Предлагаме ви фотографии от Москва и Петербург. Те са направени през юни месец 2017 г. от Стефан Янков, който е IT специалист. Г-н Янков ги пусна във Фейсбук с иронични коментари и бе така любезен да се съгласи да ги публикуваме. Според нас тези снимки, направени от обикновен турист, дават много добра представа за днешна Русия, която мнозина обсъждат в България по спомени и без въобще да познават. Стефан Янков се занимава с рекламен и печатарски бизнес. 

Помолен да се представи, ни написа следното: "От повече от 10 години съм се заел с един личен фотографски проект - World Traveller, по който работя във всяка минута, която мога да си открадна от работата. Обикалям света, вече съм направил над 150 пътувания из над 40 държави, на всички континенти без Антарктида. Целта ми е да видя, опозная, разбера, харесам и опиша в кадри това, което светът представлява. Може да се каже, че вече съм професионален пътешественик, но по-скоро от цивилизования тип - без много екстремни и опасни места. Всичко си организирам сам, а по-голямата част от пътуванията ми - особено когато фотографията е основната им цел - правя соло (ако не броим няколкото хиляди души, с които ги споделям онлайн)."

Москва


Ето така изглеждаха "Ласточките" по Централната кръгова линия. Колкото нови, красиви, бързи и тихи, толкова и комфортни отвътре. Метростанция "Измайлово".


В началото ми се сториха малко кичозни тези цъфнали в розово - железни дървета, но когато се стъмни и им грейнаха лампичките, се оказа, че "Арбат" изглежда особено чаровно с тях. И отново - чистота и перфектна поддръжка на всичко. Въпреки артистичния дух.


Пушкин. Не вярвах да го срещна лично, но беше тук - на "Арбат"...


Сувенири. Като кажат "магазин за сувенири" руснаците явно не си представят обичайния магазин за китайски дрънкулки по 1-2 евро (не, че няма и такива в тукашните сувенирни магазини), ама то са бижута, кехлибари и яйца на Фаберже, то са кожени шапки, яки от лисици и разни подобни аксесоари, пък и още доста бая скъпички нещата, за да бъдат наречени сувенири. Ама явно всичко са си национални особености в разбирането какво да подаряваш...


Големият руски глад. И последна сцена от евроатлантическия блокбъстър "Големият руски глад". Или може би трябваше да е "Голямото плюскане"? Между другото, сцената е пак от онази, най-скапаната верига, както отбелязаха местните. Представям си какво е в по-хубавите...


Лога. Ето така се подмазват тук на кирилицата големите марки...


Това определено е най-"засуканата" сграда, която съм снимал някога. Да ме прощават и Малмьо, и Дубай... Московски международен бизнесцентър.


Московски мол. Този фонтан хвърля струя от първия етаж до горния край на шестия, т.е. почти до атриума.


Още от първия ескалатор ти се открива изглед към почти целия основен салон на мола и можеш да се ориентираш за местоположението на почти всеки обект в него даже и без карта.


Атриумът на мола дава чудесна гледка към околните небостъргачи.


 Мол арт.


Това трябва да е матрьошка, нали?


Сещате се, че в бизнес парка на Плевньо такова своеволие - да му снимам сградите, нямаше да ми се размине. Ама така е при демократите, не е като в условията на путиновата тирания...


Никакви цветови корекции няма тук - самата реалност! Станция-трепач. Ползва се вместо психотест. Ако не луднеш, те взимат за космонавт:-) Метростанция "Делови център".


Ето как изглежда и перонът на позеленената светлина...

Московското метро


Тук вече мИтоди колабира и се приключва с мъките му... Метростанция "Марксисткая".


Е, не е толкова лоша и като общ изглед - но все пак ми е малко постна... Метростанция "Проспект мира".


На фона на останалите красоти, станция "Проспект мира" май може само с тези полилеи да се представи по-достойно. Малко ми е прехвалена, за да влезе в списъка с архитектурно най-достойните.


Представям ви "Галерия Новослободская". Така де, метростанция!


Още един витраж от "Новослободская" преди общия план...


"Новослободская" направо кърти. Тези красиви витражи са десетки и два не се повтарят! Ще пусна и един общ изглед след малко...


"Комсомолская". Първата от красивите станции на московското метро, с които ще си запълня с кеф силно дъждовния днешен ден.


Тоя трен мИтодито като нищо би го секвестирал заради комунистическите символи по него;-)


В свободна и демократична България в метрото снимането е строго забранено. В тоталитарна путинова Русия ти маркират с подови стикери най-добрите позиции за снимки.


И в ГУМ е страшна мизерия, ще знаете. Не изглежда по-зле и от най-лъскавите дубайски молове, честно казано. А като си спомня, че съм го виждал и в последната му година като социалистически магазин... Направо няма общо, освен фасадата и атриума. Бившият хотел "Россия", в който спах последно през 2004 и скоро след това го разрушиха, пък се е превърнал в един огромен Four Seasons, като че ли по-грамаден и от онзи...


И глад, само глад навсякъде заради пустите санкции ;-) Ох, май квасът ме е хванал - какви ги говоря, ще възмутя Роската, мИтоди и Асенчо...


Грозни и бедни. И още грозотия, мръсотия и беднотия... В Александровската градина.


Мизерия, мракобесие, потисничество и... Путин. Направо не знам как издържат тук! Александровската градина.


Винаги съм се чудел защо точно на север всичко цъфти толкова пищно и красиво! Сигурно защото знае, че лятото е кратко - и използва всеки миг да се наживее на макс! Александровска градина.


Слънцето днес определено е на моя страна! Няма обаче да е все така, затова изчезвам за още:-) Съборът "Василий Блажени".


На принципа "щом има опашка, значи трябва да е хубаво", се наредих на един щанд за пшеничен квас в ГУМ. Оказа се много приятна напитка, леко сладка, много свежа и газирана като бира, но почти без градус. В един друг свят това можеше да е кока-колата му... при това е 100% натурална! Пак ще си сипА!


Такъв терор над пушачите не съм виждал дори и в Америка. Даже и навън трябва да пушат само в тази стаичка - и малко около нея. А пространството наоколо е ОГРОМНО - но там не се пуши.


Тук всичко е голяяяяямо. И пътищата, и сградите. 4-5 такива корпуса има наоколо, всичките са хотели. А и "селската църква" на Измайлово си я бива...

Санкт Петербург


Дойдох със самолет, за връщането са ми приготвили летяща чиния... Метростанция "Горьковская".


Измислих го... Явно става дума за някаква хибридна пропагандна постановка, с която целят да добия и разпространя погрешно положителна представа за Русия. Как е възможно всяка сграда или обект, до които стигна, да са в перфектно състояние, около тях да е идеално почистено, ако е валяло - дъждът да спре и да ми изгрее слънцето точно за снимките, и за капак - да ми напълнят небето с разни безумно красиви облачета! Тоя вид на Петропавловската крепост е некъф факинг мираж, егати! Не може да е истина!


И малко около Нева…


А това тук просто трудно може да бъде описано. Ще ви оставя да гледате. Исакиевският събор е абсолютно недостижим! :-)


А тук много прилича на Виена, само като че ли е една идея по-красиво. Дворцов площад.


Мойка…


Джеймс Бонд дали не бягаше с един танк точно по тази улица в "Goldeneye"? Река Мойка в Санкт Петербург.


Още един путинист и нарушител на ембаргото! Позор! С Роби Уилямс на "Болшая Конюшеннная".


Супер яко арт нуво! Почувствах се в Прага за момент. Кафене и дом на книгата - заедно в тази уникална сграда.


Казанският събор се оказа една изключително пищна и наистина много красива катедрала! А руснаците религията ги е хванала много по-силно от нас. То е кръстене, то са поклони - по 100 пъти! И едни опашки за някакви икони... Но и без да вярвам в тези неща, не мога да не се прекланям пред художествения гений и отдадеността на хората, създали тези прекрасни произведения.


Михайловский сад... Много чист и зелен парк. Изобщо, тук всичко изглежда много чисто. Не само от България, но и от голяма част от големите туристически градове на Европа.


Не, че човек очаква да види точно това в Санкт Петербург, но в крайна сметка и то е там:-) Джейми Оливър ин Раша, лейдис енд джентълмен...


Важното е да издебнеш слънцето и да си тръгнеш с цветовете;-) Църквата "Възкресение Христово" в Санкт Петербург.


Пак си направих дъга…

Източник:www.flickr.com


В изказване пред Народното събрание на 12 март 1940 г., за жизненото равнище в България депутатът Серафим Георгиев казва:

„Това показва, че картината на българската мизерия е страшна….Аз мога да ви припомня картини от Берковско, които видях с очите си: едно дете ядеше симид вместо сирене с царевичен хляб.

Мога да ви прочета данни…,че 19,5 % от селските семейства живеят в тухлени, а 61 % в кирпичени къщи; селското жилище се състои обикновено от две стаи, в които живеят средно шест души; в тия стаи се и готви.

Нямат кладенци 57 % от домакинствата; нямат клозети 17,4 % от тях. Нямат кревати 20 % от домакинствата, а останалите 80 % от тях имат средно по два кревата за шест души. Нямат маса 28,5 % от домакинствата, а 36 % нямат стол. Нямат печка 28 % от домакинствата. Нямат юрган 36 % от тях. Нямат дюшеци 46,5 %, а 34 % нямат никаква постеля. Домашните съдове и прибори са със съмнителна чистота и се държат на открито понеже 53 % от домакинствата нямат нито един шкаф. Измиването на тялото през зимата е непознато.

Долните дрехи обикновено са така замърсени, че са хванали кожа от кир. Ето това са покъртителните условия за закъснелостта на българския живот”

Полицаите изложили тялото му на площада в Разлог, после го закопали в едно дере

Първият български партизанин Иван Козарев загива нелепо от приятелски огън. Загадъчната му смърт и до днес дава поводи за различни спекулации и версии. Най-разпространената конспиративна теория е, че е удушен от свои другари по поръчка на командира на Разложкия партизански отряд Крум Радонов. Според тази версия Радонов се страхувал, че харизматичният Козарев ще го измести от лидерското място. Тази теория за смъртта на първия български партизанин обаче е многократно отричана и е доказано невярна. Истинската история е далеч по-прозаична и нелепа.

Когато намира смъртта си на 1 април 1944 г, Козарев е добре познат на полицейските власти. В периода 1923-1935 г. многократно е арестуван заради противодържавна дейност, а от 1935 до 1938 г. излежава ефективна присъда. В началото на 1941 г., усетил, че се готви нов негов арест, фанатичният комунист минава в нелегалност. Няколко месеца по-късно в местността Струго над Добринище, при опит да бъде заловен от група полицаи, Козарев убива двама от тях и успява да избяга. Екшънът се разиграва четири дни след нападението на Германия срещу СССР и два дни след като комунистическата партия в България обявява курс на въоръжена борба срещу официалните власти.

Тази престрелка превръща Козарев в легенда в Пиринския край и от този момент нататък той е считан за първия български партизанин. Дни след нея, в околностите на Разлог, заедно с приятеля си Никола Парапунов създава и първата партизанска чета.

В продължение на близо три години Козарев и бойните му другари организират атаки срещу официалните власти и винаги успяват да се измъкнат невредими от престрелките. На 2 април 1944 г. в Разлог е получена телеграма, която е изпратена от кмета на Добринище. В нея се казва: „Донасям, че днес, 2 април 1944 година, към 16:30 часа източно от Добринище, Разложко, на един километър от пътя за Неврокоп, вдясно от същия път е намерен трупът на нелегалния Иван Йорданов Козарев от Добринище, облечен в горска униформа, въоръжен с парабелум, една английска бомба, един нож, един патрондаш с 32 патрона. Трупът е прибран в общината”.

Краткото съобщение изненадва органите на полицията, защото в този ден не са влизали в престрелка с партизаните. Когато кметът на Добринище изпраща телеграмата, мълвата за смъртта на Козарев вече се разнася из Пиринския край. Всички се питат какво се е случило. В партизанския отряд на Козарев цари весело настроение, защото партизаните Александър Пицин и Иван Калинов са успели да убият полицай, а след това да се измъкнат невредими. Часове след като разказват историята за престрелката, разбират, че „полицаят”, когото са убили, е техният другар Иван Козарев. По ирония на съдбата Пицин е един от най-близките приятели на първия партизанин. До края на живота си той няма да може да си прости тази грешка.

Два дни преди тялото на Козарев да бъде намерено, той, заедно с още един свой другар, се отделя от своята чета и заминава за Добринище, за да се срещне с командира на отряда Крум Радонов. Да го посрещнат, излизат четирима партизани, между които Пицин и Калинков. Времето в този ден е дъждовно и мрачно. Козарев стига в района на Добринище, когато се свечерява и мракът става още по-гъст. Групата, която го чака, вижда на пътя да вървят двама души, като единият е с шинел, с пушка на рамо и с раница.

Човекът с шинела е Козарев, но неговите другари стигат до извода, че са се засекли с полицай, който проучва района. Партизаните започват да следят двамата „полицаи” и ги виждат да се отбиват в тухларница, която се намира на 2 километра от Добринище. От тухларницата Козарев излиза без пушка и раница. Той ги е оставил, за да не прави впечатление. Докато върви по пътя, забелязва силуетите на тези, които го следят, и се насочва към тях. В този момент Пицин извиква: „Стой там!”, и насочва пушката си към приближаващия Козарев. Козарев мигновено вади пистолета си и стреля. Куршумът почти охлузва ухото на Пицин, който веднага изпраща един куршум в гърдите на Козарев. В този момент стреля и Иван Калинков. Следват още няколко изстрела от двете страни, след които Козарев пада на земята, а Калинков и Пицин побягват в гората заедно с другите двама партизани. Недоразумението е предизвикано от това, че Козарев носи горски шинел, който наподобява зимната полицейска униформа от онова време.

Веднага след като тялото на първия български партизанин е открито, тръгва и версията, че той е удушен. Причината е, че от тялото му не тече кръв. Причината за това обаче е ниската температура, при която е престоял трупът. След като тялото е откарано в общинската сграда на Добринище и е разпознато, полицаите го хващат за краката и започват да го влачат по пода към изхода на общината. При завоя от коридора към стълбите са оставени размазани следи от кръв. Кръвта започва да се стича заради затоплянето на трупа.

Тялото на убития партизанин няколко дни е изложено на площада в Разлог, след което е закопано в едно дере близо до военните погреби. Няколко месеца по-късно каузата, за която се бори Козарев, побеждава и „народната власт” поема нещата в свои ръце. Малко след комунистическия преврат от 9 септември 1944 г. трупът на партизанина е изровен и препогребан на лобното му място./Ретро.бг/
Тома Биков

Градският съвет на БСП – София е сериозно обезпокоен от поредния опит българската образователна система да бъде използвана за налагане на идеологеми и стере отипи, изфабрикувани от световния неолиберализъм и неговите представители у нас. В този случай, с приетите програми по история и цивилизация за учениците от Х клас, се казва в позиция на столичните социалисти.

Още по време на първия кабинет на Бойко Борисов (2009 – 2013) бе разработен доклад със задача да се пренапише българската история, която да се превърне в инструмент за възпитание на т.нар. гражданско общество от соросоиден тип. Тогава авторите изпълниха задачата да разкрият „дискриминационната” роля и нетолерантно отношение на българската класика, предлагайки от учебната програма да бъдат изхвърлени творби на Ботев, Вазов, Яворов, Елин Пелин, Дебелянов, Йовков, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров. Тези антикултурни актове ставаха част от политиката и на служебните правителства, назначавани от президента Росен Плевнелиев. По времето на втория кабинет на Бойко Борисов (2014-2016), с участието на Реформаторския блок, управляващите отново посегнаха към емблемите на националната ни памет, но преди всичко към знаците и символите на революционните и социални борби у нас.

Чуждестранни фондации и техните български емисари провеждаха открити уроци по антикомунизъм в българското училище, представяйки откровени лъжи и груби манипулации за историческия път на България през втората половина на ХХ век. Министър Кунева стимулираше този процес, както и мултиплицирането на безпаметието за нацизма и неговите ужасни деяния у нас. А днес, третият кабинет на Бойко Борисов узакони такива програми по история и цивилизация, в които учениците ще трябва за една година да усвоят хилядолетното историческо развитие на народите по българските земи. Това, само по себе си, е нонсенс. Зачерква се досегашният подход, според който усвояването на българската история се извършва на етапи с оглед на възрастовите характеристики на учениците и което е още по-пагубно, българската история престава да е специално обособена в контекста на европейската и световната история, за да се разтвори в тях като един от равнопоставените им компоненти. И така, новата програма по история за Х клас, разчетена на процеси, протичащи в течение на повече от десет хилядолетия по българските земи, е ненаучна и в същото време непосилна за усвояване. Единственото обяснение за въвеждането на такава програма е, ако родните неолиберали, заели възлови позиции в управлението на държавата, са решили младите българи да знаят колкото се може по-малко и по-еклектично за собствената си държава и културна принадлежност.

След покушението срещу сърцевината на културната идентичност се атакува същността на голяма част от събитията през ХХ век, отново през призмата на идеологическите клишета на неолибералното мислене и пропаганда. Учениците ще трябва да усвояват и запаметят като най-типични за историята от първата и втората половина на ХХ век следните понятия: терор, атентат, комунизъм, съветизация, диктатура на пролетариата, експроприация, Комунистически интернационал, безпартиен режим, Народен съд, репресивен апарат, „трудововъзпитателни общежития“ (лагери), горяни, „Възродителен процес“, социалистическа индустриализация, насилствено коопериране, изселване. Същевременно, няма и дума за убийството на Стамболийски, за първото в света антифашистко въстание – Септемврийското въстание.

Няма дума за приетия още през 1924 г. Закон за защита на държавата, който през 40-те години се насища с още по-радикални наказателни текстове. Няма дума за убитите без съд и присъда български комунисти, земеделци, леви интелектуалци, сред които Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст, Георги Шейтанов. Няма дума за присъединяването на България към фашистката коалиция с активната роля на Богдан Филов и Борис ІІІ. Няма дума за убитите деца от Ястребино, за набучените на коловете глави на партизани и ятаци. Няма и дума за фашизъм, нацизъм, хитлеризъм, Холокоста, концентрационни лагери. Едва ли има българин, който да не е наясно, че съвременният неолиберализъм се характеризира със заличаване на истините от националната културна и историческа памет, с възпитанието в антикомунизъм и русофобия. Едва ли има българин, който да не е наясно, че щедро платените агенти на Джордж Сорос и на други чуждестранни фондации изпълняват поръчките на своите господари да тровят българското общество с неистини и груби фалшификации.

Едва ли има българин, който да не е наясно, че под претекста изучаване на национална история се масовизират лъжи за близката история на България, извършва се груба манипулация с младите българи: те се възпитават в омраза към всичко, което е резултат от колективната енергия на народа ни, от неговите революционни и социални пориви, превръщат се в национални нихилисти и отцеругатели. Ние, социалистите от София, предупреждаваме народните представители, правителството на България и лично министър-председателя Бойко Борисов, че заиграването с българската история, пренебрегването на крупни исторически събития, опитите да бъдат заличени фашизмът и хитлеризмът от паметта на българския народ ни разделя не само като общество, но и от фундаменталните ценности на Европейския съюз. Държим българското правителство да изтегли програмите по "История и цивилизация" за Х клас. Да се организира обществено обсъждане на програмите по българска история и по българска литература, разработени за българското училище, с оглед на тяхното обективно осветляване. Градският съвет на БСП - София настоява за оставката на министъра на образованието и науката, който носи основната вина за приемането и одобряването на програмата по "История и цивилизация" за Х клас, която изопачава националната ни история, зачерква антифашистката съпротива у нас и фактически съдейства за реабилитиране на фашизма./БЛИЦ/

О. р. ген. Мирчо Спасов (възрастният вдясно), главен отговорник за лагера по време на съдебния процес през юни 1993 г. | Фотограф: Георги Георгиев.

На 5 април 2012 г. се навършват 50 години от закриването на последните концлагери на комунистическия режим в България край Ловеч и Скравена. На същата дата през 1962 г. Политбюро на ЦК на БКП начело с Тодор Живков тихомълком взима решение да закрие своето тайно творение, което създава през 1959 г. Причината е, че в партийната върхушка гръмва скандал за убийствата в лагерите и това застрашава властта на Живков.

Сайтът Държавна сигурност.com  отбелязва годишнината с публикуването на поредица, която разкрива малко известни или забравени факти за последните лагери на комунизма. Материалите са час от документалната книга на журналиста Христо Христов „Секретното дело за лагерите”, която наскоро издателство „Сиела” преиздаде.

В част 1 от поредицата беше представена политиката на комунистическото управление след 9 септември 1944 г. за създаване на концлагери в страната и въдворяването на „политически опасни лица” в тях, както и на хора, оценявани от ДС като потенциални врагове на „народната власт”.

Част 2 е посветена на началото на лагера край Ловеч през 1959 г. В нея се осветляват разпорежданията на близкия на Тодор Живков зам.-министър на вътрешните работи ген. Мирчо Спасов за създаването на изключително тежък и жесток режим. .



Първите  лагеристи са настанени в няколко бараки останали от младежката бригада, строила ж. п. линията Ловеч-Троян. Лагерът се намира на около 3 км от Ловеч по посока Троян в близост до разклона за с. Хлевене. Първият шеф на Трудовата група-Ловеч (ТГ), за кратко е полк. Иван Тричков, началник на лагера в Белене. След това за началник е назначен Петър Гогов, дотогава зам.-началник на Белене.


Началото на Трудовата група

Бившият лагерист Тодор Минков от София, задържан през 1957 г. по време на една от "хулиганските" акция и изпратен в Белене без съд и присъда, е сред първите, които са докарани в лагера край Ловеч. Като дата на заминаването за новия лагер в показанията си той посочва 10 септември  1959 г.:

"Вкараха ни в дълга барака с нарове на два етажа. Още първата вечер ни биха милиционери. На другия ден ни закараха на мястото на бъдещата кариера да къртим камъни и с бягане да ги носим на 150-160 м., където ги струпвахме на камари. При бягането минавахме по коридор от милиционери, които от двете страни ни биеха с тояги. Побоят командваше капитан Горанов, той също биеше..."

Първата група от новопристигнали лагеристи наброява около 40-50 души.  Само след няколко месеца край Ловеч вече има около 1000 души. При идването на нови въдворени под командването на Горанов се е изпълнявал специален "ритуал", приет като традиционен за лагера – старите са строявани на плаца в шпалир и им е било заповядано да бият с тояги новодошлите. Който не е изпълнявал също е получавал тояга.


Режимът в лагера

Сутрин денят е започвал към 4-5 ч. без значение от сезона. "Нямаше лято, нямаше зима. Откарваха ни на кариерата, където работихме до късно през нощта, защото много хора не можеха да си изкарат нормите", спомня си лагеристът Тодор Минков. Почивка се е разрешавала само на обяд за един час. Товаренето на влаковата композиция е трябвало да се извърши за 5-10 мин. Дневната норма за мъжете е била между 8-20 куб. м. камъни. Всичко се е извършвало на бегом.

Храната обикновено се е била постна и предимно от зеленчуци - цвекло, зеле, спанак, бобена чорба, сутрин – студен чай с парченце мармалад. Дневната дажба от хляб е била около 700 гр. и се е давала наведнъж вечер като се е изяждала веднага. Къпането е ставало само в близката р. Осъм. Лагеристите са обличани в стари войнишки дрехи, били са въшлясали, а в бараките не е могло да се спи от дървеници и други паразити. Повече от година не е имало никакво лекарско обслужване. Бившият лагерист Нено Христов от с. Изворово, Старозагорско признава:

"Никога през живота си не бях виждал гнойни рани по телата на хората, в които имаше червеи. Единственото нещо, което можеше да се направи бе да помолиш близките да уринират върху раните по гърбовете, за да заздравеят, други средства нямаше..."

Назначената през юли 1990 г. от военната прокуратура лекарска експертиза, в която са ангажирани светилата на здравеопазването ни като проф. д-р Стойчо Раданов, ръководител катедра по "Съдебна медицина" на Медицинска академия, прави потресаващи изводи:

„Лагеристите не са имали възможност да говорят помежду си, да поддържат контакт с външния свят, да предявяват претенции и оплаквания, да запазят личното си достойнство и самочувствие на човешки същества. Още при постъпването в лагера, както и по време на целия престой в него, повечето от тях са били жестоко и в повечето случаи безпричинно бити с тояги и гумени маркучи... Условията на живот са носили известен белег на неоправдан садизъм..."


Устните заповеди на Мирчо Спасов

Писмени разпореждания за режима в лагера не са давани. В показанията си всички от ръководството на Трудовата група сочат, че са действали единствено по усти указания на близкия на Тодор Живков зам.-министър на вътрешните работи Мирчо Спасов. Началникът на лагера Петър Гогов признава при първия си разпит през март 1990 г.:

"Нормативни документи нямаше. Всичко се изпълняваше по устни заповеди на Мирчо Спасов. Здравен пункт се създаде през ноември 1961. Чакъров  (Делчо Чакъров е началник на отделение "Въдворяване и изселване" при МВР, б. а.) от София ми се обади да не правим свиждания. Разрешавахме колети с храна до 2 кг и до 100 лв. на месец. Къпането ставаше в неделя следобед на реката – това бе заповед на Мирчо Спасов, устна по телефона. Той забрани болните да се изпращат в болница и разпореди труповете да не се връщат на близките.”

Цвятко Горанов, началник-обект в лагера, заявява пред прокурора:

"С откриването на ГТ-Ловеч Мирчо Спасов устно нареди да се работи от изгрев до залез слънце. Той не издаваше писмени заповеди. Мирчо Спасов каза, че тези хора трябва да работят при много тежък режим "да им се напукат ръцете от работа и когато излязат навън да свалят шапка на работника". На нас казваха, че всички, които идват са криминални престъпници и ние ги смятахме за такива. Аз лично никога не съм нанасял побоища, нито съм убивал. Те умираха от тежък физически труд, слаба храна. Често се избиваха помежду си.

Десетина дни след като се прехвърлихме в лагера дойде Мирчо Спасов и ми каза: "Това са най-непоправимите криминални престъпници. Те трябва да работят при най-тежък режим от тъмно до тъмно, при най-високо напрежение! Почивка само на обяд! Да работят до умиране!" Никакви дисциплинарни наказания не са налагани, защото нямаше правилник. Нямаше норми. Ние изпълнявахме само нарежданията от горе."

Самият Мирчо Спасов твърди, че "министър Георги Цанков ми даде задача да отговарям за лагера след като той вече функционираше. Нареждал съм режима да бъде строг". По това време като зам.-министър на МВР по ДС отговаря за две централни поделения и няколко служби между които отделение "Въдворяване и изселване", към което се водят лагерите и изселванията. По този начин Мирчо Спасов се превръща в едноличен шеф на лагера и още при създаването му се разпорежда така, че никой друг освен него да има достъп до адското място.

За това свидетелства и първият секретар на окръжния комитет на БКП в Ловеч по това време Дочо Шипков: "През 1960 г. лично при мен идва Мирчо Спасов и ме уведоми, че в лагера са настанени престъпници и хулигани и затова режимът е строг. Каза още, че лагерът би на централно подчинение на МВР. Препоръча ние да не се интересуваме и да не се месим в работата на лагера".

След арестуването му през март 1990 г. от военна прокуратура Мирчо Спасов признава:

"Това, че съществуваше лагера в Ловеч се знаеше много добре от Политбюро на ЦК на БКП и от ръководните и партийни кадри в страната. Знам, че по същото време на партийни събрания имаше изказвания, че лагера в Ловеч е внесъл порядък в страната. От всички, включително и от Тодор Живков се знаеше, че режима в лагера е много строг, и бих казал суров. Указания за този режим се даваха от ръководството на МВР и от Политбюро. Тези указания се даваха директно на мен от министър Цанков.


Такъв тежък режим беше създаден за превъзпитаване на настанените в лагера престъпници. По това време се смяташе, че един голям криминален престъпник е и политически престъпник, и че взиманите спрямо него мерки са законни. Това беше виждането на ЦК на БКП. Аз законите не ги правех, аз бях само един изпълнител".


Надпреварата в издевателствата между Газдов и Горанов

По време на съществуването на лагера зам.-началникът Цвятко Горанов и офицерът на Държавна сигурност в лагера Николай Газдов си съперничат в побоищата и издевателствата. Бившият лагерист Александър Златарски от София  описва много садистичните им наклонности така: "Горанов и Газдов биеха зверски, биеха така жестоко все едно, че се вживяваха като правеха това. Може би биеха от любов към побоя. След като те започваха се знаеше какъв е края на човека".

Газдов пристига в Ловеч като оперативен работник по ДС от ТВО Белене през 1960 г. При първия си разпит заявява: "Всички заповеди на задържани бяха подписани от Мирчо Спасов, нямаше прокурорски подпис или подпис на вътрешния министър. Заповедите за въдворяване бяха за срок от 1 година. Задържаните бяха само криминално изявени лица, поне така пишеше в справките им".

Бившият бъчвар, роден през 1920 г. в с. Деляновци, Великотърновско и приет за член на БКП през 1945 г., обаче е ненадминат в методите, чрез които упражнява ежедневен физически и психически терор над лагеристите. "До идването на Газдов режимът в лагера бе такъв, че даваше гаранции на този задържан, който не изпълняваше нормата, че някога ще излезе жив от лагера. След пристигането на Газдов тази гаранция отпадна. Той се разпореждаше с живота на лагерниците без да се съобразява дали те са си изпълнили нормата или не", заявява бившият лагерист Георги Йосифов. Той цитира една от любимите фрази на майора от Държавна сигурност: "На кариерата бачкане и бой до смърт!"


Признанията на началника на лагера Гогов

Началникът на лагера Петър Гогов признава пред прокуратурата:


„Аз лично съм присъствал на побой нанасян от Газдов и Горанов. Горанов ги биеше с бастун навсякъде, не гледаше къде удря. Много пъти съм му правил забележка да не бие хора, дори едни път му взех бастуна и го направих на парчета. Той после започна да бие с дъска. Газдов и той биеше комуто му падне, но повечето нареждаше на затворници да бият други задържани. Не съм констатирал дали след такъв побой е настъпила смърт на някой задържан. Окръжният началник на МВР-Плевен Георги Аргиров ми каза, че който умре – умре. Който остане жив остане и като излезе и види работник, да му сваля шапка. От него разбрах, че това указание е дадено от Тодор Живков, той го предал на Мирчо Спасов, който го казал на Аргиров, а той на мен".

Газдов е имал свой смразяващ "специалитет", който е демонстрирал нееднократно пред лагеристите, потвърден в показанията на повечето оцелели от ада край Ловеч. Когато е набелязвал някого, който трябва да бъде убит, е очертавал пред строя кръг, викал е по име жертвата, поставял я е в очертанието и й е подавал огледалце, за да се огледа за последно. Обикновено на жертвата е заповядано да си вземе таргата и от кариерата са връщали трупа й, загърнат в сламеник.

Освен, че е биел до припадък, Газдов е имал склонността да нарежда жертвите да бъдат довършвани от бригадирите – най-изявените криминални затворници, докарани от Белене. Сред най-често споменаваните имена са тези на Стоян Узукчиев-Шахо от София, Атанас Иванов Левордашки от Враца, Благой Гайтанджийски – Благо Магарето от Пловдив, Димитър Цветков от София, Антон Шаров – Шаро Кучето от Бургас, които с очевидно усърдие, жестокост и престараване са изпълнявали неговите заповеди.

През ноември 1961 г. Газдов е уволнен от лагера, въпреки жалването му до зам.-вътрешния министър Григор Шопов, че Гогов му се месил в работата по линия на ДС. Петър Гогов, който през август-октомври 1961 г. се разболява и отсъства от лагера оставя за свой заместник Газдов. "След връщането ми партийният секретар на поделението капитан Георги Атанасов ми каза, че в лагера стават страшни неща. Газдов биел наред и се разпореждал задържани да бият други, някои от които починали", заявява Гогов пред следствието.

На партийно бюро в присъствието на началника на Окръжно управление на МВР-Ловеч Кирил Александров се взима решение за освобождаването на Газдов и налагането му на партийно наказание "мъмрене". "Газдов бе жесток човек, постоянно затягаше режима. Той бе уволнен през ноември 1961 г. Формално в предложението писах, че е изпращал въдворявани да му крадат орехи", признава Гогов.

"Биеха ни като животни, храниха ни като животни, работихме като животни", казва в показанията си бившият лагерист Лозан Лозанов, попаднал в лагера през 1961 г., защото пътувал без причина с влак от София до Ямбол, като най-точно характеризира, онова, което е ставало преди 50 години в последния лагер на комунизма край Ловеч.

Източник:desebg.com

Пострадалият вече е забравил за инцидента, когато полицията идва.
Може да се случи на всеки: прекаленото пиене замъглява спомените. Този човек от Москва изнася пиенето на съвсем различно ниво, като забравя, че е бил на прага на смъртта преди минути, след като пада от прозореца на апартамента си на 9-ия етаж.
Каръкът си пийва доволно на 12 ноември и без да иска пада от прозореца, опитвайки се да пуши цигара (тютюнопушенето убива!!!).

След като се приземява на бетона, човекът се обажда на полицията и се връща вътре, докато чака патрулката да пристигне. Но когато офицерите най-сетне се появяват на прага му, злополучният пияч ги изглежда с изненада: фаталният инцидент се е изпарил от ума му...
Не е известно какво е спасило човека. Полицията извиква линейка и медиците го отвеждат в болницата. Може би следващия път, когато чуе "Обзалагам се, че не можеш да го направиш", ще знае, че бирата му говори.

Източник: bg.rbth.com

В социалните мрежи в днешно време скоростта на светлината се разпространява текст за една нещастна майка, която била отхвърлена от сина си, текст, за който сме сигурни, че няма да ви остави безразлични.

- Мразех я и ме беше срам от нея!

Тя работеше като готвачка в моето училище. Един ден майка ми влезе в класната стая, за да ме поздрави. По-късно съучениците ми се подиграваха, беше ми неудобно.




 Само дето не потънах в земята от срам! Исках майка ми просто да изчезне. Когато повтороно я видях ѝ казах, че ме е засрамила, и че е по-добре да умре!
Майка ми нищо не ми отговои, само ме гледаше. Не се спрях нито за момент, за да помисля за това което ѝ казах, бях много ядосан. Бях незаинтересован за чувствата си ..

Исках само да си отиде у дома и никога да не се върне!

По-късно получих възможност да отида в Сингапур на проучвания. Там се ожених, купих къща и имам деца. Бях щастлив и доволен от живота си. Но един ден майка ми дойде да ме посети. Не се бяхме виждали от години и никога не беше виждала своите внуци. Появи се на вратата. Моите деца започнаха да ѝ се смеят.. Аз извиках към нея: „Как се осмеляваш да идваш в къщата ми и да ми плаши децата!“
– Просто така си се появила неканена! „Иди си от тук веднага!“ Майка ми просто тихо отговори: „Извинявайте, трябва да съм сбъркала къщата“ – и изчезна …

След няколко дни получих писмо. Поканен съм на годишнина от завършване на училището.
След тържеството се върнах до родния дом. Когато ме видяха местните жители ми казаха, че майка ми е починала. Нито една сълза не пуснах. Предадоха ми само едно писмо, което ми казаха, че е от нея …
– „Скъпи мой сине, мислех за теб през цялото време. Прости, че дойдох до твоя дом и уплаших децата ти. Беше ми приятно, когато чух, че си успял в живота , съжалявам, че винаги ти бях на тежест и те червих, виждаш ли, когато беше дете, се случи инцидент, в който ти загуби окото си. Като майка, не можех да понеса да изранеш без едно око. Лекарите те прегледаха и казаха, че никога няма да можеш да виждаш. Аз ти дадох своето око … Бях горда, когато знаех, че синът ми ще може да гледа света с това око.

С любов, винаги с теб твоята майка. “

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив