваха и при животните. През нощта отиваха на църква. Често вземаха и нас, децата.


На другия ден е Коледа. Сваряваха кървавицата, запичаха наденица и месо и сядаха на трапезата. Децата бяха освободени от всякакви задължения. Грабвахме ските и шейните и отивахме на пързалката до късно вечерта.


На този ден 13 януари празнувахме Нова година. Всички пак се нареждаха около софрата, а в средата се слагаше баницата с късметите. През нощта децата не ги хващаше сън. В четири часа ставахме и тръгвахме да сурвакаме. Събирахме се на мегдана десетина момчета. Вместо сурвакници носехме тояги. Във всяка къща бяха запалени газените лампи. Навсякъде всички врати бяха отворени и с нетърпение очакваха сурвакарите. Влизахме от къща в къща. Заставахме в редица един до друг и всеки казваше пожеланието (сурвата). До сутринта посещавахме всички къщи. Навсякъде ни черпеха със сладки и ни даваха пари. С пълни кесии се завръщахме по домовете. Осурваквахме и роднините си вкъщи. Вечерта в близкото до моето село – Скорци, се провеждаше традиционната вечеринка. Посещавахме и нея и на другия ден отивахме на училище, тъй като ваканцията беше свършила./Ретро.бг/

 Пенчо Пенчев, Трявна


Снимка:Държавен архив-Хасково

Какво означава по-тежкото обвинение, което Софийската градска прокуратура повдигна миналата сряда на 22-годишния шофьор Кристиан Николов, и до какви юридически и правни последствия може да доведе обвинението за умишлено причиняване на смъртта (а не умишлено убийство, каквито са някои интерпретации в медиите) на телевизионния водещ Милен Цветков. Този въпрос е един от основните, свързани с казуса, по ред причини. Една от тях е, че подобно умишлено причиняване на смърт в катастрофа би могло да се докаже изключително трудно.

Друга причина е фактът, че съдебната практика в България по такива казуси е твърде оскъдна и едни от последните присъди за умишлено причиняване на смърт в катастрофа или друго подобно престъпление са от началото на 80-те години на миналия век.

Адвокат Теодор Георгиев припомня, че съдебната практика познава само четири случая, в които Върховният съд е постановил решения по обвинения за умишлено причиняване на смърт при пътнотранспортно произшествие. И четирите решения са от 80-те години на миналия век.

За единия случай споменава на стената си във Фейсбук бившият апелативен прокурор на София Иван Петров. Това е т.нар. „Хасковски случай“. Тогава съдът приема, че по хулигански подбуди хасковлията Цветан Братанов в пътно-транспортно произшествие  е причинил смъртта на жертвите. Към онзи момент законодателят предвижда като санкция и смъртното наказание, което в последствие е отменено и заменено с доживотен затвор.

През 1982 г. Върховният съд е потвърдил смъртна присъда, която е изпълнена, за произшествие на автобусна спирка, при което загиват 6 души. Обвинението обаче е било директно за умишлено убийство – по чл. 116 от НК. Тогава този казус предизвиква полемика между практикуващите юристи, защото някои от тях твърдят, че деянието не е било умишлено, а с форма на вина „престъпна самонадеяност“, тоест непредпазливо. Прокурорът добавя, че по-късно пред студентите по право това съдебно решение е давано за пример за съдебна грешка.


Убийството на автобусната спирка в Хасково


На 10 октомври 1981 г. 33-годишният Цветан Братанов в пияно състояние помита с ладата на брат си Емил четири деца, слизащи от автобуса на спирката до Руската гимназия. Жертви на нелепата катастрофа са 9-годишните Марияна, Йорданка, Петя и Антония. Пострадали са и две възрастни жени – Йорданка и Минка. Със средни телесни телесни се отървават Димитрия и Недялко.


Трагичният инцидент шокира Хасково. Трагедията на автобусната спирка е сред най-коментираните теми в кафенетата, вкъщи, на работа. Създава се обществено мнение, което настоява за смъртна присъда. Появяват се подписки от трудови колективи, работници, учители, шофьори. Дори юристите са раздвоени по спорния казус.


Заместник окръжен прокурор по това време е Савка Стоянова. Тя изготвя и обвинителния акт срещу Цветан. Предявява му обвинение в умишлено убийство по хулигански подбуди, при доказването му се предвижда смъртна присъда. За убийство по непредпазливост наказателният закон предвижда наказание до 15 г. затвор.


Шумният процес започва на 24 ноември 1981 г. (Забележете – само месец и половина след трагедията!!!) Състав на хасковския окръжен съд прекратява обвинението в предумишлено убийство и го подвежда под отговорност по чл. 123 от НК /за убийство по непредпазливост/. Типичен случай на непредпазливо деяние, пишат магистратите в мотивите си.


Тяхното решение е отменено от Върховния съд на 28 декември 1981 г. Те дават указания обвинението срещу Цветан да бъде за предумишлено убийство.


Въпреки протеста на адвокатите делото да не се гледа в Хасково заради създаденото обществено настроение, процесът се насрочва тук за 27 януари следващата година. Съдиите Златка Пехливанова и Димитър Манолов си дават отвод. Напрежението расте.


Публичният процес се провежда на 2 февруари 1982 г. от съдебен състав с председател Делчо Костадинов и членове Каньо Тенишев и Георги Абосов.


Процесът продължава три дни. На 5 февруари 1982 г. хасковският окръжен съд признава Цветан Братанов за виновен в предумишлено убийство по хулигански подбуди и го осъжда на смърт. Председателят на състава Делчо Костадинов /който също си е дал отвод, но не е е бил приет/, подписва с особено мнение. Той пише: „Не съм съгласен с квалификацията. Намираме се пред типичен случай на непредпазливо деяние.“


Председателят на съдебният състав е юрист, а съдебните заседатели – граждани. В случая тяхното становище натежава, не без натиска на общественото мнение. Но не само обществената позиция решава присъдата. Тя е обжалвана пред върховния съд. Върховните магистрати оставят без уважение жалбата и потвърждават присъдата на окръжния съд на 29 юни 1982 г.


Присъдата е изпълнена на 8 ноември същата година.


(Данните са от Държавен архив Хасково, където все още се съхранява папката с делото).Процесът, и особено смъртната присъда, провокират спорове между юристите и до днес.


„Безспорно, натискът на настроенията сред хасковлии се отразиха до някаква степен на съдебните заседатели”, бе мнението на Златка Пехливанова, един от съдиите, дал си отвод. По-късно тя става председател на Окръжния съд в Хасково и е един от достойните негови ръководители.


„Точно това дело стана причина да бъде променен наказателния закон. След процеса бе създаден специален член за наказателната отговорност на шофьорите. Ако трябва да преценим от разстоянието на изминалите години (разговорът със Златка Пехливанова е от 2004 година), смъртната присъда на Цветан се дължеше и на обществените нагласи, и на несъвършенствата в наказателния закон”, бе мнението на Златка Пехливанова.


Останалите три случая са по член 342, ал. 3 – за умишлено причиняване на телесна повреда или смърт, каквото е обвинението на Кристиан Николов, като тази разпоредба не се занимава с въпроса дали е употребен алкохол или наркотици. И при трите случая съдът през 80-те години е приел наличие на евентуален (косвен) умисъл, не на пряк, обясни адвокат Георгиев. Това означава, че водачът напълно е осъзнавал какви могат да бъдат последствията, но не е направил нищо, за да ги предотврати.

Източник:dnes.dir.bg


Пиер Карден

Той е починал днес на 98-годишна възраст. Новината съобщи агенция Франс прес, позовавайки се на семейството на дизайнера. Той е издъхнал в американска болница в Ньой, в района на Париж.

Пиер Карден е от италиански произход, като е роден през 1922 г. в Италия, по -късно родителите му емигрират във Франция. Произхождайки от скромно семейство, дошло от Италия малко след Първата световна война, Пиер Карден се научил на занаята като тийнейджър в региона Сент Етиен. След това се премества в Париж, където става първият шивач на Модна къща Диор, когато тя е отворена през 1946 г., след Втората световна война.

Собствената си модна къща основава през 1950 г. Той е създателят на прет-а-порте, първи прави колекция за мъже и е един от първите, които предлагат унисекс мода.

Дизайнерът беше и бизнесмен. Той е един от петте най-известни французи в чужбина. Неговият франчайз Пиер Карден присъства в повече от 100 страни по света. Мнозина го определят като последния монументален дизайнер на френската мода. Визията му за стил и футуристична мода го направи известен по целия свят.

През септември тази година в Париж беше организирано събитие за отбелязването на 70-годишната му кариера.


Спомени от СОЦА

Полети Варна - Ст. Загора. Летял съм по този маршрут с Ан-24. Това през 1975-та и бе първият ми полет със самолет. 

Същата година имах и друго вълнуващо пътуване от Варна до Бургас със свръх бързият кораб на подводни криле Комета. 


И третото е, че си имахме каботажен флот с редовни рейсове лятно време на малки корабчета за около 100-тина пътника по маршрута Варна - Златни Пясъци - Албена - Балчик. 


За последно се качвах на такова корабче през 1986-та. Долу имаше барче, където човек можеше да си поръча пържени картофи със сирене и да си вземе бира, примерно. 


Социализмът бил лошо нещо, казват "демократите" ни. Направо като концлагер. А защо сега си нямаме такива демократични придобивки като през лошият социализъм?


Р.S. Допълнение: имало е няколко кораба от каботажния флот, които са били наричани хидробуси и са били за по 150-200 пътника, а не за 100 както написах по горе.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив