7:29
Нека надникнем в тайнствената «Спогодба между българското и германското правителство за финансиране и снабдяване на германските войски в България (спогодба Нойбахер)», подписана на 1 февруари 1941 г. Освен за надникване, за друго не може да става и дума, защото разкриването на цялата истина няма как да се случи, ако с разследването не се заемат висококвалифицирани екипи от историци, икономисти и финансисти. Всъщност допускам, че ако това е направено, то е потънало дълбоко в нечий свръхсекретен архив, до който простосмъртни нямат достъп.
От спогодбата, а и от споразумението между Българската народна банка (БНБ) и Главното управление на кредитните каси на Райха в Берлин става ясно, че «за да се предотвратят смущения в стопанския живот на България», двете страни се договарят БНБ да предоставя необходимите суми в левове
за покриване нуждите на германските войски в България.
Предоставените левове ще се заверяват с тяхната равностойност в райхсмарки, пресметнато по курс 1 ПМ = 32,50 лв. по сметката в райхсмарки, а съгласно споразумението сумите в левове, които трябва да се предоставят за нужди на германската войска, първоначално възлизат на около 500 милиона лева. При необходимост, след съгласуване с българското правителство, се допуска възможност да бъдат отпуснати и допълнителни суми.Накратко казано, всички разходи по пребиваването на немските войски в България се поемат от българския бюджет, като таванът за тях не е изрично закован, а им се дава възможност да растат до небесата. И немските бойни другарчета не закъсняват да нахлуят през едва открехнатата вратичка.
Вместо предвидените 500 млн. лв., от февруари 1941-ва до септември 1944 г. те изтеглят от БНБ 7,039 млрд. лв.
Германските войски започват да опоскват всичко, мярнало се пред очите им, и се снабдяват с хранителни и други стоки предимно от първа необходимост не с внос от Германия, както е договорено и подписано.
Не стига това, ами те изпращат ежедневно колкото и каквито български стоки, най-вече хранителни, докопат, щото в родината им недохранването вече е ежедневие.
Според злонамерени твърдения в някои дни към нея пътуват към 200 хиляди колета.Какво, че това е изрично забранено от спогодбата «Нойбахер», а всеки износ е трябвало да се извършва от българското интендантство!
Скоро истината става безпощадно ясна — немските съюзници ни ограбват безмилостно и безцеремонно, сякаш сме окупирана от тях държава, а не верен до глупост съюзник.
Трагикомичното е, за капак на всичко, че не го правят чрез заплащане с техни пари и стоки, а с наши собствени, които българското правителство и Българската народна банка им предоставят от щедро по-щедро. Нещо, което намирисва не на осъществяване на национални идеали, а на ориенталски алъш-вериш.
При всеки плах опит на българските власти да понамалят поне ограбването германците намекват, че чия ще бъде Македония след края на войната зависи само от тях. И намекът е бил разбиран съвсем бързо. Не ни е тема тук дълбоко засекретената тогава клирингова спогодба «Клодиус», но
десетки милиарди лева България губи и от нея
Страната ни изплаща и своята пропорционална част от дълга на Югославия към Германия, която ние, заради възвръщането на Македония към Родината, сме приели като наша.Министърът на финансите Добри Божилов съобщава на министър-председателя Богдан Филов, че «исканията на суми за издръжка на германските войски в България постоянно се увеличават; за последното тримесечие те възлизат на 900 милиона, което за година би дало три милиарда и 600 милиона.»
Нелегалната радиостанция «Христо Ботев» започва предаванията си от Москва на 23 юли 1941 г. и ги приключва на 22 септември 1944 г. от Москва. Тя отделя място и на хала на народа ни, една доста чувствителна тема и тогава.
В «Христо Ботев» работят няколко от най-видните политемигранти комунисти — Васил Коларов, Вълко Червенков (отговорен редактор), Станке Димитров, Карло Луканов, Фердинанд Козовски и др. Гостува и Георги Димитров. Много чести теми са и тези за ограбването и разсипията, на които е подложена българската икономика. Периодично се изнасят и цифри.
На 9 декември 1941 г. в своя коментар «Германия ни дължи 10 милиарда лева» Вълко Червенков съобщава, че «Германия дължи на България 10 милиарда лева и че курсът на германската марка изкуствено е покачен на 39 лева…»
Само три дни по-късно в коментара си «Хитлеристите обират нашите селяни, но чуват, че под краката им бухти вулкан» Васил Коларов потвърждава тази цифра от 10 милиарда.На 30 декември същата година в коментара си «Нашите финанси» Вълко Червенков съобщава, че дългът вече е 11 млрд. лева, а сумата банкноти в обращение се е увеличила 3 пъти и вече е достигнала 13 млрд. лева.
В двата си коментара от 16 май 1942 год. с красноречивите заглавия «БНБ и германският дълг» и «Дългът на Германия към България» Васил Коларов смята, че сумата на дълга «не ще е по-малка от 15 милиарда лева», а в коментара си «Разковничето на «твърдите цени» е пресметнал, че тя далеч е надхвърлила 20 милиарда. А Вълко Червенков в коментара си «Какво нещо е клирингът?» твърди, че «по клиринговите спогодби хитлеристка Германия вече ограби нашата страна с повече от 20 милиарда лева.»
На 5 август 1943 г. Васил Коларов отново изнася в ефира крайно нелицеприятното твърдение, че «за първото тримесечие на тая година Германия пак не ни е довнесла стоки за повече от 2 милиарда лева.»
На 9 декември с.г. Рубен Леви в коментара си «Четири лъжи на Добри Божилов и Шишманов» задава риторичния въпрос:
«Кой ще плати на България 20-те милиарда лева, които Германия ни дължи, след поражението на Германия?»
А на 6 юли 1944 г. същият водещ в коментара си «Багряновщината на думи и багряновщината на дело» отново сипва сол в раната:
«Нима не е факт, че и сега, при Багрянов, въпреки грамадния дълг на България от 30 милиарда лева и въпреки обстоятелството, че германците се отказват да внасят индустриални стоки в нашата страна, наши храни и сурови материали продължават да се изнасят в Германия в кредит, т.е. фактически безплатно? Нима не е факт, че и новата реколта е обявена под възбрана, почва да се реквизира, и че една грамадна част от нея е предназначена да бъде изнесена, пак в кредит, в Германия?»
Но държавните ни мъже нямат нужда някое «чуждо вражеско» радио да ги информира какво е положението с финансите на държавата. Наясно са си до немай-къде. Много скоро след влизането в сила на наредбата «Нойбахер» нещата се влошават дотам, че българското правителство постоянно се занимава с приложението й. Министърът на външните работи Шишманов често поставя въпроса пред германската легация, но резултатът е никакъв — германците просто не му обръщат внимание, въпреки че обещават щедро да отстранят пропуските и нередностите.Заплахата от фалит на държавата
вече ни е захлупила и външното министерство събира кураж, като се одързостява да изпрати на германската легация на 12 ноември 1942 г. вербална нота №1153, в която се настоява да се прекратят нарушенията по спогодбата «Нойбахер» и да се засили контролът по изпълнението й, като министерството поема задължението да се задоволяват в бъдеще в максимален размер нуждите на германските войски. В т. 1 на нотата са записани такива констатации, които почти по нищо не се различават от тия, изнасяни по радиостанция «Христо Ботев», и заради тях българското правителство е могло да бъде осъдено на смърт, и то по ЗЗД, още тогава:
«…Българското правителство констатира, че тези постановления на спогодбата «Нойбахер», които имаха за цел, както това е казано в самата спогодба, «да се предотвратят смущения на стопанския живот в България» и да се поддържа «нисък размер на банкнотното обръщение чрез възможните уравнителни начини за плащане в България», както и «да се предотврати изнасянето на български платежни средства в чужбина», не са спазвани от страна на германските войски в България, които според проверени от компетентните български власти сведения в много случаи са доставяли хранителни продукти и други материали не чрез посредничеството на Българското главно комендантство, а чрез разни търговски фирми и частни лица.
Този начин на снабдяване на германските войски има безспорно последствие едно сериозно разстройство, предизвиква увеличение на цените, отнема на правителството възможността за техния контрол и съдейства за развитието на черната борса…»
Но огромните финансови инжекции продължават дори и през 1944 г. С писмо №529 от 8 април 1944 г. германският войскови интендант в България отправя ново искане за още 733 милиона лева за тримесечието април-юни. На 19 юли, по-малко от два месеца преди катастрофата, министър-председателят Иван Багрянов не проявява дори капчица мъжество и парафира финансовия превод. Като за последно сбогом.
А въпреки че почти всичкият юфт (кожа), който в царството се използва само за войската, го е хванала тотална липса, можете и сами да се сетите по каква причина, на 3 юли същия месец министърът на войната Иван Русев издава заповед №241, в която се заповядва войниците да носят налъми, дървени сандали, терлици или да ходят боси… Това вече е наистина скандальозно.
За да се улесни Министерството на външните работи и изповеданията в преговорите му с германската легация, Министерството на войната му изпраща на 2 февруари 1943 г. писмо със сведения за ограбването на стоките от вътрешния пазар, за контрабандния износ и рязкото повишаване на цените, причинени от германските войски.Само три примера:
«…3. На 16 и 17 т.м. германски офицер и войници от Военното транспортно комендантство в София натоварили на спирка «Бърдарски геран» 10 чувала с месо. Това съобщение дава началникът на ж.п. гара в гр. Бяла Слатина. На същия германски офицер е издадено преносително свидетелство за 40 гъски, 40 пуйки и 100 кокошки от ветеринарния лекар…»
«С №49281 от 8.Х. 1941 г. Главното комисарство съобщава, че германските войски (г.в. — б.а.) са се снабдявали със сапун в големи количества направо от пазара, а не по установения ред — чрез Централата за нарочни доставки. Закупени са били 3000 броя тоалетни сапуни и от 8000 — 10 000 килограма сапун за пране направо от пазара в Скопие…»
«Вагон №30172 «Хановер» е бил натоварен с 1100 авиаторски комбинезона и 40 пакета с най-различни стоки и припаси, като шоколад, масло, сланина и др. За случая е съобщено на столичната полиция.»
Давид Коен в своето уникално изследване «Финансирането на германските окупационни войски в България и отражението му върху народното стопанство (1941-1944 г.)», освен че изнася на повърхността десетки безпристрастни документи, ни потапя и в потайностите и емоциите на бедствието:
«Средствата, изплащани за храна на един германски войник, възлизали на 83,17 лв. дневно без стойността на хляба и на трайните продукти (док. 31), докато п ъ л н и я т дневен оклад на българския войник през 1942 г. възлизал на 30,37 лв. за обикновена месна дажба и на 50,37 лв за усилена месна дажба…
Общият размер на сумите, които се плащали за издръжката на едно лице от германските окупационни войски, през 1942 г. възлизал на грамадната цифра от 10 311 лв. месечно. За баснословния размер на тази цифра може да се съди от обстоятелството, че в същата година един български пълномощен министър в легация получавал заплата от 8560 до 9900 лв.; през 1943 г. — от 10 600 до 12 800 плюс 2000 лв. представителни пари, а през 1941 г. един български генерал, командир на дивизия, получавал от 10 100 до 10 550 лв. В същото време един текстилен работник получавал средна надница от 52,20 лв., което месечно при 25 работни дни прави 1305 лв., или осем пъти по-малко от издръжката на един германски войник.»
Издирените от Давид Коен финансови документи показват, че за времето от 1941 до 1944 г. германците изтеглят от БНБ общо 7 039 000 000 лв., а общото клирингово салдо с Германия към 9.ІХ 1944 г. възлиза на 23 641 456 540 лв.
В какъв размер са щетите, нанесени от клиринговата спогодба «Нойбахер»?
Проф. Евгения Калинова изнася пред журналиста Милен Вълчев във в. «Хасковска Марица» в броя му от 2 септември 2015 г., че съгласно Парижкия мирен договор обаче България може да си потърси вземанията от Германия, натрупани до 1939 г., т.е. до началото на Втората световна война, но че нямаме право да искаме да ни се върнат натрупани дългове по време на самата война. И че задлъжнялостта на Германия към България е много повече от 100 милиона марки.
Иван Костов като финансов министър в правителството на Димитър Попов отправя искане за преговори и изясняване на дължимите суми от страна на Германия, но тя отказва да води преговори; но това не й пречи да си изиска от нас дълга към бившата ГДР.
Различни суми се споменават в различните източници — една от друга по-стряскащи.
В том 9 на академичното издание «История на България» се посочва, че към септември 1944 г. Германия натрупва задължения за «колосалната сума от над 38 милиарда лв. (само по клиринга са над 26 милиарда лв.), от които към частни български лица 2 милиарда лв.»
Народните съдии от Х състав на Народния съд в процеса срещу ръководството на БНБ не произнасят нито една смъртна присъда. С 15 години строг тъмничен затвор е удостоен управителят й Кирил Гунев, срещу д-р Петър Косев, подуправител, е произнесена 10-годишна присъда, а останалите директори на БНБ получават от 1 до 3 години строг тъмничен затвор.
Народното обвинителство твърди пред съда, че салдото в наша полза от райхсмарки е равно на 23 938 000 000 лв.
В Окръжно №11 на Отечествения фронт от началото на 1945 г., във връзка с вътрешния заем за свободата, подписката за който ще се открие на 15 февруари с.г., се изнася още по-шокиращата цифра от 75 милиарда несъбираемо вземане от Германия и 15 милиарда дефицит.
Парижкият мирен договор 1947 г. слага край на надеждите на България, че Германия ще си изчисти борчовете към България. Очевидно победителите във Втората световна война са изпаднали в голямо мислене какво да решат в тази сложна ситуация. Репарациите, които фашистка България трябва да изплати на Гърция и Югославия, възлизат на огромната тогава цифра от 70 милиона долара, а задълженията на Германия към България са многократно повече. Ако те приемели решение, с което да ни се изплатят дълговете, това означава, че България ще излезе с голяма печалба от войната.
Решението е безмилостно
Според чл. 26, т. 4 на Парижкия мирен договор с България от 10 февруари 1947 г. тя се отказва да претендира към Германия по отношение на «дългове, всякакви междудържавни претенции по отношение на сключени споразумения в течение на войната и всякакви претенции за загуба или вреда в резултат на войната.»
Не са много вариантите за излизане от разрухата в преломната във всяко едно отношение втора половина на 40-те години.
Българската комунистическа партия избира национализацията за изход от катастрофата.
Рискът е огромен.
Но СССР ни отпуска изгодни заеми и поощрява индустриализацията на България.
Българската икономика трудно отлепва, но започва да върви неудържимо напред с трудно достижимия и днес от която и да е страна по света среден ръст от почти 23%.
В Уикипедия, която не се слави с кой знае каква симпатия към лявото, да не говорим пък за комунистическото, се твърди, че между 1950 и 1973 г. брутният вътрешен продукт на глава от населението нараства от $ 1651 на $ 5284, а през 1989 г. е $ 6217, че по времето на Вълко Червенков (1950-1956) България претърпява значителна индустриализация със среден ръст на икономиката от 22,8%.
През 1969 г., двадесет и пет години след 1944 г., България е индустриална държава със завидни световни класации във всяка една сфера на живота.
През 2015 г., двадесет и пет години след промяната през 1989 г., България е напълно разрушена индустриална държава с незавидни световни класации във всяка една сфера на живота.
Нека началниците на скъсалата напълно с националсоциализма днес демократична Германия си отговорят сами какви са заслугите й и за двете класации.
Автор:Христо Георгиев
Снимка:Е-вестник
