Зловеща история потресла света през ноември 2011 година.Мъж изравя телата на 26 момиченца и ги накара да казват "мама"

Предупреждаваме, че текстът, който следва, не е за хора със слаби нерви и сърца.

На 25 октомври в Нижни Новгород се състоя съдебно заседание по делото на Анатоли Москрин, наречен от медиите "Кукловодът". Той е обвинен в поругаването на детски тела. Преди няколко години в дома на учения историк, специалист по ритуалите на погребенията, са намерени 26 "кукли", направени от телата на малки момиченца. Историята е една от най-зловещите, описвана някога от медиите.

Историята на Анатоли Москвин разтърсва Русия през ноември 2011 година. Тогава сътрудниците на полицията откриват в дома на мъжа 26 кукли, които всъщност са мумифицирани тела на малки момиченца. Оказва се, че в продължение на десет години Москвин изравял телцата от различни гробища, след това ги мумифицирал с помощта на специален разтвор от сол и сода.  "В деня на задържането на Москвин край дома му имаше много журналисти, не ни пускаха, но видяхме как изнасят "куклите"", спомня си журналистката Кира Лановская: "Те изглеждаха като парцалени, обшити с плат. Усещаше се смрад на него гнило."

Една от колежките й е поканена като поемно лице в апартамента на ужасите. В един момент тя припада от видяното и започва да й тече кръв от носа. Когато я свестяват, изпада в истерия.  "Разследващите след това разказаха, че жената е започнала да крещи, притискала е ръце в тялото си и е казвала, че няма да пипа нищо в този дом и иска да излезе веднага на улицата. Нервите на следователите също не издържаха, виждахме ги как излизат през десет минути да пушат, явно не можеха да понесат показанията, които Кукловода беше започнал да дава", спомня си още журналистката. Разследващ полицай, който дошъл заедно с останалите за огледа, разказва, че жилището, което обитавал Москвин, всъщност изглеждало съвсем обичайно, ако не били куклите, никой не би се усъмнил в психическото състояние на мъжа - много книги, порцеланови кукли на шкафовете, чисто и подредено.

Москрин държал мъртвите кукли в стаята си. Облечените в детски рокли мумии били подредени една до друга на дивана. Други пък били наредени около малка масичка и все едно пиели чай от детско сервизче.  Най-страшното настъпило, когато полицаите започнали да вдигат детските мумии. Разнесли се звуци като от истински кукли.  "Вътре беше монтиран механизъм от музикални играчки и кутии или истински кукли. Щом ги вдигахме, се разнасяше: "Мама, мама", "Татко, обичам те", или песничката "Мечо обича мед", докато ги носехме, от телцата се чуваше музика, беше много зловещо", спомня си полицаят. В някои от телата по-късно следователите открили личните вещи на умрелите момиченца.

В мумифицираното трупче на едно от тях била защита табелката от гроба с името на момиченцето, в друго - изсушено, човешко сърце. Пред разследващите Москвин разказал какво правел с телата, които изравял. Тези, които били по-разложени, дообработвал - пълнел телата с парцали, покривал лицата им с плат и слагал в очите на момиченцата копчета или очи от истински кукли.  Твърдял, че искал те да гледат с него анимационни филмчета, настоявал, че обичал "своите момиченца" и се грижел за тях все едно, че са живи.

Всяко от момиченцата имало име и своя история. Тези, които не "слушали", затварял в гаража си. По време на разпитите Москвин споделил и друго - казал, че правел куклите от самота. Бил ерген и си мечтаел за деца. Опитал да осинови дете, но социалните не му позволили заради мизерната, университетска заплата. Най-странното от всичко било, че родителите, които живеели със сина си, не подозирали с какво се занимава той. Дори живели няколко седмици с една от "куклите", мислейки, че Москвин просто има хоби и изработва играчки от парцали. Оказва се, че като при всички подобни случаи проблемите на Москвин датират от детството. Майка му разказва, че той бил тихо, ученолюбиво дете, което постоянно ставало жертва на различни издевателства. Но най-страшното се случило, когато бил в трети клас. Тогава го принудили да участва в зловещ обред на "венчавка с покойницата". Пред следователите Москвин си спомня: "на 4 март 1979 година бях член на нещо като Тимуровска команда - изнасяхме хартия и я предавахме в пунктовете за събиране, обикаляхме различните кооперации. До една от тях видях капака на ковчег.

Съседи казаха, че там е живяла 11-годишната Наташа Петрова, умряла по нелеп начин. Тя излизала от ваната, когато се хванала за околен проводник, подхлъзвайки се и умряла мигновенно, ударена от ток. Тъкмо исках да се махна, когато от входа изнесоха и ковчега с момичето, тогава не знаех, но майката на Наташа е членувала с някаква секта. Не беше дошъл никой от съучениците на Наташа, само някакви хора - жени и мъже, облечени в черно, държаха запалени свещи и пееха нещо, но не на руски.  Оставиха ковчега на една поставка. Майката на Наташа ме видя, плачейки ми подаде ябълка и ме целуна по челото. Хвана ме за ръка и ме закара до отворения ковчег, обеща ми, че ще ми даде много портокали и банани и сладки неща, ако целуна умрялото момиче.
Започнах да плача и да се дърпам, молех се да ме пуснат, но сектанките ме бяха хванали здраво. Една от тях със сила наведе главата ви и устните ми се допряха до челото на момичето. Не ми оставаше нищо друго, освен да го целуна", разказва Москвин.

Той си спомня, че тогава всички започнали да произнасят някакво странно заклинание. Когато всичко свършило, му наредили да вземе свещ и да покапе с нея върху гърдите на момичето. Накрая му дали и две протрити от носене медени пръстенчета, едното от тях трябвало да сложи на своя пръст, а другото - на ръката на покойното момиче. В началото психиатрите, които присъствали на разпитите, не били убедени дали всичко това е истина или не е плод на болното съзнание на мъжа. Но родители и свидетели потвърдили, че той действително е бил жертва на този сектантски ритуал и вероятно това е отклюцило девиациите му. Майката на мъжа споделила още, че към този период той започнал да сънува кошмари и твърдял, че му се явява насън мъртвата "булка", която заповядвала да започне да се занимава с магии.  Когато пораснал, Москвин започнал да преподава в университета филология и чужди езици, бил истински полиглот и говорел на 13 различни езика.  Колегите му го определяли като странен, но не предполагали с какво се занимава.  Самият Москвин твърдял, че не е искал да навреди на децата, а правел всичко това от жал. "Надявах се, че по този начин ще ги възкреся и те ще дочакат един по-нов живот", пише в показанията си един от най-зловещите некрофили в историята.

Научете повече

Засукана мадама и държавна сигурност помагат на... Гунди, Бонев и България (ВИДЕО)

Любопитни истории преди най-важната победа на България срещу Холандия - през есента на 1968 година

България приема Холандия в световна квалификация. Двубоят е утре от 21:45 часа на Националния стадион „Васил Левски”. Двата отбора имат десет мача през годините при пълно равенство – по четири победи, а два завършват наравно. В рубриката БЛИЦ Архив отново припомняме среща от историята. Става въпрос за световната квалификация от есента на 1968 година. Тогава побеждаваме Холандия с 2:0.

ПРЕДИ МАЧА, ЛАГЕР КАТО В КАЗАРМА

България и Холандия са в квалификационна група 8 за световните финали през 1970 година. Останалите два отбора са Полша и Люксембург. На старта на квалификациите Холандия побеждава Люксембург с 2:0. Първият мач на българския национален отбор в групата е именно срещу „лалетата” на 27 октомври 1968 година. Селекционер на нашите „лъвове” е д-р Стефан Божков. Легендарният специалист е свикал под знамената всички звезди, начело с Георги Аспарухов-Гунди, Димитър Якимов, Борис Гаганелов, Димитър Пенев, Добромир Жечев, Никола Котков и Христо Бонев. Именно Зума ще се превърне в основна фигура в квалификациите. По това време пловдивчанинът вече се е превърнал в любимец на Стефан Божков. Любопитното е, че Бонев го нарича „тате”, когато се обръща към него... Двамата наистина имат по-специална връзка, а футболистът лети на терена под ръководството на Божков. 45-годишният по това време треньор има обичайна практика преди повечето важни мачове за по-специални лагери. Идеята на доктор Божков е да откъсне максимално футболистите от шумотевицата на столицата и присъствието на фенове. Затова ги кара на лагер в местността Хисарлъка над Кюстендил. Подготовката на спокойствие е няколко дни, а тренировките се водят на стадион „Осогово”. Пиле не може да прехвръкне до базата на националите над града – такова е нареждането на д-р Божков. Суровият му нрав и чепат характер са в основата футболистите да са като в казармен лагер. Дори и да имат желание, близки и роднини нямат никакъв шанс да припарят в дните преди мача. Доктор Божков дори еднолично решава по какъв начин да бъдат настанени футболистите по стаите. Селекционерът преценява кои ще си паснат помежду си. Често Гунди и зевзекът Бонев са в една стая, а Добромир Жечев, например е заедно с Иван Димитров, а след това с Кирил Ивков. Ден преди двубоя националите слизат от Хисарлъка и се настаняват в базата на... ЦСКА. По това време повечето мачове обичайно са в неделя, така че в събота отборът пристига отново в София. Футболистите използват стаите на стадион „Българска армия”, над съблекалните. Така се оказва, че звездите на Левски – Гунди и Добромир Жечев, влизат в бърлогата на врага. „Никой обаче не обръщаше внимание къде спим и къде водим подготовка. Тогава нямаше такова деление. За нас беше важно да играем за България. Просто използвахме хотела на „Армията”, защото бяхме близо до Националния стадион”, коментират част от футболистите от онзи състав.

А ГОСТИТЕ ТРЕНИРАТ В МАХАЛАТА...

По това време гостите от Холандия не прекарват най-добрите си моменти в София. Йохан Кройф не пристига за мача. Магьосникът с №14 влиза в конфликт с федерацията за премии и не пътува до България. Останалите му съотборници тренират в... циганската махала „Татарли”. Настанени са там заради липса на свободни места в хотели в София. Селекционерът на Холандия Георг Кеслер е принуден да проведе нещо като тренировка в не особено приятната обстановка наоколо. Холандците тренират на ливада, около която жителите на циганското гето са опънали да... сушат гащи и сутиени.

ДВУБОЯТ

На терена България побеждава с 2:0. Нашите са безкомпромисни и осъществяват натиск. Атаките им обаче почти до края на първото полувреме не се увенчават с успех. В 44-ата минута Христо Бонев нахлува в наказателното поле и пада... Съдията от Шотландия Бил Андерсън дава дузпа за България. Според него защитникът Ринус Израел е извършил нарушение. Холандците се хващат за главите. Протестират и твърдят, че дузпа няма. В страната на „лалетата” дори стигат и по-далеч. В следващите дни медиите вадят кадри, с които се опитват да докажат, че реферът е сбъркал и е дал несъществуваща дузпа за българите. Бонев е точен от бялата точка за 1:0. След почивката – в 65-ата минута, Георги Аспарухов прави резултата 2:0 с красив и мощен удар около границата на наказателното поле.

СЛУХЪТ ЗА ПРЕВОДАЧКАТА

А ето го и най-любопитния момент от въпросния двубой... Интересен случай се носи отпреди двубоя. Свързан е със съдията Бил Андерсън от Шотландия. При пристигането си в София на рефера е прикрепена чаровна преводачка от българските служби за сигурност. Вечерта преди двубоя шотландецът явно е бил почерпен добре. Какво точно е правил с момичето, историята мълчи. На другата сутрин в деня на срещата обаче съдията е събуден от милиционери. Информират го, че преводачката се чуди дали да не подаде жалба срещу него. Шотландецът, естествено, изпада в паника. Със сигурност му става ясно какво означава това в страна, в която тежкият комунизъм диктува всички правила. Завръщането у дома понякога е поставено под сериозна въпросителна, когато имаш взимане-даване със службите за сигурност. След няколко часа реферът... дава дузпата за България (на снимката вляво). Дали така е видял положението, или в главата му все още са били спомените от неканените гости от родната милиция – никой не знае?! Но е факт, че съдията поне отърва кожата и си заминава за Шотландия, вероятно с мисълта повече никога да не се връща у нас...

СНЯГ И КЛАСИРАНЕ ЗА ФИНАЛ

Квалификационната кампания върви добре за българския национален отбор. Следва победа над аутсейдера Люксембург макар и трудно в София – с 2:1, през пролетта на 1969 година. След това поваляме силния отбор на Полша с 4:1. През есента на 69-та гостуваме на Холандия и измъкваме стратегическо реми (1:1), което ни отваря вратите към Мондиал 1970, като Кройф отново не играе. На 9 ноември обаче падаме от Полша с 0:3. Остава ни само един мач – гостуване на Люксембург. Преди него Полша е начело в групата с 8 точки, България е на второ със 7, а Холандия също е със 7, но е извън играта за класиране. Просто, защото пада от Полша с 1:2, а след това прави и равен с България (1:1). Победата ни в Люксембург е задължителна, за да изпреварим поляците. Сутринта на 7 декември над стадиончето в град Люксембург се изсипва страхотен сняг. Селекционерът на нашите Стефан Божков води футболистите, за да огледат терена и да изпробват обувките си. По това време вече има футболни обувки с по-големи бутони именно за по-тежки условия на терена. Българите повеждат комфортно с 2:0 след голове на Динко Дерменджиев и Димитър Якимов в края на първото полувреме. Домакините връщат един гол от дузпа в 58-ата минута и започва треперене. Изравняване от страна на Люксембург ще ни вкара в излишна беля и гонене на дивото. Христо Бонев обаче решава всичко с успокоителен трети гол в 83-ата минута, с което праща България на световните финали през 1970 година. Това е трето поредно участие на „лъвовете” на световно първенство. Холандия обаче продължава да изпитва сериозни проблеми по това време. Тимът участва за последно на Мондиал през 1938-ма, след което последва дълга пауза чак до 1974 година.

ВИДЕО:

БЪЛГАРИЯ - ХОЛАНДИЯ
1:0 Христо Бонев (44-дузпа), 2:0 Георги Аспарухов (65)

България: Симеон Симеонов, Александър Шаламанов, Иван Димитров, Борис Гаганелов, Димитър Пенев, Георги Попов (88-Васил Митков), Добромир Жечев, Христо Бонев, Георги Аспарухов, Димитър Якимов, Динко Дерменджиев (64-Никола Котков)
Треньор: Стефан Божков

Холандия: Ян ван Беверен, Вим Сурбиер, Ханс Ейкенброк, Тео ван Дуивенбод (57 – Тео Ласеромс), Ринус Израел, Хенк Гроот, Бени Мюлер, Франс Боувмеестер (65 – Били ван дер Куилен), Ян Клайнян, Вин ван Ханегем, Роб Ресенбринк
Треньор: Георг Кеслер

СТЕФАН РАЛЧЕВ Блиц Спорт

Научете повече

По пътя към върха или историята на Христо Проданов

„Ице, ти си голям мъж! Ти си българин! Не заспивай! Всичко е окей, към тебе тичат хора!“ – ехти глас от радиостанцията. В отговор Христо Проданов, който часове по-рано става първият българин, изкачил Еверест, промълвява може би последните си думи: „Не съм далече! Не съм далече! Аз съм…гребена.“

Истина, а не просто утеха – към Ицо с небивал устрем се носи спасител. 8500 метра надморска височина. Температура от минус 40 градуса. Четири замръзнали пръста, чиито фаланги впоследстие са отрязани. Една безсънна нощ в жертва на личната мечта, но в саможертва за живота на приятел. Вероятно така би изглеждала равносметката в цифри за героя от Хималаите, Людмил Янков, който между 21-ви и 22-ри април 1984-та година смайва България и света с отчаян опит да спаси от замръзване приятеля си Христо.Людмата, както го наричат близките, изминава за рекордно кратко време денивелация от 1330 метра в „Зоната на смъртта“ под Покрива на света и стига най-близко до загиващия Проданов. За съжаление открива единствено раницата и стъпките му в снега.

„На Еверест смърт няма, има само сливане с мечтата”

Това казва Людмил за съдбата на Христо, който остава в световната история като първия алпинист, стигнал до Еверест в тежките условия на месец април. Никой преди него не е преодолявал без кислород най-трудния западен склон, известен още като Жестокия път.За едни походът му е безумие, безразсъдство, болна амбиция, която му струва живота, а за други – подвиг, гордост, величие за целия ни народ. Какво ли не се е изписало и изговорило през годините за Христо Проданов и българската експедиция „Еверест – 1984“, изпреварила американското лято на Пеневата чета от 1994-та като най-великото събитие за родния спорт през ХХ век.

Част от членовете на експедицията „Еверест’84“, сред които и Христо Проданов. 

Уви, дори в алпинизма завистта и злобата на дребно често пъти надделяват над уважението към паметта, личността и спортното майсторство. Затова вместо да лепим етикети и да се задълбочаваме в излишните факти, ще посочим само обективните.Христо Проданов стъпва на върха твърде късно – в 18:10 и престоява там прекалено дълго – цели 33 минути. На слизане нощта го застига, а силите му привършват, след като посреща трето денонощие без кислородна маска при височина над 8000 метра. Фатално за него е, че за разлика от последвалите атаки към върха на свръзките между Иван Вълчев – Методи Савов и Николай Петков – Кирил Досков, Христо Проданов остава (а според някои избира да бъде) сам по пътя си нагоре. Сам ли? Не и когато в експедицията има човек като Людмил Янков!

Не питай за цената на мечтата –

бори се, литвай, падай и умирай!

Носи я винаги напред – в ръката,

възкръсвай, ставай, искай и намирай!

В мига, в който се отправя към бедстващия Проданов, Людмил Янков вече знае, че така и няма да осъществи голямата си мечта. Неговата нова цел не е самият връх, който е трябвало да изкачи седмица по-късно, а подножието му, накъдето Людмата носи няколко кислородни бутилки и последното пламъче надежда за спасението на Христо Проданов.

Нощта все пак изпреварва похода му към Голямата сива кула, където е предполагаемото местонахождение на замръзващия Ицо, а към базовия лагер вече бавно приплъзва ужасът на двойна трагедия. Янков обаче втрещява всички и макар да не намира приятеля си, оцелява в нечовешките условия на кошмарната нощ. Българската, а и световната история не познават много аналози на доблестта, саможертвата и висотата на духа, присъщи на Людмил.„Дълго летях…Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан… Не ме беше страх…Болеше ме само…Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми…Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца… Нямаше време…Стремглаво летеше срещу мене Снегът.“


Тези редове Людмил пише ден преди планината да го прибере завинаги в прегръдката си. Проникновени и предзнаменователни думи на „най-добрият алпинист сред поетите и най-добрият поет сред алпинистите“. На 17-ти април 1988-ма г. той полита там нейде под рилския връх Камилата. Високо, високо, високо – там, където винаги е принадлежал.

„Когато загина, повярвах, че градът го уби. Безжалостната машина, дето дава работа, пари, къщи, го достигна тук…“

Години по-късно започнах своята лична връзка с планината, а Людмил Янков беше първото име, което научих. В ранната утрин преди един от походите Вожда, както наричахме планинския си водач, събра групата край паметната плоча до хижа Мальовица и ни разказа за Людмата и неговия свят, осеян с безброй върхове. Не само планински в буквалния смисъл на думата, но и върхове в спорта, върхове в приятелството, върхове в любовта. Всяка вечер край лагерния огън китарата съживяваше стиховете му в чудна мелодия, а редом с планината и звездите, опознавахме истински и себе си, и околните, и живота. Само този, който е прекарал поне един ден, устремен край някой пречистващ планински връх, знае колко е важно да продължиш да летиш високо, дори след завръщането долу в ниското.

„Да, Планината. Там отношенията между човеците се избистрят като планински извор.“

Днес много от нас продължават да гонят своите върхове – в университета, в кариерата, във всяко едно начинание. Готови ли сме обаче по пътя си нагоре да се обърнем и да подадем ръка на падналия зад нас? Да го изправим, за да вървим заедно напред, дори ако това ни забави, натовари и възпрепятства? Струва ли си наистина успехът, ако достигайки върха, загърбим близки, приятели и всички наоколо, за да останем накрая сами? Едва ли който и да е от тези въпроси има универсален и еднозначен отговор. В крайна сметка, всеки от нас има правото да избере своя най-висок връх, както и маршрута, по който да го достигне. Преди да тръгнем обаче нека си спомним за примера и саможертвата, за думите и живота на Людмил Янков. За силата на една пътеводна звезда:

„Една нощ в Рила за пръв, но не и за последен път разбрах, какво са звездите. Почувствах ги като нещо, което прогонва от моето същество всичко лошо, всичко мътно, всичко неясно, всичко фалшиво…Жалко, че в тоя напрегнат, динамичен живот човек все по-рядко и все по-трудно намира време да се обърне към звездите.

Източник: bulgarianhistory.org

Научете повече

Тя е осъдена на седем години затвор от комунистите. Тъжната история на истинския автор на романа „Време разделно“

Колкото Фани Попова-Мутафова е красива и крехка, толкова грозни и груби са слуховете срещу нея, които се вихрят през целите 33 години, които живее след Девети септември. Та и до наши дни. Макар поетът Кирил Христов да я определя като „най-високия връх, достигнат от българската жена“.

С 35-те си книги, написани преди Девети, тя е най-популярната писателка в България. В протокола на Съюза на българските писатели за изключване на 29-те „фашисти“ – негови членове, на съюза, тя обаче се нарежда четвърта, само защото догмата не позволява да е преди Богдан Филов.

За „прогерманска дейност“ и „великобългарски шовинизъм“ Фани е осъдена на седем години затвор. Само грижите на сестрата от болницата в тъмницата Оля Опълченска помагат на крехката писателка да оцелее. Тя е великодушно помилвана след 11 месеца, но литературната й смъртна присъда не подлежи на преразглеждане.Фани заживява в оскъдица и мизерия. Един зимен ден на 1952 г. Вера Гюзелева я намира да се блъска над разнебитена пернишка печка в квартирата си, опитвайки се да я разпали, късайки страници от историческата класика „Иван Асен ІІ“. Никому не е нужен – казва тя, – имам още десетки екземпляри, стотици съм изгорила…“

По време на т. нар. Народен съд обвинителят Никола Бронзов демонстративно твърди, че пари като от Рог на изобилието са се изливали в бездънните джобове на писателката. Не от къде да е, а от Германското посолство.

От там й давали дневни за командировки до Берлин, равняващи се на министерски заплати. В този град пък тя многократно се била разхождала под ръка със самия Хитлер. Двамата се мотаели из вертепи и кабарета. Фюрерът дори й подарил златен пръстен с рубин.

Всъщност става въпрос за един пръстен дубле със синтетичен камък. Десет марки. А колкото пари се появявали у Фани, всички хвърквали начаса за книги.

Съпругът й, критикът Чавдар Мутафов, е в затвора. Той е пети в „оня списък“. Затова тя се отдава на единствената си утеха – писането.

Но завистниците не спят. Цяла София е залята от омерзителния слух, че „За свободата“, една от най-популярните книги на 50-те години, е написана не от Стефан Дичев, а от Фани Попова – Мутафова с уговорка да й даде половината хонорар, но той, шмекерът се направил на ударен…

Слухът си е слух, но се случва и нещо наистина скандално. От чужбина търсят Съюза на писателите, за да установят контакт с Фани и да преведат нейни книги. И някакъв чиновник, разбира се – пишещ, веднага пита ЦК на БКП какво да се прави. Оттам отговарят: „Кажете им, че е умряла“.

Гнусната история трябва да е стреснала нечия съвест след време и през 1962 г. по случай 60-годишнината на писателката церберите на културата великодушно решават да се преиздаде романа й „Дъщерята на Калояна“ и „Разкази“. Но „фашистката“ все пак трябва да си направи предговор – самокритика.

Крехката Фани отсича: „Не!“ Проф. Атанас Илиев я кандърдисва: „А бе аз ще го напиша, ти само го подпиши…“, но тя скъсва предложения от него текст. Все пак един ден в издаделството ръкописът й пристига с предговор. Така и до днес не е известно кой го е съчинил.

През юни 1977 г. писателката се разболява тежко. В Медицинската академия я прехвърлят от стая в стая. Последното й убежище е като в казарма, в помещение с 23 умиращи жени. През последния ден на юни Фани моли за църковно погребение. Последното й желание…

И си отива.

Скандалите не я оставят и мъртва. Явяват се за тялото някакви Ножарови, демек – роднини. Но те не искат и да чуят за църковно погребение. Църквата е опиум за народа! Не – крещят те. И уреждат граждански ритуал. От Съюза на българските писатели не изпращат поне един графоман дори от кумова срама. Едно цветче няма…

Все пак един стар неин приятел – епископ Партений, отслужва на другия ден опело без тялото…

Научете повече

Къде са децата от „Васко да Гама от село Рупча“? Вижте къде са днес Фори, Женя и Тинчето

Избират Ласкин в парк, пука балоните на децата и е с вързани на обратно маратонки

Преди да започнем една сцена, децата изчезнаха. Намерихме ги в друг квартал, били се заговорили, спомня си Славчо Пеев

Илия Лингорски изял толкова бонбони по време на снимките, че му прилошало
„Тече, всичко тече, времето няма бряг и ни влече – няма как.“
Така започва песента от незабравимия детски сериал „Васко да Гама от село Рупча“.
Зад превъзходния сценарий стоят Братя Мормареви, а режисьор е Димитър Петров – по-известен като създателя на детското кино в България.

От премиерата на култовата лента през 1986 г. минаха 33 години. Тогавашните малчугани от филма днес вече са големи и „168 часа“ ги потърси, за да разкаже историите им.
Децата в главните роли са четири – Васко (Иван Ласкин), Фори (Георги Марков), Женя (Илия Лингорски) и Тинчето (Ирена Минкова). От тях само Ласкин тръгва по актьорските стъпки.
Малко след като сериалът стартира по БНТ, Георги Марков влиза в казармата. Бързо го разпознават, става популярен и това му помага да изкара по-леко войнишката служба.
Въпреки че той не се страхува от камерите още тогава, защото майка му работи в БНТ, решава да застане зад кадър.

„През 1989 г. започнах работа като оператор в БНТ -споделя пред „168 часа“ Георги Марков. – 2 години по-късно влязох във ВИТИЗ, специалност „Операторско майсторство“. След това се захванах с музикални клипове. Впрочем с Иван Ласкин имахме фирма за музикални клипове. Направихме първите два на Мария Илиева, „Червило“ на Дони и Момчил, също някои на Нона Йотова и на Искрен Пецов. За кратко се занимавах и с реклами, а по-късно направих два филма, единият от които е с Ласкин в главна роля, казваше се „Колобър“, криминално-приключенски. Аз бях операторът. С него направихме и едно детско предаване – „Спукано гърне“. Той беше продуцент. В тези години бяхме всеки ден заедно. Имам и други филми. Но сега отново снимам музикални клипове.“

Георги Марков до ден днешен е разпознаваем и по-известен като Фори.
„Наскоро се прибирах от чужбина и на летището в 7 часа сутринта проверяващият паспортите ме гледаше доста изпитателно. Попитах го дали има проблем, а той се ухили и каза „От къде идваш, морски?“. Постоянно ме спират и ме наричат Фори и се снимат с мен.“

Научете повече

Почина актрисата и първа телевизионна говорителка Цветана Гълъбова

През 1960 година Цветана Гълъбова става първата говорителка на Българска национална телевизия. От октомври 1961 до 1991 година, в продължение на 30 години, тя е неизменно в състава на Държавен сатиричен театър, където пресъздава десетки интересни образи – Госпожа Големанова от "Големанов" на Ст.Л.Костов,

Зафирка в "Кандидати на славата" от Иван Вазов, Госпожа Компоти в "Четвъртият прешлен" от Марти Ларни, Госпожа Пернел – "Тартюф" от Молиер, Марфа – "Мъртви души" от Булгаков (по Гогол), Дамата – "Фунт стерлинг" от Шон О`Кейси, дама Истерина – "Мистерия Буф" от Маяковски, Вещицата – "Старчето и стрелата" от Никола Русев, Глумова – "И най-мъдрият си е малко прост" от Александър Островски и други.

Цветана Гълъбова има две дъщери от режисьора Методи Андонов. След развода, в продължение на 24 години е спътницата в живота на актьора Петър Слабаков. /Дир.бг/

Научете повече

Адският взрив на парен локомотив 4001

Вечерта на 21 септември 1933 година , товарният влак №115 в състав един фургон и 22 вагона с ябълки , грозде и зеленчуци за износ , готов да замине от Сараньово към София , возен от софийски локомотив №936 (по-късно №19.36) .За помощна машина в следващите нагорнища , от депо Сараньово излиза и се прикачва начело на влака локомотив №4001 (по-късно №45.01) с машинист Стайко Христов и огняр стажант - ученика от ЖП училище Васил Окманов.
Малко преди 21 часа , влак 115 е редовно изпратен и от този момент започват серия от беди , като малшанс , като предсказание за най-страшното - фаталният край на това пътуване .

Най-напред , локомотивният персонал забелязва отворен входен семафор на Сараньово , страна Белово , спира и връща влака в гарата.Оказва се , че семафорът е забравен в отворено положение .Когато потеглят отново , на изходните стрелки се откъсва предната тракционна кука на влаковият локомотив от стержена в челната греда.Влакът пак е върнат и за да могат да продължат локомотивите разменят местата си.Сега 4001 е до влака , а "девятката" застава начело.Докато се извърши всичко това и се изчака една среща , времето минава.

Наближава 22 часа , когато влак 115 потегля за трети път от Сараньово.

Предполага се , че машинистът на локомотив 4001 не е упражнявал необходимия контрол върху работата на стажант-ученика.В голямото нагорнище между гара Сестримо и мястото , наричано от всички железничари "Камилата" , котелът е останал с недостатъчно вода , едва покриваща пещопокрива , а предната горна част от тръбния сноп частично оголена , се е нажежила силно вследствие голямата форсировка на пещта.Контролните пробки са били пред издухване , а може да са започнали да пропускат или да са издухали вече , когато локомотивът преминава "Камилата" и попада в леко надолнище .Сега водата залива нажежената предна горна част на тръбния сноп и оголва окончателно пещопокрива.Получава се практически много интензивно парообразуване (по-късно манометърът е открит с контролна стрелка на 21 атм.!) , съчетано с почти внезапен срив в механичната якост на пещопокрива от високата температура в пещта и експлозията настъпва.

Локомотивният котел се откъсва от рамата и пада вдясно по посока на движението .Колата е изхвърлена отляво и застава напреко.Водещият локомотив се откъсва и полита напред , но остава на релсите с малки деформациии пробиви по тендера.От внезапното затормозяване на движението фургонът и първите седем вагона са дерайлирали , застанали напреко и преобърнати.Убит на място е и изхвърлен 10м. вляво е стажант-огняра Васил Окманов.Машинистът Стайко Христов също изхвърлен със счупен крак , закаран в София , след 3 дни почива поради обгарянето на 2/3 от тялото му.
Експлозията настъпва към 23 часа , а около един час по-късно началник-влакът и един спирач достигат пеш до гара Костенец Баня , откъдето е изпратена първата телеграма за случая в 0 часа и 10 минути на 22 септември 1933 година.
За възстановяване на движението е направена варианта с цел да се заобиколи напречно лежащата кола на локомотив 4001.
След около година и половина локомотивът е възстановен в Главната ЖП работилница - София и отново е зачислен в Локомотивно депо Сараньово.

Инж. Димитър Деянов , "Локомотивното стопанство на българските държавни железници 1947-1990 "

Научете повече

България, най-бързо изчезващата нация в света

София през 80-те

Живеех в Берлин и никога не бях виждал "Майбах". В София вече съм виждал три
Даниъл Маклафлин,"The Irish Times"

Пред българите и посетителите на столицата им София по-рано тази година беше разкрита ослепителна колекция на древно и модерно богатство. Националната галерия на страната, която се помещава в елегантен бивш кралски дворец, изложи 62 блестящи съкровища, датиращи от 1000 години преди Христа в изложбата "Златното руно. Търсенето на аргонавтите".

Колекцията включва 16 експоната, които се показват за първи път, а досега са били съхранявани в добре охранявани помещения на фондация "Тракия" - създадена от мултимилионера Васил Божков. Изложбата придаде културен блясък на шестмесечното българско председателство на Съвета на ЕС, а може би и малко блясък към сенчестата репутация на Божков.

Основана през 2004 г., фондация "Тракия" твърди, че финансира научни изследвания и подобрява достъпа до музеите и опазването на културното наследство, като същевременно се грижи за колекцията на своя основател, която включва над 3000 скъпоценни артефакти.
Васил Божков се смята за най-богатия човек в България, а империята му, простираща се от строителството до хазартния бизнес, е изградена във времената на хаотичния и понякога кървав преход между комунизма и капитализма през 90-те. Със своята фондация магнатът, който има прякор "Черепа", се опитва да върне нещо на държавата, която е най-бедната и с най-голямо неравенство в ЕС.

Около 11 години след присъединяването на страната в ЕС големите надежди за просперитет по-солидна демокрация и повече социална справедливост са помрачени от официалните данни на Европейската статистическа служба (Евростат).

България има най-ниската работна заплата в съюза (260 евро), най-ниските средни пенсии (190 евро) и най-ниската средна работна заплата (575 евро). Повече от 40% от българите живеят в риск от бедност и социално изключване - два пъти повече, например, от германците.
Освен това, докато средно в ЕС най-богатите 20% от населението са 5.2 пъти по-богати от най-бедните 20%, то в България разликата между 20-те процента на върха и тези на дъното е цели 8.2 пъти - без да се отчита недекларираното богатство.

"Има три български реалности. Хората със средни заплати не могат да живеят добър живот тук, като цените на храната, енергията и други неща са сравними с други места в Европа. След това имаме много малка средна класа, която живее в собствен балон, работи в старт-ъп или международни компании и живее в квартали на София, които са сравними с части от Берлин, например. Накрая имаме горния слой, който е отделен от всичко останало. Те имат фантастични коли и частни клубове, често припокриващи се със сенчест бизнес", казва Даниел Кадик - директор на източноевропейския клон на Фондация "Фридрих Науман", базиран в София.

"Живеех в Берлин и никога не бях виждал "Майбах". В София вече съм виждал три", добавя Кадик.

Икономиката на страната расте с около 3.5%, но според Световната банка растежът трябва да бъде "с поне 4% годишно в следващите 25 години, за да може България да достигне средните нива на доходи в ЕС".
България е начело на ЕС и когато става дума за един неизмерим показател - разпространението на корупцията, която пресушава икономиката плаши чуждестранните инвестиции и продължава да държи хората в бедност. Според индекса на "Трансперънси интернешънъл" България е най-корумпираната страна в ЕС, класираща се на 71-во място заедно с Южна Африка и Вануату.

Също толкова е притеснително проучването на ЕС от миналата година, според което само една четвърт от българите ще се доверят на полицията за жалба за корупция, а полицейските и митническите служители се смятат за държавните служители, които е най-вероятно да вземат подкуп.
Европейският парламент оценява, че корупцията струва на България около 15% от БВП всяка година, а разпространението й обхваща всички аспекти на живота - от манипулирани търгове и непрозрачни договори за милиони евро до нуждата обикновените граждани да дават подкупи, за да се доберат до здравните и образователните системи и до тяхната Византийска бюрокрация.

Всички тези проблеми, малки и големи, подхранват сивата икономика в България, която Международният валутен фонд (МВФ) оцени миналата година на 29.6% от БВП - най-големият дял в ЕС.

Резултатът е осакатяващ цикъл на укриване на данъци и изтичане на капитали, изчерпани държавни средства, които трябва да финансират обществените услуги, и мрачно чувство за несправедливост, обида и недоверие към длъжностни лица и държавни институции.
Проучване на ЕС от миналата година установи, че що се отнася до успех в живота, в България два пъти повече хора вярват, че "да познаваш правилния човек" е по-голям фактор от доброто образование.
Това усещане, че играта е нагласена в полза на тези с връзките, и че бедността е перманентна, се забелязва и в демографската картина - младите хора напускат страната, двойките имат по-малко деца и населението бързо се срива.
ООН твърди, че България всъщност е най-бързо свиващата се нация в света, като сегашното й население от около 7 млн. жители се очаква да намалее до 5.4 млн. до 2050 година и до 3.9 млн. до края на века.

България вече е загубила почти 2 милиона души от пика на населението от близо 9 милиона през 1989 г., разкривайки масовото и дългосрочно въздействие на прехода от комунизъм към капитализъм в Източна Европа - където осем други държави се очаква да претърпят спад на населението от повече от 15% до 2050 година.

Най-високият процент на смъртност в ЕС, съчетан с едно от най-ниските нива на раждаемост в страната и емиграцията на десетки хиляди работници всяка година, оставят България в главоблъсканица как да финансира пенсиите и здравеопазването за застаряващото население.
Не е изненадващо, че десетки хиляди българи търсят работа в чужбина всяка година, като Германия, Великобритания и Испания са предпочитаните дестинации, а това създава хроничен недостиг на персонал в здравните служби на страната, в училищата и в други големи сектори.
"Има места в страната, където няма лекар в радиус от 50 километра. В болницата трябва да си носите собствена тоалетна хартия и такива неща. Това е климат, в който много хора просто не искат да живеят повече", казва Кадик.

Докато младите специалисти напускат дома си в търсене на по-високи заплати, по-добри условия на труд и по-малко корумпирана среда, много българи дори не чакат дипломирането си, за да започнат да търсят възможности вън от страната.

Около 17% от студентите са избрали чуждестранен университет а водещите учебни заведения в страната се опитват да запълнят стотици празни места през новата учебна година.
Светлинката добри новини за хората, които се завръщат от чужбина, е, че ще намерят семеен дом, който да ги очаква. Около 84% от българите притежават мястото, където да живеят, в сравнение с 53% в Германия.
"Хората получават апартаментите, в които живеят при сриването на комунизма, и са щастливи да притежават домовете си, защото в противен случай просто не могат да си позволят жилището", казва Кадик.

"Много българи, особено възрастните, разчитат на храна, отгледана на малък семеен парцел извън града. Семейната обвързаност тук е силна, а сред приятели и роднини има много обмен на малки услуги и взаимно подпомагане. И това е неизбежно поради липсата на добри услуги".

Източник:duma.bg

Научете повече